ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
G. PITRUZZELLA
представено на 19 ноември 2019 година(1)
Дело C‑653/19 (PPU)
Наказателно производство срещу
DK
в присъствието на
Специализирана прокуратура
(Преюдициално запитване, отправено от Специализиран наказателен съд (България)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Директива (ЕС) 2016/343 — Презумпция за невиновност — Тежест на доказване — Решение относно вината — Съдебен контрол върху продължаването на задържането под стража“
1. Наказателноправните системи на държавите членки са до голяма степен белязани от едно трудно преодолимо противоречие. Всъщност те придават сакрално значение на презумпцията за невиновност — самата основа на идентичността на европейското наказателно правосъдие — и същевременно широко използват предварителното задържане(2). Въпросът, който се поставя пред Съда в рамките на настоящото производство по преюдициално запитване, е дали и доколко Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство(3), е успяла, що се отнася до правния режим на предварителното задържане, да направи пространството на Европейския съюз на наказателно правораздаване по-малко непълно и небалансирано(4).
I. Правна уредба
1. Директива 2016/343
2. Съгласно съображение 16 от Директива 2016/343 „[п]резумпцията за невиновност би била нарушена, ако в публични изявления на публични органи или съдебни решения, различни от решенията относно вината, заподозреният или обвиняемият бъде представен като виновен, докато вината му не бъде установена в съответствие със закона. […] Това […] не следва да засяга предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебни или други компетентни органи и се основават на подозрения или елементи на уличаващи доказателства, като например решения за предварително задържане, при условие че тези решения не представят заподозрения или обвиняемия като виновен. Преди да бъде взето предварително решение от процесуално естество, компетентният орган трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение, а решението би могло да съдържа позоваване на тези елементи“.
3. Съображение 22 от Директива 2016/343 предвижда, че „[т]ежестта на доказване на вината на заподозрения или обвиняемия се носи от обвинението и всяко съмнение следва да е в полза на заподозрения или обвиняемия. Презумпцията за невиновност би била нарушена, ако тежестта на доказване бъде прехвърлена от обвинението към защитата, без да се засягат правомощията на съда за служебно установяване на факти и независимостта на съдебната власт при извършването на преценка за вината на заподозрения или обвиняемия, както и използването на фактически или юридически презумпции по отношение на наказателната отговорност на заподозрения или обвиняемия. Тези презумпции следва да бъдат в разумни граници, като се има предвид важността на въпроса и като се зачита правото на защита, а използваните средства следва да бъдат разумно пропорционални на преследваната законосъобразна цел. Презумпциите следва да бъдат оборими и във всички случаи следва да се използват единствено при условие че е спазено правото на защита“.
4. Член 1 от тази директива гласи:
„С настоящата директива се установяват общи минимални правила относно:
a) някои аспекти на презумпцията за невиновност в наказателното производство;
б) правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство“.
5. Член 2 от Директива 2016/343 предвижда, че същата „се прилага по отношение на физическите лица, които са заподозрени или обвиняеми в наказателно производство. Тя се прилага на всички етапи на наказателното производство от момента, в който лицето е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление или на предполагаемо престъпление, до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали лицето е извършило съответното престъпление“.
6. Съгласно член 6 („Тежест на доказване“) от Директива 2016/343:
„1. Държавите членки гарантират, че обвинението носи тежестта на доказване на вината на заподозрените или обвиняемите. Това не засяга евентуалното задължение на съдията или на компетентния съд да търси както уличаващи, така и оневиняващи доказателства, както и правото на защитата да представя доказателства в съответствие с приложимото национално право.
2. Държавите членки гарантират, че всяко съмнение относно вината е в полза на заподозрения или обвиняемия, включително когато съдът преценява дали въпросното лице следва да бъде оправдано“.
2. Българското право
7. Член 270 от Наказателно-процесуалния кодекс предвижда:
„(1) Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата.
(2) Съдът се произнася с определение в открито заседание“.
II. Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
8. DK се е намирал на мястото на престрелка, при която един човек е убит, а друг е тежко ранен. След престрелката DK остава на местопроизшествието и се предава на полицията. Поради тези деяния, спрямо него са повдигнати обвинения за участие в организирана престъпна група и за убийство и той е бил задържан под стража на 11 юни 2016 г. Прокуратурата твърди, че DK е отговорен за смъртта на пострадалия. DK поддържа, че е действал при неизбежна отбрана.
