Language of document : ECLI:EU:C:2019:512

Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. SZPUNAR

представено на 19 юни 2019 година(1)

Дело C93/18

Ermira Bajratari

срещу

Secretary of State for Home Department,

встъпили страни

AIRE Centre

(Преюдициално запитване, отправено от Court of Appeal in Northern Ireland (Апелативен съд на Северна Ирландия, Обединено кралство)

„Преюдициално запитване — Гражданство на Съюза — Директива 2004/38/ЕО — Право на пребиваване на гражданин на трета страна, възходящ роднина по права линия на ненавършили пълнолетие граждани на Съюза — Член 7, параграф 1, буква б) —Условие лицето да притежава достатъчно средства — Средства от доходи, придобити от трудова дейност, упражнявана без разрешение за пребиваване и работа“






I.      Въведение

1.        С преюдициалното си запитване Court of Appeal in Northern Ireland (Апелативен съд на Северна Ирландия, Обединено кралство) иска от Съда да тълкува член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38/ЕО(2).

2.        Поставените от запитващата юрисдикция въпроси се отнасят по същество до достатъчния размер на средствата, с които трябва да разполага гражданин на Европейския съюз, когато тези средства, предоставени на малки деца, граждани на Съюза, са придобити от доходи от трудова дейност, упражнявана в държава членка от техния баща, гражданин на трета страна, на когото в миналото е издадено разрешение за пребиваване и работа, но който вече не притежава такова разрешение в тази държава членка поради изтичане на картата му за пребиваване.

3.        Макар че Съдът за първи път ще разгледа този конкретен въпрос, следва все пак да се отбележи, че той вече е тълкувал разглежданата в главното производство разпоредба, по-специално в решение Zhu и Chen(3).

4.        Следователно в настоящото дело Съдът ще трябва по-специално да уточни обхвата на посоченото съдебно решение в конкретния контекст на разглеждания в главното производство случай.

II.    Правна уредба

1.      Правото на Съюза

5.        Член 2 от Директива 2004/38, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива:

1)      „Гражданин на Съюза“ означава лице, което има гражданство на държава членка;

2)      „Член на семейство“ означава:

[…]

б)      партньор, с когото гражданинът на Съюза е сключил регистрирано съжителство въз основа на законодателството на държава членка, ако законодателството на приемащата държава членка третира регистрираното съжителство като равносилно на брак и в съответствие с условията, посочени в приложимото за случая законодателство на приемащата държава членка;

[…]

г)      преки роднини по възходяща линия на издръжка, както и такива преки роднини на съпруга/съпругата или партньора, така както е определен в буква б);

3)      „Приемаща държава членка“ означава държавата членка, в която гражданинът на Съюза се движи, за да упражни своето право на свободно движение и пребиваване“.

6.        Член 3 от тази директива е озаглавен „Бенефициенти“ и параграф 1 от него предвижда:

„Настоящата директива се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства, така, както са определени в член 2, точка 2, които ги придружават или се присъединяват към тях“.

7.        Член 7 от посочената директива, озаглавен „Право на пребиваване за повече от три месеца“, предвижда в параграф 1, буква б):

„1.      Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те:

[…]

б)      притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето си на пребиваване и притежават пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава членка; или

[…]“.

8.        Член 14 от Директива 2004/38, озаглавен „Запазване на правото на пребиваване“, предвижда в параграф 2:

„Гражданите на Съюза и членовете на техните семейства притежават правото на пребиваване, предвидено в членове 7, 12 и 13, дотогава, докато отговарят на условията, посочени в тези членове“.

2.      Правната уредба на Обединеното кралство

9.        Единствената разпоредба, цитирана от Court of Appeal in Northern Ireland (Апелативен съд на Северна Ирландия) в акта за преюдициално запитване, е член 1, параграф 2 от Immigration Act 1971 (Закон за имиграцията от 1971 г.), съгласно който лице, което не е британски гражданин, трябва да има разрешение за пребиваване, работа и установяване в Обединеното кралство(4).

III. Фактите в основата на спора в главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда

10.      Г‑жа Ermira Bajratari, албанска гражданка, пребивава в Северна Ирландия от 2012 г. За периода от 13 май 2009 г. до 13 май 2014 г. нейният съпруг, г‑н Durim Bajratari, който също е албански гражданин, пребиваващ в Северна Ирландия, е притежавал карта за пребиваване, която му е позволявала да пребивава в Обединеното кралство. Тази карта му е предоставена въз основа на предишна връзка, която е имал с г‑жа Toal, гражданка на Обединеното кралство(5), и която е приключила в началото на 2011 г.

11.      След прекратяването на връзката си с г‑жа Toal съпругът на г‑жа Bajratari напуска Обединеното кралство през 2011 г., за да сключи в Албания брак с жалбоподателката в главното производство, но през 2012 г. се връща в Северна Ирландия. Картата му за пребиваване в нито един момент не е отнемана.

12.      Семейството има три деца, родени в Северна Ирландия, като на две от тях са издадени удостоверения за ирландско гражданство.

13.      От 2009 г. съпругът на г‑жа Bajratari упражнява различни професионални дейности, по-специално като служител в ресторант в Северна Ирландия, но от 12 май 2014 г., когато изтича картата му за пребиваване, работи незаконно.

14.      Семейството никога не е пътувало или пребивавало в държава — членка на Съюза, различна от Обединеното кралство.

15.      След раждането на първото ѝ дете, ирландски гражданин, жалбоподателката в главното производство подава молба до Home Office (Министерство на вътрешните работи) за признаване на производно право на пребиваване на основание на Директива 2004/38, като се позовава на статута си на лице, което действително упражнява родителските права върху детето си, и като твърди, че отказ на разрешение за пребиваване би лишил детето ѝ от възможността да се ползва от правата си на гражданин на Съюза.

16.      Тази молба е отхвърлена поради две отделни основания, а именно, от една страна, че жалбоподателката в главното производство не притежава качеството „член на семейството“ по смисъла на Директива 2004/38, и от друга страна, че детето ѝ не отговаря на условието за финансова самостоятелност, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от посочената директива.

17.      На 8 юни 2015 г. First-tier Tribunal (Immigration and Asylum Chamber) (Първоинстанционен съд (отделение за имиграцията и убежището, Обединено кралство), отхвърля жалбата на г‑жа Bajratari срещу решението на Министерството на вътрешните работи. На 6 октомври 2016 г. Upper Tribunal (Immigration and Asylum Chamber) (Второинстанционен съд (отделение за имиграцията и убежището, Обединено кралство), отхвърля втората жалба на жалбоподателката. Тогава тя сезира запитващата юрисдикция с искане за допускане на обжалване на решението на Upper Tribunal (Immigration and Asylum Chamber) (Второинстанционен съд (отделение за имиграцията и убежището).

