РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)
9 март 2010 година
Дело F-33/09
Аглика Цветанова
срещу
Европейска комисия
„Публична служба — Срочно наети служители — Възнаграждение — Надбавка за експатриране — Условия, предвидени в член 4 от приложение VII към Правилника — Обичайно местопребиваване преди постъпването на служба — Престой в качеството на студент в мястото на работа през референтния период — Стажове извън мястото на работа през референтния период — Съобразяване на действителното пребиваване“
Предмет: Жалба, подадена на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ, с която г‑жа Цветанова, по баща Събева, иска да се отмени решението на Комисията, с което ѝ се отказва ползването на надбавката за експатриране, предвидена в член 4 от приложение VII към Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз, което решение следва от фиша за определяне на индивидуалните права на жалбоподателката, изготвен на 10 юли 2008 г. от службата „Управление и плащания по индивидуални права“
Решение: Отменя решението на Комисията от 10 юли 2008 г., с което на жалбоподателката се отказва ползването на надбавката за експатриране, предвидена в член 4 от приложение VII към Правилника. Комисията понася всички съдебни разноски.
Резюме
Длъжностни лица — Възнаграждение — Надбавка за експатриране — Условия за предоставяне
(член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица)
Въпреки че в член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника се използват понятията „живе[е]“ или „упражняв[а] основната си дейност“, тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че по отношение на предоставянето на надбавката за експатриране първостепенният критерий е обичайното местопребиваване (а не местожителството или самото жилище) на длъжностното лице преди постъпването му на служба. Обичайното местопребиваване е мястото, в което заинтересованото лице е установило постоянния или обичаен център на своите интереси с волята да му придаде траен характер.
Вписването в регистъра на дадено населено място е чисто формално обстоятелство, което не позволява да се установи действителното пребиваване на заинтересованото лице в посоченото населено място. Освен това документи, които свидетелстват за връзките на заинтересованото лице с дадена държава или дори посочват адрес в тази държава, като например удостоверенията относно упражняването на гражданските права или относно регистрацията на моторно превозно средство и плащането на свързаните с това данъци и налози, нямат доказателствена сила, без властите или физическите или юридическите лица, изготвили тези документи, да са направили проверка по отношение на действителното пребиваване на заинтересованото лице.
Ако, по принцип, фактът на пребиваване в дадена държава по-специално във връзка със следване в университет и полагане на практически професионални стажове — и двете по дефиниция временни и допълнителни части към обучението на даден индивид — не предполага волята на последния да премести центъра на своите интереси в тази държава, все пак не е изключено подобно пребиваване да се счита за обичайно местопребиваване в тази държава, ако, като се вземат предвид други релевантни факти, то доказва наличието на трайни социални и професионални връзки на съответното лице с въпросната държава. Ако сред тези други „релевантни факти“ е обстоятелството, че студентът е продължил да пребивава в държавата, в която е следвал, почти веднага след завършването на обучението си и дори след референтния период, самото обучение не позволява да се направи предположение за наличието на сигурна воля за преместване на обичайния център на интересите в държавата на обучението, а най-много за все още несигурна перспектива за това.
Длъжностното лице загубва правото на ползване на надбавката за експатриране единствено ако през целия референтен период е пребивавал обичайно или е упражнявал основната си дейност в държавата по местоработата си.
(вж. точки 39, 43, 45, 46, 48 и 57)
Позоваване на:
Съд — 10 октомври 1989 г., Atala-Palmerini/Комисия, 201/88, Recueil, стр. 3109, точка 10
Първоинстанционен съд — 8 април 1992 г., Costacurta Gelabert/Комисия, T‑18/91, Recueil, стр. II‑1655, точка 42; 14 декември 1995 г., Diamantaras/Комисия, T‑72/94, Recueil FP, стр. I‑A‑285 и II‑865, точка 48; 27 септември 2000 г., Lemaître/Комисия, T‑317/99, Recueil FP, стр. I‑A‑191 и II‑867, точка 51; 3 май 2001 г., Liaskou/Съвет, T‑60/00, Recueil FP, стр. I‑A‑107 и II‑489, точки 52, 55 и 56; 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисия, T‑124/01 и T‑320/01, Recueil FP, стр. I‑A‑157 и II‑767, точка 85; 25 октомври 2005 г., Dedeu i Fontcuberta/Комисия, T‑299/02, Recueil FP, стр. I‑A‑303 и II‑1377, точка 66; 27 септември 2006 г., Kontouli/Съвет, T‑416/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑181 и II‑A‑2‑897, точки 90, 105 и 106; 19 юни 2007 г., Asturias Cuerno/Комисия, T‑473/04, Сборник СПС, стр. I‑A‑2‑139 и II‑A‑2‑963, точки 73 и 74 и цитираната съдебна практика
Съд на публичната служба — 8 април 2008 г., Bordini/Комисия, F‑134/06, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑87 и II‑A‑1‑435, точки 74, 76 и 77