Language of document : ECLI:EU:C:2019:940

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

М. BOBEK

представено на 7 ноември 2019 година(1)

Дело C659/18

VW

(Преюдициално запитване, отправено от Juzgado de Instrucción n.º 4 de Badalona (съдия-следовател № 4, Бадалона, Испания)

„Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Директива 2013/48/ЕС — Член 2 — Приложно поле — Член 3 — Право на достъп до адвокат — Неявяване след призоваване — Национална заповед за задържане — Временни дерогации — Член 8 — Обстоятелства, при които е допустимо забавяне на адвокатската помощ“






I.      Въведение

1.        Адвокатската професия води началото си още от древна Гърция и Рим(2). Правото на адвокатска помощ на лицата, срещу които се води наказателно производство, като субективно право обаче е сравнително модерно нововъведение, което датира от XVIII и XIX век(3).

2.        Днес правото на достъп до адвокат (наричано в някои юрисдикции право на адвокатска защита) в наказателното производство се счита за ключов елемент от правото на защита и в по-широк смисъл — от правото на справедлив процес(4). То е закрепено по-специално в член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), в член 6, параграф 3, буква в) от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) и в член 14, параграф 3, буква б) от Международния пакт за граждански и политически права(5).

3.        Настоящото дело е повод Съдът да изясни обхвата на правото на достъп до адвокат съгласно Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане(6). Конкретният въпрос, отправен до Съда, може да се обобщи по следния начин: може ли упражняването на правото на достъп до адвокат да бъде отложено до личното явяване на заподозряното лице в съда, когато след като то е било призовано от този съд и не се е явило, е издадена (национална) заповед за задържане на това лице?

II.    Правна уредба

1.      Правото на Съюза

4.        Съображения 12, 19 и 38 от Директива 2013/48 гласят:

„(12)      С настоящата директива се установяват минимални правила относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по изпълнение на европейска заповед за арест […] По този начин настоящата директива спомага за прилагането на Хартата, и по-специално на членове 4, 6, 7, 47 и 48 от нея, като се основава на членове 3, 5, 6 и 8 ЕКПЧ, съгласно тълкуването на [ЕСПЧ], който в своята съдебна практика редовно определя стандарта по отношение на правото на достъп до адвокат. В тази съдебна практика се предвижда, наред с другото, че за справедливостта на производството се изисква заподозреният или обвиняемият да могат да получат всички услуги, които са конкретно свързани с правната помощ. Във връзка с това адвокатът на заподозрян или обвиняем следва да може да осигури без ограничения основните аспекти на защитата.

[…]

(19)      Държавите членки следва да гарантират, че заподозрените или обвиняемите без неоправдано забавяне получават достъп до адвокат в съответствие с настоящата директива. […]

[…]

(38)      Държавите членки следва ясно да определят в националното си право основанията и критериите за всяка временна дерогация от правата, предоставени по настоящата директива, и следва да използват тези временни дерогации в ограничен брой случаи. Всякакви такива временни дерогации следва да са пропорционални, строго ограничени във времето, да не се основават изключително на вида или тежестта на предполагаемото престъпление и да не засягат справедливостта на производството като цяло. […]“.

5.        Член 1 от Директива 2013/48 („Предмет“) предвижда:

„С настоящата директива се установяват минимални правила относно правото на заподозрени и обвиняеми в наказателно производство и на лица, по отношение на които е започнато производство по Рамково решение 2002/584/ПВР (наричано по-долу „производство по европейска заповед за арест“), на достъп до адвокат […]“.

6.        В член 2 („Приложно поле“) от същата директива параграф 1 гласи:

„Настоящата директива се прилага за заподозрени или обвиняеми в наказателно производство от момента, в който компетентните органи на държава членка уведомят лицата, с официално съобщение или по друг начин, че са заподозрени или обвиняеми в извършването на престъпление, независимо дали лицата са задържани. Тя се прилага до приключване на производството, което означава окончателното решаване на въпроса дали заподозреният или обвиняемият е извършил престъплението, включително, когато е приложимо, постановяването на присъдата и изхода от евентуални обжалвания“.

7.        Съгласно член 3 от Директива 2013/48 („Право на достъп до адвокат в наказателното производство“):

„1. Държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите имат право на достъп до адвокат в срок и по начин, които позволяват на заинтересованите лица реално и ефективно да упражнят правата си на защита.

2. Заподозрените или обвиняемите имат право на достъп до адвокат без неоправдано забавяне. Във всички случаи заподозрените или обвиняемите трябва да имат достъп до адвокат, считано от настъпването на по-ранния от следните моменти:

а)      преди да бъдат разпитани от полицията или от друг правоохранителен орган или от съдебен орган;

б)      при извършването на следствено действие или на друго действие по събиране на доказателства от страна на разследващите или на други компетентни органи съгласно параграф 3, буква в);

в)      без неоправдано забавяне след задържането;

г)      когато са призовани да се явят пред съд, компетентен по наказателни дела — своевременно преди явяването им пред този съд.

