РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)
5 декември 2019 година(*)
„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 2011/83/ЕС — Потребителско право — Член 2, параграф 1 — Понятие за потребител — Член 3, параграф 1 — Договор, сключен между търговец и потребител — Договор за доставка на централно отопление — Член 27 — Непоръчана доставка — Директива 2005/29/ЕО — Нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар — Член 5 — Забрана за нелоялни търговски практики — Приложение I — Изпращане на непоръчани стоки по домовете — Национална правна уредба, която изисква всеки собственик на имот в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, да участва в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация — Енергийна ефективност — Директива 2006/32/ЕО — Член 13, параграф 2 — Директива 2012/27/ЕС — Член 10, параграф 1 — Информация за фактурирането — Национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент“
По съединени дела С‑708/17 и С‑725/17
с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Районен съд Асеновград (България) (C‑708/17) и Софийски районен съд (България) (C‑725/17) с актове съответно от 6 декември 2017 г. и 5 декември 2017 г., постъпили в Съда съответно на 19 декември 2017 г. и 27 декември 2017 г., в рамките на производства по дела
„ЕВН България Топлофикация“ ЕАД
срещу
Николина Стефанова Димитрова (C‑708/17),
и
„Топлофикация София“ ЕАД
срещу
Митко Симеонов Димитров (C‑725/17),
при участието на:
„Термокомплект“ ООД,
СЪДЪТ (четвърти състав),
състоящ се от: M. Vilaras, председател на състава, S. Rodin, D. Šváby (докладчик), K. Jürimäe и N. Piçarra, съдии,
генерален адвокат: H. Saugmandsgaard Øe,
секретар: C. Strömholm, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 12 декември 2018 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД, от Щ. Радев и Ст. Попов, в качеството на представители,
– за „Топлофикация София“ ЕАД, от С. Чакалски, И. Епитропов и В. Иванов, в качеството на представители,
– за Н. Димитрова, от Ст. Мемцов и Д. Деков, адвокати,
– за литовското правителство, от G. Taluntytė, J. Prasauskienė и D. Kriaučiūnas, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от N. Ruiz García, K. Talabér-Ritz и Н. Николова, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 30 април 2019 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“) (ОВ L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260), на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета (ОВ L 114, 2006 г., стр. 64; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 222), на членове 5 и 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64), както и на член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО (ОВ L 315, 2012 г., стр. 1 и поправка в ОВ L 71, 2014 г., стр. 24).
2 Запитванията са отправени в рамките на два спора, единият от които се води между „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД (наричано по-нататък „ЕВН“) и г‑жа Николина Стефанова Димитрова (C‑708/17), а другият — между „Топлофикация София“ ЕАД и г‑н Митко Симеонов Димитров (C‑725/18), по повод на искове за заплащането на сметки за топлинна енергия за сградната инсталация в сгради — етажна собственост.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2005/29
3 Член 3, параграф 2 от Директива 2005/29 предвижда:
„Настоящата директива не противоречи на облигационното право, и по-специално на правилата относно действителност, сключване или последиците на договора“.
4 Член 5 от тази директива гласи:
„1. Забраняват се нелоялните търговски практики.
[…]
5. Приложение I съдържа списъка на тези търговски практики, които се считат за нелоялни при всякакви обстоятелства. […]“.
5 Приложение I към посочената директива е озаглавено „Търговски практики, които се считат за нелоялни при всички обстоятелства“, и съдържа следния текст:
„Агресивни търговски практики
[…]
29. Настояване за незабавно или разсрочено във времето плащане на продукти, или връщане или съхранение на продукти, доставени от търговеца, но непоръчани от потребителя, освен когато продуктът е заместител, доставен в съответствие с член 7, параграф 3 от Директива 97/7/EО [на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 година относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние (ОВ L 144, 1997 г., стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 4, стр. 160)] (изпращане на непоръчани стоки по домовете)“.
Директива 2011/83
6 Съображения 14 и 60 от Директива 2011/83 гласят:
„(14) Настоящата директива не следва да засяга националното право в областта на договорното право по отношение на аспектите на договорното право, които не са уредени от настоящата директива. Поради това настоящата директива не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора (например при липсата на съгласие за сключване на договора). Настоящата директива не следва да засяга също така и националното право относно общите правни средства за защита в областта на договорното право, правилата относно обществения икономически ред, например правилата относно прекалено високите или прекомерните цени и правилата относно правните сделки, противоречащи на етиката.
[…]
(60) Предвид на това, че непоръчаните доставки, които се състоят в доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от потребителите, са забранени от Директива [2005/29], но не е предвидено никакво договорно средство за защита, е необходимо да се въведе в настоящата директива договорно средство за защита, освобождаващо потребителя от задължението за насрещна престация за такива непоръчани доставки на стоки или предоставяне на услуги“.
7 Член 2 от тази директива е озаглавен „Определения“ и гласи:
„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:
1. „потребител“ означава всяко физическо лице, което като страна по договори, попадащи в приложното поле на настоящата директива, действа извън рамките на своята търговска или стопанска дейност, занаят или професия;
[…]“.
8 Член 3 от посочената директива предвижда:
„1. Настоящата директива се прилага при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към всички договори, сключени между търговец и потребител. Тя се прилага също за договорите за доставка на вода, газ, електрическа енергия или за централно отопление, включително от публични доставчици, доколкото тези стоки се предоставят на договорна основа.
[…]
5. Настоящата директива не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в настоящата директива.
[…]“.
