Language of document : ECLI:EU:C:2019:285

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

E. ТАНЧЕВ

представено на 3 април 2019 година(1)

Дело C722/17

Norbert Reitbauer,

Dolinschek GmbH,

B.T.S. Trendfloor Raumausstattungs-GmbH,

Elektrounternehmen K. Maschke GmbH,

Klaus Egger,

Architekt DI Klaus Egger Ziviltechniker GmbH

срещу

Enrico Casamassima

(Преюдициално запитване, отправено от Bezirksgericht Villach (Районен съд Филах, Австрия)

„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Регламент (ЕС) № 1215/2012 — Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Специална компетентност — Член 24, точки 1 и 5 — Разпределение на постъпления от публична продан — Оспорване на разпределението на постъпления от публична продан — Член 7, точка 1, буква a) — Понятие за дела, „свързани с договор“ — Павлов иск“






1.        Настоящото преюдициално запитване, отправено от Bezirksgericht, Villach (Окръжен съд Филах, Австрия), се отнася до тълкуването на членове 7 и 24 от Регламент (ЕС) № 1215/2012(2) в контекста на уредения в Австрия „иск, с който се оспорва разпределението“; както ще видим по-нататък, в настоящия случай този иск като цяло съответства на Павловия иск (по-специално за целите на член 7 от същия регламент).

2.        Около 150—125 г. пр.н.е. претор на име Павел очевидно за първи път допуска иск, който дава възможност на кредитора да оспори действия, извършени умишлено от длъжника с намерение да увреди кредитора — иск, който по-късно става известен като Павлов иск (actio pauliana)(3). Първата кодифицирана правна уредба на Павловия иск („action paulienne“) е в член 1167, I от френския „Code Napoléon“ (Наполеонов кодекс), който посочва, че кредиторите „peuvent aussi, en leur nom personnel, attaquer les actes faits par leur débiteur en fraude de leurs droits“(4).

3.        Настоящото преюдициално запитване е отправено в контекста на „иск, с който се оспорва разпределението“, предвиден в член 232 от Exekutionsordnung (австрийския Кодекс за принудително изпълнение, наричан по-нататък „ЕО“), при спор относно разпределението на постъпленията от извършена принудителна продан на къща. Производството е между търговците Norbert Reitbauer, Dolinschek GmbH, B.T.S. Trendfloor Raumausstattungs-GmbH, Elektrounternehmen K. Maschke GmbH, Klaus Egger и Architekt DI Klaus Egger Ziviltechniker GmbH (наричани по-нататък „ищците“), от една страна, и г‑н Enrico Casamassima (адвокат, наричан по-нататък „ответникът“), от друга страна. Ищците поддържат, че тяхното вземане за постъпленията от проданта има предимство пред вземането на ответника и че австрийският съд е компетентен съгласно преработения Регламент „Брюксел I“.

4.        Въпреки че запитващата юрисдикция отправя преюдициалните си въпроси във връзка с член 24, точки 1 и 5 от преработения Регламент „Брюксел I“, стигнах до извода, че по-скоро член 7 от посочения регламент е разпоредбата, която може да осигури правното основание за компетентността на запитващата юрисдикция по настоящото дело.

I.      Правна уредба

1.      Правото на Съюза

1.      Преработеният Регламент „Брюксел I“

5.        Глава II от този регламент, която е озаглавена „Компетентност“, по-конкретно съдържа раздел 1, „Общи разпоредби“, и раздел 2, „Специална компетентност“. Член 4, параграф 1, който се намира в раздел 1, предвижда, че „[п]ри условията на настоящия регламент, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

6.        Съгласно член 7, параграф 1, буква а), който се намира в раздел 2 от същия регламент, „[с]рещу лице, което има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка […] по дела, свързани с договор — в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение“.

7.        Член 24, точки 1 и 5 предвижда:

„Следните съдилища на държава членка притежават изключителна компетентност независимо от местоживеенето на страните:

1)      по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот или договор за наем на недвижим имот — съдилищата на държавата членка, в която е разположен имотът.

[…]

5)      по дела във връзка с изпълнението на съдебни решения — съдилищата на държавата членка, в която съдебното решение е било или трябва да бъде изпълнено“.

2.      Австрийското право

8.        Като се има предвид естеството на предвидения в член 232 от ЕО иск, с който се оспорва разпределението, видно е, че разпределението на постъпленията от принудителната продажба на недвижим имот трябва да бъде обсъдено устно; кредиторите се поканват да заявят и докажат с документи правата си върху постъпленията от продажбата. В заседанието се проверяват съществуването и редът за удовлетворяване на вземанията. Кредиторите и длъжникът могат да оспорят някои вземания. Оспорени могат да бъдат съществуването, евентуално и падежът на цялото или на част от вземането, размерът му, възможността на недвижимия имот да служи като обезпечение и вписаният в имотния регистър ред за удовлетворяване на вземанията, както и по-специално действителността на придобитото обезпечение.

9.        В частта, която е релевантна за настоящото дело, Anfechtungsordnung (австрийският Кодекс за производството по отменителни искове, който кодифицира австрийската правна уредба на Павловия иск, наричан по-нататък „Anfo“), предвижда, че кредиторът има право на отменителен иск, когато в резултат на изпълнително производство върху имуществото на длъжника не се е стигнало или не би се стигнало до пълно удовлетворяване на кредитора, а чрез отмяната има изгледи за такова удовлетворяване. С отменителен иск могат да се оспорят действия, извършени с намерение за увреждане или за разпиляване на имуществото, а също и при безвъзмездно разпореждане с имуществото. Ако длъжникът е извършил правните действия с намерение да увреди кредиторите си и другата страна е знаела за това, срокът за предявяване на отменителния иск е 10 години; в останалите случаи този срок е двугодишен. Отменителният иск може да бъде предявен дори ако спорното действие е извършено въз основа на изпълнителен титул или при изпълнение на съдебно решение.

II.    Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

10.      В настоящото дело от Съда се иска да установи дали искът, уреден от ЕО като „иск, с който се оспорва разпределението“, попада в приложното поле на член 24, точка 5 от преработения Регламент „Брюксел I“, когато този иск се отнася до спор между кредитори с конкуриращи се вземания по повод разпределението на постъпления от публична продан на къща.

11.      Запитващата юрисдикция отправя въпроса по-конкретно в следния контекст: при оспорване на разпределението се твърди, че обезпеченото вземане на кредитор А (ответникът г‑н Casamassima) по договор за заем, което се конкурира с друго вземане на кредиторите Б (ищците Reitbaue, и др.), е недействително, защото облагодетелства неоснователно кредитор А. Това възражение е подобно на уредения в австрийското право отменителен иск (Anfechtungsklage).

