Language of document : ECLI:EU:C:2019:333

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

H. SAUGMANDSGAARD ØE

представено на 30 април 2019 година(1)

Съединени дела C708/17 и C725/17

„ЕВН България Топлофикация“ ЕАД

срещу

Николина Стефанова Димитрова

(Преюдициално запитване, отправено от
Районен съд Асеновград, България)

и

„Топлофикация София“ ЕАД

срещу

Митко Симеонов Димитров

при участието на

„Термокомплект“ ООД

(Преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд, България)

„Преюдициално запитване — Централно отопление — Сгради в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система — Защита на потребителите — Директива 2011/83/ЕС — Член 27 — Непоръчана доставка — Национална правна уредба, съгласно която етажните собственици са длъжни да участват в разходите за отопление дори ако не го използват в апартамента си — Енергийна ефективност — Директива 2006/32/ЕО — Член 13, параграф 2 — Директива 2012/27/ЕС — Член 10, параграф 1 — Фактуриране на енергията въз основа на действителното потребление — Национална правна уредба, съгласно която част от разходите за отопление се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им“






I.      Въведение

1.        С две преюдициални запитвания Районен съд Асеновград (България) и Софийски районен съд (България) отправят до Съда редица въпроси, които по същество се отнасят до съвместимостта на българската правна уредба на топлоснабдяването с Директива 2011/83/ЕС(2), както и с Директива 2006/32/ЕО(3) и с Директива 2012/27/ЕС(4).

2.        Запитванията са отправени в рамките на съдебни спорове, единият — между „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД (наричано по-нататък „ЕВН“) и г‑жа Николина Стефанова Димитрова, а другият — между „Топлофикация София“ ЕАД и г‑н Митко Симеонов Димитров, по повод на отказа на посочените физически лица да заплатят сметките си за отопление. Двамата оспорват сметките си, като поддържат, че макар сградите им да са топлоснабдени от районна отоплителна система, те не са давали съгласие да получават централно отопление и не го използват в съответните си апартаменти.

3.        Множеството въпроси на запитващите юрисдикции по същество поставят два проблема. От една страна, тези юрисдикции искат да се установи дали, доколкото предвижда, че етажните собственици в сгради с централно отопление са длъжни да участват в разходите за отопление дори ако, подобно на г‑жа Димитрова и г‑н Димитров, не го използват в апартамента си, българската правна уредба принуждава лицата в тяхното положение да приемат непоръчана доставка на централно отопление в противоречие с член 27 от Директива 2011/83.

4.        От друга страна, Районен съд Асеновград повдига въпроса дали тази правна уредба, доколкото предвижда, че част от разходите за отопление се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им, е съвместима с директиви 2006/32 и 2012/27, които задължават държавите членки при определени обстоятелства да гарантират фактуриране на енергията на крайните клиенти „въз основа на действителното потребление“.

5.        В това заключение ще обясня защо според мен директиви 2011/83, 2006/32 и 2012/27 допускат подобна национална правна уредба.

II.    Правна уредба

1.      Правото на Съюза

1.      Потребителското право

6.        Член 3 от Директива 2011/83 е озаглавен „Приложно поле“ и гласи:

„1.      Настоящата директива се прилага при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към всички договори, сключени между търговец и потребител. Тя се прилага също за договорите за доставка на вода, газ, електрическа енергия или за централно отопление, включително от публични доставчици, доколкото тези стоки се предоставят на договорна основа.

[…]

5.      Настоящата директива не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в настоящата директива.

[…]“.

7.        Член 27 от тази директива е озаглавен „Непоръчани доставки“ и гласи:

„Потребителят е освободен от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка на стоки вода, газ, електрическа енергия, централно отопление или цифрово съдържание или предоставяне на услуга, която не е поръчана, в нарушение на член 5, параграф 5 и точка 29 от приложение I към Директива 2005/29/ЕО[(5)]. В тези случаи липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка или предоставяне на услуга не представлява израз на съгласие“.

8.        Приложение I към Директива 2005/29 е озаглавено „Търговски практики, които се считат за нелоялни при всички обстоятелства“, а в точка 29 от него е упоменато „[н]астояване[то] за незабавно или разсрочено във времето плащане на продукти, или връщане или съхранение на продукти, доставени от търговеца, но непоръчани от потребителя […] (изпращане на непоръчани стоки по домовете)“.

2.      Директивите за енергийната ефективност

9.        Считано от 5 юни 2014 г., Директива 2006/32 е заменена с Директива 2012/27(6). Предвид меродавните периоди за делата в главните производства обаче приложими по тези дела са и двете директиви.

10.      Член 13 от Директива 2006/32 е озаглавен „Измерване и информативни сметки за енергийното потребление“ и гласи:

„1.      Държавите членки гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител и осигуряват информация относно действителното време на използване.

При подмяната на съществуващ уред се осигурява измервателен уред на конкурентна цена освен в случаите, при които това е технически невъзможно или нерентабилно по отношение на очакваните потенциални спестявания в дългосрочен план. Когато се прави свързване на нова сграда или основен ремонт на съществуваща сграда, както е посочено в Директива 2002/91/ЕО[(7)], винаги се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени.

2.      Държавите членки гарантират, когато е уместно, че сметките се изготвят от енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружества за търговия с енергия на дребно въз основа на реалното енергийно потребление и информацията е представена по ясен и разбираем начин. […]

[…]“.

11.      Член 9 от Директива 2012/27 е озаглавен „Отчитане“ и параграф 1 от него възпроизвежда разпоредбите на член 13, параграф 1 от Директива 2006/32. Член 9, параграф 3 от Директива 2012/27 предвижда:

„В случаите, когато топлинната и охлаждащата енергия или топлата вода за дадена сграда се подават от районна отоплителна мрежа или от централен източник, обслужващ множество сгради, при топлообменника или точката на доставка се монтира топломер или водомер за топла вода.

В многофамилни и в многофункционални сгради, които са с централен източник на отопление/охлаждане или които се снабдяват от районна отоплителна мрежа или от централен източник, обслужващ множество сгради, до 31 декември 2016 г. се монтират и индивидуални измервателни уреди за отчитане на потреблението на топлинна и охлаждаща енергия или на топла вода за всеки агрегат, когато това е технически възможно и разходно ефективно. Когато използването на индивидуални измервателни уреди за отчитане на отоплението не е технически осъществимо или разходно ефективно, се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако въпросната държава членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно. В такива случаи може да се помисли за използване на алтернативни разходно ефективни методи за измерване на потреблението на топлинна енергия.

Когато многофамилните сгради се снабдяват от районна отоплителна или охладителна система или когато за такива сгради преобладават собствени, общи за сградата отоплителни или охладителни системи, с цел осигуряване на прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление държавите членки могат да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода в такива сгради. Когато е целесъобразно, тези правила включват насоки за начина на разпределяне на разходите за топлинна енергия и/или топла вода, както следва:

а)      топла вода за битови нужди;

б)      топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения (когато стълбищата и коридорите са оборудвани с радиатори);

в)      с цел отопляване на апартаментите“.

12.      Член 10 от Директива 2012/27 е озаглавен „Информация за фактурирането“ и параграф 1 от него предвижда:

„Когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни уреди, посочени в Директива 2009/72/ЕО[(8)] и Директива 2009/73/ЕО[(9)], държавите членки правят необходимото до 31 декември 2014 г. информацията за фактурирането да бъде точна и да се основава на действителното потребление, в съответствие с приложение VII, точка 1.1, за всички сектори, обхванати от настоящата директива, включително енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителни системи и предприятията за продажба на енергия на дребно, когато това е технически възможно и икономически оправдано.

[…]“.

13.      Точка 1.1 от приложение VII към Директива 2012/27 е озаглавено „Фактуриране въз основа на действителното потребление“ и гласи:

„С оглед крайните клиенти да са в състояние да регулират своето енергопотребление, фактурирането следва да се извършва въз основа на действителното потребление поне веднъж годишно […]“.

2.      Българското право

14.      Съгласно член 133, алинея 2 от Закона за енергетиката(10) „[п]рисъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост“.

15.      Член 142, алинея 2 от този закон предвижда, че „[т]оплинната енергия за отопление на сграда — етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите“.

16.      Член 149а, алинея 1 от посочения закон гласи, че „[к]лиентите на топлинна енергия в сграда — етажна собственост, могат да купуват топлинна енергия от доставчик, избран с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост“.

17.      Член 149б от същия закон определя съдържанието на писмения договор, предвиден при продажба на топлинна енергия от доставчик на клиенти в сграда — етажна собственост.

18.      Член 153, алинеи 1, 2 и 6 от Закона за енергетиката гласи:

„1.      Всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

2.      Когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.

