Language of document : ECLI:EU:C:2017:305

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Y. BOT

представено на 26 април 2017 година(1)

Дело C249/16

Saale Kareda

срещу

Stefan Benkö

(Преюдициално запитване, отправено от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия)

„Преюдициално запитване — Съдебна компетентност по граждански и търговски дела — Понятие „дела, свързани с договор“ — Иск на длъжник за възстановяване срещу съдлъжника за вноските към банката с изтекъл падеж по общ договор за кредит — Определяне на мястото на изпълнение на договора за кредит“






1.        Настоящото дело дава повод на Съда още веднъж да уточни понятията „дела, свързани с договор“ и „предоставяне на услуги“ по смисъла на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(2).

2.        Така Съдът следва да се произнесе дали предявен между съдлъжници по договор за кредит регресен иск попада в обхвата на делата, свързани с договор. При утвърдителен отговор Съдът ще трябва да разгледа дали подобен договор може да бъде квалифициран като договор за предоставяне на услуги, след което при необходимост ще се наложи да определи мястото на изпълнение на същественото задължение по него.

3.        В настоящото заключение ще обясня причините, поради които според мен член 7, точка 1 от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че регресен иск между съдлъжниците по договор за кредит попада в обхвата на „делата, свързани с договор“, по смисъла на тази разпоредба.

4.        След това ще обясня защо според мен член 7, точка 1, буква б), второ тире от посочения регламент трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит, въз основа на който е предявен регресен иск от съдлъжник, трябва да се квалифицира като договор за предоставяне на услуги по смисъла на тази разпоредба, тъй като мястото на изпълнение на задължението, което е основание за този иск, е мястото, където се намира седалището на кредитора, отпускащ кредита.

 I.      Правна уредба

 А.      Правото на Съюза

 1.      Регламент № 1215/2012

5.        В съображение 4 от Регламент № 1215/2012 се посочва следното:

„Някои различия между националните норми, които са приложими по отношение на компетентността и признаването на съдебни решения, затрудняват гладкото функциониране на вътрешния пазар. Затова от съществено значение са разпоредбите за уеднаквяване на правилата по спорове за компетентност по граждански и търговски дела и за осигуряване на бързо и опростено признаване и изпълнение на съдебни решения, постановени в държава членка“.

6.        Съгласно съображения 15 и 16 от този регламент:

„(15)      Правилата за компетентността следва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника. Винаги следва да е налице компетентност на това основание, освен в няколко ясно определени случаи, когато предметът на спора или автономията на страните обосновава различен свързващ фактор. […]

(16)      Наред с местоживеенето на ответника следва да съществуват алтернативни основания за компетентност, които са основани на тясна връзка между съда и процесуалното действие или с оглед да се улесни доброто правораздаване. С наличието на тясна връзка следва да се гарантира правна сигурност и да се избягва възможността срещу ответника да бъде подаден иск в съд на държава членка, която той не би могъл разумно да предвиди. Това е важно, особено при спорове относно извъндоговорни задължения, произтичащи от нарушения на правото на личен живот и на правата, свързани с личността, включително клеветата“.

7.        Член 4, параграф 1 от Регламента предвижда, че „[п]ри условията на настоящия регламент, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

8.        Член 7 от Регламент № 1215/2012 има следната редакция:

„Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:

1)      а)      по дела, свързани с договор — в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение;

б)      за целите на настоящата разпоредба и освен ако не е договорено друго, мястото на изпълнение на въпросното задължение е:

–        в случая на продажба на стоки, мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени,

–        в случая на предоставяне на услуги, мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени;

в)      ако не се прилага буква б), тогава се прилага буква а);

[…]“.

 2.      Регламент (ЕО) № 593/2008

9.        Съгласно съображения 7 и 17 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I)(3):

„(7)      Предметът и разпоредбите на настоящия регламент следва да са в съответствие с Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела[(4)] (Брюксел I) и Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II)[(5)].

[…]

(17)      Що се отнася до приложимото право при липса на избор, понятието за „предоставяне на услуги“ и „продажба на стоки“ следва да се тълкува по същия начин, както при прилагането на член 5 от Регламент […] № 44/2001, доколкото продажбата на стоки и предоставянето на услуги попадат в приложното поле на посочения регламент. Въпреки че договорите за франчайз и дистрибуция са договори за услуги, те са предмет на специални норми“.

