ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
H. SAUGMANDSGAARD ØE
представено на 27 февруари 2020 година(1)
Дело C‑778/18
Association française des usagers de banques
срещу
Ministère de l’Économie et des Finances
(Преюдициално запитване, отправено от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция)
„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Договори за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители — Платежна или спестовна сметка — Задължение за кредитополучателя да получава доходите си на платежна сметка при кредитодателя през определен в договора за кредит срок — Персонализирано предимство — Директива 2007/64/ЕО — Член 45, параграф 2 — Директива (ЕС) 2015/2366 — Член 55, параграф 2 — Директива 2014/17/ЕС — Член 4, точки 26 и 27 — Практика на обвързване — Пакетна продажба — Член 12, параграф 1 — Член 12, параграф 2, буква a) — Член 12, параграф 3 — Директива 2014/92/ЕС“
I. Въведение
1. Преюдициалното запитване, отправено от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция), се отнася до тълкуването на член 12, параграф 2, буква а) и параграф 3 от Директива 2014/17/ЕС(2), на член 45, параграф 2 от Директива 2007/64/ЕО(3), на член 55, параграф 2 от Директива (ЕС) 2015/2366(4), както и на член 12, параграф 3 от Директива 2014/92/ЕС(5). По същество целта на тези разпоредби е да се улесни банковата мобилност.
2. Запитването е отправено по повод на спор между Association française des usagers de banques (Френско сдружение на ползвателите на банкови услуги) (наричано по-нататък „AFUB“) и ministre de l’Économie et des Finances (министър на икономиката и финансите), в рамките на който AFUB оспорва национална правна уредба, позволяваща на кредитодателя да обвърже оферта за кредит за недвижим имот с условието в продължение на десет години или за срока на договора за кредит, ако той е по-кратък, всичките доходи от трудова дейност или приравнените на тях доходи на кредитополучателя да бъдат превеждани по платежна сметка при кредитодателя, ако в замяна на това той предостави на кредитополучателя персонализирано предимство.
3. AFUB счита, че тази правна уредба е в противоречие с целта за улесняване на банковата мобилност, преследвана с посочените по-горе директиви. В този контекст Conseil d’État (Държавен съвет) иска от Съда да установи дали такава правна уредба е съвместима с посочените по-долу разпоредби на правото на Съюза.
4. В настоящото заключение ще обясня защо според мен — ако се предположи, че правна уредба като разглежданата в главното производство позволява практики на обвързване по смисъла на Директива 2014/17, което запитващата юрисдикция следва да провери в спора по главното производство — такива практики не са разрешени нито съгласно член 12, параграф 2, буква а), нито съгласно член 12, параграф 3 от тази директива. За сметка на това — ако запитващата юрисдикция прецени, че разглежданата в главното производство уредба се отнася до пакетна продажба по смисъла на Директива 2014/17 — член 45, параграф 2 от Директива 2007/64, член 55, параграф 2 от Директива 2015/2366, както и член 12, параграф 3 от Директива 2014/92 допускат такава правна уредба.
II. Правната рамка
1. Правото на Съюза
1. Директива 2007/64
5. Член 45 от Директива 2007/64, озаглавен „Прекратяване“, предвижда в параграф 2:
„Прекратяването на рамков договор, който е сключен за определен срок, надвишаващ 12 месеца, или на безсрочен договор, не предполага заплащане на такси от ползвателя на платежни услуги след изтичането на срока от 12 месеца. Във всички останали случаи таксите за прекратяване на договора трябва да бъдат подходящи и съобразени с разходите“.
2. Директива 2015/2366
6. Считано от 13 януари 2018 г., Директива 2007/64 е отменена с Директива 2015/2366, която съдържа в член 55, параграф 2 разпоредба, по същество идентична с тази на член 45, параграф 2 от Директива 2007/64, с изключение на това, че посоченият период е намален от дванадесет на шест месеца.
3. Директива 2014/17
7. Съображения 24 и 25 от Директива 2014/17 имат следния текст:
„(24) Предвид специфичните характеристики на договорите за кредит за жилищни недвижими имоти за кредиторите е обичайна практика да предлагат на потребителите набор от продукти или услуги, които могат да бъдат закупени заедно с договора за кредит. Ето защо поради значението на тези договори за потребителите е редно да бъдат предвидени специални правила относно обвързващите практики. Съчетаването в пакет на договор за кредит с една или повече финансови услуги или един или повече финансови продукти е начин кредиторите да разнообразят своята оферта и да се конкурират помежду си, при условие че елементите в пакета могат да бъдат закупени и поотделно. Въпреки че съчетаването в пакет на договор за кредит с една или повече финансови услуги или един или повече финансови продукти може да бъде от полза за потребителите, то може да окаже отрицателно въздействие върху тяхната мобилност и способността им да правят информиран избор, освен ако елементите в пакета могат да бъдат закупени поотделно. Важно е да се предотвратят практики, като обвързването на определени продукти, които могат да склонят потребителите да сключат договори за кредит, без те да отговарят в най-голяма степен на техния интерес, но не бива да се ограничава възможността за пакетни продажби, което може да е от полза за потребителите. Редно е обаче държавите членки да продължат да следят отблизо пазарите на финансови услуги на дребно, за да гарантират, че практиките на пакетна продажба не нарушават избора на потребителите, нито конкуренцията на пазара.