[…]

6.      Клиентите в сграда — етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата“.

19.      С Наредба № 16‑334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването се определят редът и техническите условия за топлоснабдяване, за оперативно управление на топлоснабдителната система, за присъединяване на производители и клиенти към топлопреносната мрежа, за прекратяване на топлоснабдяването, за спиране на топлоподаването и за прилагане на дяловото разпределение.

20.      Съгласно член 61, алинея 1 от Наредбата дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва при спазване на правилата, предвидени в методиката в приложението към нея (наричана по-нататък „методиката по Наредбата за топлоснабдяването“).

21.      Точка 6.1.3. от методиката по Наредбата за топлоснабдяването гласи, че „[к]оличеството топлинна енергия […], отдадена от сградната инсталация, се разпределя пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект“.

III. Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси

1.      Дело C708/17

22.      Г‑жа Димитрова е собственик на апартамент в сграда — етажна собственост, намираща се в град Пловдив (България). Сградата има инсталация за отопление и горещо водоснабдяване(11), присъединена към мрежа за централно отопление(12). По тази мрежа ЕВН доставя за сградата топлинна енергия, използвана за отопление и за гореща вода за битови нужди.

23.      Отделно дружество, на което е възложена дейността по отчитане и дялово разпределение на потребената топлинна енергия между етажните собственици във въпросната сграда, разпределя за апартамента на г‑жа Димитрова потребена енергия на стойност от 266,25 лева (BGN) (около 136 евро) за периода от 1 ноември 2012 г. до 30 април 2015 г. в съответствие с методиката по Наредбата за топлоснабдяването.

24.      Тъй като г‑жа Димитрова не заплаща тази сума, на 12 юли 2016 г. ЕВН подава до Районен съд Асеновград заявление за издаване на заповед за изпълнение, което посоченият съд уважава.

25.      Г‑жа Димитрова подава възражение срещу заповедта за изпълнение. Тогава ЕВН предявява иск пред същия съд за установяване на съществуването на вземането му за посочената сума ведно с обезщетение за забава и законна лихва. В производството по иска г‑жа Димитрова оспорва съществуването на това вземане. Тя в частност поддържа, че между нея и ЕВН няма облигационно правоотношение. Г‑жа Димитрова също така оспорва издадените ѝ сметки по съображението, че не отразяват реалното ѝ потребление на топлинна енергия, противно на предвиденото в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32.

26.      При тези условия Районен съд Асеновград решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Допуска ли разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Директива [2006/32] възможността на топлофикационното дружество да претендира стойността на потребена топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в сгради — етажна собственост, пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект, без оглед на реално отдаденото количество топлинна енергия в обекта?

2)      Допуска ли разпоредбата на чл. 27 от Директива [2011/83] национална правна уредба, която задължава потребителите, собственици на жилища в сгради в режим на етажна собственост, които са прекратили ползването на топлинна енергия, като са премахнали отоплителните уреди в жилищата си или по тяхно искане служители на топлоснабдителното дружество са препятствали техническата възможност на отоплителното тяло да отдава енергия, да заплащат стойността на непоискана, но доставена топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация?

3)      Въвежда ли подобна национална правна уредба нелоялна търговска практика по смисъла на Директива [2005/29]?“.

2.      Дело C725/17

27.      Г‑н Димитров е собственик на апартамент в сграда — етажна собственост, намираща се в град София (България). Сградата има инсталация за отопление и горещо водоснабдяване, присъединена към мрежа за централно отопление. По тази мрежа Топлофикация София доставя за сградата топлинна енергия, използвана за отопление и за гореща вода за битови нужди.

28.      Топлофикация София води дело срещу г‑н Димитров пред Софийски районен съд, като иска да се установи съществуването на вземането ѝ за доставка на топлоенергия за периода от 1 май 2014 г. до 30 април 2016 г. и за разходите на „Термокомплект“ ООД, което извършва отчитането и дяловото разпределение на потребяваната в сградата топлинна енергия. По делото г‑н Димитров твърди, че между него и Топлофикация София няма облигационно правоотношение, тъй като не са подписвали писмен договор, а и той не използва централно отопление в апартамента си.

29.      При тези условия Софийски районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      [Директива 2011/83] изключва нормативната уредба на традиционното договорно право относно сключването на договори, но дали изключва регламентация на тази крайно нетипична законово предвидена структура за възникване на договорна връзка?

2)      Ако [Директива 2011/83] не изключва собствена регламентация в тази хипотеза, това договор по смисъла на чл. 5 от директивата ли е или нещо различно? Ако е или не е договор, то директивата приложима ли е в случая?

3)      Този тип фактически договори регулира ли се от [Директива 2001/83], независимо от момента на възникването им или тя се прилага само за новопридобити жилища или още по-тясно — новоизградени жилища (да се разбира абонатни инсталации с искания за присъединяване към топлоснабдителната мрежа)?

4)      Ако [Директива 2011/83] е приложима, то националната уредба нарушава ли чл. 5, § 1, б. Е, във връзка с § 2, регламентиращи правото [или] принципната възможност правоотношението да бъде прекратено?

5)      Така, ако ще се сключва договор, то той следва ли да е в някаква форма, а и какъв би следвало да е обемът от съдържание на информацията, която трябва да се предостави на потребителя (разбиран като индивидуален собственик на жилище, а не етажна собственост)? Липсата на информация, представена своевременно и достъпно влияе ли на възникването на правната връзка?

6)      Необходимо ли е изрично искане — изразено формално желание от страна на потребителя, за да бъде страна в подобно правоотношение?

7)      Ако е сключен договор, неформален или формален, то отоплението на общите части на сградата (най-вече стълбищната клетка), част ли е от предмета на сделката и потребителят поръчал ли е услугата в тази ѝ част, ако няма изрично искане за това от него или дори от цялата етажна собственост (например при свалени радиатори, което е масовата хипотеза — вещите лица не сочат отоплителни уреди в общите части на сградата)?

8)      Съобразно посоченото, има ли значение (разлика), ако топлоподаването е прекратено в личния апартамент за качеството на собственика като потребител, поискал отопление на общите части на сградата?“.

IV.    Производството пред Съда

30.      Актовете за преюдициално запитване са с дати 6 декември 2017 г. (C‑708/17) и 5 декември 2017 г. (C‑725/17). Те постъпват в Съда съответно на 19 и на 27 декември с.г.

31.      С определение на председателя на Съда от 8 февруари 2018 г. поради връзката помежду им дела C‑708/17 и C‑725/17 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството, както и на съдебното решение.

32.      ЕВН, Топлофикация София, г‑жа Димитрова, литовското правителство и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда. Същите страни, с изключение на литовското правителство, се представляват в съдебното заседание от 12 декември 2018 г.

V.      Анализ

1.      По компетентността на Съда и допустимостта на преюдициалните въпроси

33.      ЕВН твърди, че не е от компетентността на Съда да отговаря на третия преюдициален въпрос на Районен съд Асеновград по дело C‑708/17. Всъщност с този въпрос посочената юрисдикция искала от Съда не да тълкува правото на Съюза, а да установи наличието на нелоялна търговска практика — задача, която била от компетентността на националните съдилища.

34.      Не споделям тази гледна точка. Според мен няма пречка с преюдициалното си запитване националната юрисдикция да поиска от Съда да се произнесе дали дадено фактическо положение следва да се квалифицира като нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29, стига самата национална юрисдикция да установява и преценява необходимите факти. Всъщност квалифицирането с оглед на правото на Съюза на фактите, установени от националната юрисдикция, предполага тълкуване на това право, което е от компетентността на Съда в рамките на производството, предвидено в член 267 ДФЕС(13).

35.      Освен това ЕВН оспорва допустимостта на всички преюдициални въпроси на Софийски районен съд по дело C‑725/17. Според това дружество посочената юрисдикция не е формулирала въпроси, които да са годни Съдът да се произнесе по тях. Тя не дала и разяснения за причините, поради които има въпроси относно обхвата на разпоредбите на правото на Съюза, чието тълкуване иска, нито за връзката, която установява между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо във воденото пред нея производство.

36.      Това възражение според мен също трябва да се отхвърли. Въпросите на Софийски районен съд се отнасят по същество до тълкуването на Директива 2011/83. В акта за преюдициално запитване този съд излага причините, поради които посочената директива е релевантна за отнесения до него спор, и обяснява, че има съмнения в съвместимостта на разпоредбите на Закона за енергетиката в частност с член 27 от тази директива. Следователно въпросите му отговарят на приложимите изисквания във връзка с допустимостта(14).

2.      По същество

1.      Предварителни съображения

37.      Обсъжданите тук дела се отнасят по същество до разпределението на разходите за отопление в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от мрежа за централно отопление(15).