9 Член 27 от същата директива е озаглавен „Непоръчани доставки“ и гласи:
„Потребителят е освободен от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка на стоки[,] вода, газ, електрическа енергия, централно отопление или цифрово съдържание или предоставяне на услуга, която не е поръчана, в нарушение на член 5, параграф 5 и точка 29 от приложение I към Директива [2005/29]. В тези случаи липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка или предоставяне на услуга не представлява израз на съгласие“.
10 Член 28, параграф 2 от Директива 2011/83 предвижда, че „[р]азпоредбите [ѝ] се прилагат за договори, сключени след 13 юни 2014 г.“.
Директива 2006/32
11 Съображения 1, 12, 20 и 29 от Директива 2006/32 гласят:
„(1) В Общността съществува необходимост от повишаване ефективността при крайното потребление на енергия, управлявано търсене на енергия и стимулиране на производството на енергия от възобновяеми енергийни източници, тъй като в краткосрочен и средносрочен план са относително ограничени възможностите за каквото и да е друго влияние върху условията на доставка и разпределение на енергия, било чрез изграждане на нови мощности или подобряване на преноса и разпределението. [Следователно настоящата директива допринася за по-голяма сигурност на доставките.]
[…]
(12) Настоящата директива изисква предприемането на действия от страна на държавите членки във връзка с осъществяването на нейните цели в зависимост от ефекта от такива действия върху крайните потребители на енергия. Крайният резултат от действията на държавите членки зависи от много външни фактори, които влияят върху поведението на потребителите по отношение на използването на енергия и върху тяхното желание да прилагат мерки за енергоспестяване и използват енергоспестяващи уреди. Ето защо, въпреки че държавите членки са поели ангажимент да полагат усилия за постигане на планираните 9 %, определените нива във връзка с националните енергийни спестявания имат само индикативен характер и не пораждат въведено чрез правен акт задължение за достигане от страна на държавите членки.
[…]
(20) Енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружествата, които търгуват с енергия на дребно, могат да повишат енергийната ефективност на Общността, ако енергийните услуги, които предлагат, обхванат ефективността при крайното потребление като вътрешен топлинен комфорт, осигуряване на топла вода за битови нужди, замразяването, производството на стоки, осветлението и задвижващата сила. Максимизирането на печалбите на енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружествата, които търгуват с енергия на дребно по този начин е по-тясно обвързано с продажбите на енергийни услуги на възможно най-много клиенти, отколкото с продажбите на възможно най-голямо количество енергия на отделния клиент. Държавите членки следва да се стремят да избягват нарушаване на конкуренцията в тази област с цел гарантиране на равни условия за всички доставчици на енергийни услуги, като биха могли да делегират тази задача на съответния национален регулативен орган.
[…]
(29) С цел даване възможност на крайните потребители да бъдат по-добре информирани при вземането на решения по отношение на индивидуалното си потребление на енергия те следва да получат достатъчно количество, свързана с това информация, както и всякаква друга необходима информация като например информация за съществуващите мерки за повишаване на енергийната ефективност, сравнителни профили на крайно потребление или конкретни технически спецификации на оборудване, което ползва енергия, като те могат да включват оборудване „четвърти фактор“ или друго подобно. […]
[…]“.
12 Член 1 от тази директива има следния текст:
„Целта на настоящата директива е да стимулира рентабилното повишаване на ефективността при крайното потребление на енергия в държавите членки, като:
а) осигури необходимите индикативни нива, както и механизмите, стимулите и институционалните, финансовите и правните рамки за премахване на съществуващите пазарни пречки и недостатъци, които възпрепятстват ефективното крайно потребление на енергия;
б) създаде условия за развитието и насърчаването на пазара на енергийни услуги и предоставяне на други мерки за повишаване на енергийната ефективност на крайните клиенти“.
13 Член 13, параграфи 1 и 2 от посочената директива предвижда:
„1. Държавите членки гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител и осигуряват информация относно действителното време на използване.
При подмяната на съществуващ уред се осигурява измервателен уред на конкурентна цена освен в случаите, при които това е технически невъзможно или нерентабилно по отношение на очакваните потенциални спестявания в дългосрочен план. Когато се прави свързване на нова сграда или основен ремонт на съществуваща сграда, както е посочено в Директива 2002/91/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2002 година относно енергийните характеристики на сградите (OB L 1, 2003 г., стр. 65; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 44)], винаги се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени.
2. Държавите членки гарантират, когато е уместно, че сметките се изготвят от енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружества за търговия с енергия на дребно въз основа на реалното енергийно потребление и информацията е представена по ясен и разбираем начин. Със сметките се осигурява необходимата информация, която да даде възможност на крайните потребители да получат подробно описание на текущите енергийни разходи. Сметките въз основа на действителното потребление следва да бъдат изготвяни толкова често, че да позволят на потребителите да контролират консумацията си на енергия“.
14 Съгласно член 27 от Директива 2012/27 Директива 2006/32 се отменя от 5 юни 2014 г., с изключение на някои разпоредби.
