Language of document : ECLI:EU:C:2016:696

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

J. KOKOTT

представено на 15 септември 2016 година(1)

Дело C‑503/15

Ramón Margarit Panicello

срещу

Pilar Hernández Martínez

(Преюдициално запитване, отправено от Secretario Judicial del Juzgado de Violencia sobre la Mujer Único de Terrassa (съдебен секретар към Единния специализиран съд за дела, свързани с насилието върху жени — Тераса, Испания)

„Преюдициално запитване — Сезиране на Съда — Национална юрисдикция — Понятие — Съдебен секретар — Производство за изпълнение на вземания за възнаграждения — Адвокатски възнаграждения — Неравноправни клаузи в потребителски договори — Директива 93/13/ЕИО — Нелоялни търговски практики спрямо потребителите — Директива 2005/29/ЕО — Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес — Член 47 от Хартата на основните права“





I –  Въведение

1.        В настоящото преюдициално производство по същество става въпрос за съвместимостта на национално производство за опростено събиране на адвокатски възнаграждения (производство за изпълнение на вземания за възнаграждения) с Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори(2).

2.        Този въпрос, който е повдигнат и по още няколко висящи пред Съда дела, е от голямо значение в Испания, тъй като в очакване на отговор от Съда там са спрени голям брой такива изпълнителни производства(3).

3.        Преди да разгледа този въпрос обаче, Съдът ще трябва да провери дали запитващият орган — съдебният секретар (Secretario Judicial), пред когото се провежда въпросното изпълнително производство, е „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС.

4.        Ако Съдът прецени, че това е така, настоящото дело ще му даде възможност да доразвие практиката си относно конкретните изисквания за ефективното гарантиране на защитата на потребителите съгласно правото на Съюза в национални ускорени или изпълнителни производства. В случая Съдът е помолен да даде становище не само по Директива 93/13, но и по Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики(4), както и по член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

II –  Правна уредба

 А – Правото на Съюза

1.     Директива 93/13

5.        Член 4 от Директива 93/13 гласи:

„1.      […] [П]реценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като […] се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването [на договора] […].

2.      Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

6.        Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда:

„1.      Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

7.        Член 7, параграфи 1 и 2 от Директива 93/13 предвижда:

„1.      Държавите членки [гарантират], че в интерес на потребителите и конкурентите съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

2.      Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо използване, са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи“.

8.        Съгласно член 3, параграф 3 от Директива 93/13 в приложението към нея се съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни. В точка 1, буква р) са посочени клаузите, които имат за предмет или резултат:

„изключване или накърняване правото на потребителя да предяви иск или да използва други правни средства по-специално като изисква от потребителя да отнесе спора изключително на арбитраж, който не е съобразен с правните разпоредби, като неоснователно ограничи възможността му за предоставяне на наличните доказателства или да му наложи тежестта на доказване, която, според приложимото право, лежи върху друга страна по договора“.

2.     Директива 2005/29

9.        Член 3, параграф 2 от Директива 2005/29 гласи:

„Настоящата директива не противоречи на облигационното право, и по-специално на правилата относно действителност, сключване или последиците на договора“.

10.      Член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29 определя „заблуждаващи[те] действия“ по следния начин:

„1.      Заблуждаваща е тази търговска практика, която съдържа невярна информация и следователно е невярна, или по някакъв начин, включително когато посредством цялостното представяне заблуждава или е възможно да заблуди средни[я] потребител, дори и ако съдържащата се в нея информацията е фактически точна, по отношение на един или повече от посочените по-долу елементи, и във всички случаи подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел:

г)      цената или начина, по който е формирана цената или съществуването на специфично ценово предимство“.

11.      Член 7, параграф 1 определя „заблуждаващи[те] бездействия“, както следва:

„Заблуждаваща е тази търговска практика, която във фактически контекст, отчитайки всички характеристики и обстоятелства и ограниченията на средството за комуникация, пропуска съществена информация, необходима на средния потребител съгласно контекста, за да вземе решение за сделка на база осведоменост и следователно подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел“.

12.      Съгласно член 7, параграф 4, буква в):

„4.      В случай на оферта за покупка, информацията по-долу ще се счита за съществена, ако вече не е очевидна от контекста:

в)      цената […]“.

13.      Член 11 от Директива 2005/29 гласи:

„1.      Държавите членки осигуряват достатъчни и резултатни средства за борба срещу нелоялни търговски практики, с оглед постигане на съответствие с разпоредбите на настоящата директива в интерес на потребителите.

Такива средства включват законови разпоредби, съгласно които лица или организации[,] придобили по силата на националното законодателство правен интерес към борбата с нелоялни търговски практики, включително конкуренти, могат:

a)      да предявяват искове срещу такива нелоялни търговски практики;

и/или

б)      да сезират административните органи, които са компетентни да разглеждат жалби, или да започнат съответната законова процедура.

[…]“.

14.      Член 12 от Директива 2005/29 гласи:

„Държавите членки предоставят на съдилищата или административните органи правомощия, за граждански или административни производства, предвидени в член 11:

a)      да изискат от търговеца да представи доказателства относно точността на фактически твърдения[,] свързани с търговска практика[,] ако, отчитайки законния интерес на търговеца и всяка друга страна по производството, такова изискване е уместно на база обстоятелствата по конкретния случай;

и

б)      да считат фактическите твърдения за погрешни, ако не са представени доказателствата[,] изискани по точка a)[,] или са счетени за недостатъчни от съда или от административния орган“.

 Б – Испанското право

15.      Както проверката дали съдебният секретар е „юрисдикция“, така и анализът на преюдициалните въпроси относно съответствието на испанското право с правото на Съюза налагат да се обсъдят релевантните разпоредби на испанското право, поради което те са възпроизведени по-долу.

1.     Ley Orgánica 6/1985 del Poder Judicial

16.      Дял II (членове 440—469 bis) от книга V на Ley Orgánica 6/1985 del Poder Judicial (Устройствен закон за съдебната власт, наричан по-нататък „LOPJ“)(5) е озаглавен „Съдебни секретари“ („Del cuerpo de los secretarios judiciales“) и урежда правния статут и функциите на съдебните секретари към съдилищата.

17.      След подаването на молбата, по която се води главното производство, LOPJ е изменен с Устройствен закон 7/2015(6), при което наименованието „secretarios judiciales“ е заменено с „letrados de la administración de justicia“. Предвид преходните разпоредби на Устройствен закон 7/2015 и предвид твърдението на страните по настоящото дело за незабавната приложимост на приетите с този закон изменения, по-долу са възпроизведени разпоредбите на LOPJ в редакцията им съгласно изменението с Устройствен закон 7/2015. За яснота обаче ще продължа да наричам запитващия орган „secretario judicial“ („съдебен секретар“)(7).

18.      Съгласно член 440 от LOPJ съдебните секретари са държавни служители в служба „Управление на правосъдието“ към министерството на правосъдието. Членове 442 и 450 от LOPJ предвиждат, че кандидатите за длъжността съдебен секретар се избират и назначават чрез конкурс. В член 443, параграф 2 от LOPJ са изчерпателно изброени основанията за освобождаване от длъжност на съдебния секретар. Сред тях са в частност осъждането му за извършено престъпление и налагането на дисциплинарно наказание „освобождаване от длъжност“. По-нататък член 468 quater, параграф 2, втора алинея във връзка с член 468 bis, параграф 1 от LOPJ предвижда, че съдебният секретар се наказва дисциплинарно с освобождаване от длъжност само при допускане на някое от изброените там тежки служебни нарушения. Накрая, член 446 от LOPJ урежда предпоставките за отвод на съдебния секретар по негов почин или по искане на някоя от страните, като тези предпоставки до голяма степен съответстват на предвидените за съдиите.

19.      Освен това член 452, параграф 1, първо изречение от LOPJ гласи, че при изпълнението на функциите си съдебните секретари винаги следват принципите на законност и безпристрастност, че самостоятелно и независимо упражняват удостоверителните си правомощия и че са обвързани от принципа на йерархичност. Член 452, параграф 1, второ изречение от LOPJ предвижда, че съдебните секретари не могат да делегират правомощията си, с изключение на удостоверителните правомощия по член 451, параграф 3 от LOPJ.

20.      Накрая, член 465, точка 8 от LOPJ предвижда, че горестоящите не могат да дават указания на съдебните секретари по висящи дела от компетентността на последните:

„Secretarios de Gobierno (държавните секретари) имат следните правомощия:

8. […] Те не могат да издават специални разпореждания по конкретни дела, по които работи съдебен секретар в изпълнение на удостоверителните си правомощия или на правомощията си да организира и ръководи процеса“.

2.     Real Decreto 1608/2005

21.      Real Decreto 1608/2005 por el que se aprueba el Reglamento Orgánico del Cuerpo de Secretarios Judiciales (Кралски декрет 1608/2005 за одобряване на устройствения правилник за съдебните секретари, наричан по-нататък „Real Decreto 1608/2005“)(8) също урежда правния режим на съдебните секретари.

22.      Член 16, буква h) и член 21, точка 2 от Real Decreto 1608/2005 още веднъж закрепват правилото, че горестоящите не могат да дават указания на съдебните секретари по висящи дела от компетентността на последните. Член 16, буква h) от Real Decreto 1608/2005 гласи:

„В съответните си сфери на дейност държавните секретари имат следните правомощия:

h)      […] Те не могат да дават специални разпореждания по конкретни дела, по които работи съдебен секретар в изпълнение на удостоверителните си правомощия или на правомощията си да организира и ръководи процеса“.

23.      Член 21, точка 2 от Real Decreto 1608/2005 гласи:

„Secretario General de la Administración de Justicia (генералният секретар на служба „Управление на правосъдието“) има следните правомощия:

2) […]

[…] Той не може да дава специални разпореждания по конкретни дела, по които работи съдебен секретар в изпълнение на удостоверителните си правомощия или на правомощията си да организира и ръководи процеса“.

