Language of document : ECLI:EU:C:2010:264

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-ЖА V. TRSTENJAK

представено на 11 май 2010 година(1)

Дело C‑467/08

Sociedad General de Autores y Editores (SGAE)

срещу

Padawan S. L.

(Преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Barcelona (Испания)

„Директива 2001/29/ЕО — Авторско право и сродните му права — Член 2 — Право на възпроизвеждане — Член 5, параграф 2, буква б) — Изключения и ограничения — Справедливо обезщетение — Обхват — Схема на таксата върху оборудването, апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане“





I –  Въведение

1.        Изобретяването на печатарската машина от Йоханес Гутенберг около 1450 г. представлява значим от културна и историческа гледна точка поврат в европейската и световната история. Това събитие, което позволява въвеждането на нов метод за възпроизвеждане и на пръв поглед има само технически характер, успява да предизвика медийна революция, довела до забележителен разцвет на европейския духовен живот. Всъщност чрез точното възпроизвеждане на знания в непознат дотогава обем методът предоставя на все повече граждани широк достъп до информация и образование. Така се поощряват масовото разпространение и интензивният обмен на идеи, което проправя пътя към културната епоха на Възраждането и по-късно — на Просвещението. Същевременно нараства и значението на авторството, тъй като става все по-важен въпросът кой какво е написал и в какъв фактически и времеви контекст. Поради това възниква необходимостта от ефективна защита на правата на авторите върху техните произведения и на участващите в производството на печатни произведения печатари и издатели. Така се заражда идеята за авторското право. Следователно, ако погледнем назад, проблемите във връзка с контрола върху възпроизвеждането на литературни и художествени произведения се зараждат едновременно с техническите методи за тяхното създаване(2). Както доказва и настоящото дело, тези проблеми стават все по-актуални, тъй като технологичният напредък до цифровата ера създаде нови методи и апаратура, които вече позволяват на всеки да запаметява, променя и възпроизвежда по свое усмотрение данни по цифров път. На законодателя и на правораздавателните органи се пада деликатната задача да разработят подходящи решения за тези нови предизвикателства, които да отчитат в еднаква степен интересите на авторите и на ползвателите.

2.        В рамките на настоящото производство по постановяване на преюдициално заключение по реда на член 234 ЕО(3) Audiencia Provincial de Barcelona (наричана по-нататък „запитващата юрисдикция“) поставя на Съда редица въпроси относно тълкуването на понятието „справедливо обезщетение“ — споменато в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество(4) — което по силата на предвиденото в тази разпоредба изключение имат право да получат притежателите на авторски права в случай на възпроизвеждане на дадено произведение или на друг закрилян обект за лично ползване.

3.        Тези въпроси са отправени в рамките на спор, в който Sociedad General de Autores y Editores des España (SGAE, наричано по-нататък „жалбоподател по главното производство“), испанско дружество за колективно управление на авторски права, иска от дружеството Padawan S. L. (наричано по-нататък „ответник по главното производство“) да му заплати фиксирано по размер обезщетение за копиране за лично ползване на продавани от първото в рамките на точно определен период носители за съхраняване на информация.

II –  Правна уредба

 А – Право на Съюза

4.        Съображение 10 от Директива 2001/29 гласи:

„Ако авторите или артистите изпълнители следва да продължат творческата си и артистична работа, те трябва да получат съответно възнаграждение за използването на техните произведения, както и продуцентите, за да бъдат в състояние да финансират това произведение. Инвестициите, необходими за създаването на продукти като звукозаписи, филми или аудио-визуално произведение, и на услуги, например услугите „до поискване“, са значителни. Необходима е адекватна правна закрила на правата върху интелектуална собственост, за да се гарантира наличието на такова възнаграждение и за да се гарантира възможността за задоволителна възвръщаемост от тези инвестиции“.

5.        Съображение 31 гласи следното:

„Трябва да се поддържа справедлив баланс между правата и интересите на различните категории притежатели на права, както и на различните категории притежатели на права и ползватели на закриляни обекти. Съществуващите изключения и ограничения по отношение на правата, както са определени от държавите членки, следва да бъдат преоценени с оглед новата електронна среда. Съществуващите различия в изключенията и ограниченията по отношение на някои ограничени действия имат пряко отрицателно въздействие върху функционирането на вътрешния пазар в областта на авторското право и сродните му права. Такива различия могат да се задълбочат с оглед по-нататъшното развитие на трансграничното използване на произведения и презграничните дейности. За да се гарантира правилното функциониране на вътрешния пазар, такива изключения и ограничения следва да бъдат определяни по-хармонично. Степента на тяхната хармонизация следва да се основава на въздействието им върху безпрепятственото функциониране на вътрешния пазар“.

6.        Съображение 32 има следното съдържание:

„Настоящата директива съдържа изчерпателен списък на изключенията и ограниченията по отношение на правото на възпроизвеждане и правото на публично съобщаване. Някои изключения или ограничения се прилагат само за правото на възпроизвеждане, ако е уместно. Този списък отчита надлежно различните правни традиции на държавите членки, като в същото време цели гарантирането на функциониращ вътрешен пазар. Държавите членки следва да постигнат съгласувано прилагане на тези изключения и ограничения, които ще бъдат оценени при бъдещото преразглеждане на разпоредбите относно прилагането“.

7.        Съображение 35 гласи:

„В някои случаи на изключения или ограничения притежателите на права следва да получат справедливо обезщетение, за да бъдат обезщетени в достатъчна степен за използването на произведенията им или на други закриляни обекти. При определянето на формата, на подробните условия и възможн[ия размер] на такова справедливо обезщетение следва да се отчетат конкретните обстоятелства за всеки случай. За оценяване на тези обстоятелства полезен критерий би била потенциалната вреда за притежателите на права, произтичаща от въпросното действие. В случаи, когато притежателите на права вече са получили плащане под друга форма, например като част от лицензионна такса, конкретно или специфично плащане би могло да не се дължи. [Размерът] на справедливо[то] обезщетение следва изцяло да вземе предвид степента на използване на техническите мерки за защита, определени в настоящата директива. В някои случаи, когато [причинената] на титуляра на права [вреда] е [незначителна], би могло да не възниква задължение за плащане“.

8.        Съображение 38 гласи:

„На държавите членки следва да се разреши да предвидят изключение или ограничение по отношение на правото на възпроизвеждане за някои видове възпроизвеждане на аудио-, визуален или аудио-визуален материал за лично използване, придружено от справедливо обезщетение. Това може да включва въвеждането или поддържането на схеми за възнаграждение за обезщетяване на притежателите на права за претърпените вреди“.

9.        Член 2 от Директивата предвижда:

„Право на възпроизвеждане

Държавите членки предвиждат изключителното право да разрешават или забраняват пряко или непряко, временно или постоянно възпроизвеждане по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, изцяло или частично:

а) за авторите — на техните произведения;

б) за артистите изпълнители — на фиксирането на техните изпълнения;

в) за продуценти на звукозаписи — на техните звукозаписи;

г) за продуцентите — на първото фиксиране на филми, по отношение на оригинала и копията на техните филми;

д) за радио- и телевизионните организации — за фиксирането на техните излъчвания, независимо дали тези излъчвания са предавани по жичен път или по въздуха, включително чрез кабел или спътник“.

10.      Член 5, параграф 2, буква б) от Директивата предвижда следното:

„Изключения и ограничения

[…]

2. Държавите членки могат да предвидят изключения или ограничения от правото на възпроизвеждане, предвидено в член 2, в следните случаи

[…]

б) по отношение на възпроизвеждане върху какъвто и да е носител, извършвано от физическо лице за лично ползване и за цели, които нямат пряко или косвено търговски характер, при условие че притежателите на права получават справедливо обезщетение, което отчита прилагането или неприлагането на технически мерки, посочени в член 6[,] по отношение на съответните произведения или обект[и]“.

 Б – Национално право

11.      По данни на запитващата юрисдикция разпоредбите на член 2 от Директива 2001/29 са транспонирани в член 17 от одобрения с Real Decreto Legislativo № 1/1996 от 12 април 1996 г. консолидиран текст на Закона за интелектуалната собственост (Texto Refundido de la Ley de Propiedad Intelectual; наричан по-нататък „TRLPI“), съгласно който „авторът притежава изключителни права върху използването на произведенията си под каквато и да е форма; това важи по-специално за правото на възпроизвеждане[…], което се допуска само с негово разрешение, с изключение на предвидените в настоящия закон случаи“, и в следващите членове, които разширяват обхвата на правото на възпроизвеждане по отношение на други притежатели на права върху интелектуална собственост.

12.      В член 18 от TRLPI се пояснява, че под възпроизвеждане следва да се разбира „фиксирането на произведението върху носител, който позволява неговото разгласяване и изготвянето на копия на цялото произведение или на части от него“.

13.      В съответствие с разпоредбите на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 член 31, параграф 1, точка 2 от TRLPI позволява възпроизвеждането на вече разпространени произведения без разрешението на автора, по-конкретно „за лично ползване на копиращия, без да се засягат разпоредбите на член 25 и на член 99, буква а) от настоящия закон, доколкото копието не служи за колективни или търговски цели“.

14.      Член 25 от TRLPI в редакцията му до влизането в сила на Закона за изменение № 23/2006 от 7 юли 2006 г.(5) много подробно урежда обезщетението, което притежателите на права върху интелектуална собственост имат право да получат за възпроизвеждане изключително за лично ползване „чрез апаратура или устройства без печатарска техника на произведения, които се разпространяват под формата на книги или на приравнени на тях по силата на правни разпоредби публикации, както и на аудио- и видеозаписи или други аудио-, визуални или аудио-визуални носители“.

15.      Посоченото обезщетение, което следва да бъде справедливо и еднократно, се състои в такса върху оборудване и апаратура за възпроизвеждане на книги, както и върху оборудване и апаратура за възпроизвеждане на аудио- и видеозаписи или на други аудио-, визуални или аудио-визуални носители (член 25, параграф 5 от TRLPI). Таксата се дължи от производителите и вносителите на посочените апаратура и носители, както и от „търговците на едро и дребно като следващо звено при придобиването на тези изделия“ (член 25, параграф 4, буква а) от TRLPI) на дружествата за колективно управление на авторски права (член 25, параграф 7 от TRLPI).

16.      Със Закон № 23/2006 за изменение член 25 от TRLPI се изменя така, че таксата да се прилага изрично и за оборудване, апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане. Размерът на обезщетението се одобрява съвместно от Министерството на културата и Министерството на промишлеността, туризма и търговията по следната процедура: първо, на дружествата за колективно управление на авторски права и на сдруженията на оператори от сектора, които представляват главно дължащите плащане лица, се предоставя четиримесечен срок, за да определят оборудването, апаратурата и носителите, за които следва да се плати справедливо обезщетение за копирането за лично ползване, както и размерът на съответните дължими суми. Второ, след изтичане на три месеца от уведомлението за споразумението или след изтичане на четиримесечния срок, ако не е постигнато споразумение, Министерството на културата и Министерството на промишлеността, туризма и търговията одобряват списъка на оборудването, апаратурата и носителите, за които ще се начислява „таксата“, както и съответния ѝ размер (член 25, параграф 6 от TRLPI).

17.      Във връзка с това законът определя редица критерии, които следва да бъдат спазвани: а) действително причинените на притежателите на права върху интелектуална собственост вреди вследствие на възпроизвеждането, прието за копиране за лично ползване, б) степента на използване на оборудването, апаратурата и носителите за изготвяне на копия за лично ползване, в) капацитетът за съхранение на използваните за изготвяне на копия за лично ползване оборудване, апаратура и носители, г) качеството на възпроизведените копия, д) наличието, както и степента на използване и ефективност на техническите средства, е) срокът на съхранение на възпроизведените копия, и ж) необходимата пропорционалност от икономическа гледна точка между размера на обезщетението за съответното оборудване, апаратура и носители и тяхната крайна продажна цена (член 25, параграф 6 от TRLPI).

18.      За прилагане на посочените по-горе разпоредби с Orden Ministerial (министерско постановление) № 1743/2008 от 18 юни 2008 г(6). се определят оборудването, апаратурата и носителите, за които следва да се заплаща обезщетение за копиране за лично ползване, както и размерът на обезщетението, което всяко задължено лице трябва да плаща във връзка с тях.

III –  Обстоятелства по спора, главно производство и преюдициални въпроси

19.      Както вече беше споменато във въведението, жалбоподателят по главното производство е испанско дружество за колективно управление на авторски права. Ответникът по главното производство продава електронни носители за съхраняване на информация, по-конкретно под формата на CD‑R, CD‑RW, DVD‑R и MP3 плейъри. Жалбоподателят иска от него заплащане на фиксирано по размер обезщетение за копиране за лично ползване на продавани от ответника носители за съхраняване на информация в периода от септември 2002 г. до септември 2004 г.

20.      Съдът, който разглежда делото на първа инстанция, уважава иска и осъжда ответника да заплати 16 759,25 EUR и начислените лихви. Ответникът обжалва посоченото съдебно решение.