Директива 2012/27
15 Съображения 8 и 20 от Директива 2012/27 предвиждат:
„(8) На 8 март 2011 г. Комисията прие Съобщение относно План за енергийна ефективност — 2011 г. В съобщението се потвърждава, че работата на Съюза за постигане на целта му за енергийна ефективност изостава. Това е така въпреки напредъка на политиките за национална енергийна ефективност, очертани в първите национални планове за действие за енергийна ефективност, които държавите членки представят в изпълнение на изискванията на Директива [2006/32]. Първоначалният анализ на вторите планове за действие потвърждава изоставането на Съюза. За да се преодолее проблемът, в Плана за енергийна ефективност — 2011 г. се излагат редица политики и мерки за енергийна ефективност, които включват цялата верига на енергията, включително производството, преноса и разпределението на енергия; водещата роля на публичния сектор в областта на енергийната ефективност; сградите и домакинските устройства; промишлеността; както и необходимостта да се осигури възможност на крайните клиенти да управляват своето потребление на енергия. […]
[…]
(20) Извършената оценка на възможността за създаване на схема за „бели сертификати“ на равнището на Съюза показа, че в настоящата ситуация такава система би създала прекомерни административни разходи и че съществува риск съответните икономии на енергия да бъдат концентрирани в няколко държави членки и да не бъдат постигнати в целия Съюз. Целта на такава схема на равнището на Съюза би могла да се постигне по-добре, поне на настоящия етап, чрез национални схеми за задължения за енергийна ефективност за енергийни предприятия или алтернативни мерки на политиката, с които се постига същият обем икономии на енергия. Целесъобразно е степента на амбициозност на тези схеми да бъде установена в обща рамка на равнището на Съюза, като същевременно бъде предоставена значителна гъвкавост на държавите членки да вземат изцяло под внимание националната организация на участниците на пазара, конкретния контекст на енергийния сектор и навиците на крайните клиенти. Общата рамка следва да осигури възможност на енергийните предприятия да предлагат енергийни услуги на всички крайни клиенти, а не само на онези, на които продават енергия. Това увеличава конкуренцията на енергийния пазар, тъй като енергийните предприятия могат да разнообразяват продуктите си, като предлагат допълнителни енергийни услуги. Общата рамка следва да дава възможност на държавите членки да включват изисквания в националните си схеми, които преследват социални цели, по-специално за да се осигури достъп на потребителите в неравностойно положение до ползите от повишената енергийна ефективност. Държавите членки следва да определят въз основа на обективни и недискриминационни критерии кои енергоразпределителни предприятия или предприятия за продажба на енергия на дребно следва да бъдат задължени да постигнат установената в настоящата директива цел за икономии при крайното потребление на енергия.
[…]“.
16 Член 1, параграф 1 от Директива 2012/27 гласи:
„С настоящата директива се установява обща рамка от мерки за насърчаване на енергийната ефективност в Съюза с оглед да се осигури постигане на водещата цел на Съюза за 2020 г. за подобряване на енергийната ефективност с 20 % и да се създадат условия за допълнителни подобрения на енергийната ефективност след тази дата.
В директивата се предвиждат правила, предназначени за отстраняване на пречките на енергийния пазар и за преодоляване на пазарните недостатъци, които препятстват ефективността на енергоснабдяването и енергопотреблението, и се предвижда въвеждане на индикативни национални цели за енергийна ефективност за 2020 г.“.
17 Член 9 от тази директива гласи:
„1. Държавите членки гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия, при крайните клиенти за електроенергия, природен газ, районно топлоснабдяване, районно охлаждане и гореща вода за битови нужди се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени, които точно отразяват действителното енергопотребление на крайния клиент и дават информация за реалния период на потребление.
[…]
3. В случаите, когато топлинната и охлаждащата енергия или топлата вода за дадена сграда се подават от районна отоплителна мрежа или от централен източник, обслужващ множество сгради, при топлообменника или точката на доставка се монтира топломер или водомер за топла вода.
В многофамилни и в многофункционални сгради, които са с централен източник на отопление/охлаждане или които се снабдяват от районна отоплителна мрежа или от централен източник, обслужващ множество сгради, до 31 декември 2016 г. се монтират и индивидуални измервателни уреди за отчитане на потреблението на топлинна и охлаждаща енергия или на топла вода за всеки агрегат, когато това е технически възможно и разходно ефективно. Когато използването на индивидуални измервателни уреди за отчитане на отоплението не е технически осъществимо или разходно ефективно, се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако въпросната държава членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно. В такива случаи може да се помисли за използване на алтернативни разходно ефективни методи за измерване на потреблението на топлинна енергия.
Когато многофамилните сгради се снабдяват от районна отоплителна или охладителна система или когато за такива сгради преобладават собствени, общи за сградата отоплителни или охладителни системи, с цел осигуряване на прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление държавите членки могат да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода в такива сгради. Когато е целесъобразно, тези правила включват насоки за начина на разпределяне на разходите за топлинна енергия и/или топла вода, както следва:
а) топла вода за битови нужди;
б) топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения (когато стълбищата и коридорите са оборудвани с радиатори);
в) с цел отопляване на апартаментите“.
18 Член 10, параграф 1, първа алинея от посочената директива предвижда:
„Когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни уреди, посочени в Директива 2009/72/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО (ОВ L 211, 2009 г., стр. 55)] и Директива 2009/73/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО (ОВ L 211, 2009 г., стр. 94)], държавите членки правят необходимото до 31 декември 2014 г. информацията за фактурирането да бъде точна и да се основава на действителното потребление, в съответствие с приложение VII, точка 1.1, за всички сектори, обхванати от настоящата директива, включително енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителни системи и предприятията за продажба на енергия на дребно, когато това е технически възможно и икономически оправдано“.
19 Член 27, параграф 1, първа алинея от Директива 2012/27 гласи:
„Директива [2006/32] се отменя от 5 юни 2014 г., освен член 4, параграфи 1—4 от нея и приложения I, III и IV, без да се засягат задълженията на държавите членки, свързани със срока за нейното транспониране в националното законодателство. Член 4, параграфи 1—4 от Директива [2006/32] и приложения I, III и IV към нея се заличават, считано от 1 януари 2017 г.“.