24.      Съгласно член 81, параграф 1, буква а) от Real Decreto 1608/2005 съдебните секретари имат субективно право да запазят статута си на държавни служители, да изпълняват реално предвидените за тяхната длъжност функции и да не бъдат освобождавани от длъжност, освен в предвидените от закона случаи и при предвидените от закона условия.

 3. Ley 1/2000 de Enjuiciamento Civil

25.      Производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, каквото е главното производство, е уредено в Ley 1/2000 de Enjuiciamento Civil (Закон за гражданското съдопроизводство, наричан по-нататък „LEC“)(9). Със Закон 13/2009(10) са въведени изменения в LEC, съгласно които това производство вече се води не пред съдия, а единствено пред съдебен секретар с цел намаляване на натовареността на съдиите(11). Посоченият закон не изменя самия ред за провеждане на производството.

26.      След подаването на молбата, по която се води главното производство, LEC е изменен със Закон 42/2015(12). Съгласно преходните разпоредби на Закон 42/2015 обаче въведените с него изменения не се прилагат към вече висящи производства. Поради това разпоредбите на LEC са цитирани по-нататък в приложимата им по настоящото дело редакция отпреди изменението със Закон 42/2015(13).

27.      Член 34 от LEC урежда производството за изпълнение на вземания за възнаграждения на съдебните пълномощници (procuradores), като параграф 2, втора и трета алинея от него предвижда:

„2.      […]

Ако в посочения срок упълномощителят подаде възражение, съдебният секретар проверява сметката и преписката по делото, както и представените документи и в десетдневен срок издава постановление, в което определя сумата, дължима на съдебния пълномощник, и посочва, че ако не се плати в петдневен срок, се пристъпва към принудително изпълнение.

Постановлението по предходната алинея не подлежи на обжалване, но и не предопределя, дори отчасти, изхода на евентуалното последващо производство по общия исков ред“.

28.      Член 35 от LEC урежда производството за изпълнение на вземания за възнаграждения на адвокатите (abogados) и предвижда следното:

„1.      Адвокатът може да подаде срещу представляваната от него страна молба за изпълнение на вземането му за възнаграждение по съответното дело, като представи подробна сметка и изрично декларира, че исканото възнаграждение е дължимо и не е платено.

2.      След постъпване на молбата съдебният секретар изпраща на длъжника покана да плати съответната сума ведно с направените разноски или да оспори сметката в десетдневен срок, като го уведомява, че ако не плати и не подаде възражение, се пристъпва към принудително изпълнение.

Ако в посочения срок вземането бъде оспорено по съображението, че възнаграждението не е дължимо, се прилага параграф 2, втора и трета алинея от предходния член.

Ако вземането бъде оспорено по съображението, че възнаграждението е прекомерно, размерът му се преизчислява в съответствие с предвиденото в член 241 и сл., освен ако адвокатът не докаже, че този размер е предварително определен в приета от оспорващия писмена прогнозна сметка, и се издава постановление, в което се определя дължимата сума и се посочва, че ако не се плати в петдневен срок от връчването на постановлението, се пристъпва към принудително изпълнение.

Това постановление не подлежи на обжалване, но и не предопределя, дори отчасти, изхода на евентуалното последващо производство по общия исков ред.

3.      Ако длъжникът не подаде възражение в предвидения срок, се допуска принудително изпълнение за сумата, посочена в сметката, ведно с направените разноски“.

29.      Член 206 от LEC е озаглавен „Видове актове“ и параграф 2 от него предвижда:

„2.      Актовете на съдебните секретари са разпореждания и постановления“.

30.      Член 207 от LEC е озаглавен „Крайни актове, окончателни актове, формална правна сила“ и гласи:

„1.      Крайни са актовете, с които приключва първоинстанционното производство, както и актовете по жалби срещу тях.

2.      Окончателни са актовете, които са необжалваеми, защото съгласно закона не подлежат на обжалване или защото не са обжалвани в законоустановения срок.

3.      Окончателните актове влизат в сила и във всички случаи са задължителни за съда, който ги е постановил.

4.      Ако не бъде обжалван в предвидените срокове, актът става окончателен и влиза в сила, като във всички случаи е задължителен за съда, който го е постановил“.

31.      Член 222 от LEC е озаглавен „Материална правна сила“ и параграф 1 от него предвижда:

„Правната сила на окончателните решения, независимо дали с тях се уважава или отхвърля съответното искане, по закон изключва възможността за водене на последващо дело със същия предмет“.

32.      Член 246, параграф 1 от LEC, към който препраща член 35, параграф 2, трета алинея от LEC, предвижда:

„Когато решението за определяне на съдебните разноски е оспорено по съображението, че адвокатското възнаграждение е прекомерно, съответният адвокат се изслушва в петдневен срок; ако той не се съгласи с исканото намаление на възнаграждението му, заверено копие от преписката по делото или релевантната част от нея се изпраща на адвокатската колегия за становище“.

33.      Член 517 от LEC е озаглавен „Право на изпълнение. Изпълнителни основания“, като параграф 1 и параграф 2, точка 9.º от него предвиждат:

„1.      Изпълнение се иска въз основа на акт, който подлежи на принудително изпълнение.

2.      Само следните актове подлежат на принудително изпълнение:

9.º      други процесуални актове и документи, които подлежат на принудително изпълнение съгласно този или друг закон“.

34.      Член 552 от LEC е озаглавен „Недопускане на изпълнение. Обжалване“ и параграф 1 от него гласи:

„Ако установи, че не са налице законовите предпоставки за допускане на изпълнение, съдът с определение отказва да допусне изпълнението.

Ако установи, че представеното изпълнително основание по член 557, параграф 1 съдържа клауза, която би могла да е неравноправна, съдът изслушва страните в петнадесетдневен срок. След изслушването той се произнася в срок от пет работни дни в съответствие с член 561, параграф 1, точка 3.ª“.

35.      Член 556 от LEC е озаглавен „Възражение срещу изпълнението на процесуални и арбитражни актове и на постигнати с медиация споразумения“ и параграфи 1 и 2 от него предвиждат:

„1.      Когато изпълнителното основание е осъдителен процесуален или арбитражен акт или постигнато с медиация споразумение, в десетдневен срок от връчването на определението за допускане на изпълнението длъжникът може да подаде писмено възражение, че е платил или изпълнил разпореденото с решението, арбитражното решение или споразумението, като представи писмени доказателства за това.

Възражение може да се направи и поради това, че е погасено правото на изпълнение или че са сключени споразумения или спогодби за избягване на принудителното изпълнение, стига същите да са закрепени в официален документ.

2.      Възражението по предходния параграф не спира изпълнението“.

36.      Член 557 от LEC е озаглавен „Възражение срещу изпълнението на несъдебни или неарбитражни актове“, като параграф 1, точка 7.ª и параграф 2 от него предвиждат:

„1.      Когато е допуснато изпълнение въз основа на акт по член 517, параграф 2, точка 4.º, 5.º, 6.º или 7.º или на друг подлежащ на принудително изпълнение документ по член 517, параграф 2, точка 9.º, длъжникът може да подаде възражение в срока и във формата по предходния параграф само на следните основания:

7.ª      Актът съдържа неравноправни клаузи.

2.      При постъпването на възражение по предходния параграф съдебният секретар спира изпълнението с разпореждане“.

III –  Фактите и преюдициалното запитване

37.      По иск на г‑жа Hernández Martínez пред специализирания съд за дела, свързани с насилието върху жени, град Тераса (Juzgado de Violencia sobre la Mujer Único de Terrassa), е проведено дело № 206/2013. По това дело г‑жа Hernández Martínez се представлява от адвокат Margarit Panicello. На 27 юли 2015 г. г‑н Margarit Panicello подава до съдебния секретар към Juzgado de Violencia sobre la Mujer Único de Terrassa молба по член 35 от LEC за започване на производство за изпълнение на вземането му за адвокатско възнаграждение.

38.      Съдебният секретар, на когото е разпределено делото по тази молба, се съмнява в съвместимостта на това производство с правото на Съюза, тъй като според него приложимите национални разпоредби не му дават възможност служебно да провери дали сключеният договор съдържа неравноправни клаузи и дали адвокатът прилага нелоялни търговски практики. Тези разпоредби не допускат и възможност за събиране на доказателства, с изключение на някои документи и експертни заключения.

39.      При тези обстоятелства Secretario Judicial (съдебният секретар) решава да спре производството и да постави на Съда на Европейския съюз следните преюдициални въпроси:

„1)      Членове 34 и 35 и член 207, параграфи 2—4 от [LEC], които уреждат производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, противоречат ли на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, доколкото не допускат възможност за съдебен контрол?

При утвърдителен отговор, в рамките на производството по членове 34 и 35 от [LEC] Secretario Judicial (съдебният секретар) има ли качеството „юрисдикция“ по смисъла на член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз?

2)      Членове 34 и 35 от [LEC], които не допускат служебен контрол за евентуални неравноправни клаузи или нелоялни търговски практики в договорите между адвокати и физически лица, които действат извън рамките на своята търговска или професионална дейност, противоречат ли на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 2 от Директива 93/13 […], както и на член 6, параграф 1, буква г) и членове 11 и 12 от Директива 2005/29 […]?

3)      Членове 34 и 35 от [LEC], които не допускат събирането на доказателства в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, противоречат ли на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 2 от Директива 93/13 […], както и на точка 1, буква р) от приложението към същата?“.

IV –  Анализ

40.      Трябва да се прецени дали при упражняването на функциите си в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения съдебният секретар е „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС. При утвърдителен отговор Съдът трябва да реши дали в това производство съдебният секретар е длъжен служебно да упражнява контрол за наличието на неравноправни клаузи или нелоялни търговски практики. При това положение уредбата на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения е от решаващо значение за всички преюдициални въпроси по настоящото дело. Ето защо е необходимо първо накратко да се опише въпросното производство.

