ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
E. SHARPSTON
представено на 24 септември 2015 година(1)
Съединени дела C‑359/14 и C‑475/14
ERGO Insurance SE, действащо чрез клона си ERGO Insurance SE Lietuvos filialas
срещу
If P&C Insurance AS, действащо чрез клона си If P&C Insurance AS filialas
(Преюдициално запитване,
отправено от Vilniaus miesto apylinkės teismas (Литва)
и
AAS Gjensidige Baltic, действащо чрез клона си AAS „Gjensidige Baltic“ Lietuvos filialas
срещу
UAB DK „PZU Lietuva“
(Преюдициално запитване,
отправено от Lietuvos Aukščiausiasis Teismas (Литва)
„Съдебно сътрудничество по граждански дела — Определяне на приложимото право — Приложно поле на Регламенти „Рим I“ и „Рим II“ — Директива 2009/103/ЕО — Пътнотранспортно произшествие, предизвикано от трактор с прикачено ремарке, за всяко от които е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с различно застрахователно дружество — Пътнотранспортно произшествие, настъпило в държава членка, различна от държавата, в която са сключени договорите за застраховка „Гражданска отговорност“
1. Трактор с прикачено към него ремарке участва в пътнотранспортно произшествие в държава членка, но и двете превозни средства са регистрирани в друга държава членка, в която за тях са сключени договори за застраховка „Гражданска отговорност“ с две различни застрахователни дружества. Застрахователят на трактора (теглещото превозно средство) изплаща в пълен размер обезщетението, дължимо на пострадалия в резултат от произшествието. Застрахователят предявява впоследствие иск срещу застрахователя на ремаркето (тегленото превозно средство) за възстановяване на част от платеното обезщетение (регресен иск).
2. С настоящите преюдициални запитвания двете запитващи юрисдикции искат насоки дали подобен регресен иск попада в обхвата на правилата на ЕС за определяне на приложимото право по граждански и търговски дела и ако е така, кои правила се прилагат. По дело С‑359/14 запитването е отправено от Vilniaus miesto apylinkės teismas (Районен съд, Вилнюс), а по дело С‑475/14 — от Lietuvos Aukščiausiasis Teismas (Върховен съд на Литва). И двете повдигат важни въпроси относно обхвата и тълкуването на законодателството на ЕС за хармонизиране на стълкновителни норми, а именно Регламенти „Рим I“(2) и „Рим II“(3). Поставя се също въпросът дали Директива 2009/103/ЕО(4) въвежда специални норми в този контекст за определяне на приложимото право във връзка с автомобилни произшествия.
Правна уредба
Системата за хармонизиране на международното частно право по граждански и търговски дела
3. В контекста на хармонизирането между държавите членки на международното частно право по граждански и търговски дела Брюкселската конвенция(5) установява правилата за определяне на държавата членка, чиито съдилища са компетентни да разгледат и да се произнесат по трансграничен спор. Тя е заместена от Регламент „Брюксел I“(6). Римската конвенция(7) е сключена с цел продължаване процеса на хармонизиране. Следващият етап е приемането на два регламента (известни като Регламенти „Рим I“ и „Рим II“), за да се гарантира, че в случаи на стълкновение на закони едни и същи правила се прилагат в целия Европейски съюз за определяне на националното право, приложимо по делата, независимо от това пред съда на коя държава членка е предявен искът. Основните цели на Регламенти „Рим I“ и „Рим II“ включват осигуряване на правилното функциониране на вътрешния пазар, подобряване на предвидимостта на изхода от спора, сигурност по отношение на приложимото право и свободно движение на съдебни решения(8).
4. Съществуват определени принципи, общи за двата регламента, включително целта да се гарантира съответствието между материалния обхват и тълкуването на двата регламента, както и между тях и Регламент „Брюксел I“(9). Също така е съвместимо с двата регламента установяването на стълкновителни норми в други разпоредби на правото на ЕС, уреждащи специални области(10).
Регламент „Рим I“
5. Регламент „Рим I“ се прилага „в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от граждански и търговски характер“(11).
6. Общото правило е, че договорите се уреждат от избраното от страните право(12).
7. В случай че приложимото право не е било избрано от страните, приложимото за договора право по принцип се определя съгласно предвидените в член 4 общи правила. Член 4, параграф 1 съдържа правила за определяне на приложимото право за някои специфични видове договори. Съгласно член 4, параграф 2 другите или хибридните видове договори се уреждат от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на страната, която дължи характерната за договора престация. При други хипотези договорът се урежда от правото на държавата, с която той е най-тясно свързан (член 4, параграфи 3 и 4).
8. Други специфични видове договори са уредени в членове 5—8. Член 7 се отнася до приложимото право за застрахователните договори. Член 7, параграф 3 предвижда, че за договори от вида на разглежданите в настоящото дело страните могат в съответствие с член 3 да изберат само определено приложимо право. Това включва правото на държавата, където е разположен рискът към момента на сключване на договора (член 7, параграф 3, буква а), и правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на титуляря на застрахователната полица (член 7, параграф 3, буква б). Член 7, параграф 4 установява допълнителни правила по отношение на договорите за застраховка, обхващащи рискове, за които дадена държава членка налага задължение за сключване на застраховка(13).
