Language of document : ECLI:EU:C:2020:3

Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. SZPUNAR

представено на 14 януари 2020 година(1)

Дело C641/18

LG

срещу

Rina SpA,

Ente Registro Italiano Navale

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale di Genova (Първоинстанционен съд Генуа, Италия)

„Преюдициално запитване — Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Материален обхват на Регламент (ЕО) № 44/2001 — Съдебен имунитет — Дейности на организациите за класифициране и сертифициране на кораби“






I.      Въведение

1.        Регламент (ЕО) № 44/2001(2), възпроизвеждайки текста на други актове на международното частно право на Съюза, предвижда, че се прилага „по граждански и търговски дела“. Преюдициалното запитване по настоящото дело се вписва в контекста на съдебна практика, отнасяща се до определянето на приложното поле на този регламент.

2.        В рамките на настоящото дело повод за съмненията на запитващата юрисдикция относно приложното поле на Регламент № 44/2001 е възражение за съдебен имунитет, повдигнато от ответниците в главното производство. По същество запитващата юрисдикция иска от Съда да вземе отношение по въпроса за взаимовръзката между обичаен принцип на международното право и акт на международното частно право на Съюза.

3.        Освен това запитващата юрисдикция иска по-специално да се установи дали и евентуално в каква степен отговорът на преюдициалния въпрос може да бъде повлиян от стремежа да се осигури правото на достъп до съд, гарантирано в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). Така погледнат, този въпрос е в съзвучие с актуалния дебат за влиянието на правата на човека върху международното частно право.

4.        Следователно преюдициалното запитване по настоящото дело дава повод на Съда да разгледа мястото на международното частно право на Съюза в международното право в широкия смисъл на това понятие. В това заключение предлагам на Съда да тълкува както Регламент № 44/2001, така и международното обичайно право, така че решението му да допринесе за развитието на международното право като цяло.

II.    Правна уредба

1.      Международното право

5.        Конвенцията на Организацията на обединените нации по морско право, сключена в Монтего Бей на 10 декември 1982 г.(3) (наричана по-нататък „Конвенцията от Монтего Бей“), съставлява основна част от морското право. Тя влиза в сила на 16 ноември 1994 г. и е одобрена от името на Общността с Решение 98/392/ЕО(4).

6.        Съгласно член 90 от тази конвенция всяка държава има право да извършва корабоплаване в открито море с кораби под нейно знаме. Съгласно член 91, параграфи 1 и 2 от посочената конвенция всяка държава установява по-специално условията за правото на корабите да плават под нейно знаме и издава на корабите, на които предоставя правото да плават под нейно знаме, документи, удостоверяващи това.

7.        Член 94, параграф 1 от Конвенцията от Монтего Бей предвижда, че всяка държава осъществява ефективно своята юрисдикция и упражнява контрол върху корабите под нейно знаме в административната, техническата и социалната сфера. Освен това съгласно член 94, параграфи 3—5 от тази конвенция държавата взема спрямо корабите под нейното знаме мерките, необходими за осигуряването на безопасността по море. Тези мерки трябва да гарантират по-специално, че всеки кораб преди регистрирането, а по-късно и през подходящи интервали от време, е инспектиран от квалифициран корабен инспектор. Вземайки посочените мерки, всяка държава е длъжна да се придържа към общоприетите международни правила, процедури и практики.

8.        В този контекст Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море(5) (наричана по-нататък „Конвенцията SOLAS“), по която всички държави членки са договарящи страни, има за основна цел да се уточнят минималните стандарти за строителството, оборудването и експлоатацията на корабите, съвместими с тяхната безопасност.

9.        Съгласно правило 3‑1, част A‑1, глава II‑1 от тази конвенция корабите трябва да се проектират, строят и поддържат в съответствие с изискванията към конструкцията, механизмите и електрическото оборудване на класификационна организация, която е призната от Администрацията — т.е., съгласно текста на посочената конвенция, от правителството на държавата, под чието знаме корабът има право да плава — съгласно разпоредбите на правило XI/1 или в съответствие с приложими национални стандарти на Администрацията, които осигуряват еквивалентно ниво на безопасност.

10.      Съгласно правило 6, глава I от Конвенцията SOLAS:

„а)      Проверката и прегледът на кораби, що се отнася до изпълнение на разпоредбите на настоящите правила и разрешаване на освобождаване от тях, се извършва от служители на Администрацията. Администрацията може, обаче, да възложи проверките и прегледите на номинирани за целта сървейъри или на организации, признати от нея.

b)      Администрация, която номинира сървейъри или признава организации за извършване на проверки и прегледи съгласно параграф (а), трябва да упълномощи всеки номиниран сървейър или призната организация най-малко със следните права:

i)      да изисква извършване на ремонт на кораб;

ii)      да извършва проверки и прегледи, ако компетентните власти на държавата на пристанището поискат това.

Администрацията уведомява Организацията за конкретните отговорности и условия на правомощията, делегирани на номинираните сървейъри или признати организации.

c)      Когато номиниран сървейър или призната организация стигне до заключението, че състоянието на кораба или оборудването му в значителна степен не съответства на данните, посочени в свидетелството, или е такова, че корабът не е годен да отплава без опасност за него или лицата на борда, този сървейър или организация трябва незабавно да гарантира вземането на корективни мерки и своевременно да уведоми Администрацията. Ако не се вземат такива корективни мерки, съответните свидетелства се отнемат и Администрацията се уведомява незабавно за това; […]

d)      Във всеки случай Администрацията е длъжна напълно да гарантира пълнотата и ефективността на проверката и прегледа и трябва да осигури необходимите предпоставки за изпълнение на това си задължение“.

2.      Правото на Съюза

11.      Съгласно член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 той „се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Той не обхваща, по специално, данъчни, митнически или административни дела“.

12.      Съгласно член 2, параграф 1 от този регламент „[п]ри условията на [посочения] регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

III. Фактите по главното производство, производството пред Съда и преюдициалният въпрос

13.      Близките на пострадалите и пътниците, оцелели при корабокрушението на плаващия под знамето на Република Панама кораб Al Salam Boccaccio ’98, случило се през 2006 г. в Червено море, при което загиват над 1000 души, сезират запитващата юрисдикция, Tribunale di Genova (Първоинстанционен съд Генуа, Италия), с иск срещу дружествата Rina SpA и Ente Registro Italiano Navale.

14.      Пред запитващата юрисдикция ищците твърдят, че дейностите по класифициране и сертифициране, осъществени от ответниците, както и техните решения и указания са довели до нестабилност на кораба и несигурност в управлението му, причинявайки неговото потъване. Ищците искат обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, претърпени вследствие на това потъване.

15.      Ответниците оспорват претенциите на ищците, като повдигат по-специално възражение за съдебен имунитет. Те посочват, че исковете срещу тях са предявени във връзка с дейностите по сертифициране и класифициране, които са извършвали в качеството си на представители на чужда суверенна държава — Република Панама. Тези дейности били проявление на суверенните правомощия на чуждата държава и били извършени от ответниците от нейно име и в неин интерес.