12.      В случай на отрицателен отговор на първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали въпросният иск, с който се оспорва разпределението, попада в приложното поле на член 24, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“.

13.      Въз основа на посоченото в акта за преюдициално запитване фактите по делото могат да бъдат обобщени, както следва.

14.      Ответникът и Isabel C. (наричана по-нататък „длъжницата“) са с местоживеене в Рим, Италия, и поне до пролетта на 2014 г. живеят във фактическо съпружеско съжителство. През 2010 г. те закупуват къща във Филах, Австрия, но в имотния регистър като собственик на недвижимия имот е вписана само длъжницата. Без да се предоставя допълнителна информация, в акта за преюдициално запитване се посочва, че между длъжницата и ищците са сключени договори за възлагане на значими по обем ремонтни дейности по къщата; тези договори са сключени с „участието“ на ответника.

15.      Тъй като разходите за ремонтните дейности далеч надхвърлят първоначалния бюджет, плащанията за ищците са прекратени. Ето защо през 2013 г. те предявяват иск срещу длъжницата в Австрия, а в началото на 2014 г. е постановено първото съдебно решение, с което искът е уважен; впоследствие са постановени и други съдебни решения в този смисъл. Длъжницата обжалва тези съдебни решения.

16.      На 7 май 2014 г. в Италия пред съд в Рим длъжницата признава, че има задължение по договор за заем с ответника в размер на 349 772,95 EUR(5) и чрез съдебна спогодба се задължава да изплати на ответника тази сума в срок от пет години. Освен това длъжницата се задължава да учреди ипотека върху къщата във Филах (Австрия) като обезпечение на това вземане на ответника.

17.      За обезпечаване на горното задължение на 13 юни 2014 г. австрийски нотариус във Виена съставя (още един) нотариален акт за признаване на задължение, гарантирано с обезпечение (наричано по-нататък „първото обезпечение“). С този документ на 18 юни 2014 г. е учредено вещно обезпечение върху къщата във Филах.

18.      Постановените в полза на ищците съдебни решения придобиват изпълнителна сила едва след тази дата. Поради това обезпеченията върху къщата на длъжницата, придобити от ищците в изпълнителното производство по тези решения (наричани по-нататък „второто обезпечение“), се нареждат след учреденото с договор първо обезпечение в полза на ответника.

19.      Постигнатата на 7 май 2014 г. съдебна спогодба е удостоверена като европейско изпълнително основание от съда в Рим на 3 септември 2015 г.(6).

20.      За да реализира правата си на обезпечен кредитор, през февруари 2016 г. ответникът иска от запитващата юрисдикция (Bezirksgericht Villach (Районен съд Филах, Австрия) да постанови принудителна продажба на къщата във Филах. През есента на 2016 г. къщата е изнесена на публична продан и продадена за 280 000 EUR. От реда на вписване в имотния регистър става ясно, че с всички постъпления повече или по-малко се удовлетворява вземането на ответника поради наличието на първото обезпечение (вписано през юни 2014 г. съгласно австрийското право).

21.      За да предотвратят това, през юни 2016 г. ищците предявяват пред Landesgericht Klagenfurt (Областен съд Клагенфурт, Австрия) отменителен иск (Anfechtungsklage) срещу ответника и длъжницата. Този съд го отхвърля „поради липса на международна компетентност, тъй като местоживеенето на [длъжницата и ответника]“ е извън Австрия. Решението влиза в сила през юли 2017 г.

22.      Успоредно с това в съдебното заседание пред запитващата юрисдикция (Bezirksgericht Villach (Районен съд Филах), проведено на 10 май 2017 г., ищците оспорват разпределението на постъпленията от принудителната продажба, след което предявяват срещу ответника предвидения в EО иск, с който оспорват неговото вземане.

23.      С този иск те искат да се установи, че решението по разпределението, съгласно което ответникът получава 279 980,43 EUR, е неправилно поради следното: i) длъжницата имала право на обезщетение за вреди от ответника(7), възлизащо най-малко на стойността на вземането по договора за заем, така че всъщност вече не съществувало вземане (според тях длъжницата потвърдила, че ответникът възложил на ищците да извършат съответните дейности без нейното знание и съгласие), и ii) нотариалният акт за признаване на задължение, гарантирано с реално обезпечение от юни 2014 г., бил чисто формален и съставен единствено с цел да се изпревари и осуети възможността ищците да инициират изпълнително производство върху къщата.

24.      Ответникът повдига възражение за липса на международна компетентност да бъде разгледан искът, с който се оспорва разпределението. Ищците твърдят, че запитващата юрисдикция е компетентна съгласно член 24 от преработения Регламент „Брюксел I“.

25.      При това положение Bezirksgericht, Villach (Районен съд Филах) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„[1.]      Трябва ли член 24, точка 5 от [преработения Регламент „Брюксел I“] да се тълкува в смисъл, че в случай на несъгласие с разпределението на постъпленията от принудителната продан предвиденият в член 232 от [EO] иск, с който се оспорва разпределението на тези постъпления, попада в обхвата на тази разпоредба

включително когато искът на обезпечен кредитор срещу друг обезпечен кредитор:

a)      се основава на възражението, че обезпеченото вземане на последния кредитор по договор за заем вече не съществува поради насрещно вземане на длъжника за обезщетение за вреди,

б)      се основава, както при отменителния иск, освен това на възражението, че учреденото обезпечение на вземането по договора за заем е недействително, защото облагодетелства конкретния кредитор?

[2.]      При отрицателен отговор на първия въпрос:

Трябва ли член 24, точка 1 от [преработения Регламент „Брюксел I“] да се тълкува в смисъл, че в случай на несъгласие с разпределението на постъпленията от принудителната продан предвиденият в член 232 от [EO] иск, с който се оспорва разпределението на тези постъпления, попада в обхвата на тази разпоредба,

включително когато искът на един обезпечен кредитор срещу друг обезпечен кредитор:

a)      се основава на възражението, че обезпеченото вземане на последния кредитор по договор за заем вече не съществува поради насрещно вземане на длъжника за обезщетение за вреди,

б)      се основава, както при отменителния иск, освен това на възражението, че учреденото обезпечение на вземането по договора за заем е недействително, защото облагодетелства конкретния кредитор?“.

26.      Писмени становища пред Съда представят ищците, ответникът, португалското и швейцарското правителство и Европейската комисия. В съдебното заседание, проведено на 16 януари 2019 г., горепосочените страни са изслушани, с изключение на двете правителства.

