Language of document : ECLI:EU:C:2012:637

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н N. JÄÄSKINEN

представено на 18 октомври 2012 година(1)

Дело C‑543/10

Refcomp SpA

срещу

Axa Corporate Solutions Assurance SA,

Axa France IARD,

Emerson Network Power,

Climaveneta SpA

(Преюдициално запитване, отправено от Cour de cassation (Франция)

„Съдебна компетентност по граждански и търговски дела — Регламент (ЕО) № 44/2001 — Тълкуване на член 23 — Клауза, с която се учредява компетентност, съдържаща се в договор, сключен между производителя и първоначалния приобретател на стока — Договор, който е част от поредица от договори, подписани от страни, установени в различни държави членки — Противопоставимост на тази клауза спрямо вторичния приобретател на тази стока и встъпилия в правата му застраховател — Евентуални последици от неприложимостта на член 5, точка 1 от този регламент по отношение на прекия иск на вторичния приобретател срещу производителя“





I –  Въведение

1.        Преюдициалното запитване, отправено от Cour de cassation (Франция), се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(2).

2.        Това запитване е част от производство, образувано пред френски съд, в хода на което е направено позоваване на клауза — предоставяща компетентност на италиански съд, съдържаща се в договора за продажба между производителя, установен в Италия и първоначалния приобретател на спорните стоки, също установен в Италия — от страна на този производител срещу френски вторичен приобретател и срещу френския застраховател, встъпил в неговите права. От значение в случая е правната проблематика, попадаща и извън обхвата на конкретната хипотеза, доколкото лицата, участващи в международната търговия, често се позовават на споразумения за избор на съд.

3.        Така от Съда се иска да се произнесе по въпроса дали член 23 от Регламент № 44/2001 допуска — и в конкретния случай при какви условия — клауза за подсъдност, включена в първоначален договор, да бъде прехвърляна към поредица от договори, които впоследствие са сключени между икономически оператори, установени в различни държави — членки на Съюза(3). Той следва да постанови дали е необходимо позоваване на приложимото национално право с цел определяне доколко споразуменията за избор на съд могат да бъдат противопоставяни на трети лица, които не са страни по тях, в съответствие със съдебната практика относно разпростирането на обхвата на такава клауза, съдържаща се в коносамент, за трето лице, приносител(4), или във връзка с това следва да се приеме самостоятелно материалноправно правило съгласно предвиденото неотдавна от Европейския парламент в рамките на работата по преработване на Регламент № 44/2001(5).

4.        В акта за запитване се установява също взаимовръзка между тази проблематика и Решение по дело Handte(6), което третира понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“)(7), по същество еквивалентно с член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. Доколкото в това решение се потвърждава, че правната връзка между производителя и вторичния приобретател няма договорен характер, с оглед на тълкуването на тази разпоредба Cour de cassation пита какви последици би могла да има тази съдебна практика относно противопоставимостта спрямо втория от тези оператори на клауза за подсъдност, съдържаща се в договор, подписан само от първия оператор.

II –  Правна уредба

5.        В съображение 11 от Регламент № 44/2001 се посочва, че „[п]равилата за компетентността трябва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника и винаги трябва да е налице на това основание, освен в няколко ясно определени ситуации, когато основанието на спора или автономията на страните изисква или предполага различен свързващ фактор […]“.

6.        Член 5, точка 1, буква a) от Регламент № 44/2001, който се съдържа в раздел 2 от глава II, озаглавена „Специална компетентност“, предвижда, че по дела, свързани с договор, срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка в съд по мястото на изпълнение на задължението.

7.        Член 23, параграф 1 от Регламент № 44/2001, който се съдържа в раздел 7 от глава II относно „Пророгация на компетентност“, гласи:

„Ако страните, една или повече от които имат местоживеене в държава членка, са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност. Тази компетентност е изключителна, освен ако страните са уговорили друго. Споразумението за предоставяне на компетентност се сключва:

a)      писмено или устно, потвърдено с писмени доказателства; или

б)      във форма, която е съобразена с практиките, които страните са установили помежду си; или

в)      в международната търговия, във форма, която е съобразена с обичая, който страните познават или е трябвало да познават и който в тази търговска дейност е широко известен на страните и редовно се съблюдава от страните по договори от вида, приложим в конкретната търговска дейност“.

III –  Спорът по главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда

8.        SNC Doumer (наричано по-нататък „Doumer“) извършва работа по обновяване на комплекс от сгради, намиращ се в Courbevoie (Франция), като негов застраховател е SA Axa Corporate Solutions Assurance (наричано по-нататък „Axa Corporate“), чието седалище е в Париж (Франция).

9.        Като част от извършваната работа то инсталира климатици, всеки от които е снабден със серия от компресори,

–        произведени от Refcomp SpA (наричано по-нататък „Refcomp“), дружество, чието седалище е в Италия,

–        закупени от него и сглобени от Climaveneta SpA (наричано по-нататък „Climaveneta“), дружество, чието седалище е също в Италия,

–        и впоследствие доставени на Doumer от дружеството Liebert, в чиито права понастоящем е встъпило Emerson Network Power (наричано по-нататък „Emerson“), самото то застраховано от дружеството Axa France IARD (наричано по-нататък „Axa France“), чиито седалища са във Франция.

10.      В инсталираната климатизационна система настъпват неизправности. От съдебната експертиза става ясно, че тези повреди произтичат от дефект при производството на компресорите.

11.      Встъпило в правата на Doumer, на което изплаща обезщетение в качеството му на застраховано от него лице, Axa Corporate предявява иск срещу производителя Refcomp, извършилото сглобяването Climaveneta и доставчика Emerson пред Тribunal de grande instance de Paris (Окръжен съд Париж) (Франция), като иска да му бъде изплатено обезщетение in solidum въз основа на този дефект.

12.      Двете италиански дружества ответници оспорват компетентността на Тribunal de grande instance de Paris, като се позовават спрямо Climaveneta на арбитражна клауза, съдържаща се в сключения между него и Emerson дистрибуционен договор, а спрямо Refcomp, на клауза, по силата на която въпросът е подсъден на италиански съд, който не е бил включен в общите условия на договора за продажба, сключен между него и Climaveneta.

13.      С определение от 26 януари 2007 г. съдията, отговарящ за подготовката на делото за разглеждане в Тribunal de grande instance de Paris, отхвърля повдигнатите от Climaveneta и Refcomp възражения за липса на компетентност. Те обжалват посоченото определение.

14.      С решение от 19 декември 2008 г. Сour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) изменя препратеното до него определение в частта му, с която се отхвърля повдигнатото от Climaveneta възражение. Той заключава, че Тribunal de grande instance de Paris не е бил компетентен да се произнесе по подадения срещу това дружество иск, на основание че в поредица от договори за прехвърляне на собственост арбитражната клауза се прехвърля автоматично като акцесорен елемент на правото на иск, което от своя страна е акцесорно на прехвърляното материално право, без да има значение дали тази поредица има хомогенен или хетерогенен характер.

