Language of document : ECLI:EU:F:2013:70

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

(едноличен състав)


4 юни 2013 година


Дело F‑119/11


Luigi Marcuccio

срещу

Европейска комисия

„Публична служба — Член 34, параграф 1 от Процедурния правилник — Жалба, подадена по факс в срока за обжалване и подписана посредством печат или друго средство за възпроизвеждане на подписа на адвоката — Просрочване на жалбата“

Предмет:      Жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от последния, с която г‑н Marcuccio иска по-конкретно Съдът на публичната служба да обяви за нищожно или да отмени решението на Европейската комисия, с което е отхвърлено неговото искане от 6 септември 2010 г., както и решението за отхвърляне на неговата административна жалба от 20 март 2011 г., да установи някои факти, настъпили на 14, 16 и 19 март 2002 г., да констатира тяхната неправомерност, да осъди Комисията да извърши определени действия и да го обезщети за претърпените вреди. Подаването на оригинала на жалбата по пощата е предшествано от изпращането по факс на 11 ноември 2011 г. на документ, представен като копие от оригинала на жалбата

Решение:      Отхвърля жалбата частично като явно недопустима и частично като явно неоснователна. Осъжда г‑н Marcuccio да заплати направените от Европейската комисия съдебни разноски и да понесе съдебните разноски, направени от самия него.


Резюме


1.      Длъжностни лица — Актове на администрацията — Презумпция за действителност — Несъществуващ акт — Понятие — Решение за отхвърляне на искането на длъжностно лице за обезщетение — Липса на мотиви — Изключване от това понятие

(член 288 ДФЕС)

2.      Съдебно производство — Жалба в първоинстанционно производство — Изисквания за форма — Саморъчен подпис на адвокат — Материалноправна норма, която се прилага стриктно — Липса — Недопустимост

(член 19, трета алинея, член 21, първа алинея и член 32, първа алинея от Статута на Съда и член 7, параграф 1 от приложение I към него; член 34, параграф 1, първа алинея, член 35, параграф 1, буква б) и член 51, параграфи 3 и 4 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба; член 91, параграф 3 от Правилника за длъжностните лица)

1.      Актовете на институциите на Съюза по принцип се ползват с презумпция за законосъобразност и поради това, дори да са опорочени, произвеждат правни последици, докато не бъдат отменени или оттеглени. Като изключение от този принцип обаче трябва да се приеме, че актовете, чийто порок е толкова очевидно тежък, че не може да бъде допуснат от правния ред на Съюза, не пораждат правни последици. Тежестта на последиците от обявяването на акт на институциите на Съюза за нищожен изисква по съображения за правна сигурност това да се допуска само в съвсем крайни случаи.

При всички положения не може да се счита за краен случай накърняването на неприкосновеността на жилището и на правото на зачитане на личния живот, както и нарушаването на задължението за мотивиране, на което се позовава длъжностно лице, по отношение на решение на Комисията за мълчалив отказ по неговото искане за обезщетение за вредите, които твърди, че са му причинени от проникването на служители на Комисията в служебното му жилище, дори само по мотиви, от една страна, че като е пропуснала да отговори на искането на посоченото длъжностно лице в четиримесечния срок, Комисията не е накърнила неприкосновеността на жилището на същото, нито неговия личен живот, и от друга страна, че решение за отхвърляне на това искане не може да се счита за нищожно само поради това, че не е мотивирано, тъй като такъв порок не се отразява на законосъобразността на такова решение, което има за единствена последица да позволи на жалбоподателя да сезира Съда на публичната служба с искане за обезщетение.

(вж. точки 25 и 28)


Позоваване на:

Общ съд — 24 ноември 2010 г., Marcuccio/Комисия, T‑9/09 P, точка 37 и цитираната съдебна практика

2.      От член 19, трета алинея и от член 21, първа алинея от Статута на Съда — приложим в производството пред Съда на публичната служба на основание член 7, параграф 1 от приложение I към същия статут — произтича, че жалбоподателите се представляват от лице, оправомощено за тази цел, и че юрисдикциите на Съюза могат да бъдат валидно сезирани само с жалба или искова молба, подписана от последното.

От текста на член 19, трета алинея от Статута на Съда, и по-конкретно от употребата на думата „се представляват“, произтича и че самите „страни“ по смисъла на тази разпоредба, каквото и да е тяхното качество, не могат сами да предприемат действия пред юрисдикциите на Съюза, а трябва да ползват услугите на трето лице, което трябва да има право да практикува пред съд на държава членка или на друга държава, която е страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство. Други разпоредби на Статута на Съда, като член 21, първа алинея и член 32 от него, потвърждават, че страната и нейният защитник не могат да бъдат едно и също лице. Тези разпоредби от Статута на Съда са възпроизведени, за Съда на публичната служба, в частност в член 34, параграф 1, първа алинея, в член 35, параграф 1, буква б) и в член 51, параграфи 3 и 4 от Процедурния правилник. Не е предвидена обаче никаква дерогация или изключение от това задължение нито в Статута на Съда, нито в Процедурния правилник на Съда на публичната служба.

Всъщност изискването за саморъчен подпис по смисъла на член 34, параграф 1, първа алинея от Процедурния правилник на Съда на публичната служба цели да гарантира с оглед на правната сигурност автентичността на исковата молба или жалбата и да изключи риска тя в действителност да не е дело на автора, оправомощен за тази цел. Ето защо това изискване трябва да се счита за съществено изискване за форма и да бъде обект на стриктно прилагане, така че неговото неспазване да води до недопустимост на исковата молба или жалбата. Що се отнася до поставянето върху исковата молба или жалбата на печат, възпроизвеждащ подписа на упълномощения от ищеца или жалбоподателя адвокат, или до друг начин на възпроизвеждане на подписа на същия, следва да се констатира, че този непряк и механичен способ за „подписване“ сам по себе си не позволява да бъде установено, че именно самият адвокат е подписал съответния материал по делото.

(вж. точки 30—32, 35 и 36)


Позоваване на:

Съд — 5 декември 1996 г., Lopes/Съд, C‑174/96 P, точка 8 и цитираната съдебна практика

Първоинстанционен съд — 23 май 2007 г., Парламент/Eistrup, T‑223/06 P, точки 51 и 52