9. Член 15 е озаглавен „Законна суброгация“. Той гласи: „Когато едно лице („кредитор“) има договорна претенция срещу друго лице („длъжник“) и трето лице има задължение да удовлетвори кредитора или е удовлетворило кредитора в изпълнение на това задължение, правото, което урежда задължението на третото лице да удовлетвори кредитора, определя дали и в каква степен третото лице има право да упражни срещу длъжника правата, които кредиторът е имал срещу длъжника съгласно правото, което урежда тяхното отношение“.
10. Съгласно член 16, „[а]ко кредитор има права срещу няколко длъжници на основание едно и също задължение и един от длъжниците вече е удовлетворил частично или изцяло кредитора, правото, уреждащо задълженията към кредитора, урежда също така и правата на длъжника срещу останалите длъжници. Другите длъжници могат да противопоставят възраженията, които са имали срещу кредитора, в степента, позволена от правото, уреждащо техните задължения към кредитора“.
Регламент „Рим II“
11. „Рим II“ се прилага „за извъндоговорни задължения по граждански и търговски въпроси, във всеки случай на стълкновение на закони“(14).
12. Глава II е озаглавена „Непозволени увреждания“. Член 4, параграф 1 установява общото правило, че „приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт“. Правилата, приложими за специфични извъндоговорни задължения, са изброени в членове 5—12(15).
13. Член 18 урежда правото на пострадалия да предяви пряк иск срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси. Той гласи: „Увреденото лице може да предяви иск за обезщетение пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, ако приложимото към извъндоговорното задължение право или приложимото към застрахователния договор право предвижда това“.
14. В глава V са предвидени някои общи разпоредби, включително разпоредбите относно суброгацията в член 19 и относно правата срещу множество длъжници в член 20. Тези разпоредби възпроизвеждат текста на членове 15 и 16 от Регламент „Рим I“.
Директива 2009/103
15. Директива 2009/103 кодифицира директивите относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства. Съгласно Директивата превозните средства, за които е сключена задължителната застраховка на автомобилистите, трябва да бъдат застраховани за движение на територията на целия Европейски съюз. От значение са следните съображения от преамбюла на Директивата. Съгласно съображение 12 задължението на държавите членки да гарантират минимални суми на застрахователно покритие представлява важен елемент от защитата на пострадалите. Съображение 26 гласи: „В интерес на застрахованото лице всяка застрахователна полица следва да гарантира срещу единна премия във всяка държава членка покритието, изисквано съгласно нейното законодателство или покритието, изисквано съгласно законодателството на държавата членка, в която обичайно се намира моторното превозно средство, когато това покритие е по-голямо“.
16. Превозното средство сe определя като „всяко моторно превозно средство, което е предназначено да се движи по суша и не може да бъде задвижвано от механична сила, но не се движи по релси, както и всички ремаркета, дори и да не са прикачени“(16).
17. В член 3 е установен общият принцип, че всяка държава членка предприема подходящи мерки с цел застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия(17).
18. Член 14 предвижда:
„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всички полици за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства:
а) покриват, на базата на единна застрахователна премия за целия срок на договора цялата територия на Общността, включително и всеки период, през който превозното средство остава в друга държава членка по време на срока на действие на договора; и
б) гарантират, на базата на същата единна премия, във всяка държава членка покритието, изисквано съгласно нейното законодателство, или покритието, изисквано съгласно законодателството на държавата членка, в която обичайно се намира моторното превозно средство, когато това покритие е по-голямо“.
Литовското право
19. Член 16 от Закон № 1Х-378 от 14 юни 2001 г. за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на водачите на моторни превозни средства е озаглавен „Принципи при изплащането на обезщетението“. Член 16, параграф 1 изисква застрахователят, който носи отговорност, или бюрото да изплати обезщетението, ако водачът на моторното превозно средство носи отговорност за вредите, причинени на трето увредено лице. Обезщетението следва да бъде изплатено в съответствие с нормативните актове, уреждащи задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, на държавата, в която е настъпило пътнотранспортното произшествие. Съгласно общото правило в член 16, параграф 5 обезщетението за причинени от теглено превозно средство вреди се изплаща в съответствие със застрахователния договор на теглещото превозно средство, ако към момента на пътнотранспортното произшествие двете превозни средства са били скачени. Право на обезщетение по силата на застрахователния договор на тегленото превозно средство възниква само ако двете превозни средства са се разкачили и причинените вреди водят до гражданска отговорност на лицето, което ползва тегленото превозно средство.
Германското право
20. Запитващата юрисдикция по дело С‑475/14 пояснява, че литовското и германското право прилагат различни принципи, уреждащи разпределението на отговорността между застрахователите на теглещото и тегленото превозно средство, в случай че вредите от пътнотранспортното произшествие са причинени от този състав от превозни средства. Литовското право урежда въпроса по описания по-горе начин. Съгласно германското право обаче всеки от застрахователите на теглещото и тегленото превозно средство трябва да покрие по 50 % от стойността на вредите, причинени от този състав от превозни средства, независимо дали по време на пътнотранспортното произшествие тегленото превозно средство се е разкачило, освен ако застрахованите лица не са договорили друго(18). В допълнение съществуват разлики между литовското и германското право по отношение на давностния срок за предявяване на регресен иск.