(25) Като общо правило практиките на обвързване следва да не бъдат разрешени, освен ако е невъзможно финансовата услуга или продукт, предлагани заедно с договора за кредит, да бъдат предложени отделно, тъй като са неразделна част от кредита, например в случая с обезпечения овърдрафт. В други случаи обаче може да е оправдано кредиторите да предлагат или да продават договор за кредит в пакет с разплащателна сметка, спестовна сметка, инвестиционен или пенсионен продукт, например когато средствата по сметката се използват за връщане на кредита или са предварително условие за групиране на ресурсите за получаване на кредита, или когато например даден инвестиционен продукт или частен пенсионен продукт служи като допълнително обезпечение по кредита. […]“.
8. Член 4 от тази директива гласи:
„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:
[…]
26. „практика на обвързване“ означава предлагането или продажбата на договор за кредит в пакет с други различни от него финансови продукти или услуги, при което договорът за кредит не се предлага на потребителя отделно;
27. „пакетна продажба“ означава предлагането или продажбата на други отделни финансови продукти или услуги в пакет с договор за кредит, когато договорът за кредит се предлага на потребителя и отделно, но не непременно при същите условия, както при обвързването с допълнителните услуги;
[…]“.
9. Член 12 от посочената директива предвижда:
„1. Държавите членки позволяват практиките на пакетна продажба, но не и на обвързване.
2. Независимо от разпоредбите на параграф 1, държавите членки може да предвидят кредиторите да могат да изискват от потребителя или от член на неговото семейство, или от близък роднина на потребителя:
а) да открие или поддържа разплащателна или спестовна сметка, когато единственото предназначение на тази сметка е натрупването на капитал за погасяването и обслужването на кредит, набиране на средства за получаване на кредит или предоставянето на допълнително обезпечение за кредитора в случай на неизпълнение;
[…]
3. Независимо от разпоредбите на параграф 1 държавите членки може също да разрешат практики на обвързване, когато кредиторът може да докаже на компетентния орган, че обвързаните продукти или категории продукти, които се предлагат при сходни условия и не се предлагат поотделно, носят ясна полза за потребителите, като се отчитат надлежно наличността и цените на съответните продукти, предлагани на пазара. Настоящият параграф се прилага единствено за продукти, които се предлагат на пазара след 20 март 2014 г.
[…]“.
4. Директива 2014/92
10. Съображение 12 от Директива 2014/92 има следния текст:
„[…] Всички разпоредби на настоящата директива следва да се отнасят до платежни сметки, чрез които потребителите могат да извършват следните операции: депозиране на средства, теглене на пари в брой и извършване и получаване на платежни операции до и от трети страни и получаване на парични средства от трети страни, включително извършване на кредитни преводи. В резултат на това сметките с по-ограничени функции следва да бъдат изключени. Например сметки като спестовни сметки, сметки, свързани единствено с изплащането на задължения по кредитна карта, където обикновено постъпват средства единствено за целите на изплащането на кредит, текущи сметки, използвани единствено за изплащането на ипотечни заеми или сметки за електронни пари следва да бъдат по принцип изключени от обхвата на настоящата директива. Ако обаче тези платежни сметки се използват за ежедневни платежни операции и изпълняват всички изброени по-горе функции, те ще бъдат включени в обхвата на настоящата директива. […]“.
11. Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда в параграф 6:
„Настоящата директива се прилага по отношение на платежните сметки, чрез които потребителите могат като минимум да:
а) внасят средства по платежна сметка;
б) теглят пари в брой от платежна сметка;
в) извършват и получават платежни операции, включително кредитни преводи, до и от трети страни.
[…]“.
12. Съгласно член 12, параграф 3 от посочената директива, озаглавен „Такси, свързани с услугата по прехвърляне на платежна сметка“:
„3. Държавите членки гарантират, че евентуалните такси, които прехвърлящият доставчик на платежни услуги събира от потребителя при закриването на платежната сметка при него, са определени в съответствие с член 45, параграфи 2, 4 и 6 от [Директива 2007/64(6)]“.
2. Френското право
1. Законът относно прозрачността, борбата срещу корупцията и модернизацията на стопанския живот
13. Съгласно член 67, параграф II от Loi n° 2016‑1691, du 9 décembre 2016, relative à la transparence, à la lutte contre la corruption et à la modernisation de la vie économique (Закон № 2016‑1691 от 9 декември 2016 г. относно прозрачността, борбата срещу корупцията и модернизацията на стопанския живот):
„При условията, предвидени в член 38 от Конституцията, правителството е овластено да приеме с наредба-закон мерки от областта на действие на настоящия закон в срок от шест месеца от обнародването му, позволяващи да се определят — при спазване на член L. 312‑1‑2 от Code monétaire et financier (Паричен и финансов кодекс) — условията, при които сключването на договор за кредит за недвижим имот от потребител, както и равнището на лихвения процент по този кредит могат да се обвържат с изискването той да открие платежна сметка при кредитодателя и да получава доходите си по тази сметка за срока на договора за кредит, независимо от естеството или произхода на тези доходи […]“.
2. Паричният и финансов кодекс
14. Член L. 312‑1‑2 от Code monétaire et financier (Паричен и финансов кодекс) гласи:
„I.-l. Забранява се продажбата или предлагането на продукти или услуги в пакет, освен когато включените в пакетната оферта продукти или услуги могат да бъдат закупени поотделно или когато те не могат да бъдат разделени.
2. Забранява се всяка продажба или предлагане на продукти или услуги на клиента, които му дават право да получи безвъзмездно, веднага или след изтичането на определен срок, премия в пари или в натура под формата на продукти, стоки или услуги, чиято стойност надвишава праг, определен в зависимост от вида на предлаганите на клиентите продукт или услуга в наредба, приета с постановление на министъра на икономиката след становище на консултативния комитет, установен с член L. 614‑1.
Тези разпоредби се прилагат и за платежните услуги, посочени в член L. 314‑1, параграф II“.
