РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)
29 септември 2009 година
Съединени дела F-69/07 и F-60/08
O
срещу
Комисия на Европейските общности
„Публична служба — Договорно наети служители — Член 88 от УРДС — Стабилност на заетостта — Член 100 от УРДС — Ограничение по медицински показания — Член 39 ЕО — Свободно движение на работници“
Предмет: Жалби, подадени на основание член 236 ЕО и член 152 ЕА по дело F‑69/07, с която О иска отмяна на решенията на Комисията на Европейските общности за определяне на неговите условия за наемане в качеството му на договорно нает служител със спомагателни функции, доколкото включват предвиденото в член 100, първа алинея от Условията за работа на другите служители на Европейските общности ограничение по медицински показания и доколкото ограничават срока на неговия договор до 15 септември 2009 г., и по дело F‑60/08 — на решението на Комисията от 7 септември 2007 г. спрямо него да бъде приложено предвиденото в посочения по-горе член 100 ограничение по медицински показания
Решение: Отменя решението на Комисията на Европейските общности от 14 септември 2006 г., доколкото налага ограничение по медицински показания на жалбоподателя. Отхвърля като неоснователна в останалата ѝ част жалбата по дело F‑69/07 O/Комисия. Отхвърля като недопустима жалбата по дело F‑60/08 O/Комисия. Осъжда Комисията на Европейските общности да понесе направените от нея по дело F‑69/07 съдебни разноски и половината от съдебните разноски на жалбоподателя. Осъжда жалбоподателя да понесе половината от направените от него съдебни разноски по дело F‑69/07, както и направените от него съдебни разноски и тези на Комисията на Европейските общности по дело F‑60/08. Съветът на Европейския съюз, встъпила страна в подкрепа на исканията на Комисията, понася направените от него съдебни разноски по двете дела.
Резюме
1. Длъжностни лица — Съдебно обжалване — Предварителна административна жалба — Преждевременно подадена административна жалба — Административна жалба, подадена преди изчерпването на предвидената в член 100 от Условията за работа на другите служители процедура — Изключване
(член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица; член 100 от Условията за работа на другите служители)
2. Длъжностни лица — Жалба — Предварителна административна жалба — Квалификация, зависеща от преценката на съда
(член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица)
3. Жалба за отмяна — Жалба, насочена срещу решение с чисто потвърдителен характер спрямо предходно решение — Искания, подадени едновременно срещу потвърдено и потвърдително решение в една и съща жалба — Допустимост при определени обстоятелства
(член 230, четвърта алинея ЕО)
4. Социална политика — Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) — Директива 1999/70 — Стабилност на заетостта
(приложение към Директива 1999/70 на Съвета)
5. Социална политика — Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) — Директива 1999/70 — Мерки за предотвратяване на злоупотребата, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори — Обективни причини, които оправдават подновяването на такива договори
(член 3б и член 88 от Условията за работа на другите служители; клауза 5, точка 1 от приложението към Директива 1999/70 на Съвета)
6. Длъжностни лица — Решение с неблагоприятни последици — Задължение за мотивиране — Обхват
(член 25, втора алинея от Правилника за длъжностните лица)
7. Длъжностни лица — Социално осигуряване — Пенсия за инвалидност — Възможен период на изключване, предвиден в член 100 от Условията за работа на другите служители
(член 39 ЕО; член 100 от Условията за работа на другите служители)
8. Жалба за отмяна — Правни основания — Служебно въвеждане на правни основания от съда
(член 100 от Условията за работа на другите служители)
1. Административна жалба по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника и последващото обжалване пред Съда на публичната служба не могат да бъдат приети за преждевременни, поради това че административната жалба е подадена преди изчерпването на предвидената в член 100 от Условията за работа на другите служители процедура. Всъщност като всяка медицинска комисия предвидената в член 9, параграф 1, буква б) от Правилника комисия по инвалидност е компетентна само да дава становище по съвкупността от релевантните елементи, спадащи към преценка от медицинско естество, извън всякаква преценка от правно естество. Следователно предвиденото в член 100, втора алинея от Условията за работа на другите служители обжалване пред комисията по инвалидност може да има за предмет само оспорване от медицинско естество и даден служител не може да бъде длъжен да изчерпи тази процедура, ако неговата критика не е от такова естество.
(вж. точки 37, 38 и 43)
Позоваване на:
Съд — 21 януари 1987 г., Rienzi/Комисия, 76/84, Recueil, стр. 315, точки 9—12
Първоинстанционен съд — 9 юли 1997 г., S/Съд, T‑4/96, Recueil, стр. II‑1125, точки 41 и 59
2. Срещу акт, който нарушава интересите на служителя, може да бъде подадена само една административна жалба от засегнатия служител. Когато са налице две административни жалби с един и същ предмет, само една от тях, а именно която е подадена първа, представлява административна жалба по смисъла на член 90 от Правилника, докато втората, подадена впоследствие, следва да се разглежда като обикновено повторение на административната жалба и не може да доведе до продължаване на производството. При това положение решението за отхвърляне на тази твърдяна втора административна жалба е само потвърдително и следователно неподлежащо на обжалване.