3. Правото на достъп до адвокат включва следното:

a)      държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите имат правото да се срещат насаме и да осъществяват връзка с представляващия ги адвокат, включително преди разпита от полицията или от друг правоохранителен орган или от съдебен орган;

б)      държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите имат право техният адвокат да присъства и да участва ефективно по време на разпитите им. Това участие се осъществява в съответствие с процедурите по националното право, при условие че тези процедури не засягат ефективното упражняване и същността на посоченото право. […];

в)      държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите имат най-малко право техният адвокат да присъства на следните следствени действия или действия по събиране на доказателства, когато тези действия са предвидени в националното право и когато заподозреният или обвиняемият е длъжен или му е разрешено да присъства при извършването на съответното действие:

i)      разпознаване;

ii)      очна ставка;

iii)      възстановка на местопрестъплението.

[…]

5. При изключителни обстоятелства и само в досъдебната фаза държавите членки могат да използват временна дерогация от прилагането на параграф 2, буква в), когато географската отдалеченост на заподозрения или обвиняемия прави невъзможно да се гарантира упражняването на правото на достъп до адвокат без неоправдано забавяне след задържането.

6. При изключителни обстоятелства и само в досъдебната фаза държавите членки могат да използват временна дерогация от прилагането на правата, предвидени в параграф 3, доколкото това е обосновано предвид конкретните обстоятелства по делото от една или повече от следните наложителни причини:

а)      при неотложна необходимост да се предотврати настъпването на тежки неблагоприятни последици за живота, свободата или физическата неприкосновеност на лице;

б)      когато е наложително предприемането на незабавни действия от страна на разследващите органи, за да се предотврати сериозно възпрепятстване на наказателното производство“.

8.        Член 8 от Директива 2013/48 („Общи условия за прилагане на временни дерогации“) предвижда в параграф 1:

„Всяка временна дерогация по член 3, параграф 5 или 6 […] трябва да:

а)      е пропорционална и да не надхвърля необходимото;

б)      е строго ограничена във времето;

в)      не е основана изключително на вида или тежестта на предполагаемото престъпление; и

г)      не засяга справедливостта на производството като цяло“.

2.      Испанското право

9.        Съгласно член 24, параграфи 1 и 2 от Испанската конституция:

„1.      Всеки има право на ефективна защита от съдиите и съдилищата при упражняване на правата и законните си интереси, като в никакъв случай не може да бъде лишен от право на защита.

2.      Освен това всеки има право да се явява пред предварително установен в съответствие със закона редовен съд, на защита и на достъп до адвокат, да бъде уведомен за повдигнатото срещу него обвинение, на публичен съдебен процес без необосновано забавяне и с всички гаранции, да представя релевантните за своята защита доказателства, да не прави самоуличаващи изявления, да не се признава за виновен и да се ползва от презумпцията за невиновност. […]“.

10.      Член 118, параграф 1 от Ley de Enjuiciamiento Criminal (Наказателно-процесуален кодекс), изменен през 2015 г. и понастоящем в сила, предвижда:

„Всяко лице, уличено в извършването на престъпление, има право да упражни правото си на защита, като участва в производството, независимо от неговия характер, от момента, в който е уведомено за наличието на такова производство, е задържано или му бъде наложена друга мярка за неотклонение, или му бъде повдигнато обвинение, като за целта се уведомява без неоснователно забавяне за следните права:

[…]

d)      без да се засяга предвиденото в член 527, параграф 1, буква а), правото на лицето свободно да упълномощи адвокат;

[…]“.

11.      Член 527, параграф 1 от Наказателно-процесуалния кодекс предвижда:

1.      В случаите на член 509а, задържаният или лишеният от свобода може да бъде лишен от следните права, когато обстоятелствата го налагат:

a)      правото да упълномощи адвокат по свой избор;

[…]

d)      правото той или неговият адвокат да вземе участие в производството освен когато става въпрос за елементи, които са от съществено значение за възможността за обжалване на законосъобразността на задържането“.

III. Фактите, националното производство и преюдициалните въпроси

12.      Лицето, срещу което се води наказателното производство в главното дело (наричано по-нататък „лицето, срещу което се води наказателното производство“) е спряно за пътна проверка от полицията в Бадалона (Испания). Поради подозрения, че представеното от него албанско свидетелство за управление не е автентично, на 20 април 2018 г. полицията съставя протокол във връзка с предполагаемото извършване на престъпленията шофиране без свидетелство за управление и подправка на официален документ. На 19 май 2018 г. поисканата експертиза относно автентичността на въпросното свидетелство за управление потвърждава, че документът е подправен.

13.      Със заповед от 11 юни 2018 г. Juzgado de Instrucción n.º 4 de Badalona (съдия-следовател № 4, Бадалона, Испания), пред когото е образувано наказателното производство срещу лицето, решава да го изслуша в присъствието на адвокат. По тази причина на лицето, срещу което се води наказателното производство, е назначен адвокат. След няколко опита за призоваването му, които са неуспешни поради неизвестното му местонахождение, на 27 септември 2018 г. е издадена заповед за неговото задържане и принудителното му довеждане пред съда.

14.      На 16 октомври 2018 г. е получено писмо по факс от адвокатка, в което тя декларира, че желае да бъде конституирана в производството като защитник на лицето, срещу което се води наказателното производство, и моли информацията за всички последващи процесуални действия да бъде изпращана до нея. Към писмото са приложени подписано пълномощно и съгласие от назначения по-рано адвокат. В писмото си адвокатката моли също така заповедта за задържане да бъде отменена, като твърди, че довереникът ѝ е изразил желание да се яви доброволно пред съда.

