РЕШЕНИЕ НА СЪДА (осми състав)
26 юни 2019 година(*)
„Преюдициално запитване — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 93/13/ЕИО — Производство по принудително изпълнение на обезпечено с ипотека вземане — Подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт — Съдебен контрол върху неравноправните клаузи — Спиране на принудителното изпълнение — Липса на компетентност на съда, сезиран с молбата за принудително изпълнение — Защита на потребителя — Принцип на ефективност — Съответстващо тълкуване“
По дело C‑407/18
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Višje sodišče v Mariboru (Апелативен съд Марибор, Словения) с акт от 6 юни 2018 г., постъпил в Съда на 21 юни 2018 г., в рамките на производство по дело
Aleš Kuhar,
Jožef Kuhar
срещу
Addiko Bank d.d.,
СЪДЪТ (осми състав),
състоящ се от: F. Biltgen, председател на състава, C. G. Fernlund и L. S. Rossi (докладчик), съдии,
генерален адвокат: H. Saugmandsgaard Øe,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за словенското правителство, от B. Jovin Hrastnik, в качеството на представител,
– за Европейската комисия, от M. Kocjan и N. Ruiz García, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).
2 Запитването е отправено в рамките на правен спор, страни по който са г‑да Aleš и Jožef Kuhar (наричани по-нататък „г‑да Kuhar“) и Addiko Bank d.d., словенски банков институт, по повод на принудителното изпълнение на вземане по договор за ипотечен кредит, сключен във формата на подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Член 3 от Директива 93/13 предвижда, че:
„1. В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
2. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.
[…]“.
4 Член 4 от тази директива гласи:
„1. Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.
2. Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.
5 Член 5 от посочената директива има следния текст:
„При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл. […]“
6 Член 6, параграф 1 от същата директива предвижда:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
7 Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 93/13:
„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
Словенското право
Закон за защита на потребителите
8 Член 23 от Zakon o varstvu potrošnikov (Закон за защита на потребителите, Uradni list RS, бр. 98/04) предвижда:
„Продавач или доставчик не може да предвижда неравноправни договорни клаузи спрямо потребителите.
Договорните клаузи по предходния параграф са недействителни“.
9 В член 24, първа алинея от посочения закон гласи:
„Договорните клаузи се считат за неравноправни, ако във вреда на потребителя установяват значителна неравнопоставеност между произтичащи от договора права и задължения на страните или ако в резултат на тях изпълнението на договора необосновано би увредило потребителя, или ако последицата от тях е, че изпълнението на договора се различава значително от законообоснованите очаквания на потребителя, или пък ако са в противоречие с принципа на добросъвестност и лоялност“.
Закон за изпълнителното производство и обезпечителните мерки
10 Член 9 от Zakon o izvršbi in zavarovanju (Закон за изпълнителното производство и обезпечителните мерки, Uradni list RS, бр. 3/07) гласи:
„Решението на първоинстанционния съд може да бъде обжалвано, освен ако в закон е предвидено друго.
Разпореждането за допускане на изпълнението, с което се уважава молба за принудително изпълнение, се обжалва от длъжника с частна жалба.
[…]
Решението по частна жалба подлежи на въззивно обжалване.
[…]“.
11 Член 15 от посочения закон предвижда:
„Разпоредбите на Zakon o pravdnem postopku [(Граждански процесуален кодекс, Uradni list RS, бр. 73/07)] се прилагат по аналогия спрямо производството за принудително изпълнение и обезпечителното производство, освен ако в настоящия закон е предвидено друго“.
12 Член 17, първа и втора алинея от посочения закон гласи:
„Съдът разпорежда принудително изпълнение въз основа на изпълнително основание.
Изпълнителни основания са:
1. подлежащо на изпълнение съдебно решение и съдебна спогодба;
2. подлежащ на изпълнение нотариален акт;
[…]“.
13 Съгласно член 55, първа алинея от същия закон:
„Разпореждането за допускане на принудително изпълнение може да се обжалва с частна жалба на основания, които са пречка за изпълнението, и по-специално:
[…]
2) ако актът, въз основа на който е разпоредено изпълнението, не е изпълнително основание или официален документ;
[…]“.