38.      Г‑жа Димитрова и г‑н Димитров са собственици на апартаменти в такива сгради. Ищците в главните производства — дружествата ЕВН и Топлофикация София, са енергоразпределителни предприятия(16), които чрез районните отоплителни системи, към които са присъединени тези сгради, доставят за сградите топлинна енергия, използвана за отопление и за гореща вода за битови нужди. Тази енергия се разпределя вътре в сградите чрез сградна инсталация, която се състои от абонатна станция(17) и съвкупност от разпределителни тръбопроводи и съоръжения, в това число вертикални щрангове, преминаващи през всеки апартамент.

39.      Доставката на отопление и гореща вода за битови нужди в България се урежда от Закона за енергетиката и Наредбата за топлоснабдяването. Съгласно тази уредба, когато сградата е топлоснабдена от районна отоплителна система, всеки от етажните собственици, чийто апартамент е присъединен към сградната инсталация, е длъжен да участва в разходите за доставената на сградата топлинна енергия(18).

40.      В това отношение посочената уредба предвижда, че за целите на разпределението на тези разходи между етажните собственици топлинната енергия се разделя на топлоенергия, използвана за гореща вода за битови нужди, и топлоенергия за отопление, а последната се разделя на топлоенергия, отдадена от сградната инсталация (тоест загубите на топлоенергия по вътрешната за сградата разпределителна мрежа), топлоенергия, използвана за отопление на общите части (стълбища, фоайета, общи избени помещения и пр.), и топлоенергия, използвана за отопление на индивидуалните имоти(19). Докато отоплението и горещата вода, използвани в индивидуалните имоти, се фактурират в зависимост от реалното потребление на всекиго, топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, и топлоенергията, използвана за отопление на общите части, се разпределят между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им по проект(20).

41.      Г‑жа Димитрова и г‑н Димитров не използват общото отопление и битово горещо водоснабдяване в своите апартаменти и възразяват срещу обстоятелството, че въпреки това са длъжни да участват в разходите за използваното в сградата отопление, и по-конкретно в разходите за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация(21). В това отношение те поддържат, че разпоредбите на Закона за енергетиката и Наредбата за топлоснабдяването са в противоречие с потребителското право на Съюза (раздел 2).

42.      Освен това г‑жа Димитрова оспорва предвиденото в Наредбата за топлоснабдяването правило за разпределение на разходите във връзка с топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, правило, което се основава на критерия отопляем обем на апартаментите и поради това не отчита количеството енергия, реално потребено от всеки етажен собственик, в противоречие с изискванията на нормативната уредба на Съюза в областта на енергийната ефективност (раздел 3).

43.      Накрая ще уточня, че настоящите дела съвсем не са изолирани случаи. Според информацията в актовете за преюдициално запитване и предоставените от страните сведения въпросът за участието на етажните собственици в разходите за централно отопление дори когато са се отказали да ползват такова отопление в апартаментите си, е предмет на множество дела пред българските съдилища. Тези дела отразяват истинска социална криза, свързана с цената на енергията в България. Значителна част от сградния фонд в България се състои от сгради с лоша топлоизолация, построени преди 1989 г., по време, когато държавата строго контролира цените на енергията. Според упоменатата от Комисията статистика оттогава в тази държава членка цените на енергията се повишават 25 пъти, в резултат от което за много домакинства централното отопление става финансово недостъпно.

2.      По Директива 2011/83 (втори и трети въпрос по дело C708/17 и всички въпроси по дело C725/17)

44.      Вторият и третият въпрос по дело C‑708/17, както и всички въпроси по дело C‑725/17 се отнасят по същество до съвместимостта на разпоредбите на Закона за енергетиката относно доставката на топлинна енергия в сградите в режим на етажна собственост с потребителското право на Съюза. Тези разпоредби могат да се обобщят, както следва.

45.      За присъединяването на инсталацията на сграда — етажна собственост, към районна отоплителна система е необходимо писменото съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата(22). За присъединяването се сключва договор(23), а доставката на топлинна енергия за сградата се осъществява при общи условия(24).

46.      Когато сградата е присъединена към районна отоплителна система, член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката предвижда, че всички собственици на (или титуляри на вещно право на ползване върху) индивидуалните имоти, свързани със сградната инсталация, са клиенти на топлинна енергия. В това си качество те са длъжни да участват в разходите за използваната в сградата топлинна енергия по реда и условията, предвидени в Наредбата за топлоснабдяването. Това се отнася включително за собственици като г‑жа Димитрова и г‑н Димитров, които не са били членове на етажната собственост към момента, в който е взето решението за присъединяване.

47.      Всеки етажен собственик може по свой избор да спре да използва така доставяната топлинна енергия в своя апартамент, като изключи радиаторите си(25). За сметка на това съгласно член 153, алинея 6 от Закона за енергетиката етажните собственици, които са се отказали от отоплението в апартаментите си, остават длъжни да заплащат част от разходите за отопление на сградата, а именно разходите за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, и за топлоенергията, използвана за отопление на общите части. Това важи до прекратяването на топлоснабдяването на сградата (което предполага прекратяване на договора за доставка на централно отопление), за което също се изисква писменото съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата(26). Безспорно е, че етажните собственици в обсъжданите в главните производства сгради не са вземали подобно решение.

48.      Г‑жа Димитрова и г‑н Димитров, а също и запитващите юрисдикции намират това положение за несъвместимо с потребителското право на Съюза, по-конкретно с член 27 от Директива 2011/83. Те в частност смятат, че Законът за енергетиката налага на етажните собственици, които не използват централно отопление в апартаментите си, да заплащат „непоръчана доставка“ на такова отопление по смисъла на тази разпоредба. Посочената разпоредба обаче предвижда в това отношение истинско договорно средство за защита (remedy): за такава доставка потребителят „е освободен от задължението за насрещна престация“. Поради това г‑жа Димитрова и г‑н Димитров не трябвало да са длъжни да участват в разходите за отопление на техните сгради.

49.      Оплакванията на г‑жа Димитрова и г‑н Димитров са съсредоточени върху член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката. От една страна, те възразяват срещу това, че съгласно първата от тези алинеи задължението на всеки собственик да участва в разходите за общото отопление и горещо водоснабдяване не произтича от сключването на договор между собственика и разпределителното предприятие, а съществува поради самия факт на притежаването на собственост върху апартамент, свързан със сградната инсталация. По-конкретно, според тях собствениците, които не са членували в етажната собственост към момента на вземане на решението за присъединяване на сградата към районната отоплителна система, изобщо не са „поръчвали“ да им се доставя централно отопление. От друга страна, те възразяват срещу това, че втората посочена алинея принуждава етажните собственици, които са изключили или премахнали радиаторите в апартаментите си, да участват в разходите за отопление на сградата, въпреки че с действията си тези собственици ясно са заявили волята си да се откажат от централното отопление.

50.      Предвид изложеното по-горе смятам, че за да се даде полезен отговор на запитващите юрисдикции, следва вторият и третият въпрос по дело C‑708/17 и всички въпроси по дело C‑725/17 да се обединят и преформулират в един въпрос, а именно дали Директива 2011/83 допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, етажните собственици са длъжни да участват в разходите за отопление на сградата, макар и индивидуално да не са поръчвали доставката на централно отопление и включително ако не го използват в своя апартамент.

51.      По принцип, преди да се отговори на този въпрос, би следвало да се провери дали Директива 2011/83 е приложима по делата в главните производства(27). В това отношение ще припомня, че както предвижда член 3, параграф 1 от тази директива, тя се прилага при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към „всички договори, сключени между търговец и потребител“, в това число към „договорите за доставка на вода, газ, електрическа енергия или за централно отопление, включително от публични доставчици, доколкото тези стоки се предоставят на договорна основа“. Освен това съгласно член 28, параграф 2 Директивата се прилага само за „договори, сключени след 13 юни 2014 г.“.

52.      Не мисля обаче, че по настоящото дело е необходимо тази проблематика да се разглежда задълбочено. В това отношение от актовете за преюдициално запитване следва, че съгласно българското право за доставката на отопление и гореща вода за битови нужди чрез районна отоплителна система до сгради в режим на етажна собственост се сключва договор, че етажната собственост е правна общност без самостоятелна правосубектност(28) и че всеки етажен собственик се смята за краен клиент, длъжен да заплаща разходите за използваната в сградата топлинна енергия(29). Ето защо по-нататъшното изложение може да се основе на разбирането, че за целите на Директива 2011/83 определено е налице „договор за доставка на централно отопление“ между „търговец“ (доставчикът/разпределителното предприятие) и „потребител“ (всеки етажен собственик) и че тази директива е приложима ratione temporis(30), без да трябва подробно да се разглеждат тези различни аспекти, още повече че според мен посочената директива явно допуска правна уредба като член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката.