15.      Тъй като обаче лицето, срещу което се води наказателното производство, не се е явило при първото му призоваване и заповедта за задържането му е все още в сила, Juzgado de Instrucción n.º 4 de Badalona (съдия следовател № 4, Бадалона) си поставя въпроса дали в съответствие с член 118 от Наказателно-процесуалния кодекс упражняването на правото на достъп до адвокат на лицето, срещу което се води наказателното производство, може да бъде забавено, докато заповедта не бъде изпълнена.

16.      Както посочва запитващата юрисдикция, без испанското правителство да оспорва това в становището си, националните съдилища тълкуват относимите национални разпоредби в смисъл, че правото на достъп до адвокат зависи от личното явяване на заподозряното лице. Това означава, че това право може да бъде отказано, ако заподозряното лице не се е явило или неговото местонахождение не може да бъде установено. Според запитващата юрисдикция този принцип е установен за първи път в решение № 87/1984 на Tribunal Constitucional (Конституционен съд, Испания) от 27 юли 1984 г.(7) и независимо от изменението на член 118 от Наказателно-процесуалния кодекс след транспонирането на Директива 2013/48 в националното право то продължава да се прилага понастоящем. Съгласно тази съдебна практика изискването заподозряното лице да се яви лично, е обосновано и не засяга съществено правото на защита. По същество присъствието на обвиняемия се изисква поради евентуалната необходимост да се изяснят фактите. Освен това отсъствие, което продължава след приключване на разследването, води до възпрепятстване на правосъдието, доколкото не може да се проведе съдебното заседание и да се постанови присъдата. Следователно едно продължително отсъствие би довело до парализиране на цялото производство.

17.      Запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали посочените национални разпоредби съобразно тълкуването им от националните съдилища са съвместими с член 3, параграф 2 от Директива 2013/48 и член 47 от Хартата. Ето защо Juzgado de Instrucción n.º 4 de Badalona (съдия-следовател № 4, Бадалона) решава да спре производството и да отправи следния преюдициален въпрос до Съда:

„Следва ли член 47 от [Хартата] и по-специално член 3, параграф 2 от [Директива 2013/48/ЕС] да се тълкуват в смисъл, че упражняването на правото на достъп до адвокат може да бъде обосновано забавено, когато заподозреният или обвиняемият не се яви при първото му призоваване от страна на съда и бъде издадена национална, европейска или международна заповед за задържане, като достъпът до адвокат и неговото явяване по делото се отлагат, докато тази заповед не бъде изпълнена и заподозреният не бъде доведен принудително пред съда?“.

18.      Писмени становища по настоящото производство представят испанското правителство и Европейската комисия.

IV.    Анализ

19.      Запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали Директива 2013/48, и по-специално член 3, параграф 2 от нея, тълкувана с оглед на член 47 от Хартата, не допуска национална правна норма или съдебна практика относно нейното тълкуване, съгласно които в случай че заподозряното лице не се яви при първото му призоваване от страна на съда и бъде издадена национална заповед за задържане, упражняването на правото на достъп до адвокат може да бъде отложено, докато бъде изпълнена заповедта за задържане и заподозряното лице се яви пред съда.

20.      За да се даде отговор на този въпрос, на първо място е необходимо да се установи дали Директива 2013/48 е приложима по отношение на обстоятелства като разглежданите в главното производство (A). На следващо място ще анализирам обхвата на правото на достъп до адвокат (Б). И накрая ще разгледам възможните временни дерогации, съдържащи се в Директива 2013/48 (В).

21.      Преди това обаче е необходимо да направя две предварителни уточнения.

22.      Първо, преюдициалните запитвания, отправени до Съда от национални юрисдикции, се ползват с презумпция за релевантност(8). Ето защо, дори на пръв поглед да не става ясно каква е неминуемата релевантност на определени правни въпроси с оглед фактите по делото, разглеждано от националния съд, Съдът добросъвестно ще даде отговор на постановения пред него въпрос, освен ако при наличието на извънредни обстоятелства презумпцията за релевантност е оборена(9).

23.      Второ, за тази цел националното право и неговото тълкуване от националните съдилища се възприемат като установен от запитващата юрисдикция факт, евентуално допълнително изяснен от встъпилите страни. В настоящия случай въпросното национално правило изглежда е преди всичко понятие, изведено от съдебната практика. В своето становище испанското правителство се позовава освен това на по-скорошна съдебна практика на Tribunal Constitucional (Конституционен съд) по този въпрос(10). И макар правителството да подчертава факта, че според неговото разбиране на тази съдебна практика отлагането на упражняването на правото на достъп до адвокат не е автоматично, то по същество потвърждава, че наистина е възможно такова забавяне, но то съставлява необходимо и пропорционално ограничение на правото на защита(11).

1.      Приложимост на Директива 2013/48

24.      Приложното поле на Директива 2013/48 е определено в член 2, параграф 1 по следния начин: „Настоящата директива се прилага за заподозрени или обвиняеми в наказателно производство от момента, в който компетентните органи на държава членка уведомят лицата, с официално съобщение или по друг начин, че са заподозрени или обвиняеми в извършването на престъпление, независимо дали лицата са задържани. […]“.