21.      В акта си за преюдициално запитване запитващата юрисдикция, която трябва да се произнесе по жалбата, изразява несигурност по отношение на правилното тълкуване на понятието „справедливо обезщетение“, съдържащо се в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. Тя си задава въпроса дали действащата в Кралство Испания правна уредба, според която оборудването, апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане се облагат без разграничение с такса за копиране за лично ползване, би могла да се разглежда като съвместима с Директивата. Според нея отговорът на въпросите ѝ ще окаже влияние върху решаването на спора по главното производство, тъй като от него ще зависи дали жалбоподателят по главното производство има право да иска справедливо обезщетение за копиране за лично ползване за всички продавани от ответника в рамките на горепосочения период CD‑R, CD‑RW, DVD‑R и MP3 плейъри или само за онази апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане, за които се предполага, че са били използвани за изготвяне на копия за лично ползване.

22.      Поради това запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Дали понятието „справедливо обезщетение“, предвидено в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, предполага хармонизация, независимо от признатата на държавите членки възможност да избират схемите за възнаграждение, които считат за подходящи за ефективното упражняване на правото на „справедливо обезщетение“ на притежателите на права върху интелектуална собственост, засегнати от установяването на изключението за копиране за лично ползване от правото на възпроизвеждане?

2)      Дали, независимо от това каква е схемата, използвана от всяка държава членка за определяне на справедливото обезщетение, тя трябва да поддържа справедливия баланс между засегнатите лица, които са, от една страна, притежателите на права върху интелектуална собственост, засегнати от изключението за копиране за лично ползване, които имат право да получат посоченото обезщетение, и от друга страна — тези, които дължат плащането му пряко или непряко, и дали този баланс се определя от обосновката на справедливото обезщетение, която е да се поправят вредите, произтичащи от изключението за копиране за лично ползване?

3)      Дали в случаите, когато държавата членка избира схема за събиране на такса или вноска върху оборудването, апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане, тази такса (справедливото обезщетение за копиране за лично ползване) задължително трябва да е свързана — в съответствие с целта, преследвана с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО, и с контекста на тази норма — с предполагаемото използване на оборудването и носителите за възпроизвеждане, ползващо се от изключението за копиране за лично ползване, така че събирането на таксата би било обосновано, когато може да се предположи, че оборудването, апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане ще бъдат предназначени за копиране за лично ползване, и няма да бъде обосновано в противен случай?

4)      Дали, в случай че държава членка избере схема на „такса“ за копиране за лично ползване, прилагането на посочената „такса“ без разграничение по отношение на предприятия и лица, упражняващи свободна професия, за които е ясно, че придобиват апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане за цели, различни от копирането за лично ползване, съответства на понятието „справедливо обезщетение“?

5)      Дали възприетата от испанската държава схема за прилагане на таксата за копиране за лично ползване без разграничение по отношение на всяко оборудване, апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане противоречи на Директива 2001/29, доколкото би престанало да съществува надлежно съответствие между справедливото обезщетение и обосноваващото го ограничение на правото [на възпроизвеждане] за копиране за лично ползване, тъй като схемата се прилага до голяма степен по отношение на различни случаи, в които не съществува ограничение на права, обосноваващо парично обезщетение?“

IV –  Производство пред Съда

23.      Актът за преюдициално запитване от 15 септември 2008 г. е получен в секретариата на Съда на 31 октомври 2008 г.

24.      В рамките на посочения в член 23 от Статута на Съда срок писмени становища представят страните по главното производство, правителствата на Кралство Испания, Федерална република Германия, Обединеното кралство, Република Гърция, Френската република, Република Финландия, Португалската република, Centro español de derechos reprográficos (CEDRO), Entidad de gestión de derechos de los productores audiovisuales (EGEDA), Asociación de Artistas Intérpretes o Ejecutantes – Sociedad de Gestión de España (AIE), Asociación de Gestión de Derechos Intelectuales (AGEDI), както и Комисията.

25.      На съдебното заседание от 4 март 2010 г. устни становища представят представителите на страните по главното производство, на EGEDA, AIE, AGEDI и CEDRO, представителите на правителствата на Кралство Испания, Федерална република Германия и Република Гърция, както и представителите на Комисията.

V –  Основни доводи на страните

 А – По допустимостта на преюдициалните въпроси

26.      Испанското правителство и CEDRO предлагат на Съда да обяви преюдициалното запитване за недопустимо, тъй като според тях запитващата юрисдикция отправя преюдициално запитване по дело, за което се прилага правната уредба, предхождаща испанските разпоредби за транспониране на Директива 2001/29. Приложими били само действащите преди влизането в сила на Закон за изменение № 23/2006 разпоредби на член 25 от TRPLI. Поради това евентуалните указания за тълкуване на понятието „справедливо обезщетение“ в Директива 2001/29 не били необходими за решаване на спора по главното производство.

27.      Жалбоподателят по главното производство също предлага преюдициалното запитване да бъде обявено за недопустимо, но по друга причина. Според него е очевидно, че обезщетението за копиране за лично ползване е предмет единствено на минимално хармонизиране. Разпоредбите на Директива 2001/29 не уреждали нито метода за определяне на справедливото обезщетение за копиране за лично ползване, нито оборудването, апаратурата и носителите, чиято продажба би довела до възникване на право на справедливо обезщетение, нито конкретните обстоятелства, в които не трябва да се събира такса.

 Б – По първия преюдициален въпрос

28.      Комисията, правителството на Обединеното кралство, правителствата на Германия и Финландия, както и EGEDA и AIE считат, че понятието „справедливо обезщетение“, съдържащо се в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, трябва да се тълкува еднакво във всички държави членки и би следвало да се прилага във всяка държава членка в границите, определени от общностното право и в частност от упоменатата директива.

29.      В противовес на това испанското, френското и отчасти гръцкото правителство, както и жалбоподателят по главното производство, CEDRO и AGEDI са на мнение, че волята на общностния законодател очевидно е насочена към ограничаване на хармонизиращата функция на едно понятие, а именно това за справедливо обезщетение, тъй като, първо, не било задължително то да се възприема в националните законодателства на държавите членки, и второ, не съдържало основните критерии за определяне от страните на предмета и съдържанието на правоотношението, което било необходимо, за да се направи заключение за наличие на хармонизирано понятие на европейско равнище. Оттук следвало, че понятието „справедливо обезщетение“ в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 не било свързано с хармонизиране на общностно равнище.

 В – По втория преюдициален въпрос

30.      Правителствата на Обединеното кралство и на Гърция, ответникът по главното производство, EGEDA и AGEDI твърдят, че всяка национална схема за определяне на размера на „справедливото обезщетение“ следва да гарантира баланс между притежателите на авторски права и ползвателите, както и между пряко или косвено засегнатите от таксата лица, като се държи сметка за евентуално претърпените от автора вреди вследствие на разрешаването на копиране за лично ползване. Правителствата на Франция и Германия изтъкват по-специално, че определянето на „справедливо обезщетение“ трябва да осигури на притежателите на авторски права подходящо възнаграждение за използването на произведенията им.

31.      В противовес на това испанското правителство и CEDRO твърдят, че от разпоредбите на Директива 2001/29 не може да се изведе изискване за балансираност. На следващо място те заявяват, че целта на посоченото обезщетение не би могла да бъде само поправяне на вреда, доколкото този елемент би могъл да се разглежда само като „полезен критерий“, което не означава, че е единственият или дори най-значимият критерий за определяне на паричното обезщетение. От своя страна германското правителство счита, че разпоредбите на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 не възпрепятстват прилагането на национална схема за осигуряване на подходящо възнаграждение, която се основава на фиксирано по размер обезщетение, свързано с предполагаемата употреба на обичайно използваната за копиране за лично ползване апаратура, ако посоченият метод не противоречи на принципа на пропорционалност.

32.      Комисията счита, че доколкото Директива 2001/29 не съдържа разпоредби относно финансирането на предвиденото в член 5, параграф 2, буква б) справедливо обезщетение, държавите членки имат право да определят както начина на финансиране на посоченото обезщетение, така и подробните условия на таксата — ако финансирането става чрез такса — но винаги в рамките на установените от общностното право ограничения, най-вече с оглед на основните права и на общите принципи на правото.

 Г – По третия преюдициален въпрос

33.      Правителствата на Обединеното кралство и на Франция, както и ответникът по главното производство и AGEDI смятат, че ако държава членка реши да въведе схема на такси върху оборудване, апаратура и носители съгласно установената в член 5, параграф 2, буква б) цел за обезщетяване на авторите за претърпените вреди, тази такса би следвало да е свързана с предполагаемата употреба на посоченото оборудване и апаратура за цифрово възпроизвеждане.

34.      От друга страна испанското, финландското и гръцкото правителство, EGEDA и CEDRO считат, че държавите членки имат свобода на действие, която им позволява да въведат различни системи за обезщетяване, каквото е действителното положение в момента. Поради това било допустимо в рамките на това многообразие подобни системи да се въвеждат въз основа на обективната способност на дадено оборудване или апаратура да изготвя копия за лично ползване. Освен това било разумно да се изходи от основната презумпция, че дори самото производство или вносът на апаратурата предоставяли средства за причиняване на имуществени вреди на авторите, независимо от възможността този критерий да бъде пригоден, както това вече е ставало в испанското законодателство, с оглед на конкретните обстоятелства и на други допълнителни критерии.

35.      Комисията и AIE посочват, че Директива 2001/29 оставя на държавите членки да вземат решение кой ще участва във финансирането на „справедливото обезщетение“ и под каква форма. Директивата не възпрепятства задължението на лицата, които се ползват от изключенията и ограниченията на авторските права на автори, артисти, изпълнители, продуценти или радио-телевизионни организации, да заплащат такси в рамките на границите, установени от общностното право.

 Д – По четвъртия преюдициален въпрос

36.      Правителствата на Обединеното кралство и на Франция, както и ответникът по главното производство считат, че прилагането на таксата без разграничение за предприятия и лица, упражняващи свободна професия, които купуват апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане за цели, явно различни от копиране за лично ползване, не е съвместимо с понятието „справедливо обезщетение“. По-специално според финландското правителство, ако държавата членка е избрала схема на такса върху оборудване, апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане, е обосновано да не се събира такса за апаратура, която се използва за чисто професионални цели.

37.      От своя страна правителствата на Испания и на Гърция, както и EGEDA, CEDRO и AGEDI смятат, че макар да е вярно, че критерият за обективната способност на оборудването или на апаратурата може да се адаптира в зависимост от субективните намерения на приобретателя (доколкото се гарантира, че той няма да ги използва за копиране за лично ползване), също толкова вярно е, че може и да няма причина посоченият субективен елемент да бъде издигнат до нивото на основен критерий, още повече че трудно може да се установи крайното предназначение на апаратурата. Разпоредбите на Директива 2001/29 не задължавали държавите членки да освободят определени категории приобретатели от задължението да плащат съответното обезщетение. Гръцкото правителство счита, че оборудването и апаратурата, които биха били използвани за професионални цели, не следва да се освобождават от заплащане на обезщетение, тъй като не е възможно да се контролира действителното използване на въпросната апаратура.

38.      Комисията и AIE посочват, че разпоредбите на Директива 2001/29 не възпрепятстват държава членка, въвела схема на такса върху оборудване, апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане на защитени произведения за лично ползване, да прилага посочената схема без оглед на това дали приобретателят е физическо лице, юридическо лице или лице, упражняващо свободна професия.

 Е – По петия преюдициален въпрос

39.      Правителствата на Испания и на Франция, както и SGAE, EGEDA, CEDRO и AGEDI считат, че избраната от испанския законодател уредба е съвместима с Директива 2001/29. Въпреки че Комисията не изразява изрично становище по този преюдициален въпрос, тя явно приема, че испанската правна уредба е съвместима с Директива 2001/29.

40.      Ответникът по главното производство обаче счита, че испанската правна уредба във връзка с копирането за лично ползване противоречи на разпоредбите на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 и на общностноправните принципи на пропорционалност и на недопускане на дискриминация, доколкото се прилагала без разграничение за всякакво оборудване, апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане, независимо от това дали те действително се използват за копиране за лично ползване (а не за търговски цели) на произведения и на други закриляни обекти.

VI –  Правна преценка

 А – Предварителни бележки

41.      Директива 2001/29, която влиза в сила на 23 юни 2001 г. с цел въвеждане на общностно равнище на Международния договор за авторското право на СОИС(7) от 1996 г., заедно с шест други директиви съставлява основата на авторското право на Европейския съюз(8). Тя представлява отговор на общностния законодател на техническото развитие в областта на информационните технологии, което, от една страна, предоставя на притежателите на права нови форми за производство и използване(9), а от друга — поставя нови предизвикателства за закрилата на интелектуалната собственост с оглед на опасността от пиратство и имитиране, както и от непозволено възпроизвеждане на произведения и други защитени обекти(10). Същевременно тя има за цел да удовлетвори оправдания обществен интерес за достъп до подобни защитени обекти. Следователно Директива 2001/29 се характеризира с усилията на общностния законодател да постигне съзвучие между интересите на притежателите на права и обществения интерес(11). Съгласно съображение 2 от нея тя е част от поредица от законодателни мерки, които са приети от Европейския съвет на заседанието в Корфу на 24 и 25 юни 1994 г. и с които се цели създаване на обща и гъвкава правна рамка на общностно равнище, за да се насърчи развитието на информационното общество в Европа.

