Language of document : ECLI:EU:C:2019:44

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. SZPUNAR

представено на 22 януари 2019 година(1)

Дело C694/17

Pillar Securitisation Sàrl

срещу

Hildur Arnadottir

(Преюдициално запитване, отправено от Cour de cassation (Касационен съд, Люксембург)

„Преюдициално запитване — Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Конвенция от Лугано II — Директива 2008/48/ЕО — Договор за кредит — Понятията „потребител“ и „цел извън търговската дейност или професия“






I.      Въведение

1.        Настоящото преюдициално запитване е относно взаимовръзката между определенията, съдържащи се в два различни правни акта, които попадат в тълкувателната компетентност на Съда, на понятието „потребител“.

2.        По-конкретно, по настоящото дело Cour de cassation (Касационен съд, Люксембург) отправя до Съда въпроса дали автоматично трябва да се приеме, че не е потребител по смисъла на член 15 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(2) лице, сключило договор за заем, който съгласно член 2, параграф 2, буква в) от Директива 2008/48/ЕО(3) не попада в нейния обхват, тъй като общият размер на отпуснатия по този договор кредит надвишава 75 000 EUR.

3.        Всъщност с поставения въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали понятие, закрепено в Директива 2008/48, която хармонизира определени материалноправни норми във връзка с договорите за потребителски кредити, има определящо значение при тълкуването на правило относно компетентността, въведено от законодателя с цел защита на потребителите в презгранични спорове с лица в рамките на тяхната търговска дейност или професия. Затова настоящото дело ще позволи на Съда да развие своята скорошна практика, конкретизирана в решения Vapenik(4) и Kainz(5), свързана с търсенето на съгласуваност между понятията на международното частно право в рамките на правната система на Съюза.

II.    Правна уредба

1.      Конвенцията от Лугано II

4.        Дял II, „Компетентност“, от Конвенцията от Лугано II съдържа в раздел 4, със заглавие „Компетентност при потребителски договори“, чийто член 15, предвижда в параграф 1:

„По отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от разпоредбите в настоящия раздел, без да се засягат разпоредбите на член 4 и член 5, параграф 5, ако:

а)      се отнася за договор за продажба на стоки на изплащане чрез вноски на кредит, или

б)      се отнася за договор за заем, изплатим на части, или за някаква друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, или

в)      във всички останали случаи, договорът е сключен с лице, което извършва търговски или професионални дейности в държава, обвързана по настоящата конвенция, където потребителят има местоживеене, или който с всички средства насочва дейностите си към тази държава или към няколко държави, включително тази държава, и договорът попада в обхвата на тези дейности“.

5.        Съгласно член 16, параграф 2 от тази конвенция:

„Другата страна по договора може да заведе дело срещу потребител […] само в съдилищата на държавата, обвързана по настоящата конвенция, където има местоживеене потребителят“.

6.        Член 23 от Конвенцията от Лугано II позволява със споразумение страните да поверят компетентността за разглеждане на спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, на съд или на съдилищата на държава, обвързана от посочената конвенция. По отношение на производствата по раздел 4 от тази конвенция по дела във връзка с договори, сключени от потребители, член 17 от нея обаче предвижда:

„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение:

1.      което е сключено след възникване на спора, или

2.      което допуска потребителят да започне дело в съдилища, различни от тези, посочени в настоящия раздел, или

3.      което е сключено между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава, обвързана по настоящата конвенция, и което предоставя компетентност на съдилищата на тази държава, при условие че това споразумение не противоречи на законодателството на тази държава“.

2.      Директива 2008/48

7.        Съгласно съображение 10 от Директива 2008/48:

„Определенията, които се съдържат в настоящата директива, определят обхвата на хармонизацията. Поради това задължението на държавите членки да приведат в изпълнение разпоредбите на настоящата директива следва да бъде ограничено до нейното приложно поле, както е очертано от тези определения. Настоящата директива обаче следва да не засяга прилагането от държавите членки, в съответствие с правото на Общността, на разпоредбите на настоящата директива за области, които не попадат в нейното приложно поле. По този начин дадена държава членка може да запази или въведе национално законодателство, което съответства на разпоредбите на настоящата директива или на някои от разпоредбите на [Директивата] относно договори за кредит, които не попадат в приложното поле на настоящата директива, например договори за кредит за суми, по-малки от 200 EUR и по-големи от 75 000 EUR […]“.

8.        Член 2 от тази директива, озаглавен „Приложно поле“, предвижда:

„1.      Настоящата директива се прилага за договори за кредит.