14 Член 71 от Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки гласи следното:
„По молба на длъжника съдът може изцяло или частично да спре изпълнението, ако длъжникът изложи по правдоподобен начин, че е вероятно изпълнението да му причини непоправими или трудно поправими вреди и че тези вреди ще бъдат по-тежки от вредите, които би претърпял взискателят, ако се отложи изпълнението, в следните случаи:
[…]
5) ако е образувано производство за установяване на недействителност на правната сделка, за която е съставен подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт, въз основа на който е допуснато изпълнението;
[…]
Без да се засяга предходният параграф, съдът може по молба на длъжника и в други случаи да спре принудителното изпълнение, когато са налице специални законни основания, но само веднъж и най-много за срок от три месеца.
По предложение на взискателя съдът поставя спирането на изпълнението в зависимост от учредяването на обезпечение от длъжника, освен ако това накърнява неговата издръжка или издръжката на членовете на неговото семейство. Ако длъжникът не предостави обезпечение в определения от съда срок, който не може да надвишава 15 дни, искането за спиране на изпълнението се счита за оттеглено“.
Граждански процесуален кодекс
15 Член 3, трета алинея, точка 1 от Гражданския процесуален кодекс гласи:
„Не се признават от съда действия на разпореждане на страните, които
1. противоречат на обществения ред“.
Закон за нотариата
16 Член 4 от Zakon o notariatu (Закон за нотариата, Uradni list RS, бр. 2/07) гласи:
„Нотариалният акт, който предвижда задължение за прехвърляне на вещно право, за извършване на действие, за бездействие или задължение да се търпи нещо, което може да бъде предмет на спогодба, представлява изпълнително основание, ако длъжникът изрази изрично съгласие за пряката му изпълняемост в самия акт или в отделен нотариален акт и ако вземането е изискуемо“.
17 Член 42 от посочения закон предвижда:
„Преди съставянето на нотариален акт нотариусът е длъжен да разясни на страните по разбираем начин съдържанието и правните последици от предвиденото правно действие или волеизявление, като им обърне внимание относно известните и обичайните рискове, свързани с това правно действие или волеизявление. Нотариусът е длъжен да обърне внимание на страните и на други евентуални обстоятелства във връзка с предвиденото правно действие, ако те са му известни […]. Той е длъжен и да посъветва страните да не използват неясни, неразбираеми или двусмислени изрази и изрично да им обърне внимание на евентуалните правни последици от използването на такива изрази. Ако страните запазят тези изрази, той е длъжен да ги впише в нотариалния акт, като обаче посочи и отправеното до страните предупреждение във връзка с тях“.
Закон за безплатната правна помощ
18 Член 8, четвърто тире от Zakon o brezplačni pravni pomoči (Закон за безплатната правна помощ) гласи:
„Безплатна правна помощ по смисъла на настоящия закон не се предоставя:
[…]
– ако молителят е длъжник в рамките на производство по принудително изпълнение, образувано на основание, което има изпълнителна сила съгласно Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки, освен ако длъжникът изтъкне по правдоподобен начин наличието на правни основания за обжалване с частна жалба на разпореждането за допускане на изпълнението, които по смисъла на разпоредбите на Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки са пречка за изпълнението“.
Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
19 Addiko Bank и г‑да Kuhar сключват договор за ипотечен кредит във формата на подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт, като кредитът е предназначен за финансирането на покупка на жилище (наричан по-нататък „разглежданият нотариален акт). Кредитът е отпуснат в швейцарски франкове (CHF), но г‑да Kuhar били длъжни да погасяват вноските в евро по референтния обменен курс на Европейската централна банка (ЕЦБ) в деня на плащането. Лихвите са обвързани с шестмесечния лихвен процент CHF LIBOR.
20 Тъй като г-да Kuhar не изпълняват задължението си за плащане, на основание на разглеждания нотариален акт Addiko Bank подава до Okrajno sodišče v Gornji Radgoni (Районен съд Горна Радгона, Словения) молба да се разпореди принудителното изпълнение на посочения акт.
