Language of document : ECLI:EU:C:2014:1753

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

P. MENGOZZI

представено на 12 юни 2014 година(1)

Дело C‑316/13

Gérard Fenoll

срещу

Centre d’aide par le travail La Jouvene,

Association de parents et d’amis de personnes handicapées mentales (APEI)

(Преюдициално запитване, отправено от Cour de cassation (Франция)

„Социална политика — Понятие за работник — Директива 2003/88/ЕО — Лице, прието в център за подпомагане чрез работа — Лице с увреждания — Право на платен годишен отпуск — Харта на основните права — Прилагане ratione temporis — Директен ефект на директива — Хоризонтален спор“





1.        Може ли лице, което поради увреждането си е настанено в специална структура за прием, която сред предлаганите дейности включва не само медико-социални, но и професионални дейности, да се позовава на правото на платен годишен отпуск, провъзгласено в член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време(2), а впоследствие и в член 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз(3) (наричана по-нататък Хартата)? Това е въпросът в настоящото преюдициално запитване.

I –  Правна уредба

 А – Правото на Съюза

2.        Член 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз, посветен на справедливите и равни условия на труд, гласи:

„1.      Всеки работник има право на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му.

2.      Всеки работник има право на ограничаване на максималната продължителност на труда, на периоди на дневна и седмична почивка, както и на платен годишен отпуск“.

3.        Съгласно член 1 от Директива 2003/88 във връзка с член 2 от Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място(4) Директива 2003/88 се прилага за всички сектори на дейност, частни или публични, за да се регламентират някои аспекти на организацията на работното време на работниците.

4.        Член 7 от Директива 2003/88 гласи:

„1.      Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2.      Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“(5).

 Б – Френското право

5.        Центровете за подпомагане чрез работа (наричани по-нататък „ЦПР“) са структури за прием на лица с увреждания от медико-социален тип с нестопанска цел, чиято цел е описана в член L. 344‑2 от Code de l’action sociale et des familles (Кодекс за социално и семейно подпомагане), в редакцията му, приложима към фактите в конкретния случай. Така тези центрове са призвани да приемат младежите и възрастните с увреждания, които временно или трайно не могат да работят нито в обикновени предприятия, нито в защитена среда или с център за разпределяне на надомна работа, нито да упражняват независима професионална дейност. Тези ЦПР предоставят възможност за извършване на различни дейности от професионално естество, медико-социална и образователна подкрепа, както и жизнена среда, благоприятстваща тяхното личностно развитие и социалната им интеграция. Такива центрове се откриват след разрешение и под контрола на държавата(6). Ценообразуващ орган осъществява контрол върху приходите и разходите на всеки ЦПР(7).

6.        Лице с увреждания, чиято трудоспособност поначало е по-малко от една трета от нормалната, се приема в ЦПР с решение на комисия(8). На това лице се заплаща гарантирана парична сума за полагания от него труд(9), без обаче изчислението на възнаграждението да зависи от броя на часовете положен труд(10). Въпреки това гарантираната парична сума се приема изрично за трудово „възнаграждение“ по смисъла на член L. 242‑1 от Кодекса за социално осигуряване(11). В замяна на това единствените разпоредби във френския Code du travail (Кодекс на труда), приложими за лицата с увреждания, пребиваващи в ЦПР, са тези, които се отнасят до хигиената и безопасността на труда(12).

7.        Първите ЦПР се откриват през шестдесетте години. След 2002 г. ЦПР са заменени със заведенията и службите за помощ чрез работа („ЗСПР“), но вече основаните центрове запазват наименованието ЦПР(13). Във Френската република днес съществуват близо 1400, в които са настанени повече от 110 000 лица. Правната уредба на дейността им е уточнена в известна степен през 2007 г., като по същество остава същата(14).

8.        Представителят на APEI посочва в съдебното заседание, без това да се оспорва от другите явили се страни, че тези ЦПР плащат социалноосигурителни вноски върху възнагражденията, изплащани на лицата с увреждания, и че от тези възнаграждения се удържат вноски за здравно осигуряване, за социално осигуряване и за професионална квалификация. За разлика от това, тъй като френското право не ги третира като заети лица и директорите на ЦПР не могат да ги уволнят, пребиваващите в ЦПР лица с увреждания не внасят вноски за осигуряване при безработица.

9.        Накрая, тъй като преди 2007 г. нито една разпоредба не предвижда право на платен годишен отпуск за лицата, пребиваващи в ЦПР, това право тогава е зависело от добрата воля на отделните ЦПР. След 1 януари 2007 г. член R. 243‑11 от Code de l’action sociale et des familles предвижда изрично правото на платен годишен отпуск на лицата с увреждания, пребиваващи в ЗСПР.

II –  Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

10.      Г‑н Fenoll се описва от запитващата юрисдикция като „приет“ в ЦПР, управляван от Association de parents et d’amis de personnes handicapées mentales (APEI от Авиньон), в който постъпва през 1996 г. От 16 октомври 2004 г. г‑н Fenoll е в отпуск по болест. Тогава за разглеждания период от 1 юни 2003 г. до 31 май 2004 г. му оставали още 12 дни платен отпуск(15). Г‑н Fenoll е в отпуск по болест до 31 май 2005 г., а след това, на 20 юни 2005 г., напуска ЦПР. ЦПР приема, че за периода от 1 юни 2004 г. до 31 май 2005 г. г‑н Fenoll, който е работил само 78 дни, има право само на 6 дни платен отпуск, които на практика са заплатени на г‑н Fenoll през юли 2005 г.