2.      Настоящата директива не се прилага спрямо следните договори:

[…]

в)      договори за кредит, чийто общ размер е на стойност, по-малка от 200 EUR или надвишаваща 75 000 EUR;

[…]“.

9.        Член 3, буква а) от Директива 2008/48 определя понятието „потребител“ като „всяко физическо лице, което при сделки, попадащи в приложното поле на настоящата директива, действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност“.

III. Фактите по спора в главното производство

10.      През март 2005 г. ответницата в главното производство, г‑жа Hildur Arnadottir, пребиваваща в Исландия, тегли заем от дружеството Kaupthing Bank Luxembourg на стойност, която се равнява на над един милион евро. Със заема ответницата в главното производство желае да придобие акции в исландското дружество Bakkavör Group hf, на което е един от ръководителите. Заемът е трябвало да бъде върнат наведнъж, най-късно на 1 март 2010 г.

11.      Изплащането на кредита е обезпечено с договор за поръчителство с Bakkavör Group, подписан от ответницата в главното производство и друг ръководител на дружеството.

12.      Впоследствие Kaupthing Bank Luxembourg се разделя на две образувания. Едното от тях, ищец в главното производство, а именно дружеството Pillar Securitisation Sàrl, предявява пред люксембургските съдилища иск за възстановяване на изтегления от ответницата в главното производство заем, като се позовава на клаузата от договора за заем, определяща ги като компетентни юрисдикции.

13.      В първоинстанционното производство Tribunal d’arrondissement de Luxembourg (Окръжен съд гр. Люксембург, Люксембург) приема, че спорът не му е подсъден, тъй като ответницата в главното производство трябва да се счита за потребител по смисъла на член 15 от Конвенцията от Лугано II. В резултат от това посоченият съд приема, че клаузата за предоставяне на правораздавателна компетентност на люксембургските съдилища трябва да бъде оставена без приложение, тъй като не е в съответствие с изключенията по член 17 от Конвенцията от Лугано II.

14.      Във второинстанционното производство Cour d’appel (Апелативен съд, Люксембург) потвърждава липсата на компетентност на люксембургските съдилища за произнасяне по иска.

15.      Ищецът в главното производство подава касационна жалба, в която сочи три отделни основания.

16.      От акта за преюдициално запитване е видно, че от една страна, според запитващата юрисдикция първото основание не е налице, а от друга страна, все още липсва окончателно решение на тази юрисдикция по второто и третото основание.

17.      В рамките на второто основание, с което се твърди нарушение на член 15 от Конвенцията от Лугано II, ищецът в главното производство е недоволен от констатацията на Cour d’appel (Апелативен съд), че извършената от ответницата в главното производство инвестиция благодарение на договора за заем е имала цел, попадаща извън търговската ѝ дейност или професия.

18.      В рамките на третото основание, с което се твърди нарушение на същата разпоредба, ищецът в главното производство упреква Cour d’appel (Апелативен съд), че не е взел предвид факта, че сключеният от ответницата договор за заем не попада в обхвата на Директива 2008/48, която изключва от приложното си поле договорите за кредит в общ размер над 75 000 EUR. Поради това според ищеца в главното производство макар понятието „потребител“ по смисъла на член 15 от Конвенцията от Лугано II да е самостоятелно, не би могло да се приеме, че договор за заем с общ размер над 75 000 EUR е потребителски договор за целите на прилагане на тази разпоредба.

19.      Предвид тези основания Cour de cassation (Касационен съд) иска да установи дали приложното поле на Директива 2008/48 има значение при определяне на понятието „потребител“ по смисъла на член 15 от Конвенцията от Лугано II.

IV.    Преюдициалният въпрос и производството пред Съда

20.      С оглед на изложените обстоятелства Cour de cassation Luxembourg (Касационен съд, Люксембург) решава да спре производството по делото и да отправи следния преюдициален въпрос до Съда:

„В контекста на договор за кредит, който поради общия размер на кредита не попада в приложното поле на Директива [2008/48], може ли лице да се счита за „потребител“ по смисъла на член 15 от [Конвенцията от Лугано II] по съображение, че договорът е сключен за цел, която може да се приеме, че е извън търговската дейност или професия на лицето, ако няма национална разпоредба, която да предвижда, че нормите на тази директива се прилагат и за области извън нейното приложно поле?“.

21.      Актът за преюдициално запитване постъпва в секретариата на Съда на 11 декември 2017 г.

22.      Страните в главното производство, люксембургското, португалското и швейцарското правителство, както и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда.