21 Посочената юрисдикция уважава искането да се допусне принудително изпълнение за общата сума 128 765, 66 EUR.
22 В подадената частна жалба до посочената юрисдикция срещу разпореждането за допускане на принудително изпълнение г‑да Kuhar, които не са представлявани от адвокат, поддържат, че Addiko Bank не им е обърнала надлежно внимание относно риска от разлики в обменния курс, което ги накарало до сключат договор, някои клаузи от който били неравноправни и по силата на който трябвало понастоящем да погасят значително по-голяма сума от размера на получения кредит.
23 Okrajno sodišče v Gornji Radgoni (Районен съд Горна Радгона) отхвърля частната жалба по-специално по същество на основание, че г‑да Kuhar били длъжни да погасят произтичащото от разглеждания нотариален акт задължение и че нямало значение дали Addiko Bank им е обърнало внимание на риска от разлики в обменния курс.
24 Г-да Kuhar, които продължават да не са представлявани от адвокат, тогава сезират запитващата юрисдикция Višje sodišče v Mariboru (Апелативен съд Марибор, Словения) с жалба за отмяна на разпореждането за допускане на принудителното изпълнение.
25 От акта за преюдициално запитване следва, че запитващата юрисдикция вече е постановила междинно решение, че клаузата в разглеждания нотариален акт, която предвижда, че кредитът е отпуснат в чуждестранна валута, но трябва да бъде погасяван в евро, има неравноправен характер, тъй като не предвижда никакво подходящо ограничение за риска от разлики в обменния курс. Въпреки че се отнася до основния предмет на договора, посочената клауза не била нито ясна, нито разбираема за г‑да Kuhar. В по-общ план запитващата юрисдикция приема, че макар липсата на ограничаване на риска от разлики в обменния курс да може да се отрази както на потребителя, така и на банката, все пак е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по договора дори само поради обстоятелството, че поради значително по-големите средства, с които разполага като значителна по размера си финансова институция, банката може за тази цел да разчита на специализирани познания, значими данни и опит в тази област. Освен това според посочената юрисдикция при сключването на договор за кредит, предназначен за финансирането на покупката на жилище, разумен потребител не би поел неограничен риск от разлика в обменния курс, който може да има за него трайни неблагоприятни икономически последици. Напротив, ако е имал възможност да преговаря с банката при равни условия и ако е бил надлежно информиран от нея, той би се ангажирал само ако договорът за кредит предвиждал разумно ограничаване на този риск.
26 Запитващата юрисдикция иска да установи дали съдът, сезиран с молба за разпореждане на принудителното изпълнение на договор за ипотечен кредит, е длъжен, когато установи, че този договор съдържа неравноправна клауза, при необходимост служебно да забрани прилагането на такава клауза на посочения етап на производството, или това решение се взема по преценка на съда, който разглежда производството по същество и който евентуално е сезиран от потребителя в отделно производство.
27 В това отношение запитващата юрисдикция най-напред отбелязва, че съгласно тълкувания в практиката на Съда принцип за ефективност на правото на Съюза националните процесуални разпоредби относно силата на пресъдено нещо на съдебно решение не могат да направят прекомерно трудно за сезирания с молба за принудително изпълнение съд да откаже прилагането на неравноправни клаузи. В словенското право обаче в рамките на производство по принудително изпълнение, започнато въз основа на подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт, компетентният съд при все това се сблъсква с процесуални разпоредби от това естество. По-специално ставало въпрос за разпоредби от националното право относно прилагането на принципа на формалната законосъобразност и относно законовите предпоставки за спиране на принудителното изпълнение като предвидените в Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки.
28 От една страна, що се отнася до принципа на формалната законосъобразност, запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно възприетото в словенското право традиционно тълкуване съдът не може да откаже принудителното изпълнение, тъй като съгласно посочения принцип упражняваният от него контрол се ограничава до проверката, че официалният констативен документ за договора за кредит, чието принудително изпълнение се иска, е съставен при спазване на формалните изисквания, предвидени в приложимото законодателство. Ето защо от гледна точка на нарушението на принципа на ефективност положението на съда, сезиран с молба за принудително изпълнение на основание на нотариален акт като разглеждания в настоящото производство, било по същество аналогично на положението, разгледано в делото, по което е постановено определението от 14 ноември 2013 г., Banco Popular Español и Banco de Valencia (C‑537/12 и C‑116/13, EU:C:2013:759).