15.      Сour d’appel de Paris, напротив, потвърждава отказа да се уважи повдигнатото от Refcomp възражение за липса на компетентност. Той мотивира решението си, указвайки, че правилата за специална компетентност по дела, свързани с договор, посочени в член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, не се прилагат за спор между вторичния приобретател на стоки и производителя, който не е бил неин продавач, доколкото този спор е част от делата относно деликтната отговорност, която се урежда от член 5, точка 3 от този регламент, уточнявайки, че член 23 от него е вече неприложим, доколкото искът не е имал договорно основание. Той също постановява, че договорената между производителя и продавача посредник клауза за подсъдност не е противопоставима на встъпилия в правата на вторичния приобретател застраховател и че сезираният френски съд е бил компетентен с оглед на мястото на настъпване на вредата.

16.      Това решение на Сour d’appel de Paris е обжалвано с основна жалба, подадена от Refcomp, и с насрещна жалба, подадена от Emerson.

17.      С решение от 17 ноември 2010 г. Cour de cassation отхвърля посочената насрещна жалба, но по отношение на разглеждането на подадената от Refcomp основна жалба той спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Клауза за подсъдност, уговорена в поредица от сключени в Общността договори между производител на стока и купувач на основание член 23 от Регламент [№ 44/2001], има ли действие по отношение на вторичния приобретател, и ако това е така, при какви условия?

2)      Клаузата за подсъдност има ли действие по отношение на вторичния приобретател и на встъпилите в правата му застрахователи, дори и ако член 5, параграф 1 от Регламент [№ 44/2001] не е приложим към иска на вторичния приобретател срещу производителя, както Съдът е приел в Решение по дело Handte от 17 юни 1992 г.?“.

18.      Писмени становища пред Съда представят Refcomp, Axa Corporate и Emerson, френското, германското и испанското правителство и Европейската комисия.

19.      В проведеното на 3 май 2012 г. съдебно заседание присъстват представители на Refcomp, на френското и германското правителство и на Комисията.

IV –  Анализ

 А – Встъпителни думи

20.      С двата посочени по-горе преюдициални въпроса от Съда се иска да се произнесе по същество относно разпростиране на действието на клауза за подсъдност в рамките на поредица от договори, сключени между страни, установени в различни държави членки, и по-специално относно правните последици на такава клауза по отношение на вторичен приобретател(8), който не е подписал договор, в който тази клауза се съдържа и който явно не е дал съгласието си в това отношение съгласно предвиденото в член 23 от Регламент № 44/2001(9).

21.      Въпреки че актът за запитване не съдържа изрично изложение на мотиви, от информацията по делото следва, че отправените от френския Cour de cassation въпроси имат своето основание в следните факти.

22.      От една страна, проблемът е свързан със съществуването на правило във вътрешното право, а именно правната теория, според която, въпреки че договорите по принцип имат относително действие, доколкото са обвързващи единствено за подписалите ги страни, са допустими изключения от този принцип при прехвърляне на собственост, когато тя се прехвърля на всички последващи приобретатели на съответната стока заедно с всички акцесорни за нея елементи. От това следва, че по силата на френското право вторичният приобретател на стоки може да подаде иск за обезщетяване на вреди срещу продавача или срещу всеки от посредниците, продали тази стока, или директно срещу нейния производител.

23.      От друга страна, що се отнася до евентуалната автоматична прехвърляемост — акцесорна на правото на подаване на иск, произтичащо от договорно правоотношение, което само по себе си е акцесорно на прехвърленото право на собственост — на клаузата за подсъдност, включена в първоначалния договор, част от поредица от европейски договори за прехвърляне на собственост, във френската доктрина намират израз три противостоящи си идейни течения, с оглед на практиката на Съда на Европейския съюз(10):

–        според някои автори такава клауза може винаги да бъде противопоставена на вторичния приобретател на стоката, която е предмет на сделка, въпреки че той не е страна по този договор и следователно не е изразил съгласието си относно клаузата,

–        за други, напротив, никога не следва да има прехвърляемост,

–        някои автори следват смесен подход, при който такава клауза е прехвърляема в определени случаи, а именно когато правата и задълженията на първоначалния приобретател са прехвърлени изцяло на последващите приобретатели.

24.      Тази проблематика не е присъща за френското право, докато същата правна фикция съществува в правните системи на някои други държави членки(11). Освен това предизвикателствата, свързани с делото, са не само от теоретично, но и от икономическо естество. Всъщност отговорът, който Съдът би дал на преюдициалното запитване, би имал потенциално значими последици, тъй като клаузи за подсъдност много често се договарят по международните търговски сделки(12) и поради това е силно вероятно те да бъдат част от поредица от договори за прехвърляне на собственост, отнасящи се до територията на различни държави членки.

25.      Във връзка с това бих искал да отбележа, че отправените от запитващата юрисдикция въпроси са насочени към регламентацията на клауза за подсъдност, която е част от „поредица от договори съгласно общностното право“, доколкото икономическите оператори, които са страни по последователните договори от разглежданата по главното производство поредица, са установени в различни държави членки. По-конкретно, Съдът следва да се произнесе по въпроса дали дадена клауза за подсъдност попада в приложното поле на член 23 от Регламент № 44/2001. Съгласно параграф 1 от този член по принцип е достатъчно най-малко една от страните по спора, независимо дали ищец или ответник, да има местоживеене в държава — членка на Съюза(13), какъвто е случаят по настоящото дело.

26.      Освен това искам да обърна внимание, че въпросите, отправени по настоящото дело, се отнасят до „клауза за подсъдност“, докато разпоредбите на член 23 от Регламент № 44/2001 уреждат два вида „споразумение за предоставяне на компетентност“, като същевременно обхващат клаузите за избор на съд, включени в договори с оглед на бъдещи спорове, и споразуменията за предоставяне на компетентност, които се сключват извън тази рамка, когато вече е възникнал спор(14). Въпреки че този член обхваща два вида споразумения, предвид ограничението, произтичащо от обхвата на запитването на запитващата юрисдикция и специфичния предмет на спора по главното производство, считам, че отговорите следва да се концентрират върху този аспект и да препращат към „клаузите“ за подсъдност, съдържащи се в договор, само във връзка с бъдещи спорове.