III. Анализ

1.      Резюме на становищата на страните

27.      Ищците поддържат по същество, че по дела във връзка с изпълнението на съдебни решения може да се приложи уредената в член 24, точка 5 от преработения Регламент „Брюксел I“ компетентност, или, ако това не е възможно, компетентността по член 24, точка 1 от този регламент, включително защото производството по иск, с който се оспорва разпределението, има пряка връзка с изпълнителното производство.

28.      Ответникът поддържа по същество, че член 24, точка 5 от този регламент не е приложим по въпросния иск. Този иск нямал пряка връзка с изпълнението на съдебно решение, а имал за цел да се извърши проверка по същество на обезпечението, от което се ползвал ответникът. В своето естество предявеният иск съответствал на отменителен иск, а що се отнася до отменителните искове, Съдът вече приел, че за тези искове компетентността на посоченото основание не се прилага(8). Следователно това трябвало да важи и когато отменителният иск се предявява по пътя на оспорване на разпределението на постъпленията от публична продан, а след това се предявява иск срещу разпределението на тези постъпления. Освен това член 24, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“ не бил приложим, тъй като производството по иск, с който се оспорва разпределението, нямало връзка с местоположението на къщата (производството по иска, с който се оспорва разпределението, се развило едва след като недвижимият имот бил продаден на публична продан).

29.      Португалското правителство и Комисията по същество твърдят, че от решения от 4 юли 1985 г., AS Autoteile (220/84, EU:C:1985:302), от 10 януари 1990 г., Reichert и Kockler („Reichert I“, C‑115/88, EU:C:1990:3), и от 16 ноември 2016 г., Schmidt (C‑417/15, EU:C:2016:881), следвало, че приложното поле на член 24, точки 1 и 5 от преработения Регламент „Брюксел I“ не включва разглеждания в настоящото дело иск, с който се оспорва разпределението.

30.      Швейцарското правителство твърди по същество, че производството по иск, с който се оспорва разпределението, е част от уредбата на изпълнителното производство и поради това попада в приложното поле на член 24, точка 5 от преработения Регламент „Брюксел I“. Ако този иск се разглеждал и като Павлов иск, тогава въпросът за компетентността трябвало да се разгледа отделно. В случай на утвърдителен отговор на първия преюдициален въпрос това правителство счита, че вторият въпрос е безпредметен.

2.      Анализ

1.      Предварителни бележки

31.      На първо място, в писменото си становище ответникът предлага на Съда да отговори на един допълнителен предварителен въпрос. Това искане не може да уважи, доколкото само запитващата юрисдикция е компетентна да установява и преценява фактите по спора, с който е сезирана, както и да тълкува и прилага националното право(9). Страните не биха могли да променят съдържанието на въпросите, които запитващата юрисдикция е решила да отправи до Съда(10), и Съдът не следва да разглежда други предварителни въпроси, поставени от страните по главното производство(11). Въпреки че последните могат да предложат на запитващата юрисдикция предварителни въпроси, тя не е обвързана от тези искания, когато отправя запитване до Съда.

32.      На второ място, изглежда, съществува известно разногласие между страните относно това какво точно представлява обезпечението в спора по главното производство. В съдебното заседание страните явно твърдят, че това е споразумението, сключено в Италия между ответника и длъжницата, или актът, изготвен от австрийския нотариус във връзка с това споразумение. От акта за преюдициално запитване обаче ясно личи, че реалното обезпечение върху къщата във Филах е учредено въз основа на нотариалния акт за признаване на задължение, гарантирано с реално обезпечение, съставен във Виена от австрийския нотариус между ответника и длъжницата. Това обезпечение е учредено на 18 юни 2014 г. Постановените в полза на ищците съдебни решения придобиват изпълнителна сила едва след тази дата. Постигнатата на 7 май 2014 г. съдебна спогодба е удостоверена като европейско изпълнително основание на 3 септември 2015 г., т.е. една година след учредяването на обезпечението върху къщата.

33.      Запитващата юрисдикция по същество моли Съда да изследва въпроса дали по отношение на „иска, с който се оспорва разпределението“ правилата за изключителна компетентност, предвидени в член 24, точки 1 и 5 от преработения Регламент „Брюксел I“, следва да се определят въз основа на функцията на този иск като цяло, или въз основа на отделните конкретни възражения.

34.      Както ще посоча в анализа си по-долу, член 24, точки 1 и 5 от този регламент не е приложим в настоящия случай. Въпреки това стигам до извода, че всъщност в този случай разпоредбата на член 7, параграф 1 от Регламента може да осигури правно основание за предоставянето на компетентност на запитващата юрисдикция.

2.      По първия преюдициален въпрос (член 24, точка 5 от преработения Регламент „Брюксел I“)

35.      Както Комисията, и аз считам, че да се разглежда производството по иска, с който се оспорва разпределението, като цяло като производство във връзка с изпълнението на съдебни решения, не би било в съответствие с характера на дерогация, който има предвидената в член 24, точка 5 от преработения Регламент „Брюксел I“ изключителна компетентност, доколкото съдържанието на тези производства може да се различава в значителна степен и те включват претенции, които са много различни.

36.      Това е така не на последно място и тъй като на тази разпоредба не трябва да се дава по-широко тълкуване, отколкото се изисква за постигане на нейната цел (решение от 26 март 1992 г., Reichert/Dresdner Bank („решение Reichert II“), C‑261/90, EU:C:1992:149, т. 25).

37.      Вярно е, че искът в главното производство е предявен в контекста на разпределение на постъпленията от публична продан и крайната цел на ищците е да удовлетворят вземанията си от постъпленията от тази продан. Това обаче не означава, че автоматично е налице тясна връзка с „прилагането на сила, принуда или мерки за отнемане на движимо или недвижимо имущество, за да се гарантира реалното изпълнение на съдебните решения и автентичните актове“, както се изисква съгласно решение от 26 март 1992 г., Reichert/Dresdner Bank („решение Reichert II“, C‑261/90, EU:C:1992:149, т. 26 и 27), и доклада „Jenard“(12).

38.      С оглед на това, за да се установи наличието на подобна тясна връзка (и изключителна компетентност), е необходимо да се разгледа всяка отделна претенция. С други думи, следва да се отхвърли подходът, който се основава общо и абстрактно на вида на претенцията по настоящото дело, тъй като само така може да се спазят целта и духът на това изключение.

1)      По първото възражение на ищците

39.      Ищците твърдят, че обезпеченото вземане по договора за заем вече не съществува, тъй като длъжницата има насрещно вземане от ответника за обезщетение за вреди. За да определи основателността на това възражение обаче, запитващата юрисдикция ще трябва да извърши проверка, която се отклонява значително от въпросите, отнасящи се до осъществяването на публичната продан като такава.

