ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
25 април 2008 година
Дело F‑19/08 R
Kelly-Marie Bennett и др.
срещу
Служба за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП)
„Публична служба — Обезпечително производство — Молба за спиране изпълнението на акт — Обявление за конкурс — Неотложност — Липса“
Предмет: Жалба на основание на членове 242 ЕО, 243 ЕО и членове 157 АЕ и 158 AЕ, с която трима срочно наети служители на СХВП искат да се спре обявлението за конкурс OHIM/AD/02/07 — Администратори (AD 6) в областта на индустриалната собственост, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 12 декември 2007 г. (ОВ C 300 A, стр. 17), и девет други срочно наети служители на СХВП искат спирането на обявлението за конкурс OHIM/AST/02/07 — Асистенти (AST 3) в областта на индустриалната собственост, публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 12 декември 2007 г. (ОВ C 300 A, стр. 50)
Решение: Отхвърля молбата за допускане на обезпечение. Съдът на публичната служба не се произнася по съдебните разноски.
Резюме
1. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — „Fumus boni juris“ — Неотложност — Кумулативен характер — Претегляне на всички разглеждани интереси
(членове 242 ЕО и 243 ЕО; член 102, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
2. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Значителна и непоправима вреда — Тежест на доказване
(членове 242 ЕО и 243 ЕО; член 102, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)
1. Съгласно член 102, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба в молбите за временни мерки трябва да се посочат обстоятелствата, установяващи неотложността, както и фактическите и правните основания, които обосновават вероятната основателност (fumus boni juris) за постановяване на поисканата временна мярка. Тези условия са кумулативни, поради което при липса на някое от тях молбата за временни мерки трябва да бъде отхвърлена. Когато е необходимо, съдията по обезпечителното производство пристъпва към претегляне на всички налични интереси.
В рамките на това цялостно разглеждане съдията разполага с широко право на преценка и с оглед на особеностите на конкретния случай може свободно да определи начина, по който тези различни условия трябва да бъдат проверени, както и реда на разглеждането им, тъй като няма норма от общностното право, която да му налага предварително определена схема за анализ при преценката на необходимостта дали да се произнесе по предварителните мерки.
(вж. точки 15—17)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 10 септември 1999 г., Elkaïm и Mazuel/Комисия, T‑173/99 R, Recueil FP, стр. I‑A‑155 и II‑811, точка 18, 9 август 2001 г., De Nicola/ЕИБ, T‑120/01 R, Recueil FP, стр. I‑A‑171 и II‑783, точки 12 и 13
Съд на публичната служба — 31 май 2006 г., Bianchi/ETF, F‑38/06 R, RecueilFP, стр. I‑A‑1‑27 и II‑A‑1‑93, точки 20 и 22
2. Целта на обезпечителното производство е не да осигури предоставянето на обезщетение за вреди, а да гарантира пълната ефикасност на решението по същество. За да се постигне тази цел, исканите мерки трябва да бъдат неотложни в смисъл, че за да се избегне значителна и непоправима вреда на интересите на ищеца или на жалбоподателя, е необходимо те да бъдат постановени и да породят действие още преди постановяването на решението по главното производство. Страната, която иска постановяването на временните мерки, следва да представи доказателства, че не може да изчака приключването на главното производство, без да понесе вреди от такова естество. Въпреки че за установяването на наличието на такава вреда не е необходимо да се иска с пълна сигурност да се установи, че тя е настъпила и е достатъчно тя да може да бъде предвидена с достатъчна степен на вероятност, това не променя факта, че ищецът или жалбоподателят трябва да докаже фактите, които счита, че обосновават възможността за настъпване на значителна и непоправима вреда.
По принцип вреда, която е чисто имуществена, не може да се разглежда като непоправима или дори като трудно поправима, щом като впоследствие може да бъде финансово компенсирана. Също така сама по себе си необходимостта да се намери работа в чужбина по принцип не може да представлява значителна и непоправима вреда.
(вж. точки 24, 25, 27 и 28)
Позоваване на:
Съд — 25 март 1999 г., Willeme/Комисия, C‑65/99 P(R), Recueil, стр. I‑1857, точка 62
Първоинстанционен съд — 30 ноември 1993 г., D./Комисия, T‑549/93 R, Recueil, стр. II‑1347, точка 45, Elkaïm и Mazuel/Комисия, посочено по-горе, точка 25, 7 декември 2001 г., Lior/Комисия, T‑192/01 R, Recueil, стр. II‑3657, точка 49, 19 декември 2002 г., Esch-Leonhardt и др./ЕЦБ, T‑320/02 R, Recueil FP стр. I‑A‑325 и II‑1555, точка 27
Съд на публичната служба — 21 ноември 2007 г., Petrilli/Комисия, F‑98/07 R, все още непубликувано в Сборника, точка 36, 30 януари 2008 г., S/Парламент, F‑64/07 R, все още непубликувано в Сборника, точка 31