(вж. точки 45 и 48)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 7 юни 1991 г., Weyrich/Комисия, T‑14/91, Recueil, стр. II‑235, точка 41; 25 февруари 1992 г., Torre/Комисия, T‑67/91, Recueil, стр. II‑261, точка 2; 11 декември 2007 г., Sack/Комисия, T‑66/05, Сборник СПС, стр. I‑A‑2‑0000 и II‑A‑2‑0000, точки 37 и 41
3. Съдебната практика, според която жалба за отмяна на потвърдително решение е недопустима само ако потвърденото решение е станало окончателно по отношение на заинтересованото лице, без да е било обжалвано по съдебен ред в определения срок, докато в противен случай жалбоподателят има право да обжалва било потвърденото решение, било потвърдителното решение, било и едното, и другото, не би могла да се приложи, когато потвърденото и потвърдителното решение са обжалвани с две различни жалби и жалбоподателят може да защити своята гледна точка и да представи своите доводи в рамките на първата от тях.
(вж. точка 50)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 25 октомври 2001 г., Métropole télévision‑M6/Комисия, T‑354/00, Recueil, стр. II‑3177, точка 35
4. Независимо че според точка 10 от общите положения на Рамковото споразумение за срочната работа, което се съдържа в приложението към Директива 1999/70 относно рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), същото съдържа „общи принципи, минимални изисквания и разпоредби“, от съображение 14 от Директива 1999/70 обаче, както и от трета алинея от преамбюла на Рамковото споразумение, точка 9 от неговите общи положения и клаузи 1 и 4 от него следва, че въпросните принципи са принципът за недопускане на дискриминация и принципът за забрана за злоупотреба с правото. Колкото до клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, тя изброява определен брой минимални изисквания, предназначени да ограничат последователното използване на срочни трудови договори или правоотношения, за да се избегне по този начин злоупотребата с тях, както и поставянето на работниците и служителите в несигурно положение. Такива минимални защитни разпоредби несъмнено представляват особено важни правила на общностното социално право, без обаче да издигат стабилната заетост в общ принцип на правото, в светлината на който би могла да бъде преценявана законосъобразността на акт на институция. Действително, независимо че стабилната заетост е предвидена като основен елемент от закрилата на работниците, от Рамковото споразумение изобщо не следва, че тя е издигната в задължителна правна норма. Освен това Рамковото споразумение не предписва общо задължение да се предвиди преобразуването в договори за неопределено време на срочни трудови договори след определен брой подновявания на последните договори или след завършване на определен период на работа. Следователно, макар стабилната заетост да не може да се разглежда като общ принцип, тя обаче представлява цел, преследвана от страните по Рамковото споразумение, чиято клауза 1, буква б) гласи, че същото цели „да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“.
(вж. точки 74—76)
Позоваване на:
Съд — 22 ноември 2005 г., Mangold, C‑144/04, Recueil, стр. I‑9981, точка 64; 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C‑212/04, Recueil, стр. I‑6057, точки 63 и 91; 7 септември 2006 г., Marrosu и Sardino, C‑53/04, Recueil, стр. I‑7213, точка 47; 13 септември 2007 г., Del Cerro Alonso, C‑307/05, Сборник, стр. I‑7109, точка 27; 15 април 2008 г., Impact, C‑268/06, Сборник, стр. I‑2483, точка 87; 23 април 2009 г., Angelidaki и др., C‑378/07—C‑380/07, Сборник, стр. I‑3071, точки 73, 105 и 183; 24 април 2009 г., Koukou, C‑519/08, все още непубликувано в Сборника, точки 53 и 85
Съд на публичната служба — 30 април 2009 г., Aayhan и др./Парламент, F‑65/07, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑0000 и II‑A‑1‑0000, точки 114 и 115
5. С оглед на присъщите характеристики на предвидените в член 3б от Условията за работа на другите служители дейности, член 88 от посочените условия не засяга целите на Рамковото споразумение за срочната работа, което се съдържа в приложението към Директива 1999/70 относно рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и минималните изисквания на клауза 5 от него. Действително клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение налага на държавите членки само да въведат в своя правен ред една или повече от изброените в букви а)—в) мерки, измежду които в буква а) присъстват „обективни причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения“. Всяко назначаване като договорно нает служител със спомагателни функции обаче следва съгласно посочения по-горе член 3б да отговаря конкретно на временни или периодични нужди. Освен това в администрация с голям персонал като Комисията подобни нужди неизбежно се повтарят, по-специално вследствие на невъзможност на длъжностните лица да изпълняват служебните си задължения, допълнителна работа поради обстоятелствата или поради необходимостта за всяка генерална дирекция нерегулярно да ангажира лица със специални квалификации или познания, като съвкупността от тези обстоятелства представлява обективни причини, обосноваващи както срочните договори на служителите със спомагателни функции, така и тяхното подновяване в зависимост от възникването на посочените нужди.