29 От друга страна, запитващата юрисдикция посочва, че в словенското право не се предвижда спиране на производство по принудително изпълнение, в случай че потребителят предяви иск за установяване на недействителност поради наличието на неравноправна клауза в договора, който е сключил с продавач или доставчик. Предвиденото в член 71, първа и втора алинея от Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки спиране на изпълнението е възможно само по изключение въз основа на мотивирана молба от страна на длъжника, при много стриктни условия относно наличието на непоправима или трудно поправима вреда, която съгласно постоянната практика на словенските съдилища не може да се състои във вреда, произтичаща от провеждането на самото принудително изпълнение.
30 По-нататък запитващата юрисдикция отбелязва, че по принцип длъжникът, срещу когото е насочено производство по принудително изпълнение, не може да се ползва от безплатна правна помощ и няма и средства за процесуалното си представителство, като в повечето случаи това има за последица, че в рамките на това производство той не е подпомаган от адвокат. В резултат на това съществувал значителен риск поради липса на познания длъжникът да не подаде дори молба за спиране на изпълнението или подобна молба да съдържа толкова недостатъци, че да е обречена на неуспех. Поначало твърде ограничените възможности, с които разполага длъжникът, за да отстоява правата си, били още по-ограничени поради правото на взискателя да поиска длъжникът да учреди обезпечение. Всъщност член 71, трета алинея от Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки предвиждал, че ако длъжникът не учреди такова обезпечение, молбата за спиране на принудителното изпълнение се счита за оттеглена.
31 Накрая, запитващата юрисдикция счита, че за да спазят принципа за ефективност на правото на Съюза, словенските съдилища можели да възприемат не толкова тясно тълкуване на принципа на формалната законосъобразност, посочен в точка 28 от настоящото решение, като се допусне съдът, сезиран с молба за принудително изпълнение, служебно да провери неравноправния характер на дадена клауза на посочения етап от производството. Всъщност на посочения етап съдът следва да установи в пълен обхват всички релевантни от правна страна факти, включително спорните между страните. Освен това и нотариалният акт може в по-голяма степен да бъде подложен на проверка по същество, отколкото традиционните изпълнителни основания, издавани от съдилищата. Също така член 4 от Закона за нотариата предвиждал, че длъжникът изрично трябва да приеме, че посоченото основание подлежи на пряко изпълнение, което изключва възможността посредством получаване на съгласие от страна на потребителя да се заобикалят императивни норми като нормите в областта на защитата на потребителите относно неравноправните клаузи. Въз основа на това тълкуване съдът, сезиран с молба за принудително изпълнение, можел следователно да откаже служебно изпълнението на нотариален акт като разглеждания в настоящото производство, който е бил приет от длъжника в нарушение на императивни норми.
32 Тъй като обаче това тясно и ограничително тълкуване на принципа на формалната законосъобразност понастоящем е застъпвано от по-голямата част от словенските съдилища, запитващата юрисдикция иска да установи дали това тълкуване е съвместимо с принципа на ефективност на правота на Съюза, приложен спрямо Директива 93/13.
33 При тези условия Višje sodišče v Mariboru (Апелативен съд Марибор) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„С оглед на принципа на ефективност на правото на Европейския съюз следва ли Директива 93/13 […] да се тълкува в смисъл, че в рамките на производство по принудително изпълнение съдът, сезиран с молба за принудително изпълнение, е длъжен служебно да откаже изпълнението поради неравноправна клауза, съдържаща се в подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт (изпълнително основание), в случай като разглеждания, при който процесуалноправната уредба на държава членка не предоставя на съда реална възможност да спре или да отложи принудителното изпълнение (по молба на длъжника или служебно) до постановяването на окончателно решение по същество относно неравноправния характер на клаузата в рамките на исково производство, образувано от длъжника в качеството на потребител?“.
