Language of document : ECLI:EU:C:2019:110

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)

12 февруари 2019 година(*)

„Преюдициално запитване — Спешно преюдициално производство — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Директива (ЕС) 2016/343 — Член 4 — Публично позоваване на вината — Решение за задържане под стража — Правни средства за защита — Производство за проверка на законосъобразността на това решение — Зачитане на презумпцията за невиновност — Член 267 ДФЕС — Член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз — Право на разглеждане в разумен срок — Национална правна уредба, която ограничава правото на националните юрисдикции да сезират Съда с преюдициално запитване или ги задължава да се произнесат, без да изчакат отговора на това запитване — Дисциплинарни наказания при неспазване на тази правна уредба“

По дело C‑8/19 PPU

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Специализирания наказателен съд (България) с определение от 27 декември 2018 г., постъпило в Съда на 7 януари 2019 г., в рамките на наказателно производство срещу

RH,

СЪДЪТ (първи състав),

състоящ се от: J.‑C. Bonichot, председател на състава, C. Toader (докладчик), A. Rosas, L. Bay Larsen и M. Safjan, съдии,

генерален адвокат: Y. Bot,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид искането на запитващата юрисдикция от 27 декември 2018 г., постъпило в Съда на 7 януари 2019 г., преюдициалното запитване да бъде разгледано по реда на спешното производство по член 107 от Процедурния правилник на Съда,

предвид решението на първи състав от 16 януари 2019 г. да уважи това искане,

постанови настоящото

Определение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 267 ДФЕС, член 47, първа и втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и член 4, параграф 1 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (ОВ L 65, 2016 г., стр. 1) във връзка със съображение 16 от тази директива.

2        Запитването е отправено в рамките на наказателно производство срещу RH във връзка с продължаването на неговото задържане под стража.

 Правна уредба

 ЕКПЧ

3        Член 5 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), е озаглавен „Право на свобода и сигурност“ и предвижда:

„1.      Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:

[…]

c)      законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление;

[…]

4.      Всяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

[…]“.

4        Член 6 от ЕКПЧ, озаглавен „Право на справедлив процес“, предвижда в точка 1:

„Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично разглеждане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. […]“.

 Правото на Съюза

5        Текстът на съображение 16 от Директива 2016/343 е следният:

„Презумпцията за невиновност би била нарушена, ако в публични изявления на публични органи или съдебни решения, различни от решенията относно вината, заподозреният или обвиняемият бъде представен като виновен, докато вината му не бъде установена в съответствие със закона. Такива изявления и съдебни решения не следва да създават впечатлението, че това лице е виновно. Това не следва да засяга актовете на обвинението, които имат за цел да докажат вината на заподозрения или обвиняемия, като например обвинителния акт, и не засяга съдебните решения, в резултат на които влиза в сила условна присъда, при условие че е спазено правото на защита. Това също така не следва да засяга предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебни или други компетентни органи и се основават на подозрения или елементи на уличаващи доказателства, като например решения за предварително задържане, при условие че тези решения не представят заподозрения или обвиняемия като виновен. Преди да бъде взето предварително решение от процесуално естество, компетентният орган трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение, а решението би могло да съдържа позоваване на тези елементи“.

6        Член 4 от посочената директива, озаглавен „Публично позоваване на вината“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки вземат необходимите мерки, за да гарантират, че докато вината на заподозрения или обвиняемия не бъде доказана в съответствие със закона, тези лица не се представят като виновни в публични изявления на публичните органи и в съдебни решения, различни от решенията относно въпроса за вината. Това не засяга актовете на обвинението, които имат за цел да докажат вината на заподозрения или обвиняемия, и предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебните или други компетентни органи и се основават на подозрения или уличаващи доказателства“.

7        Съгласно член 6 от същата директива, озаглавен „Тежест на доказване“:

„1.      Държавите членки гарантират, че обвинението носи тежестта на доказване на вината на заподозрените или обвиняемите. Това не засяга евентуалното задължение на съдията или на компетентния съд да търси както уличаващи, така и оневиняващи доказателства, както и правото на защитата да представя доказателства в съответствие с приложимото национално право.

