ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-Н P. CRUZ VILLALÓN
представено на 19 февруари 2013 година(1)
Дело C‑426/11
Mark Alemo-Herron
Sandra Tipping
Christopher Anderson
Stacey Aris
Audrey Beckford
Lee Bennett
Delroy Carby
Vishnu Chetty
Deborah Cimitan
Victoria Clifton
Claudette Cummings
David Curtis
Stephen Flin
Patience Ijelekhai
Rosemarie Lee
Roxanne Lee
Vivian Ling
Michelle Nicholas
Lansdail Nugent
Anne O'Connor
Shirley Page
Alan Peel
Mathew Pennington
Laura Steward
срещу
Parkwood Leisure Ltd
(Преюдициално запитване, отправено от Supreme Court (Обединено кралство)
„Прехвърляне на предприятия — Гарантиране на правата на работниците и служителите — Директива 2001/23 — Член 3, параграф 3 — Колективен трудов договор, който се прилага по отношение на прехвърлителя и работника в момента на прехвърлянето — Динамични клаузи, които препращат към настоящи и бъдещи колективни трудови договори — Обхват на Решение на Съда по дело Werhof — Основно право на сдружаване и неговото отрицателно измерение — Свобода на стопанската инициатива — Членове 12 и 16 от Хартата на основните права на Европейския съюз“
1. С настоящото преюдициално запитване Supreme Court на Обединеното кралство отправя три въпроса относно тълкуването на член 3, параграф 3 от Директива 2001/23/ЕО на Съвета от 12 март 2001 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности(2). Запитващата юрисдикция иска да се установи дали Директива 2001/23 забранява, позволява или задължава държавите членки да приемат прехвърлянето на така наречените „динамични клаузи за препращане към колективни трудови договори“. Посочените клаузи са договорени между работниците и прехвърлителя на предприятието преди прехвърлянето на дадено предприятие и имат за последица задължението на приобретателя на предприятието да спазва установените в бъдещи колективни трудови договори условия дори когато приобретателят не може да участва в свързаната със съответния договор процедура по колективно договаряне.
2. По традиция в правото на Обединеното кралство на социалните партньори сe предоставя широка свобода на действие, като така се създава възможност в рамките на прехвърлянето на предприятие да се прехвърлят и динамичните клаузи, които препращат към колективни трудови договори. По този начин в качеството на работодател приобретателят на предприятието, изглежда, продължава да е безсрочно обвързан от договорите, по отношение на които не е участвал в процедурата по колективно договаряне, а също и от договорите, по отношение на които не може да участва в процедурата по колективно договаряне. В решението, постановено по дело Werhof(3) в специфичния контекст на германското трудово право, Съдът приема, че Директива 2001/23 не задължава държавите членки в случай на прехвърляне на предприятие да гарантират прехвърлянето на динамични клаузи, които препращат към колективни трудови договори. Това решение доведе до противоречива практика на съдилищата в Обединеното кралство, тъй като една част от тях приема, че посоченото решение на Съда не допуска прехвърлянето на всеки вид динамична клауза за препращане, докато останалата част счита, че посоченото решение се отнася до много специален случай по германското право, което ограничава обхвата на този вид клаузи. Supreme Court на Обединеното кралство отправя настоящото преюдициално запитване с цел Съдът да определи обхвата на посочения член 3, параграф 3 от Директива 2001/23 с оглед на направеното по дело Werhof тълкуване.
I – Правна уредба
А – Право на Съюза
3. Директива 2001/23 е акт, който заменя Директива 77/187/ЕИО(4), и в съдържащия се в глава ІІ относно гарантирането на правата на работниците и служителите член 3 от нея се постановява следното:
„Член 3
1. Правата и задълженията на прехвърлителя във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения се прехвърлят на приобретателя по силата на прехвърлителната сделка.
Държавите членки могат да приемат разпоредби, съгласно които след датата на прехвърлителната сделка прехвърлителят и приобретателят да бъдат солидарно отговорни за задълженията, възникнали преди датата на прехвърлянето във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения.
2. Държавите членки могат да приемат подходящи мерки, за да гарантират, че прехвърлителят уведомява приобретателя за всички права и задължения, прехвърляни на приобретателя по силата на настоящия член, доколкото тези права и задължения са известни или е трябвало да бъдат известни на прехвърлителя по времето на прехвърлянето. Неизпълнението на задължението за уведомяване на приобретателя от страна на прехвърлителя за което и да е право или задължение не се отразява на прехвърлянето на такова право или задължение, както и на правата на всеки работник и служител срещу приобретателя и/или прехвърлителя по отношение на такова право или задължение.
3. След извършване на прехвърлянето, приобретателят продължава да спазва условията на всеки колективен трудов договор по същия начин, както те са били приложими към прехвърлителя по силата на този колективен трудов договор, до датата на прекратяване или изтичане на срока на колективния трудов договор или до датата на влизане в сила или на прилагане на друг колективен трудов договор.
Държавите членки могат да ограничат периода за спазване на тези условия с уговорката, че периодът не може да бъде по-кратък от една година.