16.      Във връзка с повдигнатото от ответниците възражение за съдебен имунитет ищците изтъкват, че съгласно член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001 италианският съд е компетентен да разгледа исканията им. Те твърдят, първо, че както се предвижда в член 1, параграф 1 от посочения регламент, той не се прилага само когато спорът е по данъчни, митнически или административни дела, второ, че възражението за съдебен имунитет по същество не включва дейности, които се уреждат от технически правила, без право на преценка, и които при всички случаи не са свързани с политическия избор и прерогативите на една суверенна държава, и трето, че дейностите по класифициране и сертифициране не представляват действия, извършени при упражняването на държавна власт, с оглед на член 47 от Хартата и на член 6, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), както и на съображение 16 от Директива 2009/15/ЕО(6).

17.      При тези обстоятелства с акт от 28 септември 2018 г., постъпил в Съда на 12 октомври 2018 г., Tribunale di Genova (Първоинстанционен съд Генуа) решава да спре производството и да постави на преценката на Съда следния въпрос:

„Трябва ли член 1, [параграф] 1 и член 2, [параграф] 1 от Регламент [№ 44/2001] да се тълкуват — включително в светлината на член 47 от [Хартата], член 6, параграф 1 от ЕКПЧ и съображение 16 от Директива [2009/15] — в смисъл, че не допускат по спор за обезщетение за вреди в случай на смърт и телесна повреда, причинени от корабокрушението на ферибот за превоз на пътници и на основание гражданска деликтна или квазиделиктна отговорност, съд на държава членка да се обяви за некомпетентен, признавайки съдебния имунитет на организации и юридически лица на частното право, извършващи дейност по класифициране и/или сертифициране и със седалище в тази държава членка, доколкото тази дейност по класифициране и/или сертифициране се извършва от името на държава извън Общността?“.

18.      Писмени становища представят страните в главното производство, френското правителство и Европейската комисия. Представители на същите заинтересовани страни се явяват в проведеното на 18 септември 2019 г. съдебно заседание.

IV.    Анализ

19.      С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали трябва да откаже да разгледа спора по главното производство поради повдигнатото от ответниците възражение за съдебен имунитет, или да приеме, че тъй като същите са установени на територията на държавата на сезирания съд и с оглед на съображенията, изведени от член 47 от Хартата и от член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, Регламент № 44/2001 е приложим в спора по главното производство и да основе компетентността си да разгледа този спор на член 2, параграф 1 от посочения регламент.

20.      Несъмнено формулировката на преюдициалния въпрос може a priori да наведе на мисълта, че запитващата юрисдикция иска да установи само дали поради повдигнатото от ответниците възражение за съдебен имунитет е длъжна да откаже да упражни компетентността, която черпи от Регламент № 44/2001. Така погледнат, преюдициалният въпрос предопределя, че този регламент се прилага ratione materiae в обстоятелствата по случая.

21.      От изложението на мотивите на преюдициалното запитване обаче е видно, че запитващата юрисдикция храни съмнения по‑специално относно материалния обхват на Регламент № 44/2001. Ако цитирам използваните от нея думи, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 1, параграф 1 от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че в понятието „административни дела“ се включват дейностите, извършвани от ответниците по пълномощие на трета държава и предмет на делото.

22.      Освен това в преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция се позовава по-специално на член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001. С това позоваване безспорно се отчита обстоятелството, че ответниците са установени на територията на държавата членка на запитващата юрисдикция, а именно Италия.

23.      Приложното поле на Регламент № 44/2001 обаче е еднакво за всички предвидени в този регламент основания за компетентност. Причината, поради която това обстоятелство би могло да е релевантно в контекста на преюдициалния въпрос по настоящото дело, е, че то показва наличието на връзка и дори близост между фактите по главното производство, от една страна, и територията на държавата на сезирания съд и следователно на Съюза, от друга страна. Не би могло да се изключи възможността наличието на такава връзка да е от значение за правото на достъп до правосъдие от гледна точка на съдебния имунитет(7).

24.      Всъщност, позовавайки се на повдигнатото от ответниците възражение за съдебен имунитет, запитващата юрисдикция иска да установи дали може да откаже да упражни компетентността, която черпи от Регламент № 44/2001, поради това възражение.

25.      С оглед на гореизложеното, след първоначално разглеждане на допустимостта на преюдициалния въпрос (раздел А), за да бъде Съдът полезен с отговора си, е необходимо да се определи, на първо място, каква е взаимовръзката между принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите и материалния обхват на Регламент № 44/2001 (раздел Б), на второ място, е уместно да се разгледа дали иск за обезщетение за вреди, предявен срещу частноправни организации във връзка с извършваната от тях дейност по класифициране и/или сертифициране, попада в това приложно поле (раздел В), и при утвърдителен отговор на предходния въпрос, на трето място, следва да се разгледа въпросът дали поради изтъкнатия от тези организации съдебен имунитет националният съд трябва да откаже да упражни компетентността, която черпи от разпоредбите на този регламент (раздел Г)(8).

1.      По допустимостта

26.      Ответниците поддържат, че преюдициалният въпрос е недопустим. Те посочват, на първо място, че запитващата юрисдикция можела да упражни правомощието си да отправи преюдициално запитване само ако отхвърли възражението за съдебен имунитет. При всички положения разпоредбите на Регламент № 44/2001, чието тълкуване се иска, нямали никакво отношение към възражението за съдебен имунитет, повдигнато в спора по главното производство на основание международното обичайно право. На второ място, преюдициалният въпрос не се отнасял до твърдяна несъвместимост между разпоредба на правото на Съюза и норма на вътрешното право. На трето и последно място, съгласно практиката на Съда този регламент бил приложим само в спорове относно отговорността за действия, извършени iure gestionis, и националният съд имал изключителна компетентност да се произнесе по естеството на спорните действия по същество.

27.      Не споделям изразените от ответниците резерви относно допустимостта на преюдициалния въпрос.

28.      На първо място, струва ми се, че доводът на ответниците, че Tribunale di Genova (Първоинстанционен съд Генуа) трябвало сам да се произнесе по възражението за съдебен имунитет и че последното нямало никакво отношение към тълкуването на разпоредбите на Регламент № 44/2001, е в съзвучие с тълкуването, съгласно което приемането на възражение, изведено от такъв имунитет, изключва необходимостта да се анализират нормите за компетентност, предвидени в правото на Съюза, от договорното право или от вътрешното право, за да се заключи дали сезираният съд може да разгледа спора или не(9).