40.      Подобно положение било сходно с положението, разглеждано по делото AS Autoteile(13), в което Съдът отхвърля довода, че страната — поискала защита срещу принудително изпълнение от съдилищата на договарящата държава по мястото на изпълнението — може да иска прихващане между правото, чието изпълнение се търси, и вземане, по което съдилищата на тази държава няма да имат компетентност, ако то бъде предявено чрез самостоятелен иск. Съдът се основава на систематично тълкуване на Конвенцията(14) и характера на изключение, който има член 16, и приема, че това искане за защита не зачита разпределението на компетентност между съдилищата по местоживеене на ответника и тези по мястото на изпълнение.

41.      Това положение е сходно с настоящия случай: и тук искът за обезщетение е във връзка със задължение, което се изпълнява, но съдът по изпълнението нямаше да има международна компетентност, ако този насрещен иск бе предявен самостоятелно (с други думи, ако претенцията бе предявена със самостоятелен иск).

42.      Ако изключителната компетентност обхване и такъв случай — в който става въпрос за права на вземане или за права, произтичащи от непозволено увреждане, които на пръв поглед са независими от изпълнителното производство — това би надхвърлило необходимото за постигането на целта на въпросната разпоредба.

43.      Ето защо първото възражение не може да обоснове изключителната компетентност на запитващата юрисдикция по силата на член 24, точка 5 от преработения Регламент „Брюксел I“.

2)      По второто възражение на ищците

44.      Това възражение се отнася до нотариалния акт от 13 юни 2014 г., с който се признава задължението. В тази връзка ищците, изглежда, възразяват срещу документа, на който се основава публичната продан, но не се противопоставят на начина, по който изпълнителните органи са извършили самите изпълнителни действия. Поради това може да се направи паралел с решението от 26 март 1992 г., Reichert/Dresdner Bank (решение „Reichert II“, C‑261/90, EU:C:1992:149).

45.      В точка 28 от посоченото решение Съдът постановява, че действително иск като Павловия иск по френското законодателство има за цел да защити интересите на кредиторите. Той обаче „няма за цел да издейства решение по спор, свързан с „прилагането на сила, принуда или мерки за отнемане на движимо или недвижимо имущество, за да се гарантира реалното изпълнение на съдебните решения и автентичните актове“ и следователно не попада в приложното поле на член 16, точка 5 от Конвенцията“.

46.      С оглед на изложените по-горе съображения член 24, точка 5 от преработения Регламент „Брюксел I“ (който по същество съответства на член 16, точка 5 от Конвенцията) трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденият в член 232 от ЕО иск, с който се оспорва разпределението, сам по себе си не попада в приложното поле на член 24, точка 5. Вместо това трябва да се анализира всяко отделно възражение. Възражения, че вземането, за което е проведена публичната продан, не съществува, и че обезпечението, учредено за това вземане по договор за заем, е недействително, не са достатъчно тясно свързани с изпълнителното производство (в т. 45 от акта за преюдициално запитване самата запитваща юрисдикция допуска това) и не могат да обосноват наличието на изключителна компетентност съгласно член 24, точка 5.

3.      По втория преюдициален въпрос (член 24, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“)

47.      Ако на първия въпрос се отговори отрицателно, запитващата юрисдикция иска да се установи дали наличието на изключителна компетентност може да се обоснове с член 24, точка 1.

48.      Съгласен съм с Комисията, че същите съображения по необходимост следва да се приложат и към втория преюдициален въпрос, като се има предвид, че изключителната компетентност съгласно член 24, точка 1 също е дерогация от общия принцип.

49.      Изключителният характер на стриктното тълкуване бе припомнен неотдавна в решение от 16 ноември 2016 г., Schmidt (C‑417/15, EU:C:2016:881, т. 27—34), където Съдът постановява по същество, че ако по иска в главното производство могат да бъдат направени няколко възражения, трябва да бъде изследвано всяко отделно възражение и анализът не бива да се основава на вида на иска като цяло.

50.      Поради това, в съответствие с доводите, представени в рамките на анализа на първия преюдициален въпрос (които по същество са приложими и тук), анализът съгласно член 24, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“ следва да се основава на всяко отделно възражение.

51.      Отново посочвам горното решение Schmidt (т. 34), където се приема, че „не е достатъчно искът да се отнася до вещно право върху недвижим имот или да има връзка с такъв имот, за да се обоснове компетентността на юрисдикцията на държавата членка, в която се намира недвижимият имот”.

52.      Ищците искат постъпленията от публичната продан да не се изплащат (изцяло) на ответника. Според запитващата юрисдикция „основния[т] въпрос [е] дали и доколко ответният кредитор следва да участва в разпределението“. В тази връзка искът се основава на две възражения: i) относно подлежащото на изпълнение задължение/вземане — че вземането, произтичащо от договора за заем, вече не съществува, и ii) относно свързаното обезпечение — че обезпечението за вземането по договор за заем е учредено с намерение за увреждане.

1)      По първото възражение на ищците

53.      От горното следва, че в настоящия случай първото възражение няма вещноправен характер, тъй като става въпрос за права между длъжника и ответника. Тези права са в основата на учреденото от ответника спорно обезпечение и на последвалото изпълнително производство.

54.      Вярно е, че съществуването на вземането и на съответното право е основанието за учредяването на вещно обезпечение и на последвалото изпълнително производство. Както обаче посочва Комисията в контекста на това възражение, вещното право не е нито основната цел на иска, нито предметът на производството. Не се изисква конкретен анализ на фактите, за да се установи дали вземането на ответника кредитор от длъжницата вече не съществува. Освен това не се изисква и прилагането на правилата и обичаите на мястото, където се намира недвижимият имот (единственото обстоятелство, което може да обоснове изключителната компетентност). От разглеждането на първото възражение произтичат само автоматични последици за учреденото вещно обезпечение и изпълнителното производство; то не е основната цел, поради която е предявен искът.

2)      По второто възражение на ищците

55.      Ищците оспорват действителността на учредяването на първото обезпечение в полза на ответника. От акта за преюдициално запитване е видно, че това възражение следва да се счита за Павлов иск. В това отношение трябва да се направи аналогия с решението от 10 януари 1990 г., Reichert и Kockler (решение „Reichert I“, C‑115/88, EU:C:1990:3, т. 12).