11.      Г‑н Fenoll предявява пред Tribunal d’instance d’Avignon иск срещу ЦПР да му се изплати натрупаният и неизползван платен отпуск за периода от 1 юни 2003 г. до 31 май 2004 г. и за периода от 1 юни 2004 г. до 31 май 2005 г. Tribunal d’instance отхвърля иска, като приема, че изчислението на ЦПР се основава на правилно тълкуване на френското право, според което работникът не може да претендира заместващо обезщетение за платен отпуск, неизползван поради болест, и че самите периоди на отсъствие от работа в резултат на болест не пораждат право на платен отпуск.

12.      Впоследствие г‑н Fenoll подава касационна жалба до запитващата юрисдикция. От една страна, той поддържа, че с оглед на целта, която Директива 2003/88 поставя по отношение на годишния платен отпуск, тя изисква, когато заетото лице не е имало възможност да ползва този отпуск поради болест, да се приеме, че ползването на натрупания платен отпуск трябва да се отложи след датата на завръщане на работа или, ако трудовото правоотношение е прекратено, да бъде изплатено обезщетение. От друга страна, той твърди, че член 7 от Директива 2003/88 се прилага за всички работници и че френското законодателство следва да се тълкува в светлината на тази директива в смисъл, че причината за отсъствието на заетото лице, при което спирането на работата е обосновано със здравословни причини, не може да се взема предвид с цел това лице да бъде лишено от правото му на годишен отпуск и че за натрупания по този начин платен отпуск през отпуска по болест трябва да се изплати обезщетение при прекратяване на трудовия договор, както е в разглеждания случай.

13.      От своя страна запитващата юрисдикция припомня, че както член 31 от Хартата, така и член 7 от Директива 2003/88 провъзгласяват правото на платен годишен отпуск. Тя изтъква, че Съдът вече е признал това право като израз на особено важен и неотменим принцип на социалното право, което се доказва от включването му в Хартата(16). Запитващата юрисдикция след това се позовава на понятието за работници по смисъла на правото на Съюза, което е определено от съдебната практика, като подчертава, че това понятие има самостоятелен обхват и не трябва да се тълкува ограничително.

14.      Освен това запитващата юрисдикция припомня целта на ЦПР съгласно член L. 344‑2 от Code de l’action sociale et des familles, в редакцията му, приложима към фактите в конкретния случай. Накрая, тя уточнява, че лицата, пребиваващи в ЦПР, нямат статут на заети лица и не са обвързани с тези центрове чрез трудови договори(17). Съгласно френското трудово право за тях се прилагат само правилата на Code du travail относно хигиената и безопасността, като нито една разпоредба на френското право не предвижда пораждането на право на платен отпуск.

15.      Запитващата юрисдикция следователно поставя въпроса, от една страна, дали по принцип лице като г‑н Fenoll може да бъде квалифицирано като „работник“ по смисъла на правото на Съюза, и в частност на Директива 2003/88 във връзка с Директива 89/391, и от друга страна, дали той може да се ползва от право на платен годишен отпуск в рамките на спор, описан от запитващата юрисдикция като хоризонтален(18).

16.      Тъй като среща затруднение във връзка с тълкуването на правото на Съюза, запитващата юрисдикция решава да спре производството по делото и с акт за преюдициално запитване, постъпил в секретариата на Съда на 10 юни 2013 г., да сезира Съда на основание на член 267 ДФЕС, като отправи следните три преюдициални въпроса:

„1)      Трябва ли член 3 от Директива [89/391], към която препращат разпоредбите на член 1 от Директива [2003/88], определящи приложното ѝ поле, да се тълкува в смисъл, че лице, прието в център за подпомагане чрез работа, може да се квалифицира като „работник“ по смисъла на същия член 3?

2)      Трябва ли член 31 от Хартата […] да се тълкува в смисъл, че лице като посоченото в предходния въпрос може да се квалифицира като „работник“ по смисъла на същия член 31?

3)      Възможно ли е лице като посоченото в първия въпрос да се позове пряко на правата, които има по Хартата, за да получи право на платен отпуск, ако националната правна уредба не предвижда то да се ползва от такова право, и трябва ли националният съдия да остави без приложение всички противоречащи разпоредби от националното право, за да гарантира пълното действие на това право?“.

III –  Производство пред Съда

17.      Жалбоподателят в главното производство, APEI, френското и нидерландското правителство и Комисията представят писмени становища пред Съда.

18.      В проведеното на 27 март 2014 г. съдебно заседание APEI, френското правителство и Комисията излагат устно становищата си.

IV –  Правен анализ

 А – Уводни бележки

19.      За да се изяснят параметрите на спора, се налагат някои уводни бележки.