3. Кодексът за потреблението
15. Съгласно член L. 313‑25 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението), изменен с наредба-закон № 2017‑1090 от 1 юни 2017 г. за офертите за кредити за недвижими имоти, обвързани с условието работната заплата или приравнените на нея доходи на кредитополучателя да бъдат превеждани по платежна сметка при кредитодателя, в редакцията му, приложима към фактите по главното производство:
„В офертата по член L. 313‑24:
[…]
10° се посочва дали кредитът е обвързан с условието за превод на заплата по сметка при кредитодателя, уредено в член L. 313‑25‑1. Ако случаят е такъв, се посочват срокът на действие на това условие, евентуално таксите за откриване и поддържане на сметката, по която се превежда работната заплата или приравнените на нея доходи, както и естеството на персонализираното предимство, което кредитодателят се съгласява да предостави в замяна. Офертата трябва да позволява ясното идентифициране на това предимство чрез посочване на лихвените или другите условия, спрямо които е изготвена и които кредитодателят ще приложи, ако кредитополучателят престане да изпълнява изискването за превод на заплата по сметка при кредитодателя.
[…]“.
16. Член L. 313‑25‑1 от този кодекс, въведен с посочената по-горе Наредба-закон № 2017‑1090, в редакцията му, приложима към фактите по главното производство, предвижда:
„Кредитодателят може да обвърже офертата за кредит за недвижим имот, уредена в член L. 313‑24, с условието работната заплата или приравнените на нея доходи на кредитополучателя да бъдат превеждани по платежна сметка, уредена в член L. 314‑1 от Паричния и финансов кодекс (Code monétaire et financier), при този кредитодател, ако в замяна той предостави на кредитополучателя персонализирано предимство.
Това условие не може да бъде налагано на кредитополучателя за срок, по-дълъг от определения с декрет на Conseil d’État (Държавен съвет) максимален такъв. След изтичане на предвидения в договора за кредит срок кредитополучателят получава правото да ползва персонализираното предимство до края на срока на договора.
Ако преди изтичането на този срок кредитополучателят престане да изпълнява посоченото по-горе условие за превод на заплата, кредитодателят може да прекрати персонализираното предимство по първа алинея за вноските, оставащи до изтичането на срока на договора, и да приложи лихвените или другите условия по член L. 313‑25, точка 10. […]“.
17. Член R. 313‑21‑1, въведен в посочения кодекс с Décret n° 2017‑1099, du 14 juin 2017, fixant la durée pendant laquelle le prêteur peut imposer à l’emprunteur la domiciliation de salaires ou revenus assimilés sur un compte de paiement (Декрет № 2017‑1099 от 14 юни 2017 г. за определяне на срока, през който кредитодателят може да изисква работната заплата или приравнените на нея доходи на кредитополучателя да бъдат превеждани по платежна сметка при този кредитодател), гласи:
„Максималният срок, в който съгласно член L. 313‑25‑1 може да се изисква работната заплата или приравнените на нея доходи да бъдат превеждани по сметка при кредитодателя, е десет години, считано от момента на сключване на договора за кредит или евентуално на допълнителното споразумение към първоначалния договор за кредит.
Този срок не може да бъде по-дълъг от срока на договора за кредит“.
III. Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси
18. С Loi n° 2016‑1691, du 9 décembre 2016, relative à la transparence, à la lutte contre la corruption et à la modernisation de la vie économique (Закон № 2016‑1691 от 9 декември 2016 г. относно прозрачността, борбата срещу корупцията и модернизацията на стопанския живот) френският парламент овластява правителството на тази държава членка да приеме с наредба-закон мерки от областта на действие на този закон, позволяващи да се определят — при спазване на член L. 312‑1‑2 от Code monétaire et financier (Паричен и финансов кодекс)(7) — условията, при които сключването на договор за кредит за недвижим имот от потребител, както и равнището на лихвения процент по този кредит могат да се обвържат с изискването той да открие платежна сметка при кредитодателя и да получава доходите си по тази сметка.
19. В резултат на това овластяване е приета Ordonnance n° 2017‑1090, du 1er juin 2017, relative aux offres de prêt immobilier conditionnées à la domiciliation des salaires ou revenus assimilés de l’emprunteur sur un compte de paiement (Наредба-закон № 2017‑1090 от 1 юни 2017 г. за офертите за кредити за недвижими имоти, обвързани с условието работната заплата или приравнените на нея доходи на кредитополучателя да бъдат превеждани по платежна сметка при кредитодателя).
20. С тази наредба-закон в Code de la consommation (Кодекс за потреблението) се въвежда нов член L. 313‑25‑1, който по същество гласи, че кредитодателят може да обвърже офертата за кредит с условието работната заплата или приравнените на нея доходи на кредитополучателя да бъдат превеждани по платежна сметка при този кредитодател, ако в замяна той предостави на кредитополучателя персонализирано предимство. Освен това условието за превод на работна заплата не може да бъде налагано на кредитополучателя за срок, по-дълъг от максималния такъв, като след изтичането му той получава правото да ползва персонализираното предимство до края на срока на договора.
21. В отговор на искане на Съда за разяснения(8) запитващата юрисдикция уточнява, че понятието за платежна сметка по смисъла на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) не се свежда до платежните сметки, предназначени единствено за погасяването на ипотечен кредит или по-общо на кредит за недвижим имот, а включва сметките, които кредитополучателите използват, за да извършват ежедневни платежни операции, като внасяне, прехвърляне или теглене на средства.