29.      Впрочем в делото, по което е постановено решение Lechouritou и др.(10), Съдът е приканен да се произнесе, първо, по приложното поле на Брюкселската конвенция(11) и второ, по приложимостта на тази конвенция в спор, една от страните по който има съдебен имунитет. Отговаряйки на въпроса за приложното поле на посочената конвенция, Съдът не приема този въпрос за недопустим. В това дело обаче окачествяването на спорните действия като извършени iure imperii буди по-малко съмнения, отколкото определянето на естеството на действията, до които се отнася преюдициалното запитване по настоящото дело. По подобен начин в решение Mahamdia(12) Съдът се произнася по тълкуването на една от нормите за компетентност в Регламент № 44/2001, макар запитващата юрисдикция само да „презюмира“, както Съдът, изглежда, подчертава, че обстоятелствата в спора по главното производство не са от такова естество, че държавата ответник да може да се позове на съдебния имунитет.

30.      Всъщност въпросите, свързани с тълкуването на правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност и следователно Съдът отказва да им отговори само в редки и крайни случаи, по-специално когато е ясно, че исканото от националната юрисдикция тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или предмета на спора по главното производство или когато въпросът е хипотетичен(13). В настоящото дело, както и в посочените по-горе дела не може да се установи липса на действителна и пряка връзка между разпоредбите на Регламент № 44/2001 и предмета на спора по главното производство.

31.      На второ място, относно довода, че преюдициалният въпрос е недопустим, тъй като не се отнася до твърдяна несъвместимост между правото на Съюза и вътрешното право, е достатъчно да се отбележи, че той не отчита естеството на преюдициалното запитване. В производство по преюдициално запитване Съдът не се произнася нито по тълкуването на националното право, нито по съответствието му с правото на Съюза(14).

32.      На трето и последно място, доводът, че Регламент № 44/2001 не може да се приложи в спора по главното производство, предрешава отговора на преюдициалния въпрос. Както обаче показват разискванията между страните, отговорът на въпроса дали дейностите по класифициране и сертифициране представляват действия, извършени iure imperii, поради което не попадат в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“ по смисъла на член 1, параграф 1 от този регламент, далеч не е очевиден. Освен това, макар единствено националният съд да е компетентен да прецени обстоятелствата по главното производство, когато се произнася по преюдициално запитване, в съответствие с поверената му задача Съдът може да даде пояснения с цел да насочи националния съд при тълкуването.

33.      От това следва, че преюдициалното запитване по настоящото дело е допустимо.

2.      По взаимовръзката между принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите и материалния обхват на Регламент № 44/2001

1.      Принцип на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите

34.      Съдебният имунитет е пречка за това съдилищата на дадена държава да се произнесат по отговорността на друга държава и се основава на принципа на международното право par in parem non habet imperium, или равният няма власт над равните(15).

35.      Съдът потвърждава това тълкуване на съдебния имунитет в решение Mahamdia(16). Освен това той пояснява най-общо, че съгласно настоящата международна практика съдебният имунитет няма абсолютна стойност и може да бъде изключен, когато искът се отнася до осъществени iure gestionis действия, които не са свързани с упражняването на държавна власт(17). Така Съдът имплицитно приема, че доктрината за относителния имунитет замества доктрината за абсолютния имунитет, съгласно която държавата се ползва с имунитет независимо от естеството на действията, за които се търси нейната отговорност.

36.      В това отношение трябва да уточня, че съдебният имунитет, на който се позовават ответниците в спора по главното производство, не се основава на държавната същност на изтъкващото го лице, а на естеството на функциите, които това лице ефективно упражнява (функционален имунитет или имунитет ratione materiae). На това обаче може да се противопостави аргументът, че предвид признаването на относителен имунитет, който се основава на разграничението между действията, извършвани iure imperii, и действията, извършвани iure gestionis, съдебният имунитет на държавите, който е свързан с упражняването на държавна власт, е главно функционален по своя характер.

37.      Макар че утвърждаването на основан на подобно разграничение относителен съдебен имунитет, изглежда, се е наложило в международното право(18), точният му обхват трудно може да се определи поради неустановения характер на това разграничение. Още по-трудно става, когато се взема предвид, от една страна, че методите на намеса на съвременната държава подлежат на известна приватизация и от друга страна, че специфични задачи от публично естество се възлагат на пазарни икономически субекти, тъй като това обстоятелство може да предизвика съмнения относно чисто търговския характер на тяхното положение по отношение на частноправните субекти.

38.      Посочената трудност обяснява защо опитите за кодифициране на принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите не са постигнали голям успех. Европейската конвенция относно имунитета на държавите(19) (наричана по-нататък „Базелската конвенция“) е ратифицирана едва от няколко европейски държави, а Конвенцията за съдебния имунитет на държавите и на техните имущества(20) (наричана по-нататък „Нюйоркската конвенция“) дори още не е влязла в сила. Разпоредбите на Нюйоркската конвенция понякога се считат за израз на принципите на международното обичайно право(21). Макар че е възможно да служи за основа при определянето на общите тенденции на правото относно имунитета, тази конвенция трудно може да е източник на обвързващи и конкретни изводи, по-специално що се отнася до онези нейни разпоредби, срещу които е имало възражения в хода на създаването ѝ(22). Именно такъв е случаят с точните критерии за разграничаване между сделките iure imperii и сделките iure gestionis(23).

39.      Във всеки случай при липса на кодифициране на международно равнище принципът относно съдебния имунитет на държавите продължава до голяма степен да се урежда от международното обичайно право.

2.      Значение на международното обичайно право за материалния обхват на Регламент № 44/2001

40.      Както предвижда член 3, параграф 5 ДЕС, Съюзът допринася за стриктното спазване и развитието на международното право. Следователно при приемането на всеки акт Съюзът е длъжен да спазва изцяло международното право, включително международния обичай, който обвързва институциите на Съюза(24). На тази основа Съдът приема, че разпоредбите на вторичното право на Съюза следва да се тълкуват — а приложното им поле да се очертае — в светлината на съответните правила на международното право(25).

41.      Впрочем нищо не пречи законодателят да приеме норми за компетентност, приложими ratione materiae в спорове, в които една от страните може да се позове на съдебен имунитет(26). Международното обичайно право всъщност изисква да не се упражнява компетентност по отношение на такава страна по спора против нейната воля(27).

42.      Следователно тълкуването на разпоредбите на Регламент № 44/2001 в светлината на международното обичайно право не трябва да води до отпадане от материалния му обхват на споровете, в които една от страните може да се позове на съдебен имунитет. Освен това въпросът дали този регламент е приложим ratione materiae в даден спор, трябва a priori да се разграничи от въпроса дали изведената от него компетентност може да се упражни в този спор.

43.      Несъмнено анализът на решение Mahamdia(28) може a priori да наведе на мисълта, че законодателят на Съюза все пак е възприел разрешението, съгласно което понятието „граждански и търговски дела“ съвпада с областта на неприлагане на съдебния имунитет(29). В това решение Съдът най-напред разграничава прилагането на Регламент № 44/2001 в даден спор от материалния обхват на този регламент в този спор. След това Съдът, изглежда, посочва, че въпросите дали съдебният имунитет допуска прилагането на посочения регламент и дали същият се прилага ratione materiae, могат да се преценят след проверка на конкретните обстоятелства в спора по главното производство.