4. a) Освен ако държавите членки не предвидят друго, разпоредбите на параграфи 1 и 3 не се прилагат към правата на работниците и служителите на обезщетения за старост, инвалидност или наследствени обезщетения в рамките на допълнителни професионални пенсионни схеми в рамките на едно или няколко предприятия извън законоустановените социалноосигурителни схеми в държавите членки.
б) Дори когато не приемат разпоредби по буква а) относно приложимостта на параграфи 1 и 3 към посочените права, държавите членки предприемат необходимите мерки за закрила на интересите на работниците и служителите и на лицата, които към датата на прехвърлянето вече не работят в предприятието на прехвърлителя, във връзка с придобитите и евентуалните им права на обезщетения за старост, включително наследствени обезщетения, в рамките на допълнителните схеми по буква а)“.
4. В член 8, Директива 2001/23 се съдържа следната разпоредба относно минималните изисквания за хармонизиране:
„Настоящата директива не засяга правото на държавите членки да прилагат или въвеждат законови, подзаконови или административни разпоредби, които са по-благоприятни за работниците, както и да насърчават или допускат колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори, които са по-благоприятни за работниците“.
Б – Национална правна уредба
5. В правото на Обединеното кралство Директива 77/187/ЕИО, която предхожда Директива 2001/23, е транспонирана с Transfer of Undertakings (Protection of Employment) Regulations 1981 (Правилник за прехвърлянето на предприятия (защита на работниците и служителите), наричан по-нататък „TUPE“). С член 5 TUPE се транспонира съдържанието на член 3 от Директива 2001/23, като по-специално параграф 2, буква а) от него гласи следното:
„Всички права, правомощия и задължения на прехвърлителя, които произтичат от договора или са свързани с него, се прехвърлят на приобретателя по силата на настоящия правилник“.
6. До постановяването на Решение на Съда по дело Werhof британските съдилища по трудови спорове подлагаха Директива 2001/23 и разпоредбата на член 5, параграф 2, буква a) TUPE на динамично тълкуване. В резултат на това по силата на директивата и на законодателството за нейното транспониране след прехвърлянето на предприятието договорните клаузи, които съдържат изрично препращане към бъдещи колективни трудови договори, сключени в рамките на определена организация за колективно договаряне, обвързваха приобретателя на предприятието(5). Запитани по този въпрос в съдебното заседание, както представителят на Parkwood, така и представителят на работниците и служителите потвърждават това обстоятелство, като посочват, че става въпрос за договорна практика, която се отнася основно до публичния сектор.
II – Обстоятелства по спора и производство пред британските съдилища
7. През 2002 г. общинското предприятие за отдих и развлечения на London Borough в Lewisham прехвърля предприятието на CCL Limited, частно предприятие, като служителите на предприятието прехвърлител стават служители на предприятието приобретател. През май 2004 г. CCL Limited прехвърля предприятието на Parkwood Leisure Limited (наричано по-нататък „Parkwood“), което също е предприятие от частния сектор.
8. Докато предприятието е било част от Borough, по отношение на трудовите договори на служителите с посоченото дружество се прилагат условията на труд, договорени в рамките на National Joint Council for Local Government Services (наричан по-нататък „NJC“) — организация за колективно договаряне в публичния сектор на местно равнище. Обвързването с договорените в рамките на NJC колективни трудови договори не следва по силата на закона, а от предвидена в съответния индивидуален трудов договор клауза, която гласи следното:
„Докато трае трудовото правоотношение с общинската администрация, условията на труд се уреждат съгласно колективните трудови договори, периодично сключвани от NJC […], допълнени от споразуменията на местно равнище, сключени от комитетите по договаряне към общинската администрация“.
9. Към момента на прехвърлянето на CCL се прилага сключеният в рамките на NJC договор за периода 1 април 2002 г.—31 март 2004 г. През май 2004 г. предприятието е прехвърлено на Parkwood.
10. През юни 2004 г. в рамките на NJC е сключен нов договор, който поражда действие с обратна сила, считано от 1 април 2004 г., и се прилага до 31 март 2007 г. Следователно посоченият договор възниква, след като предприятието е прехвърлено на Parkwood. Поради това Parkwood счита, че новият договор не го обвързва, като уведомява за това служителите и отказва да повиши трудовите им възнаграждения съобразно договореното в рамките на NJC за периода април 2004 г.—април 2007 г.
11. Parkwood не участва в NJC и не разполага с никаква възможност за участие в него, тъй като е частно предприятие извън сектора на държавната администрация.
12. Отказът на Parkwood да спазва условията, договорени в рамките на NJC, е основание служителите да предявят пред Employment Tribunal иск, който е отхвърлен през 2008 г. Според посочената юрисдикция с решението, постановено от Съда по дело Werhof, се отхвърля възможността в рамките на прехвърляне на предприятие да се прехвърлят динамични клаузи, които препращат към колективни трудови договори. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано и в впоследствие през 2009 г. Employment Appeal Tribunal го отменя, като приема, че становището в Решение по дело Werhof не се прилага по отношение на обстоятелства като уредените в британското право.
13. Parkwood успешно обжалва решението на Employment Appeal Tribunal пред Court of Appeal, който в постановено през 2010 г. решение следва направеното от Employment Tribunal тълкуване на директивата и на обхвата на Решение по дело Werhof.
