ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Е. ТАНЧЕВ
представено на 3 май 2018 година(1)
Дело C‑51/17
OTP Bank Nyrt
OTP Faktoring Követeléskezelő Zrt
срещу
Teréz Ilyés
Emil Kiss
(Преюдициално запитване, отправено от Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща, Унгария)
„Защита на потребителите — Неравноправни клаузи в потребителски договори — Договори за кредит в чуждестранна валута — Коригиращи законови мерки, приети от държава членка във връзка с неравноправни договорни клаузи — Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО и понятието „ясен и разбираем език“ — Член 1, параграф 2 от Директива 93/13 и понятието „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ — Правомощия на съдилищата на държава членка служебно да проверяват дали договорните клаузи са неравноправни“
1. Отправеното от Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща, Унгария) преюдициално запитване се отнася до още един спор(2) във връзка с решението на Съда от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (наричано по-нататък „решението Kásler“)(3), което разглежда съвместимостта с правото на Съюза на клаузи в договори за кредит, сключени с потребители в Унгария в чуждестранна валута, и по-точно в швейцарски франкове.
2. В него Съдът се произнася и относно значението на понятието „основен предмет на договора“ съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори(4). Kúria (Върховен съд на Унгария) — националната запитваща юрисдикция в този случай — следва да прецени дали спорните договорни клаузи по принцип остават извън обхвата на защитата, предоставена с Директива 93/13. В същото време Съдът извежда критерии, които Kúria да прилага при преценката дали такива клаузи са изразени „на ясен и разбираем език“ и съответно дали, отново съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13, е налице хипотеза на изключение от изключението.
3. По същество Téréz Ilyés и Емил Kiss, ищци в главното производство пред първата инстанция (наричани по-нататък „ищците“) повдигат възражения във връзка с коригиращия режим, въведен от унгарското законодателство с оглед на постановеното от Съда по дело Kásler и последвалото решение на Kúria, като твърдят, че този режим оставя валутния риск за сметка на потребителите при обстоятелства, които водят до нарушения на задълженията за прозрачност, наложени с Директива 93/13.
I. Правна уредба
1. Правото на Съюза
4. Член 1, параграф 2, втора алинея от Директива 93/13 гласи:
„Договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, или принципи на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна, по-специално в областта на транспорта, не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.
5. Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:
„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.
6. Член 4 от Директива 93/13 гласи:
„1. Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характер[ът] на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.
2. Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.
7. Член 3, параграф 3 от Директива 93/13 предвижда, че приложението към Директива 93/13 съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които могат да се смятат за неравноправни. Точка 1, буква и) от приложението се отнася до:
„Условия, които имат за предмет или резултат:
окончателно обвързване на потребителя с условия, с които той не е имал реална възможност да се запознае преди сключването на договора“.
8. Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
9. Член 7, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:
„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
2. Унгарското право
1. A hitelintézetekről és a pénzügyi vállalkozásokról szóló 1996. évi CXII. törvény (Закон № CXII от 1996 г. за кредитните и финансовите институции, наричан по-нататък „Hpt“)
10. Член 203 от Hpt гласи:
„1. Финансовите институции са длъжни да информират по ясен и разбираем начин своите настоящи и бъдещи клиенти относно условията за ползване на предоставяните от тях услуги и относно измененията на тези условия […]
6. При сключени с потребители договори за отпускане на заем в чуждестранна валута или договори, предвиждащи възможност за придобиване на недвижим имот, финансовата институция е длъжна да обясни на клиента риска, който същият поема със сключването на договора, а с подписа си клиентът потвърждава, че е бил информиран“.
2. Закон DH1
11. Член 1, параграф 1 от A Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvény (Закон № XXXVIII от 2014 г. за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с договорите за заем между кредитни институции и потребители; наричан по-нататък „Закон DH1“) гласи:
„[Този закон се прилага] по отношение на договорите за заем, сключени с потребители между 1 май 2004 г. и датата на влизане в сила на този закон. За целите на прилагането на този закон „договор за заем, сключен с потребител“ е всеки сключен между финансова институция и потребител договор за кредит, заем или лизинг, основан на чуждестранна валута (обвързан със или сключен в чуждестранна валута и погасяван във форинти) или на форинти, ако в общите договорни условия или в договорни условия, които не са индивидуално договорени, е включена клауза като посочената в член 3, параграф 1 или член 4, параграф 1“.
12. Член 3 от Закон DH1 гласи:
„1. Клауза на договор за заем, сключен с потребител, по силата на която кредитната институция прилага курс „купува“ при отпускането на средствата, предназначени за придобиването на вещта, с оглед на което е сключен договорът за заем или лизинг, а за погасяването прилага курс „продава“ или друг обменен курс, различен по вид от курса, по който са отпуснати средствата, е нищожна, освен ако не е индивидуално договорена.
