ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 30 април 2020 година(1)
Дело C‑36/20 PPU
Наказателно производство
срещу
VL
в присъствието на:
Ministerio Fiscal
(Преюдициално запитване, отправено от Juzgado de Instrucción nº 3 de San Bartolomé de Tirajana (Следствен съд № 3, Сан Бартоломе де Тирахана, Испания)
„Преюдициално запитване — Контрол по границите, убежище и имиграция — Политика относно убежището — Процедура за предоставяне на международна закрила — Директива 2013/32/ЕС — Член 6 — Достъп до процедурата — Други органи, които има вероятност да получат молби за международна закрила, но не са компетентни да ги регистрират — Понятие „други органи“ — Стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила — Директива 2013/33/ЕС — Член 8 — Задържане на кандидата — Принцип на забрана за връщане“
I. Въведение
1. „Несъмнено за закрилата на правата на бежанците хуманност е необходима. Тя е израз на загриженост за другия, за живота в общност […]. Хуманността обаче не е достатъчна. Тя е израз единствено на положителната страна на реакцията на нехуманността, чиято отрицателна страна се разкрива твърде бързо иззад маските, когато добрите обноски отстъпват пред нуждата. Правата са положителната страна на задълженията. Този ангажимент има солидни основи. Винаги е възможно да отпадне, но за това е необходимо всеобщо съгласие“(2).
2. Именно в този дух ще анализирам отправеното преюдициално запитване.
3. Въпросите, поставени от Juzgado de Instrucción n° 3 de San Bartolomé de Tirajana (Следствен съд № 3, Сан Бартоломе де Тирахана, Испания), се отнасят по същество до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 26 от Директива 2013/32/ЕС(3), както и на член 17, параграфи 1 и 2 и член 8, параграф 3 от Директива 2013/33/ЕС(4).
4. В основата на настоящото дело е решение за връщане, взето по отношение на малийски гражданин, който отправя молба за международна закрила пред запитващата юрисдикция, след като лодката, в която се е намирал, е прихваната от органите на държава членка в близост до бреговете ѝ.
5. Настоящото преюдициално запитване ще даде повод на Съда най-напред да се произнесе за първи път по въпроса дали съдебни органи, като например съдия-следователят, които са компетентни съгласно националното право да се произнесат относно настаняването на граждани на трета държава в център за задържане, може да се считат за едни от тези „други органи“, които има вероятност да получат молби за международна закрила по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32/ЕС. Ако отговорът на този въпрос е утвърдителен, след това Съдът ще трябва да определи дали тези органи трябва да предоставят на кандидата за международна закрила съответната информация, която да му позволи да се осведоми относно реда и условията за подаване на такава молба. Накрая Съдът ще има повод да се произнесе относно момента, в който съответните лица придобиват статут на кандидат за международна закрила, и относно последиците от придобиването на такъв статут за условията на задържане.
II. Правна уредба
1. Международното право
6. Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г.(5), по която всички държави членки са договарящи страни(6), влиза в сила на 22 април 1954 г. (наричана по-нататък „Женевската конвенция“) и е допълнена и изменена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. и на свой ред влязъл в сила на 4 октомври 1967 г. (наричан по-нататък „Протоколът“).
7. В преамбюла на тази конвенция се посочва, че Върховният комисар на ООН за бежанците (ВКБООН) е натоварен със задачата да наблюдава изпълнението на международните конвенции за закрила на бежанците. Член 35 от нея предвижда, че държавите „се задължават да сътрудничат със Службата на [ВКБООН] […] при упражняване на нейните функции и по-специално да я улесняват в нейните задължения да наблюдава прилагането на разпоредбите на тази конвенция“.
8. В член 1, буква А от посочената конвенция терминът „бежанец“ е дефиниран като означаващ всяко лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея“.
9. Съгласно член 3 от същата конвенция „[д]оговарящите държави се задължават да прилагат разпоредбите на тази конвенция спрямо бежанците без каквато и да е дискриминация по отношение на раса, религия или страна на произход“.
10. Съгласно член 33, параграф 1 от Женевската конвенция „[н]икоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („refouler“) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи“.
2. Правото на Съюза
1. Харта на основните права на Европейския съюз
11. Съгласно член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), озаглавен „Право на убежище“:
„Правото на убежище се гарантира при спазване на правилата на [Женевската конвенция] и на [Протокола] и в съответствие с Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз (наричани по-нататък „Договорите“)“.
12. Член 19 от Хартата е озаглавен „Защита в случай на принудително отвеждане, експулсиране и екстрадиране“ и гласи:
„1. Колективното експулсиране е забранено.
2. Никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание“.
2. Директива 2013/32
13. Член 4 от Директива 2013/32 е озаглавен „Компетентни органи“ и в параграф 1 предвижда:
„Държавите членки определят по всички процедури решаващ орган, който да отговаря за извършването на съответното разглеждане на молбите, в съответствие с разпоредбите на настоящата директива. Държавите членки следят за това този орган да разполага с подходящи средства, включително с достатъчно на брой компетентни служители, за изпълнението на своите задачи в съответствие с настоящата директива“.
14. Член 6 от тази директива е озаглавен „Достъп до процедурата“ и гласи:
„1. Когато дадено лице подава молба за международна закрила до орган, който съгласно националното право е компетентен да регистрира подобни молби, регистрацията се извършва не по-късно от 3 работни дни след подаването на молбата.
Ако молбата за международна закрила е подадена до други органи, които има вероятност да получат подобни молби, но не са компетентни да направят регистрацията съгласно националното право, държавите членки се уверяват, че регистрацията се извършва не по-късно от 6 работни дни след подаването на молбата.
Държавите членки се уверяват, че тези други органи, които има вероятност да получат молби за международна закрила, например полицията, граничните служители, имиграционните органи и служителите на местата за задържане, разполагат със съответната информация и че техните служители получават необходимото ниво на обучение, подходящо за техните задачи и отговорности, както и указания за информиране на кандидатите къде и как могат да подават молби за международна закрила.
2. Държавите членки следят за това лице, което е подало молба за международна закрила, да разполага с действителна възможност да внесе своята молба възможно най-скоро. Когато кандидатът не подаде молба, държавите членки могат съответно да приложат член 28 от настоящата директива.
3. Без да се засяга параграф 2, държавите членки могат да поставят изискване молбите за международна закрила да бъдат подавани лично и/или на определено място.
4. Независимо от параграф 3 молбата за международна закрила се счита за подадена след като кандидатът подаде формуляр или когато това е предвидено в националното право, след като съответните компетентни органи на заинтересованата държава членка получат официален доклад.
5. Когато едновременното подаване на молби за международна закрила от голям брой граждани на трета държава или от лица без гражданство на практика затруднява спазването на предвидения в параграф 1 срок, държавите членки могат да предвидят този срок да бъде удължен на 10 работни дни“.