20.      На първо място, важно е да се подчертае, че въпросът на запитващата юрисдикция към Съда е само дали г‑н Fenoll може да се ползва като работник от правото на платен годишен отпуск с минимална продължителност от четири седмици, а не дали е съвместима с правото на Съюза френската правна уредба, според която, от една страна, неизползваният поради болест отпуск не е основание за получаване на заместващо обезщетение, и от друга страна, периодите на отсъствие от работа в резултат на болест не пораждат право на платен отпуск. Очевидно запитващата юрисдикция приема, че е запозната в достатъчна степен със съществуващата по този въпрос практика на Съда, която понякога е била инициирана и от самата нея, за да отговори на евентуалните си въпроси, с които във всеки случай не е сезирала Съда.

21.      На второ място, текстът на преюдициалните въпроси налага коментар в две посоки.

22.      Най-напред трябва да се поправи една техническа грешка, тъй като, противно на посоченото в текста на първия въпрос, член 1 от Директива 2003/88 препраща не към член 3 от Директива 89/391(19), а към член 2 от нея.

23.      По-нататък, във връзка с третия въпрос, който се отнася до това дали лице като г‑н Fenoll може да се позове пряко на евентуалните права, които той извежда от Хартата, и по-специално от член 31, веднага уточнявам, че според мен Хартата е неприложима ratione temporis в спора по главното производство и в този смисъл споделям становището на нидерландското правителство. Хартата влиза в сила едва през 2009 г., докато фактите по главното производство са настъпили между 2003 г. и 2005 г. Тази липса на обратно действие се налага, още повече че спорът по главното производство се описва като спор между частноправни субекти, но по-нататък в анализа си ще имам повод да се върна на тази точка.

24.      Така проблематиката, която е отнесена днес до Съда, е в две посоки: следва ли г‑н Fenoll да се приема за работник по смисъла на правото на Съюза, което предоставя на всеки работник правото на платен отпуск, и ако отговорът е положителен, до каква степен той може да се позове на това право при обстоятелствата в спора по главното производство?

 Б – По въпроса дали г‑н Fenoll може да бъде квалифициран като „работник“ по смисъла на Директива 2003/88

25.      След като припомних накратко значението, което Съдът придава в своята практика на правото на платен годишен отпуск, ще припомня съдебната практика, свързана с понятието за работник, преди да я приложа към конкретния случай.

26.      Тълкуването, което ще предложа Съдът да приеме във връзка с понятието за работник по смисъла на член 7 от Директива 2003/88, разбира се, ще бъде валидно и за член 31, параграф 2 от Хартата, за да се гарантира еднакво приложно поле ratione personae на правото на платен отпуск.

1.     Правото на платен годишен отпуск, принцип на социалното право на Съюза

27.      От постоянната практика на Съда следва, че правото на платен годишен отпуск на всеки работник трябва да се счита за особено важен принцип на социалното право на Съюза, сега закрепен и в член 31, параграф 2 от Хартата, който не може да бъде дерогиран и чието прилагане от компетентните национални органи може да бъде осъществено само в рамките, изрично посочени от самата Директива 2003/88(20). Законодателството на Съюза предоставя това право пряко на всеки работник(21), а член 7 от Директива 2003/88, който го провъзгласява, установява задължение за ясен и точен резултат(22). Това право има двойна цел, а именно, от една страна, да позволи на работника да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с период на отдих и свободно време(23). Накрая, правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува по ограничителен начин(24).

28.      Изложените по-горе съображения трябва да се имат предвид, когато се извършва преценка дали г‑н Fenoll може да се счита за носител на това право на отпуск. За момента нека се върнем към съдебната практика, свързана с определението за понятието „работник“.

2.      Припомняне на състоянието на съдебната практика, свързана с определението за понятието „работник“

29.      В правото на Съюза понятието за работник не е еднозначно, а се променя според съответната област на приложение(25). Специално по повод на Директива 2003/88 обаче Съдът вече е приел, че тя не съдържа препращане нито към даденото от Директива 89/391 определение на понятието за работник, нито към определението на понятието за работник, както произтича от законодателствата и/или от националните практики(26). Затова той прави извод, че „за целите на прилагането на Директива 2003/88 това понятие не може да има различно тълкуване съгласно всяко национално право, а има самостоятелно, присъщо на правото на Съюза значение. То следва да бъде определено съобразно обективни критерии, които характеризират трудовото правоотношение с оглед на правата и задълженията на съответните лица. Основната характеристика на трудовото правоотношение обаче е обстоятелството, че през определен период от време лицето предоставя работна сила в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение(27)“. Следователно Съдът приема, че работникът, за когото се отнася Директива 2003/88, се определя по същия начин — с лек нюанс, който ще изложа по-нататък — както и този, за когото се отнася член 45 ДФЕС(28). Следователно в настоящото заключение може уместно да се прави позоваване на класическата практика на Съда в областта на свободното движение на работниците.

30.      Освен това извършването на квалификацията от гледна точка на понятието за работник трябва да се основава на обективни критерии, като се направи цялостна преценка на всички обстоятелства по делото(29). В това отношение с оглед на националното право правното естество sui generis на трудовото правоотношение не може да има каквито и да било последици за качеството на работник по смисъла на правото на Съюза. В контекста на настоящото дело това означава по-специално че обстоятелството, че за лицата с увреждания, пребиваващи в ЦПР, се прилагат само някои разпоредби от Code du travail, не може да представлява пречка за потенциалната квалификация на тези лица като „работник“ по смисъла на Директива 2003/88(30).

