Language of document : ECLI:EU:C:2013:844

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н N. WAHL

представено на 12 декември 2013 година(1)

Дело C‑470/12

Pohotovosť s. r. o.

срещу

Miroslav Vašuta

(Преюдициално запитване, отправено от Okresný súd Svidník (Словакия)

„Неравноправни клаузи в потребителските договори — Принудително изпълнение на арбитражно решение — Право на встъпване на сдружение за защита на потребителите — Преюдициално запитване — „Оттегляне“ на принудителното изпълнение от взискателя в главното производство — Поддържане на преюдициалното запитване от запитващата юрисдикция — Компетентност на Съда“





1.        С настоящото преюдициално запитване Okresný súd Svidník (районен съд в Свидник) (Словакия) иска Съдът да предостави тълкуване на няколко разпоредби на Директива 93/13/ЕИО(2) във връзка с членове 38 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз(3) с цел да установи дали сдруженията за защита на правата на потребителите трябва — в стремежа към осигуряване на по-високо равнище на защита на потребителите, предоставено в правото на Съюза — да имат право на встъпване в производство за принудително изпълнение на арбитражно решение.

2.        Освен официалното запитване, отправено по същество към Съда, възниква и въпросът дали той все още е компетентен да постанови решение. Като се има предвид развитието на националното производство по главния спор и оттеглянето на молбата за принудително изпълнение от взискателя — и съответно вероятното разрешаване на спора, по който е отправено преюдициалното запитване — най-напред следва да се определи дали Съдът все още има основание да се произнесе, с уточнението, че към момента запитващата юрисдикция не е оттеглила официално акта за преюдициално запитване.

3.        Въпреки основателно породените съмнения дали Съдът все още има основание да се произнесе и недостатъчната информация, предоставена от запитващата юрисдикция, съм на мнение, че в духа на сътрудничество, основополагащ за преюдициалното производство, Съдът не трябва да се отказва от разглеждане на делото. По същество считам, че при сегашното състояние на правото на Съюза ефективността на предоставената на потребителите защита не е нарушена нито от разпоредба на националното право, изключваща възможността сдружение за защита на потребителите да встъпва в производство по принудително изпълнение на арбитражно решение, нито от такава, която го разрешава.

I –  Правна уредба

 Директива 93/13

4.        По смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 93/13:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5.        Член 7 от посочената директива гласи:

„1.      Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

2.      Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи.

3.      С оглед на действащото национално законодателство, правните средства за защита, посочени в параграф 2, може да са насочени отделно, или заедно, срещу известен брой продавачи или доставчици от един и същ икономически сектор, или техни сдружения, които използват или препоръчват употребата на същите, или подобни по смисъл, договори с общи условия“.

6.        Член 8 от Директива 93/13 предвижда:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

 Словашкото право

7.        Член 93 от Гражданския процесуален кодекс в приложимата му към главното производство редакция гласи:

„1) В подкрепа на исканията на ищеца или ответника в производството може да участва лице, което има правен интерес от неговия изход, доколкото не става въпрос за производство за развод, производство относно валидността на сключен брак или производство за установяване дали съществува брак.

2) В подкрепа на исканията на ищеца или ответника в производството може да участва и юридическо лице, чиято дейност се изразява в защита на права в съответствие със специален закон.

[…]“.

8.        Член 251, параграф 4 от посочения по-горе кодекс предвижда:

„Разпоредбите на предходната част на този кодекс се прилагат за изпълнението на решенията и за изпълнителните производства по реда на специален закон […], освен ако специалният закон не предвижда друго. Независимо от това по делото се произнася определение“.

9.        Член 37, параграф 1 от Изпълнителния кодекс в приложимата му към главното производство редакция (наричан по-нататък „Изпълнителният кодекс“) гласи:

„Страни в производството са взискателят и длъжникът; други участници се допускат само в тези части от производството, за които настоящият закон им признава такова качество. Когато съдът се произнася относно разноските за изпълнителното производство, за страна в последното се счита и съдебният изпълнител“.

10.      В съответствие с член 25, параграфи 1 и 2 от Закон № 250/2007 относно защитата на потребителите сдружение за защита на потребителите може да предяви иск или жалба пред съд или административен орган във връзка със защитата на правата на потребителите или да участва в производството, ако такъв е предметът на основната му дейност или ако е включено в списъка с лица, получили разрешение от националната комисия, без да се засяга правото на съда да проверява дали съответното лице има право на иск или жалба във всеки конкретен случай. Впрочем посредством пълномощно такова сдружение може да представлява потребителя в производствата пред държавните органи във връзка с упражняването на правата на последния, включително във връзка с обезщетяване за причинена вреда вследствие на нарушени потребителски права.

II –  Обстоятелства в основата на спора и преюдициалните въпроси

11.      Обстоятелствата в основата на спора, както са били обобщено представени от запитващата юрисдикция, са описани по-долу.

12.      Pohotovosť s.r.o. (наричано по-нататък „Pohotovosť“), взискател в главното производство, предоставя потребителски кредит на г‑н Miroslav Vašuta, длъжник в главното производство(4).