27.      Освен това бих искал да уточня, че макар запитващата юрисдикция да отправя запитване до Съда посредством обща формулировка относно правните „последици“ на клауза за подсъдност по отношение на вторичния приобретател, обхватът на предложения на Съда отговор в настоящото заключение ще се ограничи до въпроса за евентуалното прилагане на клауза от този вид в ущърб на такава трета страна, като се изключи хипотезата, в която тя би се позовала на нея в своя полза(15). Всъщност предвид предмета на спора по главното производство отговорът на преюдициалните въпроси, погледнат от този ъгъл, не би бил полезен за решаването на посочения спор от националната юрисдикция. Следователно е необходимо Съдът да се произнесе единствено относно противопоставимостта на клауза за подсъдност по отношение на вторичния приобретател, а не относно останалите ѝ евентуални последици.

28.      Накрая, бих искал да припомня, че елементите на отговор, съдържащи се в съдебната практика относно Брюкселската конвенция, могат да бъдат пренесени относно Регламент № 44/2001, доколкото текстът на разпоредбите, предмет на преюдициалното запитване във връзка с този регламент, е по същество еквивалентен с този на посочената конвенция, която е била тълкувана от Съда(16). В конкретния случай разпоредбите на член 17 от Брюкселската конвенция и тези на член 23 от Регламент № 44/2001 са аналогични в глобален аспект, въпреки че между тях съществуват известни разлики. Предвид съдържанието им, тези разлики не засягат съпоставимостта на факторите, които са от значение за отговора на въпросите, поставени на Съда по настоящото дело.

 Б – По евентуалните обвързващи последици на клауза за подсъдност, включена в първоначален договор за продажба, по отношение на вторичния приобретател на стока

29.      С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция пита по същество Съда дали по смисъла на член 23 от Регламент № 44/2001 производителят, който е страна по първия договор от поредица договори, в който е включена клауза за подсъдност, може с основание да се позове на нея, за да оспори компетентността на сезираната юрисдикция спрямо него, когато същата е сезирана от вторичния приобретател, който е трета страна по този договор, но се основава на лошото изпълнение на последния от ответника, като и двамата са установени в различни държави членки.

30.      Встъпилите по настоящото производство страни отправят различни предложения за отговор. За разлика от Refcomp, Axa Corporate и Emerson изключват напълно прехвърляемостта на клаузата за подсъдност по отношение на вторичния приобретател в такъв контекст. Германското и испанското правителство, напротив, допускат, че дадена клауза, договорена съгласно условията, предвидени в член 23 от Регламент № 44/2001, произвежда последици по отношение на вторичния приобретател, когато съгласно приложимото национално право това трето лице е встъпило напълно в правата и задълженията на една от страните по първоначалния договор. От своя страна френското правителство и Комисията считат, че такава клауза може да бъде противопоставена на вторичния приобретател единствено при условие че последният е изразил съгласието си относно посочената клауза в съответствие с изискванията на този член, независимо от приложимото национално право.

1.     По целесъобразността от приемане на материалноправно правило за тълкуване

31.      Независимо от факта, че запитващата юрисдикция не го е формулирала именно така, главната проблематика, която е в основата на първия преюдициален въпрос, както произтича от становищата, изразени от посочените по-горе встъпили страни, се свежда до това дали Съдът следва да тълкува член 23 от Регламент № 44/2001 по различен начин — в зависимост от разпоредбите на национално право, уреждащи спорното правоотношение, или независимо от съдържанието на тези разпоредби.

32.      В конкретния случай този последен метод предполага, че Съдът установява дали когато посоченият член 23 е приложим, клаузата за подсъдност може или не може да бъде противопоставена на трето лице при обстоятелства като тези от спора по главното производство, без позоваване на възможните правни последици, които биха възникнали за разглежданото правоотношение съгласно правото на една или друга държава членка(17).

33.      Считам, че изборът на формулиране на материалноправно правило, което е част от правото на Съюза, би допринесъл за гарантиране на по-доброто функциониране на правилата за компетентността, предвидени в Регламент № 44/2001. Всъщност Съдът многократно е постановявал, че за да се гарантират пълната ефективност и еднаквото прилагане на територията на всички държави членки на съдържащите се в този регламент понятия, те трябва да бъдат тълкувани не чрез обикновено препращане към вътрешното право на една или друга от съответните държави, а самостоятелно, въз основа на систематиката и целите на този акт(18). Според мен такъв метод на тълкуване на разпоредбите на Регламент № 44/2001 следва да бъде водещ за Съда не само когато извършва обикновено дефиниране на съдържащите се в него думи, изрази или концепции, но и когато определя предмета или обхвата на тези разпоредби(19).

34.      В конкретния случай, ако се държи сметка за съдържанието на приложимото по разглежданото правоотношение национално право, настоящият въпрос относно прехвърляемостта на клауза за подсъдност би получил не единен отговор, а променлив такъв предвид различията в подхода, следван в законодателствата на държавите членки, що се отнася до правната природа на отношението между производителя на дадена вещ и вторичния приобретател на същата(20), встрани от специфичния проблем за евентуалното разпростиране по отношение на това трето лице на последиците на договорна клауза, по която то не е изразило съгласие.

35.      Освен това формулирането на материалноправно правило от страна на Съда би облекчило задачата на юрисдикциите на държавите членки. Предвид факта, че Регламентът относно приложимото право към договорни задължения(21) не урежда нито действителността, нито последиците на клаузите за подсъдност, евентуалното препращане към националното право би наложило на тези юрисдикции задължение да определят към коя правна система следва да се прибегне в това отношение. Проблемът относно това кой точно закон следва да се приложи и в какъв момент е безспорно класически проблем, когато към клаузата за подсъдност се прибягва в положение, включващо чуждестранни елементи, но трудността от прибягването към правила за стълкновение на закони е още по-голяма при множество договори, какъвто е случаят със спора по главното производство, доколкото съществуват много правни системи, които могат да бъдат приложени(22).

36.      Би било също в интерес на двете страни по производството да могат незабавно да узнаят дали даден съд е компетентен или не съгласно определена клауза за подсъдност, съдържаща се в договор, който не е сключен от ищеца, без да са изправени пред неизвестността, предизвикана от позоваването на различните подходи, възприети в държавите членки. Считам за подходящ избор тълкуване на член 23 от Регламент № 44/2001, според което определянето на компетентната юрисдикция не зависи от несигурни и случайни обстоятелства — нещо, към което Съдът като цяло се придържа(23).

37.      Необходимо е да добавя, че доколкото Регламент № 44/2001 не следва метода за правилата за стълкновение на закони, възприет в Решение по дело Tessili(24), което е похвална крачка към опростяването(25), то повторното въвеждане на тълкуване, основано на този метод, би било несъвместимо с избраната от законодателя на Съюза посока.

38.      Нещо повече, разглеждайки по-конкретно проблема, предмет на настоящото дело, в рамките на актуалната преработка на член 23 от Регламент № 44/2001, Парламентът се обявява в подкрепа на приемането на материалноправно правило, с посочване на условия, без каквото и да е препращане към правните системи на държавите членки, така че да ограничи противопоставимостта на споразуменията за избор на съд, регламентирани по силата на този член, по отношение на трети лица, които не са изразили изрично съгласие относно такова споразумение, предвид риска, който би съществувал в противен случай от засягане на правото на тези лица на пълен достъп до правосъдие(26). Предлагам на Съда да възприеме същия подход.