20 Член 28, параграф 1, първа алинея от Директива 2012/27 гласи:
„Държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива до 5 юни 2014 г.“.
21 Приложение VII към тази директива е озаглавено „Минимални изисквания за фактуриране и информация за фактурирането въз основа на действителното потребление“ и точка 1.1 от него гласи:
„С оглед крайните клиенти да са в състояние да регулират своето енергопотребление, фактурирането следва да се извършва въз основа на действителното потребление поне веднъж годишно, а информацията за фактурирането следва да се предоставя поне веднъж на три месеца, а при поискване или когато потребителите са направили избор да получават електронни сметки — два пъти в годината. Природният газ, използван само за готвене, може да бъде изключен от това изискване“.
Българското право
Законът за енергетиката
22 Законът за енергетиката от 9 декември 2003 г. (ДВ, бр. 107 от 9 декември 2003 г.), в приложимата му за споровете в главните производства редакция (наричан по-нататък „Законът за енергетиката“), съдържа следните разпоредби:
„133. (2) Присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.
[…]
139. (1) Разпределението на топлинната енергия в сграда — етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
[…]
140. (1) Дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва чрез:
[…]
2. средства за дялово разпределение за отопление — индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери;
[…]
(3) Сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост.
[…]
142. (1) Топлинната енергия за отопление на сграда — етажна собственост, е разликата между общото количество топлинна енергия за разпределение в сграда — етажна собственост и количеството топлинна енергия за гореща вода, определено по чл. 141, ал. 1.
(2) Топлинната енергия за отопление на сграда — етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
[…]
149a. (1) Клиентите на топлинна енергия в сграда — етажна собственост, могат да купуват топлинна енергия от доставчик, избран с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.
[…]
153. (1) Всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
(2) Когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.
[…]
(5) При въведена система за дялово разпределение на топлинна енергия клиентите в сграда — етажна собственост, нямат право да прекратяват подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация.
(6) Клиентите в сграда — етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата“.
Законът за защита на потребителите
23 Член 62 от Закона за защита на потребителите (ДВ, бр. 99 от 9 декември 2005 г.), който транспонира член 27 от Директива 2011/83 в българския правен ред, гласи:
„(1) Забранява се доставката на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставянето на услуги на потребител срещу заплащане без искане от негова страна.
(2) При доставка на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставяне на услуги, които не са поръчани от потребителя, той не е длъжен да възстанови стоката и не дължи заплащане на стоката или услугата на този, който я е изпратил или предоставил.
(3) Липсата на отговор от страна на потребителя относно доставката на стоки и услуги по ал. 1 не се смята за съгласие“.
Законът за собствеността
24 Член 38, алинея 1 от Закона за собствеността (ДВ, бр. 92 от 16 ноември 1951 г.) гласи:
„При сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване“.
Наредбата за топлоснабдяването
25 Член 70, алинея 1 от Наредба № 16‑334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването гласи:
„Количеството топлинна енергия, отчетено по топломера в сграда — етажна собственост, включително и за имотите на клиентите без уреди за дялово разпределение и/или тези с демонтирани отоплителни тела, се разпределя по правилата съгласно приложението“.
26 Точка 6.1 от приложението към наредбата предвижда, че „[к]оличеството топлинна енергия за отопление включва количествата топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинната енергия, отдадена от отоплителните тела в общите части, и топлинната енергия, отдадена от отоплителните тела в отделните имоти“.
27 Освен това в точка 6.1.3 от приложението се посочва, че „[к]оличеството топлинна енергия Qи, kWh, отдадена от сградната инсталация, се разпределя пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект“.
Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси
Дело C‑708/17
28 Г‑жа Димитрова е собственик на имот в сграда — етажна собственост, с централно отопление.
29 По силата на договор, сключен на основание член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката, ЕВН доставя до сградата топлинна енергия за отопление и за битово горещо водоснабдяване и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация.
30 Въз основа на този договор дружеството за дялово разпределение на топлинна енергия разпределя за имота на г‑жа Димитрова топлинна енергия на стойност 266,25 лева (BGN) (около 136 EUR) за периода от 1 ноември 2012 г. до 30 април 2015 г.
31 Тъй като г‑жа Димитрова не заплаща тази сума, ЕВН се снабдява със заповед за изпълнение срещу нея, издадена от Районен съд Асеновград (България).
32 Г‑жа Димитрова подава възражение срещу заповедта за изпълнение, като изтъква, че между нея и ЕВН няма облигационно правоотношение, че липсват доказателства за реалното количество на потребената топлинна енергия и че потреблението, обективирано в представените от ЕВН фактури, не отразява реалното ѝ енергийно потребление, в противоречие с член 13, параграф 2 от Директива 2006/32.
33 Запитващата юрисдикция пояснява, че по това дело предмет на спора в главното производство са неплатените суми за потребената енергия, отдадена от сградната инсталация, тоест от съвкупността от тръбопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия вътре в сградата, в това число вертикалните топлопроводи, преминаващи през всеки апартамент.
34 В това отношение запитващата юрисдикция се съмнява дали е законосъобразно да се фактурира потребената енергия, отдадена във всеки апартамент от сградната инсталация на сграда — етажна собственост, при положение че, както в настоящия случай, това се прави пропорционално на отопляемия обем на имота по проект, без да се взема предвид действително отдаденото в този имот количество топлоенергия. Тази юрисдикция също така посочва, че г‑жа Димитрова не използва топлинна енергия нито за отопляване на апартамента си, нито за гореща вода за битови нужди.