31.      Накрая, Съдът приема, че „за „работник“ се счита всяко лице, което извършва реални и ефективни дейности с изключение на дейностите, които са толкова незначителни, че се явяват странични и допълнителни“(31). Проверката на условието относно извършването на реални и ефективни дейности срещу заплащане поначало се осъществява от запитващата юрисдикция и трябва да се основава на обективни критерии, след като се направи цялостна преценка на всички обстоятелства по делото(32), и по-специално след като тя се увери, че ефективно извършваните дейности обикновено се обхващат от пазара на труда(33).

3.     Приложение в конкретния случай

32.      Смятам, че отношението, обвързващо лицата с увреждания с ЦПР, отговаря на поставените от Съда изисквания относно „характеристиката на трудовото правоотношение“. Без съмнение директорът на ЦПР не е имал възможността да уволни г‑н Fenoll, защото единствено комисия е могла да го направи. Следователно частта от времето, която г‑н Fenoll е посветил на дейностите, които не са медико-социални — за момента не мога да ги квалифицирам като професионални — е била под ръководството на персонала, обслужващ и ръководещ ЦПР.

33.      Склонен съм да приема също, че г‑н Fenoll е получавал възнаграждение за извършваното от него. Френският законодател е проявил известна изобретателност, настоявайки, че сумите, изплатени на лицата, пребиваващи в ЦПР, не представляват заплати, въпреки че от тях се удържат различни социалноосигурителни вноски, по начин, който му позволява да продължава да отрича статута на работник на тези лица и те да бъдат лишени от всякакви претенции в това отношение. Тези национални констатации обаче не могат да обвържат Съда. Освен това той вече е приел, че както ниското възнаграждение — което евентуално може да бъде резултат от слабата производителност на съответните лица — така и публичният произход на средствата като такива, допускат да се признае качеството на работник по смисъла на правото на Съюза(34).

34.      Остава да се установи дали г‑н Fenoll е изпълнявал дейности в полза на ЦПР. Този въпрос ще бъде разгледан заедно с въпроса дали дейностите на г‑н Fenoll отговарят на поставеното от съдебната практика изискване за реалност и ефективност на посочените дейности(35).

35.      В това отношение страните в настоящото производство дискутираха много по повод на решението Bettray и неговото значение за изхода на настоящото дело.

36.      Нека припомня, в това решение Съдът приема, че лице, което работи в предприятие, специално създадено от нидерландска община с единствената цел да осигурява заетост на лица, които временно или трайно не са в състояние да се включат в обикновената професионална среда, не може да се счита за работник, поради обстоятелството че извършваните дейности не представляват реални и ефективни икономически дейности, тъй като те са само средство за рехабилитация и реинтеграция(36). Освен това става въпрос за запазени работни места(37), като наетите лица не са избрани според техните възможности да извършват определени дейности, а напротив, тези дейности са адаптирани към тях(38).

37.      Може да е налице известно изкушение да се приложи по аналогия това решение към настоящия случай. Много обстоятелства обаче ме карат да бъда предпазлив.

38.      На първо място, интересно е да се отбележи, че Съдът развива понятието си за реални и ефективни дейности в контекста на свободното движение на работниците, като приема, че „както от съдържанието на принципа на свободно движение на работниците, така и от мястото, което заемат правилата, свързани с него в общата структура на Договора, става ясно, че тези правила гарантират само свободното движение на лицата, извършващи или желаещи да извършват икономическа дейност, и че следователно те обхващат само реални и ефективни дейности“(39). При тези условия се съмнявам, че при определяне на понятието за работници не в контекста на свободното им движение, а в този на защитата на работното им място, това условие е толкова определящо.

39.      На второ място, съгласно принципа, че понятието за работник трябва да се тълкува разширително, Съдът най-малко на два пъти уточнява в по-късната си съдебна практика, че случаят Bettray се обяснява само с особеностите на конкретния случай(40).

40.      Дори и да се налага да се вземе отношение във връзка с реалния и ефективен характер на дейностите, извършвани от г‑н Fenoll, важно е да се припомни, че ЦПР са предназначени да приемат лица, които не са в състояние да работят нито в обикновени предприятия, нито в защитена среда, и които се считат за лица с тежки увреждания.

41.      Въз основа на това комисията преценява трудоспособността към момента на вземане на решението си за насочване на лицата към ЦПР, като само трудоспособните лица — тоест тези с трудоспособност, по-ниска или равна на една трета от нормалната трудоспособност — биват приемани. Разбира се, става въпрос за потенциална трудоспособност и лицата с увреждания без съмнение не се приемат в зависимост от точно определена квалификация или професионални умения. Въпреки това обаче при вземане на решението си комисията преценява дали даденото лице ще се окаже годно да осъществява дейностите, които се извършват в ЦПР. В това виждам първия нюанс в сравнение с делото Bettray (EU:C:1989:226), тъй като г‑н Bettray не е избран в зависимост от неговата годност да осъществява определена дейност, а дейностите, които е трябвало да се извършват, са били замислени според неговите възможности(41).