По допустимостта на преюдициалното запитване
34 В самото начало словенското правителство поставя под съмнение допустимостта на преюдициалното запитване. Посоченото правителство отбелязва, че според запитващата юрисдикция тя трябва служебно да се противопостави на изпълнението на незаконосъобразни клаузи, които се съдържат в нотариален акт като разглеждания в настоящото производство, тъй като словенското процесуално право не допуска временно спиране на принудителното изпълнение. Впрочем до датата на преюдициалното запитване самите г‑да Kuhar не били изпълнили процесуалните предпоставки, за да се разпореди тази мярка за спиране съгласно националното законодателство, тъй като не били предявили иск по същество за установяване на недействителността на договорните клаузи и поради това изобщо не се поставял въпросът за спиране на изпълнението.
35 В това отношение е важно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда член 267 ДФЕС предоставя на националните юрисдикции най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси, които налагат по-специално тълкуване на разпоредбите на правото на Съюза за целите на решаването на отнесения до тях спор, и са свободни да упражнят това право във всеки момент от производството, който според тях е подходящ (вж. по-специално решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов, C‑173/09, EU:C:2010:581, т. 26 и от 14 ноември 2018 г., Memoria и Dall’Antonia, C‑342/17, EU:C:2018:906, т. 33 и цитираната съдебна практика).
36 Също така Съдът многократно е припомнял, че отправените от националните юрисдикции въпроси относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по тези въпроси само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 27 и цитираната съдебна практика).
37 Съдът е постановил и че в рамките на сътрудничеството, установено с член 267 ДФЕС, той не следва да проверява дали актът за преюдициално запитване е постановен съобразно националните правила за съдебната организация и съдопроизводството (вж. по-специално в този смисъл решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 30 и цитираната съдебна практика).
38 В настоящия случай следва да се отбележи, че изтъкнатият от словенското правителство довод с цел да се установи хипотетичният характер на преюдициалното запитване, отправено от запитващата юрисдикция, която е сезирана с молба за принудително изпълнение на обезпечено с ипотека вземане, е основан на съображения, свързани със спазването на процесуалните правила на националното право, по-специално на обстоятелството, че до датата, на която е отправено преюдициалното запитване, длъжниците в главното производство не са предявили съгласно словенското право иск по същество, който има за цел да се установи недействителността на считаните от тях за неравноправни договорни клаузи в разглеждания нотариален акт.
39 Както следва обаче от точки 35 и 37 от настоящото решение, не може да се обяви за недопустимо преюдициално запитване, на основание че е постановено в нарушение на националните правила за съдебната организация и съдопроизводството или съответно е отправено на твърде ранен етап от националното производство.
40 Следователно преюдициалното запитване е допустимо.
По преюдициалния въпрос
41 С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали с оглед на принципа за ефективност Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която национален съд, сезиран с молба за принудително изпълнение на договор за ипотечен кредит, сключен между продавач или доставчик и потребител във формата на подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт, няма възможност нито по искане на потребителя, нито служебно да провери дали съдържащите се в този акт клаузи нямат неравноправен характер по смисъла на посочената директива и на това основание да спре поисканото принудително изпълнение.
42 В самото начало следва да се отбележи, че запитващата юрисдикция не отправя запитване до Съда относно тълкуването на членове 3—5 от Директива 93/13, което му дава възможност да прецени евентуално неравноправния характер на клаузите на договора за кредит, който е предмет на разглеждания нотариален акт и чието принудително изпълнение се иска. Всъщност, както е видно от точка 25 от настоящото решение, запитващата юрисдикция вече се е произнесла с междинно решение по неравноправния характер на клаузите на посочения договор, като Съдът не може да обсъжда това решение в рамките на производството по член 267 ДФЕС.
43 След тази констатация следва да се подчертае, че съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки предвиждат, че при условията на тяхното национално право включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици не са обвързващи за потребителя.
44 Следва да се припомни и че предвид естеството и значението на обществения интерес, на който се основава защитата, гарантирана на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите и доставчиците, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 40 и цитираната съдебна практика).