13.      По причини, които не са упоменати, с арбитражно решение на Stály rozhodcovský súd (Постоянен арбитражен съд) от 9 декември 2010 г. на г‑н Vašuta е разпоредено да възстанови на това дружество сума с неуточнен размер. Според предоставената от запитващата юрисдикция информация, арбитражното решение е влязло в сила и подлежи на изпълнение.

14.      След това Pohotovosť отправя молба до компетентния съдебен изпълнител да образува изпълнително производство в съответствие с действащите словашки разпоредби. На 25 март 2011 г. съдебният изпълнител подава молба до Okresný súd Svidník за издаване на разрешение за изпълнение на посоченото арбитражно решение. На 29 юни същата година този съд решава, че липсва основание да продължи изпълнителното производство в частта, отнасяща се до мораторните лихви, и не уважава исканията, предявени от съдебния изпълнител, по отношение на разноските за тази част от изпълнителното производство.

15.      На 9 септември 2011 г. Združenie na ochranu občana spotrebiteľa HOOS (Сдружение за защита на потребителите HOOS, наричано по-нататък „сдружение HOOS“) подава молба да встъпи в изпълнителното производство. По същество това сдружение твърдяло, че съдебният изпълнител, който в миналото е имал трудово правоотношение с Pohotovost’, е нарушил задължението си за безпристрастност и че освен това въпросното производство следва да бъде спряно.

16.      На 27 март 2012 г. Pohotovosť от своя страна е поискало сдружението HOOS да не се допуска да встъпва в производството, тъй като Изпълнителният кодекс не предвижда такава възможност.

17.      С определение на висшия съдебен служител(5) от 24 май 2012 г. запитващата юрисдикция постановява, че встъпването на сдружението HOOS в изпълнителното производство е недопустимо и същевременно отхвърля предявените от него искания.

18.      На 18 юни 2012 г. сдружението HOOS подава жалба срещу посоченото определение пред запитващата юрисдикция. То изтъква, че на г‑н Vašuta не е била предоставена достатъчна информация, че въпросният съд не е предоставил служебно защита на потребителя срещу неравноправна арбитражна клауза, както и че не е направил правни изводи от липсата на посочване на годишния процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит. Според сдружението запитващата юрисдикция не е приложила правилно съдебната практика(6).

19.      При тези условия Okresný súd Svidník решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Дали член 6, параграф 1, член 7, параграф 1 и член 8 от Директива 93/13 […] във връзка с разпоредбите на членове 47 и 38 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредби на националното право като член 37, параграфи 1 и 3 от Изпълнителния кодекс, които изключват встъпването на сдружение за защита на правата на потребителите в изпълнителното производство?

2)     Ако отговорът на първия въпрос е в смисъл, че посочената нормативна уредба не противоречи на правото [на Съюза], трябва ли разпоредбите на член 37, параграфи 1 и 3 от Изпълнителния кодекс да се тълкуват в смисъл, че допускат националният съд да признае качеството на встъпила страна в изпълнителното производство на сдружение за защита на правата на потребителите въз основа на член 6, параграф 1, член 7, параграф 1 и член 8 [от посочената директива]?“.

III –  Анализ

 По въпроса дали Съдът има основание да постанови решение

20.      Като се имат предвид настъпилите по случая промени, доведени до знанието на Съда и които се състоят главно в предполагаемото оттегляне на молбата за принудително изпълнение срещу г‑н Vašuta — промени, които ще проследя по-подробно по-нататък — съвсем логично възниква въпросът дали Съдът продължава да е компетентен да се произнесе по поставените му преюдициални въпроси.

21.      Най-напред и в продължение на вече изложените от мен съображения(7), считам за необходимо Съдът да запази относително строг подход, що се отнася до обхвата на компетентността му.

22.      Безспорно установено е, че националната юрисдикция е тази, която, предвид особеностите на всяко дело, най-добре може да прецени както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решение, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда(8).

23.      В този смисъл изглежда съвсем нормално проверката за наличието на реално висящ спор пред запитващата юрисдикция, което обуславя компетентността на Съда, да се уподобява с преценката на присъщата релевантност на поставените въпроси, която от своя страна се отнася до практическата полза на отговорите за решаването на спора в главното производство.

24.      Макар и да не е трудно да се предположи практическата полза от поставените въпроси, много по-трудно е да се заключи, че от момента на сезирането му, освен при изключителни обстоятелства, Съдът трябва да се обяви за компетентен. По принцип каквато и да е компетентност, и особено тази на Съда, не трябва да се предполага, а да се установи.

25.      Следователно, обратно на относителната гъвкавост, която според мен трябва да характеризира оценяването на присъщата релевантност на поставените въпроси — проблематика, на която ще се върна във втората част от заключението ми — Съдът трябва да прояви голяма бдителност, когато става въпрос за преценка на самото наличие на даден спор.

26.      Наличието на спор в главното производство е основна предпоставка за компетентността на Съда, който може и дори трябва, при необходимост, да провери това служебно(9).