2.     По буквалното тълкуване на член 23 от Регламент № 44/2001

39.      Съгласно настоящия текст на разпоредбата на член 23 от Регламент № 44/2001 в нея се определят формалните условия и условията по същество относно действителността на споразуменията за предоставяне на компетентност, уреждани от нея, но не се определят изцяло обхватът и последиците на тези условия. В него по-конкретно не се определя кои лица могат да бъдат считани за „страна“ по такова споразумение, нито дали клауза за избор на съд може да бъде прехвърлена от страните по един договор на тези по друг договор в качеството ѝ на акцесорен елемент от собствеността на вещта(27).

40.      Единственият изричен елемент, който съдържа актуалният текст във връзка с правните последици на клаузите за подсъдност, е, че компетентността, предоставена на определените от страните съдилища, е изключителна(28). Все пак този аспект не оказва влияние по отношение на евентуалните обвързващи последици на тези клаузи спрямо трети лица.

41.      В терминологично отношение бих искал да отбележа, че позовавайки се на хипотеза, в която „страните са се договорили, че съд“ (курсивът е мой), член 23 от Регламент № 44/2001 изисква между страните по спора да е налице „споразумение“ относно избора на съд. Това е съображение за зачитане на автономността на волята на страните по даден спор, което е основание, както се уточнява в съображение 11, страните да могат да определят юрисдикция, различна от тази, която би трябвало да бъде компетентна съгласно този регламент, като също така е необходимо и ищецът, и ответникът да са изразили воля техният спор да бъде разрешен от тази юрисдикция.

42.      Както Съдът отбелязва във връзка със съответната разпоредба от Брюкселската конвенция(29), поредицата от формални условия, изброени в член 23 от Регламент № 44/2001, превръща доказателството за съществуването на съгласие между страните, на които е противопоставена клауза за подсъдност, в централен елемент от нейната валидност. Вследствие на това при спор сезираната юрисдикция трябва по принцип да провери дали съгласието е било изразено надлежно от лицето, срещу което се прави позоваване на такава клауза.

43.      Съдът наистина допуска, че клауза за подсъдност може да породи правни последици по отношение на лице, което не е изразило изричното си съгласие по нея, но само при конкретни обстоятелства, а именно в решения относно коносаменти, към които ще се върна по-късно. Както посочва Refcomp, Съдът действително постановява, че клауза от този вид може да бъде резултат от приемането на устава на дадено дружество(30), но случаят по настоящото дело съвсем не е такъв. Той също приема такива последици в решения, постановени в областта на застраховането, но само когато са благоприятни за третите лица(31), въз основа на това, че последните са се ползвали от уговорка в полза на трети лица, както и на факта, че защитата на по-слабата страна(32) е цел, която се преследва с правилата за компетентност, присъщи на тази материя(33). Сред фактите по настоящото дело обаче не са налице нито сравним механизъм, нито сравнима цел(34).

44.      Накрая, бих искал да припомня, че член 23 от Регламент № 44/2001 изисква споразумението за предоставяне на компетентност да бъде част от „определено правоотношение“. Тъй като дерогациите от обичайните правила за компетентността в този регламент са уредени от законодателя на Съюза по ограничителен начин, обхватът на дадена клауза за подсъдност не може да бъде прекалено широк(35). Освен това, както отбелязва Axa Corporate, поредица от европейски договори като тази, която свързва производителя с вторичния приобретател, не представлява „определено правоотношение“, а няколко правоотношения, по които „договорните задължения на страните могат да се различават от един договор до друг“, както се посочва и от Съда(36).

3.     По телеологичното тълкуване на член 23 от Регламент № 44/2001

45.      От постоянната съдебна практика следва, че разпоредба на правото на Съюза, чието тълкуване се иска, трябва да бъде разглеждана също в духа на целите, които са довели до нейното приемане, като това важи с особена сила за правилата за компетентност, предвидени в Регламент № 44/2001(37).

46.      От съображения 8 и 12 на този регламент произтича, че с него се отдава предимство по-скоро на механизмите за компетентност, позволяващи съществуването на особено тясна връзка между спора и юрисдикцията, която следва да се произнесе. В положение като това по главното производство обаче се съмнявам дали би било в съответствие с тази цел да се предвиди, че дадена клауза за подсъдност може да обвързва не само страните, които са я приели, но и трети лица. Безспорно член 23 от Регламент № 44/2001 предоставя възможност на страните по такова споразумение да изберат съд, който е отдалечен от мястото на реалния център на спора(38), например от съображения за безпристрастност, и който поради това би могъл в по-малка степен да предприеме действия, като например получаване на експертно становище относно дефектите на спорни стоки. Въпреки това, когато подобно споразумение е противопоставено на трето лице, което по дефиниция не е можело да повлияе на този избор и чиито интереси е възможно да се намират в държава членка, различна от тази на страните по договора, то това лице не би поело доброволно риска, който би възникнал от отдалечаването. Освен това този риск се увеличава в рамките на поредица от европейски договори, като се има предвид, че той нараства според броя на междинните договори, съществуващи между договора, съдържащ клаузата за подсъдност, и договора, сключен от вторичния приобретател, позоваващ се на производствен дефект.

47.      Друга основна цел на Регламент № 44/2001 е свързаната с уеднаквяването на различните правила за съдебна компетентност, приложими в държавите — членки на Съюза. За постигането на тази цел е необходимо, от една страна, изработването на „общи правила за компетентността“, както се предвижда в съображение 8 от този регламент, а също, от друга страна, установяване на принципи за тълкуване на тези правила, така че те да могат да се прилагат по еднакъв начин от всички съдилища в държавите членки. Що се отнася до клаузите за подсъдност, уредени в член 23 от Регламент № 44/2001, постигането на такъв резултат не ми се струва особено сигурно, ако тези клаузи, и по-специално противопоставимостта им на трети лица, трябва да се регламентират не от принцип, който произтича от стандартно материалноправно правило, а от позовавания на различните правни системи на държавите членки.

48.      Регламент № 44/2001 също има за цел гарантиране предвидимостта на съдебната компетентност, както се посочва в съображение 11 от него(39), и следователно на правната сигурност на всяка от страните по даден спор(40), по-специално при наличието на клаузи за подсъдност.