2. […] вместо нищожната клауза по параграф 1 се прилага официалният обменен курс, определен от [Националната банка на Унгария] за съответната валута, по отношение както на отпускането на средствата, така и на погасяването (в това число на плащането на месечните вноски и всички разходи, такси и комисиони, определени в чуждестранна валута).
[…]
5. Финансовата институция трябва да извърши приключване на сметката с потребителя по реда, установен в специален закон“.
3. Закон DH3
13. Член 3, параграф 1 от Az egyes fogyasztói kölcsönszerződések devizanemének módosulásával és a kamatszabályokkal kapcsolatos kérdések rendezéséről szóló 2014. évi LXXVII. törvény (Закон № LXXVII от 2014 г. за уреждане на въпроси, свързани с промяната на валутата, в която са сключени с потребители някои договори за заем, и за приемане на правила за лихвите; наричан по-нататък „Закон DH3“) гласи:
„Договорите за заем, сключени с потребители, се изменят по право в съответствие с разпоредбите на този закон“.
14. Член 10 от Закон DH3 гласи:
„Кредитната институция — заемодател по договор за ипотечен заем в чуждестранна валута или основан на чуждестранна валута, е длъжна в срока за изпълнение на задължението си за приключване на сметката съгласно [Закон DH2] да преобразува във форинти дълга по договора за ипотечен заем в чуждестранна валута или основан на чуждестранна валута, или целия дълг, произтичащ от този договор — включващ лихвите, таксите, комисионите и разходите, начислени в чуждестранна валута — като се основе на приключването на сметката, извършено в съответствие със [Закон DH2], и приложи този курс, който е по-благоприятен за потребителя към референтната дата, измежду:
а) средната стойност на официалните обменни курсове за съответната валута, определени от Националната банка на Унгария за периода между 16 юни 2014 г. и 7 ноември 2014 г., или
б) официалния обменен курс за съответната валута, определен от Националната банка на Унгария на 7 ноември 2014 г.“.
II. Фактите, производството и преюдициалните въпроси.
15. На 15 февруари 2008 г. ищците сключват с ELLA Első Lakáshitel Kereskedelmi Bank Zrt. договор за заем в швейцарски франкове при лихвен процент от 1,9 %. На 1 ноември 2016 г. чрез посредник заемът е прехвърлен на OTP Bank Nyrt, което впоследствие го цедира на OTP Faktoring Követléskezelő Zrt (ответници в главното производство пред първата инстанция, наричани по-нататък „ответниците“).
16. Съгласно договора кредиторът се задължава да отпусне максимална сума от 30 075 000 HUF (унгарски форинта), която включва комисионно възнаграждение в размер на 75 000 HUF и към датата на сключване на договора се равнява на 212 831 CHF (швейцарски франка).
17. В съответствие с договора кредиторът преобразува заема в швейцарски франкове по собствения си курс „купува“ към момента на отпускането му и го предоставя във форинти. За сметка на това сумата на месечните погасителни вноски, които е следвало да се заплащат във форинти, кредиторът определя по собствения си курс „продава“. Кредиторът също така има право едностранно да изменя обикновените лихви и разходите за управление, но договорът не съдържа клауза, позволяваща на ищците едностранно да променят разчетната валута.
18. В частта от договора, озаглавена „Декларация за уведомяване за риска“, се посочва следното: „във връзка с рисковете по заема длъжникът декларира, че е запознат и разбира предоставената му от кредитора подробна информация в това отношение и че е запознат с риска от сключването на договор за заем в чуждестранна валута, който риск e изцяло за негова сметка. По отношение на валутния риск длъжникът е запознат по-конкретно че ако по време на действие на договора настъпят неблагоприятни изменения в курса на форинта спрямо швейцарския франк (тоест в случай на спад на курса на форинта спрямо законния обменен курс към момента на връщане на заема), това може да доведе включително до съществено увеличение на погасителните вноски, определени в чуждестранна валута и платими във форинти. С подписването на настоящия договор длъжникът заявява, че е наясно, че икономическите последици от този риск са изцяло в негова тежест. Длъжникът също така декларира, че е преценил внимателно и приема евентуалните последици на валутния риск, както и че е преценил риска от гледна точка на своята платежоспособност и финансовото си състояние и че няма да има срещу банката каквито и да било претенции, основани на валутния риск“.
19. На 16 май 2013 г. ищците завеждат дело срещу ответниците, като искат обявяване на заемния договор за недействителен и конверсията му в действителен във форинти.
20. С решение от 11 март 2016 г. първоинстанционният съд уважава този иск, като приема по-специално че договорната клауза, въвеждаща задължението за носене на валутния риск, е част от основния предмет на договора, но същевременно не е нито ясна, нито разбираема.
21. Първият ответник подава жалба срещу първоинстанционното решение, с която иска същото да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен.