22. С Декрет № 2017‑1099 от 14 юни 2017 г., приет на основание посочената в точка 19 от настоящото заключение наредба-закон, в Code de la consommation (Кодекс за потреблението) се въвежда нов член R-313‑21‑1, приложим по отношение на офертите за кредит, изготвени след 1 януари 2018 г., който предвижда, че срокът на условието за превод на работна заплата не е по-дълъг от десет години или от срока на договора за кредит, ако той е под десет години.
23. AFUB иска от Conseil d’État (Държавен съвет) да отмени този декрет поради превишаване на власт.
24. В това отношение AFUB твърди, от една страна, че Наредба-закон № 2017‑1090 от 1 юни 2017 г., в приложение на която е приет обжалваният декрет, е в противоречие с целта за улесняване на банковата мобилност, преследвана с директиви 2007/64, 2015/2366, 2014/92 и 2014/17. Всъщност тя разрешава на кредитните институции да обвързват задължението за превод на работна заплата с предимства и при отказ от тези предимства кредитополучателите да понасят прекомерни разходи, което е пречка за банковата мобилност. От друга страна, AFUB изтъква, че обжалваният декрет е в противоречие с тази цел, доколкото предвижда, че максималният срок, през който кредитните институции могат да обвързват споменатите предимства с превеждането на работната заплата или приравнените на нея доходи на кредитополучателите по сметка в тези институции, е десет години.
25. Министърът на икономиката и финансите счита, че тези основания следва да бъдат отхвърлени по същество.
26. При разглеждането на искането за отмяна на декрета, чието правно основание е Наредба-закон № 2017‑1090 от 1 юни 2017 г., Conseil d’État (Държавен съвет) иска да установи дали разпоредбите, съдържащи се в тези два акта, са съвместими с посочените директиви(9).
27. По-точно тази юрисдикция счита, че за произнасянето по изтъкнатите от AFUB основания е необходимо да се провери, на първо място, дали разпоредбата на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17/ЕС, по-специално предвид целите, които съгласно тази разпоредба се преследват с уредените в нея откриване и поддържане на разплащателна или спестовна сметка, или разпоредбата на член 12, параграф 3 от същата директива позволява, от една страна, кредитодателят да задължи кредитополучателя в замяна на персонализирано предимство да получава всичките си доходи от трудова дейност или приравнените на тях доходи на платежна сметка при кредитодателя през определен в договора за кредит срок, независимо от размера, съответните падежи и продължителността на кредита, и от друга, така определеният срок да достига десет години или да бъде равен на срока на договора, ако той е по-кратък.
28. За произнасянето по тези основания ще е необходимо, на второ място, да се провери дали, от една страна, член 45 от Директива 2007/64, приложим към онзи момент и понастоящем възпроизведен в член 55 от Директива 2015/2366, и членове 9—14 от Директива 2014/92, отнасящи се до улесняването на банковата мобилност и до таксите за закриване на платежна сметка, допускат закриването на сметка — която кредитополучателят е открил при кредитодателя, за да получава по нея доходите си в замяна на персонализирано предимство в рамките на договор за кредит — преди изтичането на определения в този договор срок да доведе до отпадане на посоченото предимство, включително когато е изтекла повече от една година от датата на откриване на сметката, и от друга, дали същите разпоредби допускат този срок да достига десет години или да бъде равен на общия срок на договора за кредит, ако той е под 10 години.
29. При тези обстоятелства с акт от 5 декември 2018 г., постъпил в Съда на 11 декември 2018 г., Conseil d’État (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Позволява ли разпоредбата на член 12, параграф 2, буква а) от Директива [2014/17], по-специално предвид целите, които съгласно тази разпоредба се преследват с уредените в нея откриване и поддържане на разплащателна или спестовна сметка, или разпоредбата на параграф 3 от същия член, от една страна, кредитодателят да задължи кредитополучателя в замяна на персонализирано предимство да получава всичките си доходи от трудова дейност или приравнените на тях доходи на платежна сметка при кредитодателя през определен в договора за кредит срок, независимо от размера, съответните падежи и продължителността на кредита, и от друга, така определеният срок да достига десет години, или да бъде равен на срока на договора, ако той е по-кратък?
2) Допускат ли член 45 от Директива [2007/64], приложим към онзи момент и понастоящем възпроизведен в член 55 от Директива [2015/2366], и членове 9—14 от Директива [2014/92], отнасящи се до улесняването на банковата мобилност и до таксите за закриване на платежна сметка, закриването на сметка — която кредитополучателят е открил при кредитодателя, за да получава по нея доходите си в замяна на персонализирано предимство в рамките на договор за кредит — преди изтичането на определения в този договор срок да доведе до отпадане на посоченото предимство, включително когато е изтекла повече от една година от датата на откриване на сметката, и от друга, допускат ли същите разпоредби този срок да достига десет години, или да бъде равен на общия срок на договора за кредит?“.
30. Френското и чешкото правителство, както и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда. Френското правителство и Комисията се явяват на съдебното заседание, проведено на 18 декември 2019 г.
IV. Анализ
1. По тълкуването на член 12, параграф 2, буква а) и параграф 3 от Директива 2014/17 (първи въпрос)
31. С първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17, или член 12, параграф 3 от същата директива допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която позволява кредитодателят да задължи кредитополучателя в замяна на персонализирано предимство да получава всичките си доходи от трудова дейност или приравнените на тях доходи на платежна сметка при кредитодателя през определен в договора за кредит срок, независимо от размера, съответните падежи и продължителността на кредита, и определеният срок да достига десет години или да бъде равен на срока на договора, ако той е по-кратък.
