Language of document : ECLI:EU:C:2015:586

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

N. WAHL

представено на 10 септември 2015 година(1)

Дело C‑350/14

Florin Lazar

срещу

Allianz SpA

(Преюдициално запитване,
отправено от Първоинстанционния съд на Триест (Tribunale di Trieste, Италия)

„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по граждански дела — Приложимо право към извъндоговорни задължения — Регламент (ЕО) № 864/2007 („Рим II“) — Член 4, параграф 1 — Понятията „държавата, в която е настъпила вредата“, „вреда“ и „непреки последици от вредоносния факт“ — Членове на семейството на починало в резултат на пътнотранспортно произшествие лице — Пребиваващи в различни държави лица, които имат право на обезщетение за имуществени или неимуществени вреди“





1.        Приложимият от 11 януари 2009 г. Регламент (ЕО) № 864/2007(2) е насочен към постигане на правна сигурност и отчита съществуващите легитимни интереси, като има за цел да хармонизира стълкновителните норми относно извъндоговорните задължения. Регламентът обаче не предвижда хармонизиране на материалното право на държавите — членки на Европейския съюз, в тази област, което поражда известни затруднения при тълкуването. Всъщност, като използва по-специално с цел определяне на приложимото право при искове във връзка с извъндоговорна отговорност понятия, които действително са познати във всички държави членки, но чието приемане и обхват могат значително да се различават в отделните правни уредби, съдът може да се окаже изправен пред деликатна задача, когато в рамките на един съдебен спор е сезиран с жалби от лица, чието обичайно местопребиваване не е в една и съща държава.

2.        Това особено важи, когато става въпрос за тълкуването на член 4 от посочения регламент, съгласно който при липсата на направен избор от страните „мястото на настъпване на вредата“ се превръща в определящ критерий за приложимото право по отношение на иск във връзка с извъндоговорна отговорност. Какво включва тази вреда, като се има предвид, че по силата на посочената разпоредба тя трябва да се разграничава от „вредоносния факт“? Еквивалентни ли са претърпените от родствениците на пострадало в резултат от пътнотранспортно произшествие лице вреди, които по силата на националното право се считат за претърпени на лично основание, на „вреди“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“, или трябва по-скоро да бъдат разглеждани като „непреки последици“ от тях?

3.        Тези въпроси отразяват сложността на настоящото преюдициално запитване, с което поне от нова гледна точка(3) се иска да се внесат известни уточнения относно съдържащите се в тази разпоредба понятия. Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Lazar, пребиваващ в Румъния, и италианското застрахователно дружество Allianz SpA във връзка с обезщетението на имуществени и неимуществени вреди, които той твърди, че е понесъл на лично основание поради смъртта на дъщеря си — пребиваваща в Италия румънска гражданка — настъпила в тази държава членка вследствие на пътнотранспортно произшествие, причинено от неизвестно превозно средство.

I –  Правна уредба

 А – Правото на съюза

1.     Регламент „Рим II“

4.        Съгласно съображение 7 от Регламент „Рим II“:

„Предметът и разпоредбите на настоящия регламент следва да са в съответствие с Регламент [(ЕО) № 44/2001(4)] и актовете, уреждащи приложимото право към договорни задължения“.

5.        Съображение 17 от Регламент „Рим II“ гласи:

„Приложимото право следва да бъде определено въз основа на мястото, където е настъпила вредата, независимо от държавата или държавите, в които биха могли да настъпят непреките последици. В съответствие с това, при дела за имуществени или неимуществени вреди, държавата, в която е настъпила вредата, следва да бъде държавата, в която са претърпени болките и страданията или съответно е увредено имуществото“.

6.        Член 4 от Регламент „Рим II“, озаглавен „Общо правило“, има следното съдържание:

„1.      Освен ако не е предвидено друго в настоящия регламент, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.

2.      Когато обаче и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава.

3.      Когато от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграфи 1 или 2, се прилага правото на тази друга държава. Явно по-тясната връзка с друга държава може да се основава, в частност, на предходно отношение между страните, като например договор, който е в тясна връзка със съответното непозволено увреждане“.

7.        Съгласно член 15, буква в) от Регламент „Рим II“ приложимото към извъндоговорни задължения право по силата на този регламент урежда в частност „наличието, вида и определяне на размера на вредите или на търсеното обезщетение“, а съгласно буква е) — „лицата, които имат право на обезщетение за лично претърпени от тях вреди“.

2.     Регламент „Брюксел I“

8.        Член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, част от глава II, раздел 2 („Специална компетентност“), предвижда следното:

„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:

[…]

3)      по дела относно гражданска отговорност, delict или quasi delict — в съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие“.

 Б – Италианското право

9.        Както запитващата юрисдикция посочва, Върховният касационен съд (Corte suprema di cassazione) тълкува членове 2043 и 2059 от италианския Граждански кодекс в смисъл, че на членовете на семейството на починало лице могат на лично основание да се признаят имуществени и неимуществени вреди. Във връзка с неимуществените вреди би могло да се признае наличието на физическо увреждане (установено от медицинските власти увреждане), морално увреждане (болки и страдания) и увреждане на социалния живот (значителна промяна в ежедневния живот).

10.      Също така съгласно запитващата юрисдикция член 283, параграф 1, букви a) и c) от Кодекса за частното застраховане предвижда, че в случай на неуспешно идентифициране на превозното средство, причинило вредата, Гаранционният фонд за жертви на пътнотранспортни произшествия (Fondo di garanzia per le vittime della strada) предоставя обезщетение за причинените в резултат от движението по пътищата вреди посредством определените за територията на страната застрахователни предприятия.

II –  Обстоятелства в основата на спора в главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда

11.      Главното производство е с предмет иск за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, за които се твърди, че са претърпени на лично основание, предявен от пребиваващия в Румъния баща на румънска гражданка, пребиваваща в Италия и починала там след пътнотранспортно произшествие, настъпило на 18 май 2012 г. и причинено от неизвестно превозно средство.