V.      Съображения

1.      Предварителни бележки

23.      С преюдициалния въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали, когато няма национална разпоредба, която да предвижда, че разпоредбите на Директива 2008/48 се прилагат в области извън нейното приложно поле, лице, сключило за лични нужди договор за кредит, който не попада в обхвата на тази директива поради общия си размер, би могло все пак да се счита за потребител по смисъла на член 15 от Конвенцията от Лугано II.

24.      В акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва, че причина да отправи запитване до Съда за тълкуването на член 15 от Конвенцията от Лугано II са второто и третото основание от касационната жалба на ищеца в главното производство. Второто основание обаче няма отношение към съгласуваността между тази конвенция и Директива 2008/48. Би могло да се приеме, че с това основание ищецът в главното производство всъщност оспорва факта, че ответницата в главното производство е действала за лични нужди при сключването на разглеждания договор.

25.      В този ред на мисли в своето писмено становище Комисията посочва, че изпитва съмнения относно същия този извод на запитващата юрисдикция. От своя страна люксембургското правителство, без да поставя под въпрос изложената квалификация на фактите, формулира само абстрактно някои съображения относно естеството и целта на потребителските договори.

26.      При това положение считам, че второто касационно основание, както и съображенията на Комисията се отнасят до предпоставката, от която изхожда запитващата юрисдикция. Всъщност до Съда не е отправен въпросът дали, с изключение на общия размер на кредита, има други факти по главното производство, които позволяват да се поддържа тезата, че ответницата в главното производство не би трябвало да се счита за потребител.

27.      При всички положения в акта за преюдициално запитване не се съдържат данни, които да позволят служебно този въпрос да се разгледа задълбочено. Цялата информация, с която разполага Съдът, е от ищеца в главното производство, който оспорва липсата на компетентност на люксембургските съдилища да се произнесат по неговия иск. При това положение, независимо от съмненията по въпроса, предвид разпределението на компетентност между Съда и националните юрисдикции няма да разглеждам въпроса дали ответницата в главното производство е действала за лични нужди при сключването на договора за кредит. Поради това в настоящото заключение ще се огранича с анализа на правните проблеми, отразени в преюдициалния въпрос, формулиран от запитващата юрисдикция.

2.      Позициите на страните

28.      Единствено ищецът в главното производство поддържа, че член 15 от Конвенцията от Лугано II не допуска възможността за потребител да се счита заемателят, сключил договор за кредит, който поради размера си не попада в приложното поле на Директива 2008/48. На първо място, като се позовава на Обяснителния доклад относно Конвенцията от Лугано II, изготвен от проф. Fausto Pocar(6), ищецът в главното производство твърди, че член 15 от тази конвенция трябва да се тълкува с оглед на законодателството на Съюза, и по-специално на Директива 2008/48(7). На второ място, ищецът в главното производство по същество счита, че като е изключил от приложното поле на Директивата договорите за кредит в размер над 75 000 EUR, законодателят е приел, че лицата, които сключват договори за кредит над този размер, не се нуждаят от специална закрила. Поради това предимствата, произтичащи от правила за компетентност като тези по член 15 от Конвенцията от Лугано II, не трябвало да се разпростират по отношение на лица, чиято специална закрила не е оправдана.

29.      Обратно, ответницата в главното производство, португалското и швейцарското правителство, както и Комисията са на мнение, че тълкуването на член 15 от Конвенцията от Лугано II не зависи от Директива 2008/48. По същество те считат, че понятието „потребител“, съдържащо се в тази разпоредба, трябва да се тълкува самостоятелно и поради това независимо от ограниченията на общия размер на кредита, посочени в член 2, параграф 2, буква в) от Директива 2008/48.

3.      Анализ

30.      Както е формулиран от запитващата юрисдикция, преюдициалният въпрос е относно понятието „потребител“ по смисъла на Конвенцията от Лугано II и на Директива 2008/48. Въпреки това същинският правен проблем по настоящото дело не е непосредствено свързан с определенията на понятието „потребител“, съдържащи се в Конвенцията от Лугано II и в Директива 2008/48, а на понятията „договор“ и „сделка“, съдържащи се в член 15 от Конвенцията и в член 3 от Директивата.

31.      Всъщност в тези два правни акта ядрото в определението на понятието „потребител“ до голяма степен е еднакво.

32.      Член 3, буква а) от Директива 2008/48 определя понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което при сделки, попадащи в приложното поле на тази директива, действа „извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност“.

33.      Също така съгласно член 15 от Конвенцията от Лугано II потребителят е лице, сключило договор за „цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия“.