42.      Съгласно съображение 1 от нея приетата въз основа на член 95 ЕО, член 47, параграф 2 ЕО и член 55 ЕО директива трябва да гарантира, че няма нарушаване на конкуренцията във вътрешния пазар. Съгласно съображение 6 от нея чрез хармонизиране на общностно равнище следва да се предотврати ново фрагментиране на вътрешния пазар вследствие на различия в закрилата. В съображение 4 ясно се посочва, че целта на Директива 2001/29 е създаване на хармонизирана правна рамка в областта на авторското право и сродните му права, като се повишава правната сигурност и едновременно с това се осигурява високо ниво на закрила на интелектуалната собственост, което ще насърчи значителни инвестиции в творческите и иновационни дейности, включително в инфраструктурата на мрежи, и ще доведе на свой ред до растеж и засилена конкуренция на европейската промишленост.

43.      От гледна точка на регулаторната политика Директива 2001/29 представлява компромис(12), който въпреки заявената хармонизационна цел отчита в достатъчна степен различните правни традиции и схващания в държавите членки на Европейския съюз — по-специално се включват англосаксонската концепция за Copyright и континенталноевропейската концепция за защита на авторското право(13) — като предвижда многобройни изключения(14) и предоставя на държавите членки значителна свобода при транспонирането(15).

44.      Това важи и за разпоредбата на член 5, параграф 2, буква б) от Директивата, която позволява на държавите членки да предвидят в правните си системи изключения или ограничения относно възпроизвеждането на защитени произведения или използване за лично ползване, като обаче изрично се задължат да осигурят „справедливо обезщетение“ на притежателите на права. Решението за въвеждане на подобно изключение или ограничение, както личи и от формулировката на посочената разпоредба („могат“), има факултативен характер, т.е. при приемането му държавите членки разполагат с право на преценка(16). При все това от текста на посочената разпоредба не може да се изведе директен отговор на централния за настоящото дело въпрос как конкретно би следвало да се изгради подобна система на обезщетяване. За тази цел е необходимо задълбочено тълкуване на Директивата, като се вземат предвид всички способи за тълкуване, с които Съдът разполага.

45.      Съгласно логичен анализ на преюдициалните въпроси преюдициалното запитване основно има за цел Съдът да очертае поставените от общностното право граници на свободата на държавите членки при транспониране и да изясни критериите, които последните следва да спазват при определянето на „справедливото обезщетение“ с оглед на зададените от общностния законодател изисквания. За яснота при правната преценка ще се придържам към очертаната от запитващата юрисдикция последователност на въпросите. Поради тясната им предметна връзка трети, четвърти и пети преюдициален въпрос ще бъдат разгледани заедно.

 Б – По допустимостта на преюдициалното запитване

1.     Допустимост на предмета на тълкуване и релевантност на преюдициалното запитване

46.      Преди да се пристъпи към анализ на преюдициалните въпроси обаче, следва да се разгледа възражението на испанското правителство, CEDRO и жалбоподателя по главното производство относно допустимостта на преюдициалното запитване.

47.      По същество испанското правителство и CEDRO твърдят, че преюдициалните въпроси не са релевантни за разрешаване на спора по главното производство, тъй като се прилагат не испанските разпоредби за транспониране на Директива 2001/29, а предшестващите ги разпоредби. От своя страна жалбоподателят по главното производство изтъква обстоятелството, че разпоредбите на Директива 2001/29 предвиждат минимално хармонизиране, така че въпросът как би следвало да се определя справедливо обезщетение при възпроизвеждане за лично ползване не е въпрос на общностното, а на националното право, от което следва, че става дума само за тълкуване на приложимите национални разпоредби.

48.      Следва да се отбележи, че въпреки явните различия в доводите повдигнатото от посочените по-горе участници в производството възражение относно недопустимостта по същество се опира на обстоятелството, че с оглед разрешаването на спора по главното производство става дума не за тълкуване на общностното, а най-вече на националното право. Така от правна гледна точка участниците в производството поставят под въпрос, от една страна, наличието на допустим предмет на тълкуване, а от друга, релевантността на преюдициалното запитване. Вследствие на това те изтъкват, че Съдът няма правомощия за тълкуване на национални правни разпоредби.

49.      Последното наистина е вярно и съответства на постоянната практика на Съда(17), но все пак от нея следва също, че Съдът принципно не може да извършва правна преценка на мотивите, подтикнали националната юрисдикция да постави даден въпрос(18). Така Съдът многократно е посочвал, че в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, предвидено в член 234 ЕО, само националните юрисдикции, които са сезирани със спора и трябва да поемат отговорността за последващото му съдебно решаване, могат да преценят — предвид особеностите на всяко дело — както необходимостта от преюдициално заключение, за да могат да постановят решението си, така и релевантността на въпросите, които поставят на Съда(19).

50.      След като въпросите, поставени от националните юрисдикции, се отнасят до тълкуването на разпоредба от общностното право, Съдът по правило е длъжен да се произнесе(20), освен ако не е очевидно, че преюдициалното запитване всъщност цели да подтикне Съда да се произнесе въз основа на привиден спор или да формулира консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, че исканото тълкуване на общностното право няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора, или още когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(21).

51.      Що се отнася до настоящото преюдициално запитване, от Съда най-напред безспорно се иска тълкуване на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. По силата на член 234, параграф 1, буква б) ЕО това несъмнено представлява допустим предмет на тълкуване. Що се отнася до въпроса за релевантността, не могат да се установят доводи в подкрепа на тезата, че преюдициалните въпроси нямат връзка със спора по главното производство. В много по-голяма степен като че ли е вярно обратното, още повече че в акта си за преюдициално запитване(22) запитващата юрисдикция многократно посочва, че отговорът на преюдициалните въпроси ще окаже влияние върху изхода на делото, което е в основата на преюдициалното запитване, защото от него зависи дали жалбоподателят по главното производство може да претендира за справедливо обезщетение. Според изявленията на запитващата юрисдикция това зависи по-конкретно от обстоятелството дали действащата испанска правна уредба в конкретната си форма изобщо е съвместима с понятието „справедливо обезщетение“ от общностното право, с други думи, дали отговаря на изискванията за „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.

52.      С оглед на посоченото при преценката на допустимостта на настоящото преюдициално запитване е принципно ирелевантно за прилагането на кои точно национални разпоредби става въпрос в рамките на главното производство. Тази преценка е в компетентността на националната юрисдикция, на която е възложено тълкуването и прилагането на националното право по главното производство.

53.      Следователно преюдициалното запитване е допустимо.

2.     По довода за допълнителното въвеждане на понятието „справедливо обезщетение“ в испанската правна уредба в областта на авторските права

54.      За пълнота в този контекст искам да разгледам твърдението на испанското правителство, че тълкуването на Директива 2001/29 не било необходимо за постановяване на решение по делото, защото понятието „справедливо обезщетение“ („compensación equitativa“) по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 било добавено едва със Закон № 23/2006 от 7 юли 2006 г. в член 25 от TRLPI на мястото на използваното дотогава понятие „справедливо възнаграждение („remuneración equitativa“).

55.      Първо следва да се отбележи, че испанското правителство нито е пояснило, нито е доказало доколко използваното преди това в испанското законодателство понятие се различава от понятието „справедливо обезщетение“, що се касае до нормативното му съдържание. Неясно остава по-специално дали с тази промяна испанският законодател е целял само семантично прецизиране, за да съгласува терминологията в националната правна уредба в областта на авторските права с Директива 2001/29. С оглед на незначителните изменения във формулировката последното изглежда по-вероятно(23).

56.      По-нататък трябва да се припомни, че производството по член 234 ЕО се основава на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, в рамките на което Съдът не е компетентен да се произнася относно тълкуването на национални разпоредби и да решава дали запитващата юрисдикция ги е тълкувала правилно(24). В рамките на разпределянето на правомощията между общностните и националните юрисдикции Съдът трябва да вземе предвид фактическия и правен контекст, в който се вписват преюдициалните въпроси, така както е очертан с акта за преюдициално запитване(25). Тъй като запитващата юрисдикция не е разгледала този аспект, по-нататък следва да се изходи от принципа, че той не е релевантен за настоящото производство по постановяване на преюдициално заключение.

57.      Според мен с оглед на необходимостта националната юрисдикция да получи полезен отговор на преюдициалните си въпроси(26) все пак следва да се посочи, че ако в рамките на главното производство — не на последно място заради предприетото адаптиране на испанското материално право към разпоредбите на Директивата — се наложи точно определяне на действието на националното право по време, следва да се отчете, че фактите в основата на спора са настъпили в периода от септември 2002 г. до септември 2004 г., т.е. основно в момент, когато, първо, Директива 2001/29 вече е била в сила, и второ, когато държавите членки е следвало да приемат необходимите разпоредби за транспонирането ѝ. От член 13, параграф 1 от Директива 2001/29 е видно, че държавите членки са били длъжни да приемат необходимите за транспониране на тази директива законови, подзаконови и административни разпоредби преди 22 декември 2002 г.

58.      В случай че понятието „справедливо обезщетение“ е въведено в испанската правна уредба в областта на авторското право едва впоследствие със Закон за изменение № 23/2006 от 7 юли 2006 г. и от правна гледна точка не е идентично с предходното понятие, трябва да се обърне внимание, че след изтичане на срока за транспониране испанските юрисдикции при всички случаи са били длъжни да осигурят тълкуване в съответствие с Директивата. Съгласно практиката на Съда след изтичането на срока за транспониране на Директивата за националните юрисдикции е налице общо задължение да тълкуват вътрешното право в съответствие с нея(27). Задължението за тълкуване в съответствие с Директивата означава националното право да се тълкува във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на съответната директива, за да се постигнат преследваните с нея резултати, като за тази цел националните юрисдикции избират тълкуване на националните правни разпоредби, което в най-голяма степен съответства на тази цел, и по този начин постигат съвместимо с разпоредбите на Директивата решение(28).

 В – По първия преюдициален въпрос

59.      С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни дали понятието „справедливо обезщетение“ по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 предполага хармонизация и дали тук става дума за понятие от общностното право, което следва да се тълкува самостоятелно в рамките на общностното право.

60.      Самата Директива 2001/29 не съдържа легално определение на посоченото понятие. Затова възниква въпросът дали това обстоятелство противоречи на квалифицирането му като понятие от общностното право.

61.      Подобна квалификация се подкрепя на първо място от вече трайно установената практика на Съда(29), според която еднаквото прилагане на общностното право и принципът на равно третиране изискват разпоредба от общностното право, която не препраща изрично към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Общността, като посоченото тълкуване следва да отчита контекста, в който е приета разпоредбата, и преследваната с разглежданата правна уредба цел. Когато обаче в общностен акт общностният законодател имплицитно препраща към обичайните за отделните държави практики, то Съдът не е компетентен да дава на използваното понятие единно определение в рамките на общностното право(30).

62.      Така в случай на имплицитно препращане към национални практики или правни уредби при изясняване на понятието не се търси определение в рамките на общностното право. В този случай националното право проявява последици за тълкуването в рамките на общностното право. Подобни препратки са неизбежни най-вече в случаите, когато Общността въз основа на неупражнена или изцяло липсваща законодателна компетентност в дадена специфична област не е създала единна терминология за общностното право. По този начин те се явяват последица от заложените съгласно член 5 ЕО в общностното право принципи на предоставена компетентност и субсидиарност(31).

63.      Тъй като в Директива 2001/29 не се съдържа изрична препратка към правото на държавите членки, това принципно говори в подкрепа на квалифициране като понятие от общностното право.

64.      Посочената по-горе съдебна практика следва да се разбира в смисъл, че Съдът явно изхожда от презумпцията за самостоятелно тълкуване въз основа на необходимостта от еднакво прилагане и равно третиране; в някои случаи обаче тази презумпция може да бъде оборена(32), ако не е възможно създаването на единно понятие(33) или това се налага от извършено само частично хармонизиране(34).

65.      В настоящото производство обаче няма такива обстоятелства, тъй като съдържанието на посоченото понятие може да се определи достатъчно точно с помощта на систематично и телеологично тълкуване на отделни разпоредби на Директивата, като се отчитат съображенията. В съответствие с практиката на Съда при тълкуването на разпоредба на общностното право трябва да се взема предвид не само нейното съдържание, но и нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част(35).

