РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
12 февруари 2019 година(*)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Рамково решение 2002/584/ПВР — Европейска заповед за арест — Член 12 — Продължаване на задържането на лицето — Член 17 — Срокове за приемане на решение за изпълнение на европейска заповед за арест — Национално законодателство, предвиждащо служебно преустановяване на мярка за задържане 90 дни след задържането — Съответстващо тълкуване — Спиране на сроковете — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 6 — Право на свобода и сигурност — Различни тълкувания на националното законодателство — Яснота и предвидимост“
По дело C–492/18 PPU
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам, Нидерландия) с акт от 27 юли 2018 г., постъпил в Съда на 27 юли 2018 г., в рамките на производство за изпълнение на европейска заповед за арест, издадена срещу
TC
СЪДЪТ (първи състав),
състоящ се от: R. Silva de Lapuerta, заместник-председател на Съда, изпълняващ функцията на председател на първи състав, Ал. Арабаджиев (докладчик), E. Regan, C. G. Fernlund и S. Rodin, съдии,
генерален адвокат: M. Szpunar,
секретар: M. Ferreira, главен администратор,
предвид искането на запитващата юрисдикция от 27 юли 2018 г., постъпило в Съда на 27 юли 2018 г., преюдициалното запитване да бъде разгледано по реда на спешното производство по член 107 от Процедурния правилник на Съда,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 4 октомври 2018 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за TC, от T. J. Kodrzycki и Th. O. M. Dieben, advocaten,
– за Openbaar Ministerie, от R. Vorrink, J. Asbroek и K. van der Schaft, Officieren van Justitie,
– за нидерландското правителство, от M. К. Bulterman, M. A. M. de Ree и J. M. Hoogveld, в качеството на представители,
– за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и A. Kasalická, в качеството на представители,
– за Ирландия, от A. Joyce и G. Mullan, в качеството на представители,
– за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от S. Faraci, avvocato dello Stato,
– за Европейската комисия, от R. Troosters, в качеството на представител,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 6 ноември 2018 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено във връзка с изпълнението в Нидерландия на европейска заповед за арест, издадена на 12 юни 2017 г. срещу TC от компетентните органи на Обединеното кралство (наричана по-нататък „разглежданата европейска заповед за арест“).
Правна уредба
Правото на Съюза
Хартата
3 Член 6 от Хартата, озаглавен „Право на свобода и сигурност“, гласи следното:
„Всеки има право на свобода и сигурност“.
Рамково решение 2002/584/ПВР
4 Съображение 12 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3) гласи следното:
„Настоящото рамково решение спазва основните права и се съобразява с принципите, признати в член 6 от Договора за Европейски съюз и отразени в Хартата […]“.
5 Член 1 от това Рамково решение, озаглавен „Определение на понятието европейска заповед за арест и задължение за изпълнението ѝ“, предвижда в параграф 3:
„Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз“.
6 Член 12 от посоченото рамково решение, озаглавен „Задържане на лицето“, гласи следното:
„Когато лицето е задържано въз основа на европейска заповед за арест, изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали то да остане задържано съгласно правото на изпълняващата държава членка. Лицето може да бъде освободено временно по всяко време в съответствие с националното право на изпълняващата държава членка, при условие че неин компетентен орган вземе мерки, необходими за предотвратяване укриването му“.
7 Член 15, параграф 1 от същото рамково решение, озаглавен „Решение за предаване“, гласи следното:
„Изпълняващият съдебен орган следва да реши в сроковете и при условията, определени в настоящото рамково решение, дали лицето да бъде предадено“.
8 Член 17 от Рамково решение 2002/584, озаглавен „Срокове и процедури за вземане на решение за изпълнение на европейската заповед за арест“, гласи:
„1. Европейската заповед за арест следва незабавно да бъде разгледана и изпълнена.
[…]
3. В останалите случаи окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест се взима в срок до 60 дни от задържането на издирваното лице.
4. Когато в особени случаи европейската заповед за арест не може да бъде изпълнена в посочените в параграфи 2 и 3 срокове, изпълняващият съдебен орган следва незабавно да уведоми за това издаващия съдебен орган, като обясни причините за забавянето. В този случай сроковете могат да бъдат удължени с още 30 дни.
5. Докато вземе окончателно решение, изпълняващият съдебен орган следва да обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на лицето.
[…]
7. Когато поради наличие на извънредни обстоятелства държава членка не може да спази определените в този член срокове, същата следва да уведоми [Европейски орган за засилване на съдебното сътрудничество (Евроюст)], като изложи причините за забавянето. Освен това държава членка, която неведнъж се сблъсква със забавяне, свързано с изпълнение на европейски заповеди за арест от друга държава членка, трябва да информира Съвета с цел оценяване изпълнението на настоящото рамково решение на равнище държава членка“.