18.      Запитващата юрисдикция отбелязва, че Съдът вече е постановил, че изискването, наложено от член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, съгласно което гражданин на Съюза трябва да притежава достатъчно средства, е изпълнено, когато тези средства са на разположение на посочения гражданин, и че няма изискване относно произхода на тези средства, като те могат по-специално да бъдат предоставени от гражданин на трета държава(6). Тази юрисдикция посочва, че Съдът все пак не се е произнесъл конкретно по въпроса дали следва да се вземат предвид доходите от работа, която съгласно националното право е незаконна.

19.      При тези обстоятелства с акт от 15 декември 2017 г., постъпил в секретариата на Съда на 9 февруари 2018 г., Court of Appeal in Northern Ireland (Апелативен съд на Северна Ирландия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Може ли с доходи от работа, която съгласно националното право е незаконна, да се докаже изцяло или отчасти притежаване на достатъчно средства по член 7, параграф 1, буква б) от [Директива 2004/38]?

2)      При утвърдителен отговор, могат ли условията по член 7, параграф 1, буква б) [от тази директива] да бъдат изпълнени, ако работата се счита за несигурна единствено поради незаконния ѝ характер?“.

20.      На 6 ноември 2018 г. Съдът изпраща на запитващата юрисдикция искане за разяснения на основание член 101 от Процедурния правилник на Съда, на което запитващата юрисдикция отговаря на 12 декември 2018 г.(7).

21.      Писмени становища са представили жалбоподателката в главното производство, AIRE Centre(8), правителствата на Обединеното кралство, Чехия, Нидерландия и Австрия, както и Европейската комисия.

22.      В съдебното заседание, проведено на 24 януари 2019 г., са представени устни становища от името на жалбоподателката в главното производство, AIRE Centre, правителствата на Обединеното кралство и на Дания, както и Комисията.

IV.    Анализ

1.      По продължаването на спора по главното производство

23.      Както от текста, така и от общия смисъл на член 267 ДФЕС следва, че преюдициалното производство предполага наличие пред националната юрисдикция на висящ спор, по който тя трябва да постанови решение, в което да може да вземе предвид решението на Съда по преюдициалното запитване(9). Ето защо Съдът следва служебно да провери дали спор като този в главното производство продължава да е налице(10).

24.      Спорът в главното производство се отнася до отхвърлянето на молбата за право на пребиваване, която г‑жа Bajratari е подала на основание на Директива 2004/38, като Court of Appeal in Northern Ireland (Апелативен съд на Северна Ирландия) е сезиран с искане за допускане на обжалване на решението на Upper Tribunal (Immigration and Asylum Chamber) (Второинстанционен съд (отделение за имиграцията и убежището).

25.      От писменото становище на правителството на Обединеното кралство обаче следва, че на 22 февруари и 6 март 2018 г., т.е. след отправянето на преюдициалното запитване, Crown Solicitor’s Office (Кралска служба на Solicitor, Северна Ирландия) информира запитващата юрисдикция, че удостоверенията за ирландско гражданство на децата на г‑жа Bajratari са обявени за невалидни с мотива, че съпругът ѝ вече няма производно право на пребиваване в Обединеното кралство вследствие на прекратяването на връзката му с гражданка на Обединеното кралство през 2011 г.

26.      В това отношение правителството на Обединеното кралство твърди, че децата на г‑жа Bajratari вече не притежават гражданство на Съюза, нито правата, които произтичат от него, тъй като ирландското гражданство им е отнето, след като компетентните органи са установили, че то им е предоставено, когато баща им вече не е притежавал валидно разрешение за пребиваване. Следователно преюдициалното запитване било безпредметно, а повдигнатите от запитващата юрисдикция въпроси били хипотетични. Ето защо Съдът не бил компетентен и следователно трябвало да откаже да отговори на тези въпроси.

27.      От писменото становище на правителството на Обединеното кралство обаче следва също че на 12 април 2018 г. на жалбоподателката в главното производство е разрешено да обжалва, по реда за упражняване на съдебен контрол върху действията на администрацията (judicial review) решенията, с които се отменят удостоверенията за ирландско гражданство на първите ѝ две деца.

28.      С оглед на тези обстоятелства от Court of Appeal in Northern Ireland (Апелативен съд на Северна Ирландия) е поискано да посочи на Съда какво ще е въздействието от евентуално отнемане на удостоверенията за ирландско гражданство на първите две деца на г‑жа Bajratari върху главното производство, както и какви ще са последиците от такова отнемане за преюдициалните въпроси.

29.      С определение от 12 декември 2018 г. запитващата юрисдикция е посочила, че макар да е възможно предметът на спора пред нея да отпадне поради отнемането на ирландското гражданство на тези две деца, към момента този спор все пак продължава и все още е валиден(11).

30.      С оглед на гореизложеното спорът по главното производство продължава да е висящ пред запитващата юрисдикция и отговорът на Съда продължава да е нужен за решаването му.

2.      По преюдициалните въпроси

31.      С двата си въпроса, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че малко дете, гражданин на Съюза, разполага с достатъчно средства, за да не се превърне в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето на пребиваването му, когато тези средства са от трудова дейност, упражнявана незаконно в тази държава членка от баща му, който е гражданин на трета държава и няма разрешение за пребиваване и работа.

32.      Преди да отговоря на този въпрос, на първо място, ще разгледам накратко въпроса дали положението на жалбоподателката в главното производство и на двете ѝ малки деца, които никога не са били в държава членка, различна от тази, където са родени и пребивават, попада в обхвата на правото на Съюза, и по-специално на член 21 ДФЕС и на Директива 2004/38. На второ място, ще се спра на въпроса дали децата на г‑жа Bajratari отговарят на условията по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38/ЕО, когато, както в настоящия случай, средствата са от доходите на баща им, гражданин на трета държава, и са придобити от трудова дейност, която той упражнява без разрешение за пребиваване и работа, като запитващата юрисдикция следва да извърши необходимите проверки в това отношение.

1.      По наличието на право на пребиваване, предоставено на гражданин на Съюза и на членовете на семейството му в приемащата държава членка на основание на член 21 ДФЕС и Директива 2004/38

33.      Следва най-напред да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 2004/38 „бенефициенти“ на предоставените с тази директива права са „всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и членовете на техните семейства, така както са определени в член 2, точка 2, които ги придружават или се присъединяват към тях“.

34.      В случая г‑жа Bajratari е албанска гражданка, майка на две малки деца с ирландско гражданство, върху които действително упражнява родителски права и които от раждането си пребивават в една и съща държава членка, а именно Обединеното кралство(12).