22. Унгарският законодател приема закони DH1 и DH2, както и Закон DH3, след като ищците сезират унгарските съдилища на 16 май 2013 г., но преди последните да решат съдебния спор. В акта за преюдициално запитване се посочва, че Закон DH1, който влиза в сила на 26 юли 2014 г., се основава на Решение № 2/2014 на Kúria(5), което е задължително за унгарските съдилища и е постановено с оглед на решението на Съда по дело Kasler(6).
23. Според запитващата юрисдикция член 1, параграф 1 и член 3 от Закон DH1 са приложими по отношение на процесния договор.
24. Съгласно член 3, параграф 1 от Закон DH1 клаузи в потребителски договори, по силата на които курс „купува“ на чуждестранна валута се прилага за целите на отпускането на заема, а курс „продава“ — за целите на неговото погасяване, са нищожни. Съгласно член 3, параграф 2 от Закон DH1 вместо нищожната клауза по параграф 1 от същия член по принцип се прилага официалният обменен курс, определен от Magyar Nemzeti Bank (Националната банка на Унгария) за съответната валута, както по отношение на отпускането на средствата, така и по отношение на погасяването.
25. В акта за преюдициално запитване се посочва още, че със Закон DH2 от 2014 г. законодателят задължава финансовите институции да извършат приключване на сметки във връзка с надплатените от потребителите суми поради неравноправни договорни клаузи. Със Закон DH3 от 2014 г. се забраняват договорите за ипотечни кредити в чуждестранна валута, задълженията на потребителите (включително спорното задължение) се преобразуват в унгарски форинти и се изменят други аспекти от съдържанието на правоотношенията.
26. Накрая, в акта за преюдициално запитване се посочва, че Закон DH1 и Закон DH3 оставят върху потребителя валутния риск както ex tunc, така и ex nunc.
27. Що се отнася до Решение № 2/2014 на Kuria(7), според акта за преюдициално запитване то остава в сила и след приемането на законите DH и постановява следното:
„1. Клаузата в договор за заем в чуждестранна валута, сключен с потребител, по силата на която валутният риск се поема изцяло от потребителя — в замяна на по-благоприятен лихвен процент — е договорна клауза, която се отнася до основния предмет, чиято неравноправност като общо правило не подлежи на преценка. Тази клауза може да бъде преценена и обявена за неравноправна само ако към момента на сключването на договора, с оглед на текста на договора и дадената от финансовата институция информация, неговото съдържание не е било ясно и разбираемо за средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен (наричан по-нататък „потребителят“). Договорните клаузи, отнасящи се до валутния риск, са неравноправни, а договорът — съответно частично или изцяло недействителен, ако поради недостатъчна или закъсняла информация от финансовата институция потребителят има основание да смята, че валутният риск е нереален или че е ограничен спрямо него“.
28. При тези обстоятелства Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) спира производството и на 17 януари 2017 г. отправя следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли да се счита за клауза, която не е индивидуално договорена по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 и следователно попада в приложното ѝ поле, договорна клауза, по силата на която валутният риск се поема от потребителя и която — в резултат на премахването на неравноправна договорна клауза, предвиждаща разлика между курс „купува“ и курс „продава“ и задължението за носене на съответния валутен риск — е станала част от договора с действие ex tunc вследствие на законодателна намеса, осъществена с оглед на съдебните спорове за обявяване на недействителност на голям брой договори?
2) В случай че договорна клауза, по силата на която валутният риск се поема от потребителя, попада в приложното поле на Директива 93/13, следва ли изключението в член 1, параграф 2 от тази директива да се тълкува в смисъл, че обхваща и договорна клауза, която отразява национални задължителни разпоредби по смисъла на точка 26 от решение на Съда по дело RWE Vertrieb AG (C‑92/11), приети или влезли в сила след сключването на договора? Попада ли в обхвата на изключението и договорна клауза, която е станала част от договора с действие ex tunc след неговото сключване и по силата на национална задължителна разпоредба, с която се санира недействителността, породена от неравноправността на договорна клауза, без която е невъзможно изпълнението на договора?
3) Ако с оглед на отговорите на предходните въпроси е възможно да се прецени дали договорна клауза, по силата на която валутният риск се поема от потребителя, е неравноправна, следва ли залегналото в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 условие клаузите да са изразени на ясен и разбираем език, да се счита за спазено и когато задължението за предоставяне на информация, установено в закона и формулирано по необходимост най-общо, е изпълнено по посочения в изложението на фактите начин, или пък е необходимо да са предоставени данните относно риска за потребителя, които са били известни на финансовата институция или до които същата е имала достъп към момента на сключването на договора?