2.      Държавите членки гарантират, че всяко съмнение относно вината е в полза на заподозрения или обвиняемия, включително когато съдът преценява дали въпросното лице следва да бъде оправдано“.

 Българското право

8        В съответствие с член 22 от Наказателно-процесуалния кодекс (наричан по-нататък „НПК“) всяко наказателно дело следва да се разгледа и реши в разумен срок, особено ако обвиняемият е задържан.

9        Съгласно член 56, алинея 1 и член 63, алинея 1 от НПК мярката за неотклонение задържане под стража може да бъде взета и продължена, когато е налице „обосновано предположение“, че обвиняемият е извършил престъплението.

10      По силата на член 65, алинея 4 от НПК, когато обвиняемият оспори пред съда наличието на всички законови предпоставки за продължаване на задържането му, включително и продължаващото наличие на обосновано предположение, че е извършил разглежданото престъпление, съдът е задължен да отговори на доводите му и да прецени дали това предположение продължава да съществува или е отпаднало.

11      Според член 489, алинея 2 от НПК при отправено преюдициално запитване, независимо че производството по главното дело пред запитващия съд е спряно, страните може да правят искане за промяна на мярка за неотклонение задържане под стража, като съдът е задължен да се произнесе по това искане с акт по същество.

 Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

12      RH е заподозрян, че е участвал в организирана престъпна група за извършване на убийства — престъпление по член 321, алинея 3 във връзка с алинея 2 от Наказателния кодекс. За това престъпление се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10 години.

13      На 22 октомври 2018 г. спрямо RH е взета мярка за неотклонение задържане под стража, като съдилищата на първа и втора инстанция са приели, че е налице обосновано предположение, че той е извършил твърдяното престъпление.

14      На 20 декември 2018 г. запитващата юрисдикция е сезирана с искане от защитата на RH за неговото освобождаване, като в съответствие с член 56, алинея 1 и член 63, алинея 1 от НПК е оспорено съществуването на обоснованото предположение за участието му в посоченото престъпление.

15      Що се отнася до законността на решението за задържане под стража, запитващата юрисдикция посочва, че въпросът за освобождаването на RH зависи само от това дали има обосновано предположение, че е възможно да е автор на разглежданото престъпление.

16      С оглед на произнасянето по този въпрос посочената юрисдикция изразява съмнения в две насоки. От една страна, в процеса на обсъждане на въпроса за наличието на обосновано предположение, че RH е извършил разглежданото престъпление, запитващата юрисдикция среща съществени затруднения относно това как следва да организира своя словесен изказ, така, че едновременно да не представи RH като виновен и да даде отговор на поставените от защитата възражения.

17      Всъщност от най-новата национална съдебна практика следва, че при разглеждането на законността на решението за задържане под стража, за да се определи дали е налице обосновано предположение, че заподозреният или обвиняемият е извършил твърдените деяния, трябва да се извърши преценка „на пръв поглед“, че обвинението е доказано.

18      В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че тълкуването на националната правна уредба относно решението за задържане под стража вече е било предмет на преюдициално запитване по делото, по което е постановено решение от 19 септември 2018 г., Милев (C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732). По това дело, след отправяне на запитването и спиране на производството, обвиняемият е поискал на два пъти преразглеждане на законността на задържането му на същото основание като изложеното в рамките на запитването.

19      От друга страна, запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали, като отправя настоящото преюдициално запитване и спира производството по делото за разглеждане на спора, с който е сезирана, спазва правото на Съюза, включително задължението за произнасяне в разумен срок. Всъщност, макар член 489, алинея 2 от НПК да не предвижда изрично, че тази юрисдикция трябва да се произнесе по искане за изменение на решението за задържане под стража, новата съдебна практика тълкува посочената разпоредба по такъв начин, че такова запитване се оказва невъзможно.

20      Според запитващата юрисдикция, сезираната със спора по делото, по което е постановено решение от 19 септември 2018 г., Милев (C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732), юрисдикция е отправила преюдициалното запитване и е спряла производството въпреки задължителните указания на по-горната инстанция, което е довело до дисциплинарно производство пред Висшия съдебен съвет (България) за неспазване на задължението за произнасяне в разумен срок.