32. С Директива 2014/17 се създава обща рамка за някои аспекти от законовите разпоредби на държавите членки, които се отнасят до договорите, включващи в обхвата си обезпечени с ипотека или по друг начин потребителски кредити за жилищни недвижими имоти(10), и целта ѝ е да се гарантира, че потребителите, сключващи договори за кредит за недвижими имоти, се ползват с високо равнище на защита(11).
33. В този контекст член 12, параграф 1 от Директива 2014/17 гласи, че държавите членки позволяват практиките на пакетна продажба, но не и на обвързване(12).
34. Макар и забранени, при определени условия практиките на обвързване все пак се разрешават съгласно член 12, параграф 2, буква а) и параграф 3 от Директива 2014/17. С първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали правна уредба като разглежданата в главното производство може да бъде отнесена към едно от тези две изключения.
35. В това отношение отбелязвам, най-напред, че Директива 2014/17 се прилага за положения, които попадат в обхвата на правна уредба, уреждаща кредитирането за придобиване на недвижим имот, каквато е спорната правна уредба, разглеждана в главното производство. Всъщност съгласно член 3, параграф 1, буква б) от тази директива тя се прилага за договори за кредит, чиято цел е придобиване или запазване на права на собственост върху земя или сграда, която е построена или предстои да бъде построена.
36. По-нататък, отбелязвам, че преюдициалният въпрос се основава на схващането, че разглежданата в главното производство национална правна уредба позволява практиките на обвързване, доколкото изключенията по член 12, параграф 2, буква а) и параграф 3 от Директива 2014/17 се отнасят само до тях.
37. Френското правителство обаче изтъква, че спорната правна уредба се отнася до пакетните продажби по смисъла на Директива 2014/17, а не до практиките на обвързване и съответно че тази национална правна уредба е допустима съгласно член 12, параграф 1 от тази директива. Посоченото правителство твърди, че кредитодателят е длъжен да предлага на потребителите едновременно кредити за недвижими имоти с клауза за превод на заплата в замяна на персонализирано предимство, което може да се състои например в преференциален лихвен процент, намаляване на таксите за управление на платежната сметка или на разходите за банкова карта, и кредити за недвижими имоти без клауза за превод на заплата. С други думи, кредитът за недвижими имоти и платежната сметка можели да се закупят поотделно(13).
38. Запитан по този въпрос, Conseil d’État (Държавен съвет) отбелязва в отговор на искането на Съда за разяснения(14), че дали предвидената в член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) възможност за обвързване на кредита с условието за превод на доходите по открита при кредитодателя сметка трябва да се тълкува в смисъл, че позволява практика на обвързване или пакетна продажба по смисъла на Директива 2014/17, е въпрос, „по който Conseil d’État (Държавен съвет) ще трябва се произнесе след отговора на Съда на преюдициалното запитване“, и че „това е труден въпрос, доколкото досега той никога не е бил разглеждан в съдебната практика, включително практиката на Съда относно обхвата на понятията за практика на обвързване и за пакетна продажба по смисъла на правото на Съюза, но и предвид конкретните обстоятелства около наблюдаваните практики, чието разглеждане е от компетентността на националния съд“.
39. Така става ясно, че Conseil d’État (Държавен съвет) има съмнения относно обхвата на разглежданата в главното производство правна уредба(15).
40. В това отношение подчертавам значението на обхвата на разглежданата в главното производство правна уредба за отговора, който следва да се даде на преюдициалния въпрос.
41. Всъщност, ако се предположи, че според запитващата юрисдикция разглежданата в главното производство правна уредба разрешава практика на обвързване по смисъла на Директива 2014/17, съгласно тази директива разглежданата правна уредба ще е допустима само ако отговаря на условията по член 12, параграф 2, буква а) или по член 12, параграф 3 от нея. Разбира се, при това положение следва да се провери дали тези две разпоредби са приложими към спора в главното производство. За сметка на това, ако запитващата юрисдикция прецени, че разглежданата в главното производство правна уредба се отнася до практики на пакетна продажба по смисъла на член 4, точка 27 от посочената директива, то тази правна уредба ще бъде допустима като такава съгласно член 12, параграф 1 от същата директива(16), който, нека припомня, позволява пакетните продажби(17).
42. По-надолу ще разгледам приложимостта на изключенията по член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17 (раздел 1) и по член 12, параграф 3 от същата директива (раздел 2), изхождайки от схващането, че разглежданата в главното производство правна уредба позволява практики на обвързване по смисъла на член 4, точка 26 от посочената директива(18).
1. По приложимостта на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17
43. Доколкото ми е известно, Съдът все още не е разглеждал член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17(19).
44. Тази разпоредба предвижда, че държавите членки могат да позволят на кредиторите да изискват от потребителя да открие или поддържа разплащателна или спестовна сметка, когато единственото предназначение на тази сметка е натрупването на капитал за погасяването и обслужването на кредит, набиране на средства за получаване на кредит или предоставянето на допълнително обезпечение за кредитора в случай на неизпълнение.
45. Ето защо в случая следва да се провери дали предвидената в член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) платежна сметка обслужва една от тези три алтернативни цели и евентуално дали това е единственото ѝ предназначение по смисъла на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17.
46. Както ще посоча, считам, че случаят не е такъв: от една страна, имам съмнения дали целта на платежната сметка по член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) съответства на целите на сметката, разрешени с член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17 (раздел а). От друга страна, при всички положения от преписката е видно, че предвидената в член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) платежна сметка има и други функции, освен разрешените с член 12, параграф 2, буква а) от тази директива, което според мен е пречка за приложимостта на тази разпоредба (раздел б).
1) По предназначението на разглежданата в главното производство платежна сметка
47. С оглед на преписката, с която разполага Съдът, ми се струва, че заинтересованите страни имат различни становища по въпроса за предназначението на платежната сметка по смисъла на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението).