35 Освен това запитващата юрисдикция иска да установи дали потребителят черпи от член 27 от Директива 2011/83 правото да не заплаща цената за доставената му топлинна енергия, която не е поискал. Тя отбелязва, че в тълкувателно решение от 25 май 2017 г., което е задължително за долустоящите съдилища, Върховният касационен съд (България) е постановил, че Законът за енергетиката, и по-конкретно член 153, алинея 6 от него, не противоречи на член 62 от Закона за защита на потребителите, тъй като в сградите в режим на етажна собственост правото да се поиска доставка на отопление, и по-общо решението дали и как да се използват общите части, принадлежи не на всеки отделен етажен собственик, а на мнозинството етажни собственици, поради което за потребител на тази услуга трябва да се смята цялата етажна собственост.
36 При тези обстоятелства Районен съд Асеновград решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Допуска ли разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Директива [2006/32] възможността на топлофикационното дружество да претендира стойността на потребена топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в сгради — етажна собственост, пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект, без оглед на реално отдаденото количество топлинна енергия в обекта?
2) Допуска ли разпоредбата на чл. 27 от Директива [2011/83] национална правна уредба, която задължава потребителите, собственици на жилища в сгради в режим на етажна собственост, които са прекратили ползването на топлинна енергия, като са премахнали отоплителните уреди в жилищата си или по тяхно искане служители на топлоснабдителното дружество са препятствали техническата възможност на отоплителното тяло да отдава енергия, да заплащат стойността на непоискана, но доставена топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация?
3) Въвежда ли подобна национална правна уредба нелоялна търговска практика по смисъла на Директива [2005/29]?“.
Дело C‑725/17
37 От 2 декември 2003 г. г‑н Димитров е собственик на жилище в сграда, която разполага с вътрешна инсталация за отопление и горещо водоснабдяване, преминаваща през всички апартаменти на етажната собственост и започваща от абонатна станция, на която е монтиран общ топломер.
38 Топлоподаването към тази инсталация се осъществява от Топлофикация София по силата на договор между дружеството и етажната собственост на сградата, в която се намира жилището на г‑н Димитров. Договорът е сключен на 4 декември 2004 г. посредством „Термокомплект“ ООД, на което освен това е възложено индивидуалното отчитане на потреблението на топлоенергия.
39 Тъй като г‑н Димитров не заплаща доставената от Топлофикация София топлоенергия и топла вода за периода от 1 май 2014 г. до 30 април 2016 г., посоченото дружество сезира Софийски районен съд (България), за да изиска сумите, които му се дължат.
40 Според запитващата юрисдикция спорът в главното производство се свежда до въпросите дали в конкретния случай е възникнало договорно правоотношение, дали се дължат разходи за дяловото разпределение на потребената енергия и за загубите в общите части на сградата, когато се ползват или не се ползват елементи от комплексната услуга, каквато е доставката на отопление и топла вода, и накрая, дали собственикът на жилище в сграда като обсъжданата в главното производство трябва да се смята за потребител.
41 В това отношение посочената юрисдикция отбелязва, че в решение от 22 април 2010 г. Конституционният съд (България) постановява, че с разпоредбата на член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в посочената в този член наредба.
42 Запитващата юрисдикция обаче посочва, че страните по договора не могат да договарят клаузите на този договор, доколкото те се определят едностранно от Топлофикация София в общите условия за продажба, а цената се определя по административен ред от Комисията за енергийно и водно регулиране (България). В този смисъл според запитващата юрисдикция разглежданото правоотношение по-скоро прилича на фискално задължение, а не на договор, като се има предвид и че Топлофикация София е монополист и собственост на Столична община (България).
43 Запитващата юрисдикция добавя, че в сградите в режим на етажна собственост нормативната уредба позволява да се спре подаването на топла вода и да се пломбират радиаторите на конкретен апартамент, но не и да се спре последната част от услугата на Топлофикация София, а именно дяловото разпределение на топлинната енергия.
44 С оглед на тези обстоятелства Софийски районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) [Директива 2011/83] изключва нормативната уредба на традиционното договорно право относно сключването на договори, но дали изключва регламентация на тази крайно нетипична законово предвидена структура за възникване на договорна връзка?
2) Ако [Директива 2011/83] не изключва собствена регламентация в тази хипотеза, това договор по смисъла на чл. 5 от директивата ли е или нещо различно? Ако е или не е договор, то директивата приложима ли е в случая?
3) Този тип фактически договори регулира ли се от директивата, независимо от момента на възникването им или тя се прилага само за новопридобити жилища или още по-тясно — новоизградени жилища (да се разбира абонатни инсталации с искания за присъединяване към топлоснабдителната мрежа)?
4) Ако [Директива 2011/83] е приложима, то националната уредба нарушава ли чл. 5, § 1, б. Е, във връзка с § 2, регламентиращи правото [или] принципната възможност правоотношението да бъде прекратено?
5) Така, ако ще се сключва договор, то той следва ли да е в някаква форма, а и какъв би следвало да е обемът от съдържание на информацията, която трябва да се предостави на потребителя (разбиран като индивидуален собственик на жилище, а не етажна собственост)? Липсата на информация, представена своевременно и достъпно влияе ли на възникването на правната връзка?
6) Необходимо ли е изрично искане — изразено формално желание от страна на потребителя, за да бъде страна в подобно правоотношение?
7) Ако е сключен договор, неформален или формален, то отоплението на общите части на сградата (най-вече стълбищната клетка), част ли е от предмета на сделката и потребителят поръчал ли е услугата в тази ѝ част, ако няма изрично искане за това от него или дори от цялата етажна собственост (например при свалени радиатори, което е масовата хипотеза — вещите лица не сочат отоплителни уреди в общите части на сградата)?