15. Член 8 от посочената директива е озаглавен „Информация и съвети в местата за задържане и на граничните контролно-пропускателни пунктове“ и предвижда:
„1. При наличие на признаци, че граждани на трети държави или лица без гражданство, задържани в места за задържане или намиращи се на гранични контролно-пропускателни пунктове, включително в транзитните зони на външните граници, могат да пожелаят да подадат молба за международна закрила, държавите членки им предоставят информация относно възможността да направят това. В тези места за задържане и гранични зони държавите членки предвиждат осигуряването на устен превод, доколкото това е необходимо за улесняване на достъпа до процедурата за убежище.
2. Държавите членки гарантират, че организациите и лицата, които предоставят съвети и консултации на кандидати, имат ефективен достъп до кандидатите, които се намират на граничните контролно-пропускателни пунктове на външните граници, включително транзитните зони. Държавите членки могат да предвидят правила, които уреждат присъствието на такива организации и лица в тези контролно-пропускателни пунктове и по-специално съгласно които достъпът се урежда от споразумение с компетентните органи на държавата членка. Ограничения върху този достъп могат да бъдат налагани единствено когато по силата на националното право те са обективно необходими за сигурността, обществения ред или административното управление на съответните контролно-пропускателни пунктове, при условие че достъпът не е сериозно ограничен или невъзможен поради това“.
16. Член 26 от същата директива е озаглавен „Задържане“ и гласи:
„1. Държавите членки не могат да задържат определено лице единствено поради това че е кандидат. Основанията и условията на задържане, както и гаранциите на разположение на задържаните кандидати са в съответствие с Директива [2013/33/ЕС].
2. Ако кандидатът е задържан, държавите членки гарантират, че има възможност за бързо съдебно преразглеждане в съответствие с Директива [2013/33]“.
3. Директива 2013/33
17. Член 8 от Директива 2013/33 е озаглавен „Задържане“ и гласи:
„1. Държавите членки не могат да задържат едно лице единствено поради това че то е кандидат за международна закрила в съответствие с Директива [2013/32].
2. Когато се окаже необходимо и въз основа на преценка на всеки случай поотделно, държавите членки могат да задържат кандидат, ако не могат да бъдат приложени ефективно по-леки принудителни алтернативни мерки.
3. Кандидат може да бъде задържан единствено:
a) с цел установяване или проверка на неговата самоличност или националност;
б) с цел установяване на елементите, на които се основава молбата за международна закрила, което не би могло да бъде извършено, ако няма задържане, особено когато съществува риск кандидатът да се укрие;
в) с цел да се вземе решение в хода на процедура относно правото на кандидата да влезе на територията;
г) когато е задържан по процедура за връщане съгласно Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни[(7)], за да се подготви връщането и/или да се извърши процесът на извеждането и съответната държава членка може да докаже чрез обективни критерии, включително че кандидатът вече е имал възможност за достъп до процедурата за предоставяне на убежище, че има разумни основания да се предположи, че той подава молбата за международна закрила единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на решението за връщане;
д) когато това се налага с цел защита на националната сигурност или на обществения ред;
е) в съответствие с член 28 от Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство[(8)].
Основанията за задържане трябва да са предвидени в националното право.
4. Държавите членки гарантират, че в националното право са предвидени правила във връзка с алтернативи на задържането, като задължение за редовно явяване пред органите, внасяне на парична гаранция или задължение лицето да остане на точно определено място“.
18. Член 9 от тази директива е озаглавен „Гаранции за задържаните кандидати“ и в параграф 1, първа алинея гласи:
„Кандидатът се задържа единствено за възможно най-кратък срок и задържането продължава само докато са приложими основанията, предвидени в член 8, параграф 3“.
19. Член 17 от посочената директива е озаглавен „Общи правила относно материалните условия на приемане и медицинските грижи“ и в параграф 1 предвижда:
„Държавите членки гарантират, че материалните условия на приемане са на разположение за кандидатите, когато те подават молбата си за международна закрила“.
2. Испанското право
20. Испанската правна уредба включва член 58, параграфи 3, 4 и 6, членове 61 и 62, както и член 64, параграф 5 от Ley Orgánica 4/2000 sobre derechos y libertades de los extranjeros en España y su integración social (Устройствен закон 4/2000 за правата и свободите на чужденците в Испания и социалната им интеграция) от 11 януари 2000 г.(9), изменен с Ley Orgánica 2/2009 de reforma de la Ley Orgánica 4/2000 (Устройствен закон 2/2009 за изменение на Устройствен закон 4/2000)(10) от 11 декември 2009 г. (наричан по-нататък „Устройствен закон 4/2000“).
21. Член 58, параграф 3 от Устройствен закон 4/2000 предвижда опростена процедура за извеждане на чужденците, които се опитват да влязат незаконно в Испания. Член 58, параграф 4 от този закон гласи, че лицата по параграф 3 не могат да бъдат извеждани, докато евентуалната молба за международна закрила не бъде обявена за недопустима, а член 58, параграф 6 от същия предвижда, че ако извеждането не е възможно в срок от 72 часа, от съдебните органи следва да се поиска да постановят задържане.
22. Член 61 от Устройствен закон 4/2000 предвижда привременните мерки в процедурите по извеждане. Член 62 от този закон се отнася до задържането, а член 64, параграф 5 предвижда, че изпълнението на решенията за извеждане се спира до обявяването на молбата за международна закрила за недопустима.
23. Членове 2 и 3 от Ley 12/2009, reguladora del derecho de asilo y de la protección subsidiaria (Закон 12/2009 за правото на убежище и субсидиарната закрила)(11) от 30 октомври 2009 г., изменен с Ley 2/2014, de la Acción y del Servicio Exterior del Estado (Закон 2/2014 за външната държавна дейност и служба(12) от 25 март 2014 г. (наричан по-нататък „Законът за убежището“), уреждат съответно правото на убежище и статута на бежанец. Член 5 от този закон предвижда по-специално че предоставянето на субсидиарна закрила предполага съответното лице да не се експулсира, а член 30 от същия закон предвижда достъп до социални и приемни услуги за кандидатите за международна закрила, които имат нужда от такива услуги.
III. Фактите по главното производство и преюдициалните въпроси
24. На 12 декември 2019 г., близо до бреговете на Испания, на около една морска миля южно от Гран Канария, Salvamento Marítimo (испанските морски спасителни служби) прихващат лодка с 45 граждани на държави от Субсахарска Африка, сред които VL, ответник в главното производство. След като им е оказана първа помощ, тези граждани са предадени на Brigada Local de Extranjería y Fronteras (местната служба за чужденците и граничния контрол, Испания) към Comisaría de Policía Nacional de Maspalomas (подразделение на националната полиция в Маспаломас, Испания).
25. На 13 декември 2019 г. тези граждани са предадени на Jefatura Superior de Policía de Canarias (Главно полицейско управление Канарски острови, Испания), както е видно от протокола за задържане и за разясняване на правата им. Същия ден Subdelegación del Gobierno de Las Palmas (представителството на централната власт в провинция Лас Палмас, Испания) взема на основание член 58, параграф 3, буква b) от Устройствен закон 4/2000 решение за връщане на тези граждани поради опита им да влязат незаконно в Испания. Тъй като това решение не може да бъде изпълнено в предвидения в член 58, параграф 6 от този закон срок от 72 часа, до Juzgado de Instrucción nº 3 de San Bartolomé de Tirajana (Следствен съд № 3, Сан Бартоломе де Тирахана, Испания) е отправено искане за настаняване в център за задържане.