Нидерландското право
9 Съгласно член 22 от Overleveringswet (Закон за предаването) (Stb. 2004, № 195, наричан по-нататък „OLW“), с който се транспонира Рамково решение 2002/584:
„1. Rechtbank (Първоинстанционен съд) постановява решение за предаване най-късно шестдесет дни след задържането на издирваното лице, посочено в член 21.
[…]
3. В изключителни случаи и след като уведоми издаващия съдебен орган за причините, които са мотивирали решението му по този въпрос, Rechtbank (Първоинстанционен съд) може да удължи най-много с тридесет дни шестдесетдневния срок.
4. Ако в срока, посочен в параграф 3, Rechtbank (Първоинстанционен съд) не е постановил решение, той може отново да удължи за неопределен период от време срока, посредством временно преустановяване под условие на лишаването от свобода на издирваното лице и уведомяване на издаващия съдебен орган“.
10 Член 64 от OLW гласи:
„1. В случай че решение за лишаване от свобода може или трябва да бъде постановено съгласно настоящия закон, с него може да се разпореди това лишаване от свобода да бъде отложено или преустановено под условие до постановяване на решение от Rechtbank (Първоинстанционен съд), с което се разрешава предаването. Определените условия целят единствено предотвратяване на укриването.
2. Член 80, с изключение на параграф 2, и членове 81—88 от Наказателно-процесуалния кодекс се прилагат mutatis mutandis към определенията, постановени от Rechtbank (Първоинстанционен съд) или от съдия-следователя съгласно параграф 1“.
Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
11 TC, срещу когото е издадена разглежданата европейска заповед за арест, е британски гражданин, който пребивава в Испания и е заподозрян, че като ръководител на организирана престъпна група е участвал във вноса, разпределянето и продажбата на твърди наркотици, по-специално на 300 килограма кокаин. За това престъпление в законодателството на Обединеното кралство е предвидено като максимално наказание доживотен затвор.
12 На 4 април 2018 г. TC е задържан в Нидерландия. Считано от тази дата, е започнал да тече шестдесетдневният срок за постановяване на решението за изпълнение на разглежданата европейска заповед за арест, предвиден в член 22, параграф 1 от OLW и в член 17, параграф 3 от Рамково решение 2002/584.
13 В съдебно заседание на 31 май 2018 г. запитващата юрисдикция Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд, Амстердам, Нидерландия) е разгледала посочената европейска заповед за арест. Във връзка с това тя е разпоредила продължаване на задържането на TC и е удължила с тридесет дни срока за постановяване на решението за изпълнение на разглежданата европейска заповед за арест. С междинно решение от 14 юни 2018 г. посочената юрисдикция възобновява устните състезания, спира производството по делото до получаване на отговор от Съда по преюдициално запитване, отправено на 17 май 2018 г. по делото, по което междувременно е постановено решение от 19 септември 2018 г., RO (C‑327/18 PPU, EU:C:2018:733), и уточнява, че срокът за постановяване на решението се спира, считано от 14 юни 2018 г., до датата на постановяване на последно посоченото решение.
14 TC е поискал преустановяване на задържането му, считано от 4 юли 2018 г., датата, на която изтича срокът от 90 дни от задържането му.
15 Запитващата юрисдикция пояснява, че съгласно член 22, параграф 4 от OLW тя по принцип трябва да преустанови мярката за задържане за целите на предаването на издирваното лице, когато 90-дневният срок, определен за постановяване на окончателно решение с предмет изпълнение на европейска заповед за арест, е бил превишен. Като е приел тази разпоредба, нидерландският законодател по принцип се е основал на схващането, че това спиране е наложено от Рамково решение 2002/584.
16 Все пак от решение от 16 юли 2015 г., Lanigan (C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474), следва, че това схващане е погрешно и не взема в достатъчна степен предвид задълженията, които съгласно разпоредбите на първичното право на Съюза са възложени на юрисдикцията, която е сезирана с искане за изпълнение на европейска заповед за арест, и по-конкретно със задължението като последна съдебна инстанция по този вид дела да сезира Съда с преюдициално запитване, когато отговорът на това искане е необходим за постановяване на решението ѝ, и да спре производството във връзка с предаването, ако е налице реална опасност от нечовешко или унизително отношение към издирваното лице в издаващата държава членка по смисъла на решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198).
17 Следователно запитващата юрисдикция посочва, че е развила съдебна практика, позволяваща ѝ да даде на член 22, параграф 4 от OLW тълкуване, което да съответства едновременно на Рамково решение 2002/584 и на OLW, в смисъл, че в случаите, посочени в предходната точка, производството по отношение на предаването се спира. Това тълкуване не оставя без приложение член 22, параграф 4 от OLW, тъй като срокът, определен за произнасяне по предаването, се спира.
18 Посоченото тълкуване не засяга възможността да се разпореди преустановяване на мярката за задържане за целите на предаването, което запитващата юрисдикция обикновено извършва, по-специално когато налагането на условията позволява опасността от укриване да се сведе до приемливо равнище. В настоящия случай обаче съществува много сериозна опасност от укриване, която не би могла да бъде намалена до приемливо равнище.