56.      По това дело Съдът приема, че уреденият по френското право Павлов иск „намира своето основание в правото на вземане, облигационно право на кредитора спрямо длъжника, и има за цел да защити обезпечението, каквото представлява за кредитора имуществото на длъжника. Последица от евентуалното уважаване на този иск е непротивопоставимостта само по отношение на кредитора на увреждащото го разпоредително действие, извършено от длъжника“.

57.      Ищците твърдят, че обезпечението за спорното вземане е учредено с намерението да ги увреди, тоест за да не могат да насочат изпълнение върху въпросната къща.

58.      Независимо от това въпросът дали условията за упражняване на Павловия иск са изпълнени не изисква анализ, тясно свързан с къщата във Филах, който сам по себе си да обоснове прилагането на правилото за изключителна компетентност (решение от 16 ноември 2016 г., Schmidt (C‑417/15, EU:C:2016:881).

59.      Дори и искът да има някаква връзка с тази къща и свързаното с нея право на възбрана, тази връзка не е достатъчно силна, за да се установи изключителна компетентност съгласно член 24, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“.

60.      Следователно посочената разпоредба е неприложима за спор като този по главното производство.

61.      С оглед на гореизложеното смятам, че за да даде на запитващата юрисдикция отговор, който е от полза за разрешаването на висящия пред нея спор, е необходимо Съдът да изследва също така евентуалната приложимост в настоящия случай на член 7, параграф 1 от преработения Регламент „Брюксел I“(15) (който се отнася до дела, свързани с договор).

4.      Член 7, параграф 1 от преработения Регламент „Брюксел I“

62.      Вярно е, че запитващата юрисдикция не отправя изрично преюдициално запитване до Съда относно другите правила за определяне на компетентност, предвидени в този регламент.

63.      Въпреки това „[о]бстоятелството, че от формална гледна точка националната юрисдикция е формулирала преюдициалния въпрос чрез позоваване на определени разпоредби на правото на Съюза, не е пречка Съдът да предостави на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което е сезирана, независимо дали тя е посочила съответните разпоредби във въпросите си. В това отношение Съдът е длъжен да извлече от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора“(16).

64.      Като се има предвид по-специално че в своите решения Reichert I и Reichert II(17) Съдът постановява, че Павловият иск не попада в приложното поле нито на член 16, точка 1 от Конвенцията (който съответства по същество на член 24, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“), нито на член 5, точка 3, член 16, точка 5 (понастоящем по същество член 24, точка 5 от посочения по-горе регламент) и член 24 от Конвенцията, тогава трябва да се признае, че в дела във връзка с Павловия иск не се допуска никакво изключение от принципа actor sequitur forum rei, или единствената друга възможност е компетентният съд да бъде forum contractus, определен в член 5, параграф 1 от Брюкселската конвенция(18) (понастоящем член 7, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“) — от структурата на този регламент следва, че ако не се прилага член 24 от него (изключителна компетентност), тогава може се приложи член 7 (специална компетентност).

65.      Считам, че вторият вариант е правилният.

66.      Например, този подход вече бе потвърден от някои национални върховни съдилища (като италианския Corte di cassazione (Касационен съд), който позволява на едната страна (г‑жа Corkran) да оспори договора, с който нейният длъжник и бивш съпруг е продал намиращ се в Италия недвижим имот на дружество, учредено в Британските Вирджински острови)(19).

67.      Важно е да се отбележи, че в хода на настоящото производство пред Съда и преди съдебното заседание по настоящото дело Съдът на Европейския съюз също потвърди този подход в решението си по дело Feniks(20) — дело, свързано с Павловия иск.

68.      В решението Feniks Съдът постановява, че когато Павловият иск се основава на право на вземане, възникнало вследствие от поети със сключен договор задължения, кредиторът по тези вземания може да предяви иска пред съдилищата „по мястото на изпълнение на въпросното задължение“. В противен случай кредиторът би бил длъжен да предяви иска си пред съда по местоживеенето на ответника, а този съд може евентуално да няма никаква връзка с мястото на изпълнение на задълженията на длъжника спрямо кредитора. В това дело, тъй като с иска си кредиторът защитава своите интереси във връзка с изпълнение на задължения, произтичащи от договор за строителство, „мястото на изпълнение на въпросното задължение“ е мястото, където съгласно този договор са били предоставени строителните услуги. Съдът приема, че този извод отговаря на целта за предвидимост на правилата за компетентност, особено когато търговецът, който е сключил договор за покупка на недвижим имот, но кредитор на съдоговорителя му твърди, че този договор недопустимо възпрепятства изпълнението на задълженията на съдоговорителя към кредитора, може разумно да очаква да бъде призован пред съд по мястото на изпълнение на посочените задължения.

69.      Изразът „дела, свързани с договор“ не трябва да се разбира в смисъл, че от значение е как съответното национално право квалифицира правоотношението (решение от 17 юни 1992 г., Handte, C‑26/91, EU:C:1992:268, т. 10). Поначало на използваната формулировка в текста на член 7, точка 1 от този регламент не следва да се придава голямо значение в това отношение, тъй като текстът на различните езици понякога е формулиран по-широко („en matière contractuelle“ на френски език, „in materia contrattuale“ на италиански език, „matters relating to a contract“ на английски език), понякога е формулиран по-тясно („verbintenissen uit overeenkomst“ на нидерландски език), а понякога е някъде по средата („wenn ein Vertrag oder Ansprüche aus einem Vertrag den Gegenstand des Verfahrens bilden“ на немски език)(21).

70.      В настоящото дело ищците са извършвали ремонтни работи по къщата във Филах, принадлежала на длъжницата, въз основа на сключен с нея договор (договори). Впоследствие длъжницата не платила дължимото за (всички) извършени работи.

71.      Следователно, тъй като има договорни отношения между ищците и длъжницата — договори, свързани с ремонтните работи по къщата (както и евентуално между длъжницата и ответника — вж. например учредяването на вписаното в имотния регистър обезпечение), ищците могат да се позовават на член 7, точка 1, буква а) от преработения Регламент „Брюксел I“, за да заведат иск пред съдилищата по „мястото на изпълнение на въпросното задължение“, а именно в Австрия, мястото, където са извършени ремонтите работи.

72.      От решението Feniks може да се изведат следните условия, които позволяват Павловият иск да послужи за основа при определяне на компетентността спрямо договорните отношения.

73.      Първо, необходимо е триъгълно отношение между ищците и ответника. Всички следва да са кредитори на длъжника: по принцип договорно правоотношение има между ищците и длъжника, но не и между самите кредитори (между ищците и ответника).