49.      Считам, че критерият за правната сигурност на страните не е лесен за прилагане в конкретния случай, тъй като това, което е предвидимо за ответника, не е нужно да бъде такова и за ищеца, и обратното. От една страна, въпросният италиански производител е включил клауза за подсъдност в общите си условия за продажбата, за да може да се предвиди пред коя юрисдикция може да бъде съден във връзка със сключения от него договор с първия италиански приобретател на спорните стоки. От друга страна, френският вторичен приобретател не е подписал съдържащия тази клауза договор и той с основание е можел да пренебрегне съществуването му, преди да се направи позоваване на него пред съд в производство във връзка със стоки, разположени на френска територия.

50.      Ако изискването относно предвидимостта се схваща по по-общ и обективен начин, а именно независимо от гледната точка на страните по спора(41), тук следва да припомним, че евентуалното прибягване към метода за стълкновението на закони вместо към формулирането на материалноправно правило би попречило за изпълнението на това императивно изискване. Всъщност този метод би бил източник едновременно за усложнения, предвид произтичащата трудност да се определи приложимото право към клауза за подсъдност като разглежданата по главното производство, и за несигурност, предвид различията в квалификациите, които биха се породили вследствие на този метод според приложеното национално право(42).

51.      Накрая, по отношение на конкретната цел на член 23 от Регламент № 44/2001, искам да отбележа, че той е насочен към допускане подсъдността на юрисдикции, различни от тези, които по принцип би следвало да се произнесат съгласно разпоредбите на този регламент(43). Доколкото такава разширена по обхват компетентност, зависеща единствено от волята на страните, има характер на изключение(44), това съображение следва да води до стриктно тълкуване на този член съгласно становището на Съда, съдържащо се в постоянната му практика(45). Съдът също е приел в по-общ смисъл, че правилата за компетентност, които предвиждат дерогация от основните правила, не могат да бъдат в основата на тълкуване, което се разпростира извън хипотезите, изрично предвидени в Регламент № 44/2001(46). От това бих заключил, че такива клаузи би трябвало да имат обвързващи последици по отношение на трети лица единствено в случаите, предвидени в Регламент № 44/2001 и включени в практика на Съда, така че те биха могли да обвързват трето лице само ако се докаже, че заинтересованото лице е изразило съгласието си по тях при условия, съответстващи на условията, определени в този член.

4.     По различното тълкуване, основаващо се на по-ранната практика на Съда

52.      В мотивите на решението си запитващата юрисдикция не се позовава на това, но от изложеното от Refcomp следва, че последното основава възражението си за неподсъдност принципно на поредица от решения, постановени от Съда в областта на договорите за морски превоз. Съгласно тези решения Съдът е допуснал прехвърлянето за правоотношението между превозвача и третото лице приносител на клауза за подсъдност, съдържаща се в коносамент, изготвен между превозвача и изпращачизпращача, а впоследствие прехвърлен от изпращача на третото лице приносител, без за сезираната юрисдикция да бъде необходимо да проверява дали това трето лице е изразило съгласието си по клаузата, доколкото то е встъпило в правата и задълженията на изпращача съгласно националното право, приложимо в съответствие с правилата за стълкновение на закони, които са в сила в държавата членка по местонахождението на сезираната юрисдикция(47). Въз основа на това Refcomp, както и германското и испанското правителство заключават, че съществува общо правило, според което прехвърляемостта на клауза от този вид зависи от съдбата на правата и задълженията, до които тя се отнася.

53.      Все пак считам, подобно на Axa Corporate, Emerson, френското правителство и Комисията, че не е необходимо отговорите, дадени в рамките на тези решения, да се пренасят към настоящото дело. Като се вземе предвид, че компетентността, основана на клаузите за подсъдност, представлява дерогация и с оглед на ограничителния подход, който трябва да се следва с цел определяне на обхвата на разпоредбите на член 23 от Регламент № 44/2001(48), считам, че тази съдебна практика не може да бъде разпростирана извън специфичната сфера на коносаментите, в която е приета. Не трябва да се пренебрегва обаче фактът, че спорът по главното производство се отнася до пряк иск за обезщетение за вреди, в резултат на сключването на поредица договори за продажба, по които собствеността на стоките е била прехвърлена от един приобретател на друг, а не се отнася до тристранно правоотношение, основаващо се на коносамент, чието правно естество е твърде специфично.

54.      Всъщност следва да припомня, че коносаментът представлява разписка, издадена от морския превозвач на експедитор на стоки, наричан „изпращач“, с която се потвърждава предаването на този товар и задължението той да бъде доставен при представяне на този документ. В него се съдържа посочване по-специално на основните условия от договора за превоз, сключен между страните, включително евентуална клауза за учредяване на компетентност. Съгласно повечето национални правни системи, които са единни по въпроса, той представлява също прехвърлима и подлежаща на джиросване ценна книга, която позволява на собственика да прехвърля стоки по време на превозването им на приобретател, който в качеството си на приносител на коносамента се превръща в собственик на стоките и в носител на всички права и задължения на изпращача по отношение на превозвача. Струва ми се, че макар приносителят на джиросаната ценна книга да е трето лице по отношение на първоначалния договор за превоз, в сключването на който той не е участвал, счита се, че той е изразил съгласие по същественото съдържание на този договор, по-специално относно клауза за избор на съд, доколкото приложимото национално право предвижда, че на него се прехвърлят правата и задълженията на изпращача.

55.      В рамките на правоприемство при договори за продажба, напротив, придобиването на дадена стока не води до прехвърлянето на всички права и задължения на една от страните по първоначалния договор в полза и в тежест на трето лице, така че последното лице да замества другото. За разлика от третото лице, приносител на коносамент, вторичният приобретател, който е подписал различен договор, всъщност не встъпва в първоначалното правоотношение, дори ако съгласно някои национални правни системи, каквато е френската, той разполага с правото да предяви иск за обезщетение на вреди директно срещу производителя. Считам, че след като вторичният приобретател остава трето лице спрямо договора, съдържащ клаузата за подсъдност, сезираната със спора страна следва да провери дали той действително е можел да се присъедини към тази клауза, предвидена от производителя при условията, съдържащи се в Регламент № 44/2001.

56.      С оглед на всичко изложено по-горе според мен на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 23 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза за подсъдност, договорена между производителя на стока и един от приобретателите ѝ и предмет на разпоредбите на този член, не произвежда обвързващи последици по отношение на вторичния приобретател на тази стока, който не е страна по договора, съдържащ тази клауза, нито по отношение на застрахователя, който е встъпил в правата на вторичния приобретател(49), освен ако не се установи, че последният е дал съгласието си във връзка с клаузата съгласно подробните правила, предвидени в този член.

57.      Ето защо материалноправното правило, което препоръчвам на Съда да приеме, съответства на принципа за относителното действие на договорите, който се ползва с предимство в голяма част от националните правни системи. Освен това то би имало прерогатива да бъде ориентирано в същата посока както и текущата работа по редакцията на Регламент № 44/2001, която споменах по-горе, що се отнася по-специално до член 23(50).