45 Макар Съдът вече да е дал съобразени с изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 насоки в различни отношения за това по какъв начин националният съд трябва да осигури защитата на правата, които потребителите черпят от тази директива, следва да се отбележи, че правото на Съюза по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза, поради което тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 57).
46 Ето защо при липсата на хармонизация на националните механизми за принудително изпълнение редът и условията за прилагането им се уреждат във вътрешното право на държавите членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия. При все това тези правила трябва да отговарят на двойното условие да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на еквивалентност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 40 и цитираната съдебна практика).
47 Що се отнася, от една страна, до принципа на еквивалентност, който не е предмет на преюдициалното запитване, следва да се отбележи — както прави Комисията в писменото си становище — че Съдът не разполага с никакви данни, които могат да породят съмнение относно съответствието на разглежданата в главното производство национална правна уредба с посочения принцип.
48 От друга страна, що се отнася до принципа на ефективност, съгласно постоянната съдебна практика при разглеждането на въпроса дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, за неговия ход и за неговите особености пред различните национални инстанции. В тази перспектива следва, ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството (вж. в този смисъл по-специално решения от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 51 и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 43 и 44).
49 С оглед на посочената съдебна практика следва да се провери дали национална процесуална уредба като разглежданата в главното производство накърнява ефективността на предоставената на потребителите защита с Директива 93/13.
50 В това отношение в настоящия случай от описанието, направено от запитващата юрисдикция, следва, че в словенското право уредбата на принудителното изпълнение има следните характеристики:
– съдът по принудителното изпълнение на договор за ипотечен кредит, сключен във формата на подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт, не може да откаже принудителното изпълнение, на основание че въпросният договор съдържа неравноправна клауза, тъй като посоченият съд трябва безусловно да се придържа към съдържанието на изпълнителното основание, без да може да подлага на преценка законосъобразността на това съдържание,
– по принцип не е възможно дори временно спиране на принудителното изпълнение, освен в случай на започване на производство по същество от страна на ищеца в качеството потребител, с цел да се установи недействителността на неравноправната договорна клауза,
– спирането на принудителното изпълнение до постановяването на окончателно решение по същество е допустимо само по изключение и спрямо него се прилагат стриктни законови предпоставки, свързани с доказването на непоправима или трудно поправима вреда по смисъла на член 71, първа алинея от Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки, като се изключва вредата, свързана със самото принудително изпълнение, което на практика прави спирането почти невъзможно,
– взискателят има право да поиска от длъжника да учреди обезпечение, ако последният поиска спиране на принудителното изпълнение, и
– длъжникът в производството по принудителното изпълнение не може да получи безплатна правна помощ, поради което той сам трябва да заплати значителните разходи за представителство от адвокат.
51 В писменото си становище словенското правителство оспорва възприетото от запитващата юрисдикция тълкуване на националното право. По-специално посоченото правителство изтъква, че с оглед на неотдавнашната практика на Ustavno sodišče (Конституционен съд, Словения), прилагана и от множество други национални съдилища, понастоящем следвало както да се тълкува критерият за непоправима или трудно поправима вреда по смисъла на член 71, алинея 1 от Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки, така и да се постигне баланс между положението на длъжника и положението на взискателя, като се има предвид и вредата, произтичаща от провеждането на принудителното изпълнение.
52 В това отношение е достатъчно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда в рамките на производството по член 267 ДФЕС функциите на Съда и функциите на запитващата юрисдикция са ясно разделени. Макар Съдът да е компетентен да тълкува разпоредбите на правото на Съюза, единствено запитващата юрисдикция може да тълкува националното законодателство. Поради това Съдът следва да се придържа към тълкуването на националното право, което му е изложила посочената национална юрисдикция (решение от 27 февруари 2019 г., Associação Peço a Palavra и др., C‑563/17, EU:C:2019:144, т. 36 и цитираната съдебна практика).
53 По отношение на разглежданата в главното производство процесуална уредба на принудителното изпълнение с оглед на нейните характеристики, изложени от запитващата юрисдикция и обобщени в точка 50 от настоящото съдебно решение, се налага изводът, че тази уредба може да накърни ефективността на защитата, която си поставя за цел Директива 93/13.
