ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Y. BOT
представено на 21 ноември 2017 година(1)
Дело C‑191/16
Romano Pisciotti
срещу
Bundesrepublik Deutschland
(Преюдициално запитване, отправено от Landgericht Berlin (Областен съд Берлин, Германия)
„Преюдициално запитване — Гражданство на Съюза — Членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС — Споразумение за екстрадиране между ЕС и САЩ — Конституционна норма на държава членка, забраняваща екстрадирането в трети държави на собствените ѝ граждани — Различно третиране на граждани на други държави членки — Иск за установяване на това, че екстрадиране в САЩ на гражданин на друга държава членка представлява явно нарушение на правото на Съюза, което ангажира отговорността на засегнатата държава членка“
1. С настоящото преюдициално запитване от Съда се иска да тълкува членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС в областта на екстрадирането и му се предоставя възможност да уточни обхвата на решение от 6 септември 2016 г., Petruhhin(2).
2. Така Съдът трябва да се произнесе по въпроса дали при обстоятелства като разглежданите в главното производство членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка, сезирана от трета държава в рамките на споразумение за екстрадиране между Европейския съюз и последната държава с искане за екстрадиране на гражданин на Съюза, който е гражданин на друга държава членка, преместил се в замолената държава членка, да изпълни това искане. По-нататък в изложението, въз основа на насоките, съдържащи се в решението от 6 септември 2016 г., Petruhhin(3), ще предложа на Съда да даде отрицателен отговор на този въпрос.
I. Правна уредба
1. Правото на Съюза
3. Член 10 от Споразумението за екстрадиране между Европейския съюз и Съединените американски щати от 25 юни 2003 г.(4), озаглавен „Искания за екстрадиране или за предаване, направени от няколко държави“, предвижда:
„1. Ако замолената държава получи искания за екстрадиране на едно и също лице, които са направени от молещата държава и от една или няколко други държави, независимо дали става въпрос за едно и също престъпление или за различни престъпления, изпълнителните органи на замолената държава определят на коя държава да бъде предадено лицето, ако са налице условията за това.
2. Ако една държава членка получи искане за екстрадиране от Съединените американски щати и искане за предаване по силата на европейска заповед за арест за едно и също лице, независимо дали става въпрос за едно и също престъпление или за различни престъпления, компетентният орган на замолената държава определя на коя държава да бъде предадено лицето, ако са налице условията за това. За тази цел компетентният орган е изпълнителният орган на замолената държава членка, ако според двустранния договор за екстрадиране между Съединените американски щати и държавата членка решенията по конкуриращи се искания се взимат от този орган; ако двустранният договор за екстрадиране не го предвижда, компетентният орган се определя от държавата членка на основание член 19.
3. За да вземе решение по параграфи 1 и 2, замолената държава преценява съвкупността от свързаните обстоятелства, включително, но не само тези, които вече са изложени в действащия договор за екстрадиране и, ако не са включени в него, и следните обстоятелства:
a) дали исканията са направени на основата на договор;
б) мястото, където е извършено всяко едно от престъпленията;
в) интересите на всяка от молещите държави;
г) тежестта на престъпленията;
д) гражданството на пострадалия;
е) възможността за последващ[о] екстрадиране между молещите държави; и
ж) последователността на получаване на исканията от молещите държави“.
4. Член 17 от това споразумение, озаглавен „Изключване на дерогация“, гласи:
„1. Настоящото споразумение не засяга позоваването на замолената държава на основания за отказ, които не са уредени от настоящото споразумение, но са налице съгласно двустранен договор за екстрадиране между държава членка и Съединените американски щати.
2. Ако конституционните принципи на замолената държава или окончателни съдебни решения, които имат задължителен характер, са от естество да попречат на изпълнението на нейното задължение за екстрадиране и ако нито настоящото споразумение, нито приложимият двустранен договор не дават възможност да се разреши въпросът, замолената държава и молещата държава пристъпват към консултации“.