34.      Поради това, поне в контекста на настоящото дело, основната разлика между посочената разпоредби на Директива 2008/48 и тази от Конвенцията от Лугано II е, че потребителят действа в рамките съответно на „сделки, попадащи в приложното поле на [Директива 2008/48]“, и на „договор, сключен от [него]“.

35.      Макар че Директива 2008/48 не определя понятието „сделка“, все пак в член 2 от нея, озаглавен „Приложно поле“, в параграф 2 се уточняват договорите, за които същата не се прилага. По-специално от член 2, параграф 2, буква в) от посочената директива е видно, че тя не се прилага за договори за кредит, чийто общ размер е на стойност, по-малка от 200 EUR или надвишаваща 75 000 EUR.

36.      За сметка на това втората част на член 15, параграф 1 от Конвенцията от Лугано II уточнява за кои договори, сключени от потребител в посочения по-горе смисъл, се прилагат разпоредбите на дял II, раздел 4 от тази конвенция. Конвенцията от Лугано II обаче не ограничава приложното поле на разпоредбите от този раздел до договори на стойност, по-ниска или по-висока от определена сума.

37.      Поради това приключвам тази част от анализа с констатацията, че понятието „договор“ по смисъла на член 15 от Конвенцията от Лугано II и понятието „сделка“ по смисъла на Директива 2008/48 са независими едно от друго, що се отнася до общия размер на предоставения на заемателя кредит. Освен това понятието „сделка“ по смисъла на член 3, буква а) във връзка с член 2, параграф 2, буква в) от Директива 2008/48 определя приложното поле на тази директива и не следва да се прилага извън нейните рамки. По тази причина намирам, че определенията на понятието „потребител“, съдържащи се в Конвенцията от Лугано II и в Директива 2008/48, които характеризират потребителя като използват съответно „договор“ или „сделка“, също са независими едно от друго, поне що се отнася до общия размер на кредита, предоставен по силата на разглеждания договор.

38.      С оглед на изложените от страните доводи на следващо място ще съпоставя представеното по-горе тълкуване, на първо място, с практиката на Съда и идеята за съгласуваност на понятията от правото на Съюза, залегнала в нея, и на второ място, с разясненията в доклада „Pocar“ във връзка с член 15 от Конвенцията от Лугано II. Накрая, на трето място, предвид формулировката на преюдициалния въпрос, ще разгледам евентуалното значение, което има за отговора на поставения въпрос изборът на законодателя при транспонирането на Директива 2008/48 в националното право.

1.      Съгласуваност на понятията от правото на Съюза

39.      Споделям изложения от някои страни довод, че в решение Vapenik(8) Съдът приема, че за да се гарантира спазването на целите на законодателя на Съюза в областта на сключените от потребители договори, както и съгласуваността на правото на Съюза, следва по-специално да се вземе предвид съдържащото се в други актове от правото на Съюза понятие „потребител“.

40.      Според мен е очевидно, че основното послание в този откъс от решение Vapenik(9) се отнася не само за тълкуването на понятието „потребител“, но и за всички понятия от правото на Съюза. Въпреки това не намирам за убедителна идеята, че понятието „договор“ по смисъла на член 15 от Конвенцията от Лугано II би следвало да се тълкува с оглед на понятието „сделка“ по смисъла на член 3, буква а) във връзка с член 2, параграф 2, буква в) от Директива 2008/48.

41.      Вярно е, че Конвенцията от Лугано II не обвързва само държави — членки на Съюза. Същевременно, въпреки че териториалното приложно поле на Конвенцията от Лугано II е по-широко от това на Регламент (ЕО) № 44/2001(10) и на заменилия го Регламент (ЕС) № 1215/2012(11), релевантността на основното послание на решение Vapenik(12) в контекста на настоящото дело се дължи на това, че тази конвенция и споменатите регламенти имат един и същ предмет, една и съща систематика и едни и същи правила относно компетентността(13). Освен това всеки съд, който прилага и тълкува Конвенцията от Лугано II, е правно задължен да осигури сходно тълкуване на еквивалентните разпоредби на посочените актове(14). Следователно, на първо място, Конвенцията от Лугано II трябва да се разглежда в контекста на непрекъснатото взаимодействие между брюкселския режим и луганския режим(15). На второ място, подобно на разпоредбите на споменатите регламенти, понятията, съдържащи се в член 15 от Конвенцията от Лугано II, трябва да се тълкуват самостоятелно, главно на основата на системата и целите на Конвенцията, за да се осигури нейното еднакво прилагане във всички обвързани от нея държави членки(16).

42.      С тези уговорки, не смятам, че е възможно от решение Vapenik(17) да се направят изводи, които могат да подкрепят отрицателен отговор на поставения по настоящото дело преюдициален въпрос.