Факти, производство и преюдициални въпроси
Дело С‑359/14
21. На 1 септември 2011 г. в района на Манхайм (Германия) трактор с прикачено ремарке, при завой в тясна улица, излиза от пътя и се преобръща, причинявайки вреди в размер на 2 247,45 EUR (7 760,02 LTL). Полицията в Кохем (Германия) установява, че шофьорът на трактора е отговорен за произшествието и за причинените вреди. Към момента на произшествието гражданската отговорност на собственика на трактора или на лицето, което го ползва на законно основание, е била покрита от задължителна застраховка, сключена с ERGO SE (наричано по-нататък „ERGO“), докато ремаркето е било застраховано от клона на If P&C Insurance SA (наричано по-нататък „If P&C“). Обичайното място на дейност и на двете застрахователни дружества е в Литва. ERGO изплаща обезщетение за настъпилите в резултат на произшествието вреди. След това дружеството предявява съдебен иск в Литва, като твърди, че If P&C трябва да поеме солидарна отговорност за настъпилите вреди.
22. Съгласно поясненията на Vilniaus miesto apylinkės teismas Върховният съд на Литва е постановил, че правоотношението между застрахователя на теглещото превозно средство и застрахователя на тегленото превозно средство, в случай на възникнало право на регрес на първия застраховател срещу втория, е договорно по своята природа. За запитващата юрисдикция обаче възникват съмнения относно тази позиция, тъй като концепциите за договорни и извъндоговорни отношения в правото на ЕС са автономни по своята природа. Освен това няма писмен договор или устно споразумение между двамата застрахователи. При тези обстоятелства не е ясно също така дали приложимото в конкретния случай право (германското или литовското право) следва да се определя в съответствие с Регламент „Рим II“.
Дело С‑475/14
23. На 21 януари 2011 г. настъпва пътнотранспортно произшествие в Германия, при което трактор с прикачено към него ремарке увреждат имущество на трето лице. Към момента на произшествието гражданската отговорност на собственика на трактора или на лицето, което го ползва на законно основание, е била покрита от литовския клон на AAC Gjensidige Baltic (наричано по-нататък „Gjensidige Baltic“), докато ремаркето е било застраховано от UAB DK PZU Lietuva (наричано по-нататък „UAB“). Германските представители на пострадалия предявяват иск и Gjensidige Baltic изплаща обезщетение в размер на 1 254,36 EUR (4 331,05 LTL). След това Gjensidige Baltic иска застрахователят на ремаркето да поеме половината от това обезщетение, възлизаща на 672,02 EUR (2 165,53 LTL). Възниква спор относно приложимото право (германското или литовското) за правото на регрес на Gjensidige Baltic, както и дали този застраховател носи отговорност самостоятелно или солидарно с UAB.
24. Районният съд на град Вилнюс уважава иска на Gjensidige Baltic. Този съд постановява, че след като вредата от пътнотранспортното произшествие е настъпила в Германия, германското право се прилага за извъндоговорното задължение, породено от непозволеното увреждане, в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“. Това решение е отменено от Vilniaus apygardos teismas (Окръжен съд на град Вилнюс). Впоследствие Gjensidige Baltic подава касационна жалба пред Върховния съд на Литва. Последният намира, че разглежданият пред него спор се отнася главно до въпроса как трябва да се квалифицират правоотношенията между застрахователя на теглещото превозно средство и застрахователя на тегленото превозно средство и кое право (германското или литовското) е приложимо към тези правоотношения.
25. Според запитващата юрисдикция е важно да се установи дали член 14, буква б) от Директива 2009/103 трябва да се разглежда като правило за определяне на приложимото право не само в случаи, свързани със защитата на пострадали от пътнотранспортни произшествия, но и в случай на регресен иск на застраховател при настъпване на пътнотранспортно произшествие с участието на състав от теглещо и теглено превозно средство.
26. Поради това с преюдициалните запитвания по настоящите две дела до Съда са отправени следните въпроси.
По дело С‑359/14 Vilniaus miesto apylinkės teismas пита:
„1. Трябва ли член 4, параграф 4 от [Регламент „Рим I“], който предвижда, че „[к]огато приложимото право не може да бъде определено съгласно параграф 1 или 2, договорът се урежда от правото на държавата, с която е най-тясно свързан“, да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като възникналите по настоящото дело приложимо е германското право?
2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, трябва ли принципът, установен в член 4 от [Регламент „Рим II“], да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като възникналите по настоящото дело приложимото право към спора между застрахователя на трактор и застрахователя на ремарке трябва да се определи в съответствие с правото на страната, в която са настъпили вредите от пътнотранспортното произшествие?“.