21      При тези обстоятелства Специализираният наказателен съд (България) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Съответна ли е на чл. 267 ДФЕС и чл. 47 ал. 2 от Хартата такова тълкуване на националния закон — чл. 489 ал. 2 НПК — което задължава запитващата юрисдикция, въпреки че е задала преюдициално запитване относно законността на задържане под стража в наказателно производство, вместо да изчака да получи отговор от Съда, направо да се произнесе относно тази законност[?]

Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен:

2)      а)      Въз основа на последното изречение на съображение 16 от Директива № 2016/343, следва ли националният съдия така да тълкува националното си право, че преди да вземе решение за продължаване на предварителното задържане, той „трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства […] за да бъде обосновано съответното решение“[?]

б)      При аргументирано и сериозно оспорване от защитата именно на тези „достатъчно елементи на уличаващи доказателства“, дължи ли се отговор от националния съдия, съобразно изискването на чл. 47 ал.1 от Хартата за осигуряване на ефективно правно средство за защита в рамките на съдебния контрол върху продължаване на задържането[?]

в)      Ще бъде ли нарушен чл. 4 вр чл. 3 от [Директива 2016/343], както е разтълкуван в [решение от 19 септември 2018 г., Милев (C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732)], ако националният съд, при взимане на решението си за продължаване на предварително задържане, се мотивира съобразно практиката на Съда по ЕКЧП по чл. 5 ал.1 б.„с“ ЕКЧП — а именно установи наличието на доказателства в подкрепа на обвинението, които по своето естество „може да убедят един независим наблюдател, че лицето може да е извършил деянието“ и по чл. 5 ал.4 ЕКЧП — а именно като ефективно и реално се произнесе по възраженията на защитата, свързани със законността на задържането под стража[?]“.

 По спешното преюдициално производство

22      Запитващата юрисдикция прави искане преюдициалното запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

23      В това отношение трябва да се подчертае, че настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Директива 2016/343, попадаща под действието на част трета, дял V от Договора за функционирането на ЕС, който се отнася до пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Следователно то може да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз и в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

24      Що се отнася до критерия за спешност, съгласно постоянната практика на Съда следва да се вземе предвид обстоятелството, че понастоящем заинтересованото лице в главното производство не е на свобода и че продължаването на задържането му зависи от изхода на спора в главното производство (решение от 6 декември 2018 г., IK (Изпълнение на допълващо наказание), C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 30 и цитираната съдебна практика).

25      Както бе посочено в точки 12—14 от настоящото определение, в спора по главното производство RH е заподозрян, че е участвал в организирана престъпна група за извършване на убийства и на 22 октомври 2018 г. спрямо него е прието решение за задържане под стража. На 20 декември 2018 г. запитващата юрисдикция е сезирана с искане от защитата на RH за неговото освобождаване, като е оспорено „обоснованото предположение“ за участието му в разглежданото престъпление.

26      От това следва, че продължаването на задържането на RH под стража зависи от решението на Съда, доколкото отговорът му на поставените от запитващата юрисдикция въпроси би могъл да има непосредствено въздействие върху съдбата на задържането му под стража.

27      При тези обстоятелства на 16 януари 2019 г. по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат първи състав на Съда реши да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на преюдициалното запитване по реда на спешното преюдициално производство.

 По преюдициалните въпроси

28      Съгласно член 99 от неговия процедурен правилник, когато отговорът на въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът на преюдициален въпрос не оставя място за разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат.

29      Тази разпоредба следва да се приложи в производството по настоящото преюдициално запитване.

 По първия въпрос

30      С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкувана в съдебната практика национална правна уредба, последицата от която е, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор.

31      Всъщност според запитващата юрисдикция целта на тази правна уредба е да не се накърни правото на заподозрения или обвиняемия молбата му относно законността на това решение за задържане под стража да се разгледа в разумен срок, при което членовете на тази юрисдикция са изложени на опасността да им бъдат наложени дисциплинарни наказания при нарушаване на тази правна уредба.

32      На първо място, необходимо е да се подчертае, че правото на обвиняемите делата им да се разгледат в разумен срок, е закрепено в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ и член 47, втора алинея от Хартата, що се отнася до съдебното производство. В областта на наказателното право това право следва да се спазва не само в това производство, но и в предварителната фаза, от момента, в който е обвинено съответното лице (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2018 г., Колев и др., C‑612/15, EU:C:2018:392, т. 70 и 71 и цитираната съдебна практика).