8) Съобразно посоченото, има ли значение (разлика), ако топлоподаването е прекратено в личния апартамент за качеството на собственика като потребител, поискал отопление на общите части на сградата?“.
45 С акт от 8 февруари 2018 г. председателят на Съда съединява дела C‑708/17 и C‑725/17 за целите на писмената и устната фаза на производство и на съдебното решение.
Предварителни бележки
46 Следва да се посочи, че съгласно постоянната практика на Съда в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда последният трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени. Формалното посочване от национална юрисдикция в преюдициален въпрос на някои разпоредби от правото на Съюза не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което тя е сезирана, независимо дали тя е посочила съответните разпоредби във въпросите си. В това отношение Съдът е длъжен да изведе от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (решение от 12 февруари 2019 г., TC, C‑492/18 PPU, EU:C:2019:108, т. 37 и цитираната съдебна практика).
47 На първо място, по дело C‑725/17 въпросите на Софийски районен съд се отнасят отчасти до условията за сключване на договора за доставка на топлинна енергия от доставчик на централно отопление, и по-конкретно до липсата на съгласие от собственика на апартамент в сграда — етажна собственост, при сключването на договора за доставка на енергия.
48 Съгласно член 3, параграф 5 от нея Директива 2011/83 не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в тази директива. В това отношение в съображение 14 от Директивата се уточнява, че тя не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора, в частност при липсата на съгласие за сключване на договора.
49 Освен това предоставените от запитващите юрисдикции данни сочат, че споровете в главните производства са свързани в частност с това, че г‑жа Димитрова и г‑н Димитров оспорват въз основа на член 27 от Директива 2011/83 сметките, които им изпраща доставчикът на топлинна енергия, като изтъкват, че не са поръчвали индивидуално доставката на тази топлинна енергия и не я използват.
50 При тези обстоятелства с втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и с въпросите по дело C‑725/17 запитващите юрисдикции искат по същество да установят дали член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
51 На второ място, за да се произнесе по спора, с който е сезиран, с първия си преюдициален въпрос по дело C‑708/17 Районен съд Асеновград иска от Съда тълкуване на разпоредбите на Директива 2006/32, и по-конкретно на член 13, параграф 2 от нея, който в частност изисква от държавите членки да гарантират, че сметките за крайните потребители на енергия се изготвят въз основа на реалното потребление.
52 Съгласно член 27, параграф 1 от Директива 2012/27, която заменя Директива 2006/32, последната е отменена, считано от 5 юни 2014 г. Също така съгласно член 28, параграф 1 от Директива 2012/27 държавите членки е следвало да въведат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за да се съобразят с тази директива, най-късно до 5 юни 2014 г. Тази директива освен това не съдържа нито една особена разпоредба относно прилагането във времето на разпоредбите на Директива 2006/32, които тя заменя.
53 Ето защо, както отбелязва генералният адвокат в точка 67 от заключението си, доколкото по дело C‑708/17 фактите по спора в главното производство се отнасят до периода от 1 ноември 2012 г. до 30 април 2015 г., за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, следва първият въпрос по дело C‑708/17 да се анализира от гледна точка на разпоредбите на Директиви 2006/32 и 2012/27.
54 В този смисъл с първия си въпрос Районен съд Асеновград иска по същество да се установи дали член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки етажен собственик пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По преюдициалните въпроси
По втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и по въпросите по дело C‑725/17
По приложимостта на Директива 2011/83
55 Следва да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 2011/83 тя се прилага при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към всички договори, сключени между търговец и потребител. Съгласно същата разпоредба тази директива се прилага също за договорите за доставка на вода, газ, електрическа енергия или централно отопление, включително от публични доставчици, доколкото тези стоки се предоставят на договорна основа.
56 Освен това член 2, параграф 1 от Директива 2011/83 определя понятието „потребител“ като означаващо всяко физическо лице, което като страна по договори, попадащи в приложното поле на тази директива, действа извън рамките на своята търговска или стопанска дейност, занаят или професия. В това отношение Съдът е постановил, че с това понятие се означава всяко физическо лице, което не е заето с осъществяването на стопанска или търговска дейност по занятие (решение от 4 октомври 2018 г., Каменова, C‑105/17, EU:C:2018:808, т. 33 и цитираната съдебна практика).
57 В този смисъл понятието „потребител“ е от първостепенно значение за целите на тълкуването на тази директива, а при съставянето на нейните разпоредби е взета предвид основно гледната точка на потребителя като адресат и жертва на нелоялните търговски практики (решение от 3 октомври 2013 г., Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs, C‑59/12, EU:C:2013:634, т. 36 и цитираната съдебна практика).
58 В настоящия случай предоставените от запитващите юрисдикции данни сочат, че както по дело C‑708/17, така и по дело C‑725/17 е налице договор за доставка на топлинна енергия за сградата — етажна собственост, и по силата на този договор собствениците на апартаментите в тази сграда получават сметките за топлинна енергия за сградната инсталация и за общите части на сградата.
59 Всъщност от член 149а, алинея 1 във връзка с член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката следва, че именно собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиентите на доставчика на енергия по силата на сключения с него договор. Доколкото обаче са физически лица, които не са заети с осъществяването на стопанска или търговска дейност по занятие, въпросните собственици и титуляри са потребители по смисъла на член 2, параграф 1 от Директива 2011/83. Както отбелязва генералният адвокат в точка 52 от заключението си, оттук следва, че обсъжданите в главните производства договори попадат в категорията на договорите за доставка на централно отопление, сключени между търговци и потребители по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива.