53.      В това отношение ще припомня, на първо място, че както предвижда член 3, параграф 5 от Директива 2011/83, тя „не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в настоящата директива“(31).

54.      Разпоредбите на член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката обаче се отнасят именно до сключването, действителността и действието на договора за доставка на енергия по отношение на всеки етажен собственик и до условията за прекратяване на този договор(32). По същество те предвиждат, че всеки етажен собственик е обвързан с енергоразпределителното предприятие и на това основание е длъжен да участва в разходите за отопление (докато топлоснабдяването не бъде прекратено със съгласието на квалифицирано мнозинство от етажните собственици). Накратко казано, съгласно тези разпоредби, докато няма такова решение за прекратяване на топлоснабдяването, между г‑жа Димитрова и г‑н Димитров, от една страна, и разпределителните предприятия, от друга, е налице действителен и действащ договор. Това положение не може да се оспорва с аргумент от разпоредбите на Директива 2011/83, тъй като именно сключването, действителността и действието на договорите по принцип не са сред хармонизираните с тази директива въпроси(33). Следователно тя по принцип не установява материални или формални изисквания за сключването и действителността на такъв договор или пък за прекратяването му(34).

55.      Признавам, че самата констатация за ограничения обхват на хармонизацията, извършена с Директива 2011/83, не е достатъчна, за да се отговори на поставения въпрос. Всъщност отнасящият се до непоръчаните доставки член 27 от Директивата урежда в известна степен учредяването на договорните правоотношения(35).

56.      В това отношение ще припомня, на второ място, че що се отнася до понятието „непоръчана доставка“, член 27 от Директива 2011/83 препраща към точка 29 от приложение I към Директива 2005/29(36). В тази точка „непоръчаната доставка“ е дефинирана като настояване на търговеца в частност за незабавно или разсрочено във времето плащане на продукти, доставени от търговеца, но непоръчани от потребителя. В член 27 също така се пояснява, че липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка не представлява израз на съгласие(37).

57.      За непоръчаните доставки първоначално в правото на Съюза е приета една разпоредба на Директива 97/7/ЕО относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние(38), която Директива 2011/83 заменя. Идеята е била да се противодейства на практиката на някои търговци да изпращат на потребителя дадена стока с указанието, че ако същата не бъде върната в определен срок, търговецът ще смята, че офертата му е приета, и ще изиска от потребителя да плати съответната цена, с други думи — на практиката им да издействат с принуда съгласието на потребителя за покупката. Като освобождава потребителя от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка и като предвижда, че липсата на отговор от страна на потребителя не се смята за съгласие, член 27 от Директива 2011/83 прегражда възможността за сключване на действителен договор вследствие от подобна практика. В тази степен разпоредбата хармонизира националното договорно право(39).

58.      При все това едно от необходимите условия за квалифицирането на доставката като непоръчана по смисъла на член 27 от Директива 2011/83 е тази доставка да не е била предварително и изрично поискана от потребителя. Освен това целта на разпоредбата е да попречи на търговеца да наложи договорно правоотношение на потребителя.

59.      В настоящия случай обаче, от една страна, спорната енергийна доставка не е извършена по инициатива на търговеца, а в съответствие с предвиденото от българския законодател. Съгласно Закона за енергетиката предприятието за разпределение на топлинна енергия е длъжно да присъединява към мрежата си клиентите, които поискат това(40), и да доставя топлинна енергия до присъединените сгради. Силно се съмнявам извършвана въз основа на законово задължение доставка да може да се квалифицира като „непоръчана“ по смисъла на член 27 от Директива 2011/83(41).

60.      От друга страна, при всички положения доставката на отопление определено е следствие от изрично и предварително искане. Всеки етажен собственик е обвързан с разпределителното предприятие, тъй като квалифицирано мнозинство от етажните собственици изрично е дало писмено съгласие за тази доставка. В действителност г‑жа Димитрова и г‑н Димитров оспорват факта, че определено мнозинство от етажните собственици може да се договаря за всички тях (в това число за лицата, които впоследствие придобиват собственост в сградата) и че същото мнозинство е необходимо и за отказ от доставката на топлинна енергия в сградата.

61.      Член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката изобщо не въвежда непоръчана доставка, а е част от уредбата на сложно „групово“ правоотношение, етажната собственост. Във връзка с това ще припомня, че сградите в режим на етажна собственост, каквито са обсъжданите в главните производства, се състоят от индивидуални имоти, върху които е учредено право на изключителна собственост, и общи части, които се намират в режим на принудителна и неделима съсобственост и дял от които задължително притежава всеки етажен собственик. По принцип общите части са неделими и са предназначени за общи нужди и общо ползване, поради което и се управляват въз основа на решения, вземани с определено мнозинство от етажните собственици(42). Подобен режим е абсолютно необходим, за да може ефикасно да се управляват общите части: евентуално изискване за единодушие би довело до практическа невъзможност за управлението им.

62.      Сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване обаче е именно една от тези общи части на етажната собственост(43). Доставката на отопление и гореща вода за битови нужди в сградата, доколкото предполага използването на тази сградна инсталация, е услуга, предлагана общо на етажните собственици, и следователно въпрос от компетентността на етажната собственост като цяло. Логично „поръчката“ на централно отопление се основава на решение на етажната собственост(44).

63.      Освен това, след като се вземе такова решение, отново логично е всеки етажен собственик да е длъжен да участва в разходите, съответстващи на загубите по сградната инсталация и на потреблението на топлоенергия в другите общи части на сградата: в качеството си на съсобственик на тези части той е и „потребител“ на тази топлоенергия(45). Тук няма особено значение дали той смята да отоплява апартамента си със собствени средства, без да използва общото отопление, дали обитава имота и дали е премахнал радиаторите си(46).

64.      Същото важи за собствениците, които са станали членове на етажната собственост след вземането на решението за присъединяване на сградата към централното отопление. Принципът, че новите етажни собственици са обвързани от вече взетите решения на етажната собственост, включително за присъединяването към централното отопление, е предназначен да осигури стабилност на етажната собственост — в противен случай което и да е нейно решение би подлежало на оспорване при всяко прехвърляне на собственост в сградата. Освен това, когато купуват апартамент, лицата се запознават с факта, че съответната сграда е топлоснабдена от районна отоплителна система и че има разходи във връзка с общите части, които те придобиват заедно с този апартамент(47). Общите условия за доставката на централно отопление също са публично известни(48).

65.      Във връзка с това от член 27 от Директива 2011/83 не би могло да се заключи, както видимо смятат г‑жа Димитрова и г‑н Димитров, че потребителят трябва винаги да даде индивидуално съгласие за доставката на всяка стока или услуга и трябва да може индивидуално да прекрати договора за тази доставка. Смятам, че при определени сложни правоотношения, в които участва някаква форма на потребителска общност и съответната стока или услуга се доставя общо на всички потребители от общността, Директива 2011/83 не е пречка съгласието на част от тези потребители да обвързва останалите(49), включително новите членове на тази общност, при условията, предвидени в националното право на държавите членки. Тези особени въпроси просто не са уредени в обсъжданата директива, нито пък в правото на Съюза.

66.      По изложените съображения предлагам на Съда в отговор на втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и в отговор на всички въпроси по дело C‑725/17 да постанови, че Директива 2011/83 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, етажните собственици са длъжни да участват в разходите за отопление на сградата, макар и индивидуално да не са поръчвали доставката на централно отопление и включително ако не го използват в своя апартамент.

3.      По директивите за енергийната ефективност (първи въпрос по дело C708/17)

67.      Първият въпрос на Районен съд Асеновград по дело C‑708/17 се отнася до метода, по който разходите за потреблението на топлинна енергия в сграда, която е топлоснабдена от районна отоплителна система, се разпределят между етажните собственици в сградата. Въпросът е формулиран от гледна точка на Директива 2006/32. Тъй като обаче оспорваното от г‑жа Димитрова вземане се отнася до топлинната енергия, доставена между 1 ноември 2012 г. и 30 април 2015 г.(50), а посочената директива е заменена с Директива 2012/27, считано от 5 юни 2014 г., за целите на отговора следва да се вземат предвид и двете директиви(51).

68.      Както посочих в точка 40 от настоящото заключение, българската правна уредба предвижда, че разходите за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация (тоест, нека припомня, загубите по вътрешната за сградата разпределителна мрежа) се разпределят между етажните собственици пропорционално на отопляемия обем на апартаментите им.

69.      Г‑жа Димитрова поддържа, че това правило за разпределение не е в съответствие с изискванията на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32, заменен с член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 и точка 1.1 от приложение VII към нея.