33      С оглед на това следва да се припомни, че съгласно член 267, четвърта алинея ДФЕС, ако преюдициален въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на Европейския съюз се произнася в най-кратък срок.

34      В това отношение спешното преюдициално производство, въведено с член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз, е един от начините за прилагане на правото на всяко лице неговото дело да бъде разгледано в разумен срок.

35      От това следва, че производствата, предвидени в член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз, са насочени именно към зачитането на това право, закрепено в член 47, втора алинея от Хартата.

36      На второ място, що се отнася до възможността да се отправи преюдициално запитване или да изчака отговора на Съда, следва да се припомни, че член 267 ДФЕС предвижда, по-специално във втората си алинея, че национална юрисдикция може да му отправи преюдициално запитване, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение.

37      Преюдициалното запитване се основава на диалог между съдилища, чието начало зависи изцяло от преценката на националната юрисдикция за релевантността и необходимостта от това запитване (решения от 16 декември 2008 г., Cartesio, C‑210/06, EU:C:2008:723, т. 91 и цитираната съдебна практика и от 1 февруари 2017 г., Tolley, C‑430/15, EU:C:2017:74, т. 31 и цитираната съдебна практика).

38      По този начин националните юрисдикции разполагат с възможно най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси във връзка с тълкуването или преценката на валидността на разпоредбите на правото на Съюза, по които въпроси те трябва да вземат решение (вж. в този смисъл решение от 22 юни 2010 г., Melki и Abdeli, C‑188/10 и C‑189/10, EU:C:2010:363, т. 41 и цитираната съдебна практика).

39      По-конкретно националните юрисдикции са свободни да упражнят това право във всеки момент от производството, който според тях е подходящ. Всъщност изборът на най-подходящия момент за отправяне на преюдициално запитване до Съда е от тяхна изключителна компетентност (решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 17 и цитираната съдебна практика).

40      От друга страна, Съдът вече се е произнесъл, че компетентността, която член 267 ДФЕС предоставя на всяка национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване пред Съда, не може да се постави под съмнение от прилагането на норми на националното право, които позволяват сезирана с въззивна жалба юрисдикция да измени акта, с който се отправя преюдициално запитване до Съда, да отклони това запитване и да разпореди на постановилата посочения акт юрисдикция да възобнови спряното производство по вътрешното право (вж. в този смисъл решение от 16 декември 2008 г., Cartesio, C‑210/06, EU:C:2008:723, т. 95 и 98).

41      Що се отнася до необходимостта за запитващата юрисдикция да изчака отговора на Съда на преюдициалното запитване или до възможността при обстоятелства като разглежданите в главното производство да се произнесе по искане за освобождаване, представено в периода на разглеждане от Съда на преюдициалното запитване, необходимо е най-напред да се уточни, че няма никаква пречка запитващата юрисдикция да разпореди освобождаването на заподозрения или обвиняемия по-специално ако елементите на доказателства, с които разполага, подкрепят подобно решение.

42      От друга страна, следва да се вземе предвид член 100, параграф 1 от Процедурния правилник, съгласно който запитващата юрисдикция запазва възможността да оттегли преюдициалния си въпрос до момента, в който датата на обявяване на съдебното решение бъде съобщена на страните.

43      Във връзка с това съгласно постоянната съдебна практика националният съд, сезиран със спор от областта на правото на Съюза, трябва да може да разпореди привременни мерки, за да гарантира пълното действие на съдебното решение, което следва да бъде произнесено относно съществуването на правата, изтъкнати въз основа на правото на Съюза. Всъщност полезното действие на системата, въведена с член 267 ДФЕС, би било ограничено, ако националната юрисдикция, която спира производството, докато Съдът отговори на нейния преюдициален въпрос, не може да разпореди привременни мерки до произнасянето на решението ѝ, взето след отговора на Съда (вж. в този смисъл решение от 19 юни 1990 г., Factortame и др., C‑213/89, EU:C:1990:257, т. 21 и 22).