66.      Така в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 това понятие се използва за описание на съдържанието на едно „условие“. Както беше посочено във встъпителната част, държавите членки следва да изпълняват това условие, когато предвиждат изключения или ограничения във връзка с предвиденото в член 2 право на възпроизвеждане. В допълнение в съображение 35 се изяснява целта на такова справедливо обезщетение: притежателят на правата трябва да бъде обезщетен по подходящ начин за ползването на неговото защитено произведение или друг закрилян обект. От други съображения обаче, например съображения 31 и 32, могат да се изведат отделни изисквания на общностното право, които предстои да бъдат разгледани по-подробно в рамките на настоящото заключение и които държавите членки следва да изпълняват при определянето на такова обезщетение. Ето защо, както правителството на Обединеното кралство правилно отбелязва(36), Директива 2001/29 урежда въпроса до степен, която позволява на прилагащите лица да определят поне основните характеристики на такова справедливо обезщетение.

67.      Не на последно място квалифицирането като понятие на общностното право се подкрепя и от самата цел на Директива 2001/29 за хармонизиране на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество, чрез което да се предотврати нарушаването на конкуренцията на вътрешния пазар в резултат на различията между националните правни уредби. По необходимост, ако иска да постигне законодателната си цел(37), сближаването на законодателствата предполага разработване на самостоятелни понятия на общностното право, включително единна терминология. Създаването на собствени понятия трябва да бъде възможно и независимо дали държавите членки разполагат с определена свобода при транспонирането на дадена директива. Стремежът на общностния законодател за възможно най-единно тълкуване на Директива 2001/29 е намерил израз например в съображение 32 от нея, което изисква от държавите членки да постигнат съгласувано прилагане на тези изключения и ограничения във връзка с правото на възпроизвеждане. Различните тълкувания на установеното в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 централно понятие „справедливо обезщетение“ биха осуетили постигането на тази цел.

68.      Горните съображения се потвърждават и от Решение по дело SENA(38), в рамките на което от Съда се иска тълкуване на понятието „справедливо възнаграждение“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост(39). Там Съдът първо препраща към посочената по-горе съдебна практика за самостоятелно тълкуване на понятия от общностното право(40), за да обърне накрая внимание, че разпоредбите на Директива 92/100 не дават определение на това понятие(41). Той явно изхожда от презумпцията, че общностният законодател съзнателно не е определил подробен и задължителен способ за изчисляване на посоченото възнаграждение(42). Вместо това той изрично признава на държавите членки правото сами да определят конкретно такова „справедливо възнаграждение“, като „установят релевантните критерии, за да гарантират съблюдаването на това понятие на общностното право в рамките на очертаните от общностното право и в частност от директивата граници“(43), и се ограничава да призове държавите членки възможно най-единно да съблюдават понятието „справедливо възнаграждение“ в рамките на Общността с оглед на целите на Директива 92/100, както са изложени по-специално в съображенията на последната(44). Във връзка с това следва да се подчертае, че конкретизирането на посоченото понятие чрез определени от националната правна система критерии не пречи на Съда да заяви, че понятието „справедливо възнаграждение“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 трябва да се тълкува еднакво от всички държави членки и да се прилага от всяка от тях(45). Така дори и при залегналите в основата на посоченото дело специфични обстоятелства в крайна сметка Съдът е потвърдил качеството му на понятие на общностното право и необходимостта от самостоятелно тълкуване в рамките на общностното право.

69.      Според мен е допустимо посочените принципи да бъдат отнесени към случая по главното производство, още повече че настоящото дело също се отнася до тълкуването на общностноправно понятие от областта на авторското право, което вследствие на избрания от общностния законодател регулативен подход също е неопределено и се нуждае от конкретизация.

70.      Накрая в подкрепа на квалифицирането като понятие на общностното право може да се приведе и още един довод, който се основава на историческото тълкуване на Директива 2001/29. Подготвителната дейност по приемането на Директивата показва, че понятието „справедливо обезщетение“ по член 5, параграф 2, буква б) е замислено като „ново понятие“, което при липса на легално определение в предложението на Комисията изисква Съветът да определи насоки за прилагането му(46). Сега тези насоки могат да се открият в съображение 35 от Директивата. Оттук следва, че волята на законодателя е била да въведе ново понятие на общностно равнище, без да изхожда от вече съществуващи понятия от националните, съответно международните норми в областта на авторското право(47). Това отличава посоченото понятие например от използваното в член 5 и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 понятие „справедливо възнаграждение“, което произхожда от международната правна уредба на авторското право(48) и е възприето дословно в общностния правов ред.

71.      Така с оглед на дейността по приемането му, необходимостта от допълването му, самостоятелността му спрямо национални и международни термини, както и хармонизационната цел на Директива 2001/29 изборът на ново понятие за възнаграждение на авторите при копиране за лично ползване явно произтича от усилията на общностния законодател да вземе предвид вече съществуващите, възникнали от различните правни традиции на държавите членки национални правни уредби. В същото време може да се предположи, че той явно е искал да създаде възможно най-гъвкаво, позволяващо редовен контрол в зависимост от технологичното и икономическото развитие понятие(49).

72.      С оглед на посочените по-горе съображения на първия преюдициален въпрос следва да се отговори в смисъл, че понятието „справедливо обезщетение“ по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 е самостоятелно понятие на общностното право, което следва да се тълкува еднакво във всички държави членки и да се прилага във всяка една от тях, като всяка определя за своята територия най-подходящите критерии, за да гарантира съблюдаването на посоченото понятие на общностното право в границите, очертани от общностното право и в частност от Директивата.

 Г – По втория преюдициален въпрос

73.      С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали държавите членки трябва да поддържат баланс между притежателите на права върху интелектуална собственост и тези, които дължат плащането на обезщетението пряко или непряко. Ако отговорът е утвърдителен, запитващата юрисдикция пита дали основанието за търсеното справедливо обезщетение е поправяне на претърпените от притежателя на правото вреди.

74.      Според мен на първата част от въпроса принципно следва да се отговори утвърдително. Необходимостта от постигането на такъв баланс произтича първо от съображение 31 от Директива 2001/29, в което се говори за поддържане на „справедлив баланс между правата и интересите“ на различните категории притежатели на права и ползватели на закриляни обекти. По-нататък в текста на член 5, параграф 2, буква б) изрично се посочва, че ограничението във връзка с копирането за лично ползване следва да се подчинява на условието за „справедливо обезщетение“. Това понятие дори и само от семантична гледна точка предполага определен баланс между противоположни интереси. Независимо от това прибягването от страна на общностния законодател до понятие от философията на правото като понятието „справедливост“ позволява да се разберат по-добре правните съображения, на които се основава посочената норма. Във връзка с това можем да си припомним Аристотел, който в произведението си „Никомахова етика“ прави първи опити за догматично проучване и структуриране на това понятие, като установява, че справедливостта не е само добродетел, а винаги трябва да се разглежда с оглед на околните. Поради това онзи, който изисква повече, отколкото му се полага по закон, действа несправедливо. От друга страна е несправедливо, ако някой получава прекалено малко в сравнение с положените от него усилия. Според Аристотел задачата да се осигурява равенство, а по този начин и справедливост, обикновено се пада на съдията (dikastes). Следва да се отбележи, че за да онагледи тезите си относно „уравняващата справедливост“ (iustitia commutativa), той по-специално споменава правото на всеки артист да получава съответно по качество и количество възнаграждение за произведенията си(50). Оттук следва, както правилно посочва правителството на Обединеното кралство, че справедливият характер на това обезщетение следва да бъде постигнат посредством претегляне на интересите на притежателите на права и на ползвателите.

75.      Обстоятелството, че във въпроса си запитващата юрисдикция не говори изрично за „ползватели“, а за „тези, които дължат плащането [на обезщетението] пряко или непряко“, не обезсилва посочените съображения. Напротив, преюдициалният въпрос следва да се постави в правилния контекст, което налага някои пояснения от моя страна. Само по себе си формалното качество на лице, дължащо обезщетение, не указва самоличността на физическото лице по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, което се възползва от копирането за лично ползване. По мое мнение трябва да се концентрираме по-скоро върху това лице, отколкото върху дължащите заплащане на обезщетението лица. Тъй като ползвателят следва да понесе икономическата тежест на обезщетението съгласно максимата cuius commoda, eius incommoda(51), при претегляне на интересите трябва да бъдат взети предвид и неговите интереси. Това според мен съответства в по-голяма степен на изразената в съображение 31 от Директивата воля на общностния законодател.

76.      Независимо от това разпоредбите на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 не посочват кой изобщо дължи плащането. Съображение 35 от Директивата също не помага при тълкуването. Напълно възможно е при определени обстоятелства длъжникът да е самият ползвател, какъвто е случаят с предвиденото в член 8, параграф 2 от Директива 92/100 „справедливо възнаграждение“(52). Освен това следва да се отчете, че в рамките на система за фиксирано по размер обезщетение под формата на такса, както е предвидено в испанската правна система, задължените да заплащат пряко обезщетението, т.е. търговците и вносителите, съгласно член 25, параграф 4, буква а) от TRLPI, по правило чрез продажната цена ще прехвърлят посочената такса върху клиентите и така в крайна сметка върху ползвателите(53). Както германското правителство правилно посочва(54), в крайна сметка тази правна уредба се явява неутрална за търговците и вносителите. Наистина те трябва да заплащат фиксирано по размер обезщетение на авторите, но това не е в техен ущърб, тъй като чрез продажната цена ползвателите им възстановяват обезщетението. В това отношение не би било правилно да се концентрираме само върху интересите на длъжниците по обезщетението. Все пак не е изключено при определени обстоятелства те да са от значение, например когато действат в защита на интересите на ползвателите.

77.      Ето защо първата част на въпроса придобива смисъл едва когато използваният от запитващата юрисдикция израз „тези, които дължат плащането [на обезщетението] […] непряко“ се разбира не в технически план, а именно в смисъл, че се имат предвид ползвателите, които в крайна сметка понасят икономическата тежест на обезщетението. В такъв случай предходните съображения биха били приложими.

78.      Що се отнася до втората част на въпроса, първо следва да се посочи, че „справедливото обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 не цели например да бъдат обезщетени притежателите на права за незаконни действия във връзка с непозволено възпроизвеждане на произведения и други закриляни обекти. Право на обезщетение съществува само във връзка с копиране за лично ползване, ако това е позволено съгласно националното законодателство в областта на авторското право(55). Фактът, че например в интернет чрез така наречените P2P („peer to peer“) — торенти — може да се установи широко разпространено нарушаване на принципно обширното право на възпроизвеждане на автора, не е релевантен нито във връзка с тази разпоредба на Директивата, нито може да се разглежда като фактор при създаване на баланс между интересите на притежателите на права и на ползвателите(56). Създадените по този незаконосъобразен начин копия служат най-вече за търговски цели. При всички случаи те не служат за „лично ползване“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 и затова не са обхванати от ограничителната разпоредба(57).

79.      Както правилно посочва германското правителство, правото на „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 на първо място има характер на възнаграждение(58). Това произтича от съображение 10, първо изречение, съгласно което, ако авторите или артистите изпълнители следва да продължат творческата си и артистична работа, те трябва да получат „съответно възнаграждение“ за използването на техните произведения. В съображение 35 се пояснява, че „справедливото обезщетение“ също трябва да се постави в тази категория възнаграждения, като се посочва, че в някои случаи на изключения или ограничения притежателите на права следва да получат справедливо обезщетение, за да бъдат обезщетени в достатъчна степен за използването на произведенията им или на други закриляни обекти.

80.      За сметка на това не може автоматично да се потвърди, че правният институт на „справедливото обезщетение“ има правните характеристики на същински иск за обезщетение за вреди, както явно приема запитващата юрисдикция. Наистина предвиденото в член 2 от Директива 2001/29 изключително право на възпроизвеждане представлява израз на интелектуалната собственост на автора. Ето защо изключение или ограничение на посоченото право съгласно член 5, параграф 2, буква б) може да се разглежда като накърняване на това закриляно от общностното право основно право(59). Все пак при определяне на справедливото обезщетение не следва задължително да се изхожда от критерия за вредата. Директивата позволява единствено ориентация с оглед на вредата, но не я превръща в задължителен критерий(60).

81.      Така от съображение 35, второ изречение от Директивата следва, че при определянето на формата, на подробните условия и възможния размер на такова справедливо обезщетение следва да се отчетат конкретните обстоятелства за всеки случай. За преценка на тези обстоятелства „полезен критерий“ би била потенциалната вреда за притежателите на права, произтичаща от въпросното действие. Както правилно посочва испанското правителство, това е знак, че евентуалната вреда не може да се разглежда нито като единствен, нито като най-важен критерий при определяне на такова „справедливо обезщетение“, а в много по-голяма степен представлява един от многото критерии, на които държавите членки могат да се основат при изчисляване на справедливото обезщетение. Тук биха могли да се добавят и други критерии, изброени в съображение 35 от Директивата, например плащания под друга форма, степента на използване на техническите мерки за защита или незначителната вреда. Този списък обаче в никакъв случай не може да се счита за изчерпателен(61).

82.      В известна степен в Директива 2001/29 се подкрепя гарантирането на копирането за лично ползване, след като в съображение 38, първо изречение се посочва, че на държавите членки следва да се разреши да предвидят изключение или ограничение по отношение на правото на възпроизвеждане за някои видове възпроизвеждане на аудио-, визуален или аудио-визуален материал за лично използване, придружено от справедливо обезщетение. Тя все пак предоставя на държавите членки широко право на преценка при създаването на съответните вътрешнонационални схеми за въвеждане на това справедливо обезщетение(62), например като предвижда в съображение 38, второ изречение, че това може да включва въвеждането или поддържането на схеми за възнаграждение с цел обезщетяване на притежателите на права за претърпените вреди.