 А – Производството за изпълнение на вземания за възнаграждения пред съдебния секретар

41.      Уреденото в членове 34 и 35 от LEC производство за изпълнение на вземания за възнаграждения дава възможност на адвоката да се снабди с изпълнително основание за вземанията си за възнаграждение, без да води състезателно производство, освен ако длъжникът не изиска това, като подаде възражение. В това отношение разглежданото тук производство прилича на заповедното производство, обсъдено по делата Banco Español de Crédito и Finanmadrid. Всъщност и при него е налице прехвърляне на процесуалната инициатива върху длъжника — така нареченото „inversion du contentieux“ („обръщане на процеса“), при което длъжникът по заповедта за изпълнение трябва да инициира образуването на състезателно производство, за да предотврати принудителното изпълнение на заповедта(14).

42.      Производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, предназначено специално за събирането на дължими адвокатски възнаграждения във връзка с конкретни съдебни дела, не е единственият способ, с който разполага адвокатът, за да събере възнагражденията си. Той може да предяви вземането си и по общия исков ред или пък чрез заповедно производство.

43.      Производството за изпълнение на вземания за възнаграждения се провежда пред съдебния секретар към съда, който е бил сезиран с делото, по което адвокатът е работил за клиента си, като чрез него може да се събират единствено дължимите възнаграждения във връзка с това дело.

1.     Протичане на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения пред съдебния секретар

44.      Когато адвокатът предяви вземането си за възнаграждение пред съдебния секретар, последният проверява дали исканото възнаграждение съответства на предоставените в съдебното производство адвокатски услуги и евентуално намалява размера на вземането със сумите, които не подлежат на възстановяване(15). След това той изпраща на длъжника покана да плати. Ако последният не подаде възражение, се пристъпва към принудително изпълнение.

45.      Ако обаче длъжникът оспори вземането по съображението, че възнаграждението е недължимо, съдебният секретар проверява сметката, преписката по делото и представените документи, след което издава постановление, с което определя сумата, която следва да се плати на адвоката(16).

46.      Ако вземането бъде оспорено по съображението, че възнаграждението е прекомерно, и ако размерът му не е бил предварително приет от направилия възражението длъжник, съдебният секретар определя дължимата сума по реда за определяне на съдебните разноски съгласно член 241 и сл. от LEC; в тази хипотеза съгласно член 246 от LEC има възможност за изслушване на длъжника и за отнасяне на въпроса до адвокатската колегия(17).

47.      Само в хипотезата на подадено възражение текстът на членове 34 и 35 от LEC изрично предвижда съдебният секретар да се произнесе с постановление („decreto“), за да определи размера на вземането за възнаграждение. На практика обаче съдебният секретар се произнася и когато проверява сметката на адвоката, когато евентуално намалява размера на вземането му със сумите, които не подлежат на възстановяване, когато поканва длъжника да плати сметката съгласно член 35, параграф 2, първа алинея от LEC, а също и когато пристъпва към принудително изпълнение на вземането съгласно член 35, параграф 3 от LEC, тъй като не е подадено възражение. Ето защо по-нататък ще използвам термина „решение на съдебния секретар“, за да обозначавам както изрично предвиденото в членове 34 и 35 от LEC постановление, което съдебният секретар издава при подадено възражение, така и решението, което той взема, когато изпраща покана до длъжника да плати проверената от него сметка и когато при неподаване на възражение пристъпва към принудително изпълнение. Може да се предположи, че това решение също се взема във формата на постановление („decreto“).

2.     Действие на решението на съдебния секретар

48.      Съгласно членове 34 и 35 от LEC решението на съдебния секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения не подлежи на обжалване, но и не предопределя изхода на евентуалното последващо производство по въпроса. Това означава, че определеният от съдебния секретар размер на вземането за възнаграждение може да бъде променен в последващо производство по общия исков ред. Ето защо решението на съдебния секретар има само формална, но не и материална правна сила.

49.      Съгласно член 207 от LEC формалната правна сила означава само че съответният акт е необжалваем — или защото съгласно закона не подлежи на обжалване, или защото срокът за обжалване е изтекъл. За разлика от това, съгласно член 222, параграф 1 от LEC материалната правна сила означава, че взетото решение по съществото на разгледания въпрос има задължителна сила и в последващи производства.

50.      Макар че решението на съдебният секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения няма материална правна сила, това изобщо не е пречка за принудителното му изпълнение. Всъщност съгласно членове 34 и 35 от LEC длъжникът трябва да плати определената от съдебния секретар сума, а в противен случай се допуска принудително изпълнение.

3.     Изпълнение на решението на съдебния секретар

51.      Що се отнася до самото изпълнение, испанското право предвижда две различни изпълнителни производства в зависимост от естеството на изпълнителното основание. Ако изпълнителното основание е „процесуален“ или арбитражен акт(18) или пък постигнато с медиация споразумение, съгласно член 556, параграфи 1 и 2 от LEC длъжникът има право само на следните възражения, които освен това нямат суспензивно действие — че е изпълнил задължението, че правото на изпълнение е погасено или че има спогодба между страните. Ако обаче изпълнителното основание не е нито съдебно, нито арбитражно(19), член 557 от LEC предвижда значително по-широк кръг от основания за подаване на възражение, което вече има и суспензивно действие, като сред тези основания е например наличието на неравноправни клаузи. Освен това съгласно член 552, параграф 1 от LEC съдия-изпълнителят, пред когото е представено такова изпълнително основание, служебно упражнява контрол за наличието на неравноправни клаузи(20).

52.      Явно не е изяснен докрай въпросът към коя от тези две категории спада решението на съдебния секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения. Испанското правителство например застъпва виждането, че това постановление се числи към несъдебните и неарбитражните изпълнителни основания по член 557 от LEC. От това следвало, че при изпълнението на това решение съдия-изпълнителят е длъжен служебно да проверява дали са налице неравноправни клаузи. Главно на това разбиране се опират доводите на испанското правителство както относно качеството „юрисдикция“ на съдебния секретар, така и относно отговора на поставените преюдициални въпроси.

53.      Тези доводи обаче не са много убедителни. Всъщност, ако се проследи прецизно веригата от препратки в разпоредбите на LEC относно изпълнителния процес (членове 517, 556 и 557 от LEC), става ясно, че решенията на съдебния секретар следва да се изпълняват като съдебни решения.

54.      Испанското правителство обосновава виждането си с това, че когато определя кои са несъдебните и неарбитражни изпълнителни основания, член 557 от LEC препраща към член 517, параграф 2 от LEC, който пък дефинира всички изпълнителни основания, като в точка 9.º от него са посочени „други процесуални актове и документи, които подлежат на принудително изпълнение съгласно този […] закон“(21), каквито са решенията по членове 34 и 35 от LEC.

55.      Препратката в член 557, параграф 1 от LEC обаче се отнася само до посочените в член 517, параграф 2, точка 9.º от LEC други „подлежащи на принудително изпълнение документи“(22), но не и до посочените в същата разпоредба други „процесуални актове“ („resoluciones procesales“). Последните всъщност попадат в хипотезата на член 556 от LEC, който се отнася именно до изпълнението на „процесуални актове“, както личи от изричния му текст.

56.      Освен това постановленията („decretos“), издавани от съдебния секретар съгласно членове 34 и 35 от LEC в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, спадат не към посочените в член 517, параграф 2, точка 9.º „подлежащи на принудително изпълнение документи“, а към посочените там „процесуални актове“ („resoluciones procesales“). Това е така, защото съгласно член 206, параграф 2 от LEC издаваните от съдебния секретар постановления („decretos“) спадат към актовете („resoluciones“) на този орган. Следователно постановленията („decretos“), издавани от съдебния секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, несъмнено са „процесуални актове“ („resoluciones procesales“) по смисъла на член 556 от LEC, поради което за целите на изпълнението те са равносилни на съдебни актове.

57.      В съдебното заседание испанското правителство не успя да посочи състоятелни доводи срещу това тълкуване, основаващо се на дословния текст на разпоредбите на LEC, въпреки че изрично му бе зададен такъв въпрос: всъщност то само посочи едно неясно съображение за „систематичното тълкуване“ на тези разпоредби, без да изрази прецизно становище по текста им.

58.      Противно на тези доводи, всъщност и систематичното тълкуване на LEC потвърждава, че режимът по член 556 от LЕC се прилага за решението на съдебния секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, точно както и за съдебните актове. Всъщност Закон 13/2009, с който компетентността по делата за изпълнение на вземания за възнаграждения e прехвърлена на съдебните секретари(23), променя и заглавието на член 556 от LEC — от „Възражение срещу изпълнението на съдебни и арбитражни актове […]“ („Oposición a la ejecución de resoluciones judiciales o arbitrales […]“) на „Възражение срещу изпълнението на процесуални и арбитражни актове“ („Oposición a la ejecución de resoluciones procesales o arbitrales“); както изрично се пояснява в преамбюла на Закон 13/2009, целта на изменението е да се съобрази текстът на закона с новите правомощия, предоставени на съдебните секретари с този закон. Затова, както се посочва в преамбюла на Закон 13/2009, новото понятие „процесуални актове“ („resoluciones procesales“) обхваща както съдебните актове, така и актовете на съдебните секретари(24).

59.      Противно на виждането на испанското правителство, така изложените съображения свидетелстват за волята на испанския законодател не само да прехвърли в правомощията на съдебните секретари воденото дотогава пред съдилищата производство за изпълнение на вземания за възнаграждения, но и да гарантира, че решението на съдебния секретар в това производство ще се изпълнява по реда на член 556 от LEC, както съдебните актове.

60.      Следователно за целите на настоящото преюдициално производство трябва да се приеме, че що се отнася до реда за изпълнението му, решението на съдебния секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения е равносилно на съдебен акт. Това означава, че в хода на изпълнението не се предвижда нито задължение за служебен контрол за наличието на неравноправни клаузи, нито възможност за подаване на възражение със суспензивно действие на основание наличието на такива клаузи.