42.      По-нататък, що се отнася до самите дейности, не разполагаме с информация за тези, извършвани от г‑н Fenoll. Все пак от преписката по делото става ясно, и в частност от писмените становища на френското правителство и на APEI, че може да става въпрос за стопанско подизпълнение, за различни видове услуги(42), за производство на селскостопански хранителни продукти или за продажба на продукти, произведени от самите ЦПР. Тези дейности са адаптирани към възможностите на лицата, но те удовлетворяват, поне в първите два случая, реални нужди на предприятията подизпълнители или на частноправните субекти, които ползват услугите на ЦПР. Ето защо според мен те обикновено спадат към пазара на труда. Това е още една разлика между настоящия случай и случая Bettray, в който предлаганите дейности са изкуствено създадени(43). Връзката с обикновения пазар на труда изглежда се потвърждава от обстоятелството, че извършваните в ЦПР дейности, които нямат медико-социален характер, дават право от февруари 2005 г. да се зачете придобитият опит, а също и право на професионално обучение.

43.      Очевидно задачата на ЦПР е двойна: става въпрос да се търси адаптирана професионална и социална интеграция наред с предоставяне на необходимата подкрепа за придобиване на лична и социална независимост, дори когато тази интеграция и независимост може би никога няма да настъпят. Също така е очевидно, че професионалната дейност се развива във връзка с дейностите за медико-социална и рехабилитационна подкрепа, така че първата не може да се развива без останалите. Ето защо и с уговорката, че запитващата юрисдикция евентуално може да извърши допълнителни проверки, изложените дотук обстоятелства по-скоро подкрепят тезата, че извършваните професионални дейности не са незначителни до степен, че да се окажат „изцяло странични и допълнителни“(44) с оглед на социалния предмет на дейност на ЦПР.

44.      Впрочем такава преценка изглежда е напълно съвместима, от една страна, с принципа, според който съдебното решение Bettray (EU:C:1989:226) трябва да се ограничи стриктно до съответния конкретен случай, и от друга страна, с обоснованата по-горе идея, че условието за реалност и ефективност на дейностите може да се окаже не толкова решаващо в един по-скоро социален контекст, отколкото в контекст, свързан със свободното движение на работниците, поради което не трябва да се прилага стриктно.

45.      Бих добавил, че както може би и в обикновения професионален живот, в случая става въпрос за отношение, от което печелят и двете страни. Като работят в ЦПР, лицата с увреждания са под наблюдение и работят за своята бъдеща професионална и социална интеграция, като същевременно придобиват чувство за обществена полезност. От друга страна, като се ползва от изпълнените от тези лица задачи, ЦПР продължава да отговаря на задължителните условия за признаване от страна на държавата и по този начин да се ползва от помощта, която последната му заплаща за изпълнение на неговите задачи. Следователно не може напълно да се изключи, че дейността, развивана от лицата с увреждания в ЦПР, е също, поне отчасти, в полза на тези ЦПР, макар, разбира се, социално-терапевтичната задача на тези центрове да е първостепенна, а следователно и предоставената по този начин полза за лицата с увреждания.

46.      Накрая, с пълното съзнание, че да се възлагат на структури като ЦПР прекалено много социални задължения би могло да навреди на тяхното функциониране, дори да застраши тяхното съществуване, признаването на качеството на работник по смисъла на член 7 от Директивата и на член 31, параграф 2 от Хартата на лицата с увреждания означава да бъде оценено и защитено общественото достойнство, което тези лица вероятно смятат, че са загубили.

47.      Поради всички тези причини предлагам на Съда да отговори, че член 7 от Директива 2003/88 заедно с член 31 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че лице, прието в ЦПР, по принцип може да бъде квалифицирано като „работник“ по смисъла на тези разпоредби.

 В – По въпроса дали г‑н Fenoll може да се позовава на член 31 от Хартата в рамките на спора по главното производство

48.      С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали г‑н Fenoll може да се позовава пряко на член 31, параграф 2 от Хартата в контекста на спора по главното производство.

49.      В това отношение припомням, че според запитващата юрисдикция спорът по главното производство представлява хоризонтален спор. Посочената юрисдикция не ни е поставила въпроса дали ЦПР би могъл евентуално да отговори на определението за „организация, на която, независимо от правната форма, е възложено предоставянето на услуги в обществен интерес по силата на акт на публичен орган и под неговия надзор и която поради тази причина разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от правните норми, приложими към отношенията между частни лица“(45). Във всички случаи не считам, че ЦПР може да се приеме за такава организация, след като Съдът вече е приел, че сдружение, учредено по частното право, макар и със социална задача, следва да се счита за частноправен субект(46).

50.      Претенцията на г‑н Fenoll относно платения му отпуск се отнася за периода от юни 2004 г. до май 2005 г. Хартата обаче придобива задължителна сила от момента на влизане в сила на Договора от Лисабон, тоест на 1 декември 2009 г.

51.      При тези условия, да се признае на г‑н Fenoll възможност да се позове на член 31, параграф 2 от Хартата като първичен източник, от който се поражда правото му на отпуск — възможност, която по принцип би могла да се допусне — при обстоятелствата на спора по главното производство би означавало да се признае на тази разпоредба с обратно действие хоризонтален директен ефект.

52.      Отбелязвам, че в едно по-ново дело относно прилагането и позоваването на член 7 от Директива 2003/88 във връзка с факти, които са настъпили между 2005 г. и 2007 г., в a priori хоризонтален спор за неизпълнени от държава членка задължения, произтичащи от посочената директива, Съдът дори не е споменал Хартата(47). Би било изненадващо, ако го направи в настоящото дело. Споменатият член 31 може да послужи евентуално само като източник на тълкуване(48).