83.      Този регулаторен подход съответства на правния характер на Директивата, която с оглед изискванията на член 249, параграф 3 ЕО обвързва по отношение на постигането на даден резултат, като оставя на държавите членки свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат(63). При това Директива 2001/29 се характеризира с наличието на отделни, отчасти не толкова конкретни предписания на общностното право, например по силата на съображение 35, относно формата, подробните условия и размера на „справедливото обезщетение“. С транспонирането на всяка директива е свързано задължението на държавите членки за постигане на определен резултат(64), който при Директива 2001/29 се изразява в осигуряването на парично обезщетение от ползвателите за автора, ако дадена държава членка реши да предвиди изключения или ограничения от правото на възпроизвеждане на авторите по силата на член 5, параграф 2, буква б)(65).

84.      След всичко посочено по-горе на първата част от втория преюдициален въпрос следва да се отговори, че независимо от схемата, която прилагат за определяне на справедливото обезщетение, държавите членки са длъжни да осигурят баланс между засегнатите лица, които са, от една страна, притежателите на права върху интелектуална собственост, засегнати от изключението за копиране за лично ползване и на които се дължи обезщетението, и от друга, онези, които пряко или непряко дължат плащането. На втората част от въпроса трябва да се отговори, че понятието „справедливо обезщетение“ по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 следва да се разбира като престация в полза на притежателя на права, която, отчитайки всички обстоятелства на допустимото копиране за лично ползване, представлява подходящо възнаграждение за ползването на техните защитени произведения или на други закриляни обекти.

 Д – По третия, четвъртия и петия преюдициален въпрос

85.      Поставените от запитващата юрисдикция трети, четвърти и пети въпрос се отнасят до вида на схемата, която държавите членки следва да създадат при предвиждането на изключение или ограничение по силата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 за въвеждане на условието за справедливо обезщетение. Целта им е Съдът да установи на какви изисквания от общностното право следва да отговаря дадена национална система, която предвижда фиксирано по размер възнаграждение в полза на притежателите на права за предполагаемото ползване на оборудване, апаратура и носители за копиране за лично ползване, какъвто е случаят в Испания. Спорният въпрос относно съвместимостта на подобна национална правна уредба с общностното право, на първо място с Директива 2001/29, се поставя най-вече с оглед на прилагането без разграничение на посочената правна уредба за редица адресати и техническо оборудване.

86.      Наистина в рамките на производство по реда на член 234 ЕО Съдът не е компетентен да се произнася по съвместимостта на национални правни норми с разпоредбите на общностното право. За сметка на това той е компетентен да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на общностното право, които ще ѝ позволят да прецени съвместимостта на посочените правни норми с разпоредбите на общностното право(66).

3.     Изискване за наличие на връзка между обезщетението и предполагаемото използване за копиране за лично ползване

87.      Третият преюдициален въпрос има принципен характер и поради това трябва да се разгледа на първо място. С него запитващата юрисдикция пита дали таксата, чрез която трябва да се финансира справедливото обезщетение, задължително трябва да е свързана с предполагаемото използване на оборудването и носителите за възпроизвеждане. С други думи, въпросът се отнася до съвместимостта на способ за изчисляване на фиксираното по размер възнаграждение на притежателите на права с нормите на общностното право.

 а) Връзката като неписано условие

88.      Както вече беше изяснено, изключение или ограничение по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 може да се схваща като позволено от общностното право накърняване на изключителното право на възпроизвеждане на притежателите на права(67), като в такъв случай посочената разпоредба на Директивата задължително налага обезщетение в полза на автора. Ако държава членка транспонира тази разпоредба в националната си правна система, копирането за лично ползване от физическо лице следва да се разглежда като накърняване, което с оглед на други, подлежащи на уреждане в законодателството критерии, поражда правото на притежателя на права на финансово обезщетение.

89.      В това отношение действително съществува връзка между копирането за лично ползване и дължимото възнаграждение. Това важи независимо от конкретно създадената във всяка държава членка система на възнаграждение за обезщетяване при копиране за лично ползване и от това дали тя се финансира чрез такса. Следователно от гледна точка на общностното право при всички случаи трябва да има изискване за достатъчно тясна връзка между въпросната такса и ползването на горепосоченото оборудване и носители за възпроизвеждане.

90.      От друга страна, изискванията към подобна връзка не бива да бъдат толкова високи, че в крайна сметка да се изисква действително ползване на въпросното оборудване за копиране за лично ползване. По-скоро дори и потенциалната възможност за ползване би трябвало да се разглежда като достатъчна. Съответните изводи могат да се направят, от една страна, от Решение по дело SGAE(68), в което Съдът тълкува неясното правно понятие „публично разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 и разглежда като достатъчна дори само възможността дадено произведение да бъде публично достъпно, в конкретния случай посредством телевизионни приемници(69). За сметка на това Съдът е счел за ирелевантно обстоятелството, че някои ползватели не са се възползвали от тази възможност, например защото не са включили телевизионните си приемници(70). От голяма полза се явява също и заключението на генералния адвокат Sharpston по същото дело, в което тя припомня, че в съответствие с основните принципи на авторското право притежателите на права не получават възнаграждение за действителното ползване на произведението, а за самата правна възможност за това(71).

 б) Запазване на връзката в схема на такси, която позволява определяне на фиксирана по размер сума

91.      Под въпрос е дали изискването за наличие на достатъчно тясна връзка между упражняването на правото и съответното парично обезщетение за копиране за лично ползване е спазено в рамките на национална схема за обезщетяване, която прилага метода на изчисляване на фиксирано по размер възнаграждение.

92.      Изискването за наличие на достатъчно тясна връзка при всички случаи не възпрепятства държавите членки, когато упражняват предоставената им широка свобода при транспониране, въз основа на практически съображения да въведат схема, която не се базира на действителното, а по-скоро на предполагаемото използване на копирането за лично ползване с помощта на технически пригодна за тази цел апаратура, и следователно да изчислява „справедливото обезщетение“ по член 5, параграф 2, буква б) от Директива на 2001/29 въз основа на оценка. Не на последно място почти фактическата невъзможност за ефективен контрол на такова възпроизвеждане, както и за статистическо регистриране на точния брой копия за лично ползване, изглежда прави необходимо въвеждането на посочената система на национално равнище(72). Така следва да се приеме, че притежателят на правата при всички случаи не би бил в състояние да узнае дали и от кого е било извършено възпроизвеждане за лично ползване. Затова по практически съображения прякото облагане на потребителя трябва да се изключи(73). Испанското, гръцкото и германското правителство, както и правителството на Обединеното кралство, изрично изтъкват тези затруднения.

93.      Предвиденото в испанското право фиксирано по размер възнаграждение на притежателя на правата, което се свързва с предполагаемото използване на апаратурата и носителите за възпроизвеждане, по обективен начин преодолява това практическо затруднение, тъй като производителят, вносителят или търговецът на апаратура или носители за възпроизвеждане, които обикновено действително се използват за възпроизвеждане, заплаща пряко фиксирана по размер сума, изисквана като възнаграждение за копиране за лично ползване в полза на всички притежатели на права. Наистина задължението за плащане не се носи от действителния ползвател. То по-скоро се прехвърля върху посочената най-напред група лица. Въпреки това, както вече беше споменато, следва да се приеме, че чрез продажната цена фиксираната по размер сума се прехвърля върху приобретателя на апаратурата или носителите за възпроизвеждане, а така и върху ползвателите(74). По този начин в крайна сметка възнаграждението се обвързва с типичното действително използване на апаратурата или носителите за възпроизвеждане с цел копиране за лично ползване.

94.      Както пояснява испанското правителство в писменото си становище(75), обвързването с обективната способност на дадена апаратура за копиране за лично ползване до известна степен се обосновава със законова презумпция, съгласно която може да се приеме, че купувачът ще се възползва от посочената възможност(76). Поради това съществува достатъчно тясна връзка, докато тази презумпция не бъде оборена с достатъчно доказателства в обратен смисъл. Посочената законова презумпция отчита изискваната в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 връзка между ползването на правото, от една страна, и справедливото обезщетение, от друга страна. Следователно метод за изчисляване на фиксирано по размер възнаграждение на притежателя на правата следва да се разглежда като принципно съответстващ на общностното право.

 в) Заключение

95.      Следователно на третия преюдициален въпрос следва да се отговори, че ако държава членка реши да въведе схема за събиране на такса или вноска върху оборудването, апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане, посочената такса може да се основе на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 само ако може да се предположи, че оборудването, апаратурата и носителите ще бъдат използвани за възпроизвеждане, попадащо в обхвата на изключението за копиране за лично ползване.

4.     Относно прилагането без разграничение на таксата за предприятия и лица, упражняващи свободна професия

96.      Четвъртият преюдициален въпрос е с по-специфичен характер, защото чрез него запитващата юрисдикция обръща внимание на една особеност на испанската схема на такси. Поставя се въпросът дали предвиденото там прилагане на таксата без разграничение, в частност за предприятия и лица, упражняващи свободна професия, е съвместимо с понятието „справедливо обезщетение“. Тук запитващата юрисдикция изхожда от презумпцията, че предприятията и лица, упражняващи свободна професия, безусловно придобиват въпросната апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане за цели, различни от възпроизвеждане за лично ползване(77). Следователно в преюдициалния въпрос се съдържа важна фактическа констатация, която Съдът следва да вземе предвид в рамките на правната си преценка.

 а) Необходимо отчитане на специфичните обстоятелства във всеки отделен случай

97.      Прилагането на таксите без разграничение, при което не се отчита надлежно обстоятелството, че поради специфични за дадената сфера особености въпросната апаратура може да се придобива и за други цели освен за възпроизвеждане за лично ползване, не може да се обоснове с разпоредбите на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. Не става въпрос за „справедливо обезщетение“ по смисъла на посочената разпоредба, тъй като съображение 35 изрично указва на държавите членки(78) да отчитат специфичните обстоятелства за всеки отделен случай при определяне на формата, подробните условия и евентуалния размер на справедливото обезщетение. Следователно в главното производство това изискване не би било изпълнено.

 б) Необходима връзка между копирането за лично ползване и обезщетението

98.      Освен това при тези обстоятелства подобна правна уредба в голяма степен не би отчела връзката, която по силата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 трябва да съществува между накърняването и съответното парично обезщетение. По-конкретно в главното производство би липсвало и правно основание за получаване на обезщетение. Съгласно посочената разпоредба основната предпоставка за обезщетение е възпроизвеждане, „извършвано от физическо лице за лично ползване и за цели, които нямат пряко или косвено търговски характер“.

99.      Налагането на такса на дадено предприятие като обезщетение за копиране за лично ползване не би могло да бъде обосновано, тъй като на първо място копието за лично ползване трябва да е направено от „физическо лице“, така че поне от гледна точка на текста на разпоредбата условието за възпроизвеждане „от предприятие“ не е налице. Дори обаче да се изходи от по-близкото до действителността наблюдение, че действието по възпроизвеждане по необходимост се извършва от физическо лице, например от служител на предприятието, вменяването на действие по възпроизвеждане на самото предприятие би повдигнало правни въпроси, които не могат да бъдат решени окончателно. От друга страна, от смисъла и целта на разпоредбата на член 5, параграф 2, буква б) непряко следва, че въпросното копие при всички случаи трябва да е предназначено за „физическо лице за лично ползване“. Така например ще бъде изключено копирането за лично ползване от страна на юридическо лице, доколкото тук ще става въпрос за ползването на копието от множество лица(79).

100. Но дори и ако по изключение бъде даден положителен отговор на въпроса относно вменяването на действие по възпроизвеждане, условията за прилагане на член 5, параграф 2, буква б) не биха били спазени. Посочената разпоредба изрично изключва всякакъв вид копиране за търговски цели, без значение дали става дума за законосъобразни (напр. архивни копия) или незаконосъобразни професионални цели (напр. музикално пиратство). Както установява запитващата юрисдикция, доколкото предприятия и лица, упражняващи свободна професия, придобиват посочената апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане „за цели, различни от копирането за лично ползване“, например за професионални цели, то посочените от запитващата юрисдикция случаи не биха били обхванати от ограничителната разпоредба на член 5, параграф 2, буква б)(80). Следователно парично възнаграждение на притежателите на права би надвишило реалните изисквания на Директива 2001/29 с оглед осигуряването на „справедливо обезщетение“(81).

101. От правна гледна точка спорната национална правна уредба води до разширяване на персоналния и материален обхват на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, като, от една страна, разпростира предвиденото там задължение за обезщетяване по отношение на лица, различни от физическите, а от друга, по отношение на обстоятелства, които не съответстват на хипотезата на възпроизвеждане „за лично ползване“.

