ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА

16 ноември 2011 година

Дело F‑61/11 R

Daniele Possanzini

срещу

Европейска агенция за управление на оперативното сътрудничество по външните граници на държавите — членки на Европейския съюз (Frontex)

„Публична служба — Обезпечително производство — Молба за спиране на изпълнението — Недопустимост на жалбата в главното производство — Претегляне на интереси“

Предмет:      Молба, подадена на основание членове 278 ДФЕС и 157 АЕ, както и на член 279 ДФЕС, приложим и в областта на Договора за ЕОАЕ съгласно член 106а от него, с която г‑н Possanzini иска по същество спиране на изпълнението на решенията, с които Frontex отказва да поднови договора му на срочно нает служител

Решение:      Отхвърля молбата на жалбоподателя за допускане на обезпечение. Не се произнася по съдебните разноски.

Резюме

1.      Обезпечително производство — Условия за допустимост — Допустимост на жалбата по главното производство — Липса на релевантност — Граници

(член 278 ДФЕС; член 102, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)

2.      Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Fumus boni juris — Неотложност — Кумулативен характер — Претегляне на всички разглеждани интереси — Ред за разглеждане и начин на проверка — Право на преценка на съдията по обезпечителното производство — Временен характер на мярката

(членове 278 ДФЕС и 279 ДФЕС; член 102 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)

1.      Въпросът за допустимостта на иска или жалбата по принцип не трябва да се обсъжда в обезпечителното производство, а трябва да се анализира при разглеждането на самия иск или самата жалба, освен ако от пръв поглед не се установява, че искът или жалбата е явно недопустим или недопустима. Когато допустимостта не е prima facie напълно изключена, произнасянето по нея на етапа на обезпечително производство би предрешило решението на съда по иска или жалбата.

Освен това, макар ответникът да не се позовава на явната недопустимост на иска или жалбата по главното производство, не е изключена възможността съдията по обезпечителното производство да се произнесе по този въпрос, доколкото недопустимостта на иск или жалба, с който или която се цели осъществяване на съдебен контрол върху акт, съставлява абсолютно процесуално основание, което може и дори трябва да бъде изтъкнато служебно от съда на Съюза.

(вж. точки 17 и 18)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 4 февруари 1999 г., Peña Abizanda и др./Комисия, T‑196/98 R, точка 10 и цитираната съдебна практика

Съд на публичната служба — 14 декември 2006 г., Dálnoky/Комисия, F‑120/06 R, точка 41

2.      Условието за неотложност и условието за вероятна основателност на иска или жалбата (fumus boni juris) са кумулативни, поради което молбата за временни мерки трябва да се отхвърли, ако някое от тези условия не е изпълнено. При необходимост съдията по обезпечителното производство трябва също да претегли съответните интереси.

При тази цялостна проверка съдията по обезпечителното производство разполага с широко право на преценка и е свободен да определи в зависимост от особеностите на случая как следва да провери дали са налице различните условия и какъв е редът за тази проверка, тъй като няма правна норма, която да му налага предварително установен аналитичен модел за преценка на необходимостта от постановяване на временни мерки.

Когато в рамките на молба за постановяване на привременни мерки съдията по обезпечителното производство, пред който се посочва опасността молителят да претърпи тежки и непоправими вреди, претегля различните разглеждани интереси, той трябва по-специално да провери дали евентуалната отмяна на спорното решение от съда, разглеждащ спора по същество, би позволила промяната на положението, създадено с незабавното изпълнение на решението, и обратно, дали спирането на изпълнението на това решение би могло да представлява пречка за пълното му действие, в случай че искът или жалбата в основното производство бъде отхвърлен(а).

Що се отнася до последиците от спирането на изпълнението на решението за отказ да бъде подновен договора на служител, само по себе си спирането на изпълнението на това решение няма да промени положението на заинтересованото лице, тъй като само по себе си не може да му предостави каквото и да е право неговият договор да бъде подновен, нито дори да позволи положението му да бъде преразгледано. Следователно подобно спиране на изпълнението само по себе си би било лишено от действие и следователно от интерес.

(вж. точки 41, 42, 50 и 51)

Позоваване на:

Съд — 31 юли 1989 г., S./Комисия, 206/89 R, точки 14 и 15

Първоинстанционен съд — 10 септември 1999 г., Elkaïm и Mazuel/Комисия, T‑173/99 R, точка 18; 9 август 2001 г., De Nicola/ЕИБ, T‑120/01 R, точка 12; 30 април 2008 г., Испания/Комисия, T‑65/08 R, точка 82 и цитираната съдебна практика

Съд на публичната служба — 31 май 2006 г., Bianchi/ETF, F‑38/06 R, точка 20