44.      Въпреки това, на първо място, разбирам това решение в смисъл, че що се отнася до споровете, които a priori попадат в обхвата на Регламент № 44/2001, каквито безспорно са споровете, свързани с частноправни договори, например трудови такива(30), след като се установи, че съдебният имунитет не е пречка за прилагането на този регламент, същият трябва a fortiori да се приложи в този спор.

45.      На второ място, да се приеме, че приложното поле ratione materiae на Регламент № 44/2001 съвпада с областта на неприлагане на съдебния имунитет, би поставило под въпрос основното разграничение, което този регламент прави между споровете, които могат да се отнесат към гражданските и търговските дела, от една страна, и споровете, които не могат да се отнесат към тези дела, от друга страна. Нека дам пример в това отношение: макар да е спорно дали административно-териториалните единици могат да се позовават на съдебния имунитет на държавите, те все пак са ангажирани с административна дейност(31). В този контекст същите могат да се ползват с правомощията на държавна власт. Следва ли при това положение да се счита, че всички действия, извършвани от административно-териториални единици, попадат в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, поради това че тези административно-териториални единици не могат да се ползват със съдебен имунитет?

46.      На трето място, дискусионният въпрос в правото относно имунитета на държавите е дали спорните действия трябва да бъдат квалифицирани съгласно правото на сезирания съд, или съгласно разрешенията на международното публично право(32). Какъвто и отговор да се даде на този въпрос, разграничението между споровете, които могат да се отнесат към гражданските и търговските дела, и споровете, които не могат да се отнесат към тези дела, що се отнася до Регламент № 44/2001, трябва да се извършва въз основа на автономните критерии на правото на Съюза, изведени от Съда в неговата практика. Следователно действие, извършено при упражняването на държавна власт (acta iure imperii) от гледна точка на правото относно имунитета, не е непременно действие, извършено при упражняването на държавна власт съгласно тези автономни критерии на правото на Съюза.

47.      Поради тези причини считам, че законодателят на Съюза е могъл да заимства от международното обичайно право, за да изведе от него общи изводи относно разграничението между acta jure imperii и acta jure gestionis. Считам обаче, че той не е използвал концепцията за съдебен имунитет, за да определи точния обхват на правната уредба в областта на съдебното сътрудничество по граждански дела с трансгранично значение, и в частност материалния обхват на Регламент № 44/2001.

48.      Поради това не ми се струва необходимо да се изтъква принципът на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите в рамките на съображенията относно материалния обхват на Регламент № 44/2001.

3.      По материалния обхват на Регламент № 44/2001

1.      Понятието „граждански и търговски дела“ и действията, извършвани при упражняването на държавна власт по смисъла, възприет в практиката на Съда

49.      В изложението на мотивите на преюдициалното запитване по настоящото дело запитващата юрисдикция посочва, както споменах в точка 21 от настоящото заключение, че в случая следва да се установи дали член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „административни дела“ в тази разпоредба включва спорните дейности, извършвани от ответниците по пълномощие на трета държава.

50.      Впрочем в изложението на мотивите запитващата юрисдикция излага тезата на ответниците, че те извършвали дейностите по класифициране и сертифициране като действия по упражняване на държавна власт (acta iure imperii), тъй като действали в качеството на представители на трета държава и от нейно име. Запитващата юрисдикция приема, че ответниците са действали по пълномощие на трета държава и от нейно име. Тя обаче има съмнения относно квалифицирането на дейностите по класифициране и сертифициране като „действия, извършени iure imperii“, и съответно относно задължението си да признае изтъкнатото от ответниците право на съдебен имунитет.

51.      В член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 не се споменава изрично за действия, извършени при упражняването на държавна власт (acta iure imperii), нито за отговорността за такива действия. Тази разпоредба гласи само, че посоченият регламент се прилага по граждански и търговски дела (първо изречение) и че за сметка на това не обхваща, по специално, данъчни, митнически или административни дела (второ изречение)(33).

52.      По този въпрос, от съображение 7 от Регламент № 44/2001 следва по-специално, че волята на законодателя на Съюза е била да се възприеме широко разбиране на понятието „граждански и търговски дела“, което се съдържа в член 1, параграф 1 от този регламент, и следователно да се определи широко приложно поле на посочения регламент(34). Това намира израз в обстоятелството, че по принцип делата по искове за вреди принадлежат към категорията на гражданските и търговските дела и следователно попадат в приложното поле на Регламент № 44/2001(35). Впрочем в постоянната си практика Съдът разяснява, че приложното поле на този регламент е ограничено основно поради обстоятелствата, които характеризират естеството на правоотношенията между страните по спора или поради предмета на същия(36).

53.      С оглед на това на практика всеки иск за обезщетение за вреди, извън изключенията по член 1, параграф 2 от Регламент № 44/2001, неизбежно би попаднал в приложното поле на този регламент. Същото би важало в още по-голяма степен за исковете, предявени от трети лица, които преди настъпването на вредата по принцип нямат никакво правоотношение с предполагаемия ѝ причинител, доколкото единствената връзка между тях произтича от вредоносното събитие.

54.      Въпреки това, на първо място, иск за обезщетение за вреди по принцип се насочва срещу действията, на които се дължи изтъкнатото от една от страните по спора увреждане. Такива действия не може да изключват иск от обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, за да се приложи Регламент № 44/2001 в спора, в който е предявен такъв иск(37).

55.      На второ място, макар в Регламент № 44/2001 да не се споменава за действия, извършени iure imperii, това не важи за заменилия го регламент, а именно Регламент № 1215/2012, в член 1, параграф 1, второ изречение от който се предвижда, че той не обхваща по-специално „отговорността на държавата за действия или бездействия при упражняването на държавна власт (acta iure imperii)“.

56.      Изменението на член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 не променя приложното поле на Регламент № 1215/2012 в сравнение с това на Регламент № 44/2001. Добавката, свързана с действията iure imperii, е само пояснение(38), така че член 1, параграф 1 от тези два регламента могат да се считат за еквивалентни(39).

57.      Всъщност изброяването „данъчни, митнически или административни дела“ в член 1, параграф 1, второ изречение от Регламент № 44/2001 не е изчерпателно, а просто дава пример за области, в които могат да възникнат спорове, неспадащи към категорията на гражданските и търговските дела. Това изброяване е предшествано от думата „по-специално“, като освен това съответните области са отделени със съюза „или“ — поне в текста на английски и френски език.

58.      Така, за да се очертае приложното поле на Регламент № 44/2001, следва да се установи кое е общото между областите, посочени в член 1, параграф 1, второ изречение от този регламент, и да се приеме, че последните определят гражданските и търговските дела по пътя на изключването(40).