12.      Ответник по делото е застрахователното дружество Allianz SpA в качеството на предприятие, посочено от Гаранционния фонд за жертви на пътнотранспортни произшествия — орган, отговарящ за обезщетяването на вреди, причинени от движението по пътищата на неизвестни превозни средства.

13.      По делото са встъпили майката и бабата на пострадалата — румънски гражданки, пребиваващи в Италия — които искат обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на лично основание.

14.      Именно в този контекст запитващата юрисдикция поставя въпроса, свързан с приложимото към фактите по делото право, и по-специално с тълкуването на член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“.

15.      С решение от 10 юли 2014 г. Първоинстанционният съд на Триест решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„Как следва да се тълкува член 4, параграф 1 от [Регламент № 864/2007], в който се предвижда, че „приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата“? По-конкретно

1)      как следва да се тълкува понятието „място, в което е настъпила вредата“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент № 864/2007 във връзка с искането за обезщетение на имуществените и неимуществените вреди, предявено от членовете на семейството на починало в резултат от пътнотранспортно произшествие лице, настъпило в държавата на съда, когато тези членове на семейството пребивават в друга държава — членка на Съюза, в която са претърпели съответните вреди;

2)      представляват ли за целите на прилагането на член 4, параграф 1 от Регламент № 864/2007 имуществените и неимуществените вреди, претърпени в страната на тяхното пребиваване от родствениците на лице, починало в настъпило в държавата на съда пътнотранспортно произшествие, „вреда“ по смисъла на първата част от член 4, параграф 1, или „непреки последици“ по смисъла на втората част от тази разпоредба?“.

16.      Писмени становища представят встъпилите в делото в главното производство страни, австрийското и португалското правителство, както и Европейската комисия. От своя страна г‑н Lazar не представя писмено становище.

III –  Правен анализ

17.      Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на закрепения с Регламент „Рим II“ и изведен от мястото на настъпване на вредата основен критерий за определяне на приложимото право към извъндоговорните задължения.

18.      Преди да започна със същинския анализ на поставените въпроси, струва ми се, че е необходимо да направя няколко предварителни уточнения относно структурата на въведения с Регламент „Рим II“ механизъм за определяне на приложимото право към извъндоговорните задължения.

 А – Предварителни съображения относно структурата на въведения с Регламент „Рим II“ механизъм

19.      Многообразието от стълкновителни норми относно приложимото право към извъндоговорните задължения отдавна(5) поражда потребност от уеднаквяване в тази област с цел да се гарантира известна предвидимост по отношение на приложимото право и едновременно с това да се отстранят неудобствата, произтичащи от положения на forum shopping.

20.      Регламент „Рим II“ — който е резултат от компромис между необходимостта да се гарантира известно равнище на правна сигурност, като се защитят оправданите правни очаквания на страните чрез разработването на точни критерии за привързване, и желанието да се поддържа известна гъвкавост, когато прилагането на тези критерии води до възприемани като неподходящи резултати — се явява продължение на възприетите до този момент решения в съвременното международно частно право.

21.      Механизмът за определяне на приложимото право към извъндоговорните задължения може най-общо да бъде описан по представения по-долу начин.

22.      Регламент „Рим II“ установява известен брой точни критерии за привързване. В тази връзка при липсата на изразен от страните избор по отношение на приложимото право към извъндоговорните задължения (вж. член 14) регламентът се характеризира с установяване, от една страна, на общо правило (член 4) и от друга, на пет специални стълкновителни норми (членове 5—9(6) от регламента).

23.      Що се отнася до общото правило, което е единствено релевантното в настоящето дело, от предложението за регламент относно приложимото право към извъндоговорни задължения, представено на 22 юли 2003 г.(7), следва, че основната цел на Регламент „Рим II“ е да се подобри предвидимостта на решенията с цел подобряване на правната сигурност.

24.      В това отношение е видно, че за разлика от предвиденото в Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г.(8), която по принцип определя като приложимо правото на държавата, която е в най-тясна връзка с разглежданото положение, в член 4, параграф 1 от този регламент ясно се дава предпочитание на точното привързване, изразяващо се в мястото на настъпване на вредата (locus damni).

25.      Трябва също така да се подчертае, че за разлика от възприетите в Брюкселската конвенция и в Регламент „Брюксел I“ критерии за привързване в областта на компетентността, съгласно които на пострадалото от вреда лице се предоставя възможност за избор на компетентност между съда по мястото, където е настъпил вредоносният факт, и съда по място на настъпване на вредата, в Регламент „Рим II“ е възприет само един критерий за привързване.

26.      В това отношение от подготвителните работи по Регламент „Рим II“ е видно, че направените от Европейския парламент предложения за изменение с цел въвеждане на повече гъвкавост(9) са били отхвърлени от Съвета на Европейския съюз и Комисията, които са преценили, че член 4 осигурява едновременно „изискването за правна сигурност и необходимостта от решаване на всеки отделен случай“.

27.      С избирането на locus damni като критерий за привързване в регламент „Рим II“ се дава предпочитание на напълно класическа стълкновителна норма от международното частно право, която безспорно има много предимства.

28.      На първо място, в съответствие с посочените в съображение 16 от Регламент „Рим II“ цели(10) това правило за привързване се счита, че създава точен баланс между интересите на страните. Всъщност правото по място на настъпване на вредата е неутрално правило, което не поставя в привилегировано положение нито причинителя на вредата, нито пострадалото лице.

29.      Макар — както това се подчертава от редица автори(11) — да е вярно, че определянето на приложимото право с оглед на мястото на настъпване на вредата в някои положения може да има напълно случаен и непредвидим характер — което в крайна сметка опорочава преследваната от регламента цел за предвидимост на решенията — този недостатък далеч не е непреодолим. Всъщност трябва да се подчертае, че прилагането на приложимото по мястото на настъпване на вредата право винаги може да бъде отхвърлено или в полза на местопребиваването, когато обичайното местопребиваване на пострадалото лице и лицето, чиято отговорност се търси, е в една и съща държава (член 4, параграф 2 от Регламент „Рим II“), или в полза на правото на друга държава, когато от всички обстоятелства следва, че непозволеното увреждане е по-тясно свързано с въпросната държава (т.нар. клауза за „изключение“, предвидена в член 4, параграф 3 от този регламент). Ще се върна на това по-нататък.