9. Съдебната фаза от наказателното производство срещу DK започва на 9 ноември 2017 г. На 5 февруари 2018 г. DK прави първо искане за освобождаване, което е оставено без уважение. DK прави поне още шест искания в същия смисъл. Всички те са оставени без уважение, било от първата, било от втората съдебна инстанция. Всички тези искания са разгледани през призмата на изискването на правната уредба да са налице нови обстоятелства, водещи до отпадане на законността на задържането.
10. Запитващата юрисдикция отбелязва, че прокуратурата не е направила нито едно искане за продължаване на задържането под стража. Посоченото задържане продължава, докато защитата не успее да представи доказателства за промяна на обстоятелства по смисъла на член 270 от българския Наказателно-процесуален кодекс. Запитващата юрисдикция може да постанови освобождаване само ако защитата успее да докаже по убедителен начин настъпването на промяна на обстоятелствата. Според запитващата юрисдикция член 270 от Кодекса прехвърля тежестта на доказване от обвинението на защитата и създава презумпция за законност на продължаването на задържането, оборването на която е в тежест на защитата. Тя изпитва съмнение дали подобен подход е в съответствие със съображение 22 и член 6 от Директива 2016/343. Запитващата юрисдикция се позовава и на решение на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) от 27 август 2019 г., Магнитски и др. с/у Русия(5), в което ЕСПЧ е постановил, че презумпцията в полза на освобождаване е преобърната, ако според националния закон задържането следва да остане в сила при липса на нови обстоятелства, както и че при това положение тежестта на доказване се прехвърля на защитата. Тя счита, че следователно националното право би могло да е в противоречие и с член 5, точка 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“).
11. Запитващата юрисдикция отбелязва също че националното право не предвижда нито максимален срок на задържането под стража, нито периодичен служебен контрол.
12. При тези обстоятелства Специализираният наказателен съд (България) решава да спре производството и с определение, постъпило в секретариата на Съда на 4 септември 2019 г. и потвърдено на 27 септември 2019 г., отправя до Съда следния преюдициален въпрос:
„Съответен ли е на член 6 и съображение 22 от Директива 2016/343 и на член 6 и член 47 от Хартата [на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“)] национален закон, който в съдебната фаза на наказателното производство предвижда промяната на обстоятелствата като условие да бъде уважено искането на защитата за отмяна на задържането под стража на обвиняемия?“.
III. Производството пред Съда
13. Преюдициалното запитване е подадено на 4 септември 2019 г. Поради съмнения, които е имал за положението във висящото пред запитващата юрисдикция производство, Съдът ѝ изпраща искане за информация, на което е отговорено на 13 септември 2019 г. На 25 септември 2019 г. запитващата юрисдикция уведомява Съда, че решението за освобождаване на DK е било отменено от второинстанционния съд. На 27 септември 2019 г. запитващата юрисдикция провежда извънредно заседание, на което DK прави ново искане за освобождаване. При тези обстоятелства с решение от 1 октомври 2019 г. Съдът решава да разгледа преюдициалното запитване по реда на спешното преюдициално производство на основание член 107, параграф 1 от процедурния си правилник.
14. Писмени становища представят DK и Европейската комисия. В съдебното заседание, проведено пред Съда на 7 ноември 2019 г., е изслушана само Комисията.
IV. Анализ
1. Предварителни съображения
15. По същество запитващата юрисдикция поставя пред Съда въпроса за съвместимостта с член 6 от Директива 2016/343, и евентуално с Хартата, на национално наказателно законодателство, съгласно което решението за задържане под стража може да бъде отменено в хода на съдебната фаза на наказателното производство само при наличие на „нови обстоятелства“. Прочитът на преюдициалния въпрос обаче трябва да се допълни с останалите мотиви в акта за преюдициално запитване, от които малко по-детайлно става ясно, че въпросът е поставен във връзка с проблематиката на тежестта на доказване. С други думи, съвместимо ли е с член 6 от Директива 2016/343 законодателство, което изисква от обвиняемия, ако той възнамерява да поиска прекратяване на задържането му под стража, да докаже наличието на нови обстоятелства?