По дело С‑475/14 Lietuvos Aukščiausiasis Teismas пита:
„1. Установява ли член 14, буква б) oт [Директива 2009/103] стълкновителна норма, която ratione personae би трябвало да се приложи не само за увредените от пътнотранспортни произшествия лица, но и за застрахователите на превозното средство, отговорно за причинени по време на произшествието вреди, с оглед на определяне на приложимото към отношенията между тях право, и представлява ли тази разпоредба специално правило по отношение на правилата относно приложимото право, установени в [Регламенти „Рим I“ и „Рим II“]?
2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, важно е да се установи дали правоотношенията между застрахователите по настоящото дело попадат в обхвата на понятието „договорни задължения“ по смисъла на член 1, параграф 1 от [Регламент „Рим I“]. Ако правоотношенията между застрахователите попадат в обхвата на понятието „договорни задължения“, въпросът, който е от значение, е дали тези отношения са от категорията на застрахователните договори (правоотношения) и приложимото към тях право би трябвало да се определи в съответствие с член 7 oт [Регламент „Рим I“].
3. Ако отговорите на първите два въпроса са отрицателни, важно е да се установи дали в случая на иск за възстановяване на част от платеното обезщетение правоотношенията между застрахователите на съставни превозни средства попадат в обхвата на понятието „извъндоговорни задължения“ по смисъла на [Регламент „Рим II“] и дали тези отношения следва да се разглеждат като правоотношения, които са резултат от пътнотранспортно произшествие (непозволено увреждане), при определянето на приложимото право в съответствие с член 4, параграф 1 от [Регламент „Рим II“]. В случай като този по настоящото дело трябва ли застрахователите на съставни превозни средства да се третират като няколко длъжници на основание едно и също отношение по смисъла на член 20 oт [Регламент „Рим II“] и трябва ли приложимото за отношенията между тях право да се определи в съответствие с това правило“[?].
27. По дело С‑359/14 писмени становища представят ERGO, If P&C, правителствата на Германия и Литва и Европейската комисия. Писмени становища са представени и по дело С‑475/14 от Gjensidige Baltic, Литва и Комисията. Двете дела са съединени за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение. Насрочването на съдебно заседание обаче не е било поискано и такова не е било проведено.
Преценка
Уводни бележки
28. If P&C и правителството на Литва посочват, че Литва е страна по Хагската конвенция за приложимото право при пътнотранспортни произшествия(19). Член 2, параграф 5 от тази конвенция обаче предвижда, че тя не се прилага за регресни искове и суброгация, що се отнася до застрахователни дружества. Следователно конвенцията не е от значение за определяне на приложимото право в настоящия случай.
Директива 2009/103
29. По дело С‑475/14 с първия си въпрос Lietuvos Aukščiausiasis Teismas иска да се установи дали член 14, буква б) от Директива 2009/103 установява специална стълкновителна норма, приложима за регресни искове. Този въпрос е от еднакво значение и за дело С‑359/14, по което не е бил повдигнат от Vilniaus miesto apylinkės teismas.
30. Gjensidige Baltic твърди, че член 14, буква б) установява lex specialis.
31. Не съм съгласна с това мнение.
32. От текста и целите на Директивата е видно, че член 14, буква б) не установява специални правила за определяне на приложимото право за регресни искове между застрахователи.
33. На първо място, както Комисията правилно посочва, Директивата не хармонизира правила за определяне на приложимото право при спорове относно пътнотранспортни произшествия. Основната цел на Директивата е по-скоро да осигури защитата на пострадалите от пътнотранспортни произшествия чрез гарантиране на наличието на застрахователно покритие(20).
34. На второ място, член 14, букви а) и б) трябва да се разглеждат заедно. По отношение на застрахователните полици за моторни превозни средства член 14 изисква държавите членки да гарантират, на базата на единна застрахователна премия, покритие за цялата територия на Европейския съюз за срока на договора и да гарантират, на базата на същата единна премия, във всяка държава членка покритието, изисквано съгласно нейното законодателство, или покритието, изисквано съгласно законодателството на държавата членка, в която се намира превозното средство, ако това покритие е по-голямо(21). Текстът се отнася единствено до териториалния обхват и равнището на покритие, което се изисква от застрахователя, за да се гарантира адекватна защита на пострадалите от пътнотранспортни произшествия.
35. Поради това няма основание да се приема, че обхватът може да бъде разширен така, че да става въпрос за специално правило за определяне на приложимото право при спорове по регресни искове между застрахователни дружества. Накратко, нито текстът, нито целта на Директивата подкрепят такова тълкуване.
Общи бележки по Регламенти „Рим I“ и „Рим II“
36. Страните възприемат различни подходи по въпроса дали приложимото за регресните искове право трябва да се определя по правилата на Регламент „Рим I“ или по тези на Регламент „Рим II“. Позициите им се различават главно в зависимост от това дали приемат регресния иск като произтичащ от договорно отношение (застрахователния договор) или от извъндоговорно отношение (пътнотранспортното произшествие).