27.      Съдебната практика ясно е установила, че националните юрисдикции имат право да отправят преюдициално запитване до Съда само ако реално има висящо дело пред тях, по което трябва да произнесат решение, като вземат предвид решението по преюдициалното производство(10). Следователно Съдът не е компетентен да разглежда преюдициалното запитване, когато към момента, в който същото е отправено, производството пред запитващия съд вече е приключено(11). Основанието на едно преюдициално запитване и съответно компетентността на Съда не е във формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси(12), а в необходимостта от него за действителното решаване на съществуващ спор. Ако този спор приключи, необходимостта от даването на отговор на преюдициалните въпроси съответно отпада.

28.      Тези наскоро припомнени изводи(13) имат не само практическа стойност, в смисъл, че in fine могат да допринесат за рационализирането на потока от дела, които Съдът трябва да разглежда. Те се отчитат при определянето на ролята на Съда в тази област — съдебната компетентност за тълкуване, която не може да се упражнява абстрактно, а непременно трябва да е свързана с реално възникнал въпрос по главното производство. В противен случай би имало голяма опасност Съдът да се намесва в правни разисквания, които в крайна сметка нямат връзка с тълкуването на правото на Съюза(14). Съобразно тези принципи, ако въпросите от преюдициалното запитване се окажат без връзка с реален спор, Съдът не следва да им отговаря.

29.      Несъмнено запитващата юрисдикция е тази, която трябва да установи дали преюдициалното запитване е свързано с реално висящ пред нея спор. Според използваната в Решение по дело Foglia(15) формулировка, националните юрисдикции трябва да обяснят, когато не става ясно от документите по делото, причините, поради които считат, че за разрешаването на спора им е необходим отговор на въпросите. Задължението на Съда да зачита отговорностите на националния съд означава и националният съд да отчита ролята на Съда в преюдициалните производства. Наскоро Съдът е постановил, че няма основание да се произнася, в случай че въпреки отправената към нея покана, запитващата юрисдикция поддържа преюдициалното си запитване, без да заеме позиция по последиците от промени или събитие, за които Съдът е узнал, по отношение както на решението за встъпване в главното производство, така и на релевантността на преюдициалните въпроси за решаването на спора в главното производство(16).

30.      Какво заключение следва да се направи от тези принципи в разглеждания случай?

31.      В обобщение, Съдът е изправен пред особена ситуация, характеризираща се със следните две обстоятелства.

32.      От една страна, в писменото си становище, представено съгласно член 23, параграф 2 от Статута на Съда на Европейския съюз, Pohotovosť е информирало Съда по-специално, че на 14 ноември 2012 г. е внесло пред запитващата юрисдикция писмен акт, с който оттегля изцяло молбата си за принудително изпълнение, и я моли да „спре“ изпълнението. В писменото си становище пред Съда Pohotovosť е отбелязало, че съгласно член 57, параграф 1, буква c) от Изпълнителния кодекс, запитващата юрисдикция е била длъжна да се произнесе по оттеглянето на молбата му, като прекрати изпълнителното производство, и че при всички положения, като се има предвид прекратяването на спора по главното производство, не следва Съдът да се произнася по настоящото преюдициално запитване.

33.      От друга страна, запитващата юрисдикция — приканена от Съда да потвърди дали, предвид съобщението за оттегляне, спорът, по който първоначално е представила преюдициалното си запитване, е все още висящ пред нея, и дали в този смисъл тя поддържа последното — с писмо от 2 юли 2013 г. само отговаря, че делото все още е висящо пред нея и че поради това поддържа преюдициалното си запитване. Информацията е допълнена от запитващата юрисдикция с писмо, получено от Съда на 10 септември 2013 г., в което се уточнява, че тя е запозната с искането на Pohotovost’ за „спиране“(17) на изпълнителното производство и че преписката всъщност се разглежда от Krajsky súd v Prešove (Окръжен съд на Прешов), пред който е внесена жалба срещу решението, с което е отправено настоящото преюдициално запитване.

34.      Несъмнено учудващо е защо запитващата юрисдикция не е сметнала за необходимо най-вече да информира Съда за процесуалното действие, предприето само месец след внасянето на настоящото преюдициално запитване, както и че след като е била приканена от Съда, не е посочила конкретните причини, поради които счита главното дело за все още висящо, независимо от абсолютната зависимост, която изглежда е налице между изпълнителното производство на национално равнище и настоящото преюдициално запитване.

35.      Би могло да се очаква, в духа на сътрудничество, който трябва да преобладава в отношенията между Съда и националните юрисдикции(18), в подобна ситуация и след като е била попитана по този въпрос от Съда, запитващата юрисдикция да предостави информация относно правните последици от такова оттегляне върху производството пред нея, за да обоснове необходимостта от отговор на преюдициалното запитване за решаването на заведения пред нея спор, и съответно компетентността на Съда.