53.      Преди да се търси пряката приложимост на член 31 от Хартата, най-напред следва да се установи, че член 7 от Директива 2003/88 сам по себе си е недостатъчен, за да може да се разреши спорът по главното производство. Не ми изглежда обаче случаят да е непременно такъв.

54.      Съдът вече е приел, че член 7 от Директива 2003/88 отговаря на необходимите условия, за да породи директен ефект(49). Въпреки това, както посочих по-горе, спорът по главното производство е спор между частноправни субекти, а хоризонталният директен ефект на Директивите все още не е признат(50).

55.      Независимо от това Съдът приема, че юрисдикция, сезирана със спор изключително между частноправни субекти, е длъжна при прилагане на разпоредби от вътрешното право, приети за да се транспонират задълженията, предвидени от дадена директива, да вземе предвид нормите на вътрешното право в тяхната цялост и да ги разтълкува, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на Директивата, за да се постигне разрешение, съответстващо на преследваната от нея цел. Този принцип на съответстващо тълкуване на националното право все пак не може да доведе до тълкуване contra legem на националното право(51). Въпросът обаче дали дадена национална разпоредба трябва да се остави без приложение, доколкото противоречи на правото на Съюза, се поставя само ако тази разпоредба не се поддава на тълкуване в съответствие с Директивите(52).

56.      Отбелязвам, че запитващата юрисдикция не посочва на Съда, че такова тълкуване не е възможно. Тъй като основният въпрос е този за квалифицирането на г‑н Fenoll — тоест на всички лица с увреждания, пребиваващи в ЦПР — като работник по смисъла на Директива 2003/88, за да се породи правото му на отпуск, запитващата юрисдикция следва да провери дали е възможно да се извърши съответстващо тълкуване на националните разпоредби относно правото на платен годишен отпуск, приложими ratione temporis в спора по главното производство, в смисъл, че такова право трябва да бъде признато на г‑н Fenoll(53).

57.      В това отношение обаче припомням, че френското законодателство е било достатъчно гъвкаво, неточно или най-малкото предмет на различни тълкувания, за да се установят противоречиви практики съобразно засегнатите ЦПР(54). Този, в който пребивава г‑н Fenoll, е приел от своя страна, че е задължен да му заплаща годишния отпуск през целия период на неговия престой, тоест за девет години. Запитващата юрисдикция не е посочила тази практика да е contra legem. Следователно може да се предположи, че към момента на настъпване на фактите по главното производство е възможно да се приеме, че френската правна уредба допуска пораждането на право на платен годишен отпуск за лицата с увреждания, пребиваващи в ЦПР.

58.      При това положение, дори случаят да не е такъв, тоест не е възможно съответстващо тълкуване, за г‑н Fenoll, който е увредената страна от несъвместимостта на националното право с правото на Съюза, остава единствено възможността да се позове на съдебната практика по делото Francovich(55), тоест да се позове на отговорността от държавата членка пред националните юрисдикции, за да получи евентуално обезщетение за претърпяната вреда(56).

59.      Всъщност на правото на платен годишен отпуск не би могло да се прави позоваване като на общ принцип на правото на Съюза, който, в духа на решенията Mangold(57) и Kükükdeveci(58), би могъл да обоснове задължение за националния съд да остави неприложена всяка национална разпоредба, която му противоречи.

60.      Такава възможност вече е разгледана от генералния адвокат Trstenjak в заключение Dominguez (EU:C:2011:559), в което се констатира, че макар по принцип правото на платен годишен отпуск да отговаря на изискуемите условия за общ принцип на правото на Съюза, директното прилагане на този принцип, в случай че националната уредба не се поддава на съответстващо тълкуване, какъвто е подходът в посоченото по-горе решение Kücükdeveci (EU:C:2010:21), не е възможно(59). Впрочем в своето решение Dominguez(60) Съдът не е признал правото на платен годишен отпуск като общ принцип на правото, въпреки че в този случай е имал безспорно повод за това.

61.      От изложеното по-горе следва, че запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложи признатите от него методи на тълкуване, за да се гарантира пълното действие на член 7 от Директива 2003/88, дали може да постигне съответстващо с този член тълкуване на националните разпоредби, които са от значение за разрешаване на висящия пред нея спор. В случай че запитващата юрисдикция не може да даде такова тълкуване, без то да се окаже contra legem и колкото и неудовлетворително да е такова разрешение(61) от гледна точка на принципите, г‑н Fenoll винаги може да се позове пред националните юрисдикции на отговорността на държавата членка за нарушаване на правото на Съюза.

V –  Заключение

62.      С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на поставените от Cour de cassation въпроси:

„Член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време заедно с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че лице, прието в център за подпомагане чрез работа, по принцип може да се квалифицира като „работник“ по смисъла на тази разпоредба.

Запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложи признатите от него методи на тълкуване, за да се гарантира пълното действие на член 7 от Директива 2003/88, дали може да постигне съответстващо с този член тълкуване на националните разпоредби, които са от значение за разрешаване на висящия пред нея спор. В случай че запитващата юрисдикция не може да даде такова тълкуване, без то да се окаже contra legem, увредената поради несъвместимостта на националното право страна винаги може да се позове пред националните юрисдикции на отговорността на държавата членка за нарушаване на правото на Съюза“.