48. Всъщност констатирам, най-напред, че в съдебното заседание френското правителство отбелязва при условията на евентуалност(20), че като позволява на потребителя да се наложи клауза за превод на доходите по открита при кредитодателя платежна сметка, националната правна уредба просто разрешава на кредитодателя да поиска да се открие сметка, чието единствено предназначение за него е да получи допълнително обезпечение в случай на неизпълнение. С други думи, разглежданата в главното производство правна уредба се отнасяла до последната от трите цели по член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17.
49. По-нататък, припомням, че съгласно уточненията на запитващата юрисдикция понятието за платежна сметка по смисъла на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) не се свежда до платежните сметки, предназначени единствено за погасяването на кредит за недвижим имот, а включва и сметките, които кредитополучателите използват, за да извършват ежедневни платежни операции, като внасяне, прехвърляне или теглене на средства(21).
50. Следователно направеното от запитващата юрисдикция уточнение дава основание да се счита, че платежната сметка по смисъла на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) обслужва постигането на няколко цели, като само една от тях е предвидена в член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17, а именно натрупването на капитал за погасяването на кредита.
51. Накрая, отбелязвам, че както подчертава Комисията, целта на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) и на обвързването на офертата с условието за превод на доходите на кредитополучателя по сметка при кредитодателя е да се защити кредитополучателят от неравноправните клаузи за превод на доходи в областта на кредитирането за придобиване на недвижим имот в съответствие с препоръката на национална комисия по въпросите на неравноправните клаузи, съгласно която такива клаузи може да изглеждат непропорционални, ако това задължение не е съпътствано от персонализирана насрещна престация.
52. С тази забележка Комисията, изглежда, намеква, че платежната сметка по смисъла на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) обслужва цел, различна от целите по член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17(22).
53. При всички положения обаче се питам как платежната сметка по смисъла на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението) може да обслужва една от целите по член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17 и едновременно с това да може да се използва от кредитополучателите за извършване на платежни операции, включително теглене на средства, както е уточнено от запитващата юрисдикция. Всъщност, доколкото кредитополучателите разполагат с платежната сметка изцяло, и по-точно без особени ограничения, обстоятелството, че доходите им се превеждат по такава сметка, не дава на кредитодателите никаква гаранция, че свързаният с тази сметка кредит ще бъде погасен.
54. От това съображение стигам до изискването за единственото предназначение на сметката по смисъла на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17.
2) По изискването за „единственото предназначение“ по смисъла на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17
55. Дали обстоятелството, че кредитополучателите могат да използват платежната сметка по смисъла на член L. 313‑25‑1 от Code de la consommation (Кодекс за потреблението), за да извършват платежни операции, не е пречка за прилагането на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17, който изисква такава сметка да обслужва една от трите цели, посочени в тази разпоредба като представляващи нейното единствено предназначение?
56. Буквалното, телеологичното и систематичното тълкуване на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17 ме кара да считам, подобно на Комисията, че това е така.
57. Всъщност, най-напред, съгласно текста на член 12, параграф 2, буква а) от тази директива единственото предназначение на сметката трябва да е една от трите цели, посочени в тази разпоредба.
58. В това отношение от начина, по който са формулирани първите две цели, ясно се вижда, че платежната сметка може да бъде използвана само за натрупване или набиране на средства, което изключва тегленето на средства и извършването на операции. Последната цел по член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17 предполага аналогично изключване, доколкото се отнася до „обезпечение[то] за кредитора в случай на неизпълнение“. По дефиниция сметка, която служи за обезпечение в случай на неизпълнение, не може да бъде използвана от кредитополучателите за други цели.
59. По-нататък, както посочих в точка 53 от настоящото заключение, използването на платежната сметка за извършване на платежни операции създава опасност да се застрашат предвидените в член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17 цели на платежната сметка, които обосновават изключението от забраната на обвързващите практики.
60. Всъщност, както следва от съображения 24 и 25 от Директива 2014/17, практиките на обвързване могат да окажат отрицателно въздействие върху мобилността на потребителите и способността им да правят информиран избор. Това е причината, поради която тази директива по принцип забранява практиките на обвързване, като ги позволява само в някои точно определени положения, в които европейският законодател е счел, че такава опасност не съществува. Допускането на други употреби на платежната сметка като посочените в разглежданата в главното производство правна уредба обаче създава възможност да се засегне целта на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17.
61. Ето защо не мога да подкрепя становището на френското правителство, което посочва в съдебното заседание, че изключването на някои от употребите на сметката като предвидените в разглежданата в главното производство правна уредба би довело до необосновано от гледна точка на кредитодателя ограничаване на употребата на платежната сметка от потребителя в нарушение на собствените му интереси.
62. В това отношение подчертавам, че на практика от предлаганото от мен тълкуване следва задължение за кредитодателите да сведат доходите, които трябва да се превеждат по платежната сметка, до частта, съответстваща на сумите, необходими за погасяването на кредита, за получаването му или за предоставянето на допълнително обезпечение в случай на неизпълнение. Това ограничаване е от полза за банковата мобилност на потребителите, тъй като им позволява да внасят останалата част от доходите си в кредитни институции, различни от кредитната институция на отпусналия кредита за недвижим имот кредитор.
63. Накрая, предложеното от мен тълкуване се потвърждава от систематичното тълкуване на член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17.
64. Всъщност припомням, от една страна, че член 12, параграф 2, буква а) от тази директива представлява изключение от забраната на практиките на обвързване, предвидена в член 12, параграф 1 от посочената директива, и следователно трябва да се тълкува стриктно(23).