25.      С оглед на данните, съдържащи се в преписката по делото, в разглеждания в главното производство казус изглежда са изпълнени всички условия на тази разпоредба.

26.      На първо място, с оглед на момента на настъпване на фактите по делото и на член 15 от Директива 2013/48, несъмнено Директива 2013/48 е приложима ratione temporis.

27.      На второ място, Директива 2013/48 е приложима ratione personae. Националните органи очевидно считат лицето, срещу което се води наказателното производство, за „заподозряно лице“ по смисъла на член 2, параграф 1 от Директива 2013/48. Той е заподозрян в извършването на две престъпления и поради тази причина е призован да се яви пред съда. Издадена е национална заповед за задържането му. Без значение е дали междувременно тази заповед за задържане е изпълнена: заподозрените или обвиняеми лица имат право на адвокат от момента, в който те са „заподозрени или обвиняеми в извършването на престъпление, независимо дали лицата са задържани“.

28.      На трето място, въпросът е дали Директива 2013/48 е приложима ratione materiae.  От една страна, безспорно е, че производството пред запитващата юрисдикция е от наказателен характер. Съдът също е потвърдил, че директивите, гарантиращи минимални стандарти в наказателното производство(12) като Директива 2013/48,  са приложими, без да е необходимо да е налице трансграничен елемент в конкретното дело, разглеждано от националния съд(13).

29.      От друга страна, испанското правителство поставя под въпрос дали лицето, срещу което се води наказателното производство, „е било уведомено от компетентните органи“ по смисъла на член 2, параграф 1 от Директива 2013/48, че е заподозряно в извършването на престъпления. Действително то няколкократно е официално призовавано да се яви и да даде показания в присъствието на адвокат. Тъй като обаче се твърди, че това призоваване е било неуспешно, защото местонахождението му е било неизвестно, испанското правителство приема, че лицето, срещу което се води наказателното производство, все още не е уведомено официално за положението си на заподозрян от страна на органите и следователно разпоредбите на Директива 2013/48 все още не се прилагат.

30.      Не намирам този довод за убедителен.

31.      Според мен фокусът на член 2, параграф 1 от Директива 2013/48 е върху естеството на информацията, а не върху способа за съобщаване на тази информация. Това, което е от значение, е, че действително компетентните органи са взели официално решение или са предприели друго процесуално действие съобразно изискванията по националното право, което е насочено спрямо въпросното лице и има за цел уведомяването му, че следва да се счита за заподозрян или обвиняем. Обратно, тази разпоредба не изисква информацията да бъде предадена по определен начин. В нея изрично се посочва, че веднъж взето от компетентните органи, решението може да достигне до въпросното лице посредством „официално уведомление“, но и „по друг начин“.

32.      Предполагам, че по този начин член 2, параграф 1 се опитва да постигне баланс между правото на защита на лицата, от една страна, и необходимостта да се опази интегритетът и ефективността на наказателните разследвания, от друга. По тази причина разпоредбата не изисква държавите членки да гарантират право на достъп до адвокат, преди компетентните органи да са решили да предприемат формалната стъпка да уведомят заподозрения или обвиняемия за неговото положение, дори срещу това лице да се води разследване. Ето защо, получена от заподозрения или обвиняемия информация за воденето на наказателно разследване срещу него — например поради изтичане на информация или по неофициален път — преди компетентните органи да са направили официално уведомяване, не би отговорила на изискването на член 2, параграф 1 от Директива 2013/48.

33.      След като обаче органите са предприели официално действие, като са се опитали да уведомят въпросното лице за обстоятелството, че се счита за заподозрян или обвиняем, начинът, по който този факт е станал известен на лицето, има ограничено значение по отношение на въпроса дали то обективно е придобило този статут съгласно Директивата. Така например не виждам защо заподозрян, който разбира за положението си от пресата, телевизията или интернет, след като е забелязал или е бил предупреден за официални изявления от страна на компетентните органи, съобщени или уловени от някои от тези медии, следва да бъде лишен от правото си на достъп до адвокат, дори ако официалните уведомления, отправени от органите до него лично, са били неуспешни. Съществуват редица обстоятелства, поради които едно официално уведомление може да не достигне до адресата си. Някои от тези обстоятелства могат дори да не са свързани с желанието на заподозрения да избегне официалното връчване и наказателното производство. Във всички тези случаи компетентните органи ясно са изразили намерението си да считат въпросното лице за заподозрян или обвиняем, което му е станало известно по друг начин, а не посредством официално уведомление.

34.      Независимо от казаното по-горе бих искал да подчертая, че това разбиране за началния момент, от който Директива 2013/48 е приложима, по никакъв начин не дава основание, нито води до изискването да не се зачитат националните наказателно-процесуални правила относно връчването на документи в наказателното производство, и по-специално свързаните със задължителното връчване на писмени книжа. С оглед на вероятното многообразие от национални правила в наказателния процес в това отношение обаче е напълно естествено за начален момент за прилагането на един всеобхватен инструмент на Съюза да се избере фактическо положение (когато на дадено лице действително му стане известно новото му положение), а не съответствие с формално изискване съгласно националното право.

35.      Подобно тълкуване на член 2, параграф 1 от Директива 2013/48 освен това изглежда, че е в по-голяма степен в съответствие със съдебната практика на ЕСПЧ, съгласно която правото на достъп до адвокат не зависи от официално уведомление от страна на органите, а следва да се гарантира от момента, в който положението на лицето е съществено засегнато(14).