59.      Следвайки тази логика, в богатата си съдебна практика относно член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 Съдът многократно постановява, че проявлението на правомощия на държавна власт от една от страните по спора, поради това че последната упражнява изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от правните норми, приложими към правоотношенията между частни лица, изключва такъв спор от гражданските и търговски дела по смисъла на член 1, параграф 1 от този регламент(41). Въз основа на това Съдът вече е постановил, че иск, с който данъчна администрация на държава членка търси обезщетение за вреди, причинени от престъпна група за извършване на измами с дължимия в тази държава членка данък върху добавената стойност (ДДС), попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, при условие че тази администрация се е намирала в положението на частноправен субект в делото по съответния иск(42). От това заключавам, че за да се определи дали Регламент № 44/2001 е приложим в даден спор, акцентът не трябва да се поставя върху това към коя област може да се отнесе действието, за което се търси отговорност в рамките на този спор. За сметка на това следва да се постави въпросът дали това действие е следствие от упражняването на правомощия на държавна власт.

60.      Именно в светлината на тази съдебна практика трябва да се провери дали Регламент № 44/2001 се прилага в спора по главното производство. Следва най-напред да се установи в какво се състоят дейностите по класифициране и сертифициране, които са в основата на спора в главното производство и за които се търси отговорност в това дело, и по-нататък да се определи дали тези дейности са следствие от упражняването на правомощия на държавна власт в установения от Съда смисъл.

2.      Дейностите по класифициране и сертифициране

61.      Задълженията на държавите в областта на класифицирането и сертифицирането на корабите под тяхно знаме произтичат от международните конвенции за морска безопасност и предотвратяване на морското замърсяване, като Конвенцията от Монтего Бей и Конвенцията SOLAS.

62.      Анализът на тези конвенции и на международната практика в тази област(43) показва, че дейностите по класифициране се състоят в издаването на class certificate (свидетелство за клас, удостоверяващо, че даден кораб е построен в съответствие с правилата за класа и се поддържа в състояние, отговарящо на тези правила) от образувания, наречени класификационни организации. Първоначално тези свидетелства са имали частна функция и са се издавали по-специално с цел получаване на застрахователно покритие. Понастоящем обаче, както изтъква Комисията, получаването на свидетелство за клас е предпоставка за задължителното освидетелстване(44).

63.      Задължителното освидетелстване, от своя страна, се е извършвало — и все още се извършва — в изпълнение на задълженията, произтичащи от международните конвенции за морска безопасност и предотвратяване на морското замърсяване(45). То се състои в издаването на задължително свидетелство (statutory certification) от държавата на знамето или от организация, упълномощена за това от нейно име.

64.      На практика проверките и прегледите, които се извършват за нуждите на класифицирането и сертифицирането на даден кораб, както и издаването на свидетелствата се изпълняват от един и същи стопански субект. Тези дейности се извършват срещу възнаграждение по силата на един или няколко търговски договора, сключени пряко със собственика на кораба.

65.      Това кратко описание отразява обстоятелствата в спора по главното производство. Въз основа на споразумението, сключено с Република Панама през 1999 г. (наричано по-нататък „споразумението от 1999 г.“), ответниците извършват дейности по класифициране и сертифициране по пълномощие на тази държава, от нейно име и — както се твърди — в неин интерес. В този контекст, срещу възнаграждение и въз основа на договор, сключен със собственика на кораба Al Salam Boccaccio ’98, те са извършили проверките и прегледите за нуждите на класифицирането и сертифицирането на този кораб, след което са издали свидетелства за клас и задължителни свидетелства.

66.      Именно с оглед на това описание на фактите по главното производство следва да се определи дали спорните действия, състоящи се в класифицирането и сертифицирането на кораб от частноправна организация, първо, по пълномощие на държава, второ, от името и в интерес на тази държава и трето, в изпълнение на международните ѝ задължения в областта на морската безопасност и предотвратяването на морското замърсяване, са следствие от упражняването на правомощия на държавна власт съгласно критериите, изведени от Съда в неговата практика относно понятието „граждански и търговски дела“.

3.      Действията, извършвани по пълномощие на държава

67.      Обстоятелството, че ответниците са извършвали определени дейности по пълномощие на дадена държава, само по себе си не е определящо, за да се счита, че иск, предявен във връзка с тези дейности, не попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“ по смисъла на Регламент № 44/2001.

68.      В този контекст Съдът вече е постановил, че обстоятелството, че определени правомощия са предоставени и дори делегирани с акт на орган на публичната власт, само по себе си не означава, че тези правомощия се упражняват iure imperii(46).

69.      Всъщност в случаите, при които са налице множество правоотношения, веднъж между публичен орган и частноправен субект, друг път само между частноправни субекти, следва да се установи правоотношението между страните по спора и да се разгледа предявеният иск(47). Така погледнато, факторите, характеризиращи отношението между възлагащия орган и изпълнителя, които могат да изключат това отношение от приложното поле на Регламент № 44/2001, не оказват влияние върху окачествяването на правоотношението между този изпълнител и ползвателите на неговите услуги(48).

70.      Същото трябва да важи и за третите лица, които нямат договорни правоотношения с изпълнителя. В крайна сметка иск на трето лице за обезщетение за вреди е насочен срещу действията, които са следствие от отношенията между изпълнителя и ползвателите. Действие, което е извършено, без да са използвани правомощия на държавна власт, не променя естеството си в зависимост от увреденото в резултат на това действие лице. Освен това образувание, извършило по отношение на своя съдоговорител действия, които попадат в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, не трябва да може да избегне компетентността на гражданските съдилища по искове за обезщетение за вреди, предявени от трети лица за същите действия.

4.      Действията, извършвани от името и в интерес на държава

71.      Обстоятелството, че дейностите по класифициране и сертифициране са извършени от името и в интерес на възлагаща държава, само по себе си също не е определящо за квалифицирането на тези дейности като извършени при упражняването на държавна власт по смисъла на съдебната практика относно член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001.

72.      Вярно е, че анализът на релевантната практика на Съда би могъл да наведе на мисълта, че упражняването на някои функции в името на преследвания от държавата интерес изключва даден спор от категорията на гражданските и търговските дела.

73.      В решение Kuhn(49) Съдът постановява, че спор между частноправен субект и държава членка относно въвеждането на мярка, с която тази държава налага на всички държатели на емитирани от нея ценни книжа съществено изменение на финансовите условия по тези книжа, не попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“. За да стигне до това заключение, Съдът, изглежда, приема най-напред, че подобна мярка се изразява в упражняването на изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от общите правни норми, приложими към правоотношенията между частни лица(50). По-нататък Съдът акцентира върху контекста, в който е приета тази мярка, и преследваната с нея цел от общ интерес(51), а именно интересите на държавата в областта на публичните финанси и тези на еврозоната в областта на финансовата стабилност. Накрая Съдът констатира, че с оглед на извънредността на условията и обстоятелствата около приемането на посочената мярка, както и на преследваната с нея цел от общ интерес спорът по главното производство се дължи на проявление на държавна власт(52).