30.      На второ място, изборът на locus damni е в съответствие с модерния подход при правната уредба на гражданската отговорност, който отдава приоритетно значение на т.нар. „обективна“ концепция за гражданската отговорност, чиято функция е основно компенсаторна. Съгласно този подход гражданската отговорност е по-скоро насочена към обезщетение на вредите, отколкото към санкциониране на считано за неправомерно поведение. От това следва, че се акцентира повече върху мястото на настъпване на вредата, отколкото на това на породилия я вредоносен факт. Освен това, както вече бе подчертано, предвиденото в член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ общо правило, което отхвърля компетентността на lex loci delicti commissi, дава възможност по-специално да се разреши силно полемизирания въпрос, свързан с приложимото право към т.нар. „сложни“ деликти, характеризиращи се с географски различни места на настъпване на вредоносния факт и на вредата.

31.      Какво обаче трябва да се разбира под място на настъпване на вредата? Такъв именно е въпросът, който се поставя с настоящото преюдициално запитване.

 Б – По преюдициалните въпроси

32.      Както запитващата юрисдикция отбелязва, от определянето на приложимото право към фактите по случая могат да произтекат значими последици. Всъщност е налице известен интерес приложимото към иска за обезщетение право да е по-скоро на една държава, отколкото на друга. По-точно наличието на право на обезщетение на твърдените в главното производство от членовете на семейството на починалото при въпросното произшествие лице вреди, квалифицирането им и възможността за обезщетяването им в голяма степен зависят от избора на приложимото материално право.

33.      В това отношение, въпреки че във всички национални правни уредби изглежда се признава наличието на права на обезщетение в полза на членовете на семейството на починалото лице, следва да се отбележат съществуващите значителни различия между правните системи на държавите членки по отношение на квалифицирането, естеството и мащаба на подлежащата на обезщетение вреда на правоприемниците на починало при произшествие лице.

34.      Всъщност националните системи за извъндоговорна отговорност, които в зависимост от случая предоставят възможност за обезщетяване на косвени вреди или изискват пряко засягане на правно защитен интерес, очевидно имат структурни различия. Освен това в различните национални правни системи признатите на членовете на семейството на починалото лице права на обезщетение на имуществени или неимуществени вреди понякога се разглеждат като самостоятелни права (iure proprio), а понякога като акцесорни към тези на починалото лице.

35.      Както подчертава генералният адвокат Darmon в заключението си, представено по делото Dumez France и Tracoba(12), естеството на косвената вреда без никакво съмнение представлява един от най-деликатните и най-полемични въпроси в областта на правото на отговорността, тъй като някои я считат за отражение върху непряко пострадало лице на претърпяната от първоначално пострадало лице вреда, докато други за сметка на това я възприемат като самостоятелна вреда(13). Впрочем този въпрос не би следвало да съществува в държавите членки, които не признават право на опосредствана вреда и съответно не вземат под внимание понятието за косвена вреда(14).

36.      По отношение на пътнотранспортните произшествия освен това държа да подчертая, че много държави членки(15) продължават, въпреки влизането в сила на Регламент „Рим II“ и съгласно член 28, параграф 1 от посочения регламент(16), да прилагат конвенцията за приложимото право при пътнотранспортни произшествия, сключена в Хага на 4 май 1971 г.(17), в която като правило за определяне на приложимото право се възприема lex loci delicti commissi, без да има възможност за съответните страни да направят избор на друго право, предвиждащо различни от възприетите в член 4 от Регламент „Рим II“(18) критерии за привързване. Това показва в колко голяма степен проблематиката, свързана с определянето на приложимото право в случай на искове за обезщетение на понесени в резултат на пътнотранспортно произшествие вреди, може да се окаже особено сложна(19).

37.      Ако обаче се придържам към делото в главното производство, от предоставената от запитващата юрисдикция информация е видно, че релевантното италианско право — а именно членове 2043 и 2059 от италианския Граждански кодекс, съгласно тълкуването им от Върховния касационен съд — предвижда предоставяне на особено широко обезщетение на вредите, понесени от членовете на семейството на починало при произшествие лице, и по-специално на починалите при пътнотранспортно произшествие лица. Всъщност по силата на италианското право произтичащата от смъртта на лице вреда била пряко (jure proprio) понесена от члена на семейството му. От това изглежда следва, че съществуващите между члена на семейството на починалия и определеното за отговорно за причинената вреда лице (или ако същото не е установено — отговорния за обезщетяването му субект) правни задължения не зависят от правоотношенията между починалото лице и посочения субект.

38.      В случая обаче се налага изводът, че въпреки привидната си простота критерият, свързан с мястото на настъпване на вредата, с който се характеризира общото правило за определяне на приложимото право към извъндоговорните задължения по силата на член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“, поражда затруднения с тълкуването.

39.      В главното производство по същество са изразени две противоречащи си становища.

40.      Съгласно първото, защитавано от австрийското правителство, имуществените и неимуществените вреди, понесени от членовете на семейството на починало в друга държава членка лице, не представляват непременно непреки последици от непозволеното увреждане по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“. От това по-специално следвало, че искането за обезщетение на имуществените вреди, изтъкнати от родствениците на лице, починало в резултат от пътнотранспортно произшествие, настъпило в държавата на съда, когато то се основава на задължение, различно от това, което обвързва насрещната страна и починалото при произшествието лице, трябва да се преценява съгласно правото на мястото, където е настъпила понесената от посочените роднини вреда, а именно мястото на обичайното им местопребиваване, освен ако не бъде доказано, че в съответствие с член 4, параграф 3 от Регламент „Рим II“ от всички обстоятелства следва, че съществува явно по-тясна връзка с друга държава.