36.      Все пак в случай като този, когато съществува съмнение по отношение на оценяването на последиците от процесуално действие за самото съществуване на спора, това съмнение трябва по някакъв начин да бъде от полза за запитващата юрисдикция. В това отношение Съдът многократно се е опитвал — за да не се наруши доброто сътрудничество между него и националните юрисдикции — да се доверява на преценката на националната юрисдикция(19).

37.      Освен това не трябва да се забравя, че в преюдициалното производство, в което съдиите водят диалог помежду си, националният съд е приоритетният партньор за връзка на Съда. При конкретните обстоятелства за Съда не е лесно да се опре на получена от една от страните в главното производство информация, за да заключи, че последното е станало напълно безпредметно(20) и че следователно той няма компетентност да постановява решение.

38.      С оглед на духа на сътрудничество и взаимно доверие, които трябва да ръководят отношенията между националните юрисдикции и Съда, все пак считам, че Съдът трябва да се довери на заключението, направено от запитващата юрисдикция, и съответно да установи, че разполага с компетентност.

 По преюдициалните въпроси

39.      Най-напред следва да се разгледа присъщата релевантност и съответно допустимостта на преюдициалните въпроси, с уточнението, че словашкото и германското правителство са представили сериозни съмнения в това отношение в писмените си становища.

40.      Те са изтъкнали по същество, че запитващата юрисдикция не е била посочила причините, поради които въпросните разпоредби на Директива 93/13 имат връзка с главното производство, и съответно до каква степен е необходим отговорът на Съда за решаването на главния спор. Запитващата юрисдикция не била поискала указания, които да представят връзка с преценката на евентуални неравноправни договорни клаузи, а е целяла да получи проверка на процесуални норми на националното право, необхванати от хармонизацията, произтичаща от въпросната директива. Словашкото правителство подчертава също така, че вторият въпрос, чрез който запитващата юрисдикция иска от Съда да заеме позиция по разпоредби на националното право, във всички случаи трябва да се обяви за недопустим.

41.      Според мен, макар повдигнатите по отношение на допустимостта въпроси да са разбираеми, Съдът — доколкото може и в съответствие с духа на сътрудничество, основополагащ за преюдициалното производство — трябва да се опита да даде полезен отговор на запитващата юрисдикция.

42.      Не е изключено, ако бъдат разгледани в контекста на главното производство, най-общо и донякъде преформулирани, отправените въпроси да се окажат релевантни.

43.      Изглежда, че освен тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13 във връзка с Хартата, с двата си преюдициални въпроса запитващата юрисдикция иска да узнае дали ефективността на системата за защита, предоставена на потребителите, срещу неравноправните клаузи, не е нарушена по един или друг начин от норми на националното право, които не предоставят на сдруженията за защита на потребителите право да встъпват в производство по изпълнение на арбитражно решение.

44.      В това отношение от акта за преюдициално запитване е видно, че в главното производство сдружението HOOS е искало бъде допуснато да встъпи в изпълнителното производство, образувано по искане на Pohotovost’ срещу г‑н Vašuta, именно защото е считало, че с решението си да спре само частично изпълнителното производство и да допусне изпълнението за останалата част, запитващата юрисдикция не е предоставила служебно защита на потребителя срещу неравноправна арбитражна клауза и не е приложила всички правни последици от липсата на посочване на ГПР в договора за потребителски кредит.

45.      Като се имат предвид процесуалните нюанси на делата относно тълкуването на Директива 93/13, колебанията на запитващата юрисдикция са съвсем разбираеми. За това свидетелстват именно посочените от запитващата юрисдикция решения(21) и като цяло съдебната практика на Съда в разглежданата област, който, като припомня принципа на процесуалната автономия, го ограничава с оглед на принципите на ефективност и равностойност(22).

46.      Ето защо съм на мнение, че поставените въпроси следва да бъдат леко преформулирани като целящи да определят дали правото на Съюза, и по-специално установената с Директива 93/13 система за защита, изисква или обратното изключва встъпването на сдружение за защита на потребителите в производство по изпълнение на арбитражно решение.

47.      Като се имат предвид тези уточнения, в следващите точки ще изложа мотивите, поради които, подобно на защитаваната от словашкото и германското правителство, както и от Европейската комисия позиция, съм на мнение, че въпросът за правото на встъпване на сдружения за защита на потребителите в индивидуални спорове не се урежда пряко или косвено от правото на Съюза. След като изложа причините, поради които разпоредбите на Директива 93/13, и като цяло правото на Съюза, допускат разпоредба на националното право, изключваща встъпване в производството на сдружение на потребители (точка 1 по-долу), ще посоча защо няма пречка национална разпоредба или национален съд да допуснат подобно встъпване (точка 2 по-долу).

1.     Директива 93/13 допуска разпоредба на националното право, изключваща встъпване в производството на сдружение на потребители.

48.      Веднага трябва да се изтъкне, че разпоредбите на Директива 93/13, и по-специално посочените от запитващата юрисдикция, не съдържат информация за евентуалното право на допускане на встъпване на сдружение за защита на потребителите в производства по индивидуални спорове по принцип(23), и в частност в производства по изпълнение на арбитражно решение.