 в) Изчерпателно уреждане на „справедливото обезщетение“ в член 5, параграф 2, буква б)

102. Въпросът какви последици ще произтекат от посоченото по-горе по същество зависи от обстоятелството дали в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 изчерпателно се урежда „справедливото обезщетение“ за копиране за лично ползване или не.

103. Ако разпоредби на директиви уреждат изчерпателно определен аспект, то превишаващи тези предели национални разпоредби относно същите обстоятелства са недопустими. Дали с дадена директива се цели такова изчерпателно уреждане следва да се проверява за всеки конкретен случай, като се отчитат текстът, целта и структурата на Директивата(82). При това дадена директива може да включва както разпоредби с изчерпателен характер, така и разпоредби, които предоставят на държавите членки право на преценка — например с оглед на равнището на защита, предоставяно с дадена разпоредба(83).

104. Тук следва отново да се посочи, че „справедливото обезщетение“ по смисъла на тази разпоредба на Директивата е достатъчно точно понятие на общностното право. Въпреки сравнително ниската степен на хармонизиране на Директива 2001/29, която в това отношение може да се сравни с рамкова директива, член 5, параграф 2, буква б) предвижда при какви обстоятелства притежателят на права има право на възнаграждение. Освен това от смисъла и целта на посочената разпоредба с точност може да се установи и лицето, което дължи плащане. При съмнение това е ползвателят, за който се прилага разпоредбата относно копирането за лично ползване(84). Следователно може да се приеме, че член 5, параграф 2, буква б) урежда изчерпателно „справедливото обезщетение“ за копиране за лично ползване, като това не позволява на държавите членки — поне в областта на копирането за лично ползване — да разширяват едностранно кръга на отговарящите за плащането лица по отношение на други групи лица, например предприятия и лица, упражняващи свободна професия, които, както сочи опитът, придобиват апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане за цели, различни от личното ползване.

105. Следователно възнаграждение, което въз основа на разпоредба относно копирането за лично ползване се предоставя на притежателите на права вследствие на прилагане на дадена такса без разграничение за предприятия и лица, упражняващи свободна професия, също не може да се разглежда като „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.

106. Това все пак не означава, че събирането от предприятия и лица, упражняващи свободна професия, на такса на основание авторското право съгласно член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 е забранено по принцип. Посочената директива хармонизира само определени аспекти на авторското право, така че член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 се противопоставя на национална разпоредба, която изисква от предприятия и лица, упражняващи свободна професия, да заплащат такса като обезщетение за копиране за лично ползване върху оборудване, апаратура и носители за възпроизвеждане само ако трябва да се приеме, че с помощта на посоченото оборудване, апаратура и носители за възпроизвеждане няма да се изготвят копия за лично ползване по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. Затова пък член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 не се противопоставя на национална разпоредба, която изисква събирането на такса по други причини(85).

 г) Заключение

107. Ето защо на четвъртия преюдициален въпрос следва да се отговори, че възнаграждението, което въз основа на разпоредба относно копирането за лично ползване се предоставя на притежателите на права вследствие на прилагането на дадена такса без разграничение за предприятия и лица, упражняващи свободна професия, при всички случаи не представлява „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.

5.     Съвместимост на испанската схема на такси с разпоредбите на Директива 2001/29

108. На петия преюдициален въпрос относно съвместимостта на схема на такси като приложимата в Испания с разпоредбите на Директива 2001/29 следва да се отговори с оглед на посочените по-горе съображения и като се вземат предвид констатациите на запитващата юрисдикция.

109. По принцип с оглед на широкото право на преценка на държавите членки схема за обезщетение за копиране за лично ползване, която е финансирана посредством такса и в рамките на която от практически съображения „справедливото обезщетение“ се определя като сума с фиксиран размер, е съвместима с разпоредбите на Директива 2001/29. Все пак националният законодател следва да гарантира, че в голяма степен се запазва изискваната от член 5, параграф 2, буква б) връзка между накърняването на широкото по естеството си право на възпроизвеждане на притежателя на правата и съответстващото парично обезщетение(86).

110. Ако вече не съществува такава връзка, например поради обстоятелството, че въпросната такса се прилага в голяма степен за различни положения, в които не е налице ограничаване на права, обосноваващо паричното обезщетение, предоставяното на притежателите на правата възнаграждение при всички случаи не представлява „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.

111. Следователно на петия преюдициален въпрос трябва да се отговори, че национална система, която предвижда прилагане без разграничение на такса за копиране за лично ползване за всякакво оборудване, апаратура и носители за възпроизвеждане, не е съвместима с разпоредбата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, ако вече не съществува подходяща връзка между справедливото обезщетение и обосноваващото го ограничаване на правото на копиране за лично ползване, тъй като въпросната такса се прилага в голяма степен за различни положения, в които не е налице ограничаване на права, обосноваващо паричното обезщетение.

VII –  Заключение

112. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Audiencia Provincial de Barcelona преюдициални въпроси по следния начин:

1)      Понятието „справедливо обезщетение“ по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество е самостоятелно понятие на общностното право, което следва да се тълкува еднакво във всички държави членки и да се прилага във всяка една от тях, като всяка определя за своята територия най-подходящите критерии, за да гарантира съблюдаването на посоченото понятие на общностното право в границите, очертани от общностното право и в частност от Директивата.

2)      Понятието „справедливо обезщетение“ следва да се разбира като престация в полза на притежателя на права, която при отчитане на всички обстоятелства във връзка с допустимото копиране за лично ползване представлява подходящо възнаграждение за ползването на неговото защитено произведение или на друг закрилян обект. Независимо от схемата, която прилагат за определяне на справедливото обезщетение, държавите членки са длъжни да осигурят баланс между засегнатите лица, които са, от една страна, притежателите на права върху интелектуална собственост, засегнати от изключението за копиране за лично ползване и на които се дължи обезщетението, и от друга, онези, които пряко или непряко дължат плащането.

3)      Когато във връзка с обезщетение за копиране за лично ползване държава членка избира схема на такса върху оборудването, апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане, тази такса задължително трябва да е свързана — в съответствие с целта, преследвана с член 5, параграф 2, буква б), и с контекста на тази норма — с предполагаемото използване на това оборудване и носители за възпроизвеждане, ползващо се от изключението за копиране за лично ползване, така че събирането на таксата би било обосновано само когато може да се предположи, че оборудването, апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане ще бъдат предназначени за копиране за лично ползване.

4)      Прилагането на такса без разграничение по отношение на предприятия и лица, упражняващи свободна професия, за които е ясно, че придобиват апаратурата и носителите за цифрово възпроизвеждане за цели, различни от копирането за лично ползване, не съответства на понятието „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.

5)      Национална система, която предвижда прилагане без разграничение на такса за копиране за лично ползване за всякакво оборудване, апаратура и носители за възпроизвеждане, не е съвместима с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, ако вече не съществува подходяща връзка между справедливото обезщетение и обосноваващото го ограничаване на правото на копиране за лично ползване, тъй като не може да се предположи, че това оборудване, апаратура и носители за възпроизвеждане ще бъдат използвани за изготвяне на копия за лично ползване.


1 – Език на оригиналния текст: немски.


2 – В този смисъл вж. също Falcón Tella, R. El llamado ‚canon por derechos de autor‘ (Copyright Levy) o compensación equitativa por copia privada (I): antecedentes y configuración en la Ley 23/2006, de 7 julio (RCL 2006, 1386) — Quincena Fiscal Aranzadi № 15/2006, р. 1, където се разглежда развитието на различните методи за възпроизвеждане. Вж. също Ortega Díaz, J. F. Medidas tecnológicas y derechos de autor — Noticias de la Unión Europea, 2008, № 286, р. 67, където се разглеждат предизвикателствата пред защитата на авторското право, породени например от изобретяването на фотокопирната машина и на аудиокасетата през осемдесетте години, както и от компютъра в така наречената „информационна ера“.


3 – В съответствие с Договора от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г. (ОВ C 306, стр. 1), производството по постановяване на преюдициално заключение вече е уредено в член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз.


4 – Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество (ОВ L 167, стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 230).


5 – B.O.E., бр. 162 от 8 юли 2006 г., стр. 25561.


6 – B.O.E., бр. 148 от 19 юни 2008 г., стр. 27842.


7 – Договорът на СОИС за авторското право, приет от Световната организация за интелектуална собственост (СОИС) през 1996 г., е специално споразумение по смисъла на член 20 от Бернската конвенция; той създава рамката за привеждане на националните законодателства в областта на авторското право в съответствие с изискванията на цифровите мрежи (ОВ L 89, стр. 8, Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 20, стр. 214).


8 – Директива 2009/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година относно правната закрила на компютърните програми (ОВ L 111, стр. 16), Директива 2006/115/EО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, свързани с авторското право в областта на интелектуалната собственост (ОВ L 376, стр. 28; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 3, стр. 14), Директива 93/83/ЕИО на Съвета от 27 септември 1993 година относно координирането на някои правила, отнасящи се до авторското право и сродните му права, приложими към спътниковото излъчване и кабелното препредаване (ОВ L 248, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 134), Директива 2006/116/EО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за срока за закрила на авторското право и някои сродни права (ОВ L 372, стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 3, стр. 7), Директива 96/9/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 1996 година за правна закрила на базите данни (ОВ L 77, стр. 20; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 17, стр. 102), Директива 2001/84/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2001 година относно правото на препродажба в полза на автора на оригинално произведение на изкуството (ОВ L 272, стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 240).


9 – Вж. съображение 5.


10 – Вж. съображение 22.


11 – Вж. например по-специално съображения 9, 14 и 23 от Директивата, както и петото съображение от Договора на СОИС за авторското право, в което се признава „необходимостта да се поддържа равновесие между авторските права и широкия обществен интерес, особено в областта на образованието, научните изследвания и достъпа до информация, така както тя е отразена в Бернската конвенция“.


12 – Buhrow, A. Richtlinie zum Urheberrecht in der Informationsgesellschaft — European Law Reporter, 2001, № 10, р. 313, разбира член 5 от Директива 2001/29 като политически компромис, който изразява различните правни традиции и схващания. По мнението на авторката с оглед на многобройните ограничения действителният обхват на хармонизирането е под въпрос до окончателното транспониране във всички държави членки.


13 – Ullrich, J. N. Clash of Copyrights — Optionale Schranke und zwingender finanzieller Ausgleich im Fall der Privatkopie nach Art. 5 Abs. 2 Buchst. b Richtlinie 2001/29/EG und Dreistufentest — Gewerblicher Rechtsschutz und Urheberrecht – Internationaler Teil, 2009, № 4, р. 283, посочва, че информационното общество в Европа и в останалата част от света е изправено пред многобройни национални разпоредби в областта на авторското право, които понякога значително се различават по отношение на концепцията, формата и степента на ограничаване на закрилата на авторите. Авторът смята, че най-голямото предизвикателство е и остава преодоляването на различията между континенталноевропейската концепция за защита на авторското право и англосаксонската за Copyright.


14 – Philapitsch, F. Die digitale Privatkopie, Graz 2007, р. 85, насочва вниманието към значителния брой ограничителни разпоредби, въведени в хода на законодателния процес. Ако в първия проект на Директивата има само девет разпоредби, в рамките на втория изменен текст те вече са се увеличили на единадесет, а в крайна сметка с Общата позиция достигат двадесет и две.


15 – Според Metzger, A., Kreutzer, T. Richtlinie zum Urheberrecht in der Informationsgesellschaft – Privatkopie trotz technischer Schutzmaßnahmen? — Multimedia und Recht, 2002, № 3, р. 139, Директивата предоставя на държавите членки значителна свобода при транспонирането. Причината била, че не могло да се постигне съгласие по основни въпроси във връзка с бъдещи разпоредби в областта на авторското право на европейско равнище. По мнение на Guntrum, S. Zur Zukunft der Privatkopie in der Informationsgesellschaft, Hamburg 2007, р. 126, факултативният характер и формулировката на предвиденото в европейската уредба ограничение относно копирането за лично ползване, както и съответните съображения говорят в полза на широката свобода на действие относно формата на ограничението за копиране за лично ползване.


16 – В този смисъл Guntrum, S., цит. съч. (бележка под линия 15), стр. 118, 125; Plaza Penadés, J. Propiedad intelectual y sociedad de la información, Contratación y nuevas tecnologías, Madrid 2005, р. 147; Bércovitz Rodríguez-Cano, R. El canon de copia privada: escaramuza sobre el fuero — Aranzadi Civil, № 14/2009, р. 1; Hugenholtz, B., Guibault, L., Van Geffen, S. The Future of Levies in a Digital Environment, 2003, в интернет на адрес: http://www.ivir.nl/publications/other/DRM&levies-report.pdf, стр. 32, посочват, че Директива 2001/29 не задължава държавите членки да въведат система за определяне на изключения за копиране за лично ползване. Поради това националният законодател разполагал със свобода да забрани изцяло или да разреши частично копирането за лично ползване.


17 – Вж. Решение от 23 ноември 1977 г. по дело Enka (38/77, Recueil, стр. 2203, точка 20).