41.      Съгласно второто становище, към което се присъединяват най-вече встъпилите в главното производство страни и Комисията, понесените в държавата им на пребиваване вреди от родственици на починало при пътнотранспортно произшествие в държавата на съда лице трябва да бъдат разглеждани като непреки последици от претърпяната вреда от непосредствено пострадалото при произшествието лице. Понятието „държавата, в която е настъпила вредата“, трябва да се тълкува в смисъл, че става въпрос за мястото, където е причинена вредата — а именно, в делото в главното производство, мястото, където е настъпило пътнотранспортното произшествие.

42.      Както предлага Комисията, изглежда уместно да се обърне редът на разглеждане на поставените от запитващата юрисдикция въпроси.

43.      Всъщност съгласно предвиденото във втората част от член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ мястото, където се проявяват непреките последици от вредоносния факт, не е релевантно за определянето на приложимото право към извъндоговорно задължение. Следователно е уместно първо да се отговори на въпроса дали член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че понесената вреда в държавата им на пребиваване от родствениците на лице, починало при настъпило в държавата на съда пътнотранспортно произшествие, трябва да бъде квалифицирана като „вреда“ по смисъла на първата част от тази разпоредба или като „непреки последици“ от непозволеното увреждане по смисъла на втората част от нея.

44.      Именно с оглед на отговора на този първи въпрос следва по-нататък да се определи понятието „държавата, в която е настъпила вредата“, във връзка с искането за обезщетение на понесените от родствениците на починало в резултат на произшествие лице имуществени и неимуществени вреди.

1.     Първи аспект (втори въпрос): квалифициране на имуществените и неимуществените вреди, понесени в държавата им на пребиваване от родствениците на лице, починало при настъпило в държавата на съда пътнотранспортно произшествие

45.      Член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ предвижда, че приложимото право към извъндоговорно задължение, което произтича от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата. Както е видно от уточненията, включени изрично в тази разпоредба, мястото, където настъпва вредата, трябва да бъде разграничено, първо, от мястото, където е настъпил твърденият вредоносен факт, и второ, от мястото, където са настъпили непреките последици от непозволеното увреждане.

46.      Струва ми се, че от подготвителните работи, и по-специално от доклада, който съпътства предложението за Регламент „Рим II“, ясно следва, че в тази разпоредба се възприема като основно правило правото на мястото, където е настъпила или има риск да настъпи(20)пряката вреда.

47.      По-конкретно по отношение на пример с пътнотранспортно произшествие в този доклад се отбелязва също, че „мястото на настъпване на пряката вреда е мястото на сблъскването независимо от евентуалните финансови или нематериални вреди, които настъпват в друга държава“(21).

48.      От този доклад е видно също така, че Комисията изрично се е позовала на практиката на Съда, свързана с тълкуването на член 5, точка 3 от Брюкселската конвенция(22), в която разпоредба, подобно на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, се прави разлика между преките и непреките вреди.

49.      Изрично позоваване на Регламент „Брюксел I“ е направено в изложението на мотивите на Регламент „Рим II“, в чието съображение 7 се посочва, че материалният обхват и разпоредбите на двата регламента трябва да са в съответствие.

50.      Длъжен съм обаче да припомня, че както нееднократно приема Съдът(23), правилото за специална компетентност по член 5, точка 3 от Брюкселската конвенция се основава на наличието на особено тясна връзка между спора и компетентността на юрисдикциите, различни от тези по местоживеенето на ответника, и в крайна сметка има за цел добро правораздаване и надлежната организация на процеса. В този смисъл Съдът подчертава, че разглеждането на поставените въпроси от една и съща юрисдикция се налага по-специално от обективна потребност с оглед доказването или организацията на процеса(24).

51.      Това задължително изискване, което представлява известен интерес при определянето на компетентната юрисдикция, не се налага непременно по същия начин по отношение на определянето на приложимото право. Във връзка с това Съдът винаги е наблягал върху необходимостта да се избягва увеличаването на броя на критериите за съдебна компетентност по отношение на едно и също правоотношение, както и върху констатацията, че съдът по мястото, където е настъпило непозволеното увреждане, по принцип е най-подходящият да се произнесе, по-специално поради близостта на спора и улесненото събиране на доказателства(25).

52.      Според мен обаче макар преследваните цели съответно от всеки един от тези правни актове в известна степен да се различават, предвидените в Регламент „Рим II“ понятия трябва по възможност да бъдат схващани предвид възприетото в рамките на Брюкселската конвенция и Регламент „Брюксел I“ тълкуване. Всъщност трябва да бъде установен известен паралелизъм в тълкуването на тези понятия, доколкото всички правни инструменти преследват целта за предвидимост на възприетите решения.

53.      Какви изводи могат да бъдат направени от съдебната практика, свързана с тълкуването на член 5, параграф 3 от Брюкселската конвенция и от Регламент „Брюксел I“?

54.      Внимание следва да бъде обърнато на няколко дела.

55.      Що се отнася до делото, по което е постановено решение Dumez France и Tracoba(26), следва да се припомни, че Съдът е трябвало да се произнесе относно понятието „място, където е настъпила вредата“, в рамките на иск, предявен във Франция от две френски дружества срещу установени в Германия банки, за обезщетение на финансова вреда, която твърдят, че са понесли в резултат на фалита на някои от техните дъщерни дружества, също установени в Германия — фалит, който е бил предизвикан от прекратяването от посочените банки на договорите за отпускане на кредити на тези дъщерни дружества за осъществяването на програма за недвижимо имущество.

56.      Съдът, от който е поискано да се произнесе относно естеството на твърдяната вреда, приема, че изтъкнатата от дружествата майки вреда е била само опосредствана последица от понесените първоначално финансови загуби от техните дъщерни дружества в резултат от прекратяването на договорите за отпускане на кредити и от последвалото прекратяване на договорите за строителство. В това отношение Съдът приема, че „в случай като този по главното производство твърдяната вреда е само непряка последица от вреда, от която най-напред пряко са пострадали други юридически лица и която е настъпила на място, различно от това, където непряко пострадалото лице е понесло впоследствие вреда“(27).

