Language of document : ECLI:EU:C:2016:40

Съединени дела C‑359/14 и C‑475/14

„ERGO Insurance“ SE
срещу

„If P&C Insurance“ AS

и

„Gjensidige Baltic“ AAS
срещу
„PZU Lietuva“ UAB DK

(Преюдициални запитвания,
отправени от Vilniaus miesto apylinkės teismas и Lietuvos Aukščiausiasis Teismas)

„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по граждански дела — Избор на приложимото право — Регламент (ЕО) № 864/2007 и Регламент (ЕО) № 593/2008 — Директива 2009/103/ЕО — Произшествие, причинено от камион с ремарке, с различни застрахователи на двете превозни средства — Произшествие, настъпило в държава членка, различна от тази, в която са сключени договорите за застраховка — Регресен иск между застрахователите — Приложимо право — Понятията „договорни задължения“ и „извъндоговорни задължения“

Резюме — Решение на Съда (четвърти състав) от 21 януари 2016 г.

1.        Сближаване на законодателствата — Застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства — Директива 2009/103 — Единна премия — Задължение застрахователните полици да гарантират срещу единна премия във всяка държава членка покритието, изисквано съгласно нейното законодателство или покритието, изисквано съгласно законодателството на държавата членка, в която обичайно се намира моторното превозно средство — Характер на специално стълкновително правило по отношение на стълкновителните правила, съдържащи се в регламенти „Рим I“ и „Рим II“ — Липса

(член 23 от Регламент № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета, член 27 от Регламент № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета; съображение 26 и член 14, буква б) от Директива 2009/103 на Европейския парламент и на Съвета)

2.        Съдебно сътрудничество по граждански дела — Приложим закон към договорните отношения — Регламент №º593/2008 — Приложимо право към извъндоговорните задължения — Регламент № 864/2007 — Приложно поле на посочените регламенти — Понятията „договорно задължение“ и „извъндоговорно задължение“ — Независимо тълкуване

(съображение 7 и член 1 от Регламент № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета, седмо съображение и член 2 от Регламент № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета; член 5 от Регламент № 44/2001 на Съвета)

3.        Съдебно сътрудничество по граждански дела — Приложим закон към договорните отношения — Регламент №º593/2008 — Приложимо право към извъндоговорните задължения — Регламент № 864/2007 — Произшествие, причинено от превозно средство, снабдено с ремарке, с различен застраховател за всяко от превозните средства — Регресен иск между застрахователи — Приложим закон

(член 7 от Регламент № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета, член 1, параграф 4 и сл. от Регламент № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета)

1.        Член 14, буква б) от Директива 2009/103 относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка трябва да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба не съдържа специално стълкновително правило за определяне на приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на лицата, пострадали при произшествие, причинено от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото по време на това произшествие ремарке. Следователно тази разпоредба не отговаря на условията, определени съответно в член 23 от Регламент №º593/2008 относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и в член 27 от Регламент № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II).

Всъщност нито от текста, нито от целите на Директива 2009/103 следва, че тя има за цел да установи стълкновителни правила. По-специално член 14 от тази директива, разглеждан във връзка със съображение 26 от нея, се ограничава до това да изисква от държавите членки да вземат необходимите мерки, така че застрахователните полици при автомобилното застраховане да осигуряват покритие на базата на единна застрахователна премия за целия срок на договора на цялата територия на Европейския съюз, и да гарантират на базата на същата единна премия във всяка държава членка покритието, изисквано съгласно нейното законодателство, или покритието, изисквано съгласно законодателството на държавата членка, в която обичайно се намира моторното превозно средство, когато това покритие е по-голямо. Следователно тази разпоредба се отнася единствено до териториалния обхват и равнището на покритие, което се изисква от застрахователя, за да се гарантира адекватна защита на пострадалите от пътнотранспортни произшествия лица. От нея не може да се изведе правилото, че правната уредба на определена по този начин държава членка би следвало да урежда разделянето на отговорността между застрахователите.