2. Германското право
1. Основният закон
5. Член 16, параграф 2 от Grundgesetz für die Bundesrepublik Deutschland (Основен закон на Федерална република Германия) от 23 май 1949 г.(5), последно изменен с член 1 от Закона от 23 декември 2014 г.(6), гласи:
„Германец не може да бъде екстрадиран в чужбина. Със закон може да бъде предвидено друго по отношение на предаването в държава — членка на Европейския съюз, или предаването на международен съд, при условие че се спазват началата на правовата държава“.
2. IRG
6. Член 12 от Gesetz über die internationale Rechtshilfe in Strafsachen (Закон за международната правна помощ по наказателни дела) от 23 декември 1982 г.(7), озаглавен „Разрешение за екстрадиране“, предвижда:
„Екстрадиране се разрешава само ако е допуснато от съда“.
7. Член 13, параграф 1 от IRG, озаглавен „Родова подсъдност“ гласи:
„1. По въпросите, които следва да се решат от съд, се произнася […] Oberlandesgericht [(висшият областен съд)]. Решенията на Oberlandesgericht [(висшия областен съд)] не подлежат на обжалване […]“.
8. Съгласно член 23 от IRG, озаглавен „Произнасяне по възраженията на исканото лице“:
„По възраженията на исканото лице срещу мярката задържане под стража за целите на екстрадирането и срещу неговото изпълнение се произнася Oberlandesgericht [(висшият областен съд)]“.
9. Член 74, параграф 1 от IRG предвижда:
„Федералното министерство на правосъдието и защитата на потребителите се произнася по чуждестранните молби за правна помощ и по представянето на молби за помощ на чужди държави със съгласието на Министерството на външните работи и други федерални министерства, чиято област на дейност е засегната от правната помощ“.
II. Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
10. Г‑н Romano Pisciotti, италиански гражданин, от 2007 г. е заподозрян в участие в ограничаване на конкуренцията посредством тръжни и ценови договорки в САЩ и е поискано екстрадирането му за целите на наказателно преследване от страна на американските власти.
11. На 26 август 2010 г. US District Court for the Southern District of Florida in Fort Lauderdale (Федералният районен съд на Съединените американски щати за южния съдебен район на щата Флорида във Форт Лодърдейл) издава заповед за задържането му под стража, след като голям състав съдебни заседатели към същия съд решава да го предаде на съд по повдигнатите обвинения. Г‑н Pisciotti е обвинен, че е бил член на работна група от служители по продажбите на фирми — производители на морски маркучи, които в периода от 1999 г. до края на 2006 г. са ограничавали конкуренцията при продажбата на морски маркучи във Флорида (САЩ) и на други места, като са разпределяли пазара помежду си.
12. На 17 юни 2013 г. при завръщането си от Нигерия в Италия г‑н Pisciotti каца транзитно на летище Frankfurt am Main (Германия) и е задържан от служители на германската федерална полиция.
13. На 18 юни 2013 г. той е отведен пред Amtsgericht Frankfurt (Франкфуртски районен съд), за да бъде запознат с американското искане за екстрадирането му. Той заявява, че не е съгласен да бъде екстрадиран по опростен ред, без провеждане на нарочна процедура.
14. С определение на Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия) от 24 юни 2013 г. г‑н Pisciotti е временно задържан за целите на екстрадирането. На 7 август 2013 г. Съединените американски щати изпращат на Федерална република Германия официално искане за екстрадиране.
15. На 16 август 2013 г. Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн) разпорежда продължаване на временното задържане вече като мярка задържане под стража за целите на образуваното съдебно производство по екстрадиране.
16. С определение от 22 януари 2014 г. Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн) допуска екстрадирането на г‑н Pisciotti.
17. На 6 февруари 2014 г. г‑н Pisciotti подава молба до Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд, Германия) за спиране на изпълнението на определението на Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн) от 22 януари 2014 г. като неотложна привременна мярка. С определение от 17 февруари 2014 г. Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд) отхвърля молбата.