10.      Член 16 от този регламент, озаглавен „Множество длъжници“, гласи следното:

„Ако кредитор има права срещу няколко длъжници на основание едно и също задължение и един от длъжниците вече е удовлетворил частично или изцяло кредитора, правото, уреждащо задължението на длъжника към кредитора, урежда също така и правата на длъжника [да предяви регресен иск] срещу останалите длъжници. Другите длъжници могат да противопоставят възраженията, които са имали срещу кредитора, в степента, позволена от правото, уреждащо техните задължения към кредитора“.

 3.      Директива 2002/65/ЕО

11.      Член 2, буква б) от Директива 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година относно дистанционна търговия на потребителски финансови услуги и за изменение на Директива 90/619/ЕИО на Съвета и на Директиви 97/7/ЕО и 98/27/ЕО(6) определя понятието „финансова услуга“ като „всяка услуга от банково, кредитно, застрахователно, лично-пенсионно, инвестиционно или платежно естество“.

 Б.      Австрийското право

12.      В член 896 от Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс, наричан по-нататък „ABGB“) се посочва, че само на погасил целия дълг солидарен съдлъжник е разрешено, дори и без да е имало прехвърляне на права, да изисква от останалите длъжници възстановяването, при това на равни части, ако между тях не е бил договорен никакъв пропорционален дял.

13.      Преди изменението му с Zahlungsverzugsgesetz (Закон за просрочените плащания) от 20 март 2013 г.(7), член 905, параграф 2 от ABGB предвижда, че длъжникът следва в случай на съмнение на свой риск и за своя сметка да извърши паричните плащания по местоживеенето (седалището) на кредитора.

14.      С този закон в ABGB се въвежда и член 907a, съгласно който парично задължение следва да се погасява по местоживеенето или седалището на кредитора, като паричната сума се предаде там или се преведе по банкова сметка, посочена от кредитора.

15.      Съгласно член 1042 от ABGB лице, което поеме от името на друго лице разходи, които другото лице по силата на разпоредбите на настоящия кодекс е следвало да поеме само, има право да иска възстановяването им.

16.      По силата на член 1503, параграф 2, точка 1 от ABGB член 907a от него се прилага в редакцията на въпросния закон за правоотношения, установени след 16 март 2013 г. По отношение на правоотношения, установени преди тази дата се прилагат досегашните разпоредби. Ако такива установени по-рано правоотношения предвиждат обаче многократни парични плащания, за плащанията, които стават дължими след 16 март 2013 г., се прилагат новите разпоредби.

 II.      Спорът в главното производство

17.      Пред австрийските юрисдикции г‑н Stefan Benkö (наричан по-нататък „ищецът“), австрийски гражданин, предявява регресен иск срещу г‑жа Saale Kareda (наричана по-нататък „ответницата“), естонска гражданка, живяла с него на съпружески начала, като иска сумата от 17 145,41 EUR, ведно с лихви и разноски.

18.      Докато пребивават заедно в Австрия, през 2007 г. ищецът и ответницата придобиват къща, като за целта вземат три заема на обща стойност от 300 000 EUR (наричани по-нататък „кредитът“) от австрийска банка. И двамата са имали качеството на кредитополучатели, като запитващата юрисдикция посочва, че и двамата са били солидарни съдлъжници.

19.      В края на 2011 г. ответницата прекратява съвместното съжителство и се премества да живее в Естония. В това отношение запитващата юрисдикция уточнява, че настоящото ѝ местоживеене в Естония е неизвестно.

20.      От юни 2012 г. ответницата спира да изпълнява задълженията си по погасяване на кредита. Поради това ищецът плаща не само своите вноски по кредита, но и погасителните вноски, дължими от ответницата, с която е живял на съпружески начала, до юни 2014 г. Именно тези погасителни вноски са предмет на настоящия иск.

21.      Landesgericht St. Pölten (Областен съд Санкт Пьолтен, Австрия), първоинстанционен съд, се свързва с посолството на Естония в Австрия, за да узнае местоживеенето на ответницата, но безрезултатно. При тези условия е назначен процесуален представител да я представлява.

22.      Този процесуален представител, получил всички връчвания, повдига възражение за липса на компетентност в първоинстанционното производство, с мотива че местоживеенето на ответницата е в Естония, на територията на друга държава членка. Освен това според него описаната от ищеца фактическа обстановка не попада в приложното поле на разпоредбите на глава II, раздели 2—7 от Регламент № 1215/2012, разпоредби относно съдебната компетентност, с които се извършва дерогация от общото правило относно компетентността, установено в член 4, параграф 1 от същия регламент. Във всички случаи той поддържа, че сезираният от ищеца Landesgericht St. Pölten (Областен съд Санкт Пьолтен) няма териториална компетентност, тъй като заемът е бил взет от австрийска банка и мястото на изпълнение на престацията, а именно седалището на тази банка, се намира на територия, за която този съд няма компетентност.