 Б – По допустимостта на преюдициалното запитване

61.      Преди да разгледам въпроса дали описаното производство за изпълнение на вземания за възнаграждения e съвместимо с правото на Съюза, първо ще обсъдя някои въпроси относно допустимостта, в това число дали съдебният секретар има право да отправя преюдициални запитвания до Съда.

1.     По правото на съдебния секретар да отправя преюдициални запитвания до Съда

62.      В акта за преюдициално запитване Secretario Judicial (съдебният секретар) изразява известно съмнение дали има качеството „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, тъй като, формално погледнато, той не е част от съдебната власт в Испания, а е държавен служител към министерството на правосъдието. В крайна сметка обаче той приема, че има право да отправя преюдициални запитвания до Съда. Комисията е съгласна с тази преценка, но испанското правителство категорично я отрича.

63.      Въпросът дали запитващият орган е „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС се преценява единствено от гледна точка на правото на Съюза. Ето защо няма значение как националното право окачествява съответния орган. Няма значение и как е окачествен в националната съдебна практика, поради което е ирелевантна цитираната от Secretario Judicial (съдебния секретар) и обсъдена в съдебното заседание практика на испанския конституционен съд, съгласно която решението на съдебния секретар в различно от обсъжданото тук производство не е съдебен акт по смисъла на правилата за процеса пред испанския конституционен съд.

64.      Всъщност преценката дали органът е „юрисдикция“ от гледна точка на правото на Съюза зависи от съвкупност от обстоятелства, например дали органът е установен със закон, дали е постоянно действащ, дали има задължителна компетентност, дали производството пред него е състезателно, дали прилага правни норми и дали е независим(25).

65.      Освен това националните органи могат да сезират Съда само ако пред тях има висящ спор и ако се произнасят в производство, което приключва с правораздавателен акт(26).

66.      При това положение правото на съответния орган да отправя преюдициални запитвания до Съда следва да се преценява въз основа на критерии, свързани както с неговото устройство, така и с неговите функции. В тази връзка национален орган може да се определи като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС при изпълнение на правораздавателни функции, но да не бъде „юрисдикция“ при упражняване на други функции, по-специално с административен характер(27).

67.      Оттук следва, че за да се установи дали национален орган, на който по закон са поверени различни по естество функции, трябва да се квалифицира като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, е необходимо да се провери какво е конкретното естество на функциите, които упражнява в специфичния нормативен контекст, в който му се налага да сезира Съда(28).

68.      При това положение в настоящия случай трябва да се провери дали конкретно с оглед на изпълняваните от него функции в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения по член 35 от LEC съдебният секретар трябва да се квалифицира като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС.

69.      Най-напред е безспорно, че дейността на съдебния секретар е установена със закон и че той е постоянно действащ орган(29). Освен това в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения по членове 34 и 35 от LEC съдебният секретар несъмнено прилага правни норми.

70.      В настоящия случай обаче е спорно дали този орган е независим, както и дали разглежданото производство за изпълнение на вземания за възнаграждения е състезателно производство пред орган със задължителна компетентност, в което се решава правен спор и което приключва с правораздавателен акт.

 а) Независимост на съдебните секретари

71.      Съгласно установената съдебна практика понятието за съдийска независимост има два аспекта: външен и вътрешен.

72.      Що се отнася първо до вътрешния аспект на независимостта, той е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора(30).

73.      Вътрешната независимост на съдебния секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения e гарантирана поради това, че той е в положение на независима трета страна спрямо адвоката и неговия клиент. Освен това член 452, параграф 1, първо изречение от LOPJ предвижда, че той винаги изпълнява функциите си безпристрастно. Накрая, предпоставките за отвод на съдебния секретар по негов почин или по искане на някоя от страните до голяма степен съответстват на предвидените за съдиите(31).

74.      Що се отнася до външния аспект на независимостта, той предполага, че органът, който е сезиран да вземе решение, е защитен от външна намеса или натиск, които могат да застрашат независимостта на преценката на неговите членове по отношение на предоставените им за разглеждане спорове(32).

75.      Освен това гаранциите за независимост и безпристрастност изискват наличието на правила, по-конкретно що се отнася до състава на инстанцията, назначаването, срока на упражняване на функциите, както и основанията за отвод и отзоваване на членовете ѝ, даващи възможност да се отстрани всяко оправдано съмнение в съзнанието на страните в производството относно неподатливостта на посочената инстанция към външни фактори и неутралността ѝ по отношение на противопоставящите се интереси. В това отношение, за да се приеме, че е изпълнено условието относно независимостта на запитващия орган, съдебната практика изисква по-конкретно случаите на отзоваване на членовете на този орган да бъдат определени с изрични законови разпоредби(33).

76.      По отношение на съдебните секретари първо следва да се констатира, че те се назначават с конкурс. Освен това те имат субективно право да запазят статута си на държавни служители, да изпълняват реално предвидените за тяхната длъжност функции и да не бъдат освобождавани от длъжност, освен в предвидените от закона случаи и при предвидените от закона условия(34). Накрая, те могат да бъдат освободени от длъжност само ако са осъдени за извършено престъпление или ако допуснат някое от тежките служебни нарушения, изчерпателно изброени и достатъчно точно дефинирани от закона(35).

77.      Освен това съдебните секретари не могат да делегират на други служители правомощията си в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения(36). Преди всичко обаче приложимите разпоредби предвиждат, че по всяко отделно дело съдебните секретари действат изключително въз основа на предоставените им правомощия, без да са обвързани от указанията на горестоящите. При това положение, както изрично подчертава Secretario Judicial (съдебният секретар) в акта за преюдициално запитване, горестоящите служители в никакъв случай не могат да влияят на съдебните секретари по висящи дела и да им дават указания по конкретни дела(37). Затова, макар че в националната система са със статут на държавни служители, а не на съдии, и по принцип са обвързани от указанията на горестоящите органи(38), съдебните секретари несъмнено са независими при изпълнението на функциите си по всяко конкретно дело за изпълнение на вземания за възнаграждения.

78.      Противно на разбирането, което испанското правителство изложи в съдебното заседание, в този контекст следва да се приеме, че правните разпоредби, които забраняват на горестоящите органи да дават разпореждания на съдебните секретари по конкретни дела(39), се отнасят и до производството за изпълнение на вземания за възнаграждения. Наистина в тези разпоредби се упоменават само удостоверителните правомощия на съдебния секретар и правомощията му по организацията на процеса. Текстът на тези разпоредби обаче е от времето преди компетентността по делата за изпълнение на вземания за възнаграждения да бъде прехвърлена на съдебните секретари. Поради това няма съмнение, че принципът на необвързаност от указанията на горестоящите важи по аналогия и за произнасянето на съдебните секретари в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения.

79.      Ето защо в светлината на посочените критерии както статутът на съдебните секретари, така и условията на упражняване на функциите им в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения осигуряват достатъчно гаранции, за да е изпълнен критерият относно независимостта.

80.      Затова не може да бъде споделено противоположното становище на испанското правителство, което се опира единствено на текста на член 452 от LOPJ, а именно че съдебните секретари действат самостоятелно и независимо само при упражняване на удостоверителните си правомощия, докато при изпълнението на останалите си функции в общия случай са обвързани от указанията на горестоящите. Впрочем в това отношение следва да се отбележи, че текстът и на тази разпоредба е от времето, преди компетентността по делата за изпълнение на вземания за възнаграждения да бъде прехвърлена на съдебните секретари и съответно не е съобразен с по-новите, прилични на съдебни функции на този орган.

81.      От всичко изложеното дотук става ясно, че въпреки качеството си на служител в администрацията на правосъдието съдебният секретар е достатъчно независим при упражняването на правомощията си в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, за да бъде разглеждан като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС.

 б) Функцията на съдебните секретари в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения

82.      Спорът между страните по въпроса дали в обсъжданото тук производство за изпълнение на вземания за възнаграждения съдебният секретар има качеството „юрисдикция“, се отнася до това дали производството е състезателно и спорно, дали се води пред орган със задължителна компетентност и дали приключва с правораздавателен акт.

83.      Що се отнася до първия аспект, най-напред следва да се констатира, че производството за изпълнение на вземания за възнаграждения несъмнено има белези на състезателност(40). Наистина, теоретично е възможно в това производство адвокатът да се снабди с изпълнително основание без състезателно обсъждане на въпроса за неговото вземане, ако длъжникът не направи възражение(41). Най-късно при подаването на такова възражение от насрещната страна обаче производството става състезателно, като в този случай съдебният секретар трябва не само да подложи на преценка въпроса за вземането на адвоката, но и да изслуша последния(42).

84.      Испанското правителство изтъква, че в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения съдебният секретар не се произнася по правен спор. Всъщност този орган просто проверявал извършените адвокатски услуги и определял сумата, която клиентът е длъжен да плати на адвоката.

85.      Този довод обаче следва да се отхвърли, тъй като в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения определено се решава правен спор: дали наистина адвокатът има неплатено вземане за възнаграждение(43). Следователно, когато допуска принудително изпълнение на това вземане или когато определя размера му, съдебният секретар решава този правен спор. При това, щом проверява вземането въз основа на наличните документи, той несъмнено оценява доказателства и в известна степен преценява дали такова вземане наистина съществува. Тази констатация може да се направи независимо от обстоятелството, че в преюдициалните въпроси, които ще бъдат разгледани по-нататък, се повдига въпросът дали събирането и преценката на доказателствата в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения отговарят на изискванията на разпоредбите на правото на Съюза относно защитата на потребителите.