4) С оглед на изискването за яснота и прозрачност и на предвиденото в точка 1, буква и) от приложението към Директива 93/13, има ли значение за целите на тълкуването на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 обстоятелството, че към момента на сключването на договора клаузите относно правото на едностранно изменение и разликата между курс „купува“ и курс „продава“ — които години по-късно са се оказали неравноправни — са били включени в договора наред с клаузата относно носенето на валутния риск, поради което в резултат на кумулативното действие на тези клаузи потребителят на практика изобщо не е бил в състояние да предвиди как ще се променят в бъдеще задълженията му за плащане, нито какъв е механизмът на изменение на същите? Или обявените впоследствие за неравноправни договорни клаузи не трябва да се вземат предвид, когато се преценява дали клаузата относно носенето на валутния риск е неравноправна?
5) В случай че националният съд обяви за неравноправна клаузата, по силата на която валутният риск се носи от потребителя, задължен ли е този съд, при определянето на правните последици в съответствие с националното право, да извърши служебна преценка — при спазване на състезателното начало в исковото производство — на други клаузи, на които ищците не са се позовали в исковата си молба? Приложим ли е принципът на служебното начало в съответствие с практиката на Съюза и когато ищецът е потребител, или с оглед на ролята в цялото производство на правото на страните да се разпореждат с предмета на делото, както и с оглед на особеностите на производството, принципът на диспозитивното начало изключва в случая служебната преценка на съда?“.
29. Писмени становища представят ищците, ответниците, унгарското и полското правителство, както и Европейската комисия. Ищците, ответниците, унгарското правителство и Комисията участват в съдебното заседание от 22 февруари 2018 г.
III. Анализ
1. Предварителни бележки
1. По допустимостта на преюдициалното запитване
30. Ответниците в главното производство оспорват допустимостта на преюдициалното запитване, на основание че първите четири въпроса са хипотетични и нямат връзка с фактите по главното производство и че петият въпрос е acte claire.
31. По-специално те поставят под съмнение даденото в акта за преюдициално запитване тълкувание на законите DH, като твърдят например, че Закон DH1 няма отношение към разпределянето на валутния риск и че разпоредбите на Закон DH3 не включват в договора задължение за потребителя да носи валутния риск(8). Напротив, Закон DH3 ограничавал валутния риск за заемите в чуждестранна валута, като ги преобразувал в заеми във форинти за в бъдеще (по техните твърдения, считано от 1 февруари 2015 г., ex nunc), а не с обратно действие (ex tunc). Те твърдят, че доколкото нито законите DH, нито Решение № 2/2014 на Kúria изменят клаузата за валутния риск, поставените въпроси са хипотетични и исканото от Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) тълкуване няма връзка с обстоятелствата по главното производство.
32. Въпреки това не мога да се съглася, че преюдициалното запитване е недопустимо. Все пак е необходимо да се направят някои пояснителни бележки по отношение на въпрос 4.
33. Член 267 ДФЕС се основава на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, като само националният съд е компетентен да установява и преценява фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право(9). Поради това съм склонен да оставя настрана възраженията в преписката по делото относно смисъла на националната правна уредба, така както е изложена в акта за преюдициално запитване(10).
34. По същия начин само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Затова, ако преюдициалните въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе(11).
35. Съдът може да не се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(12).
36. С изключение на въпрос 4, актът за преюдициално запитване съдържа аргументиран анализ на аспектите от правото на Съюза, които запитващата юрисдикция счита за относими по спора(13), така че е възможно да се синтезират правните въпроси, които изискват тълкуване, независимо от липсата на единомислие относно значението и въздействието на законите DH1 и DH3. Освен това основните разногласия между страните ясно личат от преписката по делото.
37. Запитващата юрисдикция желае да разбере какви са последиците за претенцията на ищците от обнародването на закони DH1 и DH3, които, както вече бе отбелязано, са приети след образуването на главното производство.
38. Ответниците не са съгласни по-специално че закони DH1 и DH3 действително прехвърлят валутния риск от заемодателя върху заемателя, възразяват срещу тълкуването им по начин, който би довел до обратно действие, и твърдят, че няма неизпълнение на изискването за „ясен и разбираем език“ по член 4, параграф 2 от Директива 93/13.
39. Ищците обаче твърдят, че последното изискване не е изпълнено, че коригиращият режим, резултат от закони DH1 и DH3, ги натоварва като потребители с валутния риск и че лихвеният процент, който според тях е въведен със законодателен акт, е значително по-висок от процента, приложим към момента на сключването на договора през 2008 г. В този контекст те твърдят нарушение на принципа на прозрачност. Този принцип предоставя защита на потребителите съгласно правото на Съюза чрез член 4, параграф 2, in fine от Директива 93/13, във връзка с членове 3 и 5 от Директива 93/13 и приложението към нея(14). В този контекст ищците твърдят нарушение на принципите на равностойност и ефективност и имат съмнения за допуснато нарушение на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.