14. Накрая, служителите подават жалба пред Supreme Court, който спира производството, за да отправи разглежданото понастоящем преюдициално запитване.
III – Производството пред съда и преюдициалният въпрос
15. На 12 август 2011 г. на основание член 267, параграф 3 ДФЕС в регистъра на Съда е вписано преюдициалното запитване, с което се отправят следните въпроси:
„1) Когато работник или служител има договорно право срещу прехвърлителя, какъвто е настоящият случай, да се ползва от условията, които са договорени и определени в който и да било момент от трето лице, което е организация за колективно договаряне, и това право е признато в националното право по-скоро като динамично, отколкото като статично по естеството си, трябва ли да се счита, че член 3 от Директива 2001/23/ЕО на Съвета от 12 март 2001 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности (ОВ L 82, стр. 16), тълкуван във връзка с Решение на Съда от 9 март 2006 г. по дело Werhof (C‑499/04, Recueil, стр. I‑2397):
a) изисква в случай на съответно прехвърляне, за което се прилага директивата, това право да бъде защитено и изпълняемо срещу приобретателя; или:
б) позволява в случай на съответно прехвърляне, за което се прилага директивата, националните съдилища да приемат, че това право е защитено и изпълняемо срещу приобретателя; или
в) забранява в случай на съответно прехвърляне, за което се прилага директивата, националните съдилища да приемат, че това право е защитено и изпълняемо срещу приобретателя?
2) Когато държава членка е изпълнила задължението си за транспониране на минималните изисквания по член 3 от Директива 2001/23, но възниква въпросът дали мерките за транспониране трябва да се тълкуват като превишаващи тези изисквания по такъв начин, че са облагодетелствани защитените работници и служители чрез предоставянето на динамични договорни права срещу приобретателя, трябва ли да се счита, че съдилищата на държавата членка имат правомощието да прилагат националното право при тълкуването на законодателството за транспониране винаги когато посоченото тълкуване не противоречи на общностното право, или трябва да се възприеме друг подход при тълкуването и при утвърдителен отговор — какъв подход?
3) Като се има предвид, че в настоящия случай работодателят не твърди, че признаването по националното право на динамичното право на работниците и служителите да се ползват от условията, определени при колективно договаряне, би означавало да се накърнят правата на работодателя по член 11 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, има ли националният съд правомощието да прилага поддържаното от служителите тълкуване на Transfer of Undertakings (Protection of Employment) Regulations 1981 [Правилник за прехвърлянето на предприятия (защита на работниците и служителите) от 1981 г.]?“.
16. Писмени становища са представили Alemo-Herron и др., Parkwood и Комисията.
17. В проведеното на 20 септември 2012 г. съдебно заседание своите становища излагат представителите на Alemo-Herron и др. и на Parkwood, както и представителят на Комисията.
IV – По първия и по втория преюдициален въпрос
18. С първите два въпроса, на които е целесъобразно да се предостави общ отговор, Supreme Court на Обединеното кралство иска да се установи дали по отношение на държава членка член 3, параграф 3, от Директива 2001/23 изисква, позволява или забранява в контекста на прехвърлянето на предприятие да се прехвърлят динамични клаузи, които препращат към бъдещи колективни трудови договори. Supreme Court има съмнения относно обхвата на постановеното през 2006 г. Решение по дело Werhof, в което Съдът отхвърля динамичното тълкуване на посочения член 3, параграф 3 по отношение на германски работник, спрямо който се прилага статична клауза за препращане към конкретен колективен трудов договор.
19. Налице са достатъчно основания за съмненията на запитващата юрисдикция. С Решение по дело Werhof категорично се отхвърля възможността Директива 2001/23 да налага на държавите членки задължение за прехвърляне на динамични клаузи, които препращат към бъдещи колективни трудови договори. Безспорно мотивите на Съда бяха в голяма степен обусловени от твърде специфичните обстоятелства по посоченото дело, които се различават значително от разглежданите в понастоящем висящото производство пред Supreme Court. Също така трудностите, които поражда в настоящото производство динамичната клауза за препращане към бъдещи колективни трудови договори, не възникват по същия начин, както по дело Werhof, тъй като за разлика от приобретателя — работодател на г‑н Werhof, Parkwood е частно предприятие, придобило предприятие, което първоначално е било публично. Поради това Parkwood в никакъв случай не може да участва или косвено да влияе върху процедурата по колективно договаряне в рамките на NJC — организация за колективно договаряне единствено в рамките на публичния сектор.