26. На 14 декември 2019 г., в хода на започнатото от него предварително разследване, този съд постановява определение, с което позволява на VL, на когото са съобщени правата му и е предоставена адвокатска помощ и съдействие от устен преводач от и на езика бамбара(13), да направи декларация (наричано по-нататък „първото определение от 14 декември 2019 г.“). Тази декларация е направена в присъствието на съдия, секретар на същия съд, деловодител, адвоката на VL и устен преводач. Същия ден е съставен протокол, в който се посочва, че след като е уведомен за правата си, в декларацията си VL изразява намерението си да поиска международна закрила. Той заявява, че се опасява от преследване по расови причини или поради принадлежност към определена социална група заради войната в страната му на произход, Мали, и че се страхува да се върне там, защото може да бъде убит.
27. Тъй като съгласно националното право Juzgado de Instrucción nº 3 de San Bartolomé de Tirajana (Следствен съд № 3, Сан Бартоломе де Тирахана) не е орган, компетентен да регистрира молбата за международна закрила, същия ден този съд постановява друго определение (наричано по-нататък „второто определение от 14 декември 2019 г.“), в което се посочва, че декларацията, в която VL заявява желанието си да поиска международна закрила, е изпратена с цел съобразяване с член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 до провинциалната полицейска служба за чужденците и граничния контрол и, за сведение, до ВКБООН. С това определение посоченият съд иска от представителството на централната власт в автономна област Канарски острови, от провинциалната полицейска служба за чужденците и граничния контрол и от Ministerio de Trabajo, Migraciones y Seguridad Social (Министерство на труда, миграцията и социалната сигурност, Испания) да се осигури на VL място по хуманитарни причини в приемен център. На тези органи е предаден и списък с имената на 25 други граждани на държави от Субсахарска Африка, които също са поискали международна закрила при същите условия.
28. На основание на второто определение от 14 декември 2019 г. от тези 26 лица 12 са настанени по хуманитарни причини в приемен център, а 14, сред които VL, поради липса на свободни места са настанени в център за задържане. Запитващата юрисдикция уточнява, че преди VL да бъде отведен в съответния център за задържане, полицейски служител от провинциалната служба за чужденците и граничния контрол му е съобщил, че е насрочена среща за провеждане на интервю по молбата му за международна закрила.
29. Ministerio fiscal (Прокуратура на Испания) протестира второто определение от 14 декември 2019 г. пред запитващата юрисдикция, като поддържа, че съдия-следователят не е компетентен нито да приема молбите за убежище, нито да търси решения за първоначално настаняване на кандидатите за международна закрила.
30. Адвокатът на VL от своя страна подава жалба за изменение на това определение, в която твърди, че задържането на VL е в противоречие с разпоредбите на Директиви 2013/32 и 2013/33.
IV. Преюдициалните въпроси до Съда
31. Именно в този контекст, с акт от 20 януари 2020 г., постъпил в секретариата на Съда на 25 януари 2020 г., Juzgado de Instrucción nº 3 de San Bartolomé de Tirajana (Следствен съд № 3, Сан Бартоломе де Тирахана, Испания) отправя следните преюдициални въпроси:
„1) Член 6, параграф 1, втора алинея от Директива [2013/32] урежда хипотезата, при която, ако молбата за международна закрила е отправена до други органи, които не са компетентни да я регистрират съгласно националното право, държавите членки се уверяват, че регистрацията се извършва не по-късно от 6 работни дни след отправянето на молбата.
Следва ли разпоредбата да се тълкува в смисъл, че съдия-следователите, компетентни да се произнесат относно задържането на чужденци в съответствие с националното право, трябва да се считат за един от тези „други органи“, които не са компетентни да регистрират молбата за международна закрила, но пред които молителите могат да изразят желанието си да подадат такава?
2) Ако се считат за един от тези органи, трябва ли член 6, параграф 1 от Директива [2013/32] да се тълкува в смисъл, че съдия-следователите трябва да уведомяват молителите за това къде и как могат да се подават молбите за международна закрила, и че в случай на подаване на молба трябва да я предадат на органа, компетентен съгласно националния закон да регистрира и разглежда молбите за международна закрила, и на компетентния административен орган, за да бъдат взети по отношение на молителя мерките за приемане, предвидени в член 17 от Директива [2013/33]?
3) Следва ли член 26 от Директива [2013/32] и член 8 от Директива [2013/33] да се тълкуват в смисъл, че гражданин на трета държава не може да бъде задържан, освен ако са налице условията по член 8, параграф 3 от Директива [2013/33], тъй като молителят е защитен от принципа на забрана за връщане от момента, в който е изразил пред съдия-следователя желанието си да поиска международна закрила?“.
V. По спешното производство
32. Запитващата юрисдикция прави искане настоящото преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на спешното производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда. Тя мотивира искането си с това, че понастоящем VL е настанен в център за задържане и следователно е лишен от свобода. Освен това запитващата юрисдикция посочва, че на 13 декември 2019 г. спрямо VL е взето решение за извеждане, което може да бъде изпълнено във всеки един момент.
33. На 6 февруари 2020 г., по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат, четвърти състав на Съда реши да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на настоящото преюдициално запитване по реда на спешното производство. Писмени становища представят страните в главното производство, испанското правителство и Европейската комисия.
34. На 17 март 2020 г., в условията на разпространение на вируса SARS-CoV-2, председателят на четвърти състав на Съда взе решение да отмени насроченото за 23 март 2020 г. съдебно заседание по настоящото дело. В рамките на процесуално-организационните действия и поради наличието на изключителни обстоятелства четвърти състав на Съда взе решение да замени съдебното заседание с въпроси, на които да се даде писмен отговор. Страните по главното дело, както и испанското правителство и Комисията отговарят на поставените от Съда въпроси(14).
VI. Анализ
1. По допустимостта
35. В писменото си становище испанското правителство оспорва допустимостта на преюдициалното запитване по настоящото дело. Това правителство поддържа, че запитващата юрисдикция е компетентна единствено да прецени дали за целите на изпълнението на решението за връщане да разреши задържането на гражданин на трета държава. Ето защо то счита, че поставените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси нямат никаква връзка с предмета на спора.
36. Приема се за установено, че преюдициалните запитвания относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(15).
37. Връщайки се към настоящия случай, считам, че така както са формулирани, трите въпроса ясно се отнасят до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 26 от Директива 2013/32, както и на член 17, параграфи 1 и 2 и член 8, параграф 3 от Директива 2013/33. С оглед на това не виждам никаква пречка Съдът да се произнесе по настоящото дело, като тълкува разпоредбите на Директиви 2013/32 и 2013/33. При всяко положение Съдът не следва да се произнася по разпределението на вътрешните правомощия. Следователно възраженията на испанското правителство не могат да оборят презумпцията за релевантност, от която се ползва преюдициалното запитване по настоящото дело. Ето защо считам, че преюдициалното запитване по настоящото дело е допустимо.