35.      В това отношение обстоятелството, че тези деца никога не са упражнявали правото си на свободно движение и винаги са пребивавали в държавата членка, в която са родени и в която е местожителството им, може да доведе до заключението, че те не попадат в обхвата на понятието „бенефициенти“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2004/38(13). Следва обаче да се припомни, че съгласно установената съдебна практика положението на гражданин на държава членка, който е роден в приемащата държава и не е упражнил правото на свободно движение, не може само поради тази причина да бъде приравнено на чисто вътрешно положение и така въпросният гражданин да бъде лишен от възможността да се ползва в приемащата държава от разпоредбите на правото на Съюза в областта на свободното движение и пребиваване на хора(14).

36.      Тъй като първите две деца на жалбоподателката в главното производство пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, имат право да се позоват на член 21, параграф 1 ДФЕС.

37.      При тези обстоятелства член 21, параграф 1 ДФЕС и Директива 2004/38 по принцип предоставят на децата на г‑жа Bajratari право на пребиваване в Обединеното кралство.

38.      В това отношение следва да се уточни, че правото на пребиваване на гражданите на Съюза в държава членка, различна от тази, на която са граждани, се признава при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договора за функционирането на ЕС, както и в приетите за неговото прилагане разпоредби(15).

39.      В този контекст следва да се установи дали децата на г‑жа Bajratari, които са граждани на Съюза, отговарят на условията по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, в който случай ще ѝ бъде предоставено производно право на пребиваване за повече от три месеца.

2.      Отговарят ли децата на гжа Bajratari, които са граждани на Съюза, на условията по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38?

40.      Производно право на пребиваване за повече от три месеца може да бъде предоставено на жалбоподателката в главното производство само ако двете ѝ малки деца отговарят на условията по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, по-специално ако притежават „достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето си на пребиваване и притежават пълно здравно застрахователно покритие в [тази] държава членка“(16).

41.      Що се отнася до условието за пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава членка, следва да се отбележи, че от акта за преюдициално запитване е видно, че то не е оспорено от Министерството на вътрешните работи.

42.      По отношение обаче на условието гражданите на Съюза да притежават достатъчно средства, този орган е приел, че то не е изпълнено(17).

43.      В това отношение съдържащият се в акта за преюдициално запитване анализ свидетелства за факта, че запитващата юрисдикция познава практиката на Съда относно тълкуването на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38. Тя все пак има съмнения относно приложимостта на тази съдебна практика в настоящия случай.

44.      Ето защо първо ще припомня тази съдебна практика.

1)      Практиката на Съда относно условието гражданите на Съюза да притежават достатъчно средства за упражняване на правото на пребиваване в приемащата държава членка

45.      Съдът нееднократно се е произнасял по условието за достатъчно средства по смисъла на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 в рамките на дела, подобни на това по главното производство.

46.      В решение Zhu и Chen(18) по отношение на актовете на правото на Съюза, предхождащи Директива 2004/38, пленумът на Съда е постановил, че е „достатъчно гражданите на Съюза да „притежават“ такива средства, без [тази разпоредба] да съдържа и най-малкото изискване, свързано с произхода на тези средства“, които всъщност могат да са предоставени по-специално от гражданин на трета държава, родител на съответните непълнолетни граждани(19). Съдът е уточнил също, от една страна, че „това тълкуване се налага, още повече че разпоредбите, установяващи основен принцип като свободното движение на хора, трябва да бъдат тълкувани широко“, и от друга страна, че обратното тълкуване „би добавило към това условие, както то е формулирано в тази директива, изискване за произхода на средствата, а това би било непропорционална намеса в упражняването на основното право на свободно движение и пребиваване, гарантирано с член 21 ДФЕС, тъй като не е необходимо за постигане на преследваната цел, а именно защита на публичните финанси на държавите членки“(20).

47.      Съдът е потвърдил това тълкуване на условието за достатъчно средства по-специално в решения Alokpa и Moudoulou(21) и Rendón Marín(22).

48.      В решение Rendón Marín(23), постановено от голям състав, като се позовава на точки 45—47 от решение Zhu и Chen(24), Съдът припомня, на първо място, че ако на родителя, гражданин на държава членка или на трета държава, който действително упражнява родителските права по отношение на ненавършил пълнолетие гражданин на Съюза, не бъде позволено да пребивава с този гражданин на Съюза в приемащата държава членка, това напълно би лишило от полезно действие правото на пребиваване на гражданина на Съюза, като се има предвид, че упражняването на правото на пребиваване от малко дете винаги предполага това дете да бъде придружавано от лицето, което действително упражнява родителските права по отношение на него, и съответно това лице да може да живее с него в приемащата държава членка по време на пребиваването му(25). На второ място, Съдът припомня, че след като член 21 ДФЕС и Директива 2004/38 предоставят право на пребиваване в приемащата държава членка на малко дете, което е гражданин на друга държава членка и отговаря на условията по член 7, параграф 1, буква б) от тази директива, същите разпоредби позволяват на родителя, който действително упражнява родителските права по отношение на това дете, да пребивава с него в приемащата държава членка(26).

49.      Ако тази съдебна практика е приложима към делото в главното производство, г‑жа Bajratari — чиито деца отговарят на определените в посочената разпоредба условия, за да могат да се ползват от правото на пребиваване в Обединеното кралство на основание член 21 ДФЕС и Директива 2004/38, и която действително упражнява родителските права върху децата си, което запитващата юрисдикция следва да провери — би могла въз основа на същите тези разпоредби да се позове на производно право на пребиваване в Обединеното кралство.

50.      Макар обстоятелството, че посредством своя баща, гражданин на трета държава, съответните деца притежават достатъчно средства по смисъла на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, да не е пречка за изпълнение на условието за достатъчно средства, предвидено в тази разпоредба, както се тълкува от съдебната практика, изложена в точки 46 и 47 от настоящото заключение, следва все пак да се разгледа основният въпрос в настоящото дело, на който ще посветя останалата част от анализа си, а именно могат ли доходите от дейност, упражнявана без разрешение за работа и пребиваване, да се квалифицират като „достатъчни средства“ по смисъла на тази разпоредба?

2)      Могат ли доходи от трудова дейност, упражнявана без разрешение за работа и пребиваване в приемащата държава членка, да бъдат квалифицирани като „достатъчни средства“ по смисъла на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38?

51.      За да се отговори на този въпрос, на първо място трябва да се разгледа трудовата заетост, упражнявана от съпруга на г‑жа Bajratari преди и след изтичането на картата му на пребиваване на 12 май 2014 г.(27).

52.      От преюдициалното запитване, както и от писменото становище на жалбоподателката в главното производство следва, че в периода от 2009 г. до февруари 2018 г. съпругът на г‑жа Bajratari е работил като главен готвач в ресторант в Белфаст (Северна Ирландия). Освен това г‑жа Bajratari уточнява, че оттогава съпругът ѝ работи като служител в автомивка.