57.      Като изследва впоследствие дали понятието „място, където е настъпила вредата“ по смисъла на решение Bier, известно като „Mines de potasse d’Alsace“ (21/76, EU:C:1976:166), се отнася до мястото, където непряко пострадалите от вредата лица понасят неблагоприятните имуществени последици, Съдът постановява, че макар в разглеждания в решението случай понятието да може да означава мястото, където е настъпила вредата, същото може да бъде схващано само като означаващо място, където причинилият вредата факт, за който се търси отговорност при деликт или квазиделикт, е имал преки вредоносни последици по отношение на непосредствено пострадалото от него лице(28). В този контекст Съдът е уточнил, че мястото, където се е проявила първоначалната вреда, по принцип има тясна връзка с останалите съставни елементи на отговорността, докато много често това не е така при местоживеенето на непряко пострадалото лице(29).

58.      Впоследствие този подход е потвърден с решението Marinari(30), постановено по дело, на което Комисията изрично се позовава в предложението си за регламент от 22 юли 2003 г.(31) и което се отнася до въпроса дали понятието „място, където е настъпила вредата“, означава само мястото, където е настъпила физическа вреда, причинена на лица или предмети, или означава и мястото, където са настъпили, евентуално в други държави, всички имуществени вреди.

59.      В него Съдът също приема, че макар понятието „място, където е настъпило непозволеното увреждане“, по смисъла на член 5, точка 3 от Брюкселската конвенция да може да се отнася едновременно до мястото на настъпване на вредата и до мястото на настъпване на събитието, което я е причинило, това понятие не може да се тълкува в широк смисъл, който да включва всяко място, в което могат да бъдат усетени вредните последици от факт, вече причинил реално настъпила на друго място вреда. Следователно това понятие не може да бъде тълкувано като включващо мястото, където пострадалото лице твърди, че е понесло имуществена вреда, до която е довела първоначална вреда, настъпила и понесена от него в друга договаряща държава(32).

60.      В решение Shevill и др. (C‑68/93, EU:C:1995:61), в делото по което е поискано тълкуване на понятието „място, където е настъпило непозволеното увреждане“, с цел определяне на компетентните юрисдикции по иск за обезщетяване на вреди, причинени в резултат на разпространяване в много държави членки на клеветническа статия в пресата, Съдът припомня, че възприетите от него съображения в решение Bier, известно като „Mines de potasse d’Alsace“ и решение Dumez France и Tracoba (C– 220/88, EU:C:1990:8) относно материалните вреди са в сила и в случая на неимуществени вреди.

61.      Интересно е да се отбележи, че по отношение на настъпила на местата на разпространение на публикацията вреда Съдът е стигнал до заключението, че член 5, точка 3 от Брюкселската конвенцията трябва да бъде тълкуван в смисъл, че пострадалото лице може да заведе срещу издателя иск за обезщетение или пред юрисдикциите на договарящата държава по място на установяване на издателя на клеветническата публикация, които са компетентни да се произнесат по обезщетяването на всички произтекли от клеветата вреди, или пред юрисдикциите на всяка договаряща държава, в която е била разпространена публикацията и където пострадалото лице твърди, че е било накърнено доброто му име, които са компетентни да се произнесат само относно причинените в съответната държава вреди. При такава конфигурация може всъщност да се приеме, че са налице не една, а повече първоначални вреди.

62.      В делото, по което е постановено решение Kronhofer (C‑168/02, EU:C:2004:364), е поискано да се установи дали понятието „място, където е настъпило непозволеното увреждане“, може да се отнася до местоживеенето на пострадалото лице, където се намира „центърът на неговите имуществени интереси“, така че същото да е в правото си да заведе там иск за обезщетение на вредата пред съответната юрисдикция. Този въпрос е поставен в специфичния контекст на иск за обезщетение на финансова вреда, претърпяна от частноправен субект в резултат на осъществяване на борсови сделки с имущество, което същият е инвестирал в договаряща държава, различна от тази на местоживеенето си.

63.      Съдът е приел, че на този въпрос трябва да се даде отрицателен отговор.

64.      Като припомня изводите от решение Marinari (C‑364/13, EU:C:1995:289), Съдът всъщност постановява, че изразът „място, където е настъпило непозволеното увреждане“, не може да се тълкува в широк смисъл, който да включва всяко място, където могат да бъдат усетени вредните последици от настъпил на друго място факт(33). В подкрепа на това съображение Съдът уточнява, че такова тълкуване би направило зависимо определянето на компетентната юрисдикция от несигурни обстоятелства, като мястото, където се намира „центърът на имуществените интереси“ на пострадалото лице, и следователно би противоречало на засилването на правната закрила на установените в Съюза лица(34).

65.      Накрая, при неотдавнашното си произнасяне относно тълкуването вече на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ по дело, приключило с решението Zuid-Chemie (C‑189/08, EU:C:2009:475), относно спор между предприятие за производство на торове и предприятие, доставящо необходимите за производството на тези торове суровини, във връзка с доставката на замърсен продукт, Съдът е преценил, че изразът „място на настъпване на [непозволеното увреждане]“ указва мястото на настъпване на първоначалната вреда поради обичайната употреба на продукта за целите, за които е предназначен.

66.      Според мен практиката на Съда относно тълкуването на член 5, параграф 3 от Брюкселската конвенция и от Регламент „Брюксел I“ е напълно релевантна. Още повече, че както Комисията и португалското правителство много правилно подчертават, понятието „място, където е настъпило [непозволеното увреждане]“ (предвидено в член 5, параграф 3 от Брюкселската конвенция и от Регламент „Брюксел I“), което се отнася не само до мястото на настъпване на причинилото вредата събитие, но и до мястото на настъпване на вредата, е по-широко от понятието „държавата, в която е настъпила вредата“ (предвидено в член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“).