18 – Вж. Middeke, A. Handbuch des Rechtsschutzes in der Europäischen Union, 2. ed., Munich 2003, р. 226, 38. Решение от 12 юли 1979 г. по дело Union Laitière Normande (244/78, Recueil, стр. 2663, точка 5).


19 – Вж. също Решение от 18 октомври 1990 г. по дело Dzodzi (C‑297/88 и C‑197/89, Recueil, стр. I‑3763, точки 33 и 34), Решение от 8 ноември 1990 г. по дело Gmurzynska-Bscher (C‑231/89, Recueil, стр. I‑4003, точки 18 и 19), Решение от 17 юли 1997 г. по дело Leur-Bloem (C‑28/95, Recueil, стр. I‑4161, точка 24), Решение от 29 януари 2008 г. по дело Promusicae (C‑275/06, Сборник, стр. I‑271, точка 36) и Решение от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter (C‑2/06, Сборник, стр. I‑411, точка 42).


20 – Вж. също Решение от 13 март 2001 г. по дело PreussenElektra (C‑379/98, Recueil, стр. I‑2099, точка 38), Решение от 22 май 2003 г. по дело Korhonen и др. (C‑18/01, Recueil, стр. I‑5321, точка 19), Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Schneider (C‑380/01, Recueil, стр. I‑1389, точка 21), Решение от 19 април 2007 г. по дело Asemfo (C‑295/05, Сборник, стр. I‑2999, точка 30) и Решение от 23 април 2009 г. по дело VTB-VAB (C‑261/07 и C‑299/07, Сборник, стр. I‑2949, точка 32).


21 – Вж. също Решение от 16 декември 1981 г. по дело Foglia/Novello (244/80, Recueil, стр. 3045, точка 18), Решение от 15 юни 1995 г. по дело Zabala Erasun и др. (C‑422/93—C‑424/93, Recueil, стр. I‑1567, точка 29), Решение от 15 декември 1995 г. по дело Bosman (C‑415/93, Recueil, стр. I‑4921, точка 61), Решение от 12 март 1998 г. по дело Djabali (C‑314/96, Recueil, стр. I‑1149, точка 19), Решение по дело PreussenElektra (посочено по-горе в бележка под линия 20, точка 39), Решение по дело Schneider (посочено по-горе в бележка под линия 20, точка 22), Решение от 1 април 2008 г. по дело Gouvernement de la Communauté française и Gouvernement wallon (C‑212/06, Сборник, стр. I‑1683, точка 29) и Решение по дело VTB-VAB (посочено по-горе в бележка под линия 20, точка 33).


22 – Вж. стр. 2 и 13 от акта за преюдициално запитване.


23 – Вж. преамбюла (раздел I, четвърти параграф) на Закон № 23/2006 от 7 юли 2006 г., където е посочено, че транспонирането на Директива 2001/29 в испанското право цели приоритетно спазване на принципа на „дословното транспониране“ на Директивата, както и „минимална реформа на действащото законодателство“. Ruiz Zapatero, G., Naturaleza y límites constitucionales de la compensación equitativa por copia digital privada establecida en la Ley 23/2006 de modificación del texto refundido de la Ley de Propiedad Intelectual — Jurisprudencia Tributaria Aranzadi 2007, № 7, счита, че първоначалната редакция на член 25 от TRLPI не би могла да бъде запазена с оглед на различната терминология в тази разпоредба и в Директива 2001/29. Със Закон № 23/2006 били направени необходимите уточнения предимно от техническо естество. Falcón Tella, R., цит. съч. (бележка под линия 2), стр. 4, обяснява, че изменението на използваното до този момент понятие „справедливо възнаграждение“ в член 25 от TRLPI било продиктувано от намерението да бъде следвана утвърдената с Директива 2001/29 терминология.


24 – Вж. в този смисъл Решение от 3 октомври 2000 г. по дело Corsten (C‑58/98, Recueil, стр. I‑7919, точка 24) и Решение от 29 април 2004 г. по дело Orfanopoulos и Oliveri (C‑482/01 и C‑493/01, Recueil, стр. I‑5257, точка 42).


25 – Вж. Решение от 25 октомври 2001 г. по дело Ambulanz Glöckner (C‑475/99, Recueil, стр. I‑8089, точка 10), Решение от 13 ноември 2003 г. по дело Neri (C‑153/02, Recueil, стр. I‑3555, точки 34 и 35), Решение от 29 април 2004 г. по дело Orfanopoulos и Oliveri (посочено по-горе в бележка под линия 24, точка 42) и Решение от 21 април 2005 г. по дело Lindberg (C‑267/03, Recueil, стр. I‑3247, точки 41 и 42).


26 – От съдебната практика става ясно, че Съдът се стреми да дава полезен отговор на поставените пред него въпроси. Вж. Решение от 19 ноември 2009 г. по дело Sturgeon и др. (C‑402/07 и C‑432/07, Сборник, стр. I‑2119, точка 28), Решение от 24 март 2009 г. по дело Danske Slagterier (C‑445/06, Сборник, стр. I‑2119, точка 29) и Решение от 21 април 1991 г. по дело Höfner и Elsner (C‑41/90, Recueil, стр. I‑1979, точка 16).


27 – Решение от 4 юли 2006 г. по дело Adeneler и др. (C‑212/04, Recueil, стр. I‑6057, точка 115) и Решение от 14 януари 2010 г. по дело Plus Warenhandelsgesellschaft (C‑304/08, все още непубликувано в Сборника, точка 17).


28 – Вж. Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Pfeiffer и др. (C‑397/01—C‑403/01, Recueil, стр. I‑8835, точки 115, 116, 118 и 119) и Решение от 4 юли 2006 г. по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 27, точка 111).


29 – Вж. по-специално Решение от 18 януари 1984 г. по дело Ekro (327/82, Recueil, стр. 107, точка 11), Решение от 19 септември 2000 г. по дело Linster (C‑287/98, Recueil, стр. I‑6917, точка 43), Решение от 9 ноември 2000 г. по дело Yiadom (C‑357/98, Recueil, стр. I‑9265, точка 26), Решение от 6 февруари 2003 г. по дело SENA (C‑245/00, Recueil, стр. I‑1251, точка 23), Решение от 12 октомври 2004 г. по дело Комисия/Португалия (C‑55/02, Recueil, стр. I–9387, точка 45), Решение от 27 януари 2005 г. по дело Junk (C‑188/03, Recueil, стр. I‑885, точки 27—30) и Решение от 7 декември 2006 г. по дело SGAE (C‑306/05, Recueil, стр. I‑11519, точка 31).


30 – Вж. Решение по дело Ekro (посочено по-горе в бележка под линия 29, точка 14).


31 – Вж. моето заключение от 3 май 2007 г. по дело Zefeser (C‑62/06, Сборник, стр. I‑11995, точки 32 и 33).


32 – Такова е становището на Riesenhuber, K. Europäische Methodenlehre, Berlin 2006, р. 247, 7.


33 – Вж. Решение от 7 юли 1992 г. по дело Micheletti (C‑369/90, Recueil, стр. I‑4239, точки 10—15) във връзка с понятието „гражданство“, Решение от 6 октомври 1976 г. по дело Tessili (12/76, Recueil, стр. 1473, точка 14) във връзка с понятието „място на изпълнение“ в рамките на Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 27 септември 1968 година.


34 – Вж. Решение от 11 юли 1985 г. по дело Danmols Inventar (105/84, Recueil, стр. 2639, точки 22—27) относно понятието „работници и служители“ по смисъла на Директива 77/187/ЕИО на Съвета от 14 февруари 1977 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности.


35 – Вж. напр. Решение от 19 септември 2000 г. по дело Германия/Комисия (C‑156/98, Recueil, стр. I‑6857, точка 50), Решение от 6 юли 2006 г. по дело Комисия/Португалия (C‑53/05, Recueil, стр. I‑6215, точка 20) и Решение от 7 декември 2006 г. по дело SGAE (посочено по-горе в бележка под линия 29, точка 34).


36 – Вж. точка 16 от становището на правителството на Обединеното кралство.


37 – Според Riesenhuber, K., цит. съч. (бележка под линия 32), стр. 246, точка 6, сближаването на законодателствата означава създаване на самостоятелно понятие на общностното право. А този, който иска да сближава, следва да изгради единен критерий. Ако общностното право се позове динамично на съответното състояние на националното тълкуване, то ще се раздели със своята самостоятелност, а ако се позове статично на първоначалното състояние — ще я затвърди. Rott, P. What is the Role of the ECJ in EC Private Law? — Hanse Law Review № 1/2005, р. 8, посочва, че принципът на самостоятелното тълкуване създавал трудности в онези случаи, в които общностното право използвало общи клаузи. Авторът много ясно казва, че е против предоставянето на държавите членки на свобода да търсят собствено тълкуване на такова понятие. Подобен подход бил неприемлив, щом Общността се стремяла към хармонизиране на националното законодателство въз основа на член 95 ЕО. Използването на общи клаузи било обичайна регулативна техника за континенталноевропейската правна система, която се прилагала при невъзможност да се дефинират предварително определени признаци, свързани с фактическите обстоятелства. Това обаче не можело да има за цел да ограничи влиянието на общностното право върху националните правни уредби.


38 – Решение по дело SENA (посочено по-горе в бележка под линия 29).


39 – ОВ L 346, стр. 61; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 120.


40 – Решение по дело SENA (посочено по-горе в бележка под линия 29), точка 21.


41 – Пак там, точки 7, 25 и 34.


42 – Пак там, точка 32.


43 – Пак там., точка 34.


44 – Пак там, точка 36.


45 – Пак там, точка 38.


46 – Вж. Обща позиция (ЕО) № 48/2000 от 28 септември 2000 година, приета от Съвета в съответствие с процедурата, посочена в член 251 от Договора за създаване на Европейската общност, с оглед приемането на директива на Европейския парламент и на Съвета относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество (ОВ C 344, стр. 1), съображение 19.


47 – Съгласно постоянната практика на Съда разпоредбите на общностното право трябва, доколкото е възможно, да се тълкуват с оглед на международното право, особено когато с тях се цели да се приложи сключено от Общността международно споразумение (вж. по-специално Решение от 10 септември 1996 г. по дело Комисия/Германия, C‑61/94, Recueil, стр. I–3989, точка 52, Решение от 14 юли 1998 г. по дело Bettati, C‑341/95, Recueil, стр. I–4355, точка 20 и Решение от 7 декември 2006 г. по дело SGAE, посочено по-горе в бележка под линия 29, точка 35). Определени конвенции в рамките на международното авторско право предвиждат възможността държавите, които са ги подписали, да предвидят в някои специални случаи ограничения или изключения във връзка с предоставените на авторите на произведения права, като например ревизираната Бернска конвенция (член 9), Договорът на СОИС за авторското право (член 10) и Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост („Споразумение ТРИПС“) (член 13). От тях обаче не може да се изведе понятие, което да съответства точно на понятието „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.


48 – Вж. член 11bis, параграф 2 и член 13, параграф 1 от ревизираната Бернска конвенция.


49 – Така също и Carbajo Cascón, F. Copia privada y compensación equitativa — Noticias de la Unión Europea № 286/2008, р. 34 et. sq.


50 – Вж. Аристотел, Никомахова етика, пета книга, седма глава — Уравняваща справедливост, 322 г. пр.н.е., 1132б. В нея се казва: „Посоченото трябва да се разгледа и от друга гледна точка, тази на различните художествени изкуства. Те са загубени, ако за създаденото от твореца произведение, което да може да бъде оценено количествено и качествено, не се заплати съответно по количество и по качество възнаграждение“. [свободен превод]


51 – Тази максима на римското право гласи, че онзи, който извлича ползата, понася и вредата. Съгласно становището на испанското правителство този принцип лежи в основата на испанската схема на такси.


52 – Член 8, параграф 2 от Директива 92/100 предвижда следното: „държавите членки са длъжни да предвидят право, чрез което се гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако звукозаписът се публикува с търговска цел или ако възпроизвеждане на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид съобщаване на публиката, и да гарантират, че това възнаграждение се поделя между съответните артисти изпълнители и продуценти на звукозаписи“.


53 – Оттук явно изхожда Falcón Tella, R. El llamado ‚canon por derechos de autor (Copyright Levy) o compensación equitativa por copia privada (II): antecedentes y configuración en la Ley 23/2006, de 7 julio (RCL 2006, 1386) — Quincena Fiscal Aranzadi № 17/2006, р. 1, който посочва смисъла и целта на таксата, които по негово мнение се състоят в привличането на търговците и — чрез тях — на купувачите на оборудване, апаратура и носители за цифрово възпроизвеждане към участие в справедливото обезщетение. Вж. също Carbajo Cascón, F., цит. съч. (бележка под линия 49), стр. 26, който изтъква, че задължените да извършат плащането производители, вносители и търговци по правило чрез продажната цена прехвърлят посочената такса върху купувачите, като така осигуряват баланса между интересите на авторите и на потребителите. В подобен смисъл също Bércovitz Rodríguez-Cano, R. Compensación equitativa por copia privada — Aranzadi Civil № 16/2007, р. 2, и пак същият, цит. съч. (бележка под линия 16) , стр. 1.