70.      В това отношение член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 задължава държавите членки да гарантират, че сметките за крайните клиенти на енергия ще се изготвят „въз основа на реалното енергийно потребление“. Член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 и точка 1.1 от приложение VII към нея преповтарят това задължение, като предвиждат, че държавите членки трябва да го въведат най-късно до 31 декември 2014 г. за всички обхванати от Директивата сектори, когато това е технически възможно и икономически оправдано(52).

71.      Според г‑жа Димитрова обаче като последица от предвиденото в Наредбата за топлоснабдяването правило за разпределение на разходите за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, фактурираната на етажните собственици сума за тази топлоенергия не зависи от количеството топлинна енергия, което сградната инсталация потенциално или реално отдава (или по-скоро което се губи) в апартаментите им и което съответно е „действително потребено“ от всеки етажен собственик(53). Районен съд Асеновград е склонен да се съгласи с това мнение.

72.      Затова тази юрисдикция отправя до Съда запитването дали член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 и точка 1.1 от приложение VII към нея допускат подобно правило за разпределение. Тя иска да установи и дали отговорът на въпроса зависи от наличието на техническа възможност да се определи количеството топлоенергия, реално отдадено от сградната инсталация във всеки апартамент.

73.      Смятам, че на посочения въпрос следва да се отговори отрицателно. В това отношение намирам за уместно да покажа при какви условия се изисква въвеждане на фактуриране въз основа на действителното потребление и на какви техники се основава този вид фактуриране, когато става дума за доставката на топлоенергия в сгради в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система (на първо място), а след това — за случаите, в които този метод на фактуриране е задължителен — да се спра на обхвата на това задължение (на второ място).

74.      На първо място, както вече припомних, член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 задължава държавите членки да гарантират, „когато е уместно“, че енергията ще се фактурира на крайните клиенти въз основа на действителното потребление. Член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 и точка 1.1 от приложение VII към нея пък гласят, че такова фактуриране трябва да се въведе, „когато това е технически възможно и икономически оправдано“. Според мен тези условия трябва да се разбират в светлината на разпоредбите за отчитането на енергийното потребление, съдържащи се в член 13, параграф 1 от Директива 2006/32 и член 9 от Директива 2012/27.

75.      В това отношение член 13, параграф 1 от Директива 2006/32 и член 9, параграф 1 от Директива 2012/27 с почти еднаква формулировка предвиждат крайните клиенти да инсталират индивидуални измервателни уреди, с които може да се измери реалното им потребление. Степента на задължителност на тази мярка е различна в зависимост от вида на сградите: инсталирането на тези уреди е задължително за новите сгради и за сградите, на които е направен основен ремонт, докато за съществуващите сгради инсталирането им зависи от условието да е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия(54).

76.      В член 9, параграф 3 от Директива 2012/27 законодателят на Съюза изяснява(55) по какъв начин следва да се въведе това измерване, когато става дума за потреблението на енергия за отопление, охлаждане и гореща вода за битови нужди конкретно в сгради в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система.

77.      Така разпоредбата уточнява, че в подобни сгради, от една страна, при топлообменника или точката на доставка(56) трябва да се монтира топломер или водомер за топла вода. От друга страна, държавите членки трябва да се погрижат най-късно до 31 декември 2016 г. да се монтират индивидуални измервателни уреди за отчитане на потреблението на топлинна и охлаждаща енергия или на топла вода за всеки агрегат, „когато това е технически възможно и разходно ефективно“. В противен случай трябва да се използват топлинни разпределители(57) за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, „освен ако въпросната държава членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно“(58). В последния случай може да се помисли за използване на алтернативни разходно ефективни методи за измерване на потреблението на топлинна енергия.

78.      Оттук следва, че що се отнася до отоплението в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, фактурирането въз основа на действителното потребление по член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се въведе за обитателите, които разполагат с уреди, позволяващи да се определи това потребление, при условията по член 13, параграф 1 от Директива 2006/32 и член 9, параграфи 1 и 3 от Директива 2012/27. Този метод на фактуриране се основава на измерванията на индивидуалните топломери или, ако няма такива, на показанията на топлинните разпределители в индивидуалните имоти(59).

79.      В настоящия случай е безспорно, че в апартаментите на г‑жа Димитрова и г‑н Димитров са монтирани такива уреди(60). Следователно те трябва да получават сметки, основани на действителното им потребление на топлинна енергия(61).

80.      Въпреки това, на второ място, смятам, че нито член 13, параграф 2 от Директива 2006/32, нито член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 изисква в случаите, когато този метод на фактуриране е задължителен, сметката за топлинна енергия на крайните клиенти да зависи единствено от действителното потребление.

81.      Всъщност, противно на поддържаното от г‑жа Димитрова, тези разпоредби не закрепват принцип, съгласно който всеки краен клиент на енергия да дължи цена само за реално потребеното. Текстът им гласи единствено че фактурирането трябва „да се основава“ на действителното потребление. Това изискване според мен трябва да се разбира в светлината на целите на тези директиви и историята на посочените разпоредби.

82.      В това отношение ще припомня, че целта на директиви 2006/32 и 2012/27 е в частност да се подобри енергийната ефективност в Съюза, особено при крайното потребление(62). Те са продължение на две препоръки на Съвета(63) и една първоначална директива(64), които са били предназначени да насърчат прилагането на отчитащи реалното потребление на всеки обитател правила за разпределение на разходите за отопление, охлаждане и гореща вода за битови нужди в сградите в режим на етажна собственост с общи инсталации. Всъщност взаимозависимостта, създадена между реалното индивидуално потребление и фактурирането, е стимул за всекиго да възприеме енергийно ефективно поведение(65), така че да се ограничи потреблението и да се намалят съответно сметките.

83.      Следователно фактурирането въз основа на действителното потребление, така както е предвидено в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27, не е самоцел: този метод на фактуриране цели да стимулира обитателите на сгради в режим на етажна собственост да възприемат енергийно ефективно поведение, за да се реализират икономии на енергия при крайното потребление. Подобна цел предполага част от сметката за топлинна енергия на крайните клиенти да зависи от реалното им потребление — от потреблението, което се дължи на начина, по който използват радиаторите в апартаментите си, тоест на индивидуалното им поведение(66).

84.      За сметка на това, да се разпределя цялата потребена в сградата топлинна енергия между отделните етажни собственици според показанията на индивидуалните топломери или топлинни разпределители в апартаментите им, би означавало да се отиде по-далеч, отколкото налага търсената цел за икономия на енергия. Преди всичко, подобно правило за разпределение би било несправедливо и би могло да застраши постигането на тази цел в дългосрочен план.

85.      Всъщност, от една страна, както подчертават Топлофикация София, ЕВН, литовското правителство и Комисията, отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими. Топлината в известна степен циркулира през стените на съседните апартаменти — от помещенията с по-висока към помещенията с по-ниска температура, така че потреблението на всекиго се влияе от отоплителното поведение на останалите(67). В този смисъл, ако отоплителните разходи се разпределят само въз основа на индивидуалното потребление, това би могло да стимулира някои обитатели, чиито апартаменти се намират например в средата на сградата, да изключват радиаторите си през целия отоплителен сезон и да разчитат единствено на топлината от съседите си, което пък би създало допълнителни разходи за последните.

86.      Освен това индивидуалното потребление в апартаментите зависи от мястото им в сградата. В това отношение поради неблагоприятното си място — например на последния етаж, на първия етаж над гараж, фоайе или друго неотоплявано помещение, в ъгъла на сградата или пък с изцяло северно изложение — някои апартаменти са поначало по-студени от други апартаменти със същия обем и се нуждаят от повече топлоенергия, за да достигнат определена температура. В този смисъл би било несправедливо топлинната енергия, потребена в сграда в режим на етажна собственост, да се разпределя единствено в зависимост от индивидуалното потребление.

87.      От друга страна, ако цялата сметка за енергия зависи от индивидуалното потребление, би имало риск да се затрудни предприемането на мерки, които водят до подобряване на общата енергийна ефективност на сградата, каквато мярка е например основният ремонт, и съответно до реализиране на значителни енергийни икономии в дългосрочен план. Всъщност по правило подобни мерки изискват решение на общото събрание на етажните собственици. Начинът за разпределяне на отоплителните разходи помежду им обаче има пряко отражение върху стимула за всеки от тях да подкрепи такова решение и да понесе разходите за ремонта. Ако разпределението се основава единствено или в твърде голяма степен на индивидуалното потребление, обитателите в благоприятна енергийна обстановка — например тези с идеално разположени апартаменти в средата на сградата, които ползват топлината от съседните апартаменти и търпят съвсем малки загуби към външната среда — биха имали стимул да не се ангажират с такива действия, за разлика от собствениците на не толкова ефективни в енергийно отношение апартаменти, които има опасност да се окажат малцинство(68).