Б. По същество
1. Уводни бележки относно тълкуването на Директиви 2013/32 и 2013/33
38. Преди да пристъпя към разглеждане на преюдициалните въпроси, струва ми се полезно да припомня накратко рамката, в която се вписват Директиви 2013/32 и 2013/33.
39. На първо място, следва да се отбележи, че тези директиви са приети на основание член 78, параграф 2, букви г) и е) ДФЕС. Както предвижда член 78, параграф 1 ДФЕС, общата политика в областта на убежището, субсидиарната закрила и временната закрила, чиято цел е „да предостави подходящ статут на всеки гражданин на трета страна, който се нуждае от международна закрила, както и да гарантира зачитането на принципа на забрана за връщане“, „трябва да бъде съобразена с [Женевската конвенция] и с [Протокола], както и с другите съответни договори“.
40. На второ място, следва да се посочи и член 18 от Хартата, който предвижда, че „[п]равото на убежище се гарантира при спазване на правилата на [Женевската конвенция] и на [Протокола] и в съответствие с [Договора за ЕС] и [Договора за функционирането на ЕС]“(16).
41. В това отношение съгласно постоянната съдебна практика, въпреки че Съюзът не е договаряща страна по Женевската конвенция, член 78, параграф 1 ДФЕС и член 18 от Хартата му налагат задължението да спазва правилата на тази конвенция(17). От това става ясно, че по силата на посочените разпоредби от първичното право Директиви 2013/32 и 2013/33 трябва да зачитат тези правила(18).
42. Освен това, видно от съображения 3 от тези две директиви, след заключенията от Европейския съвет в Тампере(19) законодателят на Съюза е искал да основе създаването на общата европейска система за убежище на „пълното и цялостно прилагане на Женевската конвенция“, утвърждавайки по този начин принципа на забрана за връщане.
43. В част от правната доктрина този принцип се счита за принцип на международното обичайно право(20), който има силата на императивна норма (jus cogens)(21). Принципът е закрепен по-специално в член 33 от Женевската конвенция(22) и е един от принципите, залегнали в основата на общата европейска система за убежище(23), позволяващ да се гарантира ефективен достъп до общите процедури за предоставяне или отнемане на единния статут на бежанец или на субсидиарна закрила(24).
44. В съображение 15 от Директива 2013/32 и в съображение 10 от Директива 2013/33 се посочва, че във връзка с отношението към лицата, които попадат в обхвата на тези директиви, държавите членки имат задълженията, произтичащи от актовете на международното право, по които са страни(25).
45. Освен това в съображение 60 от Директива 2013/32 и в съображение 35 от Директива 2013/33 се уточнява, че тези директиви зачитат основните права и спазват принципите, признати в Хартата, целят по-специално да гарантират пълното зачитане на човешкото достойнство и да улеснят прилагането на членове 1, 4, 6, 7, 18, 19, 21, 23, 24 и 47 от Хартата и трябва да се прилагат в съответствие с това.
46. Ето защо Съдът вече многократно се е произнасял, че принципът на забрана за връщане е закрепен като основно право в член 18 и в член 19, параграф 2 от Хартата(26).
47. Именно това е контекстът, в който най-общо се вписват Директиви 2013/32 и 2013/33.
2. По понятието „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32
48. С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 следва да се тълкува в смисъл, че съдебен орган, като например разследващ съдебен орган, може да се счита за един от тези „други органи“ по смисъла на тази разпоредба.
49. В това отношение, макар понятието „други органи“ да присъства експлицитно в член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, тази разпоредба не уточнява изрично дали това понятие обхваща съдебните органи.
50. Съгласно постоянната практика на Съда, за да се тълкува разпоредба от правото на Съюза, трябва да се вземат предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ, както и целите, преследвани с правната уредба, от която тя е част(27). Ето защо ще направя граматическо, контекстуално и телеологично тълкуване на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32.
51. В самото начало ще отбележа, че що се отнася до понятието „други органи“ по смисъла на тази разпоредба, в писмените си становища VL и Комисията поддържат, че съдебните органи не са изключени от обхвата на това понятие. В това отношение Комисията се позовава именно на текста и целта на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32. От своя страна прокуратурата, основавайки се на съображения 22 и 26 от тази директива, изтъква, че е допустимо съдебен орган, в случай че първи установява контакт с кандидатите за международна закрила, да се счита за „друг орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от посочената директива(28). Испанското правителство отхвърля тази гледна точка и приема, че съдебният орган не може да се счита за един от тези „други органи“ по смисъла на тази разпоредба. Според посоченото правителство, ако се приеме, че съдия-следователят може се счита за един от тези „други органи“, това би засегнало системата на международна закрила, предвидена в Устройствен закон 4/2000.
1) Текстът на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32
52. Въз основа на граматическо тълкуване на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 запитващата юрисдикция счита, че съдия-следователят, който трябва съгласно испанския закон да се произнесе по задържането, е един от тези „други органи“, които, без да са компетентни да регистрират молбата съгласно националното право, могат по силата на член 6, параграф 1 от тази директива да сезират компетентния орган, за да бъде регистрацията извършена не по-късно от 6 работни дни след отправянето на молбата.
53. Това тълкуване на пръв поглед ми се струва разумно.
54. Първо, видно от прочита на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, изборът на законодателя на Съюза да използва израза „други органи“ показва преди всичко воля да се прави разграничение между, от една страна, „органа, който съгласно националното право е компетентен“ да регистрира молбите за международна закрила, и от друга страна, „другите органи“, които има вероятност да получат такива молби, но съгласно националното право не са компетентни да ги регистрират.
55. Следователно от тази разпоредба ясно личи, че органът, компетентен да регистрира молбите за международна закрила, се определя от националното право. Това право установява административния ред както за извършване на регистрацията, така и за подаване на такива молби. Всъщност, както отбелязва Комисията, при транспонирането на Директива 2013/32 държавите членки трябва да посочат органите, компетентни да регистрират молбите.
56. Противно обаче на това, което, изглежда, твърди испанското правителство, за целите на определянето на тези „други органи“, които има вероятност да получат молби за международна закрила, член 6, параграф 1 от тази директива изобщо не препраща към националното право и следователно не предвижда, че държавите членки трябва да посочат тези „други органи“. Тази разпоредба само предвижда във втора алинея, че ако молбата е подадена до тези „други органи“, „държавите членки се уверяват, че регистрацията се извършва не по-късно от 6 работни дни след отправянето на молбата“(29).
57. Второ, следва да се отбележи, че използването на думата „други“ в член 6, параграф 1 от посочената директива изразява намерението на законодателя на Съюза да не изброява изчерпателно тези „други органи“. Всъщност органите на полицията, граничните служители, имиграционните органи и служителите в местата за задържане са посочени в член 6, параграф 1, трета алинея от същата директива само като пример.