37. По дело С‑359/14 три от страните (If P&C, Германия и Комисията) твърдят, че след като регресният иск произтича от и е свързан със: а) договора между титуляря на застрахователната полица и застрахователя на теглещото превозно средство и б) договора между титуляря на застрахователната полица и застрахователя на тегленото превозно средство, то регресната претенция е договорна по своята природа. Следователно приложимото право трябва да бъде определено съгласно Регламент „Рим I“ и приложими са литовските норми. If P&C смята, че член 7 от Регламент „Рим I“, отнасящ се конкретно до застрахователните договори, урежда това положение. Германия твърди, че е приложим член 16 от Регламент „Рим I“ относно правата срещу множество длъжници.
38. Комисията изтъква, че в контекста на член 5 от Брюкселската конвенция понятието „дела, свързани с непозволено увреждане, деликт или квази-деликт“, е „субсидиарно“, тъй като идва на ход след разглеждане на „дела, свързани с договор“. Комисията твърди, че претенцията на застрахователя попада в обхвата на членове 15 и 16 от Регламент „Рим I“. От член 16 (уреждащ правата срещу множество длъжници) следва, че когато кредитор има права срещу няколко длъжници на основание едно и също задължение, не е необходимо да има договорно правоотношение между самите длъжници. Следователно, за да може определена хипотеза на права срещу множество длъжници да попадне в обхвата на Регламент „Рим I“, е достатъчно да съществуват договорни отношения между всеки длъжник и неговия кредитор.
39. ERGO твърди, че се прилага Регламент „Рим II“. Пътнотранспортното произшествие води до възникване на извъндоговорни отношения между извършителя и пострадалия. Поради това в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ е приложимо германското право и правилата за правата срещу множество длъжници по член 20 от Регламент „Рим II“ уреждат регресния иск. Становището на литовското правителство е, че понятието за извъндоговорни задължения трябва да се тълкува в по-широк смисъл и че отношението между застрахователите се доближава повече до извъндоговорно отношение.
40. По дело С‑475/14 Gjensidige Baltic твърди, че правоотношението между застрахователите на теглещото и тегленото превозно средство произтича от пътнотранспортното произшествие и поради това попада в обхвата на Регламент “Рим II“. Следователно член 20 (относно правата срещу множество длъжници) от този регламент определя приложимото за регресния иск между застрахователите право. Литва и Комисията приемат съответно същите становища както по дело С‑359/14.
41. Дали регресният иск на застрахователя на теглещото превозно средство срещу застрахователя на тегленото превозно средство произтича от договорно или от извъндоговорно задължение? Поне по следните въпроси не се спори.
42. На първо място, понятието „договорни отношения“ не е определено в Регламент „Рим I“.
43. На второ място, материалният обхват на Регламент „Рим I“ и този на Регламент „Рим II“ трябва да си съответстват, както и да са в съответствие с Регламент „Брюксел I“(22).
44. На трето място, в настоящия случай до Съда е отправен въпросът дали правилата на Регламент „Рим I“ или тези на Регламент „Рим II“ определят приложимото право в случаи, в които двама или повече застрахователи са солидарно отговорни по силата на съответните застрахователни договори да обезщетят лице, претърпяло вреди в резултат от непозволеното увреждане от страна на титуляря на застрахователна полица, и единият от застрахователите е изплатил обезщетението в пълен размер и иска от другия(те) да възстанови(ят) част от тази сума. Макар съдебната практика по Регламент „Брюксел I“ относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения да не може да бъде приложена автоматично, тази практика може все пак да е от помощ за Съда.
45. Според мен от значение са следните принципи, изведени от съдебната практика по Регламент „Брюксел I“.
46. На първо място, понятията „дела, свързани с договор“, и „дела, свързани с непозволено увреждане, деликт или квази-деликт“, по смисъла на член 5, параграфи 1 и 3 от Регламент „Брюксел I“ трябва да бъдат тълкувани самостоятелно с оглед на систематиката и целите на този регламент(23). Същото би трябвало да се отнася и до понятията „договорни задължения“ по смисъла на Регламент „Рим I“ и „извъндоговорни задължения“ по смисъла на Регламент „Рим II“.
47. На следващо място, трябва да се има предвид, че доколкото Регламент „Брюксел I“ заменя Брюкселската конвенция, даденото от Съда тълкуване на разпоредбите на последната важи и за разпоредбите на Регламент „Брюксел I“(24).
48. Освен това е ясно установено, че понятието „дела, свързани с договор“, по смисъла на член 5, параграф 1, буква а) от Регламент „Брюксел I“ предполага възникването на правно задължение, което едно лице по свое съгласие е поело към друго и на което се основава искът на ищеца(25). Следователно понятието „договорно задължение“ по смисъла на Регламент „Рим I“ би трябвало да почива на същата основа.
49. На последно място, понятието „дела, свързани с непозволено увреждане, деликт или квази-деликт“, по смисъла на член 5, параграф 3 от Регламент „Брюксел I“ обхваща всяко искане, което има за цел да се ангажира отговорността на ответника и което не се отнася до „дела, свързани с договор“, по смисъла на член 5, параграф 1, буква а) от този регламент(26). Както Комисията правилно изтъква, понятието за дела, които не са свързани с договор, е субсидиарно. Същата логика следва да се прилага при очертаване на разграничителната линия между договорните задължения, уредени в Регламент „Рим I“, и извъндоговорните задължения, уредени в Регламент „Рим II“.