36.      В разглеждания случай е безспорно, че i) лицето, срещу което се води наказателно производство, има качеството заподозрян в рамките на разследване на престъпление, ii) компетентните органи са направили различни опити да го уведомят за производството, и iii) писмото от адвоката на лицето, срещу което се води наказателно производство, е получено от органите след издаването на официалните призовки.

37.      Ето защо изглежда, че лицето, срещу което се води наказателно производство, всъщност действително узнава за разследването по друг начин, а не чрез официално уведомление. Следователно, съгласно член 2, параграф 1, това положение попада в обхвата на Директива 2013/48.

2.      Обхват на правото на достъп до адвокат

38.      Следващият въпрос, който ще разгледам, е дали национална разпоредба или съдебна практика, която позволява на националните органи в случаите, когато лицето, срещу което се води наказателно производство, не се яви, след като е призовано от съда, и бъде издадена заповед за задържане, да забавят упражняването на правото на достъп до адвокат до изпълнение на заповедта за задържане, е в съответствие с член 3 от Директива 2013/48.

39.      Член 3, параграф 1 от Директива 2013/48 постановява основния принцип, че заподозрените лица и обвиняемите „имат право на достъп до адвокат в срок и по начин, които позволяват на заинтересованите лица реално и ефективно да упражнят правата си на защита“(15).

40.      Принципът е доразвит в член 3, параграф 2 от Директива 2013/48 по отношение на въпроса от кой момент в хода на производството следва да се гарантира това право. Съгласно тази разпоредба правото на достъп до адвокат следва да се предостави „без неоправдано забавяне“(16). След което се уточнява, че във всички случаи заподозрените или обвиняемите трябва да имат достъп до адвокат, считано от настъпването на по-ранния измежду четири изброени конкретни момента.

41.      За целите на настоящото производство е достатъчно да се изтъкне, че съгласно буква а) от този списък заподозрените и обвиняемите трябва да имат право на достъп до адвокат, „преди да бъдат разпитани от полицията или от друг правоохранителен орган“. Освен това съгласно буква г) от този списък това право следва да се предостави, когато тези лица „са призовани да се явят пред съд, компетентен по наказателни дела — своевременно преди явяването им пред този съд“.

42.      Струва ми се, че случай като разглеждания в главното производство несъмнено попада в обхвата на предвидените в буква г) положения, ако не и в обхвата на предвидените в буква а). Всъщност лицето, срещу което се води наказателно производство, е призовано да се яви пред запитващата юрисдикция — ако правилно разбирам приложимото национално право — за да му бъдат предявени обвиненията и/или да бъде разпитано от органите. Именно неявяването му, след като е било призовано, поражда съмнения у запитващата юрисдикция дали националната разпоредба или съдебна практика по въпроса е съвместима с правото на Съюза.

43.      Вярно е, както изтъква и испанското правителство, че точното съдържание на правото на достъп до адвокат не е изчерпателно определено в Директива 2013/48 и е уредено предимно от националното законодателство. По-специално, член 3, параграф 3 само изисква адвокатите да бъдат допускани да взимат участие в редица процесуални действия, нито едно от които според правителството не е предприето в случая с лицето, срещу което се води наказателно производство.

44.      Предвид обстоятелствата в разглеждания случай обаче не виждам как е възможно призовки за явяване на разпит пред съд, а впоследствие и заповед за задържане да не попадат от момента, в който са издадени, в обхвата на член 3, параграф 3, буква б), съгласно който „държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите имат право техният адвокат да присъства и да участва ефективно по време на разпитите им“. Целта и на двете мерки е въпросното лице да бъде разпитано.

45.      Несъмнено конкретното процесуално действие разпит от съд все още не е било извършено, когато националният съд е отправил преюдициалното запитване в настоящия случай. Но също така изглежда, че съгласно националната съдебна практика е възможно да се откаже на избрания от заподозрения или обвиняемия адвокат да се яви пред съда от негово име за целите на разпита(17).

46.      Що се отнася до структурния въпрос, повдигнат от испанското правителство, малко вероятно е изброяването в член 3, параграф 3 от Директива 2013/48 да включва подробно и изчерпателно всички елементи на понятието за правото на достъп до адвокат. Както се посочва в съображенията към Директива 2013/48, заподозрените лица и обвиняемите трябва по принцип да могат „да получат всички услуги, които са конкретно свързани с правната помощ“ (съображение 12), и „да мо[гат] свободно да се свързва[т], да се консултира[т] и да получава[т] помощ от адвокат“ (съображение 27). От своя страна адвокатът на заподозряното лице или обвиняемия „следва да може да осигури без ограничения основните аспекти на защитата“ (съображение 12)(18). Тези термини ясно отразяват предвиденото в член 47, втора алинея от Хартата, съгласно който „всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван“(19).

47.      В този контекст член 3, параграф 3, букви а)—в) от Директивата е по-скоро само пример за несъмнено включеното в обхвата на правото на достъп до адвокат отколкото изчерпателен списък.