58. Трето, считам, че изборът на законодателя да използва широк израз, какъвто е „други органи“, за да обхване множество органи, не може да се разбира в смисъл, че се отнася само до административни органи, тъй като този израз не изключва възможността член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 да обхваща и съдебни органи. В това отношение следва да се отбележи, че нито един от разгледаните текстове на други езици не изглежда да сочи обратното(30). Поради това считам, че текстът на тази разпоредба не позволява да се приеме, че съдебните органи са изключени от обхвата ѝ.
59. Следва обаче да се провери дали контекстът, в който се вписва член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, както и целта и генезисът на тази разпоредба подкрепят това тълкуване.
б) Контекстът и целта на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32
60. Според мен горепосоченото тълкуване е единственото, което може да гарантира постигането на преследваната с Директива 2013/32 цел. Видно от член 1 от тази директива във връзка със съображение 12, тя има за цел да се определят общи процедури за предоставяне или отнемане на международна закрила в Съюза.
61. Следва да се припомни, че целта на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 е да се гарантира на лицата, които се стремят да получат статут на кандидат за международна закрила, възможно най-бърз и лесен ефективен достъп до процедурата по разглеждане, като им се позволи да формулират молбата си, тоест да изразят желанието си да отправят молба пред всеки национален орган, с който първо установяват контакт, и по-специално пред националните органи, които отговарят за граничния контрол и за имиграцията.
62. Следователно тази разпоредба е илюстрация на общия принцип за лесен и бърз достъп до процедурата. Този ефективен, лесен и бърз достъп следва да се осигурява действително, а не теоретично. Всъщност член 6, параграф 2 от Директива 2013/32 предвижда, че „[д]ържавите членки следят за това лице, което е подало молба за международна закрила, да разполага с действителна възможност да внесе своята молба възможно най-скоро“(31). Освен това, видно по-специално от съображение 18 от тази директива, „[в] интерес едновременно и на държавите членки, и на търсещите международна закрила е по молбите за международна закрила да бъде вземано решение възможно най-бързо, без това да засяга точността и пълнотата на тяхното разглеждане“.
63. Ето защо не виждам основание да се заключи от член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, че съдебните органи са изключени от обхвата на понятието „други органи, които има вероятност да получат молби за международна закрила“. Такова изключване ми се струва още по-малко вероятно, тъй като, както отбелязва запитващата юрисдикция, в случая де факто става дума за единствения орган, пред който гражданин на трета държава може да поиска международна закрила, преди да бъде отведен в центъра за задържане. Освен това тази юрисдикция подчертава, че от протокола за задържане от 13 декември 2019 г. е видно, че VL не е бил уведомен за правото му да поиска тази международна закрила(32). Във всеки случай е важно да се подчертае, че макар VL да е бил уведомен за това право при задържането си, за да се гарантира ефективен достъп до процедурата, също така е трябвало той да е бил уведомен и да е заявил желание да поиска такава закрила в присъствието на устен преводач от и на език, който разбира. Нито от акта за преюдициално запитване, нито от преписката, с която разполага Съдът, личи в случая това да е направено. Ето защо ми се струва разумно да се постави въпросът дали VL е разбрал съдържанието на тази информация. В това отношение в отговора на поставените от Съда въпроси VL твърди, че при задържането си е бил подпомаган само от устен преводач с френски език, език, който той не разбира(33).
64. Освен това споделям становището на Комисията, че при спешните процедури като тази в случая по настоящото дело, при които решението за извеждане се взема в срок от 24 часа след пристигането на съответното лице в Испания и при които същото се изслушва от съдия-следовател на следващия ден(34), това изслушване със съдействието на адвокат и устен преводач е подходящият момент за отправяне на молба за международна закрила и в зависимост от обстоятелствата може, както посочва запитващата юрисдикция, да се окаже първата възможност за това(35). Нещо повече, фактът, че съответното лице може впоследствие да отправи молба в центъра за задържане, не е основателна причина да се приеме, че то не може да го направи пред съдия-следователя, който е компетентен да се произнесе относно задържането.
65. Ето защо според мен е очевидно, че ако се позволи на дадена държава членка да изключи от обхвата на понятието „други органи“ някои административни или съдебни органи, и в частност съдия-следователите, компетентни съгласно националното право да се произнасят относно настаняването в център за задържане на незаконно пребиваващи граждани на трета държава, какъвто е този в случая, това би било в противоречие с целта на Директива 2013/32 и би обезсмислило член 6, параграф 1 от нея.
3. По информацията, необходима за подаване на молбата за международна закрила, и достъпа до материалните условия на приемане
66. С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 и член 17 от Директива 2013/33 следва да се тълкуват в смисъл, че органът, получил молбата за международна закрила, който обаче съгласно националното право не е компетентен да я регистрира, трябва да предостави на молителя съответната информация за това къде и как може да се подава такава молба и да предаде преписката на компетентния да извърши регистрацията орган, за да може молителят да получи достъп до материалните условия на приемане.
67. В писменото си становище и в отговорите на поставените от Съда въпроси испанското правителство посочва, че според него Директива 2013/32 не налага задължение информация относно международната закрила да се предоставя на всички граждани на трета държава, които пристигат на територията на държава членка.
68. Що се отнася, първо, до задължението за предоставяне на съответна информация относно международната закрила, от член 6, параграф 1, трета алинея от Директива 2013/32, тълкуван във връзка със съображение 26, безспорно следва, че „другите органи“, които има вероятност да получат такива молби, но които съгласно националното право не са компетентни да ги регистрират, трябва да предоставят на кандидатите за такава закрила, включително на границата, и по-специално в териториалните води(36), съответната информация, за да могат кандидатите да се запознаят с реда и условията за подаване на молби.
69. В случая, както обясних в предходните точки и както посочва Комисията в становището си, а самата запитваща юрисдикция загатва, съдия-следователите, пред които националните органи правят искане за задържане на незаконно пребиваващи граждани на трети държави, несъмнено са органи, до които могат да се отправят молби за международна закрила на същото основание, на което се отправят до органите, посочени неизчерпателно в член 6, параграф 1 от Директива 2013/32. Следователно, тъй като национален орган като съдия-следователя понякога може да се окаже първият орган или поне един от първите органи, пред които съответните лица имат възможност да отправят такива молби, по силата на посочената разпоредба този национален орган следва да предоставя съответната информация за подаване на молбите(37).
70. Що се отнася, на второ място, до задължението за предаване на преписката на компетентния да извърши регистрацията орган, следва да се припомни, че съгласно съображение 27 от тази директива „[п]ри условие че гражданите на трета държава или лицата без гражданство, които са изразили желанието си да кандидатстват за международна закрила, са кандидати за международна закрила, те следва да изпълняват задълженията и да се ползват от правата по [Директива 2013/32] и по Директива 2013/33. С тази цел държавите членки следва възможно най-скоро да регистрират тези лица като кандидати за международна закрила“(38).
71. В това отношение Съдът вече е постановил, че от член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2013/32 следва, че държавите членки поначало са длъжни да регистрират всяка молба за международна закрила, отправена от гражданин на трета държава до националните органи, които попадат в приложното поле на тази директива, и че впоследствие трябва да следят засегнатите лица да имат действителна възможност да внесат своята молба възможно най-скоро(39).