49.      Като цяло Директива 93/13, която извършва минимално хармонизиране, не хармонизира процесуалните средства, с които разполагат тези сдружения(24).

50.      Все пак трябва да се определи дали постигането на заложените с Директива 93/13 цели, а именно посочените в членове 6 и 7 от нея, трябва косвено да доведе до предоставяне на такова право от гледна точка на принципа на ефективност — единственият, поставен под въпрос в разглеждания случай.

51.      Припомням, че съгласно установената съдебна практика въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им(25).

52.      Като се има предвид неблагоприятната ситуация, в която се намира потребителят, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда неравноправните клаузи да не са обвързващи за потребителите. Както е видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях(26).

53.      За да гарантира защитата, която се цели с Директива 93/13, Съдът многократно е пояснявал, че съществуващото неравноправното положение на потребителя спрямо продавач или доставчик може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса(27).

54.      От съдебната практика на Съда относно Директива 93/13 според мен е повече от видно, че под „външна намеса“ на първо място става въпрос за намесата на съда, който трябва да се произнесе по делото, при това без оглед на характера на спора или етапа на производството, в който се намесва. Задължението на съдилищата служебно да проверяват неравноправния характер на дадена договорна клауза, представена им за преценка(28), е подходящо средство за постигане на целта, предвидена в член 6 от Директива 93/13, а именно да се гарантира, че неравноправните клаузи няма да имат обвързващо действие по отношение на потребителя, и за осъществяване на целта, посочена в член 7 от тази директива, тъй като подобна проверка има възпиращо действие и по този начин спомага за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи от продавачи или доставчици в потребителските договори(29).

55.      В хипотеза като разглежданата в главното производство считам за напълно видно от съдебната практика, че такава е намесата на юрисдикцията, сезирана с производството по изпълнение на окончателно арбитражно решение. Както е подчертал Съдът, когато националният съд, сезиран с молба за принудително изпълнение на окончателно арбитражно решение, трябва съгласно вътрешните процесуалноправни норми да прецени служебно противоречието между арбитражна клауза и националните норми от публичен ред, той е длъжен също служебно да прецени неравноправния характер на тази клауза с оглед на член 6 от посочената директива, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства(30).

56.      Именно чрез намесата на съда ефективността на защитата на потребителите срещу неравноправни договорни клаузи ще бъде напълно гарантирана, тъй като при несъгласие на страните само той има право да констатира нищожността или да преразгледа съдържанието на неравноправната клауза.

57.      С оглед на предоставената от словашкото правителство информация, съгласно член 2 във връзка с член 45, параграф 1, буква c) от изменения Закон № 244/2002 относно арбитражната процедура, съдът по изпълнителното производство е длъжен да го прекрати служебно в определени случаи, по-специално когато арбитражното решение налага на страна по делото материално неизпълнима престация. В такъв случай запитващата юрисдикция е задължена не само да разгледа неравноправния характер на клаузите на спорния договор за отпускане на кредит, но и да може да се произнесе по прекратяването на изпълнителното производство(31).

58.      От акта за преюдициално запитване впрочем става ясно, че запитващата юрисдикция, призована да се намеси преди изпълнението на арбитражното решение, е изпълнила задължението си да разгледа и критикува неравноправната клауза относно мораторните лихви(32), но изглежда не е сметнала за необходимо да разгледа служебно неравноправния характер на арбитражната клауза, съдържаща се в сключения между страните в главното производство договор(33).

59.      Като се има предвид това съображение, ми е трудно да разбера по какъв начин участието на сдружението на потребителите би могло да гарантира ефективността на защитата на потребителите в съответствие с Директива 93/13. Подобно участие не може да улесни или да затрудни съда в преценката му на неравноправния характер на клаузите от спорния договор.

60.      Макар ролята, която могат да изиграят сдруженията за защита на потребителите при осъществяването на заложените в Директива 93/13 цели, да не трябва по никакъв начин да се пренебрегва, в съображение 23 от директивата се посочва, че тази роля се изпълнява на равнище и при обстоятелства, които са много различни от тези, в които се намесва съдът. Преките искове за преустановяване на нарушения, предявявани от лица или организации, които имат правен интерес да защитават потребителите, са превантивни и с възпираща цел, както и необвързвани с конкретен индивидуален спор(34).

61.      Съдът е припомнил, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13 задължава държавите членки да осигурят подходящи и ефективни мерки за преустановяване на употребата на неравноправни клаузи в договорите, сключвани с потребители, и в този смисъл от параграф 2 от тази разпоредба е видно, че посочените по-горе мерки включват възможността на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, да сезират съда, който да реши дали клаузите, изготвени с цел общо използване, са неравноправни, и да изискат преустановяване на прилагането им(35).

62.      Тези разпоредби налагат задължение за държавите членки да позволяват на сдруженията за защита на потребителите да предявяват иск от свое име срещу неравноправните клаузи по силата на правния си интерес. Въпреки това Директива 93/13, както впрочем и актовете, които уреждат исковете за преустановяване на нарушения в областта на защитата на интересите на потребителите(36), не съдържа разпоредби, уреждащи ролята, която могат или трябва да изпълняват сдруженията за защита на потребителите в рамките на индивидуални спорове със страна потребител.