74.      Второ, трябва да е налице вземане между ищците и ответника, което следва от евентуално неизпълнение на задължения, които длъжницата е поела спрямо ищците. Както Съдът постановява в точка 42 от решението Feniks, „както правото на Feniks да се удовлетвори от имуществото на длъжника си, така и искът за отмяна на продажбата, сключена от длъжника с трето лице, намират източника си в задълженията, които Coliseum доброволно е поело спрямо Feniks чрез сключването на [техния договор]“ (курсивът е мой).

75.      Трето, длъжникът трябва да е прехвърлил свои активи на трето лице, в случая на ответника. Това причинява загуба/вреда на ищците, които предявят правата си по сключения с длъжника договор.

76.      Налице са задължения, които произтичат от договори, когато (цитирайки т. 44 от решението Feniks) „Павловият иск е предявен въз основа на право на вземане, възникнало вследствие от поети чрез сключването на договор задължения“.

77.      В решението Feniks не се изисква (поне изрично) ответникът да е знаел за първия договор, нито да е имало намерение за увреждане. В настоящия случай обаче третото лице определено е знаело и може би дори е имало намерение за увреждане(22), имайки предвид личните и организационни връзки, съществували между длъжницата и третото лице (ответника). Действително въпреки ограничената информация, с която разполага Съдът в това отношение, може да се отбележи, че поне на пръв поглед моментът, в който длъжницата и ответникът са учредили обезпечението, може да породи известни съмнения относно истинската причина за сключване на сделката, тъй като изглежда, че основната цел (и моментът, който явно не е избран случайно) е била да се осуети удовлетворяването на претенциите на кредиторите. Както ищците посочват в съдебното заседание, налице е поредица от събития: първо, един от кредиторите е предявил вземането си и вече е имал изпълнителен лист за къщата във Филах (въпреки че искането е било отхвърлено на този етап). Обезпечението е учредено едва след това. Във всеки случай е ясно, че преди учредяването на обезпечението ответникът е знаел за горното, както и за договорните задължения на длъжницата.

78.      От изложените по-горе съображения следва, че подходът, възприет в решението Feniks, може да се приложи и към настоящото дело.

79.      Това в крайна сметка трябва да бъде проверено от запитващата юрисдикция, като поначало ищецът следва да представи фактите, които обосновават компетентността по член 7 от преработения Регламент „Брюксел I“(23) (т.е. страната, която твърди, че съществуват специални основания за компетентност съгласно посочения член 7). В съдебното заседание на страните бе дадена възможност да представят становище относно решението Feniks и ищците в частност твърдяха, че то подкрепя тяхното становище за изключителна компетентност на запитващата юрисдикция.

80.      Както Комисията основателно посочва в съдебното заседание, триъгълните отношения и по двете дела изглеждат сходни. Може да се заключи, че ответникът е знаел, че длъжницата не е изпълнила договорните си задължения към ищците. Всъщност от преписката по делото пред Съда е видно, че самият ответник е наредил извършването на ремонтите работи и е отговарял за контрола, а освен това в производство от 2013 г. насам между ищците и длъжницата (т.е. още дори преди учредяването на обезпечението през 2014 г.) ответникът винаги е участвал като свидетел на длъжницата.

81.      В съдебното заседание ответникът посочва, че между архитекта (г‑н Egger, който е един от ищците в настоящото дело) и длъжницата е сключен рамков договор: първият е действал като архитект, но и като главен изпълнител (което означава, че под негово ръководство са сключвани различни договори с други дружества). Тези дружества предявяват претенциите си към длъжницата за неплатени фактури. Що се отнася до ответника, той осигурил финансовите средства за закупуване на къщата и за ремонтните работи „и отчасти действал като отговорник за контрола върху работите и подписвал договорите“.

82.      Две от основните цели на преработения Регламент „Брюксел I“ са, първо, да се подобри правната защита на лицата с местоживеене в Европейския съюз, като осигури на ищците лесен достъп до съдилищата, в които те решат да заведат дело. Второ, този регламент има за цел да даде възможност на ответниците разумно да предвидят съдилищата, в които могат да бъдат съдени(24).

83.      Макар да съм съгласен, че трябва да се избягва положение, в което срещу ответника е подаден иск в съд, който той не би могъл разумно да предвиди (съображение 16 от преработения Регламент „Брюксел I“, вж. т. 96 от настоящото заключение), това очевидно не е така в настоящия случай.

84.      Предвид факта, че в решението Feniks компетентността по дела, свързани с договор, заведени срещу трето лице, е приложена по отношение на Павлов иск, въпреки че не е имало договорни отношения между ищеца и ответника, наличието на знание у третото лице следва да има ролята на ограничаващ фактор: както в настоящия случай, третото лице трябва да е знаело, че правното действие акт обвързва ответника и длъжника и че това уврежда договорните права на друг кредитор на длъжника (ищците).

85.      Както се посочва в акта за преюдициално запитване, „[с] второто възражение от иска в настоящото производство ищците упражняват […] право на отменителен иск в контекста на разпределение, извършено в рамките на изпълнително производство срещу ответника“ (т.е. Павлов иск). Това е напълно аналогично на Павловия иск по делото, по което е постановено решението Feniks.

86.      Поради това е приложима компетентността по дела, свързани с договор, и запитващата юрисдикция е компетентна в настоящия случай.

87.      При все това с първото си възражение ищците оспорват вземането, за което е учредено обезпечението. В акта за преюдициално запитване се посочва, че длъжницата има вземане за нанесени вреди, и съответно, право на обезщетение за тези вреди, но не се посочва ясно дали това възражение може също да се разглежда като Павлов иск съгласно националното право.

88.      Според мен от решението Feniks следва, че това съображение не е решаващо само по себе си. Съгласен съм с Комисията, че доколкото с решението Feniks се определят условията за прилагане на компетентността по дела, свързани с договор, в контекста на предявен Павлов иск, който се основава на договор, не трябва да се изследват конкретните условия за предявяване на Павловия иск съгласно националното право — не на последно място защото те неизбежно ще се различават между държавите членки.

89.      Например Павловият иск е предвиден в правните системи на редица държави членки, но са налице ясни различия между различните системи. В някои държави членки се счита, че това е иск с договорен характер, а в други се приема, че има извъндоговорен характер, докато в някои държави членки този иск е възможен само в производство по несъстоятелност(25).

90.      С оглед на това предвидената в преработения Регламент „Брюксел I“ компетентност по дела, свързани с договор, не може да зависи от конкретната форма на Павлов иск, която е уредена в националното право. Ако Павловият иск произтича от изпълнението на задължение по договор между ищците и длъжника, за иска, предявен срещу трето лице, на което длъжникът е прехвърлил активи, ще се приложи компетентността по дела, свързани с договор.