67.      От тази съдебна практика следва, че претърпените в държавата им на пребиваване вреди от родствениците на починало лице при настъпило в държавата на съда пътнотранспортно произшествие трябва да бъдат квалифицирани като „непреки последици“ от първоначално претърпяната вреда от непосредствено пострадалото лице при произшествието.

68.      Освен това, както споменах по-горе, изглежда, че установеното разграничаване между вредоносния факт и самата вреда изразява по-скоро желание да се отдаде приоритетно значение на обективен подход към отговорността, отколкото воля да се разшири естеството на визираните в тази разпоредба вреди.

69.      Накрая, следва да се отбележи, че в съображение 17 от Регламент „Рим II“ се уточнява, че „при дела за имуществени или неимуществени вреди, държавата, в която е настъпила вредата, следва да бъде държавата, в която са претърпени болките и страданията или съответно е увредено имуществото“.

70.      Следователно единствено мястото, където настъпва пряката вреда, изглежда релевантно за определянето на приложимото право по отношение на иск за обезщетение, при това независимо от възприетите квалификации в националните правни уредби относно естеството или възможността за обезщетяване на посочените вреди.

71.      Затова съм склонен в крайна сметка да изразя подчертано предпочитание към препоръчания от Комисията подход в това отношение, и то поради няколко причини.

72.      На първо място и освен ако не се нарушава принципът за уеднаквяващия характер на Регламент „Рим II“, понятието „държава, където е настъпила вредата“, следва да се тълкува самостоятелно и обективно.

73.      Както споменах по-горе, правните уредби на държавните членки се характеризират със значителни различия, що се отнася до естеството и мащаба на претърпените от членовете на семейството на дадено лице вреди. В случай че се приеме, че с предвидената в член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ вреда всъщност се има предвид, освен претърпяната пряко от починалото лице вреда, и всички вреди, за които се счита, че са претърпени на лично основание от правоприемниците на посоченото лице, съществува опасност фактът, който трябва да бъде установен по съдебен ред, да се раздели на множество отношения, към които в зависимост от обичайното местопребиваване на засегнатото лице са приложими различни законодателства. Може обаче да се приеме, че с ограничаване на факторите на привързване, които се отчитат по силата на общото правило, предвидено в член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ (вж. точки 25 и 26 от настоящото заключение), законодателят се е стремил и към ограничаване на броя на законодателствата, които могат да бъдат прилагани по отношение на всяко положение.

74.      В този контекст тълкуването по силата на установеното общо правило, съгласно което с предвидения в член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ израз „държавата, в която е настъпила вредата“, се има предвид мястото, в което е настъпила пряката вреда — в случая това на смъртоносния сблъсък — се отличава с простота и обективност, когато всички твърдени вреди имат на практика един и същ източник. Както самата запитваща юрисдикция отбелязва, прилагането на правото по място на настъпване на произшествието пречи по-специално фактът, който подлежи на съдебна преценка, да може да бъде подразделен на отделни части, подчинени на различно право в зависимост от правото по местопребиваване на посочените пострадали лица.

75.      На второ място, струва ми се, че тази преценка е в пълно съответствие с целената с изготвянето на Регламент „Рим II“ предвидимост. Всъщност в повечето случаи лицето, от което се търси отговорност, може да изпревари последиците в други държави от поведението си или от поведението на лицата, за които то трябва да отговаря. По същия начин пострадалото лице по принцип знае кой е приложимият по отношение на него или на имуществото му правен ред. С други думи, както лицето, чиято отговорност се търси, така и пострадалото лице имат яснота по въпроса и могат да предприемат съответните действия с оглед по-специално на застраховането, които приложимото право в държавата или държавите на потенциално настъпване на вредите изисква(35).

76.      На трето място, общото правило за определяне на приложимото право в Регламент „Рим II“, за разлика от други правила(36), се характеризира с неутралност. В случая обаче на понесена от правоприемниците на починало в резултат на пътнотранспортно произшествие лице имуществена вреда неутралността на правилото би могла да се наруши, доколкото вредата винаги е локализирана в мястото на пребиваване на пострадалото лице.

77.      На четвърто място, струва ми се, че такова тълкуване е в съответствие и с другата идея, която е в основата на привързването в международното частно право, а именно идеята за близост, с която се цели в рамките на възможното привързването на дадено положение с правото на държавата, с което същото има най-тясна връзка. Всъщност, макар мястото на произшествието да има безспорна връзка с другите съставни елементи на отговорността, случаят с местожителството на непряко пострадалото лице не е непременно такъв(37).

78.      Така например по отношение на главното производство следва да се отбележи, че призоваването пред съд на застрахователната компания Allianz, в качеството на предприятие, посочено от Гаранционния фонд за жертви на пътнотранспортни произшествия, е било възможно, при липсата на идентифициране на превозното средство, причинило смъртоносния сблъсък, именно по силата на италианското право(38).

79.      На последно място, трябва да се отбележи, че Регламент „Рим II“ въвежда механизми за коригиране, които дават възможност да се избегне по няколко начина привидно строгото правило на мястото на настъпване на вредата.

80.      Най-напред, прилагането на lex locus damni трябва да бъде отхвърлено, когато лицето, от което се търси отговорност, и пострадалото от вредата лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава. При тази хипотеза се прилага именно правото на тази държава. Това дерогиране, което цели предоставяне на предимство на правото на държавата, с което въпросното положение има най-голяма близост, дава възможност да се избегнат напълно случайни положения на привързване и е изключително полезно например в случаи на пътнотранспортни произшествия. Като илюстрация на тази хипотеза може да се даде пример със сблъсък между две моторни превозни средства, които са регистрирани в Германия и чиито водачи също пребивават в тази държава, а сблъсъкът е настъпил в Дания при редовен ежедневен превоз на стоки. В този случай прилагането на lex locus damni може да бъде отказано в полза на германското право.