88.      Както подчертават Комисията, ЕВН и Топлофикация София, затова в държавите членки е обичайно сметките за отопление в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система или обща инсталация, да съдържат променлива компонента, зависеща от измереното действително потребление или от показанията на топлинните разпределители в индивидуалните имоти, и фиксирана компонента, която се разпределя на всеки етажен собственик по независещи от тези данни критерии. По този начин фиксираната компонента отразява факта, че част от използваното в сградата отопление не зависи от индивидуалното поведение на всеки от обитателите ѝ. Това важи не само за споменатите по-горе процеси на топлопреминаване, но и за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, до която се отнасят настоящите дела (а също и за топлоенергията, използвана в общите части).

89.      В този контекст член 9, параграф 3, трета алинея от Директива 2012/27 предвижда, че по отношение на тези сгради държавите членки могат да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода с цел осигуряване на прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление. В тази разпоредба се пояснява и че когато е целесъобразно, тези правила включват насоки за начина на разпределение на разходите за топлинна енергия и/или топла вода, използвана като а) топла вода за битови нужди, б) топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения (когато стълбищата и коридорите са оборудвани с радиатори), и в) с цел отопляване на апартаментите.

90.      Както следва от тази разпоредба, въвеждането на такива правила за разпределение е факултативно(69). В този смисъл държавите членки са свободни да предвидят подобни правила или пък да оставят въпроса за дела на фиксираната и на променливата компонента на договорната свобода на етажните собствености или още да приемат обща рамка, оставяща свобода на действие на последните.

91.      Освен това, що се отнася до съдържанието на евентуалните правила, както подчертават ЕВН, Топлофикация София и литовското правителство, член 9, параграф 3 от Директива 2012/27 оставя този избор на всяка държава членка, стига приетите правила да са „прозрачни“. Следователно държавите членки разполагат с широка свобода на преценка. Така България възприема разпределение, основано на разграничение между потреблението в индивидуалните имоти, което се измерва с топломери или топлинни разпределители, и фиксирана компонента, която отчита отделно топлоенергията за общите части и топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, и се разпределя според отопляемия обем на всеки апартамент. За сметка на това по-голямата част от държавите членки са избрали метод, при който определен процент от общото потребление на сградата (например 30 %) се разпределя между етажните собственици по критерий като обема или площта на всеки апартамент (без да се прави разлика между топлоенергия за общите части и топлоенергия, отдадена от сградната инсталация), а останалият процент зависи от показанията на топломерите или топлинните разпределители. Според мен тези различни методи са съвместими с директиви 2006/32 и 2012/27(70).

92.      Накрая, противно на становището, което видимо защитава г‑жа Димитрова(71), фактурирането въз основа на действителното потребление не означава, че избраните от държавите членки критерии за разпределяне на фиксираната компонента на сметката за топлинна енергия — в случая разходите за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация — трябва да отразяват възможно най-точно действителното потребление. Когато става дума за частта от сметката, която не зависи от показанията на измервателните уреди в индивидуалните имоти, според мен държавите членки са свободни да я разпределят съобразно критерия, който намерят за подходящ, например според полезната площ (в квадратни метри) на всеки имот или според отопляемия му обем (в кубични метри). С други думи, българският законодател не е бил длъжен да избере критерий, който да отразява топлоенергията, реално отдадена от сградната инсталация във всеки апартамент — ако се допусне, че това е технически измеримо(72).

93.      При все това постигането на целта на правилото за фактуриране въз основа на действителното потребление, предвидено в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и в член 10, параграф 1 от Директива 2012/27, според мен предполага променливата компонента да е значителна. Всъщност това е абсолютно необходимо, за да се стимулира развиването на енергийно ефективни модели на поведение.

94.      В обобщение смятам, че тези разпоредби задължават държавите членки да гарантират, че част от сметката ще зависи от действителното потребление и че тази част ще е достатъчна, за да доведе до търсените с тези разпоредби поведенчески промени(73).

95.      По изложените съображения намирам, че правилата, предвидени в Закона за енергетиката и в Наредбата за топлоснабдяването, са в съответствие с изискванията в областта на отчитането и фактурирането на енергията, предвидени в директиви 2006/32 и 2012/27. От една страна, както подчертават ЕВН и Топлофикация София, Законът за енергетиката предвижда монтиране на топломери при абонатната станция на всяка сграда и индивидуални топломери или топлинни разпределители във всеки апартамент за отоплението и на водомери за битовото горещо водоснабдяване(74). Сметките съдържат променлива компонента, съответстваща на потреблението в индивидуалните имоти, която се основава на действителното потребление на всеки етажен собственик, измерено с индивидуалните топломери или оценено чрез топлинните разпределители, като тази променлива компонента, средно погледнато, е значителна(75). От друга страна, българският законодател е предвидил правила за разпределение, които отговарят на изискването за прозрачност по член 9, параграф 3 от Директива 2012/27: те ясно определят как се отчита потреблението на енергия в сградата и по какви критерии се разпределят съответните разходи между етажните собственици.

96.      Ето защо предлагам на Съда в отговор на първия въпрос по дело C‑708/17 да постанови, че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32, както и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 и точка 1.1 от приложение VII към нея трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, определена част от разходите за използваното в сградата отопление, съответстваща на топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им, независимо какво количество от тази топлоенергия е реално отдадено във всеки апартамент.

VI.    Заключение

97.      По всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси на Районен съд Асеновград (България) по дело C‑708/17 и на Софийски районен съд (България) по дело C‑725/17, както следва:

„1)      Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, етажните собственици са длъжни да участват в разходите за отопление на сградата, макар и индивидуално да не са поръчвали доставката на централно отопление и включително ако не го използват в своя апартамент.

2)      Член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета, както и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО и точка 1.1 от приложение VII към Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, определена част от разходите за използваното в сградата отопление, съответстваща на топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им, независимо какво количество от тази топлоенергия е реално отдадено във всеки апартамент“.


1      Език на оригиналния текст: френски.


2      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64).


3      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета (ОВ L 114, 2006 г., стр. 64; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 222).


4      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО (ОВ L 315, 2012 г., стр. 1 и поправка в ОВ L 71, 2014 г., стр. 24).


5      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“) (OB L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260).


6      С някои изключения, които са без значение за настоящите дела. Вж. член 27, параграф 1 и член 28, параграф 1 от Директива 2012/27.


7      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2002 година относно енергийните характеристики на сградите (ОВ L 1, 2003 г., стр. 65; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 44).


8      Директива на Европейския парламент и на Съвета 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО (ОВ L 211, 2009 г., стр. 55).


9      Директива на Европейския парламент и на Съвета 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО (ОВ L 211, 2009 г., стр. 94).


10      ДВ, бр. 107 от 9 декември 2003 г.


11      Тоест съвкупност от тръбопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия, в това число вертикални щрангове, преминаващи през всеки апартамент.


12      В настоящото заключение ще използвам синонимно термините „топлинна енергия“ и „топлоенергия“, а също и изразите „мрежа за централно отопление“ и „районна отоплителна система“.


13      Вж. в този смисъл решение от 20 декември 2017 г., Asociación Profesional Elite Taxi (C‑434/15, EU:C:2017:981, т. 20 и цитираната съдебна практика). При все това според мен този въпрос трябва да се разгледа заедно с въпросите относно Директива 2011/83 (вж. бележка под линия 36 от настоящото заключение).


14      Тези изисквания се съдържат в частност в член 94 от Процедурния правилник на Съда.


15      Както предвижда съображение 25 от Директива 2011/83, централното отопление се състои в доставка на топлоенергия, в частност под формата на пара или топла вода, от централен производствен източник чрез предавателно-разпределителна система на множество сгради с цел отопление.


16      По смисъла на член 2, точка 20 от Директива 2012/27.


17      Тази абонатна станция включва топлообменника, в който се предава енергия между районната отоплителна система и вътрешната за сградата разпределителна мрежа (вж. член 135, алинея 1 от Закона за енергетиката). Тя е точката на доставка на топлоенергия от разпределителните предприятия и е оборудвана с измервателен уред, който отчита доставеното за сградата количество топлоенергия. От акта за преюдициално запитване по дело C‑725/17 обаче следва, че по това дело става дума за високоетажна сграда, чиято инсталация е изградена на два кръга, всеки от които разполага с абонатна станция.


18      Вж. член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката.


19      Вж. член 140a и член 142, алинея 2 от Закона за енергетиката.


20      Вж. точка 6.1.3. от методиката по Наредбата за топлоснабдяването.