40. Следователно без колебание считам, че преюдициалното запитване е допустимо по отношение на въпроси 1—3 и 5.
41. Що се отнася до въпрос 4, в акта за преюдициално запитване се посочва член 4, параграф 1 от Директива 93/13, който обхваща въпроси извън изискванията за прозрачност и включва други форми на неравноправност. Същевременно нито в писменото становище на ищците се привеждат доводи за относимостта на член 4, параграф 1 към главното производство, нито в раздела на акта за преюдициално запитване, озаглавен „Основания за отправяне на преюдициалното запитване“, се посочва член 4, параграф 1 от Директива 93/13.
42. Що се отнася до спорното между страните в главното производство, ищците подчертават в писменото си становище, че за разлика от случая, разгледан наскоро от Съда в решение Andriciuc(15), основанието за техния иск е злоупотреба поради липса на ясна и разбираема информация, каквато изисква член 203, параграфи 6 и 7 от Hpt. Освен това тези части от решенията на Съда, на които се позовават ищците, се отнасят до прозрачността по член 4, параграф 2 от Директива 93/13(16), до член 6 и принципите на равностойност и ефективност(17), или до всички тях(18).
43. Както посочих по-горе, ответниците смятат въпрос 4 за хипотетичен и съответно недопустим. Аз обаче по-скоро съм на мнение, че доколкото с въпрос 4 се иска от Съда да се произнесе — извън рамките на преценката за съответствие с изискванията за прозрачност — справедливо ли е валутният риск да остане за потребителите, Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да му даде отговор(19).
44. Поради това въпрос 4 е или недопустим, или следва да се разбира като запитване по какъв начин законодателство, прието години след сключването на договора (което според запитващата юрисдикция потребителят не е могъл да предвиди), засяга задълженията за прозрачност, наложени на ответниците с член 4, параграф 2 от Директива 93/13.
2. Основни въпроси
45. По същество с акта за преюдициално запитване се пита дали коригиращият режим, резултат от закони DH1 и DH3 — актове, приети от унгарския законодател след решението на Съда по дело Kásler и Решение № 2/2014 на Kuria(20), — подлежи на контрол съгласно правото на Съюза и е съобразен с него.
46. Тук е важно да се припомни, че решенията на Съда имат непосредствено действие и съответно се прилагат от момента на влизане в сила на тълкуваната мярка(21), поради което трябва да се прилагат към правоотношения, възникнали и установени, преди да бъде постановено решението по искането за тълкуване, ако освен това са налице условията, които позволяват пред компетентните юрисдикции да се отнесе спор по прилагането на посочената норма(22).
47. Освен това, единствено по изключение, с цел защита на правната сигурност, Съдът може да ограничи действието на свое решение във времето(23). Съдът не е ограничил действието на решение Kásler във времето, а държавите членки нямат правомощие да направят това(24).
48. Горното означава, че даденото от Съда тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 в решение Kásler на 30 април 2014 г., както всъщност и на другите релевантни за това дело разпоредби на Директива 93/13 (а именно членове 3 и 5, член 6, параграф 1 и член 7) се прилага за съществуващите договорни клаузи от момента на влизане в сила на Директива 93/13, тоест от 31 декември 1994 г.(25). Упражняването на правата по член 4, параграф 2 от Директива 93/13 на национално равнище е обвързано обаче с разумни давностни срокове, нормативно определени от държавата членка(26), и дори с процесуалните правила на други държави членки, при условие че съответните разпоредби зачитат принципите на ефективност и равностойност(27).
49. В контекста на Директива 93/13 членове 6 и 7 също са релевантни за наложените на държавите членки корективни задължения, като Съдът приема, например в решение Kásler, че член 7, параграф 1 задължава държавите членки да осигурят подходящи и ефективни мерки „за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“(28), и че член 7 има за цел да осигури допълнителни правни средства за защита, препятстващи нарушаването на Директива 93/13(29). Важно е още да се има предвид член 8 от Директива 93/13, който допуска държавите членки „да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“(30).
50. Като се има предвид, че Директива 93/13 влиза в сила на 31 декември 1994 г., а разглежданите договорни условия — на 15 февруари 2008 г., поначало не може да има възражения съгласно правото на Съюза срещу решението на унгарския законодател да регулира със Закон DH1 договорните клаузи, уговорени между 1 май 2004 г. и 26 юли 2014 г., или да определи със Закон DH3 възможностите за преобразуване на заемите в чуждестранна валута в заеми във форинти, към дати през 2014 г., независимо от разногласията по отношение на действието на закони DH във времето.
51. На въпрос 2 от акта за преюдициално запитване следва да се отговори в светлината на този основен принцип на правото на Съюза. Според мен въпрос 2 изразява съмненията на запитващата юрисдикция относно допустимите последици, от гледна точка на правото на Съюза, на закони DH1 и DH3 за изхода на главното производство. Поради това следващият анализ по същество ще бъде насочен към въпрос 2.