44      От своя страна самият Съд може във всеки един момент да провери дали условията, обосноваващи компетентността му, продължават да са налице, както е видно от член 100, параграф 2 от неговия процедурен правилник.

45      Всъщност съгласно постоянната съдебна практика едновременно от текста и от структурата на член 267 ДФЕС следва, че преюдициалното производство предполага по-специално наличието на висящ пред националните юрисдикции действителен спор, по който те трябва да се произнесат с решение, което би взело предвид решението по преюдициалното производство (определение от 5 юни 2014 г., Antonio Gramsci Shipping и др., C‑350/13, EU:C:2014:1516, т. 10 и цитираната съдебна практика).

46      На трето място, относно изтъкнатата от запитващата юрисдикция опасност от дисциплинарни наказания в случай на неподчинение на задължителните указания на по-горната инстанция и относно независимостта на посочената юрисдикция Съдът вече е приел, че тази независимост е от основно значение за правилното функциониране на системата за съдебно сътрудничество, въплътена в предвидения в член 267 ДФЕС механизъм на преюдициалното запитване, доколкото този механизъм може да бъде задействан само от орган, на който е възложено да прилага правото на Съюза и който изпълнява по-конкретно този критерий за независимост (решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), известно като „LM“, C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 54 и цитираната съдебна практика).

47      В това отношение, подобно на несменяемостта на членовете на съответната инстанция или получаването от тях на заплащане, съответстващо на значимостта на изпълняваните от тях функции, изискването за независимост налага също дисциплинарният режим на съдиите да включва необходимите гаранции за пълното избягване на риска от използване на подобен режим като система за политически контрол на съдържанието на съдебните решения (вж. в този смисъл решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), известно като „LM“, C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 64 и 67 и цитираната съдебна практика). Присъща гаранция за независимостта на съдиите е да не бъдат изложени на дисциплинарни наказания за упражняването на право като това да отправят преюдициално запитване до Съда или да решат да изчакат отговора на такова запитване, преди да се произнесат по съществото на спора, с който са сезирани, което право е от тяхната изключителна компетентност (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 17 и 25 и цитираната съдебна практика).

48      Ето защо на първия въпрос следва да се отговори, че член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба от чието тълкуване в съдебната практика следва, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор.

 По втория въпрос

49      С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4 от Директива 2016/343 във връзка със съображение 16 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че изискванията, произтичащи от презумпцията за невиновност, налагат, когато компетентната юрисдикция разглежда обосновано предположение, че заподозреният или обвиняемият е извършил твърдяното престъпление, за да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, тази юрисдикция да извърши претегляне на представените пред нея елементи на уличаващи и оневиняващи доказателства и да мотивира решението си не само като посочи приетите елементи на доказателства, но и като се произнесе по възраженията на защитата.

50      Въпреки че запитващата юрисдикция е запозната с даденото от Съда тълкуване в решение от 19 септември 2018 г., Милев (C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732), тъй като тя се позовава изрично на него, посочената юрисдикция счита, че обясненията на Съда не позволяват да се отговори напълно на нейните запитвания.

51      Следва да се припомни, че в посоченото решение Съдът е постановил, че член 3 и член 4, параграф 1 от Директива 2016/343 трябва да се тълкуват в смисъл, че не са пречка за приемането на предварителни решения от процесуално естество — каквото е решението за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен орган — които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно, и че за сметка на това посочената директива не урежда условията, при които могат да се вземат решенията за задържане под стража.

52      Въпросът на запитваща юрисдикция попада в рамките на по-широкото понятие „обосновано подозрение“ по смисъла на член 5, точка 1, буква c) от ЕКПЧ и изглежда, се поражда по-конкретно от последното изречение на съображение 16 от Директива 2016/343, съгласно което „[п]реди да бъде взето предварително решение от процесуално естество, компетентният орган трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение, а решението би могло да съдържа позоваване на тези елементи“.

53      В случая съображение 16 от Директива 2016/343 съответства на член 4 от нея, тъй като това съображение е насочено към изясняване на целите на посочения член, така че последното изречение на съображение 16 трябва да се тълкува с оглед на същото съображение в неговата цялост и с оглед на член 4 от тази директива.