63.      Следователно, след като не предвижда възможността сдружение за защита на потребителите да встъпи в производството по изпълнение на съдебно решение или окончателно арбитражно решение, национална правна уредба като разглежданата в главното производство не нарушава ефективността на заложените с Директива 93/13 цели.

64.      Следва да се добави, че в съответствие с разглежданата в главното производство правна уредба дадено сдружение може пряко да представлява такъв потребител във всяко производство, включително и изпълнително, при упълномощаване от страна на последния. По отношение на възможността такъв потребител да не бъде информиран за засягащото го производство, подобна ситуация не следва до води до тълкуване на принципа на ефективността в смисъл, че изисква при такава хипотеза да бъде признато право на встъпване в производството на сдружение за защита на потребителите, което да замести липсата на защита на този потребител, като се има предвид, че принципът на ефективността не включва цялостно заместване на пълната пасивност от засегнатия потребител(37).

65.      Остава да разгледам и дали разпоредбите на Хартата, посочени от запитващата юрисдикция, могат да променят това заключение.

66.      По отношение най-напред на член 38 от Хартата, който гласи, че „[в] политиките на Съюза се осигурява високо равнище на защита на потребителите“, според мен, макар да не е включен сред примерите, посочени в Разясненията относно Хартата(38), и по никакъв начин да не се отнася до пряко определени индивидуални правни положения, този член изглежда установява принцип, а не предоставя право(39), и следователно съгласно член 52, параграф 5 от Хартата позоваване на него може да се прави единствено при тълкуването и контрола за законосъобразността на законодателните актове на Съюза, в случая на Директива 93/13.

67.      Дори и Директива 93/13 да признава правния интерес на сдруженията за защита на потребителите да защитават потребителите, като сезират съдилищата с цел да се определи дали клаузи, редактирани с цел общо използване, имат неравноправен характер и евентуално тези клаузи да бъдат забранени, тази директива не налага право за тези сдружения да встъпват в индивидуални спорове, по които са страна такива потребители, и в този смисъл член 38 от Хартата не изисква директивата да се тълкува в полза на признаване на такова право.

68.      Относно член 47 от Хартата ще припомня, че в него се предвижда право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, което според случая означава, че се предоставя правна помощ на онези, които не разполагат с достатъчно средства, доколкото такава е необходима, за да се осигури ефективността на достъпа до правосъдие.

69.      Както вече припомних в настоящото заключение и доколкото в спорове между продавачи или доставчици и потребители Директива 93/13 изисква положителна, външна за страните по договора намеса на сезирания по такива спорове съд, според мен е трудно да се твърди, че отказът за допускане на участие на сдружение в подкрепа на потребителя в спор срещу продавач или доставчик нарушава правото на ефективна съдебна защита на този потребител, гарантирано от посочения член 47. Освен това участието на сдружение за защита на потребителите не следва да се оприличава с правната помощ, която се предоставя в определени случаи на онези, които не разполагат с достатъчно средства, съгласно параграф 4 от посочения член 47.

70.      По отношение на възможността за сдружение за защита на потребителите да се позове в този контекст на същия член 47 трябва да се изтъкне, че отказът да се допусне встъпването му в производство, в което потребител е страна, не засяга правото му на ефективна съдебна защита на правата му като сдружение от такъв тип, а именно правото на колективен иск, признато в член 7, параграф 2 от Директива 93/13.

2.     Директива 93/13 не изключва възможността на сдруженията за защита на потребителите да бъде признато право на встъпване в производството

71.      Считам обаче, че доколкото Директива 93/13 установява минимална хармонизация, съгласно член 8 от нея държавите членки могат да приемат или запазят в урежданата от нея област по-строги разпоредби, съвместими с договора, за да се осигури по-високо равнище на защита на потребителя, и че национално законодателство като член 93, параграф 2 от словашкия Граждански процесуален кодекс може да предоставя право на сдруженията за защита на потребителите да участват в граждански производства в подкрепа на потребителите. Освен това тези разпоредби не трябва да се противопоставят на това съдът да допусне, доколкото засегнатият потребител е съгласен, встъпване на сдружение за защита на потребителите в производството по изпълнение на арбитражно решение.

72.      Подобно участие може да се смята в полза на защитата на потребителите, така както е предвидена от Директива 93/13, като по този начин води до допълнителна намеса, непредвидена от тази директива, спрямо независимата намеса на съда, така както е разпоредена във въпросната директива. Както е посочило сдружението HOOS, участието на сдруженията на потребителите може да привлече вниманието на съда върху някои национални практики или върху клаузите, считани за неравноправни от други национални юрисдикции.

73.      Освен това встъпването на сдруженията на потребителите в изпълнително производство, доколкото редът и условията за допускането му не са по-малко благоприятни спрямо прилаганите към сравними ситуации в националното право, би трябвало да се счита за напълно съответстващо на принципа на равностойността. По-конкретно в главното производство въпросът за участието на сдруженията за защита на потребителите изглежда засяга, в съответствие с член 37, параграф 1 от Изпълнителния кодекс, всички лица, които искат да встъпят в каквото и да е изпълнително производство, без оглед на качеството им или на разглежданата материя.

