Language of document : ECLI:EU:F:2011:132

РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(трети състав)


13 септември 2011 година


Дело F‑100/09


Christos Michail

срещу

Европейска комисия

„Публична служба — Длъжностно лице — Сила на пресъдено нещо — Задължение за съдействие — Член 24 от Правилника — Психически тормоз“

Предмет:      Жалба, подадена на основание член 236 ЕО и член 152 АЕ, с която г‑н Michail иска, от една страна, да се отмени решението на Комисията от 9 март 2009 г., с което се отхвърля искането му за съдействие поради психически тормоз, и от друга страна, да се осъди Комисията да му заплати обезщетение в размер на 30 000 EUR за претърпените от него неимуществени вреди

Решение:      Отхвърля жалбата. Жалбоподателят понася наред с направените от него съдебни разноски и тези на Комисията.


Резюме


1.      Производство — Сила на пресъдено нещо — Обхват

2.      Длъжностни лица — Психически тормоз — Понятие — Поведение с цел накърняване на доброто име на заинтересованото лице или влошаване на условията му на труд — Изискване действията да са многократни — Изискване действията да са умишлени — Обхват

(член 12а, параграф 3 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Организация на службите — Назначаване на персонала — Право на преценка на администрацията — Обхват — Съдебен контрол — Граници

(член 7 от Правилника за длъжностните лица)

4.      Длъжностни лица — Организация на службите — Назначаване на персонала — Преназначаване — Спазване на правилото за съответствие между степен и длъжност — Обхват

(членове 5 и 7 от Правилника за длъжностните лица)

1. Жалбата е недопустима поради силата на пресъдено нещо, с която се ползва по-рано постановеното решение по същия спор, тоест между същите страни, със същия предмет и на същото основание. Актът, чиято отмяна се иска, е основен фактор за определянето на предмета на жалбата.

Обстоятелството обаче, че жалбите са подадени срещу отделни решения, които администрацията формално е приела, не е основание да се заключи, че предметът не е един и същ, когато решенията по същество са с еднакво съдържание и еднакви мотиви. Освен това дори когато оплакванията в жалбата отчасти съвпадат с вече изложените в предходно производство, втората жалба не се явява повторение на първата, а поставя нов спор, доколкото почива и на други правни и фактически основания.

(вж. точки 29—31)


Позоваване на:

Съд — 19 септември 1985 г., Hoogovens Groep/Комисия, 172/83 и 226/83, точка 9; 27 октомври 1987 г., Diezler и др./CES, 146/85 и 431/85, точки 14—16

Първоинстанционен съд — 5 юни 1996 г., NMB и др./Комисия, T‑162/94, точки 37 и 38; 12 декември 1996 г., Altmann и др./Комисия, T‑177/94 и T‑377/94, точка 52

Общ съд на Европейския съюз — 25 юни 2010 г., Imperial Chemical Industries/Комисия, T‑66/01, точка 197

2. Член 12а, параграф 3 от Правилника, в сила от 1 май 2004 г., определя психическия тормоз като „непристойно поведение“, което е налице, когато са изпълнени две кумулативни условия. Първото условие е да са налице физически действия, писмени или устни изказвания, жестове или други действия, които се осъществяват „през определен период от време, многократно или систематично“; това означава, че психическият тормоз трябва да се разглежда като процес, който по необходимост протича във времето и предполага наличието на многократни или непрекъснати действия, „извършени умишлено“. Второто условие, отделено от първото със запетая, е тези физически действия, писмени или устни изказвания, жестове или други действия да накърняват честта, достойнството или физическата или психическата цялост на друго лице. Поради обстоятелството, че наречието „умишлено“ се отнася до първото, а не до второто условие, е възможно да се направи извод в две насоки. От една страна, физическите действия, писмените или устните изказвания, жестовете или другите действия, посочени в член 12а, параграф 3 от Правилника, трябва да са съзнателни, което изключва от приложното поле на тази разпоредба случайните действия. От друга страна обаче, не се изисква физическите действия, писмените или устните изказвания, жестовете или другите действия да са извършени с намерението да се накърни честта, достойнството или физическата или психическата цялост на друго лице. С други думи, психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника може да е налице и без упражняващото тормоз лице да е имало намерение с действията си да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд. Достатъчно е действията на упражняващото тормоз лице, стига да са извършени съзнателно, да са довели обективно до такива последици.

Освен това в Решение от 9 декември 2009 г. по дело Q/Комисия, F‑52/05 Съдът на публичната служба отбелязва, че съгласно по-ранната практика, за да се окачестви определено поведение като психически тормоз, то трябва обективно да е умишлено и жалбоподателят е трябвало, независимо от субективното си възприятие на твърдените деяния, да представи доказателства за това, че съответното поведението обективно е било насочено към това да се накърни доброто му име или съзнателно да се влошат условията му на труд. Същевременно Съдът на публичната служба отбелязва, че този подход е възприет по дела относно действия, извършени преди влизането в сила на член 12а, параграф 3 от Правилника, като именно анализът на тази разпоредба е довел до промяна в подхода.

(вж. точки 55 и 56)


Позоваване на:

Съд на публичната служба — 9 декември 2008 г., Q/Комисия, F‑52/05, точки 135 и 140; 9 март 2010 г., N/Парламент, F‑26/09, точка 72

3. Институциите имат широко право на преценка при организирането на своите служби в зависимост от поверените им функции и при назначаването с оглед на тези функции на персонала, с който разполагат, при условие че това назначаване се извършва в интерес на службата и при зачитане на правилото за съответствие между степен и длъжност. Като се има предвид това широко право на преценка, проверката от страна на съда на Съюза дали е спазено условието, свързано с интереса на службата, трябва да се сведе до това дали органът по назначаване е действал в разумни и неоспорими граници и дали не е упражнил по явно неправилен начин правото си на преценка.

(вж. точки 58 и 59)


Позоваване на:

Съд — 23 юни 1984 г., Lux, 69/83, точка 17; 7 март 1990 г., Hecq/Комисия, C‑116/88 и C‑149/88, точка 11

Първоинстанционен съд — 16 декември 1993 г., Turner/Комисия, T‑80/92, точка 53; 12 декември 2000 г., Dejaiffe/СХВП, T‑223/99, точка 53; 21 септември 2004 г., Soubies/Комисия, T‑325/02, точка 50

Съд на публичната служба — 4 юни 2009 г., Plasa/Комисия, F‑52/08, точка 77

4. Обстоятелството, че длъжностното лице притежава големи способности, не означава, че това лице не може да бъде преназначено, тъй като макар администрацията да има интерес да назначи длъжностното лице на длъжност, която съответства на уменията и професионалните му стремежи, възможно е други съображения да я накарат, при спазване на правилото за съответствие между степен и длъжност, да назначи въпросното лице на друга длъжност. Освен това обстоятелството, че по силата на членове 5 и 7 от Правилника длъжностното лице действително има право възложените му функции като цяло да отговарят на длъжността, съответстваща на притежаваната от него степен в йерархията, все пак не означава, че възлагането на съответното лице на по-малки задачи представлява нарушение на тези разпоредби; същите биват нарушени само ако по естеството, значението и обхвата си новите задачи на лицето като цяло са доста по-незначителни от съответстващите на неговата степен и длъжност.

(вж. точки 64 и 65)


Позоваване на:

Съд — 23 март 1988 г., Hecq/Комисия, 19/87, точка 8

Първоинстанционен съд — 7 февруари 2007 г., Caló/Комисия, T‑118/04 и T‑134/04, точка 99