16. Простотата на отправения до Съда въпрос не отразява основните предизвикателства, които той поставя в рамките на пространството на европейското наказателно правосъдие.
17. Всъщност този въпрос се поставя в особен контекст. Запитващият съд с доста загриженост описва състоянието на националното право, приложимо към задържането под стража. По-специално задържането под стража не е ограничено във времето след навлизането на наказателното производство в съдебната му фаза. Наистина, член 270 от българския Наказателно-процесуален кодекс предвижда, че обвиняемият може във всеки един момент да поиска отмяната на задържането си под стража, но изглежда, че на практика реалното освобождаване или изменението на мярката за неотклонение е особено трудно(6).
18. Ето защо не мога да не изразя опасенията си, свързани с подобно положение. Тези опасения са в две насоки: най-напред, на микроравнище, във връзка с личното положение на DK; след това, на макроравнище, във връзка с реалното състояние на пространството на европейското наказателно правосъдие, за което свидетелства това дело.
19. На първо място, DK е обвиняем: обвиняемият обаче е лице, което все още не може да се счита за виновно и което дори е потенциално невиновно. Можем ли с лекота да приемем идеята, че задържането му е неограничено във времето? Няма ли да е злоупотреба с езика, да продължим да говорим за задържането като за временна мярка за неотклонение? В този смисъл, макар наистина да не следва да се спирам на избраните от държавите членки режими, които широко използват предварителното задържане(7), струва ми се, че при всеки анализ, свързан с тази тематика, не бива да се забравя, че това са потенциални невиновни лица, които като цяло при по-скоро лоши условия, очакват изхода на наказателния им процес.
20. На второ място, опасенията ми се оправдават от почти несъществуващата европейска хармонизация в тази област, както ще изложа малко по-нататък. Това дело изисква да бъдат установени пределите на правото на Съюза. Може само да се констатира със съжаление, че по толкова основен въпрос като този за продължителността на предварителното задържане и за условията, при които може да бъде оспорено пред съда решение за предварително задържане, правото на Съюза е слабо ефективно. Не всичко може да бъде извинено с претекста, че Съюзът няма компетентност да действа в тази област.
21. Разбира се, в областта на наказателното право това, което не е гарантирано от Съюза, може да бъде гарантирано от ЕСПЧ. В такъв случай на това дело би могло да се погледне като на повод за Съда да упражни ролята си на „регулировчик“ на правомощията(8). Очевидно е, че това, което не се урежда от правото на Съюза, не се намира непременно извън самото право. Ще се върна по-късно на този въпрос, но ЕСПЧ е разработил важни принципи, които очертават свободата на преценка на държавите — страни по ЕКПЧ, по отношение на решенията за предварително задържане. Колко време обаче трябва да продължи задържането под стража на DK, преди да бъде постановено решение от страна на съда в Страсбург? Дали ще може да си го позволи той, чиито представители, вероятно по икономически причини, не участваха в съдебното заседание пред Съда?
22. Наред с въпроса за отношенията между системите, е неотложно законодателят на Съюза да адресира и въпроса за макар и минималното хармонизиране на предварителното задържане, тъй като в крайна сметка е застрашено пространството на европейското наказателно правосъдие. Всъщност съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси може да има само ако се засили взаимното доверие между държавите членки, а това доверие не би могло да се установи безпроблемно, ако държавите членки прилагат толкова контрастни стандарти, по-специално в областта на предварителното задържане, което, припомням, е изключение, което трябва да остане възможно най-ограничено, от фундамента на нашата правна цивилизация — правото на свобода.
23. При все това, независимо от опасенията и съжалението ми относно настоящото състояние на правото на Съюза, в края на строго правен анализ ще констатирам просто че положението на DK не намира разрешение в Директива 2016/343.
2. По преюдициалния въпрос
24. Член 6 от Директива 2016/343 задължава ли държавите членки да предвидят, че тежестта на доказване се носи от обвинението, когато защитата изисква да се преустанови предварителното задържане, ако това задържане продължава след навлизането на наказателното производство в съдебната му фаза? За да отговоря на този въпрос, ще се постарая да докажа, на първо място, че Директива 2016/343 не съдържа никакво правило относно условията, при които може да се оспори решение за продължаване на предварителното задържане. На второ място, това междинно заключение ще бъде изследвано през призмата на практиката на Съда по Директива 2016/343 и решенията за предварително задържане. На трето място, ще завърша анализа с припомняне на предписанията на ЕСПЧ.