60 Що се отнася до приложимостта на Директива 2011/83 ratione temporis, тази директива съдържа особена разпоредба, която определя изрично условията за прилагане на разпоредбите ѝ във времето. Така член 28, параграф 2 от Директивата предвижда, че разпоредбите ѝ се прилагат за договори, сключени след 13 юни 2014 г.
61 Тъй като в преписките, с които разполага Съдът, няма данни за датите на сключване на обсъжданите в главните производства договори, в настоящия случай националните юрисдикции ще трябва да определят дали те са сключени именно след 13 юни 2014 г., за да преценят дали Директива 2011/83 е приложима ratione temporis.
По същество
62 С втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и с въпросите по дело C‑725/17 запитващите юрисдикции искат по същество да се установи дали член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
63 Следва да се припомни, че съгласно член 27 от Директива 2011/83 потребителят е освободен от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка на стоки, вода, газ, електрическа енергия, централно отопление или цифрово съдържание или предоставяне на услуга, която не е поръчана, в нарушение на член 5, параграф 5 и точка 29 от приложение I към Директива 2005/29 и че в тези случаи липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка или предоставяне на услуга не представлява израз на съгласие. Както следва от съображение 60 от Директива 2011/83, тази практика всъщност е нелоялна търговска практика, забранена от Директива 2005/29.
64 В това съображение непоръчаната доставка е дефинирана като „доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от потребителите“. В това отношение Съдът е посочвал, че „изпращане на непоръчани стоки“ по смисъла на точка 29 от приложение I към Директива 2005/29, към която препраща член 27 от Директива 2011/83, е по-специално поведението, изразяващо се в настояване от търговеца потребителят да му плати за стока или услуга, доставена на потребителя, но непоръчана от него (решение от 13 септември 2018 г., Wind Tre и Vodafone Italia, C‑54/17 и C‑55/17, EU:C:2018:710, т. 43).
65 Както отбелязва генералният адвокат в точка 58 от заключението си, целта на член 27 от Директива 2011/83 е така да попречи на търговеца да наложи на потребителя договорно правоотношение, за което той не е дал свободно съгласие.
66 В настоящия случай член 133, алинея 2 от Закона за енергетиката предвижда, че присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.
67 Освен това, видно от данните, предоставени от запитващите юрисдикции, член 153, алинея 1 от този закон предвижда, че собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. На това основание те са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия. Също така в член 153, алинея 6 от Закона за енергетиката се уточнява, че клиентите в сграда — етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
68 От тези разпоредби следва, че доставката на отопление в сграда — етажна собственост, е резултат от искане, направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в националното право особени правила за етажната собственост.
69 В това отношение във връзка с обстоятелството, че както в настоящия случай, съответните етажни собственици не са участвали в приемането на решението или са му се противопоставили, Съдът неотдавна постанови, че при спор за парично задължение, произтичащо от решение на специално предвиденото в българското право общо събрание на етажните собственици, всеки етажен собственик, придобивайки качеството на етажен собственик на сграда и оставайки такъв, се съгласява да изпълнява всички разпоредби на акта, регулиращ съответната етажна собственост, и решенията, приемани от общото събрание на собствениците на сградата (вж. в този смисъл решение от 8 май 2019 г., Кер, C‑25/18, EU:C:2019:376, т. 29).
70 При тези условия подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда — етажна собственост, което се извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на сградата към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83.
71 По тези съображения на втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и на въпросите по дело C‑725/17 следва да се отговори, че член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
По първия въпрос по дело C‑708/17
72 С първия си въпрос по дело C‑708/17 Районен съд Асеновград иска по същество да се установи дали член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки етажен собственик пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
73 В подкрепа на твърдението си за несъвместимост на този метод на фактуриране с правото на Съюза ответникът в главното производство по дело C‑708/17 припомня, че този метод не позволява по отношение на всеки обитател на сграда — етажна собственост, да се определи какво е реално потребеното количество топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация, която преминава през апартамента му. Директиви 2006/32 и 2012/27 обаче задължавали доставчиците на енергия да фактурират на крайния клиент само действително потребените от него количества, което следователно изключвало възможността сметките да се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на съответния апартамент.
74 Нито обаче от текста на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27, нито от общия разум и целта на правната уредба, от която са част тези разпоредби, следва, че те налагат подобно задължение.
75 Всъщност следва да се припомни, че както се посочва в член 1 от всяка от тях, Директиви 2006/32 и 2012/27 имат за цел да способстват за по-добра енергийна ефективност. В този контекст, както следва от съображения 1 и 20 от Директива 2006/32 и от съображение 8 от Директива 2012/27, за постигането на тази цел се изисква участието на цялата енергийна верига — от производителя на енергията до крайния клиент, който я потребява.
76 В това отношение в съображение 29 от Директива 2006/32 се уточнява, че за да се даде възможност на крайните потребители да са по-добре информирани при вземането на решения по отношение на индивидуалното си потребление на енергия, те следва да получат достатъчно количество информация за това, както и всякаква друга необходима информация, като например информация за съществуващите мерки за повишаване на енергийната ефективност, сравнителни профили на крайно потребление или конкретни технически спецификации на оборудване, което ползва енергия, в това число оборудване „четвърти фактор“ или друго подобно.
77 Именно по тази причина член 13, параграф 2 от тази директива предвижда държавите членки да гарантират, че когато е уместно, сметките ще се изготвят от енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружествата за търговия с енергия на дребно въз основа на реалното енергийно потребление.
78 Както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 74 от заключението си, безспорно употребата на израза „когато е уместно“ в тази разпоредба показва, че тя трябва задължително да се тълкува във връзка с член 13, параграф 1 от Директивата.