91.      В точка 47 от решението Feniks Съдът постановява, че „[т]ози извод отговаря на целта за предвидимост на правилата за компетентност, още повече че търговецът, който е сключил договор за покупка на недвижим имот, но кредитор на съдоговорителя му твърди, че този договор недопустимо възпрепятства изпълнението на задълженията на съдоговорителя към кредитора, може разумно да очаква да бъде призован пред съд по мястото на изпълнение на посочените задължения“.

92.      В тази връзка от значение е дали ответникът е знаел за съществуването на въпросния договор (въпросните договори).

93.      Следва да се подчертае, че съображение 21 от преработения Регламент „Брюксел I“ гласи следното: „В името на хармоничното правораздаване е необходимо да се сведе до минимум възможността да има успоредни производства, както и да се гарантира, че в различни държави членки няма да се произнасят противоречащи си съдебни решения. Следва да съществува ясен и ефективен механизъм за решаване на висящи дела (lis pendens) и свързани с тях производства и за отстраняване на проблемите, които произтичат от национални различия като тези във връзка с определянето на времето, към което едно дело се счита за висящо. За целите на настоящия регламент това време следва да се определи автономно“.

94.      Ако решението Feniks се приложи към настоящото дело, компетентна ще бъде запитващата юрисдикция от Австрия, а що се отнася до въпросите, които очевидно са висящи пред италиански съд (по-конкретно иска на длъжника за обезщетение за вреди от ответника), компетентен по тях ще е именно италианският съд. С други думи, изглежда, че до известна степен в настоящия случай е неизбежно наличието на успоредни висящи производства в две различни държави членки.

95.      В производството в Италия обаче не участват същите страни като тези, между които е образуваното в Австрия главно производство. Следователно достатъчно е да се отбележи, че тук не става въпрос за тясна връзка по смисъла на съображение 21.

96.      В подкрепа на предложеното по-горе решение ще припомня съображение 16 от преработения Регламент „Брюксел I“, съгласно което „[н]аред с местоживеенето на ответника следва да съществуват алтернативни основания за компетентност, които са основани на тясна връзка между съда и процесуалното действие или с оглед да се улесни доброто правораздаване. С наличието на тясна връзка следва да се гарантира правна сигурност и да се избягва възможността срещу ответника да бъде подаден иск в съд на държава членка, която той не би могъл разумно да предвиди. […]“.

97.      В тази връзка в настоящия случай са налице следните връзки: спорната къща се намира в Австрия; съответните работи са извършени и услугите са предоставени в Австрия; фактурите са издадени в Австрия; производството за издаване на изпълнителен лист се е развило в Австрия; спорният акт е съставен от австрийски нотариус; обезпечението е вписано в имотния регистър в Австрия; изпълнителното производство се води в Австрия.

98.      Действително, както Съдът постановява в решение от 19 февруари 2002 г., Besix (C‑256/00, EU:C:2002:99, т. 31), „[м]отивът за приемането на правилото за компетентност по член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция [което съответства на член 7, точка 1 от преработения Регламент „Брюксел I“] е осигуряването на доброто правораздаване и надлежната организация на процеса […]. Съдът по мястото на изпълнение на договорното задължение, на което се основава искът, по принцип е най-подходящият да се произнесе по делото по-специално поради близостта на спора и улесненото събиране на доказателства“.

99.      Освен това следва да се има предвид, че член 7 от преработения Регламент „Брюксел I“ има за цел да осигури баланс между интересите на ищците и ответника и ги постави на равна основа, доколкото ако се прилагаше само член 4 от този регламент, ответникът/длъжникът би бил твърде облагодетелстван(26).

100. Ако се установи, че компетентността следва неизменно да се определи по местоживеенето на ответника в случай като настоящия, това може да отвори път за злоупотреби, доколкото би могло да се учредят обезпечения в полза на физически или юридически лица в която и да е държава — членка на Европейския съюз, и така кредиторите да бъдат изместени от реда за удовлетворяване на правата им върху къща, чиято собственост е била прехвърлена в чужбина.

101. На последно място, като obiter dictum би било интересно да се разгледа анализът на Schutzwürdigkeitsgesichtpunkte, прилаган от германските съдилища в случаи като настоящия (при стълкновение на закони приложимото право се определя, след като предварително се прецени кой интерес заслужава най-високата степен на защита): за да се спази принципът nemo liberalis nisi liberatus(27), за приложимо се избира правото, което урежда правоотношението, заслужаващо най-високата степен на съдебна защита между трите правни отношения в рамките на схемата на Павловия иск. В материалното право това означава да се защити кредиторът, когато договорът е бил изкуствено създаден, за да го лиши от правата му, или когато правата на приобретателя заслужават по-малка степен защита (schutzwürdig) поради безвъзмездния характер на прехвърлянето. При стълкновение на закони защитата на трите субекта, участници в Павловия иск, може да се осигури чрез прилагане на правото, което добросъвестните страни очакват да се приложи(28).

IV.    Заключение

102. С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на поставените от Bezirksgericht, Villach (Окръжен съд Филах) преюдициални въпроси по следния начин:

„1)      Член 24, точка 5 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденият в член 232 от австрийския Кодекс за принудително изпълнение иск, с който се оспорва разпределението, не попада в обхвата на тази разпоредба. Вместо това трябва да се анализират отделните възражения на ищците. Възраженията, че произтичащото от договор за заем вземане, за което е проведена публичната продан, не съществува, и обстоятелството, че учредяването на обезпечение за това вземане по договор за заем е недействително, защото облагодетелства кредитори, не са достатъчно тясно свързани с изпълнителното производство и следователно не обосновават изключителната компетентност по член 24, точка 5.

2)      Член 24, точка 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага при спор между кредитори относно разпределението на постъпленията от публична продан, в който са повдигнати възражения с цел да се оспори съществуването на подлежащото на изпълнение вземане и — подобно на Павловия иск — да се установи, че учреденото вещно обезпечение не може да бъде изпълнено принудително.

3)      Въпреки това в случай като разглеждания в главното производство Павлов иск, който произтича от изпълнение на задължение по договор между ищците и длъжницата, може да попадне в обхвата на правилото за международна компетентност, предвидено в член 7, точка 1, буква а) от Регламент № 1215/2012“.


1      Език на оригиналния текст: английски.


2      Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (OB L 351, 2012 г., стр. 1, наричан по-нататък „преработеният Регламент „Брюксел I“).


3      Вж. заключението на генералния адвокат Bobek по дело Feniks (C‑337/17, EU:C:2018:487, т. 2), което препраща към заключението на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer по дело Deko Marty Belgium (C‑339/07, EU:C:2008:575, т. 24—26).