1 – Език на оригиналния текст: френски.


2 – ОВ L 299, стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7 стр. 3.


3 – ОВ C 303, 2007 г., стр. 1.


4 – ОВ L 183, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 88.


5 –      Член 7 от Директива 2003/88 представлява кодификация на правото, установено в член 7 от Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 307, стр. 18).


6 – Членове L. 313‑1, L. 313‑13 и L. 313‑5 от Code de l’action sociale et des familles, в редакциите му в сила съответно до 2 декември 2005 г., до 7 март 2007 г. и до 11 февруари 2005 г.


7 – Вж. по-специално членове R. 314‑34 и R. 314‑56 от Code de l’action sociale et des familles, влезли в сила на 26 октомври 2004 г.


8 – Членове 1 и 5 от Декрет № 77‑1546 от 31 декември 1977 г. (JORF от 12 януари 1978 г., стр. 333).


9 – Член L. 243‑4 от Code de l’action sociale et des familles, в редакцията му в сила от 23 декември 2000 г. до 11 февруари 2005 г. Считано от 2007 г., лицето с увреждания, настанено в такава структура, получава за извършваната от него професионална дейност на пълно работно време гарантирано възнаграждение с размер между 55 % и 110 % от актуализираната минимална работна заплата (вж. член R. 243‑5 от Code de l’action sociale et des familles, в сила от 1 януари 2007 г.). Това гарантирано възнаграждение, изплащано от приемащата структура, се поема по същество от държавата.


10 – Както беше уточнено, без да се оспори в съдебно заседание, от представителя на Association de parents et d’amis de personnes handicapées mentales.


11 – Член L. 243‑5 от Code de l’action sociale et des familles, в редакцията му в сила от 23 декември 2000 г. до 11 февруари 2005 г.


12 – Вж. по-специално член 9 от Декрет № 77‑1546.


13 – За удобство в изложението си ще използвам само означението „ЦПР“.


14 – Така лицето с увреждания, което работи в ЗСПР, сключва с последното, след като компетентна комисия установи възможността то да бъде прието в ЗСПР, договор за подкрепа и помощ чрез работа. Въпреки че получаваното възнаграждение е определено като трудово възнаграждение, то продължава да не представлява заплата по смисъла на френския Code du travail (вж. член L. 243‑5 от Code de l’action и des familles, в редакцията му в сила от 12 февруари 2005 г.).


15 – От преписката по делото става ясно, че г‑н Fenoll е успял да използва 18 дни платен отпуск през 2004 г. и че до 2004 г. той редовно е ползвал пет седмици платен годишен отпуск.


16 – Тук запитващата юрисдикция се позовава по-специално на решение KHS (C‑214/10, EU:C:2011:761).


17 – Това обяснява компетентността на Tribunal d’instance d’Avignon да разгледа спора по главното производство като първа инстанция вместо Conseil des Prud’hommes.


18 – В това отношение Cour de cassation (Касационен съд) се позовава на решение на френския Conseil d’État (Върховен административен съд) от 22 февруари 2007 г. (ECLI:FR:CESEC:2007:264541.20070222), което изключва възможността дейността, осъществявана от частните организации, управляващи ЦПР, да има характер на предоставяне на обществена услуга.


19 – Вж. също така решение Union syndicale Solidaires Isère (C‑428/09, EU:C:2010:612, т. 27).


20 – Решение Dominguez (C‑282/10, EU:C:2012:33, т. 16 и цитираната съдебна практика) и преразглеждане по решение Комисия/Strack (C‑579/12 RX II, EU:C:2013:570, т. 26 и цитираната съдебна практика).


21 – Решение KHS (EU:C:2011:761, т. 34).


22 – Вж. във връзка с член 7 от Директива 93/104, който има същия текст, решение BECTU (C‑173/99, EU:C:2001:356, т. 34).


23 – Решение KHS (EU:C:2011:761, т. 31 и посочената съдебна практика).


24 – Решение Heimann (C‑229/11 и C‑230/11, EU:C:2012:693, т. 23 и цитираната съдебна практика), преразглеждане по решение Комисия/Strack (RX II, EU:C:2013:570, т. 29 и цитираната съдебна практика) и определение Brandes (C‑415/12, EU:C:2013:398, т. 29).


25 – Решение O’Brien (C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 30 и цитираната съдебна практика). Вж. също така точка 25 от заключението по дело O’Brien на генералния адвокат Kokott (C‑393/10, EU:C:2011:746).


26 – Противно на твърдението на запитващата юрисдикция: вж. решение Union syndicale Solidaires Isère (EU:C:2010:612, т. 27).


27 – Решение Union syndicale Solidaires Isère (EU:C:2010:612, т. 28).


28 – Вж. решение Neidel (C‑337/10, EU:C:2012:263, т. 23).


29 – Решение Union syndicale Solidaires Isère (EU:C:2010:612, т. 29).


30 – Вж. по аналогия решение Union syndicale Solidaires Isère (EU:C:2010:612, т. 30).


31 – Вж. по-специално решение Trojani (C‑456/02, EU:C:2004:488, т. 15).


32 – Решение Trojani (EU:C:2004:488, т. 17).


