Language of document : ECLI:EU:C:2016:283

Дело C‑377/14

Ernst Georg Radlinger

и
Helena Radlingerová

срещу

Finway a.s.

(Преюдициално запитване, отправено от Krajský soud v Praze)

„Преюдициално запитване — Директива 93/13/ЕИО — Член 7 — Национални норми относно производството по несъстоятелност — Задължения по силата на договор за потребителски кредит — Средство за ефективна съдебна защита — Точка 1, буква д) от приложението — Неоснователно висок размер на неустойката — Директива 2008/48/ЕО — Член 3, буква л) — Общ размер на кредита — Точка I от приложение I — Размер на усвояването — Изчисляване на годишния процент на разходите — Член 10, параграф 2 — Задължение за информиране — Служебна проверка — Санкция“

Резюме — Решение на Съда (трети състав) от 21 април 2016 г.

1.        Защита на потребителите — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 93/13 — Мерки за преустановяване на употребата на неравноправни клаузи — Национална правна уредба, съгласно която националните съдилища не могат да проверяват служебно дали е неравноправна клауза, в резултат на която е възникнало предявено в производство по несъстоятелност вземане, и е ограничен съдебният контрол на клаузите относно необезпечените вземания — Недопустимост

(член 6 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 на Съвета)

2.        Защита на потребителите — Договори за потребителски кредити — Директива 2008/48 — Изисквания относно информацията, която следва да се съдържа в договора — Предмет — Задължение на националните съдилища да проверяват служебно дали са спазени тези изисквания и да вземат съответните мерки — Граници

(член 10, параграф 2 и член 23 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета)

3.        Актове на институциите — Директиви — Директен ефект — Граници — Възможност за позоваване на директива срещу частноправен субект — Изключване — Изпълнение от държавите членки — Задължения на националните юрисдикции — Задължение за служебна проверка дали са изпълнени някои задължения, предвидени в Директиви 93/13 и 2008/48 в областта на защитата на потребителите

(член 288, трета алинея ДФЕС; член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета; член 7, параграф 1 от Директива 93/13 на Съвета)

4.        Защита на потребителите — Договори за потребителски кредити — Директива 2008/48 — Изисквания относно информацията, която следва да се съдържа в договора — Общ размер на кредита и размер на усвояването — Понятие

(член 3, букви з) и л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета и точка I от приложение I към нея)

5.        Защита на потребителите — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 93/13 — Неравноправна клауза по смисъла на член 3 — Преценка от националния съд — Критерии — Прилагане за клауза, съгласно която потребителят трябва да плати неоснователно висока неустойка — Компетентност на националната юрисдикция

(членове 3 и 4, член 6, параграф 1, член 7 от Директива 93/13 на Съвета и точка I, буква д) от приложението към нея)

1.        Член 7, параграф 1 от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални правила, съгласно които в производство по несъстоятелност, от една страна, сезираният съд не може да разгледа служебно евентуалната неравноправност на договорните клаузи, в резултат на които са възникнали предявени в рамките на това производство вземания, макар да разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, и от друга, този съд може да прави проверка само на необезпечени вземания, при това единствено въз основа на определени възражения, а именно че вземанията вече не съществуват или са погасени по давност.

Всъщност, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, националният съд е длъжен служебно да прецени дали договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, са неравноправни и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В това отношение, тъй като правото на ефективна съдебна защита предполага потребителят да може да оспорва пред националния съд основанието за вземания, възникнали в резултат на договор за кредит, съдържащ клаузи, които могат да бъдат обявени за неравноправни, без значение дали посочените вземания са обезпечени, националното законодателство, съгласно което длъжникът, който иска да оспори необезпечено вземане, може да се позове само на това, че то вече не съществува или е погасено по давност, може да накърни ефективността на защитата, търсена с членове 6 и 7 от Директива 93/13.