18. С писмо от 26 февруари 2014 г. до Bundesministerium der Justiz (Федерално министерство на правосъдието, Германия) г‑н Pisciotti посочва, че екстрадирането му противоречи на правото на Съюза, тъй като буквалното прилагане на член 16, параграф 2, първо изречение от основния закон се ограничава само до германските граждани.
19. На 17 март 2014 г. германското правителство дава разрешение за екстрадирането на г‑н Pisciotti и то е приведено в изпълнение на 3 април 2014 г.
20. На същата дата, 17 март, г‑н Pisciotti предявява иск пред запитващата юрисдикция — Landgericht Berlin (Областен съд Берлин, Германия), за да се установи отговорността на Федерална република Германия за това, че е разрешила екстрадирането му в САЩ, и тя да се осъди да му плати обезщетение за вреди.
21. Във воденото срещу него наказателно производство в САЩ г‑н Pisciotti се признава за виновен и е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, от който е приспаднато времето на задържането му под стража в Германия — девет месеца и 16 дни, както и на глоба в размер на 50 000 щатски долара (USD) (около 42 671 EUR). Г‑н Pisciotti изтърпява в САЩ наказанието си лишаване от свобода до 14 април 2015 г., когато е освободен.
22. Запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно практиката на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд) Федерална република Германия носи задължението, произтичащо от член 1, параграф 3 и от член 20, параграф 3 от Основния закон, да извършва собствен контрол за законосъобразност на разрешение за екстрадиране и за спазване на евентуалните ангажименти по международното право. Тя уточнява, че в случая с г‑н Pisciotti Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд) е установил, че забраната за дискриминация, основана на гражданството, посочена в член 18 ДФЕС, не се прилага по въпросите на екстрадиране с трети страни, тъй като тази област не попада в приложното поле на правото на Съюза.
23. Обратно на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд), запитващата юрисдикция посочва, че според нея правото на Съюза се прилага в настоящото дело. Тя подчертава, че г‑н Pisciotti е упражнил правото си на движение, предоставено му от член 21, параграф 1 ДФЕС, като е кацнал транзитно във Франкфурт на Майн при полета си от Нигерия за Италия. Още повече, според нея екстрадирането му в САЩ може също да попада в приложното поле на правото на Съюза поради наличието на споразумение между ЕС и САЩ.
24. Запитващата юрисдикция си поставя въпроса дали член 17, параграф 2 от това споразумение може все пък да се тълкува като разпоредба, въвеждаща изключение от прилагането на правото на Съюза, поради което да може да обоснове дискриминация, основана на гражданството. Тя смята обаче, че подобна обосновка не е приложима с оглед на първичното право.
25. В случай на нарушение на правото на Съюза посочената юрисдикция иска да се установи дали това нарушение е „достатъчно съществено“, за да породи право на обезщетение. Като се основава на решението от 4 юли 2000 г., Haim(8), тя посочва, че е склонна да даде утвърдителен отговор, като подчертава, че според нея държавата разполага само с изключително ограничена свобода на преценка или дори изобщо не разполага с такава. При все това тя има съмнение по този въпрос, доколкото държавата е взела решението за екстрадиране вследствие на съдебен контрол по допустимостта на екстрадирането. Впрочем, що се отнася до отговорността на държавата за грешка, допусната от юрисдикция, от решението от 30 септември 2003 г., Köbler(9), е видно, че е необходимо наличието на „явно“ нарушение. Още повече, по въпроса не е съществувала практика на Съда, когато Федерална република Германия е взела решението си и то се е основавало на решенията на Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн) и на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд), според които въпросът за екстрадирането на г‑н Pisciotti не попада в приложното поле на правото на Съюза.
26. При тези обстоятелства Landgericht Berlin (Регионален съд Берлин) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1. a) Въпросите на екстрадирането между държава членка и трета държава представляват ли материя, която независимо от конкретния случай въобще не попада в предметния обхват на Договорите, така че да не се налага съобразяване с установената в правото на Съюза забрана за дискриминация по член 18, първа алинея ДФЕС при (буквалното) прилагане на конституционноправна норма (в случая член 16, параграф 2, първо изречение от Основния закон), която забранява само екстрадирането на собствени граждани в трети държави?