58.      Предвид това предложение за отрицателен отговор според мен не е необходимо произнасяне по втората част от първия преюдициален въпрос, който при условията на евентуалност се отнася до дефинирането на условията, при които клауза от този вид може да бъде автоматично прехвърляема по отношение на трето лице в рамките на поредица от договори, като припомням, че надлежно изразеното съгласие по тази клауза или липсата на такова според мен е определящ критерий за противопоставимостта.

 В – По евентуалното влияние, което би могъл да има недоговорният характер на прекия иск на вторичния приобретател срещу производител

59.      Вторият преюдициален въпрос е свързан с влиянието на становището на Съда по цитираното по-горе Решение по дело Handte по отношение на правните последици на клауза за подсъдност при обстоятелства като тези по главното производство. Въпреки че в акта за запитване не се уточнява каква връзка съществува между тази и по-ранната проблематика, с оглед на формулировката, използвана от Cour de cassation във втория въпрос(51), ми се струва, че този въпрос е отправен основно с цел да се покрие хипотеза, при която евентуално първият въпрос получи положителен отговор, за разлика от предложеното от мен.

60.      По смисъла на това решение(52) правилото за специална компетентност по „дела, свързани с договор“, съдържащо се в член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция, който съответства на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, е неприложимо за иск, подаден от вторичния приобретател пряко срещу производителя поради дефекти на закупената стока или несъответствието ѝ с употребата, за която е предназначена. От това по аргумент от противното следва, че такъв иск спада към посоченото „по дела относно гражданска отговорност, delict или quasi delict“ по смисъла на член 5, точка 3 на единия или другия от тези актове(53) — разпоредба, от която става ясно, че компетентен съд е този по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие.

61.      Комисията счита, че проблематиката за противопоставимостта на клаузата за подсъдност спрямо трето лице е тясно свързана с тази за юридическия характер на правоотношението между последния и една от страните по договора, съдържащ клаузата за подсъдност. Според нея липсата на договорна връзка между вторичния приобретател и производителя — становище, което се поддържа от Съда в Решение по дело Handte, посочено по-горе — води до това, че тази клауза не би могла да бъде „договорена“ между тях съгласно член 23, параграф 1 от Регламент № 44/2001. Emerson твърди също, че поддържаното от Съда квалифициране на иска на вторичния приобретател срещу производителя като попадащ в сферата на деликтната отговорност неизменно води до непротивопоставимостта на такава клауза на вторичния приобретател.

62.      Всъщност френското правителство счита, че посоченото по-горе съдържание на Решение по дело Handte не е пречка за прилагането на член 23 от Регламент № 44/2001. Нещо повече, Refcomp, както и германското и испанското правителство считат, че въпросът за договорния характер или за липсата на договорен характер на прекия иск на вторичния приобретател юридически се различава от въпроса за последиците на дадена клауза за подсъдност по отношение на него.

63.      Лично аз считам, че не се налага даване на отговор на втория преюдициален въпрос, доколкото според мен дефинирането на понятието за дела, свързани с договор, по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, каквото произтича от Решение по дело Handte, няма пряко влияние върху тълкуването на член 23 от този регламент, като припомням, че първият от тези текстове предвижда специални правила за компетентност в тази област, без изобщо да разглежда правните последици спрямо трети лица на клауза за подсъдност, съдържаща се в конкретен договор. Спорът, с който запитващата юрисдикция е сезирана в настоящия случай, обаче е свързан само с тази последна проблематика, по която Съдът не се е произнесъл в рамките на Решение по дело Handte, като никоя част от мотивите на това решение не позволява да се приеме, че съдържащите се в него доводи биха могли да се приложат също чрез разпростиране на смисъла или по аналогия по настоящото дело.

64.      В случай че все пак Съдът счете за полезен отговора на отправения въпрос, считам, че не би било логично да се приеме:

–        от една страна, както е постановено в Решение по дело Handte, посочено по-горе, че иск, подаден от вторичния приобретател срещу производителя в рамките на поредица от договори, няма договорна основа съгласно правото на Съюза поради липса на свободно поето задължение(54) между тези две страни,

–        и от друга страна, че може да се прави позоваване на клауза за подсъдност, предвидена в рамките на правоотношение с договорен характер, срещу вторичния приобретател, единствено понеже тази клауза е прехвърлена като акцесорен елемент от такава поредица от производител, независимо от факта, че съгласно това решение всеки подаден срещу самия производител иск би имал деликтно основание.

65.      Следва да призная, че комбинирането между правилата за компетентност от Регламент № 44/2001 и материалноправните норми от националното право, на които се прави позоваване по главното производство, в конкретния случай може да доведе до положение, което е в известен смисъл парадоксално. Всъщност, доколкото съгласно тълкуването, което предлагам Съда да възприеме, клаузата за подсъдност, предвидена от съответния производител, не е противопоставима на вторичния приобретател съгласно член 23 от този регламент, този производител ще трябва да осигури защитата си пред юрисдикция на държава членка, различна от тази, в която същият има своето местожителство, и чиято компетентност се основава на разпоредбите на този регламент, които са валидни в областта на деликтната, а не на договорната отговорност съгласно Решение по дело Handte, посочено по-горе, като той ще трябва да се противопостави на жалба, която съгласно френското право има за основание неговата договорна, а не деликтна отговорност.

V –  Заключение

66.      С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на поставените от френския Cour de cassation преюдициални въпроси:

„Член 23 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че клауза за подсъдност, съдържаща се в договор за продажба, сключен между производителя и първоначалния приобретател на стока, и която е част от поредица от договори, сключени от страни, установени в различни държави членки, не е противопоставима на вторичния приобретател на тази стока, нито на встъпилия в неговите права застраховател, освен ако не се установи, че тази трета страна е дала действителното си съгласие относно клаузата съгласно предвидените в този член условия“.


1 –      Език на оригиналния текст: френски.


2 – ОВ L 12, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74.


3 – Съгласно член 1, параграф 3 от Регламент № 44/2001 изразът „държава членка“ ще бъде препратка в настоящото заключение към всички държави — членки на Съюза, с изключение на Кралство Дания.


4 – Решение от 19 юни 1984 г. по дело Russ (71/83, Recueil, стр. 2417), Решение от 16 март 1999 г. по дело Castelletti (C‑159/97, Recueil, стр. I‑1597) и Решение от 9 ноември 2000 г. по дело Coreck (C‑387/98, Recueil, стр. I‑9337).


5 – Резолюция от 7 септември 2010 година относно прилагането и преразглеждането на Регламент № 44/2001 (2009/2140(INI), P7_TA(2010)0304, съображение O и точка 13).


6 – Решение от 17 юни 1992 г. (C‑26/91, Recueil, стр. I‑3967).


7 – ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3; конвенция, изменена с последващите конвенции за присъединяването към нея на новите държави членки.