86.      Обстоятелството, че компетентността по делата за изпълнение на вземания за възнаграждения е прехвърлена на съдебните секретари, за да бъдат разтоварени съдиите от функции, които не са сред основните в правораздавателната дейност, също не означава, че въпросното производство не е спорно. Това се потвърждава и от факта, че при реформата, с която компетентността по делата за изпълнение на вземания за възнаграждения е прехвърлена на съдебните секретари, не са направени изменения в реда за провеждане на производството и възможността за принудително изпълнение на крайното решение в това производство(44). Както изтъква запитващият орган, именно затова прехвърлянето на делата за изпълнение на вземания за възнаграждения в правомощията на съдебните секретари е предизвикало дебати на национално равнище дали предоставянето на квазисъдебни правомощия на органи на правосъдната администрация е съвместимо с началата на правовата държава. Накрая, инцидентният характер на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения и неговата зависимост от проведено преди това съдебно производство(45) не са индиции, че производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, което в това отношение е подобно на познатото и в Съда производство за определяне на съдебните разноски, не е състезателно производство за решаване на висящ правен спор.

87.      Що се отнася до задължителния характер на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, следва също да се констатира, че компетентността на съдебния секретар по такива дела не зависи от съгласието на страните, а неговите решения са задължителни за тях(46).

88.      От една страна, компетентността на съдебните секретари по дела за изпълнение на вземания за възнаграждения е задължителна, доколкото това производство е предвидено със закон и следователно не зависи от никакви споразумения между страните. При това положение обстоятелството, че адвокатите могат да събират възнагражденията си и по друг ред, не е пречка да се приеме, че производството за изпълнение на вземания за възнаграждения се води пред орган със задължителна компетентност: всъщност, щом адвокатът поиска образуване на такова производство, неговият клиент автоматично става страна по него, без да може да се противопостави на това. В този контекст впрочем следва да се подчертае, че в решение Consorci Sanitari del Maresme Съдът признава условието относно задължителната компетентност за изпълнено, въпреки че съответният способ за защита е бил факултативен(47). В това отношение настоящият случай е сходен.

89.      Дори наистина да е възможно — както беше посочено в съдебното заседание — вземането за възнаграждение да се предяви едновременно по реда за изпълнение на вземания за възнаграждения и по общия исков ред, без висящността на едното дело да е пречка за образуването на второто, това обстоятелство не би представлявало довод срещу констатацията, че съдебният секретар се явява „юрисдикция“ в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения. В противен случай би трябвало да се постави под въпрос и дали общият съд, сезиран успоредно със съдебния секретар със спора относно вземането, има качеството „юрисдикция“, което тук изобщо не се оспорва.

90.      От друга страна, доводите на испанското правителство относно действието на постановяваното решение в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения също не могат да поставят под въпрос задължителния характер на това решение и качеството му на „правораздавателен акт“.

91.      Първо, макар че постановяваното решение в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения няма материална правна сила(48), това в случая не е пречка за окачествяването му като „правораздавателен акт“. Всъщност независимо от възможността да бъде оспорено в последващо отделно производство, спрямо страните в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения решението на съдебния секретар несъмнено има същото действие като съдебно решение. Тъй като не подлежи на обжалване, то придобива формална правна сила и следователно закрепва самостоятелно изпълнимо задължение за длъжника да плати, а в съответните случаи и самостоятелно задължение за кредитора да търпи намаляването на размера на неговото вземане(49). Затова то е донякъде аналогично на решенията в производства за постановяване на привременни мерки. Те също подлежат на незабавно изпълнение, но не предопределят изхода на евентуалното последващо производство по общия исков ред.

92.      Що се отнася до самото изпълнение, доводът на испанското правителство, че не постановлението на съдебния секретар, а хонорарната сметка на адвоката е изпълнителното основание, е несъстоятелен. Всъщност дори когато на длъжника се разпорежда да плати първоначално исканата сума, пак е необходимо да се проведе производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, за да може сметката на адвоката да се преобразува в изпълнително основание.

93.      В това отношение направеният по-горе анализ на разпоредбите относно изпълнението на постановяваното решение в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения(50) дава основание да се приеме, че правилата за изпълнението му са същите като тези за изпълнението на съдебни актове. Затова например подаването на възражение от длъжника няма суспензивно действие и не му позволява да спре принудителното изпълнение. Това е сериозна индиция, че по естеството си въпросното решение е правораздавателен акт.

94.      Накрая, въпросът дали задължението да се упражни контрол за наличието на неравноправни клаузи тежи върху съдебния секретар, или — както твърди испанското правителство — върху съдия-изпълнителя, е без значение за преценката дали съдебният секретар има качеството „юрисдикция“. Всъщност едва при произнасянето по съществото на преюдициалните въпроси Съдът ще трябва да прецени дали предвид начина на протичане на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения и на последващото принудително изпълнение правото на Съюза изисква съдебният секретар да упражнява контрол за наличие на неравноправни клаузи.

95.      В обобщение смятам, че в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения съдебният секретар е „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, тъй като се произнася независимо и самостоятелно по правен спор в рамките на състезателно производство, което приключва с правораздавателен акт.

2.     Други въпроси относно допустимостта

96.      Комисията повдига въпроса дали Съдът разполага с достатъчно данни, за да отговори на преюдициалното запитване на Secretario Judicial (съдебният секретар), а испанското правителство поддържа, че отправените до Съда тълкувателни въпроси не са от значение за решаването на спора в главното производство.

 а) Наличие на достатъчно информация в акта за преюдициално запитване

97.      На въпроса дали предоставената от Secretario Judicial (съдебният секретар) информация е достатъчна, следва да се отговори утвърдително, както в крайна сметка приема и Комисията. Всъщност, макар че е кратко, преюдициалното запитване съдържа не само описание на естеството на висящия правен спор и провежданото производство, както и на проблема, че клиентката на адвоката може би не е била осведомена за цената, но и изложение на правната уредба на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, както и на съмненията на Secretario Judicial (съдебният секретар) в съвместимостта на това производство с правните актове на Съюза, чието тълкуване той иска.

98.      Поради това следва да се отхвърлят повдигнатите в съдебното заседание нови обстойни възражения на испанското правителство, че Secretario Judicial (съдебният секретар) не е предоставил достатъчно информация за точното съдържание на клаузите на договора между адвоката и неговата клиентка. Впрочем тези възражения не са съобразени с обстоятелството, че настоящото преюдициално запитване предполага Съдът да се произнесе не по съвместимостта на съдържанието на някакви клаузи с Директива 93/13, а по съвместимостта на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения с тази директива.

99.      При това положение разясненията на Secretario Judicial (съдебният секретар) за правния и фактическия контекст на главното производство са достатъчни, за да се даде полезен отговор на поставените въпроси. Освен това неговото изложение предоставя реална възможност на участниците в производството да изразят своето становище. Това се потвърждава и от съдържанието на становищата, представени пред Съда.

100. Освен това, макар че изложението ми по-горе се основава на задълбочени проучвания, те само потвърдиха данните, предоставени от Secretario Judicial (съдебният секретар). В крайна сметка, ако испанското правителство не бе посяло необосновани съмнения във верността на информацията в преюдициалното запитване, тези проучвания изобщо нямаше да са необходими.

 б) Релевантност на преюдициалните въпроси за решаването на спора в главното производство

101. Испанското правителство твърди, че нито тълкуването на директиви 93/13 и 2005/29, нито тълкуването на член 47 от Хартата са релевантни за решаването на спора.

 i) Релевантност на тълкуването на Директива 93/13

102. Що се отнася най-напред до Директива 93/13, испанското правителство поддържа, че поставените въпроси не са релевантни за решението, което трябва да вземе Secretario Judicial (съдебният секретар). То твърди, че не този орган, а съдията, пред когото ще се води по-нататък изпълнителният процес, следва да упражни контрол за наличието на неравноправни клаузи.

103. Това твърдение трябва да бъде отхвърлено.

104. От една страна, както беше посочено по-горе(51), изобщо не е установено, че при изпълнението на решението на съдебния секретар съдия-изпълнителят е длъжен служебно да упражнява контрол за наличие на неравноправни клаузи.

105. От друга страна, съгласно постоянната съдебна практика Директива 93/13 е приложима по отношение на законови разпоредби, засягащи правомощията на националния съд за преценка на неравноправния характер на договорни клаузи(52). Следователно производството за изпълнение на вземания за възнаграждения пред съдебния секретар попада в приложното поле на тази директива. При това положение въпросът кой е длъжен да упражнява служебен контрол за наличие на неравноправни клаузи — съдебният секретар или впоследствие съдия-изпълнителят, действително може да има значение за съвместимостта на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения с Директива 93/13. Този въпрос обаче следва да се разгледа при преценката на преюдициалните въпроси по същество, а не при преценката на тяхната релевантност и съответно допустимост.

 ii) Релевантност на тълкуването на Директива 2005/29

106. Що се отнася до Директива 2005/29, според испанското правителство тя не предвижда националните юрисдикции служебно да упражняват контрол за наличие на нелоялни търговски практики, а изисква от държавите членки само да предвидят специални мерки за противодействие на такива практики.

107. С този си довод обаче испанското правителство не е съобразило разликата между допустимостта на преюдициалното запитване и преценката му по същество. Всъщност въпросът дали Директива 2005/29 изисква националните юрисдикции да упражняват служебен контрол за наличие на нелоялни търговски практики засяга тълкуването на самата директива, а не нейната релевантност за главното производство. Същевременно въпросът за необходимостта от тълкуването на даден правен акт в отговор на преюдициален въпрос се отнася не до самото тълкуване на акта, а до предварителния въпрос дали това тълкуване е необходимо за преценката на релевантните факти от гледна точка на правото на Съюза.

108. В това отношение в разглежданото тук преюдициално запитване Secretario Judicial (съдебният секретар) изрично посочва, че от преписката по делото не е видно г‑н Margarit Panicello да е осведомил предварително г‑жа Hernández Martínez за цената на неговите услуги. Secretario Judicial (съдебният секретар) изтъква още, че при това положение се съмнява дали е правилно да изпрати на г‑жа Hernández Martínez покана за плащане на сравнително висока сума, без да може да провери дали непредоставянето на информация за цената не е нелоялна търговска практика.