72. Ето защо от само себе си се разбира, че задължението молбата за международна закрила да се регистрира не по-късно от 6 работни дни след отправянето ѝ, не би могло да бъде изпълнено, ако „другите органи“, които има вероятност да получат молбата, не могат да я предадат на компетентните органи за целите на регистрацията. Следователно би била застрашена самата цел на Директива 2013/32, и в частност преследваната с член 6, параграф 1, а именно ефективен, лесен и бърз достъп до процедурата за международна закрила.
73. Що се отнася, на трето и последно място, до член 17, параграфи 1 и 2 от Директива 2013/33, на който се позовава запитващата юрисдикция в своя въпрос, следва да се припомни, че държавите членки гарантират, че материалните условия на приемане са на разположение на кандидатите, когато те отправят молба за международна закрила, и че приетите за тази цел мерки осигуряват на кандидатите подходящ стандарт на живот, който осигурява тяхната прехрана, а също и физическото и психичното им здраве(40).
74. В това отношение, както припомних в точка 70 от настоящото заключение, от съображение 27 от Директива 2013/32 следва, че кандидатите за международна закрила следва „да изпълняват задълженията и да се ползват от правата [не само] по [Директива 2013/32, но] и по Директива 2013/33“. Всъщност преследваната с член 17 от Директива 2013/33 цел, а именно ефективен достъп на кандидатите до материалните условия на приемане, би била застрашена и ако получилият молбата орган не може да я предаде на компетентните органи за целите на регистрацията(41).
75. Поради изложените по-горе съображения считам, че член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 и член 17 от Директива 2013/33 следва да се тълкуват в смисъл, че „другите органи“, които има вероятност да получат молби за международна закрила, но не са компетентни да ги регистрират съгласно националното право, трябва, от една страна, да предоставят на молителите съответната информация за това къде и как могат да се подават такива молби, и от друга страна, да предадат преписката на компетентния да извърши регистрацията орган, за да може молителят да получи достъп до материалните условия на приемане.
4. По придобиването на статут на кандидат за международна закрила
76. С третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 26 от Директива 2013/32 и член 8 от Директива 2013/33 трябва да се тълкуват в смисъл, че от момента, в който гражданин на трета държава изрази желанието си да поиска международна закрила пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, той може да бъде настаняван в център за задържане само на основанията, предвидени в член 8, параграф 3 от Директива 2013/33, тъй като се ползва от защита по силата на принципа на забрана за връщане.
77. За да се отговори на този въпрос, според мен е от съществено значение да се откроят етапите при представянето на молба за международна закрила в рамките на установения с Директива 2013/32 режим.
1) Етапи при представянето на молба за международна закрила: отправяне и подаване (внасяне)
78. Следва да се отбележи, че що се отнася до началния етап на процедурата за предоставяне на международна закрила, член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 ясно разграничава два етапа, а именно, от една страна, отправянето на молбата, и от друга страна, подаването на молбата(42). Настоящото дело се отнася до първия етап.
1) Първи етап: отправяне на молбата
79. Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 гражданин на трета държава или лице без гражданство отправя молба за международна закрила до орган, който е компетентен да я регистрира, или до един от „другите органи“, които има вероятност да получат такива молби, без да са компетентни да ги регистрират(43).
80. В контекста на първия етап следва да се разграничат две отделни действия, които трябва да бъдат извършени в два отделни момента, а именно, от една страна, същинското отправяне на молба за международна закрила от гражданин на трета държава, тоест изразяване на желание да се поиска такава закрила, пред орган, компетентен да регистрира молбата, или пред един от „другите органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, и от друга страна, регистрирането на тази молба от компетентен съгласно националното право орган. В това отношение следва да се отбележи, че в съображение 27 от тази директива се прави ясно разграничение между изразяването на желание да се поиска международна закрила и задължението на компетентния орган да регистрира молбата.
81. Що се отнася до първото действие, а именно отправянето на молба или изразяването на желание да се поиска международна закрила(44), в съображение 27 от Директива 2013/32 се посочва, че „гражданите на трета държава […] които са изразили желанието си да кандидатстват за международна закрила, са кандидати за [такава закрила]“(45). Следователно член 6, параграф 1 и съображение 27 от Директива 2013/32 са израз на волята на законодателя на законодателя на Съюза молбата за международна закрила да се счита за отправена до компетентен орган или до един от „другите органи“ по смисъла на тази разпоредба, когато съответното лице заяви пред тези органи желанието си да поиска международна закрила.
82. Подготвителните документи във връзка с член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 потвърждават това тълкуване. Всъщност от измененото предложение на Комисията е видно, че „[з]а да може едно лице, което е заявило желанието си да поиска международна закрила, да има реалната възможност да направи това, с промененото предложение се усъвършенстват правилата относно първоначалните стъпки, които трябва да се предприемат при процедурата за убежище“(46). Нещо повече, от текста на измененото предложение е видно, че за „отправянето“ на молба за международна закрила не се изискват административни формалности(47), като извършването на формалности обаче е необходимо, когато молба се „внася“(48).
83. Що се отнася до второто действие, а именно регистрацията на молбата, компетентният съгласно националното право орган е длъжен да я извърши(49) в срок от 3 или 6 работни дни след отправянето на молбата(50). В това отношение от измененото предложение за тази директива следва, че с цел осигуряване на достъп до международна закрила с това предложение се премахва възможността за объркване между, от една страна, регистрирането на факта, че дадено лице е кандидат, и от друга страна, получаването на пълна молба за убежище (внасяне). Също така от това предложение е видно, че поради това разграничение за държавите членки става по-лесно да спазват предложения срок от 3 дни за регистриране на съответното лице като кандидат, след като то е изразило желанието си да поиска международна закрила(51), тоест след като е отправило молба(52).
2) Втори етап: подаване (внасяне) на молбата
84. На следващо място, след като компетентният орган регистрира молбата, лицето, което я е отправило, трябва да разполага с действителна възможност да я внесе възможно най-скоро (член 6, параграф 2 от Директива 2013/32)(53).
85. Що се отнася до втория етап, от член 6, параграф 4 от тази директива е видно, че „молбата за международна закрила се счита за подадена след като кандидатът подаде формуляр или когато това е предвидено в националното право, след като съответните компетентни органи на заинтересованата държава членка получат официален доклад“(54).
86. Трябва да се отбележи, че предвидената в член 6, параграф 3 от Директива 2013/32 възможност, а именно че — без да се засяга член 6, параграф 2 — държавите членки могат да поставят изискване молбите за международна закрила да бъдат подавани лично и/или на определено място, се отнася само до втория етап, а именно до подаването на молбата. За сметка на това, подобно изискване не се прилага за отправянето на молбата, било то пред „органи, които са компетентни“ да я регистрират, било то пред „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от тази директива.