б) При утвърдителен отговор: следва ли да се отговори другояче на първия въпрос, когато става дума за екстрадиране между държава членка и Съединените американски щати въз основа на Споразумението за екстрадиране между [ЕС и САЩ]?
2. Ако приложимостта на Договорите по отношение на екстрадирането между държавите членки и Съединените американски щати не е поначало изключена:
Трябва ли член 18, първа алинея ДФЕС и релевантната практика на Съда по тази разпоредба да се тълкуват в смисъл, че държава членка необосновано нарушава забраната за дискриминация по член 18, първа алинея ДФЕС, когато въз основа на конституционноправна норма (в случая член 16, параграф 2, първо изречение от Основния закон) при молби на трети държави за екстрадиране третира по различен начин собствените си граждани и гражданите на другите държави — членки на Съюза, като екстрадира само последните?
3. Ако следва да се приеме, че в упоменатите случаи е налице нарушение на общата забрана за дискриминация по член 18, първа алинея ДФЕС:
В случай като настоящия, в който разрешението на компетентния орган за екстрадирането задължително се предхожда от съдебен контрол за законосъобразност, но органът е обвързан от преценката на съда само ако последният не допусне екстрадирането, трябва ли практиката на Съда да се тълкува в смисъл, че всяко нарушение на забраната за дискриминация по член 18, първа алинея ДФЕС е съществено, или трябва да се тълкува в смисъл, че се изисква нарушението да е явно?
4. Ако не се изисква нарушението да е явно:
Трябва ли практиката на Съда да се тълкува в смисъл, че в случай като настоящия не е налице достатъчно съществено нарушение, дори само защото при липсата на практика на Съда по конкретния въпрос (в случая по приложимостта на общата забрана за дискриминация по член 18, първа алинея ДФЕС в областта на екстрадирането между държавите членки и Съединените американски щати) висшият национален орган на изпълнителната власт може да обоснове решението си, като се позове на съответствието му с постановени преди това решения на националните съдилища по същия въпрос?“.
III. Анализ
27. Следва да се посочи, че екстрадирането на г‑н Pisciotti от Федерална република Германия към Съединените американски щати вече е извършено, така че по спора в главното производство г‑н Pisciotti търси отговорност от държавата членка за нарушение на правото на Съюза.
28. Съгласно постоянната съдебна практика принципът за извъндоговорна отговорност на държавата за вреди, претърпени от частноправните субекти вследствие на извършени от нея нарушения на правото на Съюза, е присъщ за правния ред на Съюза. Съдът е приел, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение на това основание, при положение че са изпълнени три условия, а именно че нарушената правна норма на Съюза има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, че нарушението на тази норма е достатъчно съществено и че съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда(10).
29. Разбира се, необходимата предпоставка за търсене на отговорност на държава членка е съществуването на нарушение на правото на Съюза от последната. Следователно в конкретния случай трябва да се определи дали екстрадирането на г‑н Pisciotti от Федерална република Германия в САЩ представлява подобно нарушение на правото на Съюза.
30. В това отношение г‑н Pisciotti поддържа, че националното правило, посочено в член 16, параграф 2 от Основния закон, по силата на който Федерална република Германия не екстрадира собствените си граждани, не допуска тази държава членка да го екстрадира поради забраната за дискриминация, основана на гражданството.
31. Тогава следва да се провери дали членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че гражданите на държава членка, различна от замолената държава членка, трябва също да се ползват от правилото, което забранява екстрадирането от тази държава членка на собствените ѝ граждани.
32. Според мен Съдът в голяма степен е отговорил на този въпрос в решението си от 6 септември 2016 г., Petruhhin(11), в контекста на прилагането на споразумение за екстрадиране, сключено между държава членка и трета държава.