109. Освен това Директива 2005/29 се прилага по отношение на нелоялни практики на търговци към потребители преди, по време на и след търговската сделка във връзка с дадена услуга(53). Съгласно практиката на Съда относно Директива 93/13 договорът между адвокат и клиент за предоставяне на правни услуги е търговска сделка във връзка с услуга по смисъла на Директива 2005/29(54).

110. Ако при това положение Secretario Judicial (съдебният секретар) установи, че г‑н Margarit Panicello действително не е осведомил клиентката си за цената на своите услуги и това я е подтикнало да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взела, непредоставянето на информация за цената би следвало да се окачестви като нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29(55).

111. Предвид изложеното по-горе не може да се приеме, че въпросът за тълкуването на Директива 2005/29 е с хипотетичен характер, че няма връзка с предмета на спора в главното производство или че не е релевантен за решаването на този спор(56).

 iii) Релевантност на член 47 от Хартата

112. Според испанското правителство съгласно член 51 от Хартата производството за изпълнение на вземания за възнаграждения не попада в нейното приложно поле, тъй като правото на Съюза не урежда въпросите на събирането на адвокатски възнаграждения. Затова тълкуването на член 47 от Хартата не било релевантно за решаването на спора.

113. Този довод не може да бъде приет.

114. Всъщност от решение Åkerberg Fransson следва, че щом дадена национална разпоредба попада в обхвата на правото на Съюза, във връзка с преюдициалното запитване Съдът трябва да даде всички насоки за тълкуване, необходими на националната юрисдикция, за да прецени дали тази правна уредба е съобразена с основните права(57).

115. В настоящия случай няма съмнение, че разпоредбите, които уреждат производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, попадат в приложното поле на правото на Съюза, тъй като обсъжданият в главното производство договор е сключен между адвокат и потребител и следователно попада в приложното поле на Директива 93/13(58). Освен това тази директива се прилага по отношение на законови разпоредби, които засягат правомощията на националния съд за преценка на неравноправния характер на договорни клаузи(59).

116. Освен това Съдът вече е постановил, че задължението на държавите членки да осигурят ефективност на правата, които правните субекти черпят от Директива 93/13 срещу използването на неравноправни клаузи, включва изискване за ефективна съдебна защита, прогласено също в член 47 от Хартата, което националният съд трябва да спазва(60).

117. Ето защо съвместимостта на дадена национална правна уредба с изискванията на Директива 93/13 относно контролните правомощия на националния съд следва да се преценява и в светлината на закрепеното в член 47 от Хартата изискване за осигуряване на съдебна защита.

118. Следователно преюдициалните въпроси са релевантни за решаването на спора в главното производство.

3.     Междинно заключение

119. При това положение настоящото преюдициално запитване е допустимо и Съдът следва да даде отговор.

 В – По преюдициалните въпроси

120. Тук най-напред ще се занимая с първата част на първия и с втория преюдициален въпрос, които се отнасят до съвместимостта на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения с директиви 93/13 и 2005/29 във връзка с член 47 от Хартата. След това ще разгледам третия преюдициален въпрос, а именно дали конкретно правомощията на съдебния секретар за събиране на доказателства в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения отговарят на изискванията на Директива 93/13.

1.     По първата част на първия и по втория преюдициален въпрос

 а) Изискванията относно контролните правомощия на националните съдилища в областите на приложение на Директива 93/13 и възможността да бъдат отнесени и към Директива 2005/29

121. Тъй като неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна спрямо тях намеса, националният съд е длъжен да гарантира ефективността на правата, които Директива 93/13 предоставя на потребителите. Ето защо националните съдилища са длъжни служебно да преценяват неравноправния характер на договорни клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13(61).

122. Видимо Съдът досега не се е произнасял дали такова задължение съществува и в областите на приложение на Директива 2005/29, което би означавало националният съд да е длъжен служебно да упражнява контрол за наличие на нелоялни търговски практики.

123. Комисията смята, че свързаната с този въпрос съдебна практика по Директива 93/13 може да се отнесе и към Директива 2005/29. Испанското правителство възразява срещу подобна аналогия, тъй като според него членове 11 и 12 от Директива 2005/29 задължават държавите членки не общо да осигурят служебен съдебен контрол за наличие на нелоялни търговски практики, а да предвидят специфични мерки за противодействие на такива практики.

124. Всъщност в настоящия случай не е необходимо да се отговаря на въпроса дали разработените в контекста на Директива 93/13 принципи за служебния контрол на националните съдилища за наличието на неравноправни клаузи могат да бъдат отнесени и към Директива 2005/29.

125. Всъщност, както сочат данните, предоставени от Secretario Judicial (съдебният секретар), при разглежданата в главното производство обстановка потенциалното наличие на нелоялна търговска практика, състояща се в непредоставяне на информация за цената, е релевантно не само по себе си, а само за целите на преценката дали са неравноправни клаузите на сключения договор между адвоката и неговата клиентка.

126. В този контекст констатацията за нелоялност на съответната търговска практика е едно от съображенията, на които може да се основе преценката за неравноправност на дадена клауза, тъй като съгласно член 4, параграф 1 от Директива 93/13 преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването на договора. Този извод не намира опровержение в обстоятелството, че констатацията за нелоялност на съответната търговска практика не може автоматично и сама по себе си да наложи констатация за неравноправност на дадена клауза от договора, тъй като член 3, параграф 2 от Директива 2005/29 предвижда, че тази директива „не противоречи на облигационното право, и по-специално на правилата относно действителност, сключване или последиците на договора“(62).

127. Следователно при обстановка като разглежданата националният съд е длъжен при проверката за наличие на неравноправни клаузи да вземе предвид и потенциалното наличие на нелоялни търговски практики, тоест да съобрази и Директива 2005/29.

128. Оттук може да се заключи, че при обстановка като разглежданата в главното производство разработените в контекста на Директива 93/13 принципи за необходимостта от служебен контрол за наличието на неравноправни клаузи могат да бъдат отнесени и към Директива 2005/29, доколкото преценката за неравноправност по смисъла на Директива 93/13 неминуемо трябва да се извърши въз основа на преценка за лоялност по смисъла на Директива 2005/29.

129. Този извод не намира опровержение в член 4, параграф 2 от Директива 93/13. Наистина, тази разпоредба предвижда, че преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва със съответствието между цената и предоставените услуги. Условието за това обаче е тези клаузи да са изразени на ясен и разбираем език.

130. Следователно при обстановка като разглежданата, щом за преценката на съответната договорна клауза би могло да е от значение обстоятелството, че не е предоставена информация за цената, напълно възможно е тази клауза да е свързана със съответствието между цената и предоставените услуги. В такъв случай обаче може да се предполага, че съответната клауза не е изразена на ясен и разбираем език, така че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 не би бил пречка за това националният съд да прецени съдържанието ѝ(63).

 б) Съвместимост на производството за изпълнение на вземания за възнаграждения с Директива 93/13 във връзка с Директива 2005/29 и член 47 от Хартата

131. В съответствие с изложените по-горе съображения първата част на първия преюдициален въпрос и вторият преюдициален въпрос следва да се разбират в смисъл, че Secretario Judicial (съдебният секретар) иска да установи дали Директива 93/13 във връзка с Директива 2005/29 и член 47 от Хартата допуска национална правна уредба като тази за производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, която не дава възможност на решаващия орган да упражнява служебен контрол за наличието на неравноправни клаузи или нелоялни търговски практики.

132. Директива 93/13 във връзка с Директива 2005/29 и член 47 от Хартата не допуска производство, което дава възможност на продавач или доставчик да изиска изпълнение на свое вземане срещу потребител, без на някакъв етап от изпълнителното производство служебно да бъде упражнен контрол за наличието на неравноправни клаузи или нелоялни търговски практики. Затова, ако производството е организирано в две фази, като в първата фаза се издава изпълнителното основание, а във втората се осъществява самото изпълнение, поне в една от тези две фази трябва да се извършва проверка за неравноправност и за нелоялност(64).

133. В светлината на този принцип на пръв поглед би могло да изглежда, че на въпроса на Secretario Judicial (съдебният секретар) би било достатъчно да се отговори, както следва: невъзможността съдебният секретар, пред когото се провежда производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, да упражнява контрол за неравноправност и нелоялност, е недопустима съгласно Директива 93/13 във връзка с Директива 2005/29 и член 47 от Хартата само ако и съдията, натоварен с последващото изпълнение на решението на съдебния секретар, няма правомощието да упражни такъв контрол. По настоящото дело този отговор би съответствал на становището на испанското правителство.

134. Този отговор обаче следва да бъде отхвърлен.

135. Всъщност, ако процесът на издаване и изпълнение на решението в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения се разгледа в неговата цялост, става ясно, че не е целесъобразно контролът за неравноправност и нелоялност да се отлага за фазата на изпълнението(65). Това би означавало още на първоначалния етап на издаването на изпълнителното основание потребителят да получи покана да плати иначе подлежащо на принудително изпълнение вземане, което потенциално се основава на неравноправни клаузи или нелоялни търговски практики.

136. Ето защо отлагането на контрола за неравноправност и нелоялност за етапа на изпълнението следва да се отхвърли както по съображения за процесуална икономия, така и по съображения за ефективно прилагане на правната уредба на Съюза. При подобно отлагане всъщност би имало немалка опасност предвид присъщия авторитет на решението на съдебния секретар длъжникът да плати незабавно след получаването на това решение, без изобщо да се наложи последващо принудително изпълнение. Всъщност наличието на подлежащо на принудително изпълнение решение само по себе си вече оказва непренебрежим натиск върху потребителя да изпълни (твърдяното) задължение за плащане, особено когато, както в случая, производството по издаване на изпълнителното основание е уредено като спорно производство, което приключва с акт с правораздавателен характер. Освен това, както правилно изтъкна Комисията в съдебното заседание, възможността за подаване на възражение в изпълнителното производство съвсем не бива да се отъждествява с възможност за обжалване на решението на съдебния секретар. Това се налага с още по-голяма сила, като се има предвид, че както посочих по-горе(66), в настоящия случай подаването на такова възражение в изпълнителното производство не би имало суспензивно действие.