1. Езиково, систематично, историческо и телеологично тълкуване на Директива 2016/343
25. Като начало ще отбележа, че връзката между разглежданото в главното производство положение и член 6 от Директива 2016/343 не е очевидна.
26. Наистина, Директива 2016/343 предвижда, че тя се прилага „по отношение на физическите лица, които са заподозрени или обвиняеми в наказателно производство“(9). Безспорно е, че DK попада в персоналния обхват на Директива 2016/343.
27. Впрочем тази директива се прилага „на всички етапи на наказателното производство“, т.е. от момента, в който лицето е заподозряно в извършването на престъпление, до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали лицето е извършило съответното престъпление(10). Периодът, през който обвиняемият е задържан под стража, е изцяло част от това производство, така че положението в главното производство по принцип попада в приложното поле на Директива 2016/343(11). Ясно е обаче, че не всяка разпоредба от тази директива се прилага непременно към всички етапи на наказателното производство(12).
28. Може ли все пак член 6 от Директива 2016/343 да урежда въпроса за тежестта на доказване в производствата по оспорване на продължаването на предварителното задържане? Не съм убеден в това.
29. В тази насока следва да се отбележи, че посоченият член се намира в една глава с по-широк обхват, посветена на презумпцията за невиновност. В този смисъл Директива 2016/343 задължава държавите членки да гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона(13). По-специално докато вината на заподозрения или обвиняемия не бъде доказана в съответствие със закона, заподозреният и обвиняемият не могат се представят като виновни в публични изявления на публичните органи, както и в съдебни решения(14). Това обаче „не засяга актовете на обвинението, които имат за цел да докажат вината на заподозрения или обвиняемия, и предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебните или други компетентни органи и се основават на подозрения или уличаващи доказателства“(15). Във връзка с начина, по който презумпцията за невиновност трябва да бъде зачитана в публичните изявления и предварителните решения от процесуално естество, текстът на член 4 от Директива 2016/343 може да бъде изяснен от прочита на съображение 16 от тази директива, от което е видно, че не може да бъде критикуван обвинителен акт, който представя съответното лице като потенциално виновно. Зачитането на презумпцията за невиновност „също така не следва да засяга предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебни или други компетентни органи […] като например решения за предварително задържане, при условие че тези решения не представят заподозрения или обвиняемия като виновен. Преди да бъде взето предварително решение от процесуално естество, компетентният орган трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение, а решението би могло да съдържа позоваване на тези елементи“(16). Следователно ако тук се говори за решения за предварително задържане, то това е единствено във връзка с въпроса за изявленията на публичните и съдебните органи, на които в такъв случай Директивата забранява да представят заподозрения или обвиняемия като виновен.
30. Колкото до тежестта на доказване в тесен смисъл, член 6, параграф 1 от Директива 2016/343 — до който именно се отнася преюдициалният въпрос — задължава държавите членки да гарантират, че обвинението носи тежестта на доказване на вината на заподозрените или обвиняемите. Това „не засяга евентуалното задължение на съдията или на компетентния съд да търси както уличаващи, така и оневиняващи доказателства, както и правото на защитата да представя доказателства в съответствие с приложимото национално право“(17). Всяко съмнение трябва да е в полза на заподозрения или обвиняемия, „включително когато съдът преценява дали въпросното лице следва да бъде оправдано“(18). Съображение 22 от Директива 2016/343 цели да изясни намерението на законодателя. От него следва, че става въпрос за тежестта на доказване на вината на заподозрения или обвиняемия, и че тя трябва да се носи от обвинението. Законодателят на Съюза изглежда е допуснал възможността да се използват фактически или юридически презумпции по отношение на наказателната отговорност на заподозрения или обвиняемия, без те да накърняват презумпцията за невиновност, при условие че са „в разумни граници, като се има предвид важността на въпроса и като се зачита правото на защита, а използваните средства следва да бъдат разумно пропорционални на преследваната законосъобразна цел. Презумпциите следва да бъдат оборими и във всички случаи следва да се използват единствено при условие че е спазено правото на защита“(19).