33. В случая преюдициалното запитване се вписва в контекста на прилагането на споразумение за екстрадиране, сключено между Съюза и трета държава, а именно Съединените американски щати.
34. Следва да се отбележи, че споразумението между ЕС и САЩ не съдържа правило, предвиждащо или обратно — забраняващо съображение за отказ за екстрадиране, поради това че искането за екстрадиране засяга гражданин на замолената държава. В по-широк смисъл, както правилно отбелязва Европейската комисия в становището си, това споразумение изобщо не съдържа правило относно екстрадирането на граждани на държавата членка или граждани на други държави членки, пътуващи от замолената държава членка към молеща трета държава. Член 17 от Споразумението между ЕС и САЩ предоставя на страните по него възможността да посочват съображения за отказ, произтичащи по-специално от двустранен договор за екстрадиране или конституционни принципи на замолената държава. Следователно наличието на споразумението между ЕС и САЩ не води до пълно отпадане на компетентността на държавите членки в тази област.
35. Ето защо при упражняване на компетентността си държава членка като Федерална република Германия може да предвиди в конституционното си право правило, според което да не екстрадира собствените си граждани. Подобно правило се съдържа и в член 7 от Auslieferungsvertrag zwischen der Bundesrepublik Deutschland und den Vereinigten Staaten von Amerika (Договор за екстрадиране между Федерална република Германия и Съединените американски щати) от 20 юни 1978 г.(12).
36. Както Съдът припомня в решението си от 6 септември 2016 г., Petruhhin(13), в положения, които попадат в приложното поле на правото на Съюза, съответните национални норми трябва да са в съответствие с това право(14).
37. По-специално, като забранява „всяка дискриминация на основание гражданство“, член 18 ДФЕС изисква равно третиране на лица, които са в положение, попадащо в приложното поле на Договорите(15).
38. Разглежданото в главното производство положение без никакво съмнение попада в приложното поле на Договорите, по смисъла на член 18 ДФЕС, при това на две основания.
39. На първо място, искането за екстрадиране на г‑н Pisciotti е извършено от Съединените американски щати по отношение на Федерална република Германия в рамките на прилагането на Споразумението за екстрадиране между ЕС и САЩ след влизането му в сила. Следователно това искане попада в приложното поле на акт от обхвата на правото на Съюза.
40. На второ място, в решението си от 6 септември 2016 г., Petruhhin(16), Съдът напомня, че когато правилата в областта на екстрадирането безспорно са от компетентността на държавите членки, за да се прецени приложното поле на Договорите по смисъла на член 18 ДФЕС, този член следва да се разглежда във връзка с разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС относно гражданството на Съюза. Така че в положенията, попадащи в това приложно поле, по-специално се включват и тези, свързани с упражняването на правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, предвидено в член 21 ДФЕС(17).
41. В делото по главното производство г‑н Pisciotti, италиански гражданин, в качеството си на гражданин на Съюза използва правото си на свободно движение в Съюза, като пътува към Германия, така че разглежданото в главното производство положение попада в приложното поле на Договорите по смисъла на член 18 ДФЕС, който съдържа забрана за дискриминация, основана на гражданството(18).
42. От гореизложеното следва, че доколкото положението на г‑н Pisciotti попада в обхвата на правото на Съюза, замолената държава членка е била длъжна в рамките на разглеждането на искането за екстрадиране от Съединените американски щати срещу това лице да спази забраната за дискриминация, основана на гражданството, предвидена в член 18 ДФЕС.
43. В това отношение, по аналогия с постановеното от Съда в решението от 6 септември 2016 г., Petruhhin(19), национални правила за екстрадиране като разглежданите в главното производство въвеждат разлика в третирането в зависимост от това дали засегнатото лице е гражданин на съответната държава или гражданин на друга държава членка, доколкото водят до непредоставяне на гражданите на други държави членки, какъвто е г‑н Pisciotti, на защита от екстрадиране, с каквато се ползват гражданите на съответната държава членка. Така подобни правила могат да засегнат свободата на движение на гражданите на други държави членки в Съюза(20).