53.      В това отношение в отговор на въпрос, зададен от Съда в съдебното заседание, представителят на жалбоподателката в главното производство потвърждава, че вследствие на изтичането на картата му за пребиваване през 2014 г. съпругът на г‑жа Bajratari е изгубил разрешението си за работа и пребиваване, но въпреки това е продължил да работи в ресторанта, в който е бил нает от 2009 г. Ето защо трудовата заетост на съпруга на г‑жа Bajratari станала незаконна само поради изтичането на картата му за пребиваване. Въпреки изтичането ѝ обаче той продължил да дължи данъци и социалноосигурителни вноски и, както това е потвърдено в съдебното заседание, работодателят му периодично ги е удържал от трудовото му възнаграждение(28).

54.      При тези обстоятелства следва да се припомни, че правото на пребиваване на гражданите на Съюза в държава членка, различна от тази, на която са граждани, се признава при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договора, както и в приетите за неговото прилагане разпоредби(29), като тези ограничения и условия трябва да се прилагат в съответствие с границите, определени от правото на Съюза, и в съответствие с общите принципи на това право, и по-специално с принципа на пропорционалност(30).

55.      Ето защо следва да се установи дали отказът на евентуалното право на пребиваване на г‑жа Bajratari, основан на съображението, че доходите, придобити от съпруга ѝ без разрешение за работа и пребиваване, не представляват достатъчни средства по смисъла на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, е мярка, съответстваща на принципа на пропорционалност.

56.      С оглед на обстоятелствата в главното производство преценката на принципа на пропорционалност предполага да се установи дали националните мерки, приети за поставяне на правото на пребиваване на жалбоподателката в главното производство и на нейните деца в зависимост от законните интереси на Обединеното кралство, са подходящи и необходими за постигането на преследваната цел.

57.      В това отношение следва да се припомни, че както е видно от съображения 1—4 от Директива 2004/38, основната цел на същата директива е да улесни упражняването на основното и лично право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, което е предоставено на гражданите на Съюза пряко с член 21, параграф 1 ДФЕС, и че има за предмет по-специално да укрепи това право(31). В рамките на тази основна цел условието за достатъчни средства, посочено в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, както следва от съображение 10 от тази директива, е насочено към конкретната цел „да не се допусне тези лица да се превърнат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка“(32).

58.      От припомнената в точка 46 от настоящото заключение съдебна практика следва, че е достатъчно гражданите на държавите членки да притежават достатъчно средства, като член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 не поставя „каквито и да било изисквания относно произхода на тези средства“(33). Съгласно Съда обратното тълкуване би добавило към това условие, както то е формулирано в тази директива, изискване за произхода на средствата, а това би било непропорционална намеса в упражняването на основното право на свободно движение и пребиваване, гарантирано с член 21 ДФЕС, тъй като не е необходимо за постигане на преследваната цел, а именно защита на публичните финанси на държавите членки(34).

59.      Ето защо е очевидно, че фактът, че бащата на децата на г‑жа Bajratari, ненавършили пълнолетни граждани на Съюза, е започнал да работи през 2009 г., когато картата му за пребиваване е била валидна, и че е продължил да упражнява същата трудова дейност на територията на приемащата държава членка без разрешение за работа и пребиваване след изтичането на тази карта за пребиваване, не може да бъде основание за добавяне към член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 на непредвидено в тази разпоредба изискване за произхода на притежаваните „достатъчни средства“.

60.      Освен това следва да се припомни, че от Съобщение на Комисията до Европейския парламент и до Съвета от 2 юли 2009 година относно насоки за по-добро транспониране и прилагане на Директива 2004/38/ЕО(35) следва, че за да се считат средствата за „достатъчни“, не е необходимо да бъдат периодични и могат да бъдат под формата на натрупан капитал(36). Всъщност единствено получаването на социални помощи може да се счита от значение при определянето на това дали въпросното лице е тежест за системата за социално подпомагане(37). В това отношение Съдът е постановил, че „само обстоятелството, че гражданин на държава членка получава социална помощ, не е достатъчно, за да се докаже, че той представлява неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка“(38).

61.      В този смисъл член 14, параграф 3 от Директива 2004/38 предвижда, че „[м]ярката експулсиране не може да бъде автоматична последица от прибягване от страна на гражданин на Съюза или от страна на членове на неговото/нейното семейство до системата за социално подпомагане“. Освен това от съображение 16 от тази директива следва, че ако не са станали неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка, бенефициентите на правото на пребиваване те не следва да бъдат експулсирани(39).

62.      Съдът вече е припомнил, че от съображение 16 от Директива 2004/38 следва, че за да определи дали получател на социална помощ представлява неприемлива тежест за системата ѝ за социално подпомагане, приемащата държава членка трябва, преди да разпореди експулсирането на заинтересованото лице, да провери дали затрудненията му са временни, както и да вземе предвид продължителността на пребиваването му, личното му положение и размера на отпуснатата му помощ(40).

63.      В рамките на преценката на тези три критерия, посочени в съображение 16 от Директива 2004/38, националните органи трябва да преценят по-специално периода, за който е отпусната помощта, степента на обвързаност на гражданина на Съюза и членовете на неговото/нейното семейство с обществото в приемащата държава членка, съображения, свързани с възраст, здравословно състояние, семейни и икономически обстоятелства и дали в миналото гражданинът на Съюза (или членовете на неговото семейство) е разчитал в голяма степен на социална помощ, както и за какъв период този гражданин (или членовете на неговото семейство) е допринасял за финансирането на социалното подпомагане в приемащата държава членка(41).

64.      В настоящия случай не само нищо не сочи, че децата на г‑жа Bajratari са прибягнали до системата за социално подпомагане в приемащата държава членка(42), но и в съдебното заседание бе потвърдено, че след изтичането на картата му за пребиваване съпругът на г‑жа Bajratari, баща на нейните деца, е продължил да допринася за финансирането на социалното подпомагане в приемащата държава членка чрез данъци и осигурителни вноски, периодично удържани при източника, обстоятелство, което запитващата юрисдикция следва да провери.

65.      В този контекст ще отбележа, първо, че както следва от точка 53 от настоящото заключение, твърдяната незаконност на трудовата дейност на съпруга на г‑жа Bajratari произтича по принцип само от факта, че картата му за пребиваване е изтекла. Освен това трудовата дейност, която е упражнявал преди изтичането на картата му за пребиваване и която е продължил да упражнява след изтичането ѝ, сама по себе си не е незаконна, според мен особено предвид факта, че от доходите от тази дейност са удържани осигурителни вноски за системата за социална сигурност съгласно националното право. Ето защо считам, че положение, в което наето лице плаща данъци и социалноосигурителни вноски, което обстоятелство трябва да бъде проверено от запитващата юрисдикция, не може да се счита за противоречащо на защитата на публичните финанси на държавите членки.