87. Освен това следва да се отбележи, че член 20, параграф 2 от Регламент № 604/2013 предвижда също, че „[м]олбата за международна закрила се счита за подадена, след като формуляр, подаден от кандидата, или доклад, изготвен от властите, е получен от компетентните органи на заинтересованата държава членка“(55). Затова, тълкувайки тази разпоредба, Съдът постановява, че молбата за международна закрила се счита за подадена, когато органът, натоварен с изпълнението на задълженията по този регламент, получи писмен документ, съставен от орган на публичната власт и удостоверяващ факта, че гражданин на трета държава е поискал международна закрила, и евентуално когато получи основната съдържаща се в такъв документ информация, макар и не самия него или негово копие(56).
88. Накратко, в процедурата по разглеждане на молба за международна закрила законодателят на Съюза е искал да установи два отделни етапа, а именно отправянето и подаването на молбата. Отправянето на молбата включва на свой ред два момента: изразяване на желание да се поиска международна закрила и регистриране на молбата. Регистрацията може да се извърши веднага след заявяването на молбата, ако същата е заявена пред компетентния орган, или впоследствие, ако молбата е отправена пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32.
89. Следва да се подчертае, че разграничението между отправяне и подаване на молбата е от съществено значение, за да се определи от кой момент точно на началния етап по предоставяне на международна закрила трябва да се счита, че съответното лице се ползва със статут на кандидат. Този въпрос ще бъде предмет на изложените по-нататък съображения.
б) Моментът, от който трябва да се счита, че съответното лице се ползва със статут на кандидат
90. С оглед на изложените съображения възниква следният въпрос: ползва ли се със статут на кандидат за международна закрила гражданин на трета държава, който е изразил желанието си да поиска международна закрила пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32?
91. Смятам, че отговорът на този въпрос трябва да е положителен.
92. Първо, струва ми се важно да се припомни, че член 3, параграф 1 от Директива 2013/32 предвижда, че тази директива се прилага за всяка молба за международна закрила, която е отправена на територията на държави членки, включително на границата, и по-специално в териториалните води. В същия дух член 3, параграф 1 от Директива 2013/33 предвижда, че тази директива се прилага по отношение на всички граждани на трети държави и лица без гражданство, които отправят молба за международна закрила на територията на дадена държава членка, включително на границата, и по-специално в териториалните води. От тези разпоредби е видно, че това, което определя приложното поле на Директиви 2013/32 и 2013/33, е фактът на „отправяне“ на молба за международна закрила.
93. От своя страна член 2, буква б) от Директива 2013/32 определя понятието „молба за международна закрила“ като искане за закрила от държава членка, отправено от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, за който/което може да се счита, че търси статут на бежанец или субсидиарна закрила. От тази разпоредба следва, че Директива 2013/32 се прилага за молбите, които попадат в обхвата на това определение.
94. На свой ред член 2, буква в) от Директива 2013/32 определя понятието „кандидат“ като гражданин на трета държава или лице без гражданство, който/което е отправил/о молба за международна закрила, по отношение на която все още не е взето окончателно решение. Член 2, буква б) от Директива 2013/33 също съдържа аналогично определение.
95. Поради това напълно споделям възгледа на Комисията, че видно от тези разпоредби, дадено лице придобива статут на кандидат за международна закрила или субсидиарна закрила от момента, в който „отправи“ молба за международна закрила, тоест от момента, в който заяви пред „компетентен орган“ или пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32(57) желанието да поиска международна закрила.
96. Второ, следва да се подчертае, както е видно от съображенията ми, изложени в точки 79—83 от настоящото заключение, че макар член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 да установява ясно разграничение между „отправянето“, „регистрирането“ и „внасянето“ (подаването) на молбата, в член 3, параграф 1 и член 2, букви б) и в) от тази директива се говори за „отправени“ молби, а не за „регистрирани“ или „внесени“ молби.
97. Следователно нито „регистрирането“, нито „внасянето“ на молбата могат да се считат за действия, даващи достъп до статута на кандидат. Нито от текста, нито от общия разум или целта на Директива 2013/32, нито от подготвителните документи по приемането ѝ е видно и най-малкото обстоятелство, което да обоснове подобна теза. Както следва дословно от съображение 27 от тази директива, „[п]ри условие че гражданите на трета държава или лицата без гражданство, които са изразили желанието си да кандидатстват за международна закрила, са кандидати за международна закрила, те следва да изпълняват задълженията и да се ползват от правата по [тази] директива и по Директива 2013/33[…]“(58). Както вече подчертах, от член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 ясно личи, че регистрирането на молбата за международна закрила в срок от 3 или 6 работни дни след „отправянето“ ѝ е задължение, което се налага не на лицето, което „отправя“ молбата, тоест на „кандидата“ за такава закрила, а само на националния орган, който е компетентен да регистрира молбата(59).
98. Трето, от член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 следва също, че волята на законодателя на Съюза очевидно е била да се улесни отправянето на молби за международна закрила на границата на държава членка, и по-специално в териториалните води, тъй като достъпът до процедурата по разглеждане трябва да бъде ефективен, лесен и бърз. Така държавите членки поначало са длъжни да регистрират всяка молба за международна закрила, отправена от гражданин на трета държава до националните органи, попадащи в приложното поле на тази директива, и впоследствие да следят засегнатите лица да имат действителна възможност да внесат своята молба възможно най-скоро(60).
99. С оглед на всички изложени по-горе от мен съображения считам, че гражданин на трета държава се ползва със статут на кандидат за международна закрила от момента, в който изрази желанието си да поиска такава закрила пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, какъвто в случая е разследващият съдебен орган, който трябва да се произнесе относно задържането. Обратното тълкуване всъщност би било в разрез с ефективния достъп до процедурата, предвиден от законодателя на Съюза в тази директива. Съгласно постоянната съдебна практика задължението за държавите членки да постигнат предвидения в директивите резултат, както и задължението им по силата на член 4, параграф 3 ДЕС да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително върху съдебните органи в рамките на тяхната компетентност(61).
100. След като това беше изяснено, по-нататък ще разгледам въпроса дали, след като вече е отправил молба за международна закрила пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, кандидатът за такава закрила може да бъде настанен в център за задържане само на основанията, предвидени в член 8, параграф 3 от Директива 2013/33.
в) Последици от придобиването на статут на кандидат
101. По настоящото дело от запитващата юрисдикция се иска да се произнесе относно задържането на гражданин на трета държава за целите на изпълнението на решение за връщане, тъй като това решение не може да бъде изпълнено в срока от 72 часа, предвиден в националното право(62). От акта за преюдициално запитване е видно, че този гражданин е отправил молбата си за международна закрила пред тази юрисдикция в рамките на 48 часа след пристигането си на испанска територия.
102. В това отношение, първо, следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, че член 2, параграф 1 от Директива 2008/115/ЕО във връзка със съображение 9 трябва да се тълкува в смисъл, че „тази директива не се прилага за гражданин на трета страна, който е подал молба за международна закрила по смисъла на Директива [2005/85/ЕО(63)], в периода от подаването[(64)] на посочената молба до приемането на решение на първа инстанция по тази молба или, евентуално, до произнасянето по жалбата, подадена срещу това решение“(65).