137. При това положение, ако се предвиди контролът за неравноправност и нелоялност да се упражнява не в производството пред съдебния секретар, а в последващото производство по принудително изпълнение, това би създало стимул за плащането на задължения, за които е издадено изпълнително основание в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, но които биха могли да са неравноправни или нелоялни. Подобен подход очевидно би бил в противоречие с изискванията за защита на потребителите по Директива 93/13 във връзка с Директива 2005/29 и член 47 от Хартата.

138. Ето защо предлагам на Съда да отговори на първата част на първия преюдициален въпрос и на втория преюдициален въпрос, както следва: Директива 93/13 във връзка с Директива 2005/29 и член 47 от Хартата следва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като приложимата в главното производство, която не дава възможност на органа, пред който се провежда производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, служебно да упражнява контрол за наличието на неравноправни клаузи в договор между адвокат и потребител или за наличието на нелоялни търговски практики.

2.     По третия преюдициален въпрос

139. С третия си преюдициален въпрос Secretario Judicial (съдебният секретар) иска да установи дали правилата, които уреждат производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, са в противоречие с Директива 93/13, тъй като ограничават правомощията на съдебния секретар да събира доказателства, а съответно и правото на потребителя да представя доказателства.

140. Най-напред възникват съмнения в допустимостта на този въпрос, тъй като Secretario Judicial (съдебният секретар) посочва, че ограничените му правомощия за събиране на доказателства в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения биха могли да възпрепятстват проверката на релевантни обстоятелства като евентуалното изменение на договорните условия, частичното плащане на възнаграждението или обичайната практика при плащането на такива възнаграждения, обстоятелства, които нямат отношение към наличието на неравноправни клаузи. Въпросът на Secretario Judicial (съдебният секретар) обаче би могъл да се разбира и в смисъл, че той иска да установи дали ограниченията при събирането на доказателства в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения противоречат на изискването за ефективно прилагане на Директива 93/13.

141. Задачата на националните юрисдикции при прилагането на Директива 93/13 не се ограничава само до правомощието да се произнасят относно евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, а включва и задължението служебно да разглеждат този въпрос(67). Следователно в рамките на Директива 93/13 националните юрисдикции имат активна роля за защитата на потребителя. Извън това, от установените в правото на Съюза изисквания за ефективност на съдебния контрол при прилагането на Директива 93/13 общо следва, че националните процесуални правила не бива да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от тази директива(68).

142. Поради това би било очевидно проблематично съдът да разполага с данни за неравноправност на някои клаузи, но да не може да ги провери поради ограничените си правомощия за събиране на доказателства(69).

143. В настоящия случай от разпоредбите на LEC относно производството за изпълнение на вземания за възнаграждения следва, че съдебният секретар преценява вземането не само въз основа на преписката по съдебното дело, във връзка с което е възникнало вземането за възнаграждение, но и въз основа на хонорарната сметка на адвоката и някои други документи, например предварителна сметка или договор за размера на възнаграждението. Освен това, ако вземането бъде оспорено по съображението, че възнаграждението е прекомерно, съдебният секретар трябва да изслуша адвоката, а ако последният откаже да приеме намаляване на вземането — да изпрати преписката на адвокатската колегия за становище(70). Тези правомощия за събиране на доказателства по правило би трябвало да са достатъчни, за да може да се прецени дали са налице неравноправни клаузи.

144. Както изтъква Комисията, по-широки правомощия за събиране на доказателства, например възможност за разпит на свидетели, биха могли да са необходими, за да се прецени дали са налице неравноправни клаузи, най-многото ако става дума за устен договор. Според Комисията обаче в светлината на практиката на испанския конституционен съд по този въпрос разпоредбите на LEC могат да се тълкуват в съответствие с правото на Съюза, доколкото контролните правомощия на съдебните секретари биха могли да обхващат не само преценка на писмени доказателства, но и разпит на свидетели, когато има основание за това.

145. По изложените съображения предлагам на третия преюдициален въпрос да се отговори, че Директива 93/13 допуска национална правна уредба като приложимата в главното производство, при условие че тя позволява събиране на доказателства в достатъчна степен, за да може ефективно да се упражни контрол за наличието на неравноправни клаузи. Националната юрисдикция следва да провери дали това условие е изпълнено.

V –  Заключение

146. По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси на Secretario Judicial del Juzgado de Violencia sobre la Mujer Único de Terrassa, както следва:

„1)      В производството по членове 34 и 35 от Закон 1/2000 Secretario Judicial (съдебният секретар) следва да се счита за юрисдикция, която може да отправя преюдициални запитвания съгласно член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз.

2)      Директива 93/13 във връзка с Директива 2005/29 и член 47 от Хартата следва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като приложимата в главното производство, която не дава възможност на органа, пред който се провежда производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, служебно да упражнява контрол за наличието на неравноправни клаузи в договор между адвокат и потребител или за наличието на нелоялни търговски практики.

3)      Директива 93/13 допуска национална правна уредба като приложимата в главното производство, при условие че тя позволява събиране на доказателства в достатъчна степен, за да може ефективно да се упражни контрол за наличието на неравноправни клаузи. Националната юрисдикция следва да провери дали това условие е изпълнено“.


1 – Език на оригиналния текст: немски.


2 – Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), изменена с Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. (OВ L 304, 2011 г, стр. 64).


3 – Вж. информацията, предоставена от запитващия орган по спряното понастоящем дело C‑269/16, според която само пред този орган има повече от 50 висящи производства за изпълнение на вземания за възнаграждения, които той е спрял до произнасянето на Съда по настоящото дело.


4 – Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260).


5 – Ley Orgánica 6/1985, de 1 de julio, del Poder Judicial, BOE бр. 157, 2 юли 1985 г.


6 – Ley Orgánica 7/2015, de 21 de julio, por la que se modifica la Ley Orgánica 6/1985, de 1 de julio, del Poder Judicial, BOE бр. 174, 22 юли 2015 г., в сила от 1 октомври 2015 г.


7 – За пълнота на изложението следва да се посочи, че Устройствен закон 7/2015 видимо не внася в релевантните тук разпоредби на LOPJ изменения, които да се отразяват на преценката дали съдебният секретар е юрисдикция, или на отговора на преюдициалните въпроси.


8 – BOE 17 от 20 януари 2006 г.


9 – BOE бр. 7, 8 януари 2000 г.


10 – Ley 13/2009 de reforma de la legislación procesal para la implantación de la nueva Oficina judicial (Закон 13/2009 за реформа на процесуалното законодателство и създаването на новата съдебна служба), BOE бр. 266, 4 ноември 2009 г.


11 – Вж. преамбюла на Закон 13/2009 за реформа на процесуалното законодателство и създаването на новата съдебна служба.


12 – Ley 42/2015, de 5 de octubre, de reforma de la Ley 1/2000, de 7 de enero, de Enjuiciamiento Civil, BOE бр. 239, 6 октомври 2015 г.


13 – Следва да се посочи, че този закон видимо не внася в релевантните тук разпоредби на LEC изменения, които да се отразяват на преценката дали съдебният секретар е „юрисдикция“, или на отговора на отправените до Съда въпроси. Няколко изменения, които все пак си заслужава да бъдат споменати, ще бъдат посочени по-нататък, в бележки под линия 16, 17, 20 и 42. Това е полезно с оглед на две други висящи пред Съда дела по преюдициални запитвания, които в момента са спрени (C‑609/15 и C‑269/16), но които също се отнасят до производството за изпълнение на вземания за възнаграждения и видимо вече се уреждат от LEC в редакцията му съгласно измененията със Закон 42/2015.


14 – Вж. заключението на генералния адвокат Szpunar по дело Finanmadrid EFC (C‑49/14, EU:C:2015:746, т. 27 и 46): за разлика от производството за изпълнение на вземания за възнаграждения, в заповедното производство подаването на възражение води до образуването на производство по общия исков ред. Общо за опростените производства за изпълнение на парични вземания вж. заключението на генералния адвокат Trstenjak по дело Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:74, т. 23—25, 50 и 51).


15 – Съгласно решение на испанския конституционен съд от 25 март 1993 г. по дело 110/1993, BOE бр. 100, 27 април 1993 г.


16 – В редакцията на LEC съгласно измененията със Закон 42/2015 освен това се предвижда, че преди да издаде това постановление, съдебният секретар уведомява длъжника за възможността да подаде възражение и го изслушва: вж. член 35, параграф 2, втора алинея във връзка с член 34, параграф 2, втора алинея от LEC в редакцията му съгласно измененията със Закон 42/2015.


17 – В редакцията на LEC съгласно измененията със Закон 42/2015 освен това се предвижда, че още преди да образува производство за определяне на съдебните разноски по член 241 и сл. от LEC, съдебният секретар дава на адвоката възможност да изрази становище и да се съгласи възнаграждението му да бъде намалено: вж. член 35, параграф 2, трета алинея от LEC в редакцията му съгласно измененията със Закон 42/2015.


18 – „Resoluciones procesales o arbitrales“.


19 – „Títulos no judiciales ni arbitrales“.


20 – Докато в приложимата в настоящия случай редакция на LEC се говори само за „установяване на наличието на неравноправна клауза“ („Cuando el tribunal apreciare que alguna de las cláusulas incluidas en un título ejecutivo […] pueda ser calificada como abusiva“), член 552, параграф 1, втора алинея от LEC в редакцията му съгласно измененията със Закон 42/2015 изрично предвижда задължение за служебен контрол („El tribunal examinará de oficio si alguna de las cláusulas incluidas en un título ejecutivo […] puede ser calificada como abusiva“).