(вж. точка 77)
Позоваване на:
Съд на публичната служба — 4 юни 2009 г., Adjemian и др./Комисия, F‑134/07 и F‑8/08, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑0000 и II‑A‑1‑0000, точки 119—136
6. Мотивите, без да трябва да бъдат изчерпателни, следва да позволят на общностния съд да упражни контрол за законосъобразност на обжалваното решение и да осигури на заинтересованото лице достатъчно информация, за да прецени дали решението е обосновано или страда от порок, който позволява да се оспори законосъобразността му. Ето защо не може да се изисква от институциите да обсъждат всички фактически или правни обстоятелства, посочени в хода на административното производство, особено мимоходом посочените такива.
(вж. точка 90)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 23 април 2002 г., Campolargo/Комисия, T‑372/00, Recueil FP, стр. I‑A‑49 и II‑223, точка 49; 17 октомври 2006 г., Bonnet/Съд, T‑406/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑213 и II‑A‑2‑1097, точка 67
7. Член 100 от Условията за работа на другите служители предвижда възможност за органа, оправомощен да сключва договори, да използва ограничението по медицински показания при присъединяването на служителя към общностната социалноосигурителна схема, в случай че по време на медицинския преглед преди назначаването му бъде открита болест или инвалидност. Периодът, в който служителят е изключен от достъп до обезщетенията за инвалидност или при смърт във връзка с тази болест или инвалидност, е с продължителност от пет години.
Тази разпоредба може да има възпиращ ефект по отношение на лицето, което, напускайки своята държава по произход, където е преминала част от професионалната му кариера, за да заеме длъжност в общностна институция, поради преобразуването на неговия договор като служител със спомагателни функции в договор като договорно нает служител, станало задължително по силата на реформата на Правилника, и поради последващата промяна в приложимата социалноосигурителна схема, се оказва или в положение, в което трябва да изгуби достъпа си до обезщетенията за инвалидност, които му е гарантирало приложимото преди това законодателство на приемащата държава членка, без при това да придобива право на общностни обезщетения за инвалидност, за които той би могъл да претендира, ако бяха взети предвид завършените преди това от него осигурителни периоди съгласно законодателство на приемащата държава членка и при същия работодател, или в положение да трябва след изтичането на договора му на служител със спомагателни функции да се откаже да продължава своята професионална дейност в съответната общностна институция, именно заради упражняването на която е напуснал своята страна по произход.
Следователно в такъв случай прилагането на член 100 от Условията за работа на другите служители е пречка пред упражняването на предоставените с член 39 ЕО права, без да е доказано, че тази пречка е необходима за преследване на цел от общ интерес, че е в състояние да гарантира осъществяването на тази цел и че не надхвърля необходимото за постигането ѝ.
От това следва, че когато едно лице е в такова положение органът, оправомощен да сключва договори, е длъжен да не използва предвидената в член 100 от Условията за работа на другите служители възможност, за да не лишава това лице от предимства на социалното осигуряване, за каквито то щеше да може да претендира, ако бе продължило да се осигурява съгласно законодателството на своята държава по произход или на приемащата държава членка.
(вж. точки 112, 131, 136 и 138—140)
Позоваване на:
Съд — 1 април 2008 г., Gouvernement de la Communauté française et Gouvernement wallon, C‑212/06, Сборник, стр. I‑1683, точки 36—42, 48, 52 и 55
8. Правомощието на общностния съд да въвежда служебно правни основания е ограничено от задължението му да се придържа към предмета на спора и да основава своето решение на изложените пред него факти. Това ограничение се обосновава с принципа, според който инициативата за дадено дело принадлежи на страните, и като следствие от това съдът би могъл да действа служебно само в изключителни случаи в обществен интерес.
Като уточнява правната рамка, в която следва да се тълкува дадена разпоредба на вторичното право, общностният съд не се произнася по законосъобразността на тази разпоредба с оглед на по-висшите правни норми, включително тези от Договора, а търси тълкуването на спорната разпоредба, което да направи нейното прилагане възможно най-съответстващо на първичното право и съгласувано във възможно най-голяма степен с правната уредба, в която тя се вписва.
От това следва, че като тълкува член 100 от Условията за работа на другите служители, по-специално в светлината на изискванията, произтичащи от утвърденото с член 39 ЕО свободно движение на работници, Съдът на публичната служба не излиза от определените от жалбоподателя рамки на спора и не се основава на други факти и обстоятелства, различни от тези, на които последният основава своята жалба.
(вж. точки 143 и 144)
Позоваване на:
Съд — 7 юни 2007 г., van der Weerd и др., C‑222/05—C‑225/05, Сборник, стр. I‑4233, точки 34—36