IV. Отговори на преюдициалните въпроси
1. Отговор на въпрос 1
52. С първия въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали наложена със закон договорна клауза, съгласно която валутният риск се носи от потребителите с действие ex tunc, е клауза, която „не е индивидуално договорена“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13, поради което по принцип попада в приложното поле на тази директива.
53. Както се посочва в писменото становище на Полша, изразът „индивидуално договорена“ следва да се разбира като отнасящ се до клауза, която страните са договорили по общо съгласие след преговори и която ги обвързва. Когато чрез законодателна намеса се създаде клауза като разглежданата в главното производство, за която се твърди, че е наложена, тя по дефиниция не може да се счита за „индивидуално договорена“(31).
54. Това тълкуване не само се подкрепя от буквалното значение на член 3, параграф 1 от Директива 93/13(32), но и е в съответствие с целта на Директива 93/13, отразена в едно от съображенията ѝ, в което се споменава защитата на купувачите и потребителите „от едностранно установени договори с общи условия“(33). Освен това в друго съображение се посочва възможността, съгласно законодателството на държава членка, за завеждане на иск „срещу договорни клаузи, редактирани с цел общо използване в договорите, сключени с потребители“(34).
55. Поради това предлагам на първия въпрос да се отговори в смисъл, че наложена чрез законодателна намеса договорна клауза, съгласно която валутният риск се поема от потребителя с действие ex tunc, не може да се счита за „индивидуално договорена“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13.
2. Отговор на въпрос 2
56. С въпрос 2 запитващата юрисдикция пита дали коригиращият режим в закони DH1 и DH3, приети от унгарския законодател с оглед на решение Kásler и основаното на него Решение № 2/2014 на Kúria(35), е равносилен на „договорни клаузи“ които отразяват „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ по смисъла на член 1, параграф 2 от Директива 93/13 и съответно „не са предмет на разпоредбите“ на тази директива.
57. Стигам до извода, че коригиращите мерки, разглеждани в главното производство, не са изключени от приложното поле на Директива 93/13 по силата на член 1, параграф 2 от същата директива. Съображенията ми за това са следните.
58. Най-напред, признавам, че според Съда изключението по член 1, параграф 2 от Директива 93/13 се прилага при наличие на две условия. От една страна, договорната клауза трябва да отразява законова или подзаконова разпоредба, и от друга страна, тази разпоредба трябва да е задължителна(36). В този смисъл, за да се установи дали договорна клауза е изключена от приложното поле на Директива 93/13, националният съд трябва да провери дали тази клауза отразява разпоредби от националното право, които се прилагат в отношенията между договарящите страни независимо от волята им, или които са диспозитивни и следователно се прилагат по подразбиране, т.е. когато между страните не е уговорено друго(37).
59. Освен това обаче отбелязвам, че според Съда въведеното в член 1, параграф 2 от Директива 93/13 изключение трябва да се тълкува стеснително(38). Следователно, макар закони DH1 и DH3 да се прилагат независимо от волята на страните в главното производство, както се посочва в писменото становище на ищците, те не са били в сила към момента на сключването на договора на 15 февруари 2008 г.(39).
60. Освен това Съдът подчертава, че изключването на приложимостта на правилата на Директива 93/13 се обосновава с факта, че основателно може да се предположи, че националният законодател е постигнал баланс между всички права и задължения на страните по някои договори(40).
61. Това предположение не важи по отношение на законови мерки, приети след датата, на която е сключен съответният договор, и с конкретната цел за изпълнение на съдебно решение, установяващо неспазване на Директива 93/13, какъвто безспорно е случаят по главното производство, видно от преписката по делото. Както бе посочено в точки 45—50 по-горе, решенията на Съда относно тълкуването на разпоредби на правото на Съюза пораждат действие от датата на влизане в сила на тези разпоредби, освен ако Съдът е ограничил действието им във времето, докато тяхното прилагане от съдилищата на държавите членки се извършва при спазване на процесуалните правила на държавата членка и на принципите на ефективност и равностойност. Както още се отбеляза по-горе, в контекста на Директива 93/13, членове 6, 7, и 8 често са относими в това отношение, тъй като уреждат правните средства, които държавите членки предоставят в защита на правата на потребителите съгласно тази директива.
62. Всъщност Съдът вече е имал повод да прецени съвместимостта на (законови) коригиращи мерки на държава членка с членове 6 и 7 от Директива 93/13, както и с принципите на ефективност и равностойност, в хипотези, при които тези законови мерки са приети в отговор на решение на Съда, с което се тълкува Директива 93/13. В тези случаи не съществува спор дали член 1, параграф 2 от Директива 93/13 изключва или не съответните законови разпоредби от приложното ѝ поле, вероятно защото тези законови разпоредби по никакъв начин не могат да се разглеждат като „договорни клаузи“(41) съгласно член 1, параграф 2 от Директива 93/13. Все пак това вероятно е и функция на недвусмисленото задължение на държавите членки, наложено от първичното право по силата на член 19 ДЕС, да „установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза“.