4      Pretelli, I. Cross-border credit protection against fraudulent transfers of assets: actio pauliana in the conflict of laws. Yearbook of private international law, vol. XIII/2011 (2012), р. 590. Посоченият член от френския Code civil (Граждански кодекс) беше заменен през 2016 г. от член 1341—2: „Le créancier peut aussi agir en son nom personnel pour faire déclarer inopposables à son égard les actes faits par son débiteur en fraude de ses droits, à charge d’établir, s’il s’agit d’un acte à titre onéreux, que le tiers cocontractant avait connaissance de la fraude“.


5      Ответникът уточнява, че тази сума е формирана в резултат от прихващане между две насрещни вземания. Длъжницата иска от ответника да ѝ заплати възнаграждение в размер на 70 000 EUR за извънреден труд. Впоследствие в производство в Италия ответникът иска от длъжницата да му заплати сума в размер на около 380 000 EUR за закупуването на къщата и ремонтните работи. Според ответника къщата официално принадлежи само на длъжницата, която е регистрирана като единствен собственик, но средствата са предоставени от ответника. Накрая двете страни се споразумяват, че ответникът ще получи паричната сума за къщата, ще плати на длъжницата за извънредния труд (частично), и че оставащата дължима сума е в размер на 349 722,95 EUR.


6      Съгласно Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (ОВ L 143, 2004 г., стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 3).


7      Ищците твърдят, че на 21 юли 2015 г. длъжникът предявил пред гражданския съд в Рим иск за обезщетение в размер на 517 340 EUR от ответника. Така „тези обстоятелства доказват, че неговото вземане, гарантирано с реално обезпечение, вече не съществува“.


8      Решение от 26 март 1992 г., Reichert и Kockler („Reichert II“, C‑261/90, EU:C:1992:149).


9      Решение от 11 септември 2008 г., Eckelkamp и др. (C‑11/07, EU:C:2008:489, т. 32 и цитираната съдебна практика).


10      Решение от 6 октомври 2015 г., T-Mobile Czech Republic и Vodafone Czech Republic (C‑508/14, EU:C:2015:657, т. 28 и цитираната съдебна практика).


11      Вж. в този смисъл решения от 11 юли 2013 г., Belgian Electronic Sorting Technology (C‑657/11, EU:C:2013:516, т. 31), и от 8 юни 2016 г., Hünnebeck (C‑479/14, EU:C:2016:412, т. 36 и цитираната съдебна практика).


12      Доклад от г‑н P. Jenard относно протоколите от 3 юни 1971 г. за тълкуването от Съда на Конвенцията от 29 февруари 1968 г. относно взаимното признаване на дружествата и на юридическите лица и на Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ C 59, 1979 г., стр. 66).


13      Решение от 4 юли 1985 г. (220/84, EU:C:1985:302). В точка 13 Съдът разглежда въпроса „дали в рамките на изпълнително производство една от страните може да повдигне възражение, основано на вземане, по което съдилищата на договарящата държава по мястото на изпълнението няма да разполагат с компетентност, ако за това вземане бъде предявен самостоятелен иск“.


14      Конвенция от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 304, 1978 г., стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3).


15      Срв. решение от 28 юни 1978 г., Simmenthal (70/77, EU:C:1978:139, т. 57).


16      Решение от 29 септември 2016 г., Essent Belgium (C‑492/14, EU:C:2016:732, т. 43).


17      Вж. съответно решения от 10 януари 1990 г., Reichert и Kockler (C‑115/88, EU:C:1990:3), и от 26 март 1992 г., Reichert/Dresdner Bank (C‑261/90, EU:C:1992:149).


18      Pretelli, I., op. cit., стр. 603. Вж. също в този смисъл 13-ти доклад относно националната съдебна практика, свързани с Конвенциите от Лугано, от Borrás, A., Neophytou, I., и Pocar, F., май 2012 г. Относно Павловия иск вж. също цитираната често Göranson, U. Actio Pauliana outside bankruptcy and the Brussels Convention, Law and Reality. — In: Essays on National and International Procedural Law in Honour of Voskuil. Dordrecht 1992, по-специално стр. 101 и сл.).


19      Pretelli, I., Cass. sez. Un. 7.3.2003 n. 6899, Corkran c. Casa Napoleone Ltd e Cashin, Rev. crit. dr. int. pr. 2003, р. 612 sq.


20      Решение от 4 октомври 2018 г., Feniks (C‑337/17, EU:C:2018:805). С оглед на големия брой позовавания на това решение по-нататък ще го наричам просто „решението Feniks“.


21      Вж. Martiny, D. Internationale Zuständigkeit für "vertragliche Streitigkeiten". — In: Einheit und Vielfalt des Rechts: Festschrift für Reinhold Geimer zum 65. Geburtstag, 2002, 641—648, и Magnus, U., Mankowski, M. ECPIL Commentary — Volume I. Brussels Ibis Regulation, р. 163.


22      В тази връзка вж. по аналогия: „макар […] националните юрисдикции да могат във всеки отделен случай и въз основа на обективни доказателства да вземат предвид поведението на съответните лица, което представлява злоупотреба или измама, за да им откажат по необходимост възможността да ползват разпоредбите от правото на [Съюза], на които се позоват, при преценката на подобно поведение тези юрисдикции трябва да вземат предвид и целите, преследвани с тези разпоредби“ (решение от 9 март 1999 г., Centros (C‑212/97, EU:C:1999:126, т. 25).


23      Magnus, U., Mankowski, M., op. cit., стр. 145.


24      Решение от 19 февруари 2002 г., Besix (C‑256/00, EU:C:2002:99, т. 26). Вж. Magnus, U., Mankowski, M., op. cit.


25      Вж. Göranson, U. op. cit., стр. 89.


26      Ignatova. Art. 5 Nr. 1 EuGVVO — Chancen und Perspektiven der Reform des Gerichtsstands am Erfüllungsort, 2005,р. 71 s.; Lehmann, M., In: Dickinson/Lein, p. 4.07.; Magnus, U., Mankowski, M., op. cit., стр. 143. Вж. също Schack. Der Erfüllungsort im deutschen, ausländischen und internationalen Privat- und Zivilprozessrecht. 1985, р. 104; Lehmann, M. ZZP Int. 9 (2004), 172—283.


27      Никой не може да дарява, ако има задължения — например обявено в несъстоятелност лице не може да се разпорежда с имущество или парични средства. Вж. Lipstein, K. Principles of the conflict of laws national and international. Хага 1981,р. 39 sq.


28      Вж. Pretelli, I. (2012), op. cit., стр. 638.