19 Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам, Нидерландия) обаче вече е постановил, че посоченото в точка 17 от настоящото решение тълкуване на член 22, параграф 4 от OLW е погрешно, като също така приема, че стриктното прилагане на тази разпоредба от националното право може да засегне ефективността на правото на Съюза. По този начин Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) е извършил претегляне in abstracto между интереса на правния ред на Съюза, свързан със задълженията да се сезира Съдът с преюдициално запитване и да се очаква отговорът му или да се отложи решението за предаване, ако съществува реална опасност издирваното лице да бъде подложено в издаващата държава членка на нечовешки или унизителни условия на задържане, и интереса да се гарантира спазване на вътрешното право, както и на правната сигурност. Резултатът от това претегляне е, че срокът за постановяване на решението за предаване трябва да се счита за спрян от момента, в който Rechtbank (Първоинстанционен съд) е решил да отправи до Съда преюдициално запитване, или от момента, в който той е спрял производството за предаването, освен ако продължаването на задържането за целите на предаването би нарушило член 6 от Хартата.
20 Въпреки това запитващата юрисдикция е продължила и след това да поддържа своето тълкуване на член 22, параграф 4 от OLW, което според нея съответства на Рамково решение 2002/584, като това тълкуване до момента все още не е довело до различен резултат от този на абстрактното претегляне, извършено от Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам).
21 В настоящия случай TC по-специално изтъква, че това тълкуване на член 22, параграф 4 от OLW противоречи на принципа на правна сигурност, така че продължаването на задържането за целите на предаването нарушава член 5 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), и член 6 от Хартата. В подкрепа на това становище TC посочва, че в предходно подобно дело издирваното лице е подало пред Европейския съд по правата на човека жалба срещу Кралство Нидерландия за нарушение на член 5 от ЕКПЧ (дело Cernea c/у Нидерландия, жалба № 62318/16) и че по това дело посочената държава членка е подала едностранна декларация, съгласно която член 5 от ЕКПЧ е бил нарушен. Европейският съд по правата на човека обаче все още не е произнесъл по това дело.
22 В това отношение според запитващата юрисдикция от точка 32 от решение от 29 юни 2017 г., Popławski (C‑579/15, EU:C:2017:503), е видно, че едно от ограниченията на задължението да се извърши тълкуване на национално законодателство в съответствие с дадено рамково решение всъщност е принципът на правна сигурност. Освен това задържането за целите на предаването трябва да е в съответствие с член 6 от Хартата.
23 По този начин запитващата юрисдикция иска да установи дали продължаването на задържането за целите на предаването в случай като този на TC нарушава член 6 от Хартата, и по-специално принципа на правна сигурност, който той гарантира.
24 В това отношение тя уточнява, че нейната съдебна практика относно спирането на срока за постановяване на решение се отнася до двата вида посочени положения, че тя е ясна и последователна и е публикувана. Същото се отнася и до съдебната практика на Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам). Запитващата юрисдикция също така счита, че TC би могъл да предвиди — при необходимост след консултация с юридическия си съветник — че задържането за целите на предаването може да бъде продължено повече от 90 дни, считано от задържането му.
25 Ако Съдът приеме, че задържането за целите на предаването в случай като този на TC нарушава член 6 от Хартата, запитващата юрисдикция освен това иска да установи дали трябва да остави без приложение член 22, параграф 4 от OLW, доколкото прилагането на тази разпоредба води до резултат, който противоречи на правото на Съюза, и не е възможно тълкуване на посочената разпоредба, което да е в съответствие с това право, и дали едно такова действие само по себе си няма да е в противоречие с принципа на правна сигурност.
26 При тези условия Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам) решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:
„Нарушава ли член 6 от [Хартата] продължаването на задържането за целите на предаването на издирвано лице, което има опасност да се укрие, за срок, който превишава 90-те дни, считано от задържането на това лице, когато:
– изпълняващата държава членка е транспонирала член 17 от [Рамково решение 2002/584] в смисъл, че задържане за целите на предаването на издирваното лице трябва винаги да бъде преустановено, когато срокът от 90 дни, определен за постановяване на окончателно решение с предмет изпълнение на европейската заповед за арест, е бил превишен, и когато
– съдебните органи на тази държава членка са тълкували националното законодателство в смисъл, че срокът за постановяване на решението се спира, когато изпълняващият съдебен орган реши да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз или да изчака отговора на преюдициално запитване, отправено от друг изпълняващ съдебен орган, или пък да отложи решението за предаване поради реална опасност от нечовешки или унизителни условия на задържане на издирваното лице в издаващата държава членка?“.
По спешното производство
27 Запитващата юрисдикция е поискала настоящото преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.