20. С оглед на изтъкнатите различия първо ще разгледам подробно текста на Директива 2001/23 и на Решение по дело Werhof. След това ще се спра на различията от фактическа и правна страна между делото Werhof и настоящото дело, като още на този етап бих искал предварително да изтъкна, че съм склонен да приема втория предложен от Supreme Court начин на тълкуване на директивата, тоест в смисъл, че няма пречка в контекста на прехвърляне на предприятие държавите членки на основание на Директива 2001/23 да позволят прехвърлянето на динамични клаузи, които препращат към бъдещи колективни трудови договори. Въпреки това съгласно постановеното в Решение по дело Werhof действията на държавите не трябва да нарушават основните права, които Съюзът защитава — аспект, който ще разгледам в рамките на отговора на третия въпрос
А – Директива 2001/23, прилагането на колективни трудови договори в рамките на прехвърляне на предприятие и обхват на свободата на действие на държавите членки
21. Директива 2001/23, която заменя Директива 77/187, има за цел защитата на работниците и служителите при смяна на работодателя, за да се гарантират по-специално техните права(6). Наред с останалите предвидени мерки по силата на член 3 директивата гарантира запазването на правата и задълженията на прехвърлителя във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения след прехвърлянето на предприятието. Както Съдът вече е имал възможност да изтъкне, целта на разпоредбата е да се гарантира, че независимо от прехвърлянето на предприятието, в съответствие с волята на страните по колективния трудов договор ще продължават да се спазват всички условия на труд, в това число и установените в колективен трудов договор(7).
22. Както правилно посочва Комисията, разпоредбата на член 3 от Директива 2001/23 не съдържа изчерпателна уредба, а осигурява баланс на закрилата на работника и служителя и интересите на приобретателя на предприятието. Така например параграф 1, втора алинея от посочената разпоредба предоставя възможност на държавите членки да предвидят, че прехвърлителят и приобретателят са солидарно отговорни за задълженията, произтичащи от трудови договори. Също така параграф 3, втора алинея относно действието на колективните трудови договори позволява на държавите членки да ограничат срока за спазване на условията на труд, при условие че този срок не е по-кратък от една година.
23. Видно е, че гарантирането на правата и задълженията по трудов договор, който е в сила към момента на прехвърлянето, в това число произтичащите от приложим към трудовото правоотношение колективен трудов договор, е условно. Освен това държавите членки продължават да разполагат със широки по обхват правомощия във връзка с изпълнението и прилагането на Директива 2001/23. Това се дължи на обстоятелството, че както посочва Съдът, директивата има за цел само „частично хармонизиране в съответната област“(8). Директивата „няма за цел да установи еднакво равнище на защита в целия [Съюз] съобразно общи критерии“, а да гарантира, че заинтересованият работник или служител „продължава да се ползва със същата степен защита в отношенията си с приобретателя, с каквато се е ползвал в отношенията си с прехвърлителя по силата на правната уредба на съответната държава членка“(9).
24. Посоченото правомощие на държавите членки изглежда още по-очевидно — доколкото това е възможно — в член 8 от Директива 2001/23, който гласи, че директивата „не засяга правото на държавите членки да прилагат или въвеждат законови, подзаконови или административни разпоредби, които са по-благоприятни за работниците“(10). Освен това от особено значение за настоящото дело е обстоятелството, че посоченият член 8 в допълнение постановява, че директивата не засяга и правото на държавите членки „да насърчават или допускат колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори, които са по-благоприятни за работниците“(11).
25. На този етап е необходимо да се направи анализ на съдържанието на член 3, параграф 3, от Директива 2001/23, до който се отнасят въпросите на Supreme Court. В разпоредбата се предвижда, че приобретателят продължава да спазва условията на колективния трудов договор по същия начин, както те са били приложими към прехвърлителя „до датата на прекратяване или изтичане на срока на колективния трудов договор или до датата на влизане в сила или на прилагане на друг колективен трудов договор“. Императивният тон на разпоредбата може с основание да породи съмнение у запитващата юрисдикция, водейки до извода, че е забранена всякакъв вид динамична защита, съгласно която трудовото правоотношение между работника и приобретателя се урежда от действащия към момента на прехвърлителната сделка договор или от последващи договори. Независимо от това, при този начин на тълкуване на разпоредбата не бива да се пренебрегва член 8 от директивата, който изрично предоставя на държавите членки не само правото да приемат по-благоприятни за работниците разпоредби, но и да допуска „прилагането“ на по-благоприятни за работниците колективни трудови договори.
26. На настоящия етап е необходимо да насочим вниманието си към Решение на Съда по дело Werhof, посочено по-горе, което по съдържанието си изглежда не допуска прехвърлянето на динамични клаузи, препращащи към бъдещи колективни трудови договори. Независимо от това, както ще изложа по-долу, подобно тълкуване на решението не взема предвид нито фактическите обстоятелства по делото, по което е постановено, нито крайните цели на Директива 2001/23.
Б – Решение по дело Werhof
27. Причината, поради която се счита, че Решение по дело Werhof представлява явно отричане на динамичната защита на условията на труд, установени в бъдещи колективни трудови договори, се дължи на специфичните обстоятелства от фактическа и правна страна по делото. Г‑н Werhof е германски работник в металургичния отрасъл, чийто трудов договор в сила към момента на прехвърлителната сделка съдържа статична клауза за препращане към колективен трудов договор. С други думи, договорът на г‑н Werhof препраща към условията във връзка с трудовите възнаграждения, установени в конкретен колективен трудов договор, който е в сила към момента на прехвърлителната сделка(12). От друга страна, Федерална република Германия се е възползвала от предоставеното по силата на член 3, параграф 3, втора алинея от Директива 2001/23 право на държавите членки, като е ограничила най-много за срок от една година действието на колективните трудови договори, които са в сила към момента на прехвърлителната сделка(13).