79 В последната разпоредба обаче се посочва, че „доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания“, държавите членки гарантират, че при крайните потребители в частност на електроенергия и централно топлоснабдяване ще се осигуряват индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител.
80 Видно от документите от подготвителните работи по Директива 2006/32, и в частност от доклада на Парламента от 2 май 2005 г. относно предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги (A6—0130/2005), волята на законодателя на Съюза е при монтирането на индивидуални измервателни уреди, позволяващи да се отчита реалното, действителното потребление на крайния клиент, да се взема предвид практическата възможност за монтиране на такива уреди в определени, понякога твърде стари сгради, доколкото той преценява, че монтирането им невинаги би било реалистично, разумно и пропорционално предвид прекомерните разходи, които би могло да наложи.
81 Ето защо, доколкото невинаги има възможност за монтиране на индивидуални измервателни уреди, самите сметки могат да се изготвят въз основа на реалното енергийно потребление само когато това е технически осъществимо, както впрочем потвърждава употребата на израза „когато е уместно“ в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32.
82 Документите от подготвителните работи по Директива 2012/27, и по-специално докладът на Парламента от 30 юли 2012 г. относно предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно енергийната ефективност и за отмяна на Директива 2004/8/ЕО и Директива 2006/32/ЕО (A7—0265/2012), показват, че при преработването на Директива 2006/32 законодателят на Съюза взема предвид същите съображения и ги отразява в член 9, параграф 1, член 9, параграф 3, втора и трета алинея и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27.
83 Така член 9, параграф 1 от тази директива задължава държавите членки да гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия, при крайните клиенти на енергия ще се осигуряват индивидуални измервателни уреди, които точно отразяват действителното енергопотребление. Що се отнася до фактурирането, член 10, параграф 1 от посочената директива предвижда, че когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни уреди, посочени в Директива 2009/72 и Директива 2009/73, държавите членки правят необходимото най-късно към 31 декември 2014 г. информацията относно фактурирането да бъде точна и да се основава на действителното потребление в съответствие с приложение VII, точка 1.1, когато това е технически възможно и икономически оправдано.
84 Следва да се добави, че в Директива 2012/27 законодателят на Съюза взема предвид особеността на сградите — етажна собственост, които се снабдяват от районна отоплителна система. Всъщност член 9, параграф 3, втора алинея от тази директива предвижда, че държавите членки трябва да се погрижат в този тип сгради да се монтират индивидуални измервателни уреди най-късно до 31 декември 2016 г., но същевременно в тази разпоредба се уточнява, че когато използването на индивидуални измервателни уреди не е технически осъществимо или разходно ефективно, ще се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако държавата членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно. В такива случаи може да се помисли за използване на алтернативни разходно ефективни методи за измерване на потреблението на топлинна енергия.
85 Като се имат предвид обаче данните, доведени до знанието на Съда, в такива сгради в режим на етажна собственост, каквито са обсъжданите в главните производства, изглежда почти немислимо да може изцяло да се индивидуализират сметките за отопление, особено що се отнася до сградната инсталация и общите части.
86 Що се отнася по-конкретно до сградната инсталация, от тези данни следва, че както поддържа ЕВН, може да е трудно и дори невъзможно да се определи с точност количеството топлоенергия, отдадено от тази инсталация във всеки апартамент. Всъщност това количество топлоенергия включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от физическите компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти. В този смисъл, както отбелязва генералният адвокат в точка 85 от заключението си, отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения.
87 Ето защо се явява технически трудно да се определи точното индивидуално потребление на всеки обитател на съответната сграда — етажна собственост, що се отнася до топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
88 Що се отнася до използвания за целите на фактурирането метод за изчисляване на потреблението на топлинна енергия в сградите — етажна собственост, следва да се отбележи, че държавите членки разполагат с широка свобода на действие. Всъщност, както от съображение 12 и член 1 от Директива 2006/32, така и от съображение 20 и член 1 от Директива 2012/27 следва, че с тези две директиви се цели на държавите членки да се осигури обща рамка, която да им позволи да вземат подходящи мерки за намаляване на енергийното потребление, като същевременно им се остави възможността да подберат условията за изпълнение (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Saras Energía, C‑561/16, EU:C:2018:633, т. 24 и цитираната съдебна практика).
89 Поради това член 9, параграф 3, трета алинея от Директива 2012/27 предвижда, че държавите членки имат възможност да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода, така че в частност да могат да разграничават разходите за топла вода за битови нужди, разходите за топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения, и съответно разходите с цел отопляване на апартаментите.
90 В настоящия случай обаче разглежданата в главните производства национална правна уредба видимо отговаря на съдържащите се в тази разпоредба насоки, тъй като предвижда, че разходите за топлинна енергия се разделят на разходи за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разходи за топлинната енергия за отопление на общите части и разходи за топлинната енергия за отопление на имотите.
91 В този смисъл предвид признатата на държавите членки широка свобода на действие следва да се приеме, че Директива 2006/32 и Директива 2012/27 допускат метода на изчисляването на отдадената от сградната инсталация топлоенергия пропорционално на отопляемия обем на всеки апартамент.
92 По изложените съображения на първия въпрос по дело C‑708/17 следва да се отговори, че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По съдебните разноски
93 С оглед на обстоятелството, че за страните по главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващите юрисдикции, последните следва да се произнесат по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:
1) Член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
2) Член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 5 декември 2019 година.
Секретар | | Председател на четвърти състав |
A. Calot Escobar | | M. Vilaras |