31. Така, макар в член 4 от Директива 2016/343 изрично да се говори за предварителни решения от процесуално естество, каквито са решенията за предварително задържане(20), трябва да се отбележи, че в член 6 от посочената директива няма такова позоваване. Същото се отнася за съображение 22 от тази директива. Според мен това се обяснява с факта, че тук законодателят на Съюза разглежда друг етап от наказателното производство, а именно етапа на установяване на вината(21). Що се отнася до решенията за предварително задържане обаче, единствената цел на член 4 от Директива 2016/343 е да гарантира, че в тези решения обвиняемите не се представят като виновни. Тъй като решението за предварително задържане не е решение относно вината на посочените лица, както впрочем изрично е предвидено в Директивата(22), според мен такова решение не попада в приложното поле на член 6 от Директива 2016/343.
32. За мен подобно тълкуване не би могло да се опровергава от текста на член 6, параграф 2 от Директива 2016/343, който предвижда, че всяко съмнение трябва да бъде в полза на обвиняемия. Всъщност, тъй като предварителното задържане се решава преди произнасянето по вината на това лице — т.е. в момент от наказателното производство, в който не може да се създава никакво убеждение досежно вината, и следователно в който все още съществуват съмнения — ако се приеме, че член 6, параграф 2 от Директива 2016/343 се прилага и към решенията за предварително задържане, хипотезите на предварително задържане, както правилно отбелязва Комисията, биха спаднали драстично(23).
33. Стеснително тълкуване на член 6 от Директива 2016/343 в смисъл, че той няма за цел да уреди въпроса за разпределянето на тежестта на доказване при приемането на решения за предварително задържане, за мен се потвърждава и от историческия анализ на тази директива. Точка 16 от изложението на мотивите към Предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство(24) посочва, че според Комисията, след като в областта на предварителното задържане вече са били предприети други инициативи от Съюза, същото „не се урежда с настоящата директива“. Ограниченият и до днес обхват на тези други законодателни инициативи(25) няма как да обоснове тълкуване на Директива 2016/343, което да надхвърля това, което тя разрешава. В тази насока отбелязвам още, че предложението на Парламента да се включи изрично позоваване на предварителното задържане в текста само на член 4 не е било прието(26).
34. Както припомних по-горе, целта на Директива 2016/343 е да засили някои аспекти на презумпцията за невиновност с цел засилване на взаимното доверие между държавите членки в съответните им системи за наказателно правосъдие и на взаимното признаване на присъдите и другите съдебни решения(27). Директива 2016/343 обаче въвежда минимални правила, в съответствие с правното си основание(28), засягащи само някои аспекти на презумпцията за невиновност в наказателното производство(29).
35. Досега практиката на Съда подчертава именно това минимално хармонизиране, за да се ограничи обхватът на Директива 2016/343 по отношение на националните режими на предварителното задържане.
2. Директива 2016/343 и решенията за предварително задържане в практиката на Съда
36. В първото си решение Милев(30) Съдът е бил приканен да се произнесе по съвместимостта с членове 3 и 6 от Директива 2016/343 на указания, издадени от върховното българско съдилище, с които на националните съдилища, компетентни да се произнасят по жалбите срещу определения за задържане под стража, се предоставя възможността да решават дали в рамките на осъществявания в съдебната фаза на наказателното производство съдебен контрол по отношение на продължаването на задържането под стража на подсъдимия трябва да се разгледа и въпросът дали продължава да е налице обосновано предположение, че той е извършил престъплението, за което е обвинен. Тъй като въпросът е поставен по време, по което макар Директива 2016/343 да е влязла в сила, срокът за транспонирането ѝ все още не е изтекъл, Съдът просто е припомнил задълженията, които обвързват държавите членки през този конкретен период(31), преди да констатира, че след като въпросните указания са оставили на посочените съдилища свободата да приложат разпоредбите на ЕКПЧ съгласно тълкуването им от ЕСПЧ или тези на националното наказателно-процесуално право, тези указания не могат да застрашат сериозно осъществяването на залегналите в Директива 2016/343 цели след изтичане на срока за нейното транспониране. Следователно по това дело отговорът на Съда се е съсредоточил върху въпроса относно задължението да не се застрашава сериозно резултатът от Директива 2016/343 в срока за транспониране на посочената директива, а основният, но различен въпрос(32) за съвместимостта на указанията на Върховния съд, и в по-широк смисъл — на българското законодателство — с тази директива, не е бил разгледан.