74.      Според мен обаче това решение не може да се разбира в смисъл, че общата цел на дадено действие, извадена от контекста, в който се случва това действие, сама по себе си е достатъчна, за да се обяви посоченото действие за проявление на държавна власт.

75.      Всъщност, на първо място, да се приеме, че целта на действие, което е извършено, без да са използвани изключителни правомощия, е достатъчна, за да се обяви, че спор, който се дължи на това действие, не попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, би влязло в противоречие с трайно установената съдебна практика, съгласно която даден спор се изключва от категорията на гражданските и търговските дела, когато са използвани правомощия на държавна власт(53).

76.      На второ място, изключителните правомощия са надежден и обективно проверим критерий, но това обаче не важи за целта на действията, извършени от името на дадена държава. Целта на дадено действие не трябва непременно да е известна на лицето, по отношение на което то поражда вредоносни последици. При все това предвидимостта на компетентните съдилища е един от принципите, залегнали в основата на съдебното сътрудничество по граждански и търговски дела в рамките на Съюза(54). Макар че този принцип по дефиниция се отнася до разделението на компетентността между съдилищата на държавите членки, от гледна точка на предвидимостта на компетентните съдилища е още по-важно да се установи дали Регламент № 44/2001, който установява правилата за това разделение, е приложим в конкретния случай.

77.      На трето място, правителствена цел може на практика да се признае на всяка дейност, която се извършва от държавата или от името на държавата. Да се приеме, че някои искове не попадат в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“ поради целта на действията, на които се дължат тези искове, би позволило от приложното поле на Регламент № 44/2001 да бъдат изключени цели категории чисто граждански дела(55).

78.      Поради тези причини обстоятелството, че с оглед на целта им някои действия са извършени в общ или публичен интерес, според мен е само показателно за това, че същите са били извършени при упражняването на изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от правните норми, приложими към правоотношенията между частни лица.

79.      Това тълкуване се потвърждава от анализа на решение Pula Parking(56), в което Съдът приема, че довелият до преюдициалното запитване спор относно събирането на таксите за паркиране от притежавано от административно-териториална единица дружество попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, въпреки че както е видно от това решение, управлението на обществения паркинг и събирането на таксите за паркиране е дейност от местен интерес. Така това решение показва, че „да се действа в интерес, сравним с общия или публичния интерес“, не означава „да се действа при упражняването на държавна власт“ по смисъла на съдебната практика относно член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001.

80.      Впрочем в решение Sonntag(57) Съдът приема, че обстоятелството, че преподавател в държавно училище е със статут на държавен служител и действа като такъв, не може да бъде определящо за изключването от приложното поле на Брюкселската конвенция на предявен срещу този преподавател иск за обезщетение за вреди. В това отношение Съдът приема, че макар да действа от името на държавата, държавният служител невинаги упражнява държавна власт. От това следва, че обстоятелството, че се действа от името на държавата, само по себе си не означава, че тези действия са извършени при упражняването на държавна власт в посочения по-горе смисъл.

81.      Съдът възприема това тълкуване, независимо от обстоятелството, че последствията от отговорността на съответния преподавател са били поети от публична гаранция и дори покрити от публичноправна социалноосигурителна схема(58). Както отбелязва генералният адвокат Darmon в заключението си по дело Sonntag(59), наличието на такава гаранция, която няма отношение към критериите, изведени от Съда в неговата практика относно понятието „граждански и търговски дела“, не може да изключи от приложното поле на Брюкселската конвенция действие, което поначало попада в обхвата ѝ.

82.      Следователно обстоятелството, че за изплащането на обезщетения за действия на лице, действащо от името на държава, може да бъдат използвани публични средства, не изключва споровете, които се дължат на тези действия, от материалния обхват на посочената конвенция и съответно от този на Регламент № 44/2001. От това заключавам, че споровете, дължащи се на действия, извършени от името на държава, също не са изключени от приложното поле на посочения регламент поради евентуалното ангажиране на отговорността на тази държава за вредите, причинени от съответните действия(60).

83.      Нито обстоятелството, че съответните действия са били извършени от името и в интерес на възлагаща държава, нито евентуалното ангажиране на отговорността на тази държава за вредите, причинени от тези действия, са определящи сами по себе си за квалифицирането на посочените действия като извършени при упражняване на изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от правните норми, приложими към правоотношенията между частни лица.

5.      Действията, извършвани в изпълнение на международните задължения на държава

84.      Обстоятелството, че частноправна организация извършва по пълномощие на дадена държава, от нейно името и в неин интерес, действия в изпълнение на международните задължения на тази държава в областта на морската безопасност и предотвратяването на морското замърсяване, не предопределя, че тези действия са извършвани при упражняването на държавна власт.

85.      Вярно е, че решение Rüffer(61) може да се разбира в смисъл, че иск за възстановяване на разходите за отстраняване на потънало имущество, предявен от управителя на публични водни пътища, не попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, тъй като това отстраняване е извършено в изпълнение на международно задължение в областта на защитата на околната среда и на основание разпоредби на вътрешното право.

86.      Разглеждано от този ъгъл, това решение позволява да се подкрепи тълкуването, съгласно което Регламент № 44/2001 не се прилага в спора по главното производство.

87.      Въпреки това, както посочва самият Съд(62), в делото, по което е постановено решение Rüffer, съответният публичен орган е изпълнявал задачи на речна полиция и се е намирал в позиция на публична власт по отношение на частноправните субекти.

88.      Всъщност собственикът на даден терен не може да присвои намиращо се на този терен имущество, да го продаде и да използва получената сума, за да покрие разходите по отстраняването му, освен в случаите на упражняване на изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от общите правни норми, приложими към правоотношенията между частни лица(63). Без значение какъв е източникът на тези правомощия, международен или национален, и какви са частните лица, чиято защита се цели с упражняването им, упражняването на правомощия на държавна власт при извършването на съответните действия изключва прилагането на Регламент № 44/2001.

89.      Остава само да се провери дали спорните действия, а именно класифицирането и сертифицирането на кораб, са следствие от упражняването на правомощия на държавна власт и следователно не попадат в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001. За тази цел анализът на акта, с който държава възлага определени задачи на частноправна организация, и анализът на законите, които уреждат изпълнението на задълженията, произтичащи от този акт на възлагане, може да се окажат полезни, за да се определи наборът от правомощия, използвани за извършването на спорните действия, и да се прецени дали съгласно критериите, изведени от Съда в практиката му относно понятието „граждански и търговски дела“, тези действия са следствие от упражняването на правомощия на държавна власт(64).