103. Освен това, както е видно от практиката на Съда, тълкуването на Директива 2008/115, също както и тълкуването на Директива 2005/85 (която предхожда Директива 2013/32), „трябва да се извърши, както става ясно от съображение 24 от Директива 2008/115 и от съображение 8[(66)] от Директива 2005/85, при пълно зачитане на основните права и признати принципи, а именно тези от Хартата“(67), с чийто член 18 се гарантират правото на убежище(68) и принципът на забрана за връщане(69).
104. Що се отнася по-специално до задържането, Съдът постановява, че уреденото в Директива 2008/115 задържане с цел извеждане и задържането, постановено спрямо лице, търсещо убежище, се обуславят от различни правни режими(70).
105. Второ, както посочих по-горе(71), считам, че дадено лице придобива статут на кандидат от момента, в който „отправи“ молба за международна закрила. Ето защо именно от този момент условията за задържане на кандидата за закрила се уреждат с членове 8—11 от Директива 2013/33.
106. В случая от това следва, че макар до момента, в който VL „отправя“ молбата за международна закрила пред запитващата юрисдикция, условията за задържането му да се уреждат с Директива 2008/115(72), от момента на отправянето на тази молба член 26, параграф 1 от Директива 2013/32 и член 8, параграф 1 от Директива 2013/33 са тези, които се прилагат спрямо него. Всъщност тези разпоредби предвиждат, че държавите членки не могат да задържат дадено лице на единственото основание, че то е кандидат за международна закрила.
107. Освен това, както Съдът вече е постановил, останалите параграфи на член 8 от Директива 2013/33 налагат съществени ограничения на предоставеното на държавите членки правомощие за задържане(73). В частност в член 8, параграф 3, първа алинея от тази директива изчерпателно са изброени различните основания за евентуално задържане(74), а всяко от тези основания отговаря на конкретна потребност и в този смисъл е самостоятелно(75). Затова, когато е налице основание за евентуално задържане, член 8, параграф 2 от посочената директива допуска задържане само когато това е необходимо и въз основа на преценка на всеки случай поотделно, ако не могат да бъдат приложени ефективно по-леки принудителни алтернативни мерки(76).
108. Сред основанията за евентуално задържане е в частност и основанието по член 8, параграф 3, буква г) от Директива 2013/33, а именно обстоятелството, че кандидатът е задържан в контекста на процедура за връщане съгласно Директива 2008/115, за да се подготви връщането и/или да се извърши извеждането, стига съответната държава членка да може да докаже въз основа на обективни критерии, че кандидатът вече е имал възможност за достъп до процедурата за предоставяне на убежище и че следователно има разумни основания да се предположи, че кандидатът подава молбата за международна закрила единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на решението за връщане.
109. В случая, що се отнася, на първо място, до възможността за достъп до процедурата за предоставяне на убежище, следва да се подчертае, че макар и да е от компетентност на запитващата юрисдикция да определи дали такава обосновка съществува, установява се все пак, че в акта си за преюдициално запитване тази юрисдикция ясно посочва, че от протокола за задържане от 13 декември 2019 г. е видно, че преди да се яви пред нея, VL не е бил уведомен за възможността да поиска международна закрила, като освен това уточнява, че „съдия-следователят, който се произнася по задържането на гражданин на трета държава, незаконно пребиваващ в Испания, е […] единственият орган, пред който [този гражданин] може да поиска международна закрила, преди да бъде отведен в съответния център за задържане“(77).
110. Що се отнася, на второ място, до наличието на разумни основания да се предположи, че кандидатът е отправил молбата за международна закрила единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на решението за връщане или извеждането, нито от акта за преюдициално запитване, нито от преписката, с която разполага Съдът, се установява, че това е било така в случая.
111. При всяко положение, струва ми се важно да се уточни, че както следва от практиката на Съда, фактът, че към момента на подаване на молбата му спрямо кандидат за убежище има решение за връщане или за извеждане и той е задържан на основание член 15 от Директива 2008/115, не е достатъчен, за да се приеме без преценка във всеки отделен случай на всички относими обстоятелства, че той е подал тази молба само с цел да забави или да застраши изпълнението на решението за връщане и че е обективно необходимо и пропорционално задържането да бъде продължено(78). В това отношение тежестта на доказване пада върху националните органи(79).
112. Ето защо смятам, че VL трябва да се счита за кандидат за международна закрила от момента, в който отправя молбата си пред запитващата юрисдикция в качеството ѝ на един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, освен ако въз основа на преценка на личното му положение съответните национални органи не докажат, че е налице някое от основанията, предвидени в член 8, параграф 3 от Директива 2013/33, което не изглежда да е видно нито от акта за преюдициално запитване, нито от преписката, с която разполага Съдът.
113. За сметка на това, от акта за преюдициално запитване се установява, че единственото основание, на което съдия-следователят разпорежда задържането на VL, е обстоятелството, че не е имало свободни места в приемните центрове. Следва да се подчертае, че това основание не е посочено в член 8, параграф 3 от Директива 2013/33. Поради това би било трудно да се приеме, че кандидат за международна закрила може да бъде настанен в център за задържане само защото няма свободни места в приемните центрове. Всъщност предвид значимостта на правото на свобода, закрепено в член 6 от Хартата, и предвид тежестта на намесата в това право в случаите на задържане, ограниченията за упражняването на това право трябва да остават в границите на строго необходимото(80).
114. Ето защо предлагам на Съда да отговори, че член 26 от Директива 2013/32 и член 8 от Директива 2013/33 следва да се тълкуват в смисъл, че от момента, в който изрази желанието си да поиска международна закрила пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, гражданинът на трета държава може да бъде настаняван в център за задържане само на основанията, предвидени в член 8, параграф 3 от Директива 2013/33.
VII. Заключение
115. По изложените съображения предлагам Съдът да отговори на въпросите, поставени от Juzgado de Instrucción nº 3 de San Bartolomé de Tirajana (Следствен съд № 3, Сан Бартоломе де Тирахана, Испания), както следва:
„1) Член 6, параграф 1 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила следва да се тълкува в смисъл, че съдебен орган, като например разследващият съдебен орган, трябва да се счита за един от тези „други органи“ по смисъла на тази разпоредба.
2) Член 6, параграф 1 от Директива 2013/32 и член 17 от Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила следва да се тълкуват в смисъл, че органът, получил молбата за международна закрила, който обаче съгласно националното право не е компетентен да я регистрира, трябва да предостави на молителя съответната информация за това къде и как може да се подава такава молба и да предаде преписката на компетентния да извърши регистрацията орган, за да може молителят да получи достъп до материалните условия на приемане.
3) Член 26 от Директива 2013/32 и член 8 от Директива 2013/33 следва да се тълкуват в смисъл, че от момента, в който изрази желанието си да поиска международна закрила пред един от тези „други органи“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2013/32, гражданинът на трета държава може да бъде настаняван в център за задържане само на основанията, предвидени в член 8, параграф 3 от Директива 2013/33“.