66.      Освен това въпросът дали средствата са достатъчни несъмнено е съвсем различен от въпроса дали същите са придобити от престъпна дейност и дали са незаконни. В този смисъл посочената разлика може да има само косвено значение за тълкуването на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38: ако например средствата, с които разполагат ненавършили пълнолетие деца, граждани на Съюза, посредством друг гражданин на Съюза или гражданин на трета държава, са от престъпна дейност, като например от трафик на наркотици, и ако това лице бъде осъдено на лишаване от свобода, то по принцип тези деца на практика вече няма да разполагат със средства за покриване на нуждите им.

67.      По-нататък, следва да се отбележи, че независимо от отпадането на разрешението му за работа и пребиваване вследствие на изтичането на картата му за пребиваване на 12 май 2014 г., не само приемащата държава членка не се е противопоставила на престоя на съпруга на г‑жа Bajratari в продължение на пет години, през които, пак припомням, той е продължил да плаща данъци и социалноосигурителни вноски, но и, както е потвърдено в съдебното заседание, през този период, на 26 юли 2016 г., на второто му дете е издадено удостоверение за ирландско гражданство.

68.      Освен това, както с основание отбелязва Комисията, правото на гражданите на Съюза, в това число и на децата, граждани на Съюза, да отидат в друга държава членка, би било сериозно нарушено, ако във всеки един момент то може да бъде отменено въз основа на неясно определени нарушения, извършени от лицата, които упражняват родителските права върху тях или които са поели издръжката им, било то в приемащата държава членка или в друга държава. Всъщност, предвид изключително широкия кръг от действия, които могат да бъдат квалифицирани като незаконни не само в рамките на една държава членка, но и в отделните държави членки и през различните периоди от време, такъв подход би довел до реален риск от правна несигурност и до увеличаване на броя на положенията, в които правото на пребиваване на гражданин на Съюза ще може да бъде поставено под въпрос поради наличието на съмнения относно обстоятелствата, при които са получени предоставените му средства(43).

69.      Накрая, при тези условия ми се струва, че отказът на властите на държава членка да признае средствата от трудова дейност, упражнявана в приемащата държава членка без разрешение за работа и пребиваване вследствие на изтичане на картата за пребиваване, трябва да се разглежда като непропорционална мярка, която необосновано накърнява свободното движение и пребиваване на малки и ненавършили пълнолетие деца от Съюза, тъй като не е необходима за постигане на преследваната цел, а именно защита на публичните финанси на държавите членки.

70.      Следователно, с оглед на гореизложеното, считам, че в положение като разглежданото в главното производство наличието на доходи, получени от трудова дейност, упражнявана без разрешение за работа и пребиваване в приемащата държава членка, е достатъчно, за да се приеме, че гражданинът на Съюза притежава „достатъчно средства“ по смисъла на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38.

71.      При тези обстоятелства считам, че децата на г‑жа Bajratari не само попадат в обхвата на член 21 ДФЕС и на Директива 2004/38, но и отговарят на условията, определени в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38. Следователно г‑жа Bajratari може да се позове на право на пребиваване, произтичащо от това на децата ѝ.

3.      Анализ на изтъкнатия от Обединеното кралство довод относно изключението, свързано с обществения ред

72.      В писменото си становище правителството на Обединеното кралство поддържа, че тъй като съпругът на жалбоподателката в главното производство пребивава незаконно на територията на тази държава, трудовата му дейност сама по себе си е незаконна. В това отношение посоченото правителство заявява, че съгласно вътрешната му правна уредба работата без разрешение се счита за противоречаща на обществения ред и води до прилагане на граждански и наказателни санкции не само за работодателя, но и, считано от 12 юли 2016 г., за заетото лице(44).

73.      Несъмнено, както изтъкват датското, нидерландското и австрийското правителство, от насоките на Комисията следва, че националните органи могат да проверяват съществуването, законността, размера и наличността на средствата. В отговор на въпрос, поставен от Съда в съдебното заседание, Комисията все пак посочва, че контролът от държавите членки на съществуването на достатъчни средства или на законността им се отнася само до това да се установи дали има престъпна дейност или злоупотреба с право(45) и следователно дали глава VI от Директива 2004/38 се прилага към конкретното положение на гражданин на Съюза или на членовете на семейството му. Ето защо държава членка може да вземе всички необходими мерки съгласно наказателното си право, за да преследва извършени престъпления, когато незаконният характер на получените доходи произтича от престъпна дейност, като например от трафик на наркотици. В този случай от глава VI от Директива 2004/38 следва, че държавите членки могат да се позовават на изключение, свързано по-специално с поддържането на обществения ред и опазването на обществената сигурност.

74.      Освен това следва да се припомни, че понятията „обществен ред“ и „обществена сигурност“, като основания за отклонение от основния принцип на свободното движение на работници или на членове на техните семейства, следва да се разбират в строг смисъл, като техният обхват не може да бъде определен едностранно от всяка от държавите членки, без контрол от страна на институциите на Съюза(46).

75.      Що се отнася до понятието за обществен ред, Съдът е постановил, че във всеки случай то предполага, освен смущаването на социалния ред, каквото е всяко нарушение на закона, да е налице и действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес(47).

76.      Що се отнася до понятието „обществена сигурност“, Съдът е приел, че то обхваща вътрешната и външната сигурност на държавата членка, поради което накърняването на функционирането на институциите и на основните държавни служби, запазването на живота на населението, рискът от сериозно смущаване на външните отношения или на мирното съвместно съществуване на народите или накърняването на военните интереси може да засегне обществената сигурност. Съдът е постановил и че понятието „обществена сигурност“ включва и борбата с трафика на упойващи вещества от организирана престъпна група(48).

77.      Следва да се припомни, че от член 27, параграф 2, първа алинея от Директива 2004/38 следва, че за да бъдат обосновани, мерките за ограничаване на свободното движение и пребиваване на гражданин на Съюза или на член на неговото семейство, по-специално предприетите по съображения, свързани с обществения ред, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалност и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице(49).

78.      В настоящия случай, както следва от точки 64—69 от настоящото заключение, е явно, че отказът да се предостави право на пребиваване на г‑жа Bajratari, основан на изтъкнатия от Обединеното кралство довод относно изключението, свързано с обществения ред, не отговаря на нито едно от тези две условия.

79.      Предвид това и с оглед на други доводи, които ще изложа накратко по-нататък, считам, че заключението ми, че децата на г‑жа Bajratari не само попадат в обхвата на член 21 ДФЕС и на Директива 2004/38, но и отговарят на условията, определени в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, е обосновано и че следователно г‑жа Bajratari може да се позове на право на пребиваване, произтичащо от това на децата ѝ.