37. Във второто решение Милев(33) от Съда е било поискано да определи дали членове 3, 4 и 10 от Директива 2016/343, разглеждани в светлината на съображения 16 и 48 от посочената директива, както и на членове 47 и 48 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато проверява наличието на обосновано предположение по смисъла на националната правна уредба, да се приеме, че дадено лице е извършило престъпление, от което наличие зависи продължаването на задържането на това лице, националната юрисдикция може да се ограничи да установи само на пръв поглед възможността същото лице да е извършило деянието или тя трябва да провери дали съществува висока степен на вероятност посоченото лице да е извършило това деяние. Запитващата юрисдикция е поискала от Съда да установи също дали изложените разпоредби на правото на Съюза допускат национална юрисдикция, която се произнася по искане за изменение на мярка за неотклонение задържане под стража, да мотивира решението си, без да съпоставя обвинителните и оправдателните доказателства, или пък тази юрисдикция трябва да направи по-подробен коментар на доказателствата и да даде ясен отговор на доводите, представени от задържаното под стража лице(34).
38. След като припомня текста на членове 2, 3, 4 и 10 от Директива 2016/343, Съдът уточнява, че „видно от член 1 и съображение 9, целта на Директива 2016/343 е установяването на общи минимални правила в наказателното производство във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност“(35). Тези минимални правила имат за цел да се засили взаимното доверие на държавите членки в техните системи за наказателно правосъдие и по този начин да се улесни взаимното признаване на съдебните решения(36). Именно поради това че тези правила са минимални — обстоятелство, което е особено подчертано в това решение, Съдът е постановил, че Директива 2016/343 „не би могла да се тълкува като пълен и изчерпателен инструмент, който си поставя за цел да установи всички условия относно вземането на решение за задържане под стража“(37). След това Съдът е приел, че член 3 и член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 „не са пречка за приемането на предварителни решения от процесуално естество — каквото е решението за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен орган — които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно“(38). Освен това Съдът е постановил, че „тъй като […] запитващата юрисдикция иска да установи условията, при които може да се вземе решение за задържане под стража, като по-специално изпитва съмнения относно степента на категоричност във връзка с авторството на престъплението, начина на разглеждане на различните доказателства и обхвата на мотивите, които трябва да представи в отговор на приведените пред нея доводи, посочената директива не урежда подобни въпроси, които попадат под действието единствено на националното право“(39). С други, още по-ясни думи, Директива 2016/343 „не урежда условията, при които могат да се вземат решенията за задържане под стража“(40).
39. По-наскоро Съдът постанови определение на основание член 99 от процедурния си правилник(41). По същество от Съда е поискано да установи дали член 4 от Директива 2016/343 във връзка със съображение 16 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че произтичащите от презумпцията за невиновност изисквания налагат — когато съответната юрисдикция разглежда обосновано предположение, че заподозреният или обвиняемият е извършил твърдяното престъпление, за да се произнесе по законността на решение за задържане под стража — тази юрисдикция да извърши претегляне на представените пред нея елементи на уличаващи и оневиняващи доказателства и да мотивира решението си, като не само посочи приетите елементи на доказателства, но и се произнесе по възраженията на защитата(42). След като отбелязва, че делото, изглежда, попада „в рамките на по-широкото понятие[(43)] „обосновано подозрение“ по смисъла на член 5, точка 1, буква c) от ЕКПЧ“(44), и след като в това отношение се придържа към текста на разпоредбите на Директива 2016/343, които могат да допринесат за отговора на въпросите по преюдициалното запитване, Съдът е решил да подсили тезата си, позовавайки се и на член 6 от тази директива, за да заключи, че „ако след разглеждане на уличаващи и оневиняващи доказателства национална юрисдикция стигне до извода, че е налице обосновано предположение, че дадено лице е извършило твърдените деяния и вземе предварително решение в този смисъл, това не може да е равнозначно на това да представи заподозрения или обвиняемия като виновен за тези деяния по смисъла на член 4 от Директива 2016/343“(45). Същевременно Съдът е припомнил делото Милев по отношение на минималното ниво на хармонизация, търсено с Директива 2016/343, която не би могла да се тълкува като „пълен и изчерпателен инструмент“, който си поставя за цел да „установи всички условия относно вземането на решение за задържане под стража, независимо дали става въпрос за начина на разглеждане на различните доказателства, или за обхвата на мотивите на такова решение“(46). При това положение Съдът е приел, че „членове 4 и 6 от Директива 2016/343 […] не са пречка, когато компетентната юрисдикция разглежда обосновано предположение, че заподозреният или обвиняемият е извършил твърдяното престъпление, за да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, тази юрисдикция да извърши претегляне на представените пред нея елементи на уличаващи и оневиняващи доказателства и да мотивира решението си, като не само посочи приетите елементи на доказателства, но и се произнесе по възраженията на защитата, при условие че това решение не представя задържаното лице като виновно“(47). Тезата, че член 6 от Директива 2016/343 „не е пречка“, обаче е възможно да се разбира в смисъл, че в съответствие с постановеното по-рано от Съда, той просто не се прилага(48). Само така прочитът на диспозитива на определението придобива смисъл(49).