81.      По-нататък, предвиденото в член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ правило може да бъде отхвърлено по силата на член 4, параграф 3 от посочения регламент, когато води до неприемливи резултати в полза на държавата, с която разглежданото положение има явно най-тясна връзка. Тази клауза за изключване дава възможност в случай например, когато лицето, на което се търси отговорност, и пострадалото лице нямат обичайно местопребиваване в една и съща държава, да се прилага правото на държавата, приемаща се за гравитационен център на спорното положение(39). Така подобна клауза би трябвало да бъде изключително полезна в случай, в който например е било установено, че за разлика от разглежданото в делото по главното производство положение местопребиваването на непосредствено пострадалото от произшествието лице, това на предполагаемото отговорно лице или всяко друго обстоятелство, свързано с настъпването на това произшествие, нямат връзка с държавата, в която е настъпило посоченото произшествие, и се отнасят определено към друга държава.

82.      И накрая, макар да може да се приеме, че lex loci damni при определени обстоятелства може да се окаже неблагоприятно, когато повече или по-малко преките пострадали лица имат обичайно местопребиваване в държава, различна от тази, в която е настъпило произшествието, със съображение 33 от Регламент „Рим II“ ясно се приканва сезираният съд да вземе предвид при определянето на обезщетението за неимуществени вреди „всички относими обстоятелства, касаещи съответното пострадало лице, включително, по-специално, претърпените загуби и разходите за последващи или медицински грижи“. Следователно съдът се приканва да вземе предвид във възможно най-голяма степен, по-специално при оценката на вредите, понесени от лица, които не пребивават в държавата, в която е настъпило смъртоносното произшествие, различията в жизнения стандарт, както и реално извършените или понесени от посочените пострадали лица в държавата им на пребиваване разходи.

2.     Втори аспект: понятието „държавата, в която е настъпила вредата“

83.      Както е видно от отговора на втория въпрос, предвид това, че вредите, понесени от родствениците на пострадалото от произшествие лице, са непреки последици от произшествието, мястото, където те настъпват, по-никакъв начин не е релевантно за определяне на приложимото право. Всъщност понятието за място, където настъпва вредата, трябва, в продължение на вече установеното в съдебната практика, свързана с Брюкселската конвенция и с Регламент „Брюксел I“, да се разглежда като мястото, където е настъпил фактът — в случая пътнотранспортното произшествие — който директно е имал вредоносни последици по отношение на непосредствено пострадалото от него лице.

84.      Във всички случаи съм на мнение, че понятието „държавата, в която е настъпила вредата“, трябва при особените за настоящия случай обстоятелства да се разглежда като мястото на настъпване на пътнотранспортното произшествие. Това понятие не може да бъде схващано като включващо местата на настъпване на другите вреди, претърпени в резултат на самия факт на произшествието, независимо дали от пряко пострадалото от произшествието лице, или от трети лица — негови родственици. Имущественият или неимуществен характер на твърдените в този контекст вреди не е от особено значение.

IV –  Заключение

85.      Предвид всички гореизложени съображения предлагам на поставените от Първоинстанционния съд на Триест преюдициални въпроси да се отговори по следния начин:

Член 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) трябва да се тълкува в смисъл, че вредите, претърпени в държавата на пребиваването им от родственици на лице, починало в настъпило в държавата на съда пътнотранспортно произшествие, трябва да бъдат квалифицирани като „непреки последици“ по смисъла на тази разпоредба. Следователно понятието „държавата, в която е настъпила вредата“, по смисъла на същата разпоредба трябва при пътнотранспортно произшествие да се тълкува в смисъл, че се отнася до мястото, където причинилият вредата факт, тоест пътнотранспортното произшествие, е довел до вредоносни последици по отношение на непосредствено пострадалото от него лице.


1 – Език на оригиналния текст: френски.


2 – Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (наричан по-нататък „Рим II“) (ОВ L 199,стр. 40).


3 – Важно е да се подчертае, че не само че Съдът още не е имал възможност до този момент да се произнесе относно обхвата на тази разпоредба, но и че в по-широк смисъл все още не е тълкувал Регламент „Рим II“ по същество. Всъщност, с изключение на решението Homawoo (C‑412/10, EU:C:2011:747), свързано с приложимостта ratione temporis на посочения регламент, Съдът за момента само се е позовал на регламента (вж. решенията Football Dataco и др., C‑173/11, EU:C:2012:642 и Kainz, C‑45/13, EU:C:2014:7). Следва обаче да се подчертае, че тълкуването на член 4 от Регламент „Рим II“ е искано в рамките на няколко дела, които понастоящем са висящи пред Съда (вж. по-специално заключението на генералния адвокат Szpunar по делото Prüller-Frey, C‑240/14, EU:C:2015:325; съединените дела C‑359/14 и C‑475/14, ERGO Insurance и др., както и делото C‑191/15, Verein für Konsumenteninformation).


4 –      Регламент на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74 и поправка в ОВ L 10, 2014 г., стр. 32, наричан по-нататък „Регламент „Брюксел I“).


5 – Вж. в това отношение първите опити за уеднаквяване на стълкновителните норми в областта на извъндоговорната отговорност, направени през 1972 г. в предварителния проект за общностна конвенция относно приложимото право към договорните и извъндоговорните задължения (Revue critique de droit international privé, 1973 г., стр. 209).


6 – Предвидените в тези разпоредби специални правила се отнасят съответно до „отговорност за вреди от стоки“, „нелоялна конкуренция и действия, ограничаващи свободната конкуренция“, „увреждане на околната среда“, „нарушаване на права върху обекти на интелектуална собственост“, както и до „отговорност за действия при колективен трудов спор“.


7 – COM(2003) 427 окончателен, точка 2.1 от предложението.


8 – ОВ L 266, 1980 г., стр. 1, публикувана на български език в ОВ L 347, 2007 г., стр. 3. Вж. в това отношение предвиденото в член 4 от тази конвенция общо правило за определяне на приложимото право по отношение на договора при липса на избор, направен от страните.