8 – Уточнявам, че при спора по главното производство всъщност производството е образувано срещу производителя от застраховател, встъпил в правата на вторичния приобретател, като това правно положение обаче е еквивалентно с такова, при което производството би било образувано от самия вторичен приобретател.


9 – Преюдициалното запитване е отправено единствено с оглед на разпоредбите на член 23 от Регламент № 44/2001, които имат общ характер. То не се отнася до специалните правила от Регламента относно клаузите за подсъдност, които могат да бъдат предвидени в договорите, включващи една по-слаба страна, а именно свързаните със застрахователните договори (членове 13 и 14), потребителските договори (член 17) или трудовите договори (член 21).


10 – В този контекст вж. пасажите от становището на заместник генералния адвокат P. Chevalier, предоставено на Cour de cassation във връзка със спора по главното производство, публикувани в „Transmission des clauses de compétence dans les chaînes communautaires de contrats: la CJUE va pouvoir trancher“, JCP éd. G, 2010, № 52, р. 2438, в което се посочва, че „разгледани в перспектива, решенията по дело Handte и дело Tilly Russ [посочени по-горе] явно допускат два вида анализ относно правния режим, приложим за прехвърляне[то] на вторичния приобретател на клауза за подсъдност в [такава] поредица“, и се споменават различните становища, изразени от представителите на френската правна доктрина.


11 – В точка 18 и сл. от неговото заключение, представено на 8 април 1992 г. във връзка с Решение по дело Handte, посочено по-горе, генералният адвокат Jacobs указва, че към този момент прекият иск на вторичния приобретател срещу производителя е бил квалифициран като имащ договорен характер единствено в Белгия, Франция и Люксембург.


12 – В работен документ на Комисията от 14 декември 2010 г., озаглавен Резюме на оценката на въздействието, документ, придружаващ предложението за регламент за преработка на Регламент № 44/2001 (SEC[2010] 1548 окончателен, точка 2.3.1), се посочва, че „[г]оляма част от предприятията на ЕС, които участват в трансграничната търговия, използват споразумения за избор на съд (почти 70 % от всички предприятия и 90 % от големите предприятия)“.


13 – Бих искал обаче да посоча, че това ще се промени с влизането в сила на Хагската конвенция за споразуменията относно избор на съд, сключена на 30 юни 2005 г. (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 2005 г.“, текстът на която се намира на адрес: www.hcch.net), тъй като тогава ще съществува изискване за всички заинтересовани страни да пребивават в Съюза, за да могат разпоредбите на Регламент № 44/2001 да имат предимство пред тези на Конвенцията. Подписването на тази конвенция от името на Европейската общност е одобрено с Решение № 2009/397/ЕО на Съвета от 26 февруари 2009 г., ОВ L 133, стр. 1.


14 – Доколкото споразумението за предоставяне на компетентност може да се отнася до „спорове, които са възникнали или които могат да възникнат“.


15 – Такъв може да бъде случаят, когато трета страна счита, че разширяването на обхвата на компетентността, произтичащо от клауза за подсъдност, може да бъде от полза за нея, например в духа на обичайната съдебна практика на определения съд или на приложимото право съгласно правилата за стълкновение на закони на държавата членка, в която е седалището на този съд.


16 – Решение от 25 октомври 2011 г. по дело eDate Advertising и Martinez (C‑509/09 и C‑161/10, Сборник, стр. I‑10269, точка 39 и цитираната съдебна практика).


17 – В Хагската конвенция от 2005 г. не е уреден въпросът за такава противопоставимост. В Обяснителния доклад по Конвенцията T. Hartley и M. Dogauchi са склонни да се придържат към колизионния метод (вж. точка 97: „При условие че първоначалните страни се договорят относно споразумението за избор на съд, споразумението може да бъде обвързващо за трети страни, които не са изразили изрично съгласието по него, ако правото им на иск зависи от поемането от тях на правата и задълженията на една от първоначалните страни. Дали случаят е такъв, ще се определя според националното право“, както и точки 142, 143 и 294).


18 – Вж. по-специално точка 44 от представеното от мен заключение по дело Folien Fischer и Fofitec (C‑133/11), висящо пред Съда, както и цитираната в него съдебна практика.


19 – Така също квалификацията на понятието „споразумение за предоставяне на компетентност“, съдържащо се в член 23 от този регламент може да окаже влияние при определянето на правните му последици, както става ясно от Решение от 10 март 1992 г. по дело Powell Duffryn (C‑214/89, Recueil, стр. I‑1745, точка 11 и следв.).


20 – Вж. точка 18 и следв. от заключението, представено по дело Handte, посочено по-горе.


21–      Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OВ L 177, 2008 г., стр. 6). Член 1, параграф 2, буква д) от този регламент изключва от приложното му поле споразуменията за избор на съд.


22 – Законът на държавата членка по местонахождението на сезирания съд, този на държавата членка по местонахождението на съда, определен съгласно клаузата за подсъдност, този, приложим към първоначалния договор, съдържащ тази клауза или дори този, приложим към договора, сключен от трето лице, срещу което се прави позоваването на клаузата (както предлага испанското правителство).


23 – Вж. по аналогия, по отношение на Брюкселската конвенция, Решение от 27 октомври 1998 г. по дело Réunion européenne и др. (C‑51/97, Recueil, стр. I‑6511, точка 34 и посочената съдебна практика).


24 – Решение от 6 октомври 1976 г. (12/76, Recueil, стр. 1473).


25 – Вж. предложението на Комисията, довело до приемането на Регламент № 44/2001, в което се посочва: „Алтернативната компетентност съгласно член 5‑1 относно договорния избор на съд е преразгледана. Понастоящем мястото на изпълнение на задължението, което е в основата на иска, се определя самостоятелно в две договорни хипотези: продажбата на стоки и предоставянето на услуги. С това решение се заобикаля необходимостта от препращане към правилата на международното частно право на държавата, чийто съд е сезиран“ (COM (1999) 348 окончателен, точка 4.2).


26 – Резолюция 2009/2140(INI), посочена по-горе (съображение O и точка 13).


27 – Предвид факта, че понятието „страни“ по смисъла на тази разпоредба не се определя в него, то може да се разбира като включващо било страните по споразумение за предоставяне на компетентност, било страните по спора, с който е сезирана дадена юрисдикция.


28 – Т.е. забранено е да се произнасят юрисдикции, които без такава клауза биха били компетентни съгласно Регламент № 44/2001, освен ако страните са решили друго.


29 – Предвид това, че Съдът се е произнесъл, че формализмът, който налага член 17 от Брюкселската конвенция, е имал за цел да се представи доказателство за доброволното споразумение относно избора на съд. Вж. Решение от 20 февруари 1997 г. по дело MSG (C‑106/95, Recueil, стр. I‑911, точка 15 и посочената съдебна практика).