4.      По полезното действие на Директива 2004/38 и на член 21 ДФЕС

80.      Следва първо да се отбележи, че отговор, обратен този, който предлагам, ще лиши от всякакво полезно действие правото на пребиваване, предоставено от Директива 2004/38 и член 21 ДФЕС. Съгласно практиката на Съда с оглед на контекста, в който се вписва Директива 2004/38, и на целите, които преследва, разпоредбите ѝ не следва да се тълкуват стеснително и при всяко положение не трябва да бъдат лишавани от тяхното полезно действие(50).

81.      Именно поради тази причина в решение Zhu и Chen(51) Съдът е взел предвид факта, че малките деца, граждани на Съюза, не са в състояние да осигурят сами издръжката си, като е постановил, че ако на родителя, гражданин на държава членка или на трета държава, който действително упражнява родителските права по отношение на ненавършил пълнолетие гражданин на Съюза, не бъде позволено да пребивава с този гражданин на Съюза в приемащата държава членка, това напълно би лишило от полезно действие правото на пребиваване на гражданина на Съюза, като се има предвид, че упражняването на правото на пребиваване от малко дете винаги предполага това дете да бъде придружавано от лицето, което действително упражнява родителските права по отношение на него, и съответно това лице да може да живее с него в приемащата държава членка по време на пребиваването му(52).

82.      Следва да се отбележи, че този принцип, посочен от Съда за първи път в решение Zhu и Chen(53) в контекста на тълкуването на Директива 2004/38 и на член 21 ДФЕС, впоследствие е потвърден в решение Ruiz Zambrano(54) в контекста на тълкуването на член 20 ДФЕС. Ето защо в точка 44 от последното решение Съдът е постановил, че „вследствие на такъв отказ да се предостави право на пребиваване споменатите деца, граждани на Съюза, би трябвало да напуснат територията на Съюза, за да придружат родителите си. По същия начин, ако на такова лице не се предостави разрешително за работа, съществува опасност то да не разполага със средствата, необходими за задоволяване на собствените му нужди и на нуждите на неговото семейство, вследствие на което децата му, граждани на Съюза, също би трябвало да напуснат територията на Съюза. При такива условия споменатите граждани на Съюза фактически няма да имат възможност да упражняват най-съществената част от правата, които статутът им на граждани на Съюза им предоставя“(55).

83.      От прочита им ясно следва, че в тези две решения Съдът е основал съображенията си на същия принцип: едно дете не може да докаже, че притежава средства, и следователно тези средства трябва да произхождат от лицето, което действително упражнява родителските права върху него. Ако се приеме, че дете може да докаже, че притежава достатъчно средства, произхождащи от лицето, което действително упражнява родителските права върху него, би било абсурдно на това лице да се откаже право на пребиваване и съответно възможността да работи. В случай на такъв отказ ще бъдем изправени пред порочен кръг, който би изпразнил от съдържание полезното действие на член 21 ДФЕС и на Директива 2004/38. Такъв отказ би довел до това в положение като разглежданото в главното производство нито едно ненавършило пълнолетие лице, гражданин на Съюза, да не отговаря на условията по член 7, параграф 1, буква б) от тази директива. Следва да се отбележи, че ако тези деца бяха възрастни, биха имали не само статут на гражданин на Съюза, чието предназначение е да бъде основният статут на гражданите на държавите членки(56), но и статут на заети лица.

84.      Освен това следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, че след като в качеството му на основен принцип на правото на Съюза правото на свободно движение е общото правило, предвидените в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 условия трябва да се тълкуват стеснително и при спазване на пределите, установени от правото на Съюза и принципа на пропорционалност(57).

85.      В настоящия случай децата на г‑жа Bajratari имат ирландско гражданство, при положение че винаги са пребивавали в Обединеното кралство, докато в делото, по което е постановено решението Ruiz Zambrano(58), децата са граждани на държавата членка, в която винаги са пребивавали. Ако децата на г‑жа Bajratari бяха с британско гражданство, съдебната практика от делото Ruiz Zambrano несъмнено би била приложима.

86.      Следователно възниква въпросът дали няма да е лишено от всякаква логика дете, гражданин на Съюза, да има повече права, като се основава на член 20 ДФЕС, отколкото би имало, както в настоящия случай, когато към него се прилагат член 21 ДФЕС и Директива 2004/38?

87.      Според мен, да.

88.      Следователно, макар децата на г‑жа Bajratari да са с гражданство, различно от това на държавата членка на пребиваване, в която те въпреки това са родени и пребивават досега, считам, че установеният от Съда принцип в решенията Zhu и Chen(59) и Ruiz Zambrano(60) трябва да се приложи към настоящия случай.

89.      В този контекст считам, че е уместно, от една страна, да се има предвид правото на зачитане на личния и семейния живот, прогласено в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, и от друга страна, да се вземе предвид висшият интерес на детето, признат в член 24, параграф 2 от тази харта.

V.      Заключение

90.      С оглед на всички гореизложени съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Court of Appeal in Northern Ireland (Апелативен съд на Северна Ирландия, Обединено кралство) въпроси по следния начин:

„Член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, изменена с Регламент (ЕС) № 492/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2011 година, трябва да се тълкува в смисъл, че малко дете, гражданин на Съюза, притежава достатъчно средства, за да не се превърне в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето си на пребиваване, когато при обстоятелства като разглежданите в главното производство тези средства са от трудова дейност, упражнявана незаконно в тази държава членка, без разрешение за пребиваване и работа, от баща му, който е гражданин на трета държава“.


1      Език на оригиналния текст: френски.


2      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г. стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56), изменена с Регламент (ЕС) № 492/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2011 г. (ОВ L 141, 2011 г., стр. 1 и поправки в ОВ L 229, 2004 г., стр. 35 и ОВ L 197, 2005 г., стр. 34) (наричана по-нататък „Директива 2004/38“).


3      Решение от 19 октомври 2004 г. (C‑200/02, EU:C:2004:639).


4      От становището на Обединеното кралство следва, че към относимия за настоящото дело период член 7 от Директива 2004/38 е бил транспониран в националното законодателство с член 4 от Immigration (European Economic Area) Regulations 2006 (Правилник от 2006 г. за имиграцията (Европейско икономическо пространство). Тази държава членка уточнява, че на 1 февруари 2017 г. този правилник е заменен с Immigration (European Economic Area) Regulations 2016 (Правилник от 2016 г. за имиграцията (Европейско икономическо пространство), но че нито едно изменение в него не е относимо за настоящото дело.


5      От становищата на жалбоподателката в главното производство и на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия следва, че г‑жа Toal е ирландска гражданска. Като се има предвид, че запитващата юрисдикция се позовава на британското гражданство на г‑жа Toal, твърде вероятно е тя да има двойно британско и ирландско гражданство.


6      Вж. в този смисъл решения от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 28 и 30), и от 10 октомври 2013 г., Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645, т. 27).