23.      С решение от 5 август 2015 г. Landesgericht St. Pölten (Областен съд Санкт Пьолтен) установява липсата на международна компетентност. Ищецът обжалва това решение пред Oberlandesgericht Wien (Върховен областен съд Виена, Австрия), който с решение от 28 декември 2015 г. изменя решението от 5 август 2015 г.

24.      Тогава ответницата подава ревизионна жалба пред запитващата юрисдикция.

 III.      Преюдициалните въпроси

25.      Тъй като Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) изпитва съмнения относно тълкуването, което следва да се даде на разпоредбите на правото на Съюза, решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли член 7, точка 1 от Регламент № 1215/2012 да се тълкува в смисъл, че правото на длъжник по (съвместен) договор за банков кредит, който е погасявал вноските по кредита сам, да предяви иск за възстановяване (компенсация/регресен иск) срещу другия длъжник по този договор за кредит, представлява производно (вторично) право, произтичащо от договора за кредит?

2)      При утвърдителен отговор на първия въпрос:

Следва ли мястото на предявяване на иска за възстановяване (компенсация/регресен иск) на длъжник срещу другия длъжник по съвместен договор за кредит да се определи:

а)      по член 7, точка 1, буква б), второ тире от този регламент („Предоставяне на услуги“) или

б)      по член 7, точка 1, буква а) във връзка с буква в) от Регламента съгласно lex causae?

3)      При утвърдителен отговор на втори въпрос, буква а):

Отпускането на кредита от страна на банката ли е специфичната престация по договора за кредит и определя ли се следователно мястото на изпълнение на тази услуга съгласно член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент № 1215/2012 според седалището на банката, ако отпускането на кредита е осъществено изключително на това място?

4)      При утвърдителен отговор на втори въпрос, буква б):

Кой момент е релевантен за определянето на мястото на изпълнение по отношение на нарушеното договорно задължение по член 7, точка 1, буква а) от този регламент:

а)      моментът, към който двамата длъжници са взели кредита (март 2007 г.), или

б)      съответният момент, в който длъжникът по кредита, който има право на регресен иск, е извършил плащанията към банката, от които извежда правото си на регресен иск (от юни 2012 г. до юни 2014 г.)?“.

 IV.      Моят анализ

26.      В настоящото дело запитващата юрисдикция иска да се определи, по силата на установените с Регламент № 1215/2012 правила относно компетентността, юрисдикцията, компетентна да разгледа спора в главното производство.

27.      Цялото затруднение по това дело произтича от факта, че искът в главното производство, предявен от ищеца, е регресен иск между съдлъжници, в чиято основа е договор за кредит, сключен между тях и австрийска банка.

28.      В действителност въпросът, на който е от първостепенно значение да се отговори, преди да се разгледат правилата относно компетентността, които могат да се привържат към положението в главното производство, е дали за прилагането на този регламент може да се „отделят“ от договора за кредит правоотношенията, породени между солидарни съдлъжници вследствие на сключването на този договор, или това формира едно неразривно цяло.

29.      Поради съображенията, които излагам по-долу, считам, че правоотношенията между солидарни съдлъжници, породени от сключването на договор за кредит, са неразривно свързани с този договор.

30.      Тези правоотношения всъщност произтичат от договора за кредит, по който солидарните съдлъжници заедно са дали свободно съгласието си. Следователно в отношенията с общия кредитор всеки от тях е приел да изплати целия дълг. Престацията, представляваща предоставянето на пари в заем, е неразривно свързана със задължението за връщане. Заем, с който не е обвързано задължение за връщане, фактически би представлявал дарение. Поради това солидарното задължение за връщане е съставна част от договорния механизъм.

31.      Вярно е също така, че съдлъжникът, изплатил целия или част от дела на другия съдлъжник по общия дълг, може да си възстанови така изплатената сума, като предяви регресен иск. Следователно самото основание на този иск е свързано с наличието на този договор. При това положение би било изкуствено за целите на прилагане на Регламент № 1215/2012 тези правоотношения да се разделят от договора, който ги е породил и който представлява основанието за тях(8). Възприемането на друго решение би могло да доведе, по отношение на искания, основани на един и същ договор, до мултиплициране на основанията за компетентност. Юрисдикцията на една държава членка би била компетентна по отношение на споровете, породени между съдлъжниците и банката, докато юрисдикцията на друга държава членка — по отношение на тези, породени между самите съдлъжници.