43.      На първо място, в посоченото решение Съдът тълкува разпоредбите на Регламент (ЕО) № 805/2004(18), който е част от правната уредба, с която Съюзът си поставя за цел да развие съдебното сътрудничество по граждански дела с международен елемент. При това положение Съдът констатира, че предвид допълващия характер, който правните норми, установени с Регламент № 805/2004, имат спрямо включените в Регламент № 44/2001, разпоредбите на последния се оказват с особено голямо значение(19). По-нататък, все в контекста на съгласуваността на правните инструменти на правото на Съюза, Съдът посочва(20) Директива 93/13/ЕИО(21) и Регламент (ЕО) № 593/2008(22). Изборът на тези два правни инструмента на правото на Съюза в разглеждания в решение Vapenik(23) контекст ми се струва очевиден. Регламент № 593/2008 въвежда стълкновителни норми, които на свой ред са допълнителни спрямо правилата за международна компетентност на Регламент № 44/2001(24), докато Директива 93/13, макар подобно на Директива 2008/48 да хармонизира материалноправни норми, по принцип се прилага за всички договори, сключени от потребители и поради това въвежда универсален стандарт на закрила(25) за потребителите в рамките на Съюза(26).

44.      С оглед на решение Vapenik(27) изборът на актовете на правото на Съюза, които се вземат предвид при тълкуването на понятия от друг акт, не е случаен. Показателно е, че макар делото, приключило с това решение, да е относно плащането на дължимата сума по договор за паричен заем, Съдът не споменава Директива 2008/48. По тази логика с оглед на обстоятелствата по настоящото дело не намирам, че Директива 2008/48 би могла да има определящо значение за тълкуването на член 15 от Конвенцията от Лугано II.

45.      На второ място, в решение Vapenik(28) въз основа на трите акта на правото на Съюза, посочени по-горе, Съдът стига до общ извод с относително широк обхват, а именно тъй като имат за цел защита на потребителите с оглед на възстановяване на равенството между страните по договори, сключени между потребител и професионалист, разпоредбите на правото на Съюза не могат да се прилагат и по отношение на лица, за които тази защита не е обоснована(29). Идеята обаче, че поради определено условие на договора, например общия размер на кредита, страна по него не би трябвало да се счита за потребител по смисъла на дадена директива, не би могла да се възприеме като извод с толкова широк обхват, съпоставим с този по решение Vapenik(30).

46.      Накрая, на трето място, дори в контекста на регламентите, които видно от техните съображения, изрично се стремят към съгласуваност(31), а именно регламенти № 864/2007 и № 44/2001, в решение Kainz(32), постановено след решение Vapenik(33), Съдът посочва, че „[ж]еланата съгласуваност в никакъв случай не би могла да доведе до тълкуване на разпоредбите на Регламент № 44/2001, което не отговаря на систематиката и целите на този регламент“.

47.      Всъщност целите на Директива 2008/48 и на Конвенцията от Лугано II се различават значително. Целта на Директива 2008/48 е да хармонизира някои аспекти на правната уредба в областта на договорите за потребителски кредит, и по-специално условията във връзка с информацията за потребителя/заемателя, а Конвенцията от Лугано II има за цел да установи правилата за определяне на съда, компетентен да се произнесе по граждански и търговски спорове. Разпоредбите на дял II, раздел 4 от тази конвенция са породени от стремежа да бъде защитен потребителят, считан за икономически по слаба и юридически по-неподготвена от своя съдоговорител страна по договора.

48.      Паралелът, който запитващата юрисдикция има предвид в преюдициалния въпрос, а именно че праговете за общия размер на кредита по Директива 2008/48 ограничават обхвата на член 15 от Конвенцията от Лугано II, би довел до положение, в което лица, сключили договор за кредит в размер под 200 EUR, не биха се считали да „потребители“ и не биха могли да се позовават на тази разпоредба от Конвенцията от Лугано II. Струва ми се обаче, че това положение не би било в съответствие с целите на Конвенцията от Лугано II. Очевидно е, че няма съществена разлика в предполагаемата по-слаба позиция на лице, сключило договор за кредит от 100 EUR, и лице, което е сключило такъв договор на стойност 200 EUR.

49.      В обобщение, при тълкуването на разпоредбите на Конвенцията от Лугано II е възможно да се почерпи вдъхновение от други актове от правото на Съюза или от разпоредбите на международното частно право на Съюза като цяло. Следователно е възможно тези актове да укажат как трябва да се тълкуват определени понятия, съдържащи се в тези разпоредби.