65. От друга страна, предложеното от мен тълкуване се подкрепя от начина, по който Директива 2014/17 и Директива 2014/92 се съотнасят по въпросите за съпоставимостта на таксите по платежните сметки, прехвърлянето на платежни сметки и достъпа до платежни сметки за основни операции.
66. Всъщност, както отбелязва Комисията в съдебното заседание, когато дадена платежна сметка може да се използва за теглене на средства, по отношение на нея се прилагат разпоредбите на Директива 2014/92 относно прехвърлянето на сметки. Сметка, предназначена единствено за погасяването на кредита, е изрично изключена от приложното поле на тази правна уредба(24), като причината за това според мен е, че такава сметка може да бъде разрешена като практика на обвързване съгласно член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17.
67. От гореизложеното следва, че член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, доколкото тази правна уредба позволява практики на обвързване по смисъла на член 4, точка 26 от същата директива, което запитващата юрисдикция следва да провери в спора по главното производство.
2. По приложимостта на член 12, параграф 3 от Директива 2014/17
68. От своя страна, член 12, параграф 3 от Директива 2014/17 изисква кредитодателят да може да докаже на компетентния орган, че практиките на обвързване носят ясна полза за потребителите. Освен това разпоредбата установява начина, по който следва да се провери дали това е така: при тази преценка следва надлежно да се отчитат наличността и цените на съответните продукти, предлагани на пазара.
69. В това отношение отбелязвам, че съгласно постоянната практика на Съда транспонирането във вътрешното право на разпоредба на дадена директива не изисква непременно формално и текстово възпроизвеждане на тази разпоредба в изрична и нарочна правна норма, а целите му могат да бъдат постигнати чрез една обща правна уредба. Тя обаче трябва да осигурява ефективно цялостното прилагане на директивата по достатъчно ясен и точен начин. Всъщност всяка държава членка е длъжна да осигури на директивите изпълнение, което отговаря напълно на изискванията за яснота и сигурност на наложените от европейския законодател правни положения в интерес на съответните лица, установени в държавите членки. За тази цел разпоредбите на дадена директива трябва да се прилагат с неоспорима задължителна сила, както и с необходимите специфичност, точност и яснота(25).
70. Що се отнася до правната уредба, разглеждана в главното производство, констатирам, че от нея не следва, че персонализираното предимство следва да се преценява с оглед на наличността и цените на другите предлагани на пазара продукти. Освен това от становището на френското правителство е видно, че до съдържащата се в договора за кредит за недвижим имот клауза за превод на доходите по сметка при кредитодателя се стига след свободно договаряне между кредитодателя и потребителя.
71. От тази гледна точка считам, както отбелязва Комисията в съдебното заседание, че тази правна уредба не гарантира с необходимите специфичност, точност и яснота, че персонализираното предимство носи ясна полза за потребителите в съпоставка с цените на другите предлагани на пазара продукти(26). В случая това важи в още по-голяма степен, тъй като член 12, параграф 3 от Директива 2014/17 представлява изключение от забраната на практиките на обвързване и следователно трябва да се тълкува стриктно(27).
72. От това следва, че и член 12, параграф 3 от Директива 2014/17 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, доколкото тази правна уредба позволява практики на обвързване по смисъла на член 4, точка 26 от същата директива, което запитващата юрисдикция следва да провери в спора по главното производство.
2. По тълкуването на член 45, параграф 2 от Директива 2007/64, член 55, параграф 2 от Директива 2015/2366 и член 12, параграф 3 от Директива 2014/92 (втори въпрос)
73. С втория преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали, от една страна, член 45 от Директива 2007/64 и член 55 от Директива 2015/2366, който заменя първата разпоредба, считано от 13 януари 2018 г., и от друга страна, членове 9—14 от Директива 2014/92 допускат национална правна уредба, съгласно която закриването на сметка — която кредитополучателят е открил при кредитодателя, за да получава по нея доходите си в замяна на персонализирано предимство в рамките на договор за кредит — преди изтичането на определения в този договор срок води до отпадане на посоченото предимство, включително когато е изтекла повече от една година от датата на откриване на сметката, и дали този срок може да достига десет години или да бъде равен на общия срок на договора за кредит.
74. Запитващата юрисдикция не уточнява кои елементи на посочените по-горе разпоредби са я накарали да си постави въпроса за тяхното тълкуване.
75. При разглеждането на текста на преюдициалния въпрос обаче се констатира, от една страна, че в него е уточнено, че съответните разпоредби на правото на Съюза се отнасят до „таксите за закриване на платежна сметка“, и че е посочено, от друга страна, че разглежданата правна уредба позволява, при определени условия, отпадането на персонализирано предимство в случай на закриване на сметка.
76. При това положение разбирам преюдициалния въпрос в смисъл, че Conseil d’État (Държавен съвет) иска по същество да се установи дали такова отпадане на персонализираното предимство представлява такса за закриване на платежна сметка по смисъла на директиви 2007/64, 2015/2366 и 2014/92 и евентуално дали това отпадане съответства на условията, предвидени от тези директиви в това отношение.
77. Поради това, макар по начина, по който е формулиран, преюдициалният въпрос да се отнася до член 45 от Директива 2007/64 и до член 55 от Директива 2015/2366 в тяхната цялост, както и до всички разпоредби, предвидени в членове 9—14 от Директива 2014/92, аз го разбирам в смисъл, че в действителност се отнася до член 45, параграф 2 от Директива 2007/64, заменен с член 55, параграф 2 от Директива 2015/2366, както и до член 12, параграф 3 от Директива 2014/92, в които се уреждат таксите за закриване на платежна сметка.