28 В подкрепа на искането си тази юрисдикция изтъква факта, че TC е бил задържан в Нидерландия единствено на основание на разглежданата европейска заповед за арест, издадена от Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, с цел провеждане на наказателно преследване срещу него. Според запитващата юрисдикция тя не може да се произнесе по искането за преустановяване на наложената на TC мярка за задържане, преди Съдът да се е произнесъл по преюдициалното ѝ запитване. Следователно според нея срокът, в който ще бъде получен отговорът от Съда, ще има пряко и решаващо значение за продължителността на задържането на TC.
29 В това отношение, на първо място, следва да се констатира, че настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Рамково решение 2002/584, което е акт от областите, посочени в дял V, част трета от Договора за функционирането на ЕС, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Следователно това запитване може да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство.
30 На второ място, що се отнася до критерия спешност, съгласно постоянната практика на Съда следва да се вземе предвид обстоятелството, че заинтересованото лице не е на свобода и че продължаването на срока на задържането му зависи от изхода на спора в главното производство. Освен това положението на заинтересованото лице следва да се преценява към момента на разглеждане на искането преюдициалното запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство (решение от 19 септември 2018 г., RO, C‑327/18 PPU, EU:C:2018:733, т. 30 и цитираната съдебна практика).
31 В настоящия случай обаче към този момент е било констатирано, от една страна, че TC е бил задържан, и от друга страна, че продължаване на задържането му в това положение зависи от решението, което трябва да бъде взето относно молбата му за преустановяване на тази мярка за задържане, като във връзка с тази молба е било решено да се спре производството по делото до получаване на отговор от Съда по-специално по това дело.
32 При тези условия на 9 август 2018 г. по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат първи състав на Съда е решил да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на преюдициалното запитване по реда на спешното преюдициално производство.
33 На трето място, на 9 октомври 2018 г. запитващата юрисдикция е уведомила Съда, че предходния ден е разпоредила условно преустановяване на наложената на TC мярка за задържане, считано от 8 октомври 2018 г., до постановяване на решението относно неговото предаване на Обединеното кралство. Всъщност съгласно извършените от тази юрисдикция изчисления 90-дневният срок за постановяване на решението изтича на 8 октомври 2018 г., като се вземе предвид периодът, през който този срок е бил спрян.
34 Освен това, тъй като Openbaar Ministerie (Прокуратура, Нидерландия) е подала протест срещу решението на запитващата юрисдикция от 8 октомври 2018 г., на 12 ноември 2018 г. Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) е уведомил Съда, че е спрял разглеждането на производството по обжалване до постановяването на настоящото решение.
35 При тези обстоятелства първи състав на Съда приема, че от 8 октомври 2018 г. спешният характер на това дело е отпаднал и следователно че не следва разглеждането на настоящото дело да продължава по реда на спешното преюдициално производство.
По преюдициалния въпрос
36 В самото начало следва да се отбележи, че поставеният въпрос се основава на схващането, първо, че процедурата по предаване като разглежданата по главното производство може да продължи повече от 90 дни, и по-специално при една от хипотезите, които са свързани с поставения въпрос, второ, че задължението за преустановяване на мярка за задържане на издирваното лице, във всеки случай след изтичане на 90-дневния срок от задържането му, така както е установен с член 22, параграф 4 от OLW, е несъвместимо с Рамково решение 2002/584, трето, че както тълкуването на тази национална разпоредба от запитващата юрисдикция, така и съдебната практика на Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) имат за цел да се установи съвместимостта на националната правна уредба с това рамково решение, и четвърто, че до момента посочените тълкувания, въпреки различните им правни основания, не са довели до различни решения. Освен това, както беше посочено в точка 25 от настоящото решение, запитващата юрисдикция иска да установи дали в случай на необходимост трябва да остави без прилагане посочената национална разпоредба.
37 Съгласно постоянната практика на Съда, в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, той трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени. Формалното посочване от национална юрисдикция в преюдициален въпрос на някои разпоредби от правото на Съюза не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което тя е сезирана, независимо дали ги е посочила във въпросите си. В това отношение Съдът е длъжен да изведе от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (решение от 27 юни 2017 г., Congregación de Escuelas Pías Provincia Betania, C‑74/16, EU:C:2017:496, т. 36 и цитираната съдебна практика).
38 Тъй като в настоящия случай запитващата юрисдикция е решила на 8 октомври 2018 г. да преустанови приетата по отношение на TC мярка за задържане, а Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) не е изменил това решение, не следва да се разглежда посоченият в мотивите на акта за преюдициално запитване въпрос относно евентуалното неприлагане на член 22, параграф 4 от OLW. Напротив, с цел да се дадат на запитващата юрисдикция насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаването на спора, с който тя е сезирана, поставеният въпрос следва да се преформулира и да му се отговори с оглед на схващанията, посочени в точка 36 от настоящото решение.