(вж. т. 38, 40—42, 63 и диспозитива)

2.        Що се отнася до приложното поле на Регламент № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и Регламент № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), използваните в тях понятия „договорно задължение“ и „извъндоговорно задължение“ трябва да се тълкуват самостоятелно най-вече с оглед на систематиката и целите на тези регламенти. Би следвало също така да се имат предвид, съгласно съображение 7 от всеки от двата регламента, целта за последователност при съответното прилагане на всеки от тези регламенти, но също и Регламент №º44/2001 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, който провежда разграничение в своя член 5 между договорните отношения, деликтните или квазиделиктните отношения.

Така, от една страна, следва да се счита, че понятието „договорно задължение“ по смисъла на член 1 от Регламент „Рим I“ обозначава доброволно поето правно задължение от дадено лице спрямо друго.

От друга страна, под „извъндоговорно задължение“ по смисъла на Регламент „Рим II“ следва да се разбира задължение, произтичащо от някое от събитията, посочени в член 2 от този регламент, а именно непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in contrahendo.

(вж. т. 43—46)

3.        Регламент № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и Регламент № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II) трябва да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно член 7 от Регламент „Рим I“, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на член 4 и следващите от Регламент „Рим II“, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата.

Всъщност, от една страна, самото съществуване на право на иск на застрахователя на теглещото превозно средство, чийто водач е причинил произшествието, срещу застрахователя на тегленото ремарке, след изплащането на обезщетението на пострадалото лице, не може да се изведе от договора за застраховка, а предполага едновременното ангажиране на деликтната отговорност на държателя на ремаркето по отношение на това пострадало лице. Поради това такова задължение за поправяне на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето трябва да се счита за „извъндоговорно задължение“ по смисъла на член 1 от Регламент „Рим II“. Следователно именно с оглед на разпоредбите на този регламент следва да се определи и приложимото към това правоотношение право. В съответствие с член 4 от посочения регламент, освен ако не е предвидено друго, приложимото право към такова извъндоговорно задължение е правото на държавата, в която е настъпила вредата, а именно — държавата, в която е претърпяна пряката вреда от произшествието. Съгласно член 15, букви a) и б) от същия регламент това право ще определи условията и обхвата на отговорността, както и причините за разделяне на тази отговорност. Следователно именно по отношение на правото на държавата, където е настъпила пряката вреда, следва да се определят длъжниците по задължението за обезщетяване на пострадалото лице, както и евентуално съответното участие на държателя на ремаркето и на държателя или водача на теглещото превозно средство при причиняването на вредата на пострадалото лице.

От друга страна, задължението на застрахователя да обезщети вредата, която пострадалото лице е претърпяло, произтича не от причинената на последното вреда, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице. Това обезщетение следователно произтича от едно договорно задължение, поради което приложимото към това задължение право трябва да бъде определено в съответствие с разпоредбите на Регламент „Рим I“.

Най-сетне, що се отнася до това дали застрахователят на теглещо превозно средство, който е обезщетил пострадало лице, разполага в такъв случай със суброгационен иск срещу застрахователя на ремаркето, важно е да се отбележи, че член 19 от Регламент „Рим II“ провежда разграничение между въпросите, уреждани от режима на деликтната отговорност, и тези, уреждани от режима на договорната отговорност. Тази разпоредба се прилага по-специално в случай, при който трето лице — застрахователят, е изплатило обезщетение на пострадалото от произшествие лице, кредитор по деликтното задължение за изплащане на обезщетение за претърпените вреди срещу водача или държателя на моторното превозно средство, и то в изпълнение на задължението за поправяне на вредите. По-точно, член 19 от този регламент предвижда, че в тази хипотеза въпросът за евентуалната суброгация в правата на пострадалото лице се урежда от приложимото право към задължението на третото лице, а именно застрахователят на гражданската отговорност, да обезщети това лице. Така, тъй като задължението на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования по отношение на пострадалото лице произтича от договора за застраховка, сключен със застрахования, условията при които застрахователят може да упражни правата на пострадалото при пътнотранспортното произшествие лице срещу отговорните за произшествието лица, се определят от националното право, уреждащо посочения договор за застраховка, определено в приложение на член 7 от Регламент „Рим I“. За сметка на това, приложимото право при определянето на лицата, чиято отговорност може да бъде ангажирана, както и евентуалното разделяне на отговорността между тях и съответните им застрахователи, в съответствие с член 19 обаче продължава да се урежда от член 4 и следващите от Регламент „Рим II“.

(вж. т. 50—54, 56—59, 64 и диспозитива)