28. Поради това делото Werhof е обусловено от две обстоятелства с особено значение, които обясняват мотивите на Съда: статична клауза за препращане към конкретен колективен трудов договор и ограничение ex lege на срока на действие на колективните договори след прехвърлителната сделка. При тези условия на основание член 3, параграф 3 от Директива 2001/23 г‑н Werhof иска да му се предостави динамична защита, която би му дала възможност да се възползва от колективен трудов договор, сключен след колективния договор, който е в сила към момента на прехвърлителната сделка, независимо че неговият трудов договор не съдържа никаква динамична клауза. Поради това не е изненадващ отрицателният отговор на Съда по отношение на претенциите на г‑н Werhof.
29. Действително в началото на мотивите Съдът изтъква обстоятелството, че клаузата за препращане към колективния трудов договор, която се съдържа в трудовия договор на г‑н Werhof, е статична. Поради това „клауза за препращане към колективен трудов договор не може да има по-широк обхват от договора, към който препраща“(14). Същата идея, изглежда, намира отражение в констатацията на Съда във връзка с член 3, параграф 2 от директивата, в който се установяват ограничения по отношение на принципа за приложимост на „колективния трудов договор, към който препраща индивидуалният трудовият договор“(15). С други думи, според Съда директивата не налага динамична защита, когато трудовият договор, който е в сила към момента на прехвърлителната сделка, съдържа клаузи, препращащи към конкретен колективен трудов договор. Накратко, очевидно Директива 2001/23 не трансформира в динамични статичните клаузи, които са в сила към момента на прехвърлителната сделка.
30. По-нататък Съдът изтъква обстоятелството, че Федерална република Германия е ограничила срока за спазване на условията на труд, както допуска член 3, параграф 3, втора алинея от Директива 2001/23(16). Обстоятелството, че държава членка се е възползвала от тази възможност, е важно, защото, както изтъква Съдът, става въпрос за ограничение със „субсидиарен характер“, при положение че в срок от една година не е възникнало нито едно от обстоятелствата, посочени в параграф 3 (изтичане на срока, прекратяване на действащия колективен трудов договор, влизането в сила или прилагането на нов колективен трудов договор)(17). Поради това дори договорите да съдържат динамични клаузи за препращане към действащи и бъдещи колективни трудови договори, държавите членки ще продължават да имат право да ограничават тези последици, при условие че гарантират техния едногодишен минимален срок на действие. Точно такова е положението с германската правна уредба по делото Werhof.
31. От всичко изложено по-горе следва, че с Решение по дело Werhof не се установява по общовалиден начин, че запазването на действието на динамични клаузи, които препращат към бъдещи колективни трудови договори, е несъвместимо с директивата. Решение по дело Werhof не допуска само тълкуване в смисъл, че директивата задължава държавите членки да предоставят динамична защита и в случаите, в които договорът съдържа статична клауза за препращане, още повече когато съответната държава членка ограничава действието на договорите, които са в сила към момента на прехвърлителната сделка за срок от една година. Претенцията на г‑н Werhof надхвърля набелязаните с Директива 2001/23 цели и именно поради това Съдът добавя, с особено строг тон, че целта на директивата „не е да защитава само правни очаквания, т.е. хипотетични предимства, които произтичат от бъдещи колективни договори“(18).
32. Въпросът се поставя по различен начин, когато предимството, т.е. предвиденото изрично приемане на условия в рамките на NJC, не е само хипотетично, а е установено изрично в индивидуалния трудов договор и това е допустимо по националното право. Такъв е случаят по настоящото производство, чиито характеристики следва да бъдат взети предвид с дължимото внимание.
В – Настоящото дело в светлината на Директива 2001/23 и Решение по дело Werhof
33. С оглед на разпоредбите на Директива 2001/23 и предвид конкретния обхват на Решение по дело Werhof понастоящем е необходимо да се анализират обстоятелствата и националната нормативна уредба по препратеното от Supreme Court дело.
34. Съгласно твърденията на страните Директива 2001/23 е транспонирана в британското право посредством Правилника TUPE, който на практика съдържа дословно възпроизведения текст на разпоредбите на член 3 от директивата. В законодателството на Обединеното кралство условията за гарантиране на правата и задълженията на работодателя и работника вследствие на прехвърляне на предприятието не са уредени особено подробно, като тази компетентност е предоставена на съдилищата по трудови спорове. Вследствие на това, както е видно в настоящия случай, посочените съдилища приемат, че е възможно прехвърлителната сделка да включва и прехвърлянето на динамична клауза за препращане към последващи колективни трудови договори(19). До постановяването на Решение по дело Werhof това тълкуване на Правилника TUPE е трайно установено и безспорно. Запитани в съдебно заседание по този въпрос, и двете страни в главното производство потвърждават тази тенденция в съдебната практика. Освен това представителят на работниците и служителите добавя, че прехвърлянето на този вид клаузи е особено разпространено при прехвърлянето на публични предприятия.
35. В допълнение Обединеното кралство не се е възползвало от изключението, предвидено в член 3, параграф 3, втора алинея от Директива 2001/23, съгласно което държавите членки могат да ограничат действието във времето след прехвърлителната сделка на сключените преди нея договори, макар и най-малко за срок от една година. Тази особеност, наред със съдебната практика на съдилищата по трудови спорове, може да потвърди, че е налице подход, който благоприятства в значителна степен прехвърляемостта на динамичните клаузи за препращане към бъдещи колективни трудови договори.