44. Според Съда от това следва, че при положение като разглежданото в главното производство неравното третиране, което се изразява в допускането на екстрадиране на гражданин на Съюза, който е гражданин на друга държава членка, какъвто е г‑н Pisciotti, се проявява чрез ограничение на свободата на движение по смисъла на член 21 ДФЕС(21). Подобно ограничение би могло да бъде обосновано само ако се основава на обективни съображения и е пропорционално на легитимно преследваната от националното право цел(22).
45. В решението си от 6 септември 2016 г., Petruhhin(23), Съдът взима предвид обосновката, изведена от избягването на опасността от безнаказаност(24). В това отношение той припомня, че съгласно член 3, параграф 2 ДЕС Съюзът предоставя на своите граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие без вътрешни граници, в което е гарантирано свободното движение на хора, в съчетание с подходящи мерки по отношение на контрола на външните граници, както и предотвратяването и борбата с престъпността(25). Според Съда в този контекст се вписва целта за избягване на опасността от безнаказаност за извършилите престъпление лица и трябва да се счита, че тази цел има легитимен характер в правото на Съюза(26).
46. Същевременно, както Съдът припомня в решението си от 6 септември 2016 г., Petruhhin(27), мерки, с които се ограничава основна свобода като предвидената в член 21 ДФЕС, могат да се обосноват само с обективни съображения и единствено ако са необходими за защита на интересите, които целят да гарантират, и доколкото тези цели не могат да бъдат постигнати с по-малко ограничителни мерки(28).
47. При обстоятелства като разглежданите по делото в главното производство и предвид представените пред Съда съображения, смятам, че не съществува алтернативна мярка на екстрадирането, която да накърнява в по-малка степен упражняването на правата, предоставени от член 21 ДФЕС, и която да позволява да се постигне също толкова ефикасно целта за избягване на опасността от безнаказаност за лице като г‑н Pisciotti, заподозряно в извършването на престъпление, по времето, по което Федерална република Германия е сезирана с искане за екстрадиране на последния, направено от Съединените американски щати.
48. Всъщност, от една страна, от обясненията, предоставени от германското правителство на Съда в хода на заседанието, е видно, че противно на твърденията на представителя на г‑н Pisciotti в становището му, член 7, параграф 2 от Strafgesetzbuch (Наказателен кодекс)(29) не позволява да бъде започнато наказателно преследване срещу г‑н Pisciotti във Федерална република Германия относно престъпление, за което се твърди, че е извършено в трета държава. Всъщност едно от условията, предвидени в този член, за да може да бъде упражнявана подобна субсидиарна наказателна компетентност, а именно че исканото екстрадиране не може да бъде извършено, не е изпълнено. Запитващата юрисдикция трябва да провери дали тълкуването на посочения член, предложено от германското правителство в рамките на настоящото производство, е правилно.
49. От друга страна, в решението си от 6 септември 2016 г., Petruhhin(30), Съдът постановява, че членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че когато към държава членка, в която се намира гражданин на Съюза, който е гражданин на друга държава членка, е отправено искане за екстрадиране от трета държава, с която първата държава членка е сключила договор за екстрадиране, тя е длъжна да уведоми държавата членка, чийто гражданин е посоченото лице, и при необходимост по искане на последната държава членка да ѝ предаде този гражданин съгласно разпоредбите на Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки(31), при условие че съгласно националното си право тази държава членка е компетентна да преследва това лице за деяния, извършени извън националната ѝ територия(32).
50. Следва да се отбележи, че подобно задължение за замолената държава членка да уведоми държавата членка, чийто гражданин е лицето, е изведено от Съда в изрично подчертано от него положение(33), при което не съществува конвенция за екстрадиране между Съюза и разгледаната в това дело трета държава.