30 – В Решение по дело Powell Duffryn, посочено по-горе, клаузата за подсъдност, съдържаща се в устава на дадено дружество, е обявена за противопоставима на всички акционери въз основа на това, че този устав е трябвало да се счита за договор и че като става акционер в дружеството, акционерът се съгласява спрямо него да бъдат прилагани всички разпоредби на този устав, дори ако с някои от тях той не е съгласен.


31 – Съдът потвърждава възможността за трети лица, бенефициери по договор за застраховка, сключен между застраховател и застраховано лице, да се позоват на клауза от този вид, включена в този договор, дори ако самите те не са го подписали (Решение от 14 юли 1983 г. по дело Gerling Konzern Speziale Kreditversicherung и др., 201/82, Recueil, стр. 2503), но той изключва възможността такава клауза да бъде противопоставена на трето лице, бенефициер, което не я е одобрило (Решение от 12 май 2005 г. по дело Société financière et industrielle du Peloux, C‑112/03, Recueil, стр. I‑3707).


32 – Вж. резюмето, съдържащо се във връзка с това в член 23 от Решение по дело Russ, посочено по-горе.


33 – Член 13, точка 2 от Регламент № 44/2001 допуска изрично клауза за подсъдност да бъде използвана в интерес не само на притежателя на полицата или на застрахованото лице, но и на бенефициера на застраховката, дори последният да не е подписал договора.


34 – Също така не споделям становището на германското правителство в частта, в която се изтъква, че член 23, параграф 4 урежда последиците на клауза за подсъдност по отношение на учредителя, доверителния собственик или бенефициера на доверителната собственост, без да посочва дали те са първоначални участници в или бенефициери на доверителната собственост. Считам, че предметът на този текст е свързан конкретно с доверителната собственост и той не може да бъде разпрострян до отношенията между производителя и вторичния приобретател.


35 – Ето защо такава клауза не може да бъде формулирана по толкова общ начин, така че от нея да бъдат обхванати всички спорове, които биха се породили между страните, независимо от сключените от тях договори.


36 – Вж. Решение по дело Handte, посочено по-горе (точка 17).


37 – Също така, неотдавна, Решение от 19 юли 2012 г. по дело Mahamdia (C‑154/11, точка 60 и сл.).


38 – Вж. Решение по дело Castelletti, посочено по-горе (точка 46 и сл., както и цитираната съдебна практика), в което се припомня, че член 17 от Брюкселската конвенция, еквивалентен на посочения член 23, се абстрахира от каквато и да е обективна взаимовръзка между спорното правоотношение и определения съд.


39 – В него се посочва, че „[п]равилата за компетентността трябва да са във висока степен предвидими […]“.


40 – Решение от 23 април 2009 г. по дело, Falco Privatstiftung и Rabitsch (C‑533/07, Сборник, стр. I‑3327, точка 22 и цитираната съдебна практика).


41 – Вж. в този смисъл точка 1.1 от Предложение за регламент COM(1999) 348 окончателен, посочено по-горе, съгласно което „правната сигурност в областта на съдебната компетентност“ е свързана с „доброто функциониране на вътрешния пазар“.


42 – Относно връзката, съществуваща между независимото дефиниране на основанието за компетентност и целите за предвидимост и уеднаквяване на правилата за подсъдност, вж. по-специално Решение от 11 март 2010 г. по дело Wood Floor Solutions Andreas Domberger (C‑19/09, Сборник, стр. I‑2121, точка 23).


43 – Съгласно общите правила за компетентност, съдържащи се в глава II, раздел 1 от Регламент № 44/2001, или специалните правила за компетентност, предвидени в следващите раздели.


44 – Съображение 11 от този регламент гласи, че „компетентността по правило [по] местоживеенето на ответника […] винаги трябва да е налице на това основание, освен в няколко ясно определени ситуации, когато […] автономията на страните изисква или предполага различен свързващ фактор“ (курсивът е мой).


45 – Вж. по отношение на член 17 от Брюкселската конвенция Решение от 14 декември 1976 г. по дело Estasis Salotti (24/76, Recueil, стр. 1831, точка 7) и Решение от 14 декември 1976 г. по дело Galeries Segoura (25/76, Recueil, стр. 1851, точка 6).


46 – Решение от 17 септември 2009 г. по дело Vorarlberger Gebietskrankenkasse (C‑347/08, Сборник, стр. I‑8661, точка 39 и посочената съдебна практика).


47 – Решение по дело Tilly Russ (точка 24 и сл.), посочено по-горе, Решение по дело Castelletti (точка 41 и сл.), посочено по-горе, и Решение по дело Coreck (точки 23—27 и 30).


48 – Вж. Решение по дело Estasis Salotti и Решение по дело Galeries Segoura, посочени по-горе.


49 – Въпросът за последиците на клаузата за подсъдност по отношение на застрахователя, който тук е встъпил в правата на третото лице, а не на страна по първоначалния договор, се споменава от запитващата юрисдикция единствено във втория преюдициален въпрос, но той всъщност може да бъде повдигнат по същия начин и в рамките на първия преюдициален въпрос. Струва ми се ясно, че когато е налице суброгация съгласно правилата на приложимото право, застрахователят, който е обезщетил вторичния приобретател, е встъпил в неговите права, така че по принцип той би могъл да упражнява всички принадлежащи на последния права по отношение на лице, което евентуално би могло да носи отговорност за настъпването на застрахователното събитие, при същите условия, по-специално що се отнася до правилата за подсъдност.


50 – Обръщам внимание, че в Резолюция 2009/2140(INI), посочена по-горе, Парламентът споменава хипотезата за трети лица, които могат да бъдат обвързани от клауза за подсъдност, съдържаща се в коносаменти, и предлага приемането конкретно във връзка с това на материалноправно правило, несъмнено с оглед на специфичния му характер.


51 – „Поражда ли клаузата за подсъдност последици по отношение на вторичния приобретател и встъпилите в правата му застрахователи, дори ако […] ?“ (курсивът е мой).


52 – Вж. по-специално точка 16 и сл.


53 – Всъщност това понятие обхваща всяко искане, с което се цели установяване отговорността на ответника, без да се прави обвръзка с областта на договорите. Вж. по аналогия, относно иска, който получател на стоки подава срещу лице, считано от него за действителния превозвач, Решение по дело Réunion européenne и др., посочено по-горе (точка 22 и посочената съдебна практика).


54 – Като се има предвид, че такова задължение е критерият за квалифициране, който Съдът многократно прилага, за да дефинира по автономен начин понятието за „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция и следователно от Регламент № 44/2001. Вж. Решение от 20 януари 2005 г. по дело Engler (C‑27/02, Recueil, стр. I‑481, точка 50 и посочената съдебна практика).