54 Всъщност вече е установено, че ефективна защита на предоставените с тази директива на потребителя права може да бъде гарантирана само при условие че системата на националното процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за изпълнение да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор (вж. в този смисъл решения от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC,C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 46 и от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 44).
55 Безспорно е, че както твърди словенското правителство, не може да се изключи — без да се засяга проверката, която следва да извърши запитващата юрисдикция — че по-специално с оглед на Закона за нотариата нотариусите имат задължения да предоставят консултация и информация на потребителите, по-конкретно в рамките на договор за ипотечен кредит, сключен във формата на нотариален акт, и че задължения могат да гарантират превантивен контрол по отношение на неравноправния характер на клаузите в този договор и по този начин да допринесат за спазване на изискванията, установени в член 6, параграф 1 и в член 7, параграф 1 от Директива 93/13 (вж. по аналогия решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 55, 57 и 58).
56 При все това, дори да е налице превантивен контрол от такова естество, той не е достатъчен, за да осигури ефективността на гарантираната с Директива 93/13 защита.
57 Всъщност, както приема Съдът в точка 59 от решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary (C‑32/14, EU:C:2015:637), дори когато в националното законодателство е предвиден такъв превантивен контрол, подходящите и ефективни средства, за да се спре прилагането на неравноправни клаузи в договорите, сключвани от продавачи или доставчици с потребители, трябва да включват разпоредби, позволяващи да се осигури ефективна съдебна защита на потребителите, като им се предостави възможност да оспорят пред съд договора, включително на етапа на неговото принудително изпълнение, при разумни процесуални условия, така че упражняването на техните права да не бъде обусловено по-специално от срокове или извършване на разходи, които правят изключително трудно или практически невъзможно упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13.
58 По-специално по делото, по което е постановено посоченото решение, в точки 60 и 61 Съдът е уточнил, че съгласно разглежданото по това дело национално право потребителят, от една страна, може да предяви иск, за да оспори действителността на разглеждания договор, и от друга страна, да започне производство за изключване или ограничаване на принудителното изпълнение, което в този контекст обхваща правото на потребителя да иска спиране на принудителното изпълнение на посочения договор. Освен това въз основа на данните по предоставената му по посоченото дело преписка Съдът прави извода, че в рамките на посочените производства националните съдилища могат и са длъжни служебно да установят случаите на явна нищожност, в зависимост от наличните доказателства. Ето защо тези процесуални правила на производството по вътрешното право, изглежда, гарантират ефективна съдебна защита на потребителя, като националната юрисдикция следва да провери това обстоятелство.
59 Що се отнася до главното производство обаче, от предоставената на Съда преписка следва, че словенското право не предоставя на потребителя никаква гаранция, която е сравнима с посочените в точки 54, 57 и 58 от настоящото решение.
60 Всъщност от посочената преписка, на първо място, следва, че словенското процесуално право не предвижда ясно правото на потребителя да поиска дори и временно спиране на принудителното изпълнение на договор за ипотечен кредит, на основание че той съдържа неравноправна клауза. Във всеки случай, дори да се предположи, че потребителят разполага с такава възможност, това не променя обстоятелството, че по отношение на молбата за спиране на принудителното изпълнение в националното право се предвижда, че трябва да са изпълнени много стриктни процесуални предпоставки, както и че трябва да се учреди обезпечение по искане на взискателя. Тези изисквания правят почти невъзможно на практика да се постигне тази мярка на спиране, тъй като е вероятно длъжник, който не е изпълнил своето задължение за плащане, да не разполага с необходимите финансови средства, за да учреди необходимото обезпечение. На второ място, изглежда, че съдът, сезиран от взискателя с молба да се допусне принудително изпълнение на неговото вземане, не може служебно да провери евентуално неравноправния характер на клаузите в този договор. Накрая, на трето място, от преюдициалното запитване следва, че съществува значителен риск в рамките на принудителното производство съответните потребители да бъдат възпрени да осигурят своята защита и да предявят в пълна степен своите права с оглед на разходите за представителство, свързани с производството, в сравнение с размера на съответното задължение и на невъзможността да се поиска правна помощ.
