РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
28 ноември 2019 година(*)
„Преюдициално запитване — Спешно преюдициално производство — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Директива (ЕС) 2016/343 — Укрепване на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство — Член 6 — Тежест на доказване — Продължаване на задържането под стража на обвиняем“
По дело C‑653/19 PPU
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Специализирания наказателен съд (България) с определение от 4 септември 2019 г., постъпило в Съда на 4 септември 2019 г., в рамките на наказателно производство срещу
DK
в присъствието на
Специализирана прокуратура,
СЪДЪТ (първи състав),
състоящ се от: J.‑C. Bonichot, председател на състава, M. Safjan, L. Bay Larsen (докладчик), C. Toader и N. Jääskinen, съдии,
генерален адвокат: G. Pitruzzella,
секретар: M. Aleksejev, началник на отдел,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 7 ноември 2019 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за DK, от Д. Гочев, И. Ангелов и И. Йотов, адвокати,
– за Европейската комисия, от R. Troosters и Й. Маринова, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 19 ноември 2019 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (ОВ L 65, 2016 г., стр. 1), както и на членове 6 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в рамките на наказателно производство срещу DK във връзка с продължаването на неговото задържане под стража.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Съображения 16 и 22 от Директива 2016/343 гласят:
„(16) Презумпцията за невиновност би била нарушена, ако в публични изявления на публични органи или съдебни решения, различни от решенията относно вината, заподозреният или обвиняемият бъде представен като виновен, докато вината му не бъде установена в съответствие със закона. […] Това […] не следва да засяга предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебни или други компетентни органи и се основават на подозрения или елементи на уличаващи доказателства, като например решения за предварително задържане, при условие че тези решения не представят заподозрения или обвиняемия като виновен. […]
[…]
(22) Тежестта на доказване на вината на заподозрения или обвиняемия се носи от обвинението и всяко съмнение следва да е в полза на заподозрения или обвиняемия. Презумпцията за невиновност би била нарушена, ако тежестта на доказване бъде прехвърлена от обвинението към защитата, без да се засягат правомощията на съда за служебно установяване на факти и независимостта на съдебната власт при извършването на преценка за вината на заподозрения или обвиняемия, както и използването на фактически или юридически презумпции по отношение на наказателната отговорност на заподозрения или обвиняемия. […]“.
4 Член 2 („Приложно поле“) от тази директива предвижда:
„Настоящата директива се прилага по отношение на физическите лица, които са заподозрени или обвиняеми в наказателно производство. Тя се прилага на всички етапи на наказателното производство от момента, в който лицето е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление или на предполагаемо престъпление, до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали лицето е извършило съответното престъпление“.
5 Съгласно член 3 („Презумпция за невиновност“) от посочената директива:
„Държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона“.
6 Член 4 („Публично позоваване на вината“) от същата директива предвижда в параграф 1:
„Държавите членки вземат необходимите мерки, за да гарантират, че докато вината на заподозрения или обвиняемия не бъде доказана в съответствие със закона, тези лица не се представят като виновни в публични изявления на публичните органи и в съдебни решения, различни от решенията относно въпроса за вината. Това не засяга актовете на обвинението, които имат за цел да докажат вината на заподозрения или обвиняемия, и предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебните или други компетентни органи и се основават на подозрения или уличаващи доказателства“.
7 Член 6 („Тежест на доказване“) от Директива 2016/343 гласи следното:
„1. Държавите членки гарантират, че обвинението носи тежестта на доказване на вината на заподозрените или обвиняемите. Това не засяга евентуалното задължение на съдията или на компетентния съд да търси както уличаващи, така и оневиняващи доказателства, както и правото на защитата да представя доказателства в съответствие с приложимото национално право.
2. Държавите членки гарантират, че всяко съмнение относно вината е в полза на заподозрения или обвиняемия, включително когато съдът преценява дали въпросното лице следва да бъде оправдано“.
Българското право
8 Член 270 от Наказателно-процесуалния кодекс предвижда:
„(1) Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата.
(2) Съдът се произнася с определение в открито заседание“.
Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
9 Спрямо DK са повдигнати обвинения за участие в организирана престъпна група и за убийство.
10 В рамките на наказателното производство, образувано срещу него за тези деяния, DK е задържан под стража на 11 юни 2016 г.
11 На 9 ноември 2017 г. делото на това лице е внесено за разглеждане в Специализирания наказателен съд (България).
12 Считано от 5 февруари 2018 г., DK прави седем искания за освобождаване, които са оставени без уважение, било от първата, било от въззивната съдебна инстанция, със съображението че представените от него аргументи не са достатъчно убедителни от гледна точка на изискванията на националното право.
13 На заседанието, проведено от Специализирания наказателен съд на 4 септември 2019 г., DK е направил ново искане за освобождаване.