39 Поради това следва да се приеме, че с въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да установи, от една страна, дали Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като разглежданата по главното производство, която предвижда общо и безусловно задължение за освобождаване на издирвано лице, задържано въз основа на европейска заповед за арест, след изтичането на 90-дневен срок, считано от задържането му, когато съществува много сериозна опасност то да се укрие, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки, и от друга страна, дали член 6 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, която позволява продължаване на задържането на издирваното лице след този 90-дневен срок, въз основа на тълкуване на тази национална разпоредба, че посоченият срок се спира, когато изпълняващият съдебен орган реши да отправи до Съда преюдициално запитване или да изчака отговора на преюдициално запитване, отправено от друг изпълняващ съдебен орган, или пък да отложи решението за предаване поради възможността в издаващата държава членка да съществува реална опасност от нечовешки или унизителни условия на задържане.
40 В това отношение, на първо място, следва да се припомни, че както е видно по-конкретно от член 1, параграфи 1 и 2 във връзка със съображения 5 и 7 от Рамково решение 2002/584, то има за цел да замести многостранната система за екстрадиция, установена с Европейската конвенция за екстрадиция, подписана в Париж на 13 декември 1957 г., със система за предаване между съдебните органи на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване, като тази система е основана на принципа на взаимното признаване (решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 39 и цитираната съдебна практика).
41 Така Рамково решение 2002/584 има за цел чрез въвеждането на нова опростена и по-ефикасна процедура за предаване на осъдени или заподозрени в нарушаване на наказателния закон лица да улесни и ускори съдебното сътрудничество, за да допринесе за осъществяването на целта на Съюза да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие въз основа на високата степен на доверие, която трябва да съществува между държавите членки (решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 40 и цитираната съдебна практика).
42 Посочената цел за ускоряване на съдебното сътрудничество намира по-специално израз в сроковете за приемане на решенията относно европейската заповед за арест. В това отношение от практиката на Съда следва, че членове 15 и 17 от Рамково решение 2002/584 трябва да бъдат тълкувани в смисъл, че изискват окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест по принцип да се приема в тези срокове, чието значение впрочем намира израз в редица разпоредби на посоченото рамково решение (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 29 и 32 и цитираната съдебна практика).
43 Въпреки това преценката на изпълняващия съдебен орган, който трябва да вземе решение относно предаването на лицето, срещу което има издадена европейска заповед за арест, че съществува реална опасност в случай на предаване на издаващия съдебен орган това лице да бъде подложено на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата или да бъде нарушено основното право на независим съд на това лице и следователно същественото съдържание на право му на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата във връзка с член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 основно (вж. в този смисъл решения от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru, C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198, т. 83 и 88 и цитираната съдебна практика, и от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 59 и 60 и цитираната съдебна практика), може да доведе до това, че продължителността на процедурата по предаване да превиши 90-дневния срок, както правилно посочва запитващата юрисдикция. Съществува риск същото да важи и относно допълнителния срок, свързан със спиране на производството по делото до получаването на решение на Съда в отговор на отправеното от изпълняващия съдебен орган преюдициално запитване на основание член 267 ДФЕС.
44 На второ място, следва да се припомни, че съгласно член 12 от посоченото рамково решение при лице, което е задържано въз основа на европейска заповед за арест, изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали задържането му да продължи в съответствие с правото на изпълняващата държава членка. В същия член се уточнява също така, че лицето може да бъде освободено временно по всяко време в съответствие с правото на тази държава, при условие че неин компетентен орган вземе мерки, които прецени за необходими за предотвратяване на укриването му.
45 Напротив, налага се изводът, че този член не предвижда нито общо, че продължаване на задържането на издирваното лице е възможно само в конкретни времеви рамки, нито конкретно че то е изключено след изтичането на сроковете, предвидени в член 17 от същото рамково решение (решение от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 44).
46 Също така, макар член 12 от Рамково решение 2002/584 да допуска при определени условия възможност за временно освобождаване на задържаното въз основа на европейска заповед за арест лице, нито тази, нито друга разпоредба от посоченото рамково решение предвижда, че след изтичането на сроковете по член 17 от Рамковото решение изпълняващият съдебен орган е длъжен да постанови такова временно освобождаване, нито пък, на още по-голямо основание, че е длъжен да постанови същинско освобождаване на лицето (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 45 и 46).
47 Всъщност, тъй като процедурата за изпълнение на европейската заповед за арест трябва да продължи и след изтичането на сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584, евентуално общо и безусловно задължение за временно освобождаване или — на още по-голямо основание — за същинско освобождаване на лицето, когато тези срокове изтекат или когато общата продължителност на задържането на издирваното лице надхвърли посочените срокове, би могло да ограничи ефективността на въведената с това рамково решение система за предаване и съответно да възпрепятства осъществяването на целите на това решение (решение от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 50).
48 Следователно, ако реши да прекрати задържането на издирваното лице, изпълняващият съдебен орган е длъжен, съгласно член 12 и член 17, параграф 5 от посоченото рамково решение, с решението за временно освобождаване на лицето да постанови мерките, които намира за необходими за предотвратяване на укриването му, и да обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на лицето, докато вземе окончателно решение относно изпълнението на европейската заповед за арест (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 61).
