ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
(втори състав)
26 ноември 2014 година
Дело F‑57/11 DEP
Gustav Eklund
срещу
Европейска комисия
„Публична служба — Производство — Определяне на съдебните разноски — Подлежащи на възстановяване съдебни разноски — Необходими разходи — Възнаграждение, платено от институция на нейния адвокат — Задължение за загубилия делото жалбоподател да заплати това възнаграждение — Ефективна съдебна защита — Право на достъп до съд“
Предмет: Искане за определяне на съдебните разноски, направено на основание член 92, параграф 1 от действащия към онзи момент процедурен правилник (наричан по-нататък „старият процедурен правилник“) от Европейската комисия след постановяване на решение Eklund/Комисия (F‑57/11, EU:F:2012:145)
Решение: Определя размера на съдебните разноски, които г‑н Eklund следва да възстанови на Европейската комисия по дело F‑57/11, Eklund/Комисия, на 5 709 EUR, заедно с мораторни лихви, считано от датата на връчване на настоящото определение до датата на действителното плащане, по лихвения процент, прилаган от Европейската централна банка за основните ѝ операции по рефинансиране в първия ден от месеца, в който настъпва падежът на плащането, увеличен с три пункта и половина.
Резюме
1. Съдебно производство — Съдебни разноски — Определяне — Подлежащи на възстановяване съдебни разноски — Направени от страните необходими разходи — Понятие — Възнаграждение, платено от институция на нейния адвокат — Включване
(член 19, първа алинея от Статута на Съда и член 7, параграф 1 от приложение І към него; член 91, буква б) от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
2. Право на Европейския съюз — Принципи — Право на ефективна съдебна защита — Прогласяване в Хартата на основните права на Европейския съюз — Разходи, направени от институция в производство пред съд на Съюза — Осъждане на противната страна да заплати подлежащите на възстановяване разходи — Допустимост
(член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз)
1. Видно от член 19, първа алинея от Статута на Съда — приложим за Съда на публичната служба на основание член 7, параграф 1 от приложение I към този статут — институциите могат свободно да потърсят помощ от адвокат. Възнаграждението на последния попада в понятието за необходими разходи за целите на производството, без институцията да е длъжна да доказва, че такава помощ е била обективно оправдана.
В това отношение, макар обстоятелството, че институцията е прибегнала до услугите на няколко представители и един адвокат, да е без значение за това дали тези съдебни разноски евентуално подлежат на възстановяване, като няма никакво основание те по принцип да се изключат, това обстоятелство може да има значение при определянето на размера на съдебните разноски за производството, които в крайна сметка трябва да бъдат възстановени. Всяко друго виждане, което поставя правото на институцията да иска частично или пълно възстановяване на изплатените възнаграждения на адвокат в зависимост от доказването на обективна необходимост от неговите услуги, на практика би ограничило непряко свободата, гарантирана с член 19, първа алинея от Статута на Съда, и би принудило съда на Съюза да извършва преценка вместо институциите и органите, отговарящи за организацията на службите си. Подобна преценка обаче не е съвместима нито с член 19, първа алинея от Статута на Съда, нито с правомощието на институциите и органите на Съюза да определят вътрешната си организация с оглед на воденето на техните дела в съдилищата на Съюза. За сметка на това отчитането на обстоятелството, че наред с въпросния адвокат в производството са участвали един или повече представители, е съвместимо с предоставеното на съда на Съюза право на преценка в производството по определяне на съдебните разноски съгласно член 91, буква б) от Процедурния правилник на Съда на публичната служба.
(вж. точки 34 и 35)
Позоваване на:
Съд — определения Dietz/Комисия, 126/76 DEP, EU:C:1979:158, т. 6 и Комисия/Kallianos, C‑323/06 P-DEP, EU:C:2012:49, т. 10 и 11
Общ съд на Европейския съюз — определения Kerstens/Комисия, T‑498/09 P-DEP, EU:T:2012:147, т. 20 и Marcuccio/Комисия, T‑278/07 P-DEP, EU:T:2013:269, т. 14 и 15
2. Правото на достъп до съд е основен принцип на правото на Съюза, който понастоящем е прогласен в член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, съответстващ на член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за правата на човека.
Освен това от практиката на Европейския съд по правата на човека, тълкуваща посочения член 6, параграф 1, е видно, че гарантираното в тази разпоредба право на достъп до съд е конкретно и реално, а не теоретично или илюзорно.
В това отношение изискването страната, в чиято тежест са възложени съдебните разноски, да възстанови очевидно прекомерни разходи, действително може да засегне конкретния и реален характер на правото на достъп до съд; същевременно, от една страна, законодателят на Съюза е предвидил — за да осигури действителен достъп до правосъдие — възможност за лицата, които не са в състояние да заплатят изцяло или отчасти разходите за правно съдействие и представителство в производство пред Съда на публичната служба, да получат правна помощ, и от друга страна, процесуалните правила на този съд допускат възстановяване единствено на необходимите разноски за целите на производството.
(вж. точки 40—42)
Позоваване на:
Съд — решение Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, C‑334/12 RX-II, EU:C:2013:134, т. 40 и 42