9 – Вж. по-специално доклада на Комисията по правни въпроси на Парламента от 27 юни 2005 г. за предложението за регламент на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) (COM(2003)0427 — C5‑0338/2003 — 2003/0168(COD), в който се предлага включването на разпоредба, гласяща, че „[в] случай на телесно увреждане в резултат на пътнотранспортно произшествие и предвид директивата за автомобилното застраховане съдът и застрахователят на носещия отговорността водач прилагат по отношение на условията и реда за обезщетенията и на изчисляването на размера им действащите за обичайното местопребиваване на пострадалото лице правила, стига това разрешение да не е несправедливо за въпросното лице“ [неофициален превод].


10 – По смисъла на това съображение „[е]днообразните норми следва да подобрят предвидимостта на съдебните решения и да осигурят разумен баланс между интересите на лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице […]“.


11 – Вж. например Boskovic, O. Loi applicable aux obligations non contractuelles (matières civile et commerciale). — Répertoire de droit européen, mis à jour en septembre 2010, point  26.


12 – C‑220/88, EU:C:1989:595.


13 – Пак там, т. 23 и 24.


14 – За преглед на националните законодателства, в сила към момента на настъпване на фактите в основата на това дело, вж. изложеното в точки 34—38 от цитираното по-горе заключение.


15 – Става въпрос за Кралство Белгия, Чешката република, Кралство Испания, Френската република, Република Латвия, Република Литва, Великото херцогство Люксембург, Кралство Нидерландия, Република Австрия, Република Полша, Република Словения и Словашката република.


16 – По смисъла на тази разпоредба „[н]астоящият регламент не засяга прилагането на международни конвенции, по които една или повече държави членки са страни към датата на приемане на настоящия регламент и които установяват стълкновителни норми относно извъндоговорните задължения“.


17 – За илюстрация на приложението на Хагската конвенция въпреки влизането в сила на Регламент „Рим II“ вж. решението Haasová (C‑22/12, EU:C:2013:692, т. 36).


18 – В тази връзка първи състав на Cour de cassation (Франция) наскоро постанови в рамките на дело, което в известна степен е сходно с делото в главното производство, че споменатата конвенция е с предимство пред Регламент „Рим II“ (решение на Cour de cassation, първи граждански състав, от 30 април 2014 г., № 13‑11.932, ECLI:FR:CCASS:2014:C100428).


19 – За преглед на поставените в това отношение въпроси вж. по-специално Malatesta, A. The Law Applicable to Traffic Accidents. — The Unification of Choice of Law Rules on Torts and Other Non-Contractual Obligations in Europe, 2006, р. 85—106; Kadner Graziano, T. The Rome II Regulation and the Hague Conventions on Traffic Accidents and Product Liability — Interaction, Conflicts and Future Perspectives. — Nederlands Internationaal Privaatrecht, 26e jaarg. 2008, afl. 4, р. 425—429; Von Hein, J. Article 4 and Traffic Accidents. — The Rome II Regulation on the law applicable to non-contractual obligations, 2009, р. 153—173; Nagy, C. I. The Rome II Regulation and Traffic Accidents: Uniform Conflict Rules with Some Room for Forum Shopping — How So? — Journal of Private International Law, vol. 6, 1/2010, р. 93—108, и Papettas, J. Direct Actions Against Insurers of Intra-Community Cross Border Traffic Accidents: Rome II and the Motor Insurance Directives. — Journal of private international law, vol. 8, 2/2012, р. 297—321.


20 – Вж. COM(2003) 427 окончателен от 22 юли 2003 г., стр. 12.


21 – Пак там.


22 – Конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, подписана в Брюксел на 27 септември 1968 г. (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена последователно с конвенциите относно присъединяването на новите държави членки към нея (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“).


23 –      Вж. решения Bier, известно като „Mines de potasse d’Alsace“ (C‑21/76, EU:C:1976:166, т. 11), Marinari (C‑364/93, EU:C:1995:289, т. 10 и сл.) и Shevill и др. (C‑68/93, EU:C:1995:61, т. 19 и сл.)


24 – Вж. в този смисъл решение Kronhofer (C‑168/02, EU:C:2004:364, т. 18).


25 – Вж. в този смисъл DFDS Torline (C‑18/02, EU:C:2004:74, т. 27 и цитираната съдебна практика).


26 – C‑220/88, EU:C:1990:8.


27 – Решение Dumez France и Tracoba, C‑220/88, EU:C:1990:8, т. 13 и 14.


28 – Решение Dumez France и Tracoba, C‑220/88, EU:C:1990:8, т. 20.


29 – Решение Dumez France и Tracoba, C 220/88, EU:C:1990:8, т. 21.


30 – Решение Marinari, C‑364/93, EU:C:1995:289.


31 – Вж. стр. 12 от посоченото предложение.


32 – Решение Marinari (C‑364/93, EU:C:1995:289, т. 14 и 15).


33 – Решение Kronhofer (C‑168/02, EU:C:2004:36, т. 19).


34 – Решение Kronhofer (C‑168/02, EU:C:2004:36, т. 20).


35 – Вж. Calliess, G.‑P. Rome Regulations: Commentary on the European Rules of the Conflict of Laws., 2. ed., Wolters Kluwer, 2015, р. 498.


36 – Вж. по-специално член 6 (относно действия в областта на конкуренцията) и член 7 (относно увреждане на околната среда) от Регламент „Рим II“.


37 – Вж. по аналогия решение Dumez France и Tracoba (C‑220/88, EU:C:1990:8, т. 21).


38 – От преюдициалното запитване е видно, че в член 283, букви а) и в) от италианския Кодекс за частното застраховане се предвижда, че в случай на неуспешно идентифициране на превозното средство, причинило вредата, Гаранционният фонд за жертви на пътнотранспортни произшествия предоставя обезщетение за причинените в резултат от движението по пътищата вреди посредством определените за територията на страната застрахователни предприятия.


39 – Вж. цитирания по-горе доклад, придружаващ предложението за Регламент „Рим II“, точка 13.