36. Съгласно изложеното от страните този подход може да се дължи на гъвкавия характер на действащата система за колективно договаряне в Обединеното кралство. За разлика от други национални правни системи Обединеното кралство не признава ex lege правното действие на колективните трудови договори, тъй като те пораждат такова действие по силата на съдържащо се в индивидуалните трудови договори изрично или мълчаливо препращане към тях(20). Поради това по правило последиците от колективните трудови договори произтичат само от индивидуалния трудов договор, и то в определения в клаузата за препращане обхват. Това схващане за колективния трудов договор предоставя на страните изключително широка свобода на договаряне, в това число когато се договаря обвързването с бъдещи договори, тъй като, както изтъкват страните по настоящото производство, няма пречка клаузата в индивидуалния трудов договор, която препраща към колективния трудов договор, да бъде предмет на ново договаряне.
37. Поради това и като се има предвид, че динамична клауза за препращане към бъдещ колективен трудов договор е последица от постигнато между страните съгласие, което може да бъде изменено във всеки момент, британските съдилища не считат, че този вид клаузи могат да накърнят свободата на сдружаване на работодателите, нито някоя друга разпоредба от правото на Обединеното кралство. Напротив, британската гъвкава „договорна“ система на трудовите правоотношения способства за прехвърляемостта на този вид клаузи в рамките на прехвърлянето на предприятия.
38. Разглеждайки понастоящем висящото дело, констатацията е, че индивидуалният трудов договор, който е в сила към момента на прехвърлянето, съдържа динамична клауза за препращане към колективните трудови договори, сключени в рамките на NJC. Към момента на прехвърлянето в полза на работниците от предприятието следователно е съществувало конкретно и точно определено задължение за спазване на условията на труд, произтичащи от провежданата понастоящем и в бъдеще в рамките на посочената организация процедура по колективно договаряне. Поради това, за разлика от случая по дело Werhof, в настоящия случай е налице трудов договор, който съдържа динамична клауза относно приемането на установените в бъдещи колективни трудови договори условия. По думите на Съда по посоченото дело породените от тази клауза „очаквания“ в полза на работниците от прехвърляното предприятие са значително по-различни от породените от статична клауза като тази по дело Werhof. Те имат по-скоро характера на сигурно обстоятелство, тъй като са били свободно и изрично договорени от страните в съответствие с действащото тогава законодателство и се съдържат в този вид в трудовия договор.
39. Предвид всичко изложено по-горе считам, че Директива 2001/23 не е пречка Обединеното кралство да допусне възможността страните да предвиждат динамични клаузи, които препращат към бъдещи колективни трудови договори, както и те да могат да бъдат прехвърляни вследствие на прехвърлянето на предприятие. Както е видно, Решение по дело Werhof потвърждава, че посочената директива не задължава държавите членки да тълкуват динамично клаузите за препращане към колективните трудови договори. С други думи, обстоятелството, че индивидуален трудов договор съдържа статично препращане към колективен трудов договор, не означава, че директивата трансформира това препращане в динамично. Независимо от това обаче директивата не представлява принципна пречка за държавите членки да допуснат само по себе си съществуването на динамичните клаузи за препращане. Нищо в самия текст на директивата не забранява това, а като потвърждение член 8 от директивата прогласява, че държавите членки запазват правото си „да насърчават или допускат колективни трудови договори или споразумения [….], които са по-благоприятни за работниците“. Целта на съдебната практика в Обединеното кралство в подкрепа на така наречените динамични клаузи за препращане, изглежда, е да се насърчи спазването на по-благоприятните за работниците и служителите условия, които се прилагат посредством препращането към колективен трудов договор.
40. Освен това обстоятелството, че директивата допуска Обединеното кралство да предоставя подобна защита, не означава, че британският законодател не може да се възползва от възможността, предоставена по член 3, параграф 3, втора алинея — разпоредба, която допуска ограничаването на действието във времето на договорените към момента на прехвърлянето условия, при условие че се гарантира тяхното действие най-малко за срок от една година. Също така няма пречка британският законодател или британските съдилища да изменят обхвата на TUPE, така че да ограничат или забранят прехвърлянето на динамичните клаузи, които препращат към бъдещи колективни трудови договори. В крайна сметка става въпрос за решение, което е от обхвата на изключителната компетентност на държава членка.
41. Поради това и предвид изложените съображения стигам до извода, че член 3, параграф 3 от Директива 2001/23 трябва да се тълкува в смисъл, че по принцип допуска държавите членки да предвидят възможността свободно договорените от страните по индивидуален трудов договор динамични клаузи за препращане към действащи и бъдещи колективни трудови договори да се прехвърлят вследствие на прехвърлянето на предприятия.
V – По третия преюдициален въпрос
42. С третия си въпрос Supreme Court иска да се установи дали съвместимостта на динамичните клаузи за препращане с Директива 2001/23 може все пак да представлява нарушение на член 11 от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък „ЕКПЧ“). Тъй като предлагам на Съда да признае съответствието на посочените клаузи с Директива 2001/23, е необходимо да отговоря на третия въпрос, като обаче формулирам по друг начин съдържанието му.