32.      Следователно е логически по-последователно всички въпроси, които могат да бъдат повдигнати вследствие на сключването на даден договор за кредит, да бъдат разглеждани от един и същ съд. Впрочем това е предвидено изрично в Регламент „Рим I“ относно приложимото право. Както припомня Европейската комисия, член 16 от този регламент, озаглавен „Множество длъжници“, предвижда по-специално, че „[а]ко кредитор има права срещу няколко длъжници на основание едно и също задължение и един от длъжниците вече е удовлетворил частично или изцяло кредитора, правото, уреждащо задължението на длъжника към кредитора, урежда също така и правата на длъжника [да предяви регресен иск] срещу останалите длъжници“.

33.      Ето защо не виждам никаква причина положението да бъде различно, що се отнася до определянето на компетентната юрисдикция за разглеждането на регресен иск, предявен от съдлъжника по договор за кредит срещу другия съдлъжник. Още повече че съответното прилагане на Регламент „Рим I“ и Регламент № 1215/2012 ме задължава да бъда последователен в тяхното тълкуване(9). Освен това разделянето на правоотношенията между солидарни съдлъжници по обвързващия ги договор би противоречало на целта за висока степен на предвидимост, към която Регламент № 1215/2012 се стреми(10). Така за солидарните съдлъжници това да знаят, че споровете, които могат да се породят от правоотношенията им, биха били подчинени на същите правила относно компетентността като тези, уреждащи самия договор за кредит, безспорно представлява висока степен на предвидимост.

34.      Ето защо всички тези съображения ме водят до извода, че компетентността на юрисдикцията, натоварена да разгледа спор относно правоотношенията между солидарните съдлъжници, породени от сключването на договор за кредит, трябва да бъде тази, предвидена за споровете, породени от този договор.

35.      Тъй като договорът за кредит без никакво съмнение попада в обхвата на делата, свързани с договор, считам, че член 7, точка 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че регресен иск между съдлъжниците по договор за кредит попада в обхвата на „делата, свързани с договор“, по смисъла на тази разпоредба.

36.      При това положение запитващата юрисдикция иска да се установи кое би било мястото на изпълнение на въпросното задължение, тъй като това място се определя различно в този член в зависимост от това дали посоченият договор е за продажба на стоки или за предоставяне на услуги, или пък не е нито от единия, нито от другия вид.

37.      Така с втория и третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7, точка 1, буква б), второ тире от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит, въз основа на който е предявен регресен иск от съдлъжник, трябва да бъде квалифициран като договор за предоставяне на услуги по смисъла на тази разпоредба. Ако случаят е такъв, дали договорното задължение, съществено за този договор, е отпускането на заема, при положение че мястото на изпълнение на задължението е седалището на банката?

38.      Според мен няма никакво съмнение, че договорът за кредит е договор за предоставяне на услуги.

39.      Съдът е приел, че „понятието за услуги най-малкото предполага, че предоставящата услугите страна извършва определена дейност срещу възнаграждение“(11). Той уточнява, че наличието на дейност изисква извършването на действия и изключва простото бездействие(12). Така той изключва от тази квалификация лицензионния договор, с който притежателят на право на интелектуална собственост оправомощава съдоговорителя си да използва това право срещу възнаграждение, при положение че притежателят на правото на интелектуална собственост не извършва никаква престация, като отстъпва използването на правото, а само се ангажира да остави своя съдоговорител свободно да го използва(13).

40.      Случаят е различен при договора за кредит. Всъщност с него даден кредитор, кредитна институция, се съгласява или се задължава да се съгласи да заеме парична сума на заемателя под формата на срок за плащане, а заемателят на свой ред се задължава да върне тази сума, като възнаграждението за този заем се състои в изплащането на произтичащите от него лихви. В случая предоставянето на услугите се състои в предаването на въпросната сума от страна на кредитна институция, която обичайно извършва т.нар. банкови операции.

41.      От това следва, че кредитната операция е финансова услуга. Това впрочем е видно, както подчертава запитващата юрисдикция, от член 2, буква б) от Директива 2002/65, в който понятието „финансова услуга“ се определя като „всяка услуга от банково, кредитно, застрахователно, лично-пенсионно, инвестиционно или платежно естество“.