21      Безспорно е, че дело C‑708/17 се отнася само до топлоенергията, отдадена от сградната инсталация. В това отношение в съдебното заседание представителят на г‑жа Димитрова посочи, че в момента съответният апартамент е необитаван и че общите части на сградата не се отопляват. В акта за преюдициално запитване освен това е прието, че г‑жа Димитрова е премахнала радиаторите си. Представителят ѝ обаче заяви, че те си стоят и са използваеми. При всички положения според мен тази подробност няма значение за поисканото тълкуване. За случая на г‑н Димитров има по-малко яснота. В акта за преюдициално запитване по дело C‑725/17 е посочено, че той не използва отоплението в апартамента си, но въпреки това му е фактурирано определено количество топлоенергия за това. В акта се говори и за разходи за топлоенергията, отдадена от сградната инсталация. Споменава се накрая и за радиатори в общите части на сградата, а същевременно седмият въпрос по делото се основава на допускането, че такива няма.


22      Член 133, алинея 2 от Закона за енергетиката.


23      Членове 149a и 149б от Закона за енергетиката. Тези разпоредби предвиждат, че когато етажните собственици решат да купуват топлинна енергия, се сключва писмен договор с доставчик, който, доколкото разбирам, е или самото топлоразпределително предприятие, както явно е в обсъжданите в главните производства случаи (ЕВН за Пловдив и Топлофикация София за София), или отделно предприятие, което има договор с разпределителното предприятие за доставката на закупуваната енергия.


24      Член 150 от Закона за енергетиката. Тези общи условия се определят от разпределителните предприятия, одобряват се от административна комисия и трябва да се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник.


25      Или като приложи по-радикален подход, състоящ се в премахването на радиаторите.


26      Член 153, алинеи 2 и 3 от Закона за енергетиката.


27      Доколкото разбирам, това е предметът на втория, третия и осмия от преюдициалните въпроси по дело C‑725/17.


28      По този въпрос вж. също заключението на генералния адвокат Kokott по дело Кер (C‑25/18, EU:C:2019:86, т. 43).


29      Вж. т. 46 от настоящото заключение. В това отношение ще отбележа, че в неотдавна приетата Директива (ЕС) 2018/2002 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за изменение на Директива [2012/27] (ОВ L 328, 2018 г., стр. 210), която още не е приложима, законодателят на Съюза въвежда разграничение между „крайни клиенти“ и „крайни ползватели“. Съгласно включения с Директива 2018/2002 нов член 10а „крайни ползватели“ са в частност физическите и юридическите лица, които се помещават в отделна сграда или в обособена част в многофамилните или многофункционалните сгради, които се снабдяват с топлинна енергия, енергия за охлаждане или топла вода за битови нужди от централен източник, и нямат пряк или индивидуален договор с доставчик на енергия. Обратно, „крайните клиенти“ са лицата, които са пряко обвързани с доставчика.


30      Въпреки че, както подчертава литовското правителство, това никак не е сигурно предвид меродавните периоди за делата в главните производства.


31      В този смисъл вж. и съображение 14 от Директива 2011/83. Също така член 3, параграф 2 от Директива 2005/29 гласи, че тя не противоречи на облигационното право, и по-специално на правилата относно действителността, сключването или последиците на договора.


32      Наистина, строго погледнато, разпоредбите на член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката не са разпоредби на „общото договорно право“, в смисъл на общи правни норми, приложими към всеки вид договори. Това възражение, струва ми се, е обусловило първия преюдициален въпрос по дело C‑725/17. За целите на изключението, предвидено в член 3, параграф 5 от Директива 2011/83, обаче е важно не толкова дали нормата е обща или специална, а какъв е предметът ѝ: щом урежда въпрос, който по естеството си спада към договорното право (сключване, действителност, основание, предмет на договора и пр.), съответната национална разпоредба по принцип остава извън приложното поле на тази директива.


33      Във връзка с това ще припомня, че в предложението си за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите (COM (2008) 0614 окончателен) Комисията планира пълна хармонизация на правото в областта на потребителските договори. В крайна сметка законодателят на Съюза предприема доста по-ограничена хармонизация, която обхваща само някои особени договори и специфични въпроси: въвеждане на общо задължение за информиране, преработка и уеднаквяване на задълженията за информиране и правото на отказ в областта на договорите от разстояние и договорите извън търговския обект и пр.


34      Това тълкуване не намира опровержение в разпоредбите, изтъкнати от Софийски районен съд в акта за преюдициално запитване. В това отношение член 5, параграф 1, буква е) от Директива 2011/83 урежда не въпроса за прекратяването на договорното правоотношение, а единствено задължението на търговеца да предостави на потребителя информация за предвидените в националното право условия за прекратяване на договора. Също така член 7, параграф 1 и член 8, параграф 1 от Директива 2011/83 не само се прилагат за договорите извън търговския обект, респективно за договорите от разстояние, тоест не и за договорите за доставка на централно отопление, но и освен това уреждат просто формата, в която трябва да се предоставя информацията.


35      Оттук и уточнението в член 3, параграф 5 от Директива 2011/83, че тя не засяга общото договорно право, „доколкото“ аспектите на общото договорно право не са уредени в нея.


36      Затова според мен не е необходимо отделно произнасяне по Директива 2005/29, както иска Районен съд Асеновград с третия си въпрос. Струва ми се, че всъщност този въпрос е зададен за целите на прилагането на средството за защита (remedy), предвидено в член 27 от Директива 2011/83.


37      Член 27 от Директива 2011/83 е транспониран с аналогична формулировка в член 62 от Закона за защита на потребителите (ДВ, бр. 99 от 9 декември 2005 г.).


38      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 година относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние (ОВ L 144, 1997 г., стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 4, стр. 160). Става дума за член 9 от тази директива.


39      Освен това, както посочих в точка 48 от настоящото заключение, този член осигурява на потребителя договорно средство за защита (remedy).


40      Вж. член 133, алинея 1 от Закона за енергетиката.


41      Наистина това повдига безпрецедентния въпрос дали забраната на непоръчаните доставки, предвидена в член 27 от Директива 2011/83, може да се противопостави на националните законодатели, тоест дали от тях би могло да се изисква да не създават условия, при които търговците биха били задължени да налагат подобни доставки на потребителите. За настоящото дело обаче не е необходимо по-задълбочено изследване на този въпрос.


42      В България правоотношенията при етажна собственост са уредени в Закона за собствеността. Законът за управление на етажната собственост освен това установява съответните права и задължения на собствениците, ползвателите и обитателите във връзка с управлението на имота — етажна собственост. Съгласно член 10 от този закон органи на управление са общото събрание и управителният съвет.


43      Член 140, алинея 3 от Закона за енергетиката. Същото правило е закрепено в Закона за собствеността и в Закона за управление на етажната собственост.


44      Същото се отнася за всички доставчици на услуги, засягащи общите части. Такива биха могли да са например доставчикът на услуги по ремонт и поддръжка на сградната инсталация, градинарят, който се грижи за общи площи, и пр. В това отношение е обичайно всеки етажен собственик да е длъжен да използва услугите на определените от етажната собственост доставчици и да заплаща своя дял от общите разходи за такива услуги. Вж. заключението на генералния адвокат Kokott по дело Кер (C‑25/18, EU:C:2019:86, т. 43).


45      Бих искал да отбележа, че както Конституционният съд (България) с решение № 5 от 22 април 2010 г. по конституционно дело № 15 от 2009 г., така и Върховният касационен съд (България) с тълкувателно решение № 2/2016 от 25 май 2017 г. по сходни съображения постановяват, че не е налице противоречие между член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката и забраняващия непоръчаните доставки член 62 от Закона за защита на потребителите.


46      Освен това част от топлината прониква в неговия апартамент. Вж. т. 85 от настоящото заключение.


47      Вж. в този смисъл решение № 5 от 22 април 2010 г. на Конституционния съд.


48      Вж. бележка под линия 24 от настоящото заключение. Освен това, както посочва Комисията в съдебното заседание, при определени условия етажният собственик има възможност да поиска от общото събрание преразглеждане на въпроса за присъединяването на сградата към мрежата за централно отопление и да оспори пред съда евентуалното решение на общото събрание.


49      Затова тук няма значение дали „потребител“ на поръчаната услуга или стока по смисъла на Директива 2011/83 е групата като цяло (в случая етажната собственост), или всяко от съставящите я лица (всеки етажен собственик).


50      Също така спорното вземане по дело C‑725/17 се отнася до топлоенергията, доставена между 1 май 2014 г. и 30 април 2016 г. Въпреки че Софийски районен съд не отправя запитване до Съда за тълкуването на директивите в областта на енергийната ефективност, отговорът по този проблем би могъл да е полезен за решаването и на отнесеното до него дело.