51. Трябва да се посочи също, че няколко държави членки, които са представили становища в рамките на настоящото производство, са изтъкнали трудностите както от правно, така и от практическо естество, създадени от възприетото от Съда разрешение в точка 50 от решението му от 6 септември 2016 г., Petruhhin(34). По-конкретно се посочва, че държавата членка, чийто гражданин е лицето, посочено в искане за екстрадиране, най-вероятно в повечето случаи не разполага с информацията, позволяваща ѝ да издаде европейска заповед за арест за целите на преследването и след това да образува наказателно производство срещу предаденото лице. Така целта за избягване на риска от безнаказаност може да бъде неблагоприятно засегната. Освен това както член 16, параграф 3 от Рамково решение 2002/584, така и в конкретния случай член 10, параграфи 2 и 3 от Споразумението между ЕС и САЩ противоречат на идеята, според която европейската заповед за арест системно трябва да има предимство пред искането за екстрадиране.
52. Доколкото Съдът иска да потвърди подобно задължение за замолената държава членка да уведоми държавата членка, чийто гражданин е съответното лице, в рамките на прилагането на споразумение за екстрадиране като това между Съюза и Съединените американски щати, следва да се отбележи, че както изтъква германското правителство в писменото си становище и на съдебното заседание, Италианската република, чийто гражданин е жалбоподателят, е била уведомена от германските власти. Така дирекцията на федералната полиция на летището на Франкфурт на Майн е уведомила Генералното консулство на Италия, че е арестувала и задържала г‑н Pisciotti в местното полицейско управление. Предаденият доклад съдържал по-специално информация относно европейската заповед за арест, въз основа на която е извършено задържането. Освен това Генералното консулство на Италия е уведомено след явяването на г‑н Pisciotti пред съда на 18 юни 2013 г. След тези уведомления се провеждат консултации между Генералното консулство на Италия във Франкфурт на Майн и Министерство на правосъдието в провинция Хесен. Министерство на правосъдието на провинция Хесен уведомява Генералното консулство на Италия, че изтъкнатите от г‑н Pisciotti възражения са разгледани изчерпателно в определението на Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд, Франкфурт на Майн) от 22 януари 2014 г. и отхвърлени и че Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд) е отхвърлил заявлението за временни мерки, след като е разгледал направените от г‑н Pisciotti възражения.
53. От изложеното следва, че Италианската република е била уведомена за искането за екстрадиране, формулирано от американските власти, и че не е издала европейска заповед за арест между момента на задържането на г‑н Pisciotti и момента на екстрадирането на последния в Съединените американски щати(35).
54. Дори да се приеме, че Федерална република Германия е била длъжна да изпълни задължението за предоставяне на информация, както е посочено от Съда в решението му от 6 септември 2016 г., Petruhhin(36), налага се изводът, че тази държава членка не може да бъде упрекната, че е нарушила правото на Съюза, поради това че е взела решение да екстрадира г‑н Pisciotti в Съединените американски щати. Следователно не може да бъде ангажирана отговорността на посочената държава членка за нарушение на правото на Съюза, така че поставените от запитващата юрисдикция въпроси относно наличието или липсата на достатъчно съществено нарушение не следва да бъдат разглеждани.
55. С оглед на гореизложеното предлагам да се отговори на запитващата юрисдикция, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат държава членка, сезирана от трета държава в рамките на споразумение за екстрадиране между Съюза и последната държава с искане за екстрадиране на гражданин на Съюза, който е гражданин на друга държава членка, преместил се в замолената държава членка, да изпълни това искане.
IV. Заключение
56. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Landgericht Berlin (Областен съд Берлин, Германия) преюдициален въпрос, както следва:
„При обстоятелства като разглежданите в главното производство членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат държава членка, сезирана от трета държава в рамките на споразумение за екстрадиране между Европейския съюз съюз и последната държава с искане за екстрадиране на гражданин на Европейския съюз съюз, който е гражданин на друга държава членка, преместил се в замолената държава членка, да изпълни това искане“.