43. Supreme Court изтъква съмненията си по отношение на значението за настоящото дело на посочения член 11 ЕКПЧ и по-нататък — на член 12 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Посочената разпоредба, която прогласява свободата на сдружаването, предвижда защита на отделното лице не само по отношение на евентуални забрани и ограничения на възможността му да участва в сдружения или да ги учредява, а също и по отношение на прякото или косвеното задължение да участва в тях(21). Поради това запитващата юрисдикция иска да се установи дали TUPE, както е тълкуван понастоящем от британските съдилища, е в съответствие с отрицателното измерение на свободата на сдружаване на работодателите.
44. Въпреки че положение като това, в което се намира Parkwood, би могло да попадне в обхвата на член 12 от Хартата, настоящото дело несъмнено се отличава със специфична особеност, която според мен го отдалечава от отрицателното измерение на свободата на сдружаване. Както беше изтъкнато в точка 8 от настоящото заключение, NJС като организация за колективно договаряне, към която препраща спорната клауза от договора, е публичноправна организация, която договаря условията на труд на служителите от публичния сектор на местно равнище. С оглед на своя публичноправен характер и стриктно определен предмет на дейност NJC трудно би могла да представлява или изразява интересите на Parkwood, макар да става въпрос за прехвърлено предприятие, което преди това е било публично. Страните потвърждават това в своите писмени и устни становища, а запитващата юрисдикция посочва това в акта за преюдициалното запитване.
45. Поради това проблемът не се състои в обстоятелството, че Parkwood се явява длъжно да участва в дадена организация, ако иска да упражни влияние върху условията на труд на своите работници и служители (това действително би породило проблеми във връзка със съответствието с член 12 от Хартата). Възражението следва да бъде по-скоро в насока, че Parkwood не разполага с никаква възможност да бъде представлявано в рамките на NJC. Претърпяното от Parkwood ограничаване на правата не произтича от задължение за участие в дадена организация, а от факта, че то е длъжно да поеме задължения, установени по договори, по отношение на които няма никаква възможност за влияние.
46. От тази гледна точка, както ще изложа по-долу, основното право, което е под въпрос, не е отрицателното измерение на свободата на сдружаване на работодателя, а неговото основно право на свобода на стопанската инициатива, което е признато в член 16 от Хартата „в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики“.
47. Както вече посочих по-горе считам, че Директива 2001/23 допуска държавите членки да приемат трудово законодателство, съгласно което динамичните клаузи за препращане към колективни трудови договори са част от прехвърлянето на права и задължения, породено от прехвърлянето на предприятие. Както обаче е добре известно, дори когато правото на Съюза изрично им предоставя свобода на преценка, държавите членки трябва да я упражняват в съответствие с този правен ред(22). Това задължение естествено наред с друго се отнася и до основните права, както изрично се предвижда в член 51 от Хартата. Поради това, макар Обединеното кралство да може да позволи на социалните партньори да включват в индивидуалните трудови договори динамични клаузи за препращане към колективните трудови договори, не е допустимо това да доведе до действия, които са в противоречие с основните права, уредени в Хартата, в това число установената в член 16 свобода на стопанската инициатива.
48. Свободата на стопанската инициатива е отдавна уредена в правото на Съюза(23). Замислена първоначално като производно право на основното право на собственост(24), през осемдесетте години тя вече придобива собствено измерение, като достига ранга на общ принцип на правото на Съюза(25). Понастоящем в разясненията относно Хартата се подчертава, че посоченият член се основава на практиката на Съда, с която се признава правото да се упражнява стопанска или търговска дейност, както и свободата на договаряне и принципа на свободната конкуренция(26).
49. Въпреки че свободата на стопанска инициатива произтича от посочените три източника, безспорно е, че до настоящия момент в съдебната практика не е изведено пълно и работещо определение на тази свобода. Решенията, в които Съдът е имал възможност да се произнесе по този въпрос, се ограничават до позоваването на правото на собственост или до прякото цитиране на член 16 от Хартата.
50. Изложеното по-горе не означава, че основното съдържание на това право не може да бъде изведено, като за тази цел посочените в разясненията към член 16 от Хартата източници са изключително полезни. Действително установената в посочения член свобода на стопанска инициатива има за цел да се закрилят стопанската инициатива и стопанската дейност, несъмнено в определени граници, като във всички случаи се осигурят определени минимални условия за извършването на стопанска дейност на вътрешния пазар. Поради това свободата на стопанска инициатива се явява като граница за действията на Съюза по упражняване на законодателната и изпълнителната му функция, както и за действията на държавите членки при прилагането на правото на Съюза.
51. От друга страна, независимо че е тясно свързана с основното право на собственост, в правото на Съюза, както и в правото на редица държави членки(27) свободата на стопанска инициатива има за предмет закрилата на различни правни положения. Ако правото на собственост се отнася до областта на материалните и нематериалните блага, то свободата на стопанската инициатива закриля стопанската инициатива и способността за участие на пазара, но не и придобитите на този пазар конкретни облаги с имуществено изражение(28).