49 Следователно, когато, както в настоящия случай посочва запитващата юрисдикция, съществува много сериозна опасност от укриване, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки, които да позволяват да се обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на издирваното лице, временното му освобождаване би могло да накърни ефективността на въведената с Рамково решение 2002/584 система за предаване и съответно да възпрепятства осъществяването на преследваните от него цели, тъй като повече няма да е възможно да се гарантира, че тези материални условия ще продължат да бъдат изпълнявани.
50 Оттук следва, че задължението по член 22, параграф 4 от OLW, да се преустанови във всеки случай приетата по отношение на издирваното лице мярка за задържане за целите на предаването му, тъй като е изтекъл 90-дневният срок, считано от задържането му, е несъвместимо с разпоредбите на Рамково решение 2002/584, както впрочем запитващата юрисдикция го е посочила в акта си за преюдициално запитване.
51 На трето място, следва най-напред да се отбележи, че тълкуването от запитващата юрисдикция на посочената национална разпоредба не изглежда да е от естество да отстрани при всички обстоятелства тази несъвместимост, тъй като, както е видно от точка 33 от настоящото решение, в разглеждания случай въпреки факта, че тя изрично е приела в акта си за преюдициално запитване, че съществува много сериозна опасност от укриване на ТС, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки, които да позволят да се обезпечат материалните условия, необходими за действителното му предаване, запитващата юрисдикция е разпоредила условното преустановяване на наложената на ТС мярка за задържане, считано от 8 октомври 2018 г., тъй като съгласно извършените от нея изчисления 90-дневният срок за постановяване на решението изтича на тази дата, като се вземе предвид периодът, през който този срок е бил спрян.
52 На следващо място, ако съдебната практика на Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) също би могла да доведе до временното освобождаване на издирвано лице, въпреки факта, че съществува много сериозна опасност то да се укрие, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки, които да позволят да се обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на това лице, тази съдебна практика също така не позволява член 22, параграф 4 от OLW да бъде тълкуван по начин, който е съвместим с разпоредбите на Рамково решение 2002/584.
53 Накрая, следва да се подчертае, че при всички обстоятелства каквото и да било спиране на срока за постановяване на окончателното решение относно изпълнението на европейската заповед за арест може да бъде допуснато само при спазване на задълженията за предоставяне на информация, наложени на изпълняващия съдебен орган по-специално с член 17, параграфи 4 и 7 от посоченото рамково решение.
54 На четвърто място, е важно да се припомни, че в член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 изрично се предвижда, че то не може да има за последица да измени задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 ЕС и отразени в Хартата — задължение, което освен това се прилага за всички държави членки, и по-специално както за издаващата, така и за изпълняващата държава членка (решение от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 53 и цитираната съдебна практика).
55 Ето защо член 12 от посоченото рамково решение трябва да се тълкува в съответствие с член 6 от Хартата, който предвижда, че всеки има право на свобода и сигурност (решение от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 54).
56 В това отношение е важно да се припомни, че член 52, параграф 1 от Хартата допуска налагането на ограничения при упражняването на това право, ако тези ограничения са предвидени в закон, зачитат основното съдържание на посочените права и свободи и при спазване на принципа на пропорционалност са необходими и действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора (решения от 16 юли 2015 г., Lanigan, C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 55 и цитираната съдебна практика, както и от 15 март 2017 г., Al Chodor, C‑528/15, EU:C:2017:213, т. 37).
57 Доколкото обаче Хартата съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, член 52, параграф 3 от Хартата има за цел да осигури необходимата последователност между правата по Хартата и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ, без това да засяга автономността на правото на Съюза и на Съда на Европейския съюз. Следователно за целите на тълкуването на член 6 от Хартата трябва да се държи сметка, че член 5, точка 1 от ЕКПЧ следва да се разглежда като минимален праг на закрила (вж. в този смисъл решения от 15 март 2017 г., Al Chodor, C‑528/15, EU:C:2017:213, т. 37 и от 14 септември 2017 г., K., C‑18/16, EU:C:2017:680, т. 50 и цитираната съдебна практика).
58 В това отношение от практиката на Европейския съд по правата на човека относно член 5 от ЕКПЧ е видно, че фактът, че всяко лишаване от свобода трябва да бъде законосъобразно, означава не само че то трябва да се основава на националния закон, но и че последният трябва да бъде достатъчно достъпен, точен и предвидим в своето прилагане, за да се избегне всякакъв риск от произвол (вж. в този смисъл решение от 15 март 2017 г., Al Chodor, C‑528/15, EU:C:2017:213, т. 38 и цитираната съдебна практика).
59 Освен това съгласно практиката на Съда по този въпрос следва да се подчертае, че целта на гаранциите на свободата, закрепени както в член 6 от Хартата, така и в член 5 от ЕКПЧ, по-специално се изразява в защитата на лицата от произвол. Следователно, за да съответства на тази цел, изпълнението на мярка за лишаване от свобода трябва в частност да е лишено от всякакъв елемент на недобросъвестност или измама от страна на властите (решение от 15 март 2017 г., Al Chodor, C‑528/15, EU:C:2017:213, т. 39 и цитираната съдебна практика).