7      Ще се върна на този въпрос по-нататък, в точки 28—30 от настоящото заключение.


8      Встъпилата страна в главното производство, AIRE Centre (Advice on Individual Rights in Europe), е благотворителна организация, която предоставя информация и консултации относно правото на Съюза и международното право в областта на правата на човека, и по-специално относно Европейската конвенция за защита на правата на човека и на основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г,, и която е допусната да встъпи в настоящото дело от запитващата юрисдикция на 22 септември 2017 г.


9      Вж. решения от 11 септември 2008 г., UGT-Rioja и др. (C‑428/06—C‑434/06, EU:C:2008:488, т. 39), и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 24).


10      Вж. решение от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 24).


11      С оглед на отговора на запитващата юрисдикция в това определение и обратно на твърдяното от правителството на Обединеното кралство, в рамките на моя анализ следва да се приеме, че към момента първите две деца на г‑жа Bajratari все още са граждани на Съюза.


12      Следва да се припомни, както Комисията с основание подчертава в писменото си становище, че подадената от г‑жа Bajratari молба за признаване на право на пребиваване се основава само на нейното положение на лице, което действително упражнява родителските права върху двете си деца с ирландско гражданство.


13      Вж. в този смисъл решения от 15 ноември 2011 г., Dereci и др. (C‑256/11, EU:C:2011:734, т. 57), от 6 декември 2012 г., O и др. (C‑356/11 и C‑357/11, EU:C:2012:776, т. 42), и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 40).


14      Решения от 2 октомври 2003 г., Garcia Avello (C‑148/02, EU:C:2003:539, т. 13 и 27), от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 19), и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 42). В контекста на член 20 ДФЕС вж. решения от 8 март 2011 г., Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2011:124, т. 43 и 44), и от 13 септември 2016 г., CS (C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 29).


15      Вж. решения от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 26), и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 45).


16      От акта за преюдициално запитване следва, че първото дете е родено в Северна Ирландия на 1 май 2013 г. и е получило удостоверение за ирландско гражданство на 15 юли 2013 г. Запитващата юрисдикция посочва само че едно от другите две деца е получило удостоверение за ирландско гражданство. В това отношение от становището на г‑жа Bajratari следва, че второто дете е родено в Северна Ирландия през ноември 2014 г. С оглед на датите на раждане на тези деца по принцип не е изключено те да са получили право на постоянно пребиваване в тази държава членка в съответствие с член 16, параграф 1 от Директива 2004/38/ЕО. В този случай за правото им на пребиваване не биха се прилагали условията, предвидени в глава III от Директива 2004/38, и по-специално тези по член 7, параграф 1, буква б) от нея, което запитващата юрисдикция следва да провери.


17      Вж. точка 16 от настоящото заключение.


18      Решение от 19 октомври 2004 г. (C‑200/02, EU:C:2004:639).


19      Решение от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 28 и 30). От по-скорошната съдебна практика относно средствата, предоставени от гражданин на трета държава, съпруг на гражданин на Съюза, вж. решение от 16 юли 2015 г., Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476, т. 74 и 77). Що се отнася до средствата, предоставени от гражданин на трета държава, партньор, пребиваващ в приемащата държава членка, вж. решение от 23 март 2006 г., Комисия/Белгия (C‑408/03, EU:C:2006:192, т. 40, 46 и 51).


20      Решения от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen. (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 31 и 33), от 23 март 2006 г., Комисия/Белгия (C‑408/03, EU:C:2006:192, т. 40 и 41), и от 16 юли 2015 г., Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476, т. 75).


21      Решение от 10 октомври 2013 г. (C‑86/12, EU:C:2013:645, т. 27).


22      Решение от 13 септември 2016 г. (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 48).


23      Решение от 13 септември 2016 г. (C‑165/14, EU:C:2016:675).


24      Решение от 19 октомври 2004 г. (C‑200/02, EU:C:2004:639).


25      Решение от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 51 и 52). Вж. също решение от 10 октомври 2013 г., Alokpa и Moudoulo (C‑86/12, EU:C:2013:645, т. 28).


26      Решение от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 52). Вж. също решение от 10 октомври 2013 г., Alokpa и Moudoulo (C‑86/12, EU:C:2013:645, т. 29).


27      От писмените становища на жалбоподателката в главното производство и на Обединеното кралство следва, че съпругът на г‑жа Bajratari е влязъл в Северна Ирландия през септември 2002 г. и че от 2005 г. е имал трайна връзка с ирландска гражданка, която е приключила през 2011 г. С оглед на факта, че между 2005 г. и 2011 г. е живял в Северна Ирландия с гражданка на Съюза, Комисията е отбелязала в съдебното заседание, че през 2011 г. той е можел да подаде молба за постоянно пребиваване в приемащата държава членка на основание член 16, параграф 1 от Директива 2004/38. Фактът, че е получил картата си за пребиваване през 2008 г., бил без значение, тъй като издаването на документ за пребиваване на гражданин на държава членка трябва да се разглежда не като конститутивен акт, който създава права, а като акт, с който държава членка установява индивидуалното положение на гражданин на друга държава членка (или на членовете на семейството му) с оглед на разпоредбите на правото на Съюза. Вж. решения от 21 юли 2011 г., Dias (C‑325/09, EU:C:2011:498, т. 48), и от 14 септември 2017 г., Petrea (C‑184/16, EU:C:2017:684, т. 32).


28      В отговор на въпрос, зададен от Съда в съдебното заседание, представителят на жалбоподателката в главното производство заявява по-специално че годишната заплата на съпруга на г‑жа Bajratari е възлизала на 17 000 британски лири (GBP) (19 315 EUR) през 2014 г. и на 20 000 GBP (22 718 EUR) през предходните години.


29      Решения от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 26), и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 45).


30      Решения от 17 септември 2002 г., Baumbast и R (C‑413/99, EU:C:2002:493, т. 91), от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 32), и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 45).


31      Решения от 25 юли 2008 г., Metock и др. (C‑127/08, EU:C:2008:449, т. 82), от 5 юни 2018 г., Coman и др. (C‑673/16, EU:C:2018:385, т. 18), и от 11 април 2019 г., Tarola (C‑483/17, EU:C:2019:309, т. 23).


32      Решения от 21 декември 2011 г., Ziolkowski и Szeja (C‑424/10 и C‑425/10, EU:C:2011:866, т. 40), от 4 октомври 2012 г., Комисия/Австрия (C‑75/11, EU:C:2012:605, т. 60), и от 19 септември 2013 г., Brey (C‑140/12, EU:C:2013:565, т. 54).


33      Решения от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 28 и 30), от 23 март 2006 г., Комисия/Белгия (C‑408/03, EU:C:2006:192, т. 40, 46 и 51), и от 16 юли 2015 г., Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476, т. 74 и 77).