63. Доколкото закони DH1 и DH3 засягат същността на договорните клаузи (като например коя страна трябва да понесе валутния риск), за разлика от санкциите и процесуалните правила, които се прилагат в светлината на постановеното от Съда по дело Kásler, предвид фактите в главното производство такова съществено въздействие е толкова тясно свързано с изискването закони DH1 и DH3 да са в съответствие с членове 6 и 7 от Директива 93/13(42), както и с принципите на равностойност и ефективност, че е неделима част от него. Освен това тълкуване на член 1, параграф 2 от Директива 93/13 в смисъл, че правна уредба като закони DH1 и DH3 попада в обхвата на изключението, определено в посочената разпоредба, също така би направило невъзможен съдебния контрол върху законодателния акт, приет от държава членка в отговор на констатация на Съда, че национален закон или практика е несъвместим(а) с Директива 93/13.
64. Следователно при такова тълкуване член 1, параграф 2 от Директива 93/13 би се оказал в противоречие с изискването по член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз в политиките на Съюза да се осигурява високо равнище на защита на потребителите, което най-малкото представлява насока за тълкуването на член 1, параграф 2 от Директива 93/13(43). Такова тълкуване също така не би хармонирало с правото на ефективни правни средства за защита съгласно член 47 от Хартата(44), предоставящ права на частноправните субекти, които същите могат да изтъкват пред съдилищата на държавите членки, включително в спорове между частни лица(45).
65. Накрая, буквалното значение на член 1, параграф 2 от Директива 93/13 не е от голяма помощ за определянето на неговия смисъл, а целта на член 1, параграф 2, отразена в съображенията, не дава ясни насоки дали тази разпоредба се прилага за договорни клаузи, наложени със закон след сключването на съответния договор и с цел привеждане на законодателството на държава членка в съответствие с Директива 93/13. Все пак историята на създаване на разпоредбата предполага, че целта ѝ е да гарантира, че държавите членки могат да запазят в сила или въведат норми, които да разширяват, но не и да намаляват предоставената със съответните разпоредби на Директивата защита(46), а един генерален адвокат отбелязва, че изключението по член 1, параграф 2 „трябва да важи за типовите договори, чието съдържание националният законодател вече е уредил с национални норми и за които всъщност с нормативен акт [вече] е направил балансирано претегляне на легитимните интереси на всички страни по договора“(47).
66. Това също така е в съответствие с общото правило, че неравноправността се преценява към датата на сключването на договора(48), и съм склонен да се съглася с възгледа, че „равновесието по договора“ не трябва да се нарушава „чрез намеса на държавните органи след сключването му“(49), освен ако тази намеса привежда законодателството на държавата членка в съответствие с Директива 93/13 или се вписва в определените в член 8 от Директива 93/13 параметри за максимална защита на потребителите(50).
67. Поради това предлагам на въпрос 2 да се отговори в смисъл, че при обстоятелствата в главното производство клауза, която е станала част от договор чрез законодателна намеса и съгласно която валутният риск се поема от потребителя с действие ex tunc, не отразява „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ по смисъла на член 1, параграф 2 от Директива 93/13.
3. Отговор на въпрос 3
68. С въпрос 3 запитващата юрисдикция пита дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 и неговото изискване договорните клаузи да бъдат изразени „на ясен и разбираем език“ дават право на потребителя да получи подробна информация относно носенето на валутния риск, която е била известна на финансовата институция или до която тя е имала достъп към момента на сключването на договора, или това изискване е изпълнено чрез съобщаването на потребителя на информацията, посочена в точка 18 по-горе(51)? Ищците подчертават в това отношение макроикономическите данни, с които според тях разполагат ответниците, и задължението на същите да обяснят тяхното въздействие върху механизмите на обменния курс.
69. Според писменото становище на ответниците, в Решение № 2/2014 на Kúria(52), което е задължително за запитващата юрисдикция, вече са разработени критерии, по които да се определя дали договорните клаузи относно носенето на валутния риск са ясни и разбираеми.
70. Запитващата юрисдикция следва да прецени дали конкретните клаузи са ясни и разбираеми в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 93/13(53). Освен решение Kásler и съответно постановеното от Kúria тази юрисдикция трябва да вземе предвид критериите за определяне дали договорна клауза е ясна и разбираема, установени в съдебната практика и изложени подробно в точки 43—50 от решение Andriciuc от 20 септември 2017 г.(54).