50. Следователно моята отправна точка е да проверя дали регресната претенция на застрахователя е договорна по своята природа. Само ако не попада изцяло в тази категория, тя следва да се счита за извъндоговорна.
Регламент „Рим I“
51. По дело С‑359/14 запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 4, параграф 4 от Регламент „Рим I“ означава, че по главното производство трябва да се приложи германското право (първи въпрос). По дело С‑475/14 запитващата юрисдикция иска да установи дали правоотношенията между съответните застрахователи на трактора и ремаркето водят до договорни задължения по смисъла на член 1 от Регламент „Рим I“. Ако е така, се повдига следният въпрос: дали член 7 от Регламент „Рим I“ се прилага за определяне на приложимото право (втори въпрос)?
52. Две неща стават ясни от актовете за преюдициално запитване. Първо, и в двата случая не съществува договор между двамата застрахователи. Следователно няма никакво основание да се приложат разпоредбите за свободата на избора в член 3 и правилата за приложимото право при липса на избор в член 4 от Регламент „Рим I“; член 7 също така не е от значение. Второ, несъмнено съществуват договори за застраховка между титулярите на застрахователните полици за теглещото и тегленото превозно средство и съответните застрахователи.
53. Не е констатирано нито по дело С‑359/14, нито по дело С‑475/14, че тези договори се уреждат от литовското право. Доколкото е необходимо да се определи приложимото за застрахователните договори право, това трябва да се направи в съответствие с член 3, член 4 и/или член 7. Макар в крайна сметка това да е въпрос от компетентността на националната юрисдикция, от представените пред Съда материали може да се предположи, че има вероятност това да е литовското право(27).
54. Що се отнася до регресния иск на застрахователя, поради следните причини въпреки всичко смятам, че приложимото право трябва да се определи съгласно правилата на Регламент „Рим I“.
55. Член 1, параграф 1 от Регламент „Рим I“ гласи: „[н]астоящият регламент се прилага, в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от граждански и търговски характер“. Тази формулировка би могла да обхване положения като разглежданите в главните производства.
56. Член 5, параграф 1, буква а) от Регламент „Брюксел I“(28) използва малко по-различна формулировка, а именно „.[…] по дела, свързани с договор […]“. Въпреки това материалният обхват на мерките за хармонизиране на международното частно право по граждански и търговски дела трябва да бъде последователен(29). Значението, придадено на израза „договорни задължения“ в член 1, параграф 1 от Регламент „Рим I“, определя материалния обхват на този регламент. Затова с основание може да се търсят насоки в съдебната практика по Регламент „Брюксел I“.
57. Съдът е постановил, че член 5, параграф 1, буква а) от Регламент „Брюксел I“ не изисква сключването на договор, макар идентифицирането на задължение да е все пак абсолютно необходимо за прилагането на същия, като се има предвид, че съдебната компетентност по силата на тази разпоредба е установена в зависимост от мястото, където задължението, което е в основата на иска, е изпълнено или е трябвало да бъде изпълнено. Правилото за специална компетентност, предвидено в член 5, параграф 1, буква а), „предполага създаване на правно задължение при свободното съгласие на едно лице към друго, на което [задължение] се основава искът на ищеца“(30). Тълкуването на разпоредбата, без да се предвижда подобно изискване, би надхвърлило обхванатите от Регламент „Брюксел I“ хипотези.
58. Смятам, че тези критерии за анализ относно наличието на „дела, свързани с договор“ (и по необходимост относно наличието на „договорни задължения“), са изпълнени в случая. Всеки застраховател е сключил с титуляря на полицата си договор, който поражда взаимни задължения. Задълженията на застрахователя включват осигуряване на застрахователно покритие за гражданска отговорност на титуляря на застрахователната полица. Задълженията на титуляря на застрахователната полица включват плащане на застрахователната премия. Няма основание да се смята, че тези задължения не са поети по съгласие на едната страна към другата. Накратко, по отношение на тези страни е ясно, че става въпрос за „дела, свързани с договор“, и за „договорни задължения“.
59. За да се квалифицират гражданските искове в основата на главните производства, може да е от полза отношенията между различните засегнати лица да се проучат по-нататък чрез прилагане на по-абстрактен метод.
60. Да си представим, че настъпва пътнотранспортно произшествие с участието на теглещо превозно средство и теглено превозно средство. Произшествието причинява вреди на пострадало лице, което по никакъв начин не е отговорно за настъпването му. Нека А бъде титулярят на застрахователната полица на теглещото превозно средство, B — титулярят на застрахователната полица на тегленото превозно средство, Х — пострадалото от пътнотранспортното произшествие лице, C — застрахователят на теглещото превозно средство и D — застрахователят на тегленото превозно средство. А и B са причинили и/или са отговорни за вредите, причинени на X. Поради това X има извъндоговорна претенция срещу А и B, свързана с непозволеното увреждане.