48.      В допълнение, изложеното от испанското правителство тълкуване на Директива 2013/48 би било в противоречие със съдебната практика на ЕСПЧ. Този съд последователно е постановявал, че фактът, че лицето, срещу което се води наказателно производство, не се явява пред съда, въпреки че е било редовно призовано, не може, дори при липса на уважителна причина, да обоснове лишаването му от правото на защита от адвокат(20). Така подобно тълкуване би влязло не само в противоречие с общия минимум, гарантиран с член 52, параграф 3 от Хартата, но и с волята на законодателя на Съюза, намерила изричен израз посредством въпросния правен акт. Съгласно съображение 12 Директива 2013/48 „се основава на членове 3, 5, 6 и 8 ЕКПЧ, съгласно тълкуването на [ЕСПЧ], който в своята съдебна практика редовно определя стандарта по отношение на правото на достъп до адвокат“.

49.      Следователно съгласно член 3, параграфи 2 и 3 от Директива 2013/48 заподозряно лице в положение като разглежданото в главното производство трябва по принцип да има право на достъп до адвокат. След това уточнение остава да се провери дали Директива 2013/48 позволява на държавите членки да дерогират тези гаранции при обстоятелства като разглежданите в главното производство.

3.      Временните дерогации

50.      Член 3, параграфи 5 и 6 от Директива 2013/48 предвижда три групи обстоятелства, при които държавите членки могат временно да дерогират принципите, изложени по-горе.

51.      Списъкът е изчерпателен. В националните си законодателства държавите членки не могат да предвиждат дерогации, различни от определените в Директива 2013/48. Ако държавите членки бяха свободни да добавят други дерогации, то тогава правото на достъп до адвокат, залегнало в член 3, навярно би останало до голяма степен „на хартия“. Действително, доколкото Директивата не предвижда каквито и да е критерии, принципи или ограничения в това отношение, държавите членки биха разполагали с неограничена свобода на преценка да стесняват обхвата и приложното поле на член 3. Така, вместо да постигне минимална хармонизация(21), Директива 2013/48 би рискувала да създаде само привидна хармонизация(22).

52.      Нито една от трите дерогации не изглежда да е приложима в настоящия случай.

53.      На първо място, безспорно е, че лицето, срещу което се води наказателно производство, не се намира в положенията, предвидени в член 3, параграф 5 или член 3, параграф 6, буква а) от Директива 2013/48. Първата дерогация се отнася до случаи, когато „географската отдалеченост на заподозрения или обвиняемия прави невъзможно да се гарантира упражняването на правото на достъп до адвокат без неоправдано забавяне след задържането“, а втората дерогация се прилага „при неотложна необходимост да се предотврати настъпването на тежки неблагоприятни последици за живота, свободата или физическата неприкосновеност на лице“.

54.      Малко вероятно е и обстоятелствата по разглежданото дело да съответстват на предвидените в член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48, които се отнасят до положения „когато е наложително предприемането на незабавни действия от страна на разследващите органи, за да се предотврати сериозно възпрепятстване на наказателното производство“.

55.      Като начало, не виждам защо действия от страна на органите по дело като делото, по което е страна лицето, срещу което се води наказателно производство, биха били дотолкова неотложни, че да не могат да бъдат отложени при никакви обстоятелства („наложително [е] предприемането на незабавни действия“). По-съществено, не е ясно как лишаването на заподозрените лица от достъп до адвокат, освен ако не се явят, може да допринесе за предотвратяването на „сериозно възпрепятстване на наказателното производство“.

56.      Въпреки че Директива 2013/48 не съдържа определение за „сериозно възпрепятстване“ на наказателното производство, в съображение 32 са посочени някои примери като „унищожаването или подправянето на съществени доказателства“ и „оказването на влияние върху свидетели“. С оглед на тези примери член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48 следва да се тълкува в смисъл, че се изисква наличието на реална опасност, че без неотложни действия производството ще бъде непоправимо или съществено опорочено. Едно обикновено забавяне на процеса обаче само по себе си не води задължително до такава опасност. Ето защо простият факт, че производството е препятствано и забавяно до явяването на заподозрения пред съда (доброволно или след изпълнение на заповедта за задържане), според мен не може да се приеме за „сериозно възпрепятстване“ по смисъла на тази разпоредба.

57.      Очевидно е, че не омаловажавам значението на изискването наказателното производство да се води ефективно, като се избягва ненужното му забавяне, и на изискването то да се приключи в разумен срок. Този принцип обаче е приложим за всички наказателни производства, а доколкото виждам, не е налице обстоятелство, което да обосновава особена неотложност в производство като разглежданото от запитващата юрисдикция. Член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48 не може да бъде тълкуван в смисъл, че допуска отлагане на предоставянето на правото на достъп до адвокат всеки път, когато заподозреният или обвиняемият възпрепятства бързия ход на производството. Това би разширило значително обхвата на дерогацията по начин, който е в противоречие както с текста, така и с целта на разпоредбата.

58.      Не може да се установи „сериозно възпрепятстване“ и поради факта, че присъствието на заподозряното лице пред запитващата юрисдикция може да е необходимо за изясняване на фактическите обстоятелства, както поддържа испанското правителство. Следва да се припомни, че всяко заподозряно лице или обвиняем има правото да запази мълчание и да не се самоуличава(23). Освен това държавите членки са задължени да гарантират, че заподозрените лица и обвиняемите в същото положение като лицето, срещу което се води наказателно производство, са надлежно информирани и за правото си да запазят мълчание(24).