6.      Наборът от правомощия, използвани за извършването на дейностите по класифициране и сертифициране

90.      Що се отнася до спора по главното производство, проверките и прегледите, извършени за нуждите на класифицирането и сертифицирането на даден кораб, могат да доведат до отнемане на свидетелство или, съгласно предвиденото в Конвенцията SOLAS, до това призната организация да изиска даден кораб да бъде ремонтиран. Правейки това, тази организация трябва да приложи стандартите в областта на морската безопасност и предотвратяването на морското замърсяване.

91.      В това отношение, на първо място, нищо не сочи, че организация, упражняваща дейности по класифициране и сертифициране, се намира в позицията на публичен орган по отношение на частноправните субекти, различни от собственика на даден кораб.

92.      На второ място, дори акцентът да се постави върху позицията на тази организация по отношение на собственика, от споразумението от 1999 г. е видно, че ответниците са предоставяли услугите си срещу възнаграждение по силата на частноправен договор, сключен пряко със собственика на кораба Al Salam Boccaccio ’98. Нищо не сочи, че страните по този договор не са били свободни да определят цената за тези услуги. Освен това съгласно споразумението от 1999 г. ответниците са можели да включат в посочения договор клаузи, ограничаващи тяхната отговорност. От това заключавам, че условията на същия този договор не са уредени едностранно, а при упражняването на свобода на договаряне. Доколкото тази свобода включва по-специално свободния избор на икономически партньор, ми се струва удачно да се отбележи твърдението на ищците, че собственикът на съответния кораб е избрал ответниците измежду други организации, извършващи дейности по класифициране и сертифициране за държавата на знамето.

93.      Така, каквато и да е позицията на ответниците по отношение на собственика на кораба, тя е част от договорната рамка, установена със съгласието на този собственик, който е приел да се подложи на проверките и прегледите и да поеме разходите за тях. При това положение, въпреки че ответниците могат да упражняват корективни правомощия, те правят това в тази свободно приета от собственика рамка.

94.      На следващо трето място, от споразумението от 1999 г. е видно, че тълкуването на приложимите актове и определянето на еквивалентността или одобряването на изисквания, различни от установените с приложимите актове, са прерогативи на панамската администрация. Това споразумение предвижда, че освобождаването от изискванията, установени с приложимите актове, също е част от прерогативите на тази администрация и трябва да бъде одобрено от нея преди издаването на дадено свидетелство. Макар законодателната дейност да представлява упражняване на държавна власт, нищо не сочи, че възлагащата държава не е запазила изключителната си компетентност по отношение на тази дейност. За сметка на това дейности като упражняваните от ответниците, с които — видно от споразумението от 1999 г. — се цели да се установи съответствието на корабите с предвидените в приложимите актове релевантни изисквания и да се издадат съответните технически свидетелства, изглежда, са от техническо естество.

95.      При тези обстоятелства отнемането на дадено свидетелство поради несъответствието на кораба с тези изисквания не произтича от упражняването на правомощието за вземане на решение на организация като ответниците, чиято роля се свежда до извършване на проверки съгласно предварително определената нормативна уредба. Ако вследствие на отнемането на свидетелство даден кораб вече не може да плава, това се дължи на санкцията, която, както признават ответниците в съдебното заседание, е наложена със закон.

96.      На четвърто и последно място, както изтъква Комисията, полезни изводи могат да се изведат от богатата съдебна практика относно свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги(65).

97.      Следва да се отбележи по-специално че в решение Rina Services и др.(66) Съдът уточнява, че дейностите по сертифициране, упражнявани от дружества, които имат качеството на организации за сертифициране, не попадат в обхвата на изключението по член 51 ДФЕС, тъй като тези дружества са предприятия със стопанска цел, които упражняват дейността си в условията на конкуренция и нямат правомощия за вземане на решения, свързани с упражняването на правомощия на държавна власт.

98.      При тези обстоятелства според мен не може да се твърди, че дейностите, извършени от ответниците за нуждите на класифицирането и сертифицирането на кораба Al Salam Boccaccio ’98 и за издаването на съответните свидетелства, са следствие от упражняването на правомощия на държавна власт.

7.      Междинно заключение

99.      От анализа ми е видно, на първо място, че обстоятелството, че ответниците са извършвали спорните действия по пълномощие на държава, само по себе си не изключва спора, в чийто контекст се търси отговорност за тези действия, от материалния обхват на Регламент № 44/2001(67). На второ място, обстоятелството, че посочените действия са извършвани от името и в интерес на възлагащата държава, също не поражда такава последица(68). На трето и последно място, обстоятелството, че тези действия са извършвани в изпълнение на международните задължения на тази държава, не поставя под въпрос предходните съображения(69).

100. Упражняването на правомощия на държавна власт при извършването на действията обаче винаги води до невъзможност Регламент № 44/2001 да се приложи ratione materiae в спор, в който се търси отговорност за тези действия. При все това предвид набора от правомощия, които ответниците са упражнили, за да изпълнят дейностите по класифициране и сертифициране на кораба Al Salam Boccaccio ’98, тези дейности не могат да се считат за следствие от упражняването на правомощия на държавна власт(70).

101. С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че иск за обезщетение за вреди, предявен срещу частноправни организации във връзка с дейности по класифициране и сертифициране, извършвани от тези организации по пълномощие на трета държава, от нейно име и в неин интерес, попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“ по смисъла на тази разпоредба.

4.      По въздействието на принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите върху упражняването на компетентността, изведена от Регламент № 44/2001

102. Единственият въпрос, който остава да бъде разгледан, е този за въздействието на изтъкнатото пред запитващата юрисдикция възражение за съдебен имунитет върху упражняването на компетентността, изведена от Регламент № 44/2001. За да се отговори на този въпрос, следва, на първо място, да се определи дали съгласно действащата международна практика ответниците могат да се позоват на съдебния имунитет на държавите. Ако това е така, ще трябва да се провери, на второ място, дали предвид обстоятелството, че ответниците са установени на територията на държава членка и че Регламент № 44/2001 се прилага ratione materiae в спора по главното производство, запитващата юрисдикция може все пак да разгледа този спор.

103. В това отношение считам, че Съдът е компетентен да тълкува международното обичайно право, доколкото то може да е от значение за тълкуването на правото на Съюза.

104. Съдът вече е постановил, че когато случаят по дело, довело до отправянето на преюдициално запитване, не попада в приложното поле на правото на Съюза, Съдът няма компетентност да тълкува и прилага нормите на международното обичайно право, които запитващата юрисдикция възнамерява да приложи в разглеждания случай, каквито са нормите относно съдебния имунитет на държавите(71). Обратно, ако разглежданият случай попада в приложното поле на правото на Съюза и ако тълкуването на това право може да бъде повлияно от норма на международното обичайно право, Съдът може да тълкува и тази норма.

105. Това съображение се потвърждава от решение Mahamdia(72), в което Съдът разглежда съдържанието на принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите, за да заключи, че този принцип допуска прилагането на Регламент № 44/2001 в спора по главното производство.