74.      С оглед на гореизложените съображения предлагам да се отговори на запитващата юрисдикция, че предоставената на потребителите защита по силата на Директива 93/13/ЕИО във връзка с членове 47 и 38 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като тези в главното производство тя допуска разпоредба на националното право, изключваща правото на сдружение за защита на потребителите да встъпва в производство за принудително изпълнение на арбитражно решение. Тези разпоредби също така не изключват съдът да допусне такова сдружение да встъпи в производството по изпълнение на арбитражно решение.

IV –  Заключение

75.      С оглед на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Okresný súd Svidník преюдициални въпроси по следния начин:

„Предоставената на потребителите защита посредством Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, по-специално член 6, параграф 1, член 7, параграф 1 и член 8 от нея във връзка с членове 47 и 38 от Хартата за основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като тези в главното производство тя допуска разпоредба на националното право, изключваща правото на сдружение за защита на потребителите да встъпва в производство по принудително изпълнение на арбитражно решение. Тези разпоредби също така не изключват съдът да допусне такова сдружение да встъпи в производството по изпълнение на арбитражно решение“.


1 –      Език на оригиналния текст: френски.


2 –      Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).


3 –      Наричана по-нататък „Хартата“.


4 –      От сведенията в документите по националното производство, които разгледах, става ясно, че този договор е бил сключен през 2010 г.


5 –      Това е наименованието в акта за преюдициално запитване. Не може да се определи дали този висш съдебен служител има качеството на магистрат.


6 –      То се позовава на Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones (C‑40/08, Сборник, стр. I‑9579), както и на Определение от 16 ноември 2010 г. по дело Pohotovosť (C‑76/10, Сборник, стр. I‑11557).


7 –      Вж. моето заключение по дело Macinský и Macinská (C‑482/12), висящо пред Съда.


8 –      Решение от 21 октомври 2010 г. по дело Padawan (C‑467/08, Сборник, стр. I‑10055, точка 21 и сл., както и посочената съдебна практика) и Решение от 9 декември 2010 г. по дело Fluxys (C‑241/09, Сборник, стр. I‑12773, точка 28).


9 –      Вж. по-конкретно Решение от 11 септември 2008 г. по дело UGT-Rioja и др. (C‑428/06—C‑434/06, Сборник, стр. I‑6747, точка 40), както и Определение от 22 октомври 2012 г. по дело Šujetová (C‑252/11).


10 –      Вж. в този смисъл Решение от 20 януари 2005 г. по дело García Blanco (C‑225/02, Recueil, стр. I‑523, точка 27), както и Определение от 24 март 2009 г. по дело Nationale Loterij (C‑525/06, Сборник, стр. I‑2197, точки 10 и 11).


11 –      Решение от 21 април 1988 г. по дело Pardini (338/85, Recueil, стр. 2041, точка 11) и Решение от 4 октомври 1991 г. по дело Society for the Protection of Unborn Children Ireland (C‑159/90, Recueil, стр. I‑4685, точка 12).


12 –      Решение от 7 ноември 2013 г. по дело Romeo (C‑313/12, точка 40 и посочената съдебна практика).


13 –      Вж. Определение по дело Šujetová, посочено по-горе (точки 27—32), и Решение от 24 октомври 2013 г. по дело Стоилов и Ко ЕООД (C‑180/12, точки 39, 44 и 46).


14 –      По отношение по-конкретно на главното производство от писмените становища е видно, че словашките юрисдикции тълкуват различно разпоредбите от Гражданския процесуален кодекс и Изпълнителния кодекс относно правото на сдруженията за защита на потребителите да встъпват в изпълнителни производства. Към това се добавят съмненията за пристрастност на участниците в производството, в случая на съдебния изпълнител, който отговаря за изпълнението (вж. точка 15 от настоящото заключение).


15 –      Решение на Съда от 16 декември 1981 г. по дело Foglia (244/80, Recueil, стр. 3045, точки 17 и 20).


16 –      Такъв е случаят, представен в Решение от 27 юни 2013 г. по дело Di Donna (C‑492/11, точка 28). Вж. също в този смисъл Решение по дело Стоилов и Ко, посочено по-горе (точки 39, 44 и 46).


17 –      Запитващата юрисдикция все пак е посочила, че това искане ѝ е съобщено на 27 декември 2012 г.


18 – В това отношение трябва да се припомни, че в точка 30 от Препоръките към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (ОВ C 338, 2012 г., стр. 1) изрично се посочва, че в интерес на надлежното провеждане на преюдициалното производство пред Съда и за да се запази неговата практическа полза, запитващата юрисдикция следва да уведомява Съда за всяко процесуално действие, което може да има отражение върху преюдициалното запитване.