(вж. т. 52, 56, 57, 59; т. 1 от диспозитива)

2.        Член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити трябва да се тълкува в смисъл, че изисква националният съд, сезиран със спор относно вземания, възникнали в резултат на договор за кредит по смисъла на тази директива, да проверява служебно дали е изпълнено предвиденото в посочената разпоредба задължение за предоставяне на информация и да вземе мерките, предвидени в националното право в случай на неизпълнение на това задължение, стига санкциите да отговарят на изискванията по член 23 от посочената директива.

Всъщност предоставената преди или по време на сключването на договора информация относно условията на договора и последиците от сключването му е от основно значение за потребителя. Именно въз основа на тази информация последният решава дали желае да се обвърже с условията, предварително изготвени от продавача или доставчика. От друга страна, съществува немалък риск, по-специално поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да му предостави защита. От това следва, че на потребителя не би могло да се предостави ефективна защита, ако националният съд не е длъжен да преценява служебно дали са спазени изискванията, произтичащи от нормите на Съюза в областта на защитата на потребителите. Ето защо, след като националният съд следва да гарантира полезното действие на защитата на потребителите, търсена с Директива 2008/48, така отредената му от правото на Съюза роля в тази област не се ограничава само до възможността да се произнася по въпроса дали са спазени посочените изисквания, но включва и задължението му да разгледа служебно този въпрос, стига да разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна.

(вж. т. 64—66, 70, 74; т. 2 от диспозитива)

3.        Задължението на държавите членки да предприемат всички необходими мерки за постигането на предписания от една директива резултат, е правнообвързващо задължение, наложено от член 288, трета алинея ДФЕС и от самата директива. Това задължение, да се вземат всички общи и специални мерки, се поражда за всички органи на държавите членки, включително за органите на съдебната власт в рамките на техните правомощия.

Що се отнася до Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити, задължението да се провери служебно дали някои клаузи не са неравноправни и дали договорът за кредит съдържа данните, които задължително трябва да бъдат посочени в него, е предвидено в процесуална норма, която обвързва не частноправните субекти, а органите на съдебната власт. Освен това, когато прилагат вътрешното право, националните съдилища трябва, доколкото е възможно, да го тълкуват с оглед на текста и целите на Директива 2008/48, за да постигнат предвидения от последната резултат и следователно да спазят член 288, трета алинея ДФЕС. Всъщност това задължение за съобразено с правото на Съюза тълкуване на националното право е присъщо на системата на Договора за функционирането на ЕС, доколкото дава възможност на националните съдилища в рамките на своите правомощия да осигуряват пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани.

(вж. т. 76, 77 и 79)

4.        Член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя.

Всъщност, след като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е определено в член 3, буква з) от Директива 2008/48 като сбора от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, то понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Следователно не би могло общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати. В това отношение националният съд следва да провери дали дадена сума незаконосъобразно е била включена в общия размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) от Директива 2008/48, тъй като това обстоятелство може да окаже влияние върху изчислението на годишния процент на разходите и поради това да доведе до неточност на данните, които заемодателят е трябвало да посочи в съответния договор за кредит съгласно член 10, параграф 2 от споменатата директива.

(вж. т. 85, 86, 89, 91; т. 3 от диспозитива)

5.        Разпоредбите на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че за да се определи дали неустойката, която потребителят трябва да заплати при неизпълнение на задълженията си, е неоснователно висока по смисъла на точка 1, буква д) от приложението към тази директива, следва да се прецени кумулативното действие на всички клаузи за неустойка в съответния договор за кредит, независимо дали кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло, и че при необходимост съгласно член 6, параграф 1 от посочената директива националните съдилища трябва да вземат всички мерки, които се предвиждат при констатиране на неравноправността на някои клаузи, като оставят без приложение всички признати за неравноправни клаузи, за да се уверят, че потребителят не е обвързан от тях.

Всъщност националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че последните да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. От това следва, че когато националният съд констатира, че редица клаузи от сключения между продавач или доставчик и потребител договор са неравноправни по смисъла на Директива 93/13, той трябва да изключи всички неравноправни клаузи, а не само някои от тях.

(вж. т. 97, 100, 101; т. 4 от диспозитива)