50.      Необходима е обаче предпазливост при такова тълкуване, вдъхновено от други актове от правото на Съюза, предвид опасността да се стигне до изводи, които могат да се окажат прекалени. В този смисъл, първо, тези правни актове трябва да бъдат грижливо подбирани в зависимост от съотношението им с тълкувания акт и ролята им в правната система на Съюза. Второ, дори да е възможно от такива източници да се почерпи вдъхновение за изводи с общо значение, тези изводи не могат все пак да се отнасят за по-незначителните подробности, с които законодателят на Съюза определя приложното поле на правните актове с конкретен и ограничен обхват. Накрая, трето, съгласуваното тълкуване на понятията, съдържащи се в актовете на международното частно право на Съюза, не би следвало да доведе до тълкуване на разпоредбите на тези актове, което е в разрез с тяхната систематика и цели.

51.      В този смисъл, с оглед на трите изложени съображения, паралелът, който се има предвид в преюдициалния въпрос относно понятията от Конвенцията от Лугано II и Директива 2008/48, не би могъл да бъде приет.

2.      Докладът „Pocar“

52.      Както посочват няколко страни в писмените си становища, от точка 81 от доклада „Pocar“ следва, че широката концепция за потребителски договори, възприета в член 15 от Конвенцията от Лугано II, обхваща всички договори, които са регулирани от директивите на Съюза като сключени от потребители договори, включително договори, при които кредиторът отпуска или обещава да отпусне потребителски кредит под формата на отсрочено плащане, заем или друга подобна финансова договореност, доколкото те са уредени в Директива 87/102/ЕИО(34), която, напомням, е отменена и заменена от Директива 2008/48(35).

53.      Изводът обаче на ищеца в главното производство от този откъс от доклада „Pocar“, а именно че отговорът на преюдициалния въпрос трябва да бъде отрицателен, изглежда не съответства на намерението на автора на доклада.

54.      Подобно на Комисията, считам, че за да се разбере точка 81 от доклада „Pocar“, следва добре да се очертае ролята на член 15 от Конвенцията от Лугано II в системата от правила за компетентност, въведена от нея.

55.      При действието на предшестващия Конвенцията от Лугано II акт, а именно на първата Конвенция от Лугано(36), разпоредбите от нейния дял II, раздел 4 намират приложение за ограничени категории от договори в съответствие с член 13 от тази конвенция. Член 15 от Конвенцията от Лугано II значително разширява кръга от договори, обхванати от разпоредбите на този раздел.

56.      Действително, видно от точка 81 от доклада „Pocar“, докато в член 13, първа алинея, точка 3 от Конвенцията от Лугано се говори за „всеки друг договор за доставка на стоки или договор за предоставяне на услуги“, член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията от Лугано II се отнася за „всички останали случаи“, без да ограничава изчерпателно предмета на съответния договор. За да илюстрира промяната в приложното поле на разпоредбите от дял II, раздел 4 на Конвенцията от Лугано, докладът „Pocar“ посочва различни директиви от правото на Съюза. При все това фактът, че са посочени тези директиви, не следва да се разбира в смисъл, че приложното им поле, от една страна, и това на Конвенцията от Лугано, от друга, е съгласувано до най-малки подробности. Всъщност по този начин са илюстрирани договорите, които предвид своя предмет попадат в обхвата на разпоредбите от дял II, раздел 4 на Конвенцията от Лугано II.

57.      В този смисъл докладът „Pocar“ не подкрепя извода, че договор, който предвид своята цел поначало попада в приложното поле на Директива 2008/48, но поради общия размер на кредита е изключен от него, остава автоматично извън обхвата на разпоредбите от дял II, раздел 4 от Конвенцията от Лугано II.

3.      Значение на законодателния избор за транспониране на Директива 2008/48 за отговора на преюдициалния въпрос

58.      Формулировката на преюдициалния въпрос приканва към проверка дали отговорът на този въпрос зависи от това дали националният законодател е избрал да прилага разпоредбите за транспониране на Директива 2008/48 в области, които не попадат в нейното приложно поле. Тази възможност е изрично призната на държавите членки в съображение 10 от Директива 2008/48, в съответствие с което „дадена държава членка може да запази или въведе национално законодателство, което съответства на разпоредбите на настоящата директива или на някои от разпоредбите на държавата членка относно договори за кредит, които не попадат в приложното поле на настоящата директива, например договори за кредит за суми, по-малки от 200 EUR и по-големи от 75 000 EUR“.