78. Съответно следва да се провери дали тези разпоредби допускат правна уредба като посочената в преюдициалния въпрос
79. В това отношение отбелязвам, че за разлика от първия преюдициален въпрос, който се основава на схващането, че разглежданата в главното производство национална правна уредба позволява практиките на обвързване по смисъла на Директива 2014/17(28), вторият въпрос не указва така ясно дали също се основава на това схващане. При все това с оглед на формулировката на втория въпрос считам, че разглежданата правна уредба се отнася до пакетна продажба по смисъла на Директива 2014/17(29). Ето защо ще разгледам втория преюдициален въпрос от тази гледна точка(30).
80. Що се отнася, на първо място, до Директива 2007/64, с която се хармонизират платежните услуги във вътрешния пазар, струва ми се, че тя е приложима в случая(31).
81. Член 45 от Директива 2007/64 е част от глава 3, озаглавена „Рамкови договори“ и приложима към платежни транзакции, които са предмет на рамков договор(32).
82. В този контекст член 45, озаглавен „Прекратяване“, предвижда в параграф 1, че ползвателят на платежни услуги може да прекрати рамковия договор по всяко време, освен ако страните не са уговорили срок на предизвестие, който не може да бъде по-дълъг от един месец. В параграф 2 се добавя, че прекратяването на договор, чийто срок надвишава 12 месеца, или на безсрочен договор не предполага заплащане на такси от ползвателя след изтичането на 12 месеца. Тази разпоредба има за цел да улесни мобилността на клиентите(33).
83. В случая следва да се констатира, че ако позволява практики на пакетна продажба по смисъла на Директива 2014/17, разглежданата в главното производство правна уредба установява условията на свързано с получаването на кредит персонализирано предимство.
84. Следователно отпадането на предимството се случва в резултат на прилагането на клауза на договорения между страните договор за кредит, която обвързва предоставянето на това предимство с условието работната заплата и доходите на кредитополучателя да бъдат превеждани по сметка при кредитодателя.
85. Както изтъкват в това отношение френското и чешкото правителство и Комисията, отпадането на това предимство е само следствие от това, че доходите престават да бъдат превеждани по сметка при кредитодателя, и следователно не представлява такса за прекратяване на рамков договор по смисъла на член 45, параграф 2 от Директива 2007/64.
86. Изложените по-горе съображения важат и за член 55, параграф 2 от Директива 2015/2366, чието приложно поле, що се отнася до главното производство, е идентично с това на Директива 2007/64(34); тази разпоредба по същество е идентична на разпоредбата на член 45, параграф 2 от Директива 2007/64, с изключение на това, че посоченият период е намален от дванадесет на шест месеца.
87. Що се отнася, на второ място, до Директива 2014/92, тя допълва директиви 2007/64 и 2015/2366, доколкото определя, наред с другото, разпоредби относно прехвърлянето на платежни сметки в рамките на държава членка и правила за улесняването на потребителите при трансгранично откриване на платежни сметки(35).
88. В това отношение съгласно член 12, параграф 3 от Директива 2014/92 държавите членки гарантират, че евентуалните такси, които прехвърлящият доставчик на платежни услуги събира от потребителя при закриването на платежната сметка, са определени в съответствие с член 45, параграф 2 от Директива 2007/64 и с член 55, параграф 2 от Директива 2015/2366(36).
89. Що се отнася до Директива 2014/92, тя е приложима за правна уредба като разглежданата в главното производство по силата на член 1, параграф 6, тълкуван във връзка със съображение 12 от нея(37).
90. При това положение с оглед на изложените по-горе съображения във връзка с член 55, параграф 2 от Директива 2014/92 и член 45, параграф 2 от Директива 2007/64 трябва да се констатира, че отпадането на предимството не представлява такса за закриване на платежната сметка по смисъла на Директива 2014/92.
91. От изложеното по-горе следва, че член 45, параграф 2 от Директива 2007/64, член 55, параграф 2 от Директива 2015/2366, както и член 12, параграф 3 от Директива 2014/92 допускат правна уредба като посочената в преюдициалния въпрос.
V. Заключение
92. Предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция), по следния начин:
„1) Член 12, параграф 2, буква а) от Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 година относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, позволяваща практика на обвързване по смисъла на член 4, точка 26 от тази директива, съгласно която правна уредба кредитодателят може да задължи кредитополучателя в замяна на персонализирано предимство да получава всичките си доходи от трудова дейност или приравнените на тях доходи на платежна сметка при кредитодателя през определен в договора за кредит срок, доколкото кредитополучателят може да използва тази сметка, за да извършва ежедневни платежни операции, като внасяне, прехвърляне или теглене на средства.
Член 12, параграф 3 от Директива 2014/17 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява практика на обвързване по смисъла на член 4, точка 26 от тази директива, доколкото тази правна уредба не гарантира, от една страна, че практиката на обвързването носи ясна полза за потребителите, нито, от друга страна, че тази преценка се извършва, като се отчитат надлежно наличността и цените на съответните продукти, предлагани на пазара.
2) Член 45, параграф 2 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО, член 55, параграф 2 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО, както и член 12, параграф 3 от Директива 2014/92/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година относно съпоставимостта на таксите по платежните сметки, прехвърлянето на платежни сметки и достъпа до платежни сметки за основни операции трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална разпоредба, съгласно която закриването на сметка — която кредитополучателят е открил при кредитодателя, за да получава по нея доходите си в замяна на персонализирано предимство в рамките на договор за кредит — преди изтичането на определения в този договор срок води до отпадане на посоченото предимство, включително когато е изтекла повече от една година от датата на откриване на сметката, и съгласно която този срок може да достига десет години или да бъде равен на общия срок на договора за кредит“.