42.      Самият факт, че дейността на предоставящата услугата страна попада в обхвата на финансовия сектор, не може да има за последица да се изключат договорите, произтичащи от тази дейност, от приложението на член 7, точка 1, буква б) от Регламент № 1215/2012. Изглежда на това основание законодателят действително е предвидил да включи този вид услуги в приложното поле на въпросния регламент относно съдебната компетентност. Както запитващата юрисдикция и Комисията отбелязват, член 63, параграф 1 от Регламент № 44/2001 е предвиждал изключение от прилагането на правилата относно компетентността по дела, свързани с договор, когато мястото на предоставянето на услугите се е намирало в Люксембург. По силата на параграф 3 от този член обаче разпоредбите на последния не са били приложими за договорите за предоставяне на финансови услуги, което означава, че тези договори са се уреждали от специалното правило относно компетентността, предвидено в член 5, точка 1 от този регламент, понастоящем съответстващ на член 7, точка 1 от Регламент № 1215/2012.

43.      Поради това договорът за кредит според мен трябва да бъде квалифициран като договор за предоставяне на услуги по смисъла на член 7, точка 1, буква б), второ тире от този регламент.

44.      Сега остава да се установи кое е мястото на изпълнение на въпросното задължение. Съгласно член 7, точка 1, буква б), второ тире от посочения регламент това е мястото в държавата членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени. Всъщност става въпрос за това да се установи мястото на изпълнение на същественото за договора задължение, тъй като то е критерият на привръзка с оглед на определяне на компетентния съд(14).

45.      В случая считам, че в рамките на договор за кредит това съществено задължение е самото предоставяне на заетата сума. Другото съдържащо се в подобен договор задължение, а именно това на заемателя да върне заетата сума, всъщност съществува единствено посредством изпълнението на престацията на заемодателя, тъй като връщането е само последица от него.

46.      Колкото до самото място на изпълнението на същественото задължение, считам, че единствено мястото, където е седалището на кредитора, е в състояние да осигури висока степен на предвидимост, както и да изпълни целите за близост и уеднаквяване, към които се стреми член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент № 1215/2012(15). Действително това място ще бъде известно за страните от момента на сключване на договора и ще бъде и мястото на юрисдикцията, която ще има най-тясна привръзка с този договор.

47.      Ето защо с оглед на всички гореизложени съображения считам, че член 7, точка 1, буква б), второ тире от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит, въз основа на който е предявен регресен иск от съдлъжник, трябва да бъде квалифициран като договор за предоставяне на услуги по смисъла на тази разпоредба. Мястото на изпълнение на въпросното задължение е там, където е седалището на кредитора, предоставящ кредита.

 V.      Заключение

48.      С оглед на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) въпроси по следния начин:

„1)      Член 7, точка 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че регресен иск между съдлъжниците по договор за кредит попада в обхвата на „делата, свързани с договор“, по смисъла на тази разпоредба.

2)      Член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че:

–        договорът за кредит, въз основа на който е предявен регресен иск от съдлъжник, трябва да бъде квалифициран като договор за предоставяне на услуги по смисъла на тази разпоредба и

–        мястото на изпълнение на въпросното задължение е там, където е седалището на кредитора, предоставящ кредита“.


1      Език на оригиналния текст: френски.


2      ОВ L 351, 2012 г., стр. 1.


3      ОВ L 177, 2008 г., стр. 6 и поправка в ОВ L 309, 2009 г., стр. 87., наричан по-нататък „Регламентът „Рим I“.


4      ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74 и поправка в ОВ L 10, 2014 г., стр. 32.


5      ОВ L 199, 2007 г., стр. 40.


6      ОВ L 271, 2002 г., стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 4, стр. 183.


7      BGBl I, 50/2003.


8      Вж. в този смисъл решение от 12 октомври 2016 г., Kostanjevec (C‑185/15, EU:C:2016:763, т. 38).


9      В този смисъл вж. решение от 21 януари 2016 г., ERGO Insurance и Gjensidige Baltic (C‑359/14 и C‑475/14, EU:C:2016:40, т. 40).


10      Вж. съображение 15 от този регламент.


11      Вж. решение от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch (C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 29). Вж. също решение от 14 юли 2016 г., Granarolo (C‑196/15, EU:C:2016:559, т. 37).


12      Решение от 14 юли 2016 г., Granarolo (C‑196/15, EU:C:2016:559, т. 38).


13      Вж. решение от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch (C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 30 и 31).


14      Вж. решение от 14 юли 2016 г., Granarolo (C‑196/15, EU:C:2016:559, т. 33 и цитираната съдебна практика).


15      Вж. решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins (C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 30—32 и 39).