3. Решенията за предварително задържане в практиката на ЕСПЧ
40. С Директива 2016/343 се привеждат в действие презумпцията за невиновност и правото на справедлив съдебен процес, утвърдени в членове 47 и 48 от Хартата, на които тя изрично се позовава(50). Целта на презумпцията за невиновност е да се гарантира, че никой няма да бъде нито посочен, нито третиран като виновен в извършването на престъпление, преди вината му да бъде установена от съд(51). Освен това Директива 2016/343 съдържа клауза за запазване на нивото на закрила, съгласно която „нищо в [посочената] директива не се тълкува като ограничение или дерогация от което и да е от правата или процесуалните гаранции, които са предоставени съгласно Хартата, ЕКПЧ […] или правото на която и да е държава членка, което осигурява по-високо ниво на защита“(52).
41. Членове 47 и 48 от Хартата утвърждават съответно правото на ефективни правни средства за защита и правото на справедлив съдебен процес и, както посочих непосредствено по-горе, презумпцията за невиновност и правото на защита. От разясненията по член 48 по-специално следва, че той съвпада с член 6, точки 2 и 3 от ЕКПЧ и съгласно член 52, параграф 3 от Хартата е със същия смисъл и обхват като правото, гарантирано от ЕКПЧ.
42. Споменатата от запитващата юрисдикция практика на ЕСПЧ обаче се произнася по съвместимостта на положението, за което става въпрос, не с член 6 от ЕКПЧ, а с член 5, точка 3 от нея(53).
43. В решение Магнитски и др. с/у Русия(54) ЕСПЧ припомня вече установените от него преди това принципи за целите на преценката дали е целесъобразно продължаването на предварителното задържане.
44. Всъщност, макар предварителното задържане да може да бъде допустимо на основанията, посочени в член 5, точка 1, буква с) от ЕКПЧ, точка 3 от този член въвежда „известен брой процесуални гаранции“ и предвижда по-специално „че продължителността на предварителното задържане трябва да е разумна: следователно тя не е неограничена“(55). Продължаването да е налице обосновано предположение, че задържаното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законосъобразността на продължаването на задържането(56), но след „известно време“ вече не е достатъчно. Тогава ЕСПЧ трябва да установи, първо, дали останалите приети от съдебните органи мотиви продължават да обосноват лишаването от свобода, и второ, ако тези мотиви се оказват относими и достатъчни, дали националните органи са положили особено усърдие при провеждането на производството(57). Органите трябва убедително да докажат, че всеки период на задържане, колкото и кратък да е той, е бил обоснован(58). Когато преценяват дали дадено лице трябва да бъде освободено или задържано, те трябва да проверят дали няма други средства да се осигури явяването му(59). ЕСПЧ е приел, че това е обосновано, когато е налице опасност от укриване, от оказване на натиск върху свидетелите, от подправяне на доказателства, от тайно сговаряне, от повторно смущаване на обществения ред или в случай на необходимост да се защити лицето, на което е наложена мярката за лишаване от свобода(60). Той е постановил също че „презумпцията винаги е в полза на освобождаването на лицето […]. Докато не е осъден, обвиняемият трябва да се счита за невинен и [член 5, точка 3 от ЕКПЧ] по същество има за цел да наложи временното освобождаване, щом продължаването на задържането престане да е разумно. […] Законосъобразността на продължаването на задържането на обвиняемия трябва да се преценява във всеки отделен случай с оглед на особеностите на делото. Продължаването на лишаването от свобода в даден случай е оправдано само ако конкретни индиции показват наличието на реално изискване от обществен интерес, което независимо от презумпцията за невиновност има превес над правилото за зачитане на личната свобода“(61). За целта съдебните органи са длъжни, „като отчитат надлежно презумпцията за невиновност, да разгледат всички обстоятелства, които биха могли да разкрият или да изключат съществуването на посоченото изискване за обществен интерес, което обосновава дерогиране на правилото по член 5 [от ЕКПЧ]. По същество именно с оглед на мотивите, съдържащи се в посочените решения, и въз основа на ясно установени факти от заинтересованото лице в изложените от него основания, Съдът трябва да определи дали е нарушен член 5, точка 3 [от ЕКПЧ]“(62).