60 От гореизложеното следва, че тъй като продължаването на задържането на издирвано лице след 90-дневния срок грубо нарушава правото му на свобода, то е обвързано със спазването на стриктни гаранции, а именно наличието на правно основание, което да го обосновава, като това правно основание трябва да отговаря на изисквания за яснота, предвидимост и достъпност, за да се избегне всякакъв риск от произвол, както следва от точка 58 от настоящото решение (вж. в този смисъл решение от 15 март 2017 г., Al Chodor, C‑528/15, EU:C:2017:213, т. 40 и цитираната съдебна практика).
61 В настоящия случай е безспорно, че в нидерландския правен ред OLW е правното основание за мярката за задържане, посочена в член 12 от Рамково решение 2002/584, че има свободен достъп до това национално законодателство, до законодателството на Съюза, както и до съдебната практика в тази област, и че няма никакво основание да се смята, че това национално законодателство ще се прилага произволно. Ето защо следва единствено да се прецени дали посоченото национално законодателство отговаря на изискването за яснота и предвидимост, що се отнася до правилата за продължителност на задържането в Нидерландия на лице, като TC, преди предаването му в рамките на изпълнението на европейската заповед за арест.
62 В това отношение най-напред следва да се отбележи, че съгласно член 12 от Рамково решение 2002/584, когато лицето е задържано въз основа на европейска заповед за арест, изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали то да остане задържано съгласно правото на изпълняващата държава членка, и че лицето може да бъде освободено временно, само при условие че компетентният орган на посочената държава членка вземе мерки, които прецени за необходими за предотвратяване на укриването му.
63 Както е видно от точки 49 и 50 от настоящото решение, от практиката на Съда, припомнена в точки 54 и 55 от настоящото решение, следва, че когато съществува много сериозна опасност от укриване, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки, които да позволяват да се обезпечи наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на издирваното лице, както приема в настоящия случай запитващата юрисдикция, освобождаването му, дори и временно, единствено поради факта че 90-дневният срок от задържането му е изтекъл, не е съвместимо с произтичащите от Рамково решение 2002/584 задължения.
64 Освен това Съдът също така е уточнил в точки 57—59 от решение от 16 юли 2015 г., Lanigan (C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474), условията, на които трябва да отговаря продължаването на задържането на издирването лице извън сроковете по член 17 от Рамково решение 2002/584 до действителното предаване на това лице.
65 Следователно правото на Съюза, така както е тълкувано в това решение на Съда, въвежда ясни и предвидими правила относно продължителността на задържането на издирваното лице.
66 На следващо място, е безспорно, че с член 22, параграф 4 от OLW също се установява ясно и предвидимо правило, тъй като тази разпоредба предвижда, че мярката за задържане на издирваното лице по принцип ipso facto се преустановява единствено поради изтичане на 90-дневния срок, считано от неговото задържане. Както обаче вече беше констатирано в точки 49 и 50 от настоящото решение, при обстоятелства като разглежданите по главното производство Рамково решение 2002/584 не допуска съществуването на такава система.
67 В това отношение от постоянната практика на Съда следва, че задължителният характер на рамково решение води до задължение за националните органи, включително националните юрисдикции, да тълкуват националното право в съответствие с правото на Съюза. Следователно при прилагането на националното право тези юрисдикции, които трябва да го тълкуват, са длъжни да го правят, доколкото е възможно, с оглед на текста и целта на съответното рамково решение, за да се постигне търсеният с него резултат. Това задължение за съответстващо тълкуване на националното право е присъщо на системата на Договора за функционирането на Европейския съюз, тъй като дава възможност на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани (решение от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 31 и цитираната съдебна практика).
68 По-специално принципът на съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответното рамково решение и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел (решение от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 34 и цитираната съдебна практика).
69 Следователно в настоящия случай също така е било ясно и предвидимо много преди образуването на главното производство, че запитващата юрисдикция, както и Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) са били длъжни да използват всички свои правомощия, за да гарантират пълната ефективност на Рамково решение 2002/584, като тълкуват член 22, параграф 4 от OLW и предвиденото в тази разпоредба задължение за временно освобождаване по начин, който съответства на преследваната от посоченото рамково решение цел.
70 Както обаче беше констатирано в точки 51 и 52 от настоящото решение, тълкуванията на посочената правна разпоредба, дадени от националната юрисдикция и Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) с цел да се гарантира съответствието ѝ с това рамково решение, не отговорят напълно на изискванията на последното. По-специално в случая предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване не позволява да се гарантира съответствието на член 22, параграф 4 от OLW с Рамково решение 2002/584.