61. И А, и B имат договорни отношения със съответните си застрахователи C и D. На X е изплатено обезщетение по силата на тези договори. Въпреки това, макар на X да е платено обезщетение пряко от C и/или D, не съществува договорно отношение между X, от една страна, и C и/или D, от друга страна. Пътнотранспортното произшествие и претенциите по застрахователните полици са събитията, вследствие на които се поражда задължението за плащане.
62. Не е релевантно дали сумата е платена на титулярите на застрахователните полици (A и B) или пряко на пострадалото лице X. След като задължението за плащане произтича от договор, самоличността на получателя на плащането (било то титулярят на застрахователната полица, пострадалото лице или застрахователят на теглещото превозно средство) не може да промени правната природа на задължението. Така центърът на тежестта на задължението за обезщетение е по-скоро в договорното задължение (на застрахователя да обезщети титуляря на полицата), отколкото в извъндоговорното отношение между извършителя и пострадалия, произтичащо от пътнотранспортното произшествие. Ако извършителят не беше застрахован, той самият щеше да е задължен да обезщети пострадалото лице за причинените от непозволеното увреждане вреди. При липсата на споразумение за осигуряване на покритие застрахователните дружества не биха носили никаква отговорност. От това следва, че регресният иск на единия застраховател срещу другия (на C срещу D в моя пример) се основава на договорите за застраховка; поради това той е неразривно свързан с договорните отношения между двамата застрахователи и съответните титуляри на застрахователните полици; следователно той попада в обхвата на Регламент „Рим I“.
63. Могат ли член 15 („Законна суброгация“) и член 16 („Множество длъжници“) да хвърлят допълнително светлина по въпроса дали приложимото за регресните искове право трябва да се определи в съответствие с Регламент „Рим I“?
64. Според мен не могат.
65. Член 15 предвижда, че правото, уреждащо задължението на трето лице да удовлетвори кредитора, определя дали и в каква степен третото лице има право да упражни срещу длъжника правата, които кредиторът е имал срещу длъжника съгласно правото, уреждащо тяхното отношение. Член 16 се отнася до случаи, в които кредиторът има права срещу няколко длъжници на основание едно и също задължение.
66. Като начало бих искала да отбележа, че предвид факта, че тези разпоредби възпроизвеждат членове 19 и 20 от Регламент „Рим II“, те не могат да бъдат от решаващо значение при определяне какво е договорно (и следователно уредено в Регламент „Рим I“) и какво е извъндоговорно (и следователно уредено в Регламент „Рим II“)(31).
67. За съжаление в преамбюла на Регламент „Рим I“ не се поясняват произходът или целите на член 15 или член 16. Текстът на член 15 от Регламент „Рим I“ е сходен с този на член 13, параграф 1 от Римската конвенция. В доклада на Giuliano и Lagarde се посочва, че „суброгацията“ включва встъпване в правата на кредитора от лице, което има интерес от удовлетворяването му, тъй като е длъжно да изплати дълга заедно или от името на други лица, и че след като конвенцията се прилага само за договорни задължения, това правило се прилага само за правата, които са договорни по природа(32). Авторите на доклада обясняват, че правилата за суброгацията не се прилагат за законна суброгация, когато дългът, който трябва да бъде платен, произтича от непозволено увреждане (например когато застрахователят встъпи в правата на застрахования срещу лицето, причинило вредите). Законна суброгация най-често е налице, когато кредитор предоставя заем на длъжник с поръчителство. Ако поръчителят (трето лице) удовлетвори кредитора, като изплати целия дълг, той се суброгира в правата на (замества) кредитора и има право на иск срещу длъжника.
68. Положението и по двете национални производства в настоящия случай обаче не е толкова ясно, както в случая с кредитор, длъжник и поръчител.
69. Член 16 от Регламент „Рим I“ запазва приемствеността на приложимото право, когато става въпрос за права срещу множество длъжници в контекста на договорни задължения. Той обаче не помага при определяне дали дадено първоначално задължение е договорно или извъндоговорно.
70. Затова според мен никоя от разпоредбите не хвърля допълнително светлина по въпроса дали регресният иск попада в обхвата на Регламент „Рим I“.
71. Въз основа на направения по-горе анализ стигам до заключението, че когато двама или повече застрахователи са солидарно отговорни да обезщетят пострадало лице, претърпяло загуби, вреди или телесни повреди в резултат на непозволено увреждане чрез действие или бездействие от страна на титуляря(ите) на застрахователните полици, и когато единият от застрахователите е изплатил обезщетението и иска възстановяване на част от платената сума от другия(те), задължението на застрахователя да обезщети титуляря на застрахователната полица или пострадалото лице от името на титуляря на полицата трябва да бъде квалифицирано като договорно по смисъла на Регламент “Рим I“. Независимо дали застрахователят изплаща обезщетението пряко на пострадалото лице или един застраховател изплаща дадена сума на друг, поемайки част от това обезщетение, договорната природа на задължението за изплащане на обезщетение не се променя. Следователно приложимото право следва да се определя съгласно Регламент „Рим I“.