52. В заключение следва да се отбележи, че свободата на стопанската инициатива представлява основно право, което в голяма степен може да се използва като противотежест. Обстоятелството, че то не е абсолютно право, води до честото му прилагане в противовес на други основни права, както е видно от практиката на Съда, в която до настоящия момент свободата на стопанската инициатива служи като противотежест на други основни права, като например закрилата на правото на личен живот(29), на здравето(30) или на интелектуалната собственост(31).
53. В конкретния контекст сме изправени пред национална правна уредба, съгласно която динамичните клаузи за препращане към колективни трудови договори се прехвърлят изцяло при прехвърлянето на предприятие. Прехвърлянето на клаузата означава, че приобретателят, в настоящия случай Parkwood, продължава да е обвързан от условията на труд, договорени понастоящем и в бъдеще в рамките на NJC. Поради това посредством изрично установена в индивидуален трудов договор клауза правото на Обединеното кралство допуска работниците и служителите на публични предприятия, които се прехвърлят на частни предприятия, да продължават да се ползват от условията, договорени понастоящем и в бъдеще в рамките на NJC — организация, в която предприятието приобретател не може да участва.
54. Естествено правото да се придобие определено предприятие, не е част от свободата, призната по член 16 от Хартата. Установяването на условия във връзка с придобиването, които са толкова строги, че на практика действат силно разубеждаващо по отношение на придобиването на предприятия, може обаче да има за последица нарушение на посочения член. Обстоятелството, че в рамките на прехвърлянето на предприятие работодателят може да бъде безсрочно обвързан от условия на труд, които не е договорил, придобива характера на ограничаване на свободата на договаряне, като един от аспектите, които обхваща свободата на стопанската инициатива съобразно разясненията към член 16 от Хартата.
55. Предвид всичко изложено по-горе самата обвързаност с установените в рамките на NJC условия не води до автоматично нарушаване на свободата на стопанската инициатива. Напротив, необходимо е да се разгледа правната и фактическата страна на спора, за да се изясни дали правото на Обединеното кралство е в противоречие с разпоредбата на член 16 от Хартата. В това отношение запитващата юрисдикция изпълнява особено важна функция, тъй като се намира в най-благоприятно положение да направи тази преценка по отношение на трудовото право на Обединеното кралство. В рамките на този анализ запитващата юрисдикция трябва по-специално да прецени дали прилагането на условията, договорени в рамките на NJC, е безусловно и необратимо. Степента, в която се засяга основното право, очевидно ще зависи от степента на задължителност на договорените в посочената организация условия.
56. В този смисъл страните по главното производство очертаха основните характеристики на системата за колективно договаряне в Обединеното кралство, която се отличава с гъвкавост. Както беше установено, правното основание на колективните трудови договори не е законът, а всеки индивидуален трудов договор, който е израз на автономията на волята и на свободата на договаряне на работника и работодателя. Поради това и независимо от обстоятелството, че запитващата юрисдикция ще извърши съответната преценка, за да провери това, всичко сочи, че макар да се прехвърлят, динамичните клаузи за препращане могат да бъдат преразглеждани и изменяни от двете страни във всеки момент от срока на действие на трудовия договор. С други думи, правото на Обединеното кралство, изглежда, допуска Parkwood и служителите от прехвърленото предприятие да могат да преговарят съвместно и да се договорят да отменят, изменят или запазят в сила посочената клауза.
57. Ако случаят е такъв, възраженията по отношение на правото на Обединеното кралство от гледна точка на член 16 от Хартата биха били преодолени. Този въпрос несъмнено изисква да се подложи на анализ националното право, като това следва да направи запитващата юрисдикция, а не Съдът.
58. Следователно предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на третия преюдициален въпрос в смисъл, че правото на Съюза, и по-специално член 16 от Хартата за основните права на Европейския съюз, допуска национална правна уредба, съгласно която приобретателят на предприятие е длъжен да приеме условията, договорени понастоящем и в бъдеще в рамките на организация за колективно договаряне, при условие че посоченото задължение няма безусловен и необратим характер. Националната юрисдикция следва да прецени дали с оглед конкретните особености на настоящото дело и в съответствие с националното право посоченото задължение действително е с безусловен и необратим характер.
VI – Заключение
59. Предвид всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на отправените от Supreme Court въпроси по следния начин:
„1) Член 3, параграф 3 от Директива 2001/23 на Съвета от 12 март 2001 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности, трябва да се тълкува в смисъл, че по принцип допуска държавите членки да предвидят възможността свободно договорените от страните по индивидуален трудов договор динамични клаузи за препращане към действащи и бъдещи колективни трудови договори да се прехвърлят вследствие на прехвърлянето на предприятия.
2) Правото на Съюза, и по-специално член 16 от Хартата за основните права на Европейския съюз, допуска национална правна уредба, съгласно която приобретателят на предприятие е длъжен да приеме условията, договорени понастоящем и в бъдеще в рамките на организация за колективно договаряне, при условие че посоченото задължение няма безусловен и необратим характер. Националната юрисдикция следва да прецени дали с оглед конкретните особености на настоящото дело и в съответствие с националното право посоченото задължение действително е с безусловен и необратим характер“.