54 – Вж. стр. 11, точка 26 от становището на германското правителство.


55 – В този смисъл вж. Carbajo Cascón, F., цит. съч. (бележка под линия 49), стр. 31, който в незаконното възпроизвеждане на закриляни обекти (напр. в рамките на музикалното онлайн пиратство) не вижда „копиране за лично ползване“ по смисъла на испанската разпоредба на член 31, параграф 2 от TRLPI. При това той посочва еднозначната формулировка на посочената разпоредба („… a partir de obras a las que haya accedido legalmente …“).


56 – Philapitsch, F., цит.съч. (бележка под линия 14), стр. 91, счита, че „справедливо обезщетение“ по силата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 е предвидено само за законосъобразно възпроизвеждане за лично ползване, както е описано в Директивата. Настъпилите поради незаконосъобразно копиране вреди в по-широк смисъл не трябвало да се компенсират по такъв начин и съответно не били допустим критерий при определяне на схемите на обезщетяване.


57 – В този смисъл Hugenholtz, B., Guibault, L., Van Geffen, S., цит. съч. (бележка под линия 16), стр. 32, които не считат, че действията по възпроизвеждане, които излизат извън рамките на личното ползване (напр. музикалното пиратство), попадат в приложното поле на посоченото изключение.


58 – Philapitsch, F., цит.съч. (бележка под линия 14), стр. 90, във връзка с изключението по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, говори за „възнаграждение за възпроизвеждане“. Carbajo Cascón, F., цит.съч. (бележка под линия  49), стр. 26, във връзка с копията за лично ползване говори за „концепция за възнаграждение“.


59 – Съгласно практиката на Съда правото на собственост, част от което е правото върху интелектуална собственост, е основно право, което е закриляно като общ принцип на общностното право от общностния правен ред (вж. в този смисъл Решение от 12 септември 2006 г. по дело Laserdisken, C‑479/04, Recueil, стр. I‑8089, точка 65 и Решение по дело Promusicae, посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 62). Съображение 9 от Директива 2001/29 също предвижда, че интелектуалната собственост е призната за неразделна част от собствеността.


60 – В този смисъл също Ullrich, J. N., цит. съч. (бележка под линия 13), стр. 291. Авторът заявява, че с въвеждането на „вредата“ като критерий общностният законодател е искал да вземе предвид англосаксонската правна традиция, която при определянето на размера на предоставяното финансово обезщетение отрежда централна роля на настъпилите вследствие на копирането за лично ползване вреди. Тъй като обаче континенталната правна уредба в областта на авторското право от своя страна не отчита релевантността на вредите при определянето на подходящо възнаграждение, общностният законодател е решил да съвмести двете правни традиции по такъв начин, че Директивата наистина да позволява ориентация с оглед на вредата, но да не я превръща в задължителен критерий. Едно обаче е общозадължително съгласно съображение 35: в някои случаи, когато вредата, понесена от притежателя на права вследствие на предвиденото като изключение копиране за лично ползване, не е незначителна, съгласно всички правни традиции следва да се определи парично обезщетение.


61 – Вж. точка 35 от заключението на генералния адвокат Tizzano от 26 септември 2002 г. по дело C‑245/00, SENA, Recueil, стр. I‑1251.


62 – Lehman,, M. in: Handbuch des Urheberrechts (еd. Ulrich Loewenheim), 1. ed., Munich 2003, р. 878, 46, също приема, че държавите членки са свободни да изберат начина на определяне и конкретното организиране на „справедливото обезщетение“ съгласно член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.


63 – Вж. Dreier, T. Die Umsetzung der Urheberrechtsrichtlinie 2001/29/EG in deutsches Recht, Zeitschrift für Urheber- und Medienrecht, 2002, р. 28, според когото Директива 2001/29 по своя характер е задължителна само по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, като предоставя на държавите членки право на избор относно формата и средствата за постигането му. Авторът установява, че директивата дава на националния законодател доста голяма свобода, като напомня за 20-те факултативни от общо 21 ограничителни разпоредби. Carbajo Cascón, F., цит. съч. (бележка под линия 49), стр. 26, изразява съжаление заради липсата на конкретика в разпоредбите на Директивата, което по негово мнение противоречи на нейната хармонизираща цел. Ullrich, J. N., цит. съч. (бележка под линия 13), стр. 291, посочва, че редакцията на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 е изготвена, след като общностният законодател е направил подробен преглед на съответните национални правни уредби. При това той бил установил, че доколкото в тях е предвидено обезщетение, според съответната правна традиция на всички държави членки то е под формата на парично обезщетение, което се различава само по форма, подробни условия и размер. По мнение на автора с помощта на член 5, параграф 2, буква б) общностният законодател е искал да фиксира този най-малък общ знаменател, докато формата на и подробните правила за плащането продължават да се определят от държавите членки. Авторът се аргументира с формулировката на съображение 35, второ изречение.


64 – Понятието „Ziel“ (цел) в текста на член 249, параграф 3 ЕО на немски език и в немскоезичната правна теория се разбира в смисъл на предписан по силата на директивата „Ergebnis“ (резултат). Това становище се подкрепя и от текста на други езици („résultat“, „result“, „resultado“, „risultato“, „resultaat“). Следователно държавите членки трябва да постигнат желаното от Директивата правно положение (вж. във връзка с това Schroeder, W. in: EUV/EGV – Kommentar [ed. Rudolf Streinz], Munich 2003, член 249 ЕО, точка 77, р. 2178, и Biervert, B. EU-Kommentar [ed. Jürgen Schwarze], Baden-Baden 2000, член 249 ЕО, точка 25, р. 2089). По тази причина в правната теория се е утвърдил френският термин „obligation de résultat“ (вж. Lenaerts, K., Van Nuffel, P. Constitutional Law of the European Union, 2. ed., London 2006, 17—123, р. 768).


65 – По мнение на Häuser, M. Pauschalvergütung und digitale Privatkopie, Computer und Recht, 2004, р. 830 в Директивата еднозначно се пояснява, че ако реши да допусне копиране за лично ползване, общностният законодател е длъжен да осигури справедливо обезщетение на притежателите на права. Така става ясно, че ограничаването на копирането за лично ползване и системата на задължение за плащане на възнаграждения са две неразделни страни на един и същ медал.


66 – Вж. напр. Решение от 15 юли 1964 г. по дело Costa (6/64, Recueil, стр. 1251, стр. 1268), Решение по дело Enka (посочено по-горе в бележка под линия 17, точка 22), Решение от 15 декември 1993 г. по дело Hünermund (C‑292/92, Recueil, стр. I–6787, точка 8), Решение от 29 ноември 2001 г. по дело De Coster (C–17/00, Recueil, стр. I–9445, точка 23) и Решение от 16 януари 2003 г. по дело Pansard и др. (C‑265/01, Recueil, стр. I–683, точка 18).


67 – Вж. точка 80 от настоящото заключение.


68 – Решение по дело SGAE (посочено по-горе в бележка под линия 29).


69 – Пак там, точки 37, 38, 43 и сл.


70 – Пак там, точка 43.


71 – Вж. точка 67 от заключението на генералния адвокат Sharpston от 13 юли 2006 г. по дело SGAE. В него тя на свой ред се позовава на становището на генералния адвокат La Pergola в неговото заключение от 9 септември 1999 г. по дело Egeda (C‑293/98, Recueil, стр. I‑629, точка 22), който заявява следното: „[Констатацията [, че не може да се приеме наличие на публично разгласяване, защото действителното приемане на излъчваното произведение зависело от самостоятелно действие на госта на хотела, не е] съвместима с един от основополагащите принципи на авторското право…, съгласно който притежателите на права не получават възнаграждение за действителното ползване на произведението, а за самата правна възможност за това. Тук може да се спомене например издателят, който следва да плати на автора договорените авторски възнаграждения за продадените екземпляри от даден роман независимо дали те действително са били прочетени от купувачите или не. По същия начин хотел, който отговаря за вътрешното — едновременно, пълно и неизменно — кабелно разпространение на излъчвано чрез сателит оригинално предаване, не може да откаже да плати на автора полагащото му се възнаграждение, като се позове на обстоятелството, че в конкретния случай излъченото произведение не е било прието от потенциалните телевизионни зрители, които имат достъп до монтираните в стаите телевизионни приемници“.


72 – Вж. във връзка с това доклада на Комисията „Fair compensation for acts of private copying“ от 14 февруари 2008 г., достъпен в интернет (http://ec.europa.eu/internal_market/copyright/docs/levy_reform/background_en.pdf). В него таксата за копиране за лично ползване е определена като вид обезщетение за притежателя на правата, което се основава на съждението, че за акта на копиране за лично ползване не може да се предоставя лиценз по практически съображения и следователно той води до икономическа вреда за притежателя на правата. По-нататък се посочва, че схемата на такси за копиране за лично ползване на национално равнище е въведена, защото няма възможност да се осигури ефективен надзор и евентуално да се позволи възпроизвеждането на произведения за лично ползване.


73 – В този смисъл вж. Geerlings, J. Das Urheberrecht in der Informationsgesellschaft und pauschale Geräteabgaben im Lichte verfassungs- und europarechtlicher Vorgaben — Gewerblicher Rechtsschutz und Urheberrecht 2004, № 3, р. 208, който проучва действащата в Германия още от 1965 г. (член 53, алинея 5 от Закона за авторското право в предишната му редакция/членове 54 и 54a от Закона за авторското право в новата му редакция) схема за такси с фиксиран размер, която в това отношение е сходна с испанската. Германската система също изхожда от схващането, че прякото събиране на такса от ползвателя е неосъществимо, от което следва, че таксата не произтича от действието по възпроизвеждане, а от продажбата на апаратурата, която позволява копирането за лично ползване.


74 – Вж. точка 76 от настоящото заключение.


75 – Вж. стр. 19, точка 44 от становището на испанското правителство.


76 – Вж. Bercovitz Rodríguez-Cano, R. цит. съч. (бележка под линия 16), стр. 2, който счита, че при облагането с такса разпоредбите на член 25 от TRLPI изхождат от оборимата презумпция (iuris tantum), съгласно която закупената апаратура и носители са предназначени за копиране за лично ползване.


77 – Оттук изхожда и Комисията в доклада си „Fair compensation for acts of private copying“ от 14 февруари 2008 г., като се позовава на становищата на няколко дружества за колективно управление на авторски права (посочено по-горе в бележка под линия 72), точка 4.2, стр. 12.


78 – Съображение 35 гласи: „при определянето на формата, на подробните условия и възможн[ия размер] на такова справедливо обезщетение следва да се отчетат конкретните обстоятелства за всеки случай“.


79 – Вж. Plaza Penadés, J., цит. съч. (бележка под линия 16), стр. 152, който счита, че разпоредбата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 не обхваща копието, което физическо лице създава с цел използване от юридическо лице (на публичното или на гражданското право), доколкото става въпрос за ползване на копието от множество лица. В противовес на това авторът явно е на мнение, че и юридическо лице може да се ползва от разпоредбата относно копирането за лично ползване, при условие че копието е предназначено изключително за лично ползване на юридическото лице.


80 – Вж. Plaza Penadés, J., цит. съч. (бележка под линия 16), стр. 152, според когото ползването на въпросното копие от юридическо лице за търговски цели не се включва в приложното поле на разпоредбата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29.


81 – Вж. в този контекст отговора на комисаря по въпросите на вътрешния пазар и услугите McCreevy от 19 септември 2007 г. на писменото запитване на члена на Европейския парламент Romeva i Rueda от 5 юни 2007 г. относно прилагането на таксата за авторското право върху цифрови информационни носители в Испания (E‑2864/07). В него членът на Комисията изразява мнението на последната, че само оборудване и апаратура, пригодни за изготвяне на копия за лично ползване и действително използвани за тази цел, могат да бъдат облагани с такса. Освен това Комисията счита, че използвано за търговски цели оборудване (напр. в предприятия или държавни учреждения) не следва да се облага с такса, тъй като това би означавало явно надвишаване на рамките на необходимото обезщетение за допустими действия (напр. копиране за лично ползване) по смисъла на Директивата.


82 – В този смисъл Herrnfeld, H.-H. EU-Kommentar (Jürgen Schwarze), 2. ed., Baden-Baden 2009, член 94, р. 1127, 42.


83 – Вж. Решение от 22 юни 1993 г. по дело Gallagher (C‑11/92, Recueil, стр. I‑3545, точка 11 и сл.) и Решение от 5 октомври 1994 г. по дело Crespelle (C‑323/93, Recueil, стр. I‑5077, точка 33 и сл.).


84 – Вж. точки 75—78 от настоящото заключение.


85 – Подобна, необвързана с обезщетението за копиране за лично ползване по силата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, такса, която вероятно не попада в приложното поле на Директива 2001/29, няма да накърни законодателните правомощия на държавите членки, освен ако не са налице други ограничения на общностното право (вж. Решение от 4 юни 2009 г. по дело Moteurs Leroy Somer, C‑285/08, все още непубликувано в Сборника, точка 31).


86 – Вж. точка 94 от настоящото заключение.