51      Вж. т. 9 от настоящото заключение. В съответствие с трайната практика на Съда, когато не е предвидено друго, новата норма от правото на Съюза се прилага незабавно спрямо бъдещите последици на правоотношенията, възникнали при действието на предходната норма (вж. по-специално решение от 10 юни 2010 г., Bruno и др., C‑395/08 и C‑396/08, EU:C:2010:329, т. 53 и цитираната съдебна практика). Следователно и двете директиви — 2006/32 и 2012/27, са приложими ratione temporis за делата в главните производства: първата се прилага за топлинната енергия, потребена до 5 юни 2014 г., а втората — за топлинната енергия, потребена след тази дата.


52      В член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 се пояснява, че тази разпоредба не се прилага по отношение на крайните клиенти, които разполагат с интелигентните измервателни уреди, посочени в директиви 2009/72 и 2009/73 съответно за електроенергията и за природния газ. Следователно това пояснение не се отнася до доставката на топлоенергия.


53      Г‑жа Димитрова поддържа, че е възможно да се оцени точно колко топлоенергия отдава сградната инсталация във всеки апартамент, като за целта следва във всеки отделен случай да се определя дали щранговете на тази инсталация реално преминават през съответния апартамент и ако преминават, да се отчитат техническите характеристики на преминаващите през апартамента тръби, и по-конкретно изолацията им (която следва да препятства преминаването на топлоенергия) и топлоотдаващата им повърхност (колкото по-голяма е повърхността на тръбата, което зависи в частност от диаметъра ѝ, толкова по-голямо е отдаваното от нея количество топлоенергия).


54      Идеята е да се отчетат типовете съществуващи сгради и да се въведе разходна ефективност. За целта се преценява дали разходът за промените, които ще е необходимо да се направят по инсталациите на съществуващите, и особено на по-старите сгради, за да се въведе индивидуално измерване на потреблението, е пропорционален на потенциалните икономии на енергия, които това би осигурило. Вж. съображение 30 от Директива 2012/27, а също и Robinson, S. et Vogt, G. Guidelines on good practice in cost-effective cost allocation and billing of individual consumption of heating, cooling and domestic hot water in multi-apartment and multi-purpose buildings, Support for the implementation of Articles 9—11 of Directive 2012/27/EU on energy efficiency with respect to thermal energy supplied from collective systems, Empirica GmbH, Bonn, декември 2016 г.


55      Вж. съображения 32 и 33 от Директива 2012/27.


56      Тоест в абонатната станция (вж. бележка под линия 17 от настоящото заключение).


57      За разлика от топломера топлинният разпределител не измерва реално доставеното в апартамента количество топлоенергия, а показва само представителна в това отношение величина, като интегрира във времето разликата между температурата на дадена точка от повърхността на радиаторното тяло, върху което е закрепен, и околната температура в помещението.


58      Както посочих, целта на тези условия за осъществимост и разходоефективност е да се вземат предвид съществуващите инсталации и разходите за евентуалните промени по тях. Така в някои случаи монтирането на индивидуални измервателни уреди би наложило подмяна на цялата сградна инсталация, тъй като такива уреди например не могат да се монтират при отоплителните инсталации с вертикални щрангове. В тези сгради е допустимо вместо това да се монтират разпределители на всеки радиатор. Същевременно тези разпределители пък не могат да се монтират в сгради, в които отоплението работи без радиатори или друга топлообменна повърхност, на която да бъдат поставени. При всички случаи монтирането на уреди за определяне на индивидуалното потребление е безполезно в сградите, в които обитателите не могат да регулират радиаторите си. Вж. съображения 28 и 29 от Директива 2012/27, а също и Robinson, S. et Vogt, G., op. cit.


59      Това се потвърждава от новата Директива 2018/2002 — с нея в Директива 2012/27 е добавен член 10а, който се отнася конкретно до фактурирането на потреблението на отопление, охлаждане и топла вода за битови нужди, като параграф 1 от него гласи, че „[к]огато са инсталирани измервателни уреди или топлинни разпределители, държавите членки гарантират, че информацията за фактурирането и потреблението […] се основава на реалното потребление или на показанията на топлинния разпределител“ (курсивът е мой).


60      От актовете за преюдициално запитване следва, че в апартамента на г‑жа Димитрова има „топломер“, а в апартамента на г‑н Димитров — топлинни разпределители.


61      По настоящото дело не е необходимо да се решава въпросът за точната дата, от която фактурирането въз основа на действителното потребление е станало задължително за техните сгради съгласно правото на Съюза.


62      Вж. съображения 1—3 и 32 от Директива 2006/32 и съображения 2 и 60 от Директива 2012/27.


63      Препоръка 76/493/ЕИО на Съвета от 4 май 1976 година за рационалното използване на енергията в отоплителните инсталации на съществуващите сгради (ОВ L 140, 1976 г., стр. 12) и Препоръка 77/712/ЕИО на Съвета от 25 октомври 1977 година за регулирането на отоплението, производството на гореща вода за битови нужди и измерването на количеството топлоенергия в новите сгради (ОВ L 295, 1977 г., стр. 1).


64      Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13 септември 1993 година относно ограничаване на емисиите на въглероден двуокис чрез подобряване на енергийната ефективност (програма SAVE) (ОВ L 237, 1993 г., стр. 28; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 1, стр. 90).


65      Например да не се отварят прозорците с цел проветряване при включени радиатори, да се намалява температурата на помещенията, особено когато не се обитават или нощно време, и т.н. Вж. съображение 29 от Директива 2006/32 и съображения 30—33 от Директива 2012/27.


66      В този смисъл Директива 93/76 е изисквала енергията да се фактурира „в съответно съотношение“ въз основа на действителната консумация (вж. единадесето съображение и член 3 от тази директива).


67      Според ЕВН предвидената в Закона за енергетиката позиция във фактурата, съответстваща на топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, обхваща не само загубите на сградната инсталация в тесен смисъл, но и по-общо процесите на топлопреминаване вътре в сградата.


68      Вж. Robinson, S. et Vogt, G., op. cit., p. 31. Това би било и в противоречие с духа на член 19, параграф 1, буква а) от Директива 2012/27, от който следва, че държавите членки трябва да обмислят подходящи мерки за отстраняване на пречките за енергийната ефективност във връзка с „разпределянето на стимулите […] помежду собствениците с оглед да се гарантира, че тези страни не се въздържат да извършват инвестиции за подобряване на енергийната ефективност (каквито в противен случай биха осъществили) поради факта, че няма да получат индивидуално всички ползи или поради липсата на правила за разпределяне на разходите и ползите помежду им, включително национални правила и мерки за регулиране на процесите за вземане на решения при наличие на много собственици“.


69      Ще отбележа обаче, че неотдавна приетата Директива 2018/2002 вече задължава държавите членки да приемат правила за разпределение (вж. новия член 9б, параграф 3, който тази директива включва в Директива 2012/27).


70      Съдът вече е постановил, че Директива 2012/27 установява най-общо рамка за намаляване на потреблението на енергия, като същевременно оставя на държавите членки възможността да подберат условията за изпълнение и съответно те разполагат в това отношение с широко право на преценка. Вж. решение от 7 август 2018 г., Saras Energía (C‑561/16, EU:C:2018:633, т. 24 и цитираната съдебна практика). Според мен на още по-голямо основание това важи за Директива 2006/32. Така държавите членки са избрали различни методи за разпределение на разходите за топлинна енергия в зависимост от собствените си предпочитания и особености. Вж. Castellazzi, L. Analysis of Member States’ rules for allocating heating, cooling and hot water costs in multi-apartment/purpose buildings supplied from collective systems — Implementation of EED Article 9(3). Luxembourg: Publications Office of the European Union, 2017.


71      Вж. бележка под линия 53 от настоящото заключение.


72      Извън това, както изтъква Топлофикация София, възприетият от българския законодател критерий отопляем обем отразява термичната дифузия.


73      Тук ще поясня, че макар в Директива 2006/32 да не се споменава изрично възможността за приемане на правила за разпределение, както, обратно, е направено в член 9, параграф 3 от Директива 2012/27, това не означава, че първата директива трябва да се тълкува различно от втората. Целта на правилата за фактуриране въз основа на действителното потребление е една и съща и в двете директиви, а добавеният от законодателя член 9, параграф 3 е предназначен просто да изясни прилагането на тези правила.


74      Вж. член 140 от Закона за енергетиката.


75      Вж. член 145, алинея 1 от Закона за енергетиката. В съдебното заседание Топлофикация София посочи, че при прилагането на тези правила фиксираната компонента на сметките в България варира между 30 % и 70 % според характеристиките на всяка сграда, и по-конкретно изолацията ѝ.