54      В това отношение, от една страна, член 4 от Директива 2016/343, озаглавен „Публично позоваване на вината“, и изречения от първо до четвърто на съображение 16 от тази директива се съсредоточават върху обстоятелството, че публичните изявления, направени от публичните органи, както и съдебните актове, различни от тези относно въпроса за вината, не трябва да представят заподозрения или обвиняемия като виновен. Впрочем в член 4, параграф 1, второ изречение от Директива 2016/343 изрично се уточнява, че „[т]ова не засяга […] предварителните решения от процесуално естество, които са взети от съдебните или други компетентни органи и се основават на подозрения или уличаващи доказателства“.

55      От друга страна, ако в първото и второто изречение на съображение 16 от Директива 2016/343 само се припомня необходимостта да се зачита презумпцията за невиновност при публични изявления, в третото и четвъртото изречение на това съображение се възпроизвежда идеята, че въздържаността при публични изявления не засяга актовете на обвинението или предварителните решения от процесуално естество, по-специално отнасящите се до предварителното задържане.

56      Освен това член 6 от Директива 2016/343, озаглавен „Тежест на доказване“, предвижда изрично в параграф 1, второ изречение, че тази разпоредба не засяга евентуалното задължение на съдията или на компетентния съд да търси „както уличаващи, така и оневиняващи“ доказателства, както и правото на защитата да представя доказателства в съответствие с приложимото национално право.

57      По този начин, ако след разглеждане на уличаващи и оневиняващи доказателства национална юрисдикция стигне до извода, че е налице обосновано предположение, че дадено лице е извършило твърдените деяния и вземе предварително решение в този смисъл, това не може да е равнозначно на това да представи заподозрения или обвиняемия като виновен за тези деяния по смисъла на член 4 от Директива 2016/343.

58      Всъщност от член 4, параграф 1, второ изречение от тази директива следва, че тази разпоредба не засяга предварителните решения от процесуално естество, взети от съдебни органи, и в четвъртото изречение на съображение 16 от посочената директива сред тези предварителни решения са включени и решенията за предварително задържане (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2018 г., Милев, C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732, т. 44).

59      Във всички случаи е необходимо да се припомни, че с оглед на минималната по характер хармонизация, заложена в Директива 2016/343, тя не би могла да се тълкува като пълен и изчерпателен инструмент, който си поставя за цел да установи всички условия относно вземането на решение за задържане под стража, независимо дали става въпрос за начина на разглеждане на различните доказателства, или за обхвата на мотивите на такова решение (решение от 19 септември 2018 г., Милев, C‑310/18 PPU, EU:C:2018:732, т. 47).

60      Предвид изложените по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че членове 4 и 6 от Директива 2016/343 във връзка със съображение 16 от същата директива трябва да се тълкуват в смисъл, че изискванията, произтичащи от презумпцията за невиновност, не са пречка, когато компетентната юрисдикция разглежда обосновано предположение, че заподозреният или обвиняемият е извършил твърдяното престъпление, за да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, тази юрисдикция да извърши претегляне на представените пред нея елементи на уличаващи и оневиняващи доказателства и да мотивира решението си, като не само посочи приетите елементи на доказателства, но и се произнесе по възраженията на защитата, при условие че това решение не представя задържаното лице като виновно.

 По съдебните разноски

61      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (първи състав) определи:

1)      Член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, от чието тълкуване в съдебната практика следва, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор.

2)      Членове 4 и 6 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство във връзка със съображение 16 от същата директива трябва да се тълкуват в смисъл, че изискванията, произтичащи от презумпцията за невиновност, не са пречка, когато компетентната юрисдикция разглежда обосновано предположение, че заподозреният или обвиняемият е извършил твърдяното престъпление, за да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, тази юрисдикция да извърши претегляне на представените пред нея елементи на уличаващи и оневиняващи доказателства и да мотивира решението си, като не само посочи приетите елементи на доказателства, но и се произнесе по възраженията на защитата, при условие че това решение не представя задържаното лице като виновно.

Съставено в Люксембург на 12 февруари 2019 година.

Секретар

 

Председател на първи състав

A. Calot Escobar

 

J.-C. Bonichot


*      Език на производството: български.