71. Както се посочва в решение Andriciuc, „националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от [съответната] клауза […] за финансовите им задължения“(55), включително влиянието, което би могло да има върху погасителните вноски едно драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и едно увеличение на чуждестранния лихвен процент(56). Продавачът или доставчикът трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на заема(57), както и точния механизъм, за който се отнася съответната клауза, и евентуално отношението между този механизъм и други договорни клаузи(58).
72. Освен това в писменото си становище ищците твърдят, че закони DH1 и DH3 са несъвместими с принципите на ефективност и равностойност, както и с член 6 от Директива 93/13, тъй като законодателят е натоварил потребителите с валутния риск, без да вземе предвид изискването за яснота и прозрачност. За изчерпателност ще отбележа, че данните по делото не дават основание за изводи по този аспект на разглеждания случай, било в контекста на прозрачността или по друг начин.
73. Затова във връзка с въпрос 3 запитващата юрисдикция следва да прецени, като вземе предвид всички обстоятелства, свързани с договора, и практиката на Съда, дали съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 и неговото изискване договорните клаузи да са изразени на „ясен и разбираем език“ заемодателите са длъжни да предоставят на потребителите относимата финансова информация, с която разполагат към момента на сключването на договора, включително съответните макроикономически данни, и да разяснят въздействието ѝ върху механизмите на обменния курс.
4. Отговор на въпрос 4
74. Както бе обяснено по-горе в точки 41—44, въпрос 4 следва да се разбира като запитване по какъв начин законодателство, което е прието години след сключването на договора (което според запитващата юрисдикция потребителят не е могъл да предвиди) засяга задълженията за прозрачност, наложени на ответниците с член 4, параграф 2 от Директива 93/13.
75. Съгласно член 3, параграф 3 от Директива 93/13 приложението към нея съдържа примерен списък на клаузите, които могат да се смятат за неравноправни. Точка 1, буква и) се отнася до „окончателното обвързване на потребителя с условия, с които той не е имал реална възможност да се запознае преди сключването на договора“, но в акта за преюдициално запитване липсва обяснение защо тази част на приложението има по-голямо значение от други, и то въпреки че точка 1, букви й) и л) и точка 2, букви б) и г) от приложението вече са тълкувани от Съда в контекста на прозрачността(59).
76. Затова предлагам на Съда да отговори на въпрос 4, че доколкото последващата законодателна намеса на държава членка не е успяла да премахне неравноправността от гледна точка на яснотата и прозрачността на договорните клаузи, както изисква Директива 93/13, съответствието на такива клаузи с това изискване следва се определя спрямо датата на договора.
5. Отговор на въпрос 5
77. Въпрос 5 се отнася до правомощието на съдилищата на държава членка служебно да проверяват за неравноправност всяка от клаузите на даден договор.
78. Това задължение ясно произтича от постоянната практика на Съда. Подчертавам обаче, че задължението на съдилищата на държавите членки служебно да проверяват всички договорни клаузи за евентуална неравноправност съгласно Директива 93/13, може да бъде изпълнено само ако са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства(60). Освен това въпросното задължение може да се окаже засегнато от силата на пресъдено нещо(61).
79. Поради това на въпрос 5 следва да се отговори, че когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националната юрисдикция е длъжна служебно да прецени дали договорна клауза, попадаща в приложното поле на Директивата, е неравноправна, компенсирайки по този начин съществуващата неравнопоставеност между потребителя и заемодателя.
V. Заключение
80. Предвид гореизложеното предлагам следния отговор на въпросите, поставени от Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща):
„1) Наложена чрез законодателна намеса договорна клауза, съгласно която валутният риск се поема от потребителя с действие ex tunc, не може да се счита за „индивидуално договорена“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
2) При обстоятелствата в главното производство клауза, която е станала част от договор чрез законодателна намеса и съгласно която валутният риск се поема от потребителя с действие ex tunc, не отразява „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ по смисъла на член 1, параграф 2 от Директива 93/13.
3) Запитващата юрисдикция следва да прецени, като вземе предвид всички обстоятелства, свързани с договора, и практиката на Съда, дали съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 и неговото изискване договорните клаузи да са изразени на „ясен и разбираем език“ заемодателите са длъжни да предоставят на потребителите относимата финансова информация, с която разполагат към момента на сключването на договора, включително съответните макроикономически данни, и да разяснят въздействието ѝ върху механизмите на обменния курс.
4) Доколкото последващата законодателна намеса на държава членка не е успяла да премахне неравноправността от гледна точка на яснотата и прозрачността на договорните клаузи, както изисква Директива 93/13, съответствието на такива клаузи с това изискване следва да се определя спрямо датата на договора.
5) Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националната юрисдикция е длъжна служебно да прецени дали договорна клауза, попадаща в приложното поле на Директивата, е неравноправна, компенсирайки по този начин съществуващата неравнопоставеност между потребителя и заемодателя“.