59.      В този контекст съм в известен смисъл озадачен от основния довод на испанското правителство. От една страна, правителството твърди, че забавянето при осигуряване на достъп до адвокат е необходимо за бързия и надлежен ход на наказателното производство, тъй като може да е от ключово значение да се снемат показания от въпросното лице и/или евентуално да се изяснят фактическите обстоятелства. От друга страна, дори да бъде принудено да се яви, това лице не е длъжно да каже и дума, а компетентните органи следва да го информират за това дори в отсъствието на неговия адвокат.

60.      При тези обстоятелства изтъкнатата цел на подобна национална съдебна практика престава да изглежда обстоятелство, което е от решаващо значение за (обичайния) ход на (обичайното) наказателно производство. Или казано направо, започва да прилича по-скоро на „разменна монета“ за принудително явяване пред съда или на „награда“ за заподозрени лица, които сътрудничат на властите.

61.      Подобна логика според мен е несъвместима не само с разгледаните по-горе разпоредби на Директивата, а и с правата, залегнали в членове 47 и 48 от Хартата (съответно правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив процес и презумпцията за невиновност и правото на защита)(25). Със сигурност не отричам общоприетия морален принцип, че „лошият не заслужава облага“. Въпросът обаче е, че по силата на съвсем ясната формулировка на член 3, параграф 2 от Директивата и току-що изтъкнатите права по Хартата предоставянето на въпросната конкретна облага в разглеждания случай не подлежи на обсъждане.

62.      В допълнение бих искал да подчертая, че дерогациите, предвидени в Директива 2013/48, следва да се тълкуват стеснително. Този принцип намира потвърждение в съображение 38, съгласно което държавите членки трябва да използват временните дерогации „в ограничен брой случаи“. Той освен това следва съвсем ясно от формулировката на член 3, параграфи 5 и 6, съгласно които тези дерогации могат да се прилагат само „при изключителни обстоятелства“(26). Изпитвам сериозни съмнения дали може да се счита, че фактът, че заподозрян не се явява пред съда, въпреки че е бил призован, води до „изключителни обстоятелства“.

63.      Също така член 8, параграф 1 от Директива 2013/48 изисква всяка временна дерогация да „е пропорционална и да не надхвърля необходимото“, „да е строго ограничена във времето“ и „да не засяга справедливостта на производството като цяло“(27). Дори да се приеме, че мярка като разглежданата в главното производство е допустима съгласно член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48 — което не е така — е трудно да си представим, че тя отговаря на тези три условия.

64.      С оглед на изложените съображения нито една от временните дерогации, предвидени в Директива 2013/48, не е приложима в ситуация като разглежданата в главното производство. Обстоятелството, че въпросната дерогация не се прилага автоматично, а според конкретния случай, както посочва испанското правителство, не променя факта, че на пръв поглед тази дерогация не съответства на нито една от предвидените в Директива 2013/48. Въпреки че не могат да се изключат някои специфични случаи, в които прилагането на разглежданата национална разпоредба или съдебна практика в особено сериозни или неотложни случаи би могло да е в съответствие с изискванията на член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48, това не променя обстоятелството, че както показва настоящият случай, изключително широкото ѝ приложно поле не отговаря на буквата и духа на Директива 2013/48.

65.      С оглед на изложеното считам, че съгласно Директива 2013/48 упражняването на правото на достъп до адвокат не може да бъде отлагано до изпълнението на заповедта за задържане и изправянето на заподозряното лице пред съд на основание, че то не се е явило пред съда, след като е било призовано.

V.      Заключение

66.      Предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, отправен от Juzgado de Instrucción n.º 4 de Badalona (съдия-следовател № 4, Бадалона, Испания), по следния начин:

„–      Член 3, параграф 2 от Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане, тълкуван с оглед на членове 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз, не допуска национална правна норма или съдебна практика, съгласно която, в случай че заподозряното лице не се яви при първото му призоваване от страна на съда и бъде издадена национална заповед за задържане, упражняването на правото на достъп до адвокат може да бъде отложено, докато бъде изпълнена заповедта за задържане и заподозряното лице се яви пред съда“.


1      Език на оригиналния текст: английски.


2      Вж. например Timberlake, E. W. Origin and Development of Advocacy as a Profession. — Virginia Law Review, vol. 9, No. 1, 1922, 25—40.


3      Summers, S. J. Fair Trials — The European Criminal Procedural Tradition and the European Court of Human Rights. Hart Publishing, Oxford 2007, 61—96.


4      Например съгласно установената съдебна практика на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“), „правото на всяко лице, обвинено в престъпление, да бъде ефективно защитавано от адвокат […] е една от основните характеристики на справедливия процес“. Вж. по-специално решения на ЕСПЧ от 13 октомври 2009 г., Dayanan с/у Турция (CE:ECHR:2009:1013JUD000737703, § 30), и от 23 май 2019 г., Doyle с/у Ирландия (CE:ECHR:2019:0523JUD005197917, § 67).


5      Приет на 16 декември 1966 г. от Общото събрание на Организацията на обединените нации (United Nations Treaty Series, vol. 999, p. 171).


6      OВ L 294, 2013 г., стр. 1.


7      ES:TC:1984:87.


8      Вж. неотдавнашно решение от 24 октомври 2018 г., XC и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 16 и цитираната съдебна практика).