14 Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно българското законодателство, след като задържано под стража лице бъде предадено на съд, този съд трябва предварително да прецени законността на това задържане. Ако посоченият съд постанови, че задържането е законно, то продължава без ограничение със срок и за него впоследствие не се предвижда служебен контрол. Задържаното под стража лице може да бъде освободено само ако направи съответно искане и докаже наличието на нови обстоятелства, даващи основание за неговото освобождаване.
15 Според Специализирания наказателен съд с оглед на изискванията на българското законодателство, така както то е разтълкувано от националната съдебна практика, е малко вероятно DK да успее да представи подобно доказателство и така да докаже промяна на обстоятелствата, даваща основание за неговото освобождаване.
16 Тази юрисдикция обаче има съмнения дали българското законодателство е съвместимо с член 6 и съображение 22 от Директива 2016/343, тъй като според нея тези разпоредби биха могли да се тълкуват в смисъл, че възлагат на обвинението да докаже законността на продължаването на задържането под стража на съответното лице, както и че допускат да се приемат презумпции за законността на това продължаване само ако същите са разумно пропорционални на преследваната цел и отчитат правото на защита.
17 Тя посочва, че от друга страна, трябва да се отчитат правата, гарантирани в членове 6 и 47 от Хартата. Според запитващата юрисдикция в частност досежно член 6 от Хартата, който съответства на член 5 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., по-конкретно от решението на ЕСПЧ от 27 август 2019 г., Magnitskiy и др. с/у Русия (CE:ECHR:2019:0827JUD003263109), следва, че установяването на презумпция за законност на продължаването на задържането под стража на обвиняем противоречи на член 5, точка 3 от тази конвенция.
18 При тези условия Специализираният наказателен съд (България) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Съответен ли е на член 6 и съображение 22 от Директива 2016/343 и на член 6 и член 47 от Хартата национален закон, който в съдебната фаза на наказателното производство предвижда промяната на обстоятелствата като условие да бъде уважено искането на защитата за отмяна на задържането под стража на обвиняемия?“.
По спешното производство
19 Запитващата юрисдикция е направила искане настоящото преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.
20 В подкрепа на това искане тя отбелязва, че DK е задържан под стража от 11 юни 2016 г. и че преценката на искането му за освобождаване зависи от отговора на въпроса дали правото на Съюза допуска начина, по който е разпределена тежестта на доказване, предвиден от приложимото в съответната материя българско законодателство.
21 В това отношение трябва да се подчертае, на първо място, че настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Директива 2016/343, попадаща под действието на част трета, дял V от Договора за функционирането на ЕС, който се отнася до пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Поради това запитването може да се разгледа по реда на спешното преюдициално производство.
22 На второ място, що се отнася до критерия за спешност, съгласно практиката на Съда следва да се вземе предвид обстоятелството, че понастоящем заинтересованото лице по делото в главното производство не е на свобода и че продължаването на задържането му зависи от изхода на главното производство (решения от 28 юли 2016 г., JZ, C‑294/16 PPU, EU:C:2016:610, т. 29 и от 19 септември 2018 г., Милев, C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732, т. 35).
23 В настоящия случай от акта за преюдициално запитване, от отговора на запитващата юрисдикция от 13 септември 2019 г. на искане за информация от Съда, както и от допълнителните данни, изпратени на Съда от тази юрисдикция на 25 и 27 септември 2019 г., следва, че понастоящем DK не е на свобода, че запитващата юрисдикция ще трябва да се произнесе по продължаването на задържането под стража на това лице въз основа на съдебния акт на Съда и че отговорът на Съда на въпроса на запитващата юрисдикция би могъл да има непосредствени последици за преценката на искането за освобождаване, направено от DK.
24 При тези обстоятелства на 1 октомври 2019 г., по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат, първи състав на Съда реши да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на настоящото преюдициално запитване по реда на спешното преюдициално производство.
По преюдициалния въпрос
25 С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, разглеждан през призмата на съображение 22 от Директива 2016/343, както и членове 6 и 47 от Хартата, допускат национален закон, който обуславя освобождаването на задържано под стража лице от това то да докаже наличието на нови обстоятелства, даващи основание за това освобождаване.
26 Член 2 от Директива 2016/343 предвижда, че тя се прилага по отношение на физическите лица, които са заподозрени или обвиняеми в наказателно производство, на всички етапи на наказателното производство от момента, в който лицето е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление или на предполагаемо престъпление, до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали лицето е извършило съответното престъпление.
27 Следователно тази директива се прилага в случай като разглеждания по главното производство, в който национална юрисдикция трябва да се произнесе относно законосъобразността на продължаването на задържането под стража на лице, обвинено в извършването на престъпление (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2018 г., Милев, C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732, т. 40).
28 Трябва обаче да се припомни, че с оглед на минималната по характер хармонизация, заложена в цитираната директива, последната не би могла да се тълкува като пълен и изчерпателен инструмент, който си поставя за цел да установи всички условия относно вземането на решение за задържане под стража (решение от 19 септември 2018 г., Милев, C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732, т. 47 и определение от 12 февруари 2019 г., RH, C‑8/19 PPU, EU:C:2019:110, т. 59).