59.      С оглед на изложените съображения обаче, и по-специално на обстоятелството, че понятията по член 15 от Конвенцията от Лугано II трябва да се тълкуват самостоятелно, единствената възможна констатация е, че изборът на националния законодател относно приложното поле на разпоредбите, приети при транспонирането на Директива 2008/48, е ирелевантен в контекста на правния проблем, повдигнат с преюдициалния въпрос.

60.      Освен това, както отбелязва швейцарското правителство, следва да се държи сметка за това, че някои обвързани от Конвенцията от Лугано II държави не прилагат Директива 2008/48. В този смисъл, независимо от тълкуването на преюдициалния въпрос, може евентуално да се окаже, че в правото на съответната държава Директива 2008/48 не е транспонирана.

61.      Вследствие на изложения по-горе анализ приемам, че лице, сключило договор за кредит за лични нужди, не губи качеството си на потребител по смисъла на член 15, параграф 1 от Конвенцията от Лугано II, когато поради общия размер на кредита този договор не попада в обхвата на Директива 2008/48. Освен това, с оглед на практиката на Съда, праговете относно общия размер на кредита, предвидени в член 2, параграф 2, буква в) от тази директива, не са приложими към член 15, параграф 1 от Конвенцията от Лугано II(37). Този довод не се поставя под съмнение от разясненията, съдържащи се в доклада „Pocar“(38). Накрая, юрисдикция, която възнамерява да приложи член 15 от Конвенцията от Лугано II, не е обвързана от подробните материалноправни разпоредби, приети при транспонирането на Директива 2008/48. Паралелът, който се има предвид в преюдициалния въпрос, не се потвърждава(39).

VI.    Заключение

62.      Предвид всички изложени дотук съображения предлагам Съдът да отговори на поставения от Cour de cassation (Касационен съд, Люксембург) преюдициален въпрос, както следва:

„Член 15 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана на 30 октомври 2007 г., чието сключване е одобрено от името на Общността с Решение 2009/430/ЕО на Съвета от 27 ноември 2008 г., трябва да се тълкува в смисъл, че лице, сключило договор за кредит за лични нужди, не губи качеството си на потребител по смисъла на този член, когато поради общия размер на кредита договорът не попада в обхвата на Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета“.


1      Език на оригиналния текст: френски.


2      Конвенцията е подписана на 30 октомври 2007 г. (ОВ L 147, 2009 г., стр. 5), а сключването ѝ е одобрено от името на Общността с Решение 2009/430/ЕО на Съвета от 27 ноември 2008 г. (ОВ L 147, 2009 г., стр. 1) (наричана по-нататък „Конвенцията от Лугано II“).


3      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66 и поправки в ОВ L 207, 2009 г., стр. 14, ОВ L 199, 2010 г., стр. 40 и ОВ L 234, 2011 г., стр. 46).


4      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790).


5      Решение от 16 януари 2014 г. (C‑45/13, EU:C:2014:7).


6      ОВ С 319, 2009 г., стр. 1, наричан по-нататък „докладът „Pocar“.


7      Вж. точка 81 от доклада „Pocar“.


8      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790, т. 25).


9      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790, т. 25).


10      Регламент на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).


11      Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1).


12      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790, т. 25).


13      Вж. в този смисъл становище 1/03 (Нова Конвенция от Лугано) от 7 февруари 2006 г. (EU:C:2006:81, т. 152).


14      Вж. Протокол 2 относно еднаквото тълкуване на конвенцията и относно постоянния комитет (ОВ L 339, 2007 г., стр. 27). Вж. също решение от 20 декември 2017 г., Schlömp (C‑467/16, EU:C:2017:993, т. 47).


15      Вж. моето заключение по дело Schlömp (C‑467/16, EU:C:2017:768, т. 23).


16      Вж. решение от 28 януари 2015 г., Kolassa (C‑375/13, EU:C:2015:37, т. 22), както и моето заключение по същото дело (C‑375/13, EU:C:2014:2135, т. 33).


17      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790).


18      Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (ОВ L 143, 2004 г., стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 3).


19      Решение от 5 декември 2013 г., Vapenik (C‑508/12, EU:C:2013:790, т. 25). Относно допълващия характер на Регламент № 805/2004 вж. също съображение 20 от него, съгласно което прилагането на писменото удостоверяване като европейско изпълнително основание на безспорни вземания трябва да бъде незадължително за кредитора, който може вместо това да избере системата на признаване и изпълнение, предвидена в Регламент (ЕО) № 44/2001 или други актове на Съюза.


20      Решение от 5 декември 2013 г., Vapenik (C‑508/12, EU:C:2013:790, т. 26 и 29).


21      Директива на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).


22      Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (ОВ L 177, 2008 г., стр. 6).