9      Вж. например определение от 5 септември 2019 г., Eli Lilly and Company (C‑239/19, непубликувано, EU:C:2019:687).


10      Решения № 149/1986 от 26 ноември 1986 г. (ES:TC:1986:149), № 198/2003 от 10 ноември 2003 г. (ES:TC:2003:198), № 132/2011 от 18 юли 2011 г. (ES:TC:2011:132) и № 24/2018 от 5 март 2018 г. (ES:TC:2018:24).


11      По този начин то косвено потвърждава изложеното от запитващата юрисдикция (вж. по-горе т. 16 от настоящото заключение), т.е. че въпреки измененията в испанския Наказателно-процесуален кодекс от 2015 г. съдебната практика очевидно остава непроменена.


12      Съдът наскоро потвърди това виждане по отношение на Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (ОВ L 142, 2012 г., стр. 1) (вж. решение от 13 юни 2019 г., Moro, C‑646/17, EU:C:2019:489, т. 29—37), релевантните разпоредби от която имат по същество същия текст като съответстващите им разпоредби от Директива 2013/48.


13      Вж. преглед на въпросните инструменти в представеното от мен заключение по дело Moro (C‑646/17, EU:C:2019:95, т. 27—54).


14      Вж. по-специално решение на ЕСПЧ от 19 февруари 2009 г., Shabelnik с/у Украйна (CE:ECHR:2009:0219JUD001640403, § 57), и от 18 февруари 2010 г., Zaichenko с/у Русия (CE:ECHR:2010:0218JUD003966002, § 42).


15      Курсивът е мой.


16      Този израз се използва и в съображение 19 от Директива 2013/48.


17      Трябва да призная, че това е друго озадачаващо обстоятелство в настоящия случай, а именно защо един съдия, загрижен за ефективността и бързината на производството, не може просто да се съгласи с промяната в процесуалното представителство в момента, в който призованото лице се яви пред съда, подпомагано от друг, избран от него адвокат. Във връзка с това следва да се има предвид, че съгласно член 6, алинея 3, буква в) от ЕКПЧ лице, обвинено в извършването на престъпление, трябва да има право да се защитава като ползва „адвокат по свой избор“. Може обаче да се предположи и че по принцип съществуват процесуални действия, които един адвокат може да извърши от името на своя довереник, преди последният да се яви лично да бъде разпитан (като да се запознае с материалите по делото, да уведоми и съветва своя довереник или да присъства по време на други процесуални действия, които могат да се извършат на този етап).


18      Курсивът е мой.


19      Курсивът е мой.


20      Вж. в този смисъл решение на ЕСПЧ от 22 септември 1994 г., Pelladoah с/у Нидерландия (CE:ECHR:1994:0922JUD001673790, § 40), и от 21 януари 1999 г., Van Geyseghem с/у Белгия (CE:ECHR:1999:0121JUD002610395, § 34).


21      Вж. съображение 8 и член 1 от Директива 2013/48.


22      Изчерпателността на списъка се потвърждава и от законодателната предистория на Директивата (за общ преглед вж. Cras, S. The Directive on the Right of Access to a Lawyer in Criminal Proceedings and in European Arrest Warrant Proceedings. — Eucrim, Issue 1, 2014, 40—41) и се поддържа от доктрината (вж. например Flore, D. Droit Pénal Européen. 2. ed., Larcier, Bruxelles 2014, p. 404, и Klip, A. European Criminal Law — An Integrative Approach, 3. ed., Intersentia, Cambridge 2016, p. 263 и and Covolo, V., ‘Judicial protection of the right to access a lawyer in the Member States’, in Allegrezza, S., Covolo, V. (eds), Effective Defence Rights in Criminal Proceedings, Wolters Kluwer/CEDAM, Milan, 2018, pp. 487—493).


23      Вж. съображение 32 от Директива 2013/48. Вж. също така член 7 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (OВ L 65, 2016 г., стр. 1).


24      Вж. член 3, параграф 1 от Директива 2012/13.


25      В този контекст следва да се посочи, че съгласно съображение 12 Директива 2013/48 „спомага за прилагането на Хартата, и по-специално на членове 4, 6, 7, 47 и 48 от нея“. Вж. в това отношение решение от 19 септември 2019 г., Районна прокуратура Лом (C‑467/18, EU:C:2019:765, т. 37).


26      Този критерий се прилага и в съдебната практика на ЕСПЧ. Съгласно установената съдебна практика на този съд правото на достъп до адвокат може да бъде ограничавано единствено поради „наложителни причини“. Вж. например решение на ЕСПЧ от 27 ноември 2008 г., Salduz с/у Турция (CE:ECHR:2008:1127JUD003639102, § 55). Неотдавна ЕСПЧ поясни, че „критерият за наличието на наложителни причини е строг критерий, обусловен от основополагащия характер и значение на ранния достъп до правна помощ […] ограничения в достъпа до правна помощ се допускат само при наличието на изключителни обстоятелства […]“. Вж. решение на ЕСПЧ от 13 септември 2016 г., Ibrahim и др. с/у Обединено кралство (CE:ECHR:2016:0913JUD005054108, § 256). Курсивът е мой.


27      Вж. също съображение 38 от Директива 2013/48.