19 –      Вж. в този смисъл по-специално Решение от 16 януари 1974 г. по дело Rheinmühlen-Düsseldorf (166/73, Recueil, стр. 33, точка 4) и Решение от 16 декември 2008 г. по дело Cartesio (C‑210/06, Сборник, стр. I‑9641, точка 96).


20 –      В този смисъл главното производство се различава от производството, по което е постановено Определение по дело Šujetová, посочено по-горе, което следва пряко оттеглянето на г‑жа Šujetová, бенефициент на защитата по Директива 93/13, а не от информация, произтичаща само от дружеството кредитор.


21 –      В посоченото по-горе Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones предмет на делото е била молба за принудително изпълнение на арбитражно решение, придобило сила на пресъдено нещо, постановено без явяване на потребителя, и задължението за съда служебно да разгледа неравноправния характер на арбитражната клауза. Що се отнася до посоченото по-горе Определение по дело Pohotovosť, то уточнява, следвайки това решение, задължението на съда да прецени служебно неравноправния характер на предвидената с договора за отпускане на кредит санкция.


22 –      Вж. по-специално Решение от 14 юни 2012 г. по дело Banco Español de Crédito (C‑618/10) и Решение от 14 март 2013 г. по дело Aziz (C‑415/11).


23 –      Този въпрос е различен от правните средства за защита, които могат да предприемат сдруженията (вж. точка 59 и сл. от настоящото заключение).


24 –      Вж. точка 19 от заключението на генералния адвокат Mengozzi от 5 септември 2013 г. по случая, по който е произнесено Решение на Съда от 5 декември 2013 г. по дело Asociación de Consumidores Independientes de Castilla y León (C‑413/12).


25 –      Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, Recueil, стр. I‑4941, точка 25), Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (C‑168/05, Recueil, стр. I‑10421, точка 25), както и Определение по дело Pohotovost’, посочено по-горе (точка 37).


26 –      Решение по дело Mostaza Claro, посочено по-горе (точка 36), и Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM (C‑243/08, Сборник, стр. I‑4713, точка 25), както и Определение по дело Pohotovost’, посочено по-горе (точка 38).


27 – Решение по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (точка 27), Решение по дело Mostaza Claro (точка 26), Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (точка 31), както и Определение по дело Pohotovost’ (точка 39), посочени по-горе.


28 –      Вж. по-специално Решение по дело Banco Español de Crédito, посочено по-горе (точки 42—44), както и Решение по дело Aziz, посочено по-горе, (точки 46 и 47).


29 –      Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (C‑473/00, Recueil, стр. I‑10875, точка 32) и Решение по дело Mostaza Claro, посочено по-горе (точка 27), както и Определение по дело Pohotovost’, посочено по-горе (точка 41).


30 –      Вж. в този смисъл Решение по дело Pannon GSM (точка 32) и Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (точка 53), както и Определение по дело Pohotovost’ (точка 51), посочени по-горе.


31 –      Припомням, че в посоченото по-горе Определение по дело Pohotovost’ (точки 40 и 41) Съдът вече е пояснил подробно възможностите, с които разполага съдът по отношение на договори без посочване на ГПК.


32 –      С решение от 29 юни 2011 г. се посочва, че липсва основание за изпълнителното производство по отношение на мораторните лихви в размер на 0,25 % дневно върху сумата от 309 EUR, считано от 8 юли 2010 г. до окончателното плащане, и за възстановяване на разноските за тази част от изпълнителното производство.


33       В точка 1, буква р) от приложението към Директива 93/13, което съдържа примерен списък на клаузите, които могат да бъдат обявени за неравноправни, са посочени условията, които имат за предмет или резултат „изключване или накърняване правото на потребителя да предяви иск или да използва други правни средства по-специално като изисква от потребителя да отнесе спора изключително на арбитраж, който не е съобразен с правните разпоредби, като неоснователно ограничи възможността му за предоставяне на наличните доказателства или да му наложи тежестта на доказване, която, според приложимото право, лежи върху друга страна по договора“.


34 –      Решение от 26 април 2012 г. по дело Invitel (C‑472/10, точка 37 и посочената съдебна практика). Вж. също заключение на генералния адвокат Geelhoed по дело Комисия/Испания (C‑70/03, Recueil, стр. I‑7999, точка 12), по което е произнесено Решение от 9 септември 2004 г.


35 –      Решение по дело Invitel, посочено по-горе (точки 35 и 36 и посочената съдебна практика).


36 –      Интересно е да се отбележи, че Директива 2009/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите (ОВ L 110, стр. 30) и Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, стр. 64), също не предвиждат възможността сдружение на потребителите да встъпи в производството по индивидуален спор.


37 –      Вж. в този смисъл Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, посочено по-горе (точка 47).


38 –      В Разясненията относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17) сред признатите в Хартата принципи се посочват членове 25, 26 и 37.


39 –      Относно разграничението между „права“ и „принципи“ и условията за позоваването на тях вж. точка 43 и сл. от заключение на генералния адвокат Cruz Villalòn от 18 юли 2013 г. по дело Association de médiation sociale (C‑176/12), понастоящем висящо пред Съда.