23      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790).


24      В тази връзка отбелязвам, че Съдът следва сходна логика в решения от 26 май 1982 г., Ivenel (133/81, EU:C:1982:199, т. 15), и от 8 март 1988 г., Arcado (9/87, EU:C:1988:127, т. 15). В тези решения Съдът се позовава на разпоредбите на Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, подписана в Рим на 19 юни 1980 г. (OВ, C 282, 1980 г., стр. 1, публикувана на български език в ОВ L 347, 2007 г., стр. 1) при тълкуването на една от разпоредбите на Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3). За друга илюстрация на тези съображения вж. решение от 14 ноември 2002 г., Baten (C‑271/00, EU:C:2002:656, т. 43), в което Съдът тълкува разпоредбите на последно посочената конвенция с оглед на Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социално осигуряване на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността (ОВ L 149, 1971 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26).


25      Относно ролята на Директива 93/13 в правната система на Съюза вж. моето неотдавнашно заключение по съединени дела Abanca Corporación Bancaria и Bankia (C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2018:724, т. 52—55).


26      В същия ред на мисли вж. решение от 10 септември 2015 г., Holterman Ferho Exploitatie и др. (C‑47/14, EU:C:2015:574, т. 41 и 42), в което Съдът тълкува понятието „работник“ по смисъла на член 18 от Регламент № 44/2001 с оглед на тълкуването на същото понятие в рамките на член 45 ДФЕС и на много законодателни актове на Съюза. Така въз основа на тези различни тълкувания Съдът изгражда универсално определение или поне определение с общ обхват на понятието „работник“ в правото на Съюза.


27      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790).


28      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790, т. 26—31).


29      Това тълкуване е потвърдено в решение от 25 януари 2018 г., Schrems (C‑498/16, EU:C:2018:37, т. 28), в което Съдът потвърждава решението Vapenik, в съответствие с което следва да се вземе предвид и съдържащото се в други актове от правото на Съюза понятие „потребител“. С изключение обаче на едно доста общо позоваване на член 169, параграф 1 ДФЕС, в решение Schrems не се посочват други разпоредби от правото на Съюза. По-конкретно, след като споменава член 169, параграф 1 ДФЕС, Съдът посочва, че тълкуване на понятието „потребител“, което изключва определени дейности, би попречило на ефективната защита на правата на потребителите спрямо съдоговорителите им търговци и такова тълкуване би било в разрез с целта, прогласена в този член от Договора, да се съдейства за тяхното право на самоорганизиране с цел защита на техните интереси. Би могло дори да се твърди, че макар решение Vapenik да е посочено в решение Schrems (т. 28), не става дума за съгласувано тълкуване на понятието „потребител“, а за систематично тълкуване, което може да обезпечи полезното действие на правото на Съюза и на целта му, свързана със защитата на потребителите.


30      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790).


31      Съгласно съображение 7 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40) предметът и разпоредбите на този регламент следва да са в съответствие с Регламент № 44/2001 и актовете, уреждащи приложимото право към договорни задължения.


32      Решение от 16 януари 2014 г. (C‑45/13, EU:C:2014:7, т. 20).


33      Решение от 5 декември 2013 г. (C‑508/12, EU:C:2013:790).


34      Директива на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит (ОВ L 42, 1987 г., стр. 48; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 252).


35      Отбелязвам в тази връзка, че посочените страни тълкуват точка 81 от доклада „Pocar“ по различен начин. Ищецът в главното производство счита, че член 15 от Конвенцията от Лугано II би трябвало да се тълкува с оглед на Директива 2008/48. От своя страна швейцарското правителство тълкува точка 81 от доклада „Pocar“ в смисъл, че всички договори от приложното поле на Директива 2008/48 попадат в обхвата и на понятието „потребителски договори“ съгласно Конвенцията от Лугано II. На това основание обаче не можел да се направи изводът, че някои договори автоматично ще бъдат изключени от приложното поле на разпоредбите за защита на потребителите от Конвенцията от Лугано II единствено поради това че не попадат в обхвата на тази директива или на актовете, които я заместват, тоест на Директива 2008/48. За сметка на това Комисията се застъпва по-скоро за тълкуването на точка 81 от този доклад, представено в точки 55 и 56 от настоящото заключение.


36      Конвенция от Лугано от 16 септември 1988 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (OВ L 319, 1988 г., стр. 9) (наричана по-нататък „Конвенцията от Лугано“).


37      Вж. точки 58—60 от настоящото заключение.


38      Вж. точка 57 от настоящото заключение.


39      Вж. точки 49—51 от настоящото заключение.