21 – „Las demás resoluciones procesales y documentos que, por disposición de esta […] ley, lleven aparejada ejecución“.


22 – „Otros documentos con fuerza ejecutiva a que se refiere el número 9.º del apartado 2 del artículo 517“.


23 – Вж. по-горе, точка 25 и бележка под линия 10.


24 – „[C]on el objeto de unificar la terminología y adaptarla a las nuevas competencias del Secretario judicial, se utiliza la expresión ‚resoluciones procesales‘, para englobar tanto las resoluciones judiciales […] como las del Secretario judicial […]“.


25 – Вж. например решение от 24 май 2016 г., MT Højgaard и Züblin (C‑396/14, EU:C:2016:347, т. 23 и цитираната съдебна практика).


26 – Вж. определение от 12 януари 2010 г., Amiraike Berlin (C‑497/08, EU:C:2010:5, т. 17 и цитираната съдебна практика); решение от 31 януари 2013 г., Белов (C‑394/11, EU:C:2013:48, т. 39 и цитираната съдебна практика).


27 – Вж. решение от 31 януари 2013 г., Белов (C‑394/11, EU:C:2013:48, т. 40 и цитираната съдебна практика); вж. също решение от 19 декември 2012 г., Epitropos tou Elegktikou Synedriou (C‑363/11, EU:C:2012:825, т. 21 и цитираната съдебна практика); затова, когато в дадено производство националният съд действа като административен орган, той няма качеството „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС; вж. например определение от 12 януари 2010 г., Amiraike Berlin (C‑497/08, EU:C:2010:5), което се отнася до германски районен съд (Amtsgericht), действащ в рамките на производство по назначаване на ликвидатор на имущество.


28 – Вж. решение от 31 януари 2013 г., Белов (C‑394/11, EU:C:2013:48, т. 41 и цитираната съдебна практика).


29 – Вж. членове 440—469 bis от LOPJ (т. 16 и сл. по-горе) и Real Decreto 1608/2005 (т. 21 и сл. по-горе); по въпроса дали съдебният секретар е постоянно действащ орган, вж. също член 81, параграф 1, буква а) от Real Decreto 1608/2005 (т. 24 по-горе).


30 – Решения от 19 септември 2006 г., Wilson (C‑506/04, EU:C:2006:587, т. 52), и от 22 декември 2010 г., RTL Belgium (C‑517/09, EU:C:2010:821, т. 40); подобно и в решение от 6 юли 2000 г., Abrahamsson и Anderson (C‑407/98, EU:C:2000:367, т. 34—37), и определение от 14 май 2008 г., Pilato (C‑109/07, EU:C:2008:274, т. 24).


31–      Вж. член 446 от LOPJ (т. 18 по-горе).


32 – Решения от 19 септември 2006 г., Wilson (C‑506/04, EU:C:2006:587, т. 50 и 51), и от 22 декември 2010 г., RTL Belgium (C‑517/09, EU:C:2010:821, т. 39), както и определение от 14 май 2008 г., Pilato (C‑109/07, EU:C:2008:274, т. 23); подобно и в решение от 6 юли 2000 г., Abrahamsson и Anderson (C‑407/98, EU:C:2000:367, т. 34).


33 – Вж. определение от 14 май 2008 г., Pilato (C‑109/07, EU:C:2008:274, т. 24 и цитираната съдебна практика); решение от 31 януари 2013 г., HID и BA (C‑175/11, EU:C:2013:45, т. 97).


34 – Вж. членове 442 и 450 от LOPJ, както и член 81, параграф 1 буква а) от Real Decreto 1608/2005 (т. 18 и 24 по-горе).


35 – Вж. член 443, параграф 2, както и член 468 quater, параграф 2, втора алинея във връзка с член 468 bis, параграф 1, първа алинея от LOPJ (т. 18 по-горе).


36 – Вж. член 452, параграф 1 от LOPJ (т. 19 по-горе).


37 – Вж. член 465, параграф 8 от LOPJ (т. 20 по-горе), както и член 16, буква h) и член 21, параграф 2 от Real Decreto 1608/2005 (т. 22 и 23 по-горе).


38 – Вж. член 440 и член 452, параграф 1, първо изречение от LOPJ (т. 18 и 19 по-горе).


39 – Вж. по-горе, бележка под линия 37.


40 – Съгласно практиката на Съда, когато се преценява дали даден орган е „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, изискването за наличие на състезателно производство не представлява абсолютен критерий; вж. решения от 17 септември 1997 г., Dorsch Consult (C‑54/96, EU:C:1997:413, т. 31), от 16 декември 2008 г., Cartesio (C‑210/06, EU:C:2008:723, т. 63 и т. 1 от диспозитива), и от 31 януари 2013 г., HID и BA (C‑175/11, EU:C:2013:45, т. 88).


41 – Вж. по-горе, точки 41 и 44.


42 – В приложимата тук редакция на LEC изслушване е предвидено в случай на подадено възражение поради прекомерност на вземането, ако размерът на възнаграждението не е уговорен предварително; след измененията със Закон 42/2015 LEC вече изисква изслушване на адвоката във всички случаи на подадено възражение (вж. по-горе, т. 46 и бележки под линия 16 и 17).


43 – Затова следва да се отхвърли направената от испанското правителство аналогия със случаите, в които Съдът не признава на запитващия орган качеството „юрисдикция“, тъй като същият действа като административен орган и не решава правен спор; вж. решение от 15 януари 2002 г., Lutz и др. (C‑182/00, EU:C:2002:19, т. 13 и 14).


44 – Вж. по-горе, точка 25.


45 – Вж. по-горе, точка 43.


46 – Относно тези критерии вж. решение от 6 октомври 2015 г., Consorci Sanitari del Maresme (C‑203/14, EU:C:2015:664, т. 23 и цитираната съдебна практика).


47 – Решение от 6 октомври 2015 г., Consorci Sanitari del Maresme (C‑203/14, EU:C:2015:664, т. 23—25).


48 – Вж. по-горе, точки 48—50.


49 – В това отношение решението на съдебния секретар в производството за изпълнение на вземания за възнаграждения се различава от обсъдените по други преюдициални запитвания решения, които нямат правна сила и това е една от причините на запитващия орган да не бъде признато качеството „юрисдикция“; вж. решение от 19 декември 2012 г., Epitropos tou Elegktikou Synedriou (C‑363/11, EU:C:2012:825, т. 27); вж. също определение от 17 юли 2014 г., Emmeci (C‑427/13, EU:C:2014:2121, т. 30).


50 – Вж. по-горе, точки 53—59.


51 – Вж. по-горе, точки 51—60.


52 – Вж. в този смисъл решение от 30 април 2014 г., Barclays Bank (C‑280/13, EU:C:2014:279, т. 38—40).


53 – Вж. член 3, параграф 1 във връзка с член 2, букви а)—д) от Директива 2005/29.


54 – Вж. решение от 15 януари 2015 г., Šiba (C‑537/13, EU:C:2015:14, т. 24 и 35).


55 – Вж. в този смисъл решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič (C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 41).


56 – В това отношение настоящият случай се различава от описания в решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 85—87), при който не е имало признаци за наличие на нелоялна търговска практика.


57 – Решение от 26 февруари 2013 г., Åkerberg Fransson (C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 19).


58 – Вж. по-горе, точка 109.


59 – Вж. в този смисъл решение от 30 април 2014 г., Barclays Bank (C‑280/13, EU:C:2014:279, т. 38—40).


60 – Решение от 17 юли 2014 г., Sánchez Morcillo и Abril García (C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 35); определение от 16 юли 2015 г., Sánchez Morcillo и Abril García (C‑539/14, EU:C:2015:508, т. 36).


61 – Вж. решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 41—43 и цитираната съдебна практика). Вж. също решение от 14 март 2013 г., Aziz (C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 46 и цитираната съдебна практика).


62 – Вж. решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič (C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 42—44); за повече подробности вж. и заключението на генералния адвокат Trstenjak по дело Pereničová и Perenič (C‑453/10, EU:C:2011:788, т. 82—85, 88 и сл. [91] и т. 111).


63 – Решение от 3 юни 2010 г., Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid (C‑484/08, EU:C:2010:309, т. 32); вж. в този смисъл и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť (C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 73 и 77), както и решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič (C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 43). За подробно изложение по този въпрос вж. заключението на генералния адвокат Trstenjak по дело Pereničová и Perenič (C‑453/10, EU:C:2011:788, т. 115—119).


64 – Вж. решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 57 и т. 1 от диспозитива), в светлината на решение от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC (C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 55 и диспозитива). Относно контекста на обсъжданите по тези две дела производства следва да се отбележи, че към момента на провеждане на дело Banco Español de Crédito заповедното производство още е било от компетентността на съдилищата, а към момента на провеждане на дело Finanmadrid вече е било прехвърлено на съдебните секретари; вж. решение от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC (C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 37 и 38). Относно особения случай при нотариусите, с който обаче не може да се търси аналогия в разглежданата тук ситуация, вж. решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary (C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 47—49, 59, 64 и 65).


65 – По този въпрос вж. и заключението на генералния адвокат Szpunar по дело Finanmadrid EFC (C‑49/14, EU:C:2015:746, т. 53 и сл.).


66 – Вж. по-горе, точка 60.


67 – Решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 43).


68–      Вж. в този смисъл решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 46).


69 – В това отношение Съдът вече е постановил, че националният съд е длъжен служебно да събира доказателства, за да установи дали дадена клауза попада в приложното поле на Директива 93/13, и ако е така, да прецени служебно евентуалния неравноправен характер на тази клауза, вж. решения от 9 ноември 2010 г., Pénzügyi Lízing (C‑137/08, EU:C:2010:659, т. 56 и т. 3 от диспозитива), от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 44), и от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank (C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 24).


70 – След измененията със Закон 42/2015, които тук не са приложими, адвокатът се изслушва във всички случаи на подадено възражение (вж. по-горе, бележка под линия 16).