Регламент „Рим II“
72. Стигам до извода, че регресният иск на застрахователя попада в обхвата на Регламент „Рим I“. Строго погледнато, поради това не е необходимо да се разглежда Регламент „Рим II“. Въпреки това за изчерпателност ще го разгледам накратко.
73. Според мен регресният иск на застрахователя не попада в обхвата на член 1, параграф 1 от Регламент „Рим II“ по следните причини.
74. На първо място, извъндоговорните задължения са субсидиарна категория. От направения от мен анализ в точки 58—62 и от изведеното от мен заключение в точка 71 по-горе следва, че главните производства се отнасят до договорни задължения. Следователно член 1, параграф 1 от Регламент „Рим II“ не може да се приложи.
75. На второ място, общата категория на извъндоговорните задължения в член 4 от Регламент „Рим II“ не може да определи приложимото право. Това е така, защото няма настъпило вредоносно събитие между застрахователя на теглещото превозно средство и застрахователя на тегленото превозно средство. Застрахователят на теглещото превозно средство не е причинил вреди на застрахователя на тегленото превозно средство, нито последният е увредил първия. Следователно не съществуват извъндоговорни задължения между двамата застрахователи. Макар да е вярно, че пътнотранспортното произшествие и причинените в резултат от него на пострадалото лице вреди пораждат претенцията(те) по силата на застрахователния(те) договор(и), застрахователите не са главните действащи лица и не участват пряко в това събитие. Единствената им връзка с вредоносното събитие е чрез задълженията им по силата на застрахователния(те) договор(и) със съответните титуляри на застрахователните полици(33). Съгласно установената съдебна практика „[…] деликтната или квазиделиктната отговорност може да бъде взета предвид само при условие че бъде установена причинно-следствена връзка между вредата и събитието, причинило тази вреда […]“(34).
76. На трето място, регресният иск на застрахователя не попада в нито една от категориите извъндоговорни задължения, уредени в членове 5—12 от Регламент „Рим II“.
77. Какво следва от член 18, който предвижда избор на приложимо право, когато „увреденото лице“ (тоест пострадалият) желае да предяви пряк иск срещу застрахователя на извършителя, „[…] ако приложимото към извъндоговорното задължение право или приложимото към застрахователния договор право предвижда това“?
78. Макар да няма съображение, което да пояснява значението на член 18, насоки могат да бъдат изведени от обяснителния меморандум към предложението на Комисията относно член 14 (който впоследствие става член 18), в който се посочва: „Член 14 определя приложимото право по въпроса дали увреденото лице може да предяви пряк иск срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси. Предложеното правило намира разумен баланс между засегнатите интереси, защитавайки увреденото лице, като му предоставя избор, а същевременно ограничава избора до двата вида право, които застрахователят може основателно да очаква да бъдат приложени [—] правото, приложимо за извъндоговорното задължение, и правото, приложимо за застрахователния договор. Във всички случаи обхватът на задълженията на застрахователя се определя от приложимото за застрахователния договор право. Както в член 7, отнасящ се до околната среда, използваната формулировка ще предотврати риска от съмнения, в случай че увреденото лице не упражни правото си на избор“.
79. Според мен член 18 само предоставя на пострадалото лице възможността да предяви пряк иск срещу застрахователя (а не срещу извършителя), като оставя незасегнати основните параметри на положението. Въпросът дали пострадалият може да предяви иск срещу извършителя ще се урежда от приложимото за извъндоговорните задължения право. Дали застрахователят има правно задължение да плати обезщетение вместо извършителя, ще се определя в зависимост от условията на застрахователния договор, тълкуван съгласно приложимото за него право.
80. Ето защо се потвърждава тезата ми, че Регламент „Рим II“ не е приложим и че в резултат на това правилата в член 20 относно правата срещу множество длъжници не са от значение при определяне на приложимото право по дело С‑359/14 или дело С‑475/14.
Заключение
81. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на въпросите, поставени от Vilniaus miesto apylinkės teismas по дело С‑359/14 и от Lietuvos Aukščiausiasis Teismas по дело С‑475/14, по следния начин:
„– Член 14, буква б) от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка не установява специално правило за определяне на приложимото право,
– когато двама или повече застрахователи са солидарно отговорни да обезщетят пострадало лице, претърпяло загуби, вреди или телесни повреди в резултат на непозволено увреждане чрез действие или бездействие от страна на титуляря(ите) на застрахователните полици, и когато единият от застрахователите е изплатил обезщетението и иска възстановяване на част от платената сума от другия(те), задължението на застрахователя да обезщети титуляря на застрахователната полица или пострадалото лице от името на титуляря на полицата трябва да бъде квалифицирано като договорно за целите на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения („Рим I“). Независимо дали застрахователят изплаща обезщетението пряко на пострадалото лице или един застраховател изплаща дадена сума на друг, поемайки част от това обезщетение, договорната природа на задължението за изплащане на обезщетение не се променя. Следователно приложимото право следва да се определя съгласно Регламент „Рим I“.