33 – Решение Trojani (EU:C:2004:488, т. 24).


34 – Вж. по-специално решения Bettray (344/87, EU:C:1989:226, т. 15), Bernini (C‑3/90, EU:C:1992:89, т. 16), Kurz (C‑188/00, EU:C:2002:694, т. 33) и Trojani (EU:C:2004:488, т. 16).


35 – Вж. по-специално решение Bettray (EU:C:1989:226, т. 13 и цитираната съдебна практика).


36 – Решение Bettray (EU:C:1989:226, т. 17 и 20).


37 – Решение Bettray (EU:C:1989:226, т. 18).


38 – Решение Bettray (EU:C:1989:226, т. 19).


39 – Решение Bettray (EU:C:1989:226, т. 13 и цитираната съдебна практика). Относно връзката между изискването за реални и ефективни дейности и свободното движение на работници вж. също решение Levin (53/81, EU:C:1982:105, т. 16 и 17).


40 – Решения Birden (C‑1/97, EU:C:1998:568, т. 31) и Trojani (EU:C:2004:488, т. 19).


41 – Вж. решение Bettray (EU:C:1989:226, т. 19).


42 – Като дейности по поддръжка и почистване, поддържане на зелени площи, реставрация.


43 – Генералният адвокат Jacobs отбелязва: „произвежданите стоки и извършваната работа са внимателно подбрани, така че да се избегне всякаква ненужна конкуренция с продуктите и дейностите на обикновения пазар. Социалният режим за назначаване на работа може да се сравни с често организираните от благотворителните организации форми, при които лицата с увреждания произвеждат или опаковат малки продукти за ежедневна употреба. Впоследствие тези продукти могат евентуално да бъдат продадени, въпреки че лицето, което ги купува, обикновено няма нужда от тях, а ги купува, за да допринесе за благотворителната организация. По този начин благотворителната организация осъществява двойна функция. Тя дава възможност да се съберат средства и да се развие дейност в полза на бенефициентите и позволява също да им се предостави възможността да изпитат чувството, че допринасят за собствената си издръжка. Въпреки това извършваната от последните дейност няма за цел да допринесе за икономическите дейности на Общността, нито да повиши жизненото равнище, тя е с чисто социален характер и нарочно се извършва отделно от обикновения пазар“ (заключение Bettray (344/87, EU:C:1989:113, точка 33).


44 – Вж. по-специално решение Trojani (EU:C:2004:488, т. 15).


45 – Решения Farrell (C‑356/05, EU:C:2007:229, т. 40 и цитираната съдебна практика) и Dominguez (C‑282/10, EU:C:2012:33, т. 39 и цитираната съдебна практика).


46 – Решение Association de médiation sociale (C‑176/12, EU:C:2014:2).


47 – Вж. решение Dominguez (EU:C:2012:33, т. 22 и сл.), както и заключението на генералния адвокат Trstenjak по дело Dominguez (C‑282/10, EU:C:2011:559, т. 72—74 и 88).


48 – Вж. по-специално заключение Association belge des Consommateurs Test-Achats и др. на генералния адвокат Kokott (C‑236/09, EU:C:2010:564, т. 28).


49 – Решение Dominguez (EU:C:2012:33, т. 33—36).


50 – Решение Dominguez (EU:C:2012:33, т. 36—37 и 42).


51 – Решения Dominguez (EU:C:2012:33, т. 24 и 25), както и Association de médiation sociale (EU:C:2014:2, т. 38 и 39).


52 – Решение Dominguez (EU:C:2012:33, т. 23). В решение Association de médiation sociale (EU:C:2014:2) Съдът възприема друг подход, като изследва най-напред дали разпоредбата на Съюза отговаря на изискванията за директен ефект, а след това — дали е възможно съответстващо тълкуване на националната разпоредба (вж. точки 35—40 от въпросното решение).


53 – Ако по-внимателно се разгледат националните разпоредби, които изглежда са послужили като основание за отхвърляне на искането на г‑н Fenoll в първоинстанционното производство, тоест на членове L. 3141‑3 и L. 3141‑5 от Code du travail с уговорката, че запитващата юрисдикция следва да провери приложимостта на тези разпоредби в спора по главното производство, се оказва, че периодите на отсъствие от работа в резултат на заболяване, което не е професионално, действително не са сред отделно изброени случаи в член L. 3141‑5, които се приемат като периоди на ефективна работа за целите на определяне продължителността на отпуска. Следователно запитващата юрисдикция ще трябва да провери дали евентуалното прибавяне на нов случай към тази разпоредба не достига посочените по-горе предели на съответстващото тълкуване.


54 – Вж. точка 9 от настоящото заключение.


55 – C‑6/90 и C‑9/90, EU:C:1991:428.


56 – Впрочем това е приел Съдът по дело Dominguez, в случай че съответстващо тълкуване на националното право се окаже невъзможно (вж. решение Dominguez (EU:C:2012:33, т. 43).


57 – Решение Mangold (C‑144/04, EU:C:2005:709).


58 – Решение Kücükdeveci (C‑555/07, EU:C:2010:21).


59 – EU:C:2011:559, т. 89—169.


60 – EU:C:2012:33.


61 – Вж. точка 69 от заключение Kücükdeveci на генералния адвокат Bot (C‑555/07, EU:C:2009:429).