71 Накрая, що се отнася до обстоятелствата, изтъкнати от запитващата юрисдикция в акта ѝ за преюдициално запитване, съгласно които както нейното тълкуване на член 22, параграф 4 от OLW, така и съдебната практика на Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) са, на първо място, ясни и предвидими, на следващо място, се основават на различни правни съображения, и накрая, макар че това все още не се е случило, е възможно да доведат до различни решения, се налага посоченият по-долу извод.
72 Както посочва генералният адвокат в точка 60 от заключението си, тъй като запитващата юрисдикция и Gerechtshof Amsterdam (Административен съд Амстердам) по-специално не използват един и същ начален момент за изчисляването на периода на спиране на срока, в който тази юрисдикции трябва да се произнесат по предаването на издирваното лице, изтичането на 90-дневния срок може да варира в зависимост от съответната юрисдикция и следователно да доведе до продължаване на задържането с различна продължителност.
73 Всъщност, както е видно от точка 13 от настоящото решение, в случая, докато запитващата юрисдикция постановява спиране на 90-дневния срок, считано от 14 юни 2018 г., съгласно подхода на Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) посоченото спиране влиза в сила на 17 май 2018 г., доколкото тази юрисдикция приема, че едно такова спиране на срока трябва настъпи в момента, в който Съдът е сезиран с преюдициално запитване, което се счита, че е от значение за делото по главното производство.
74 Освен това е важно да се отбележи, че тези различни подходи се вписват в правен контекст, който се характеризира с национална разпоредба, която е несъвместима с Рамково решение 2002/584, тъй като, от една страна, тя може да доведе до освобождаването на дадено издирвано лице, въпреки опасността то да се укрие, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки, които да позволят да продължи да се обезпечава наличието на материалните условия, необходими за действителното предаване на това лице, и от друга страна, дадените от националните юрисдикции различни тълкувания на тази национална разпоредба с цел да се гарантира съответствието ѝ с посоченото рамково решение, не отговарят напълно на изискванията на последното.
75 От това следва, че в дело като разглежданото по главното производство лица, които са били задържани в Нидерландия с цел тяхното предаване, като TC, се сблъскват с разпоредби от националното право, а именно член 22, параграф 4 от OLW, и от правото на Съюза, а именно членове 12 и 17 от Рамково решение 2002/584, които са несъвместими помежду си, както и с различия в национална съдебна практика във връзка с посочената разпоредба от националното право с цел да ѝ се даде тълкуване, което да съответства на правото на Съюза.
76 При тези обстоятелства се налага констатацията, че съществуващата разлика в тълкуването на запитващата юрисдикция и на Gerechtshof Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) не позволява да се определи с яснотата и предвидимостта, изисквани от практиката на Съда, припомнени в точки 59 и 60 от настоящото решение, периодът на продължаване на задържането на издирвано лице в Нидерландия в рамките на издадена срещу него европейска заповед за арест.
77 Предвид всички съображения, изложени по-горе, на поставения въпрос следва да се отговори, че:
– Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като разглежданата по главното производство, която предвижда общо и безусловно задължение за освобождаване на издирвано лице, задържано въз основа на европейска заповед за арест, след изтичането на 90-дневен срок, считано от задържането му, когато съществува много сериозна опасност то да се укрие, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки, и че
– член 6 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, която позволява продължаване на задържането на издирваното лице след този 90-дневен срок, въз основа на тълкуване на тази национална разпоредба в смисъл, че посоченият срок се спира, когато изпълняващият съдебен орган реши да отправи до Съда преюдициално запитване или да изчака отговора на преюдициално запитване, отправено от друг изпълняващ съдебен орган, или пък да отложи решението за предаване поради възможността в издаващата държава членка да съществува реална опасност от нечовешки или унизителни условия на задържане, доколкото тази съдебна практика не гарантира съответствието на посочената национална разпоредба с Рамково решение 2002/584 и поражда различия, които могат да доведат до продължаване на задържането с различна продължителност.
По съдебните разноски
78 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като разглежданата по главното производство, която предвижда общо и безусловно задължение за освобождаване на издирвано лице, задържано въз основа на европейска заповед за арест, след изтичането на 90-дневен срок, считано от задържането му, когато съществува много сериозна опасност то да се укрие, която не може да бъде сведена до приемливо равнище чрез налагането на подходящи мерки.
Член 6 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, която позволява продължаване на задържането на издирваното лице след този 90-дневен срок, въз основа на тълкуване на тази национална разпоредба в смисъл, че посоченият срок се спира, когато изпълняващият съдебен орган реши да отправи до Съда на Европейския съюз преюдициално запитване или да изчака отговора на преюдициално запитване, отправено от друг изпълняващ съдебен орган, или пък да отложи решението за предаване поради възможността в издаващата държава членка да съществува реална опасност от нечовешки или унизителни условия на задържане, доколкото тази съдебна практика не гарантира съответствието на посочената национална разпоредба с Рамково решение 2002/584 и поражда различия, които могат да доведат до продължаване на задържането с различна продължителност.
Подписи