34      Решения от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen. (C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 31 и 33), от 23 март 2006 г., Комисия/Белгия (C‑408/03, EU:C:2006:192, т. 40 и 41), и от 16 юли 2015 г., Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476, т. 75).


35      COM(2009) 313 окончателен (наричано по-нататък „насоки на Комисията“).


36      Насоки на Комисията, стр. 8.


37      Насоки на Комисията, стр. 9.


38      Решение от 19 септември 2013 г., Brey (C‑140/12, EU:C:2013:565, т. 75).


39      Вж. насоките на Комисията, стр. 9.


40      Решение от 19 септември 2013 г., Brey (C‑140/12, EU:C:2013:565, т. 69).


41      Вж. насоките на Комисията, стр. 8 и 9. Освен това следва да се припомни, че съгласно съображение 16 от Директива 2004/38 „[п]ри никакви обстоятелства не трябва да се приема мярката експулсиране по отношение на работници, самостоятелно заети лица или търсещи работа лица съгласно определението на Съда на Европейските общности, с изключение на случаите, когато това е свързано с обществения ред [и] обществената сигурност“.


42      Освен това припомням, че от преюдициалното запитване следва, че условието за здравно застрахователно покритие на децата, посочено в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, не е оспорено от Министерството на вътрешните работи. Вж. в това отношение точка 41 от настоящото заключение.


43      Можем да си представим по-конкретно положение, в което съответното лице не е спазило срока за плащане на данъка върху доходите или просто е пропуснало да плати сметката за електроенергия.


44      Австрийското правителство също се позовава на обществената сигурност.


45      Правителството на Обединеното кралство и чешкото правителство квалифицират като злоупотреба положението, в което родител, благодарение на незаконната си заетост, получава право на работа поради установяването на право на пребиваване. Според тези правителства това означавало да се изтъкне неправомерно поведение за установяването на право, което било равносилно на злоупотреба с право, забранена с член 35 от Директива 2004/38. Следва обаче да отбележи, че нищо в преюдициалното запитване не сочи наличие на злоупотреба с право. При всички положения припомням, че Съдът вече е постановил, че „за да се докаже наличието на злоупотреба, от една страна, е необходима съвкупност от обективни обстоятелства, от които следва, че въпреки формалното спазване на предвидените в правната уредба на Съюза условия целта, преследвана с тази правна уредба, не е постигната, и от друга страна, е необходим субективен елемент, изразяващ се в намерението да се получи предимство от правната уредба на Съюза, като изкуствено се създават условията, необходими за получаване на това предимство“: решения от 16 октомври 2012 г., Унгария/Словакия (C‑364/10, EU:C:2012:630, т. 58 и цитираната съдебна практика), от 12 март 2014 г., O. и B. (C‑456/12, EU:C:2014:135, т. 58), и от 18 декември 2014 г., McCarthy и др. (C‑202/13, EU:C:2014:2450, т. 54).


46      Вж. по-специално решения от 4 декември 1974 г., Van Duyn (41/74, EU:C:1974:133, т. 18), от 29 април 2004 г., Orfanopoulos и Oliveri (C‑482/01 и C‑493/01, EU:C:2004:262, т. 64 и 65), от 7 юни 2007 г., Комисия/Нидерландия (C‑50/06, EU:C:2007:325, т. 42), и от 13 септември 2016 г., CS (C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 37). Като цитира частично точка 23 от решение от 22 май 2012 г., I (C‑348/09, EU:C:2012:300), Обединеното кралство изтъква, че държавите членки са свободни да определят изискванията, свързани с обществения ред и обществената сигурност според националните си нужди, които могат да се различават в отделните държави членки. Точка 23 от това решение обаче гласи: „Макар в съществена степен държавите членки да са свободни да определят изискванията, свързани с обществения ред и обществената сигурност, според националните си нужди, които могат да се различават в отделните държави членки и в различните периоди от време, по-специално като обосноваване на дерогацията от основния принцип за свободното движение на лицата, все пак тези изисквания следва да се разбират в строг смисъл, така че техният обхват не може да бъде определен едностранно от всяка от държавите членки, без контрол от страна на институциите на Европейския съюз“. Припомням, че това решение се отнася до тълкуването на понятието „императивни съображения, свързани с обществената сигурност“, съдържащо се в член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 в контекста на осъждането на гражданин на Съюза на седем години и шест месеца лишаване от свобода за сексуално посегателство, сексуално насилие и изнасилване на ненавършило пълнолетие момиче. Курсивът е мой. Вж. от по-скорошната съдебна практика решение от 5 юни 2018 г., Coman и др. (C‑673/16, EU:C:2018:385, т. 44 и цитираната съдебна практика).


47      Решения от 28 октомври 1975 г., Rutili (36/75, EU:C:1975:137, т. 28), от 10 юли 2008 г., Jipa (C‑33/07, EU:C:2008:396, т. 23), и от 13 септември 2016 г., CS (C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 38).


48      Решение от 13 септември 2016 г., CS (C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 39 и цитираната съдебна практика).


49      Решение от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 59).


50      Решения от 11 декември 2007 г., Eind (C‑291/05, EU:C:2007:771, т. 43), от 25 юли 2008 г., Metock и др. (C‑127/08, EU:C:2008:449, т. 84), от 5 юни 2018 г., Coman и др. (C‑673/16, EU:C:2018:385, т. 39), и от 11 април 2019 г., Tarola (C‑483/17, EU:C:2019:309, т. 38).


51      Решение от 19 октомври 2004 г. (C‑200/02, EU:C:2004:639).


52      Решение от 13 септември 2016 г., Rendón Marín (C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 51 и 52). Вж. също решение от 10 октомври 2013 г., Alokpa и Moudoulo (C‑86/12, EU:C:2013:645, т. 28).


53      Решение от 19 октомври 2004 г. (C‑200/02, EU:C:2004:639).


54      Решение от 8 март 2011 г. (C‑34/09, EU:C:2011:124, т. 43 и 44).


55      Решение от 8 март 2011 г., Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2011:124, т. 44). Курсивът е мой.


56      Решение от 20 септември 2001 г., Grzelczyk (C‑184/99, EU:C:2001:458, т. 31). Вж. от по-скорошната съдебна практика решения от 10 декември 2018 г., Wightman и др. (C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 64 и цитираната съдебна практика), и от 12 март 2019 г., Tjebbes и др. (C‑221/17, EU:C:2019:189, т. 31).


57      Решение от 19 септември 2013 г., Brey (C‑140/12, EU:C:2013:565, т. 70).


58      Решение от 8 март 2011 г. (C‑34/09, EU:C:2011:124).


59      Решение от 19 октомври 2004 г. (C‑200/02, EU:C:2004:639).


60      Решение от 8 март 2011 г. (C‑34/09, EU:C:2011:124).