61 Важно е да се добави, че обстоятелството, че съгласно словенското процесуално право контролът на евентуално неравноправния характер на клаузите в договор за ипотечен кредит, сключен между продавач или доставчик и потребител, може да се осъществи не от съда, сезиран с молбата за принудителното изпълнение на този договор, а само впоследствие и при необходимост от съда, който разглежда делото по същество и който потребителят е сезирал с иск за установяване на недействителността на тези неравноправни клаузи, е явно недостатъчно, за да се осигури пълната ефективност на изискваната от Директива 93/13 защита на потребителите.
62 Всъщност, тъй като съдът, сезиран с молба за принудително изпълнение, не разполага с правомощието да го спре, на основание че в договора за ипотечен кредит е налице неравноправна клауза, е вероятно принудителното изпълнение върху ипотекирания имот да приключи преди постановяването на решението на съда, който разглежда спора по същество, с което евентуално се установява недействителността на тази клауза поради неравноправния ѝ характер, и вследствие на това и на производството по принудително изпълнение. При тези условия, макар да е постановено такова решение по същество в полза на съответния потребител, той би се ползвал по този начин само от последваща защита под формата на парично обезщетение, поради което тази защита е непълна и недостатъчна, още повече ако принудителното изпълнение е насочено спрямо жилището на този потребител и неговото семейство, което тогава би било окончателно изгубено. Ето защо такава последваща защита не представлява подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на неравноправна клауза, което е в противоречие с целта, посочена в член 7, параграф 1 от Директива 93/13 (вж. в този смисъл определение от 14 ноември 2013 г., Banco Popular Español и Banco de Valencia, C‑537/12 и C‑116/13, EU:C:2013:759, т. 56 и 57 цитираната съдебна практика).
63 Ето защо Директива 93/13, тълкувана с оглед на принципа на ефективност, не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която има характеристиките, описани в точка 50 от настоящото решение.
64 Безспорно в настоящия случай запитващата юрисдикция посочва, че словенската правна уредба можела да се тълкува в съответствие с правото на Съюза, така че по-специално да позволи на съда, сезиран с молба за принудително изпълнение, да прецени служебно евентуално неравноправния характер на клауза в договор за ипотечен кредит, сключен във формата на нотариален акт, и на това основание да спре принудителното изпълнение.
65 В това отношение следва да се припомни, че принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответната директива и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от нея цел (решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 59 и цитираната съдебна практика).
66 Както е постановил освен това Съдът, изискването за такова съответстващо тълкуване включва по-специално задължението за националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянната съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с целите на директива. Следователно националната юрисдикция не би имала основание да приеме, че е изправена пред невъзможност да тълкува разпоредба на националното право в съответствие с правото на Съюза единствено поради факта че тази разпоредба трайно е тълкувана в несъвместим с това право смисъл (вж. по-специално решения от 19 април 2016 г., DI, C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 33 и 34 и от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 60).
67 С оглед на обстоятелството, посочено в точка 64 от настоящото решение, запитващата юрисдикция следва да провери дали разглежданата в главното производство национална уредба действително може да бъде тълкувана в съответствие с Директива 93/13 и ако случаят е такъв, да приложи съответните правни последици.
68 По изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че с оглед на принципа за ефективност Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която национален съд, сезиран с молба за принудително изпълнение на договор за ипотечен кредит, сключен между продавач или доставчик и потребител във формата на подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт, няма възможност нито по искане на потребителя, нито служебно да провери дали съдържащите се в този акт клаузи нямат неравноправен характер по смисъла на посочената директива и на това основание да спре поисканото принудително изпълнение.
По съдебните разноски
69 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (осми състав) реши:
С оглед на принципа за ефективност Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която национален съд, сезиран с молба за принудително изпълнение на договор за ипотечен кредит, сключен между продавач или доставчик и потребител във формата на подлежащ на пряко изпълнение нотариален акт, няма възможност нито по искане на потребителя, нито служебно да провери дали съдържащите се в този акт клаузи нямат неравноправен характер по смисъла на посочената директива и на това основание да спре поисканото принудително изпълнение.
Подписи