45. В решение Магнитски и др. с/у Русия(63) ЕСПЧ също е отдал особено значение на факта, че националните власти са обърнали презумпцията в полза на освобождаването, като са предвидили, че при липсата на нови обстоятелства предварителното задържане следва да остане в сила. Той е припомнил, че член 5 от ЕКПЧ приема за изключително засягането на правото на свобода, което е допустимо само в изчерпателно изброени и строго определени случаи(64). От практиката на ЕСПЧ обаче следва, че прехвърлянето на тежестта на доказване от обвинението към защитата несъмнено дава повод за критика от страна на защитата, но не представлява самостоятелно, достатъчно и автоматично основание, за да се приеме, че е налице нарушение на член 5, точка 3 от ЕКПЧ, тъй като подобно нарушение винаги се констатира след конкретен анализ на всички обстоятелства във всеки отделен случай(65).
46. Установеното по въпроса за доказването в практиката на ЕСПЧ се изразява много по-прецизно, когато става въпрос за разглеждане на дадено положение в светлината на член 6, точка 2 от ЕКПЧ(66), като впрочем ЕСПЧ е постановил, че в областта на наказателното право въпросът за събирането на доказателствата трябва да се разглежда през призмата на тази разпоредба(67).
47. Напротив, от практиката на ЕСПЧ по член 5, точка 3 от ЕКПЧ следва, че ЕСПЧ ще проучи — наред с определянето a priori на тежестта на доказване при производства за обжалване на решения за предварително задържане — и дали всички доводи за и против наличието на обществен интерес, който може да обоснове накърняване на залегналото в член 5 от ЕКПЧ правило, т.е. на свободата, са били разгледани от органа, на който е възложен контролът върху такива решения — разглеждане, което трябва да се отрази в решението на посочения орган(68). ЕСПЧ също така не изключва възможността да се прибегне до презумпция, що се отнася до изпълнението на правните условия за продължаване на предварителното задържане, при условие обаче, че органите убедително са доказали наличието на конкретни факти, които надделяват над правилото по член 5 от ЕКПЧ, за да могат да представляват достатъчни мотиви, обосноваващи продължаването на лишаването от свобода(69).
4. Заключение на анализа
48. Ето защо от изложеното дотук следва, че Директива 2016/343 е имала за цел не да приведе в действие правото на свобода, закрепено в член 6 от Хартата и в член 5 от ЕКПЧ, а само да хармонизира някои аспекти на презумпцията за невиновност(70). Следователно член 6 от Директива 2016/343 се отнася до въпроса за тежестта на доказване с оглед на установяването на вината на обвиняемия. Тъй като въпросът за определянето на тежестта на доказване с оглед на оспорването на решение за продължаване на задържането под стража е различен въпрос, той не се урежда от член 6 от Директива 2016/343.
V. Заключение
49. По изложените дотук съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, поставен от Специализирания наказателен съд (България), по следния начин:
„Член 6 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство не урежда въпроса за тежестта на доказване по отношение на решенията за продължаване на задържането под стража“.