29 Наистина, членове 3 и 4 от същата директива изискват взетото от съдебен орган решение за продължаване на задържането под стража на дадено лице да не представя това лице като виновно (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2018 г., Милев, C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732, т. 43 и 44, и определение от 12 февруари 2019 г., RH, C‑8/19 PPU, EU:C:2019:110, т. 51).
30 От друга страна, от практиката на Съда следва, че степента на убеденост, която юрисдикцията, на която е възложено да приеме такова решение, трябва да има във връзка с авторството на престъплението, начинът на разглеждане на различните доказателства и обхватът на мотивите, които тази юрисдикция е длъжна да представи в отговор на приведените пред нея доводи, не се уреждат с Директива 2016/343 и попадат под действието единствено на националното право (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2018 г., Милев, C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732, т. 48).
31 Що се отнася до член 6, параграф 1 от тази директива, той урежда разпределението на „тежестта на доказване на вината на заподозрените или обвиняемите“. Съгласно изискването на член 6, параграф 2 от посочената директива „всяко съмнение относно вината е в полза на заподозрения или обвиняемия“.
32 В тази насока от член 4 от Директива 2016/343 следва, че тя разграничава съдебните решения относно вината, които задължително се постановяват в края на наказателния процес, от други процесуални актове, като обвинителните актове и предварителните решения от процесуално естество.
33 Следователно обстоятелството, че в член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2016/343 се говори за доказване на „вината“, трябва да се разбира в смисъл, че тази разпоредба цели да уреди разпределението на тежестта на доказване само при приемането на съдебни решения относно вината.
34 Както отбелязва генералният адвокат в точка 31 от заключението си, в подкрепа на това тълкуване е сравнението на съображения 16 и 22 от Директива 2016/343. От една страна, съображение 16 е свързано със зачитането на презумпцията за невиновност от актовете, уредени в член 4 от тази директива, а именно публичните изявления на органите и процесуалните актове, приети преди вината на заподозрения да бъде доказана в съответствие със закона. Това съображение се отнася конкретно до режима, приложим към предварителните решения от процесуално естество. От друга страна, съображение 22, което е свързано с уреденото в член 6 от посочената директива разпределение на тежестта на доказване, не споменава такива решения, а визира изключително процеса, въз основа на който може да бъде доказана вината на заподозрения.
35 Същевременно със съдебен акт, чийто единствен предмет е евентуалното продължаване на задържането под стража на обвиняем, следва да се разреши само въпросът дали това лице трябва да бъде освободено или не, с оглед на всички релевантни обстоятелства, без да се определя дали то е виновно за престъплението, в което е обвинено.
36 Впрочем от припомнената в точка 29 от настоящото решение съдебна практика е видно, че членове 3 и 4 от Директива 2016/343 не допускат такъв съдебен акт да представя обвиняемия като виновен.
37 Следователно този съдебен акт не може да бъде квалифициран като съдебно решение относно вината на обвиняемия, по смисъла на тази директива.
38 Оттук се налага изводът, че член 6 от споменатата директива е неприложим към производството, което води до приемането на подобно решение, така че разпределението на тежестта на доказване в рамките на това производство попада в обхвата единствено на националното право.
39 Този извод не може да се постави под въпрос с точка 56 от определение от 12 февруари 2019 г., RH (C‑8/19 PPU, EU:C:2019:110). Всъщност в точка 56 Съдът действително споменава член 6 от Директива 2016/343, но от точка 57 от въпросното определение следва, че по този начин Съдът е искал просто да изложи контекста, в който се вписва член 4 от същата директива, за да приеме за установено, че мотивировката, изисквана от националното законодателство по делото, по което е постановено това определение, не може да е равнозначна на това да представи заподозрения или обвиняемия като виновен, по смисъла на член 4, без все пак да е констатирана приложимостта на член 6 от споменатата директива в производство, което води до приемането на решение за задържане под стража.
40 От друга страна, по отношение на членове 6 и 47 от Хартата е необходимо да се припомни, че съгласно член 51, параграф 1 от Хартата разпоредбите ѝ се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза.
41 Ето защо, след като разпределението на тежестта на доказване в рамките на производство като главното не се урежда от правото на Съюза, разпоредбите на Хартата, сред които членове 6 и 47 от нея, не са приложими към националните правила, които извършват това разпределение (вж. по аналогия решение от 7 март 2017 г., X и X, C‑638/16 PPU, EU:C:2017:173, т. 45 и цитираната съдебна практика).
42 С оглед на всички изложени дотук съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 6 от Директива 2016/343 и членове 6 и 47 от Хартата не са приложими към национален закон, който обуславя освобождаването на задържано под стража лице от това то да докаже наличието на нови обстоятелства, даващи основание за това освобождаване.
По съдебните разноски
43 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
Член 6 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство и членове 6 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз не са приложими към национален закон, който обуславя освобождаването на задържано под стража лице от това то да докаже наличието на нови обстоятелства, даващи основание за това освобождаване.
Подписи