106. Както посочих обаче в точка 46 от настоящото заключение, не е ясно дали разграничението между действията, извършвани iure imperii, и действията, извършвани iure gestionis, трябва да се осъществи съгласно критериите на правото на сезирания съд или съгласно тези на международното право. Дори привържениците на принципа, че спорните действия трябва да се квалифицират съгласно правото на сезирания съд, обаче признават, че това квалифициране трябва да е съвместимо с международното право(73). В този ред на мисли определянето на съдържанието на правото относно имунитета съгласно разрешенията на международното право следва да позволи да се установят общопризнатите изисквания относно съдебния имунитет.

1.      Съдебният имунитет на организациите по класифициране и сертифициране

107. Запитващата юрисдикция, изглежда, не изключва възможността ответниците да могат да се позоват на съдебния имунитет, без да прави преглед за установяване на релевантна норма на международното обичайно право. Ответниците са единствените, които твърдят, че могат да се позоват на съдебния имунитет за цялата си дейност. В подкрепа на това твърдение те посочват конвенции и споразумението от 1999 г., както и решения на френски и италиански съдилища. Колкото до френското правителство, то счита, че ответниците се ползват с този имунитет само за дейностите по сертифициране.

108. Нека припомня, че норма на международното обичайно право има по-специално само ако е налице ефективна практика с opinio juris, т.е. приемането на дадена норма като закон. В светлината на този принцип следва да се определи дали съгласно доктрината за относителния имунитет нещо в съдържанието на принципа относно съдебния имунитет на държавите дава възможност на ответниците да се позоват на правото на имунитет.

109. Що се отнася, на първо място, до цитираната от ответниците съдебна практика, тя не позволява недвусмислено да се установи, че при обстоятелства като разглежданите в настоящия случай организация, извършваща дейности по класифициране и сертифициране, може да се позове на съдебния имунитет. Нещо повече, по-обширен анализ на националните съдебни практики също не позволява да се обяви, че е налице последователно предоставяне на съдебен имунитет на такива организации(74).

110. Що се отнася, на второ място, до границите на съдебния имунитет ratione materiae, те рядко се уточняват в писмените източници на правото относно имунитета. Освен това, макар такива източници да съществуват, анализът им пак показва липса на единен подход при разглеждането на съдебния имунитет на субекти, юридически отделни от държавата(75).

111. В това отношение отбелязвам, че анализът на решение Mahamdia(76) може да наведе на мисълта, че за да установи дали една от страните по спора в главното производство може да се позове на съдебния имунитет, Съдът е заимствал от Нюйоркската конвенция.

112. В това решение Съдът приема, че в рамките на спор, в който служител на посолство на трета държава претендира изплащането на обезщетение и оспорва прекратяването на трудовия договор, който е сключил с тази държава, последната не се ползва със съдебен имунитет, когато осъществените от този служител функции не се отнасят до упражняването на държавна власт или когато няма опасност искът да засегне интереси на държавата в областта на сигурността(77).

113. Макар Съдът да не посочва изрично причините, поради които прави уговорката за опасността от засягане на интересите на държавата в областта на сигурността, идентична формулировка се съдържа в свързаните с производствата относно трудови договори разпоредби на Нюйоркската конвенция.

114. Въпреки колебанията ми относно релевантността на тази конвенция(78) отбелязвам, че в нейните уводни разпоредби с понятието „държава“ се обозначават по-специално държавните институции или органи, или други образувания, когато същите са упълномощени да извършват и действително извършват действия, свързани с упражняването на държавния суверенитет. От подготвителните работи по посочената конвенция обаче е видно, че такива образувания не се считат за упълномощени да изпълняват правителствени функции и следователно по принцип не могат да се позовават на съдебния имунитет(79). Впрочем разпоредбите на същата тази конвенция относно търговските сделки предвиждат, че когато държавно образувание или образувание, създадено от държавата, има самостоятелна правосубектност и юридическа правоспособност и участва в производство, отнасящо се до търговска сделка, по която същото е страна, това не засяга съдебния имунитет, с който се ползва съответната държава. Същото трябва да важи в още по-голяма степен за недържавни образувания като ответниците.

115. Накрая, в контекста на въпросите, които си поставя във връзка с възражението за съдебен имунитет, запитващата юрисдикция споменава съображение 16 от Директива 2009/15. Съгласно това съображение „[к]огато призната организация, нейни инспектори или технически персонал издават съответните свидетелства от името на администрацията, държавите членки следва да разгледат възможността да допуснат по отношение на делегираните дейности за тях да се прилагат пропорционални законови гаранции и съдебна защита, включително упражняване на подходящи права на защита, с изключение на право на имунитет, тъй като това е право, на което може да се позовават само държавите членки като неделима част от правото на суверенитет и следователно не може да бъде делегирано“.

116. Тази директива допълва задълженията на държавите членки, произтичащи от международното право, като Конвенцията от Монтего Бей и Конвенцията SOLAS. По-конкретно с посочената директива се установяват мерките, които трябва да следват държавите членки в своите взаимоотношения с организациите, които отговарят за проверката, прегледа и освидетелстването на кораби за съответствие с международните конвенции за морска безопасност и предотвратяване на морското замърсяване, като същевременно се подпомага постигането на целта за свободно предоставяне на услуги.

117. В този контекст в Директива 2009/15 се предвижда, че когато държава членка поверява изпълнението на задължения по сертифициране на призната организация, тя е длъжна да предвиди в сключено с тази организация споразумение клаузи, отнасящи се до имуществената отговорност на последната. С тези клаузи държавата членка си запазва правото да предявява искове срещу посочената организация, ако се установи с окончателен акт, че носи отговорността, произтичаща от каквото и да е морско произшествие.

118. Изглежда, именно в допълнение на тези конкретни задължения относно имуществената отговорност на признатите организации в съображение 16 от Директива 2009/15 се посочва, че организации като ответниците нямат съдебен имунитет, с какъвто се ползва само държавата.

119. За да завърша този преглед на Директива 2009/15 и доколкото последната може да се окаже от значение за отговора на преюдициалния въпрос, отбелязвам, че с посочването на съображение 21 от Директива за изпълнение 2014/111/ЕС(80) запитващата юрисдикция, изглежда, внушава, че предвид последните развития Директива 2009/15 не е съвместима с международното право или поне с международната практика в областта на морската безопасност и предотвратяването на морското замърсяване. Всъщност от съображение 21 от Директива 2014/111 е видно, че що се отнася до правото на Съюза, задължителните свидетелства имат публичен характер, докато свидетелствата за клас имат частен характер. На международно равнище обаче системно се посочва, че „задължителното сертифициране и услуги“ се извършват от признатата организация „от името на държавата на флага“, което противоречи на правното разграничение, установено в законодателството на Съюза.

120. В това отношение обаче е достатъчно да се констатира, от една страна, че в настоящото заключение изхождам от схващането, че свидетелството за клас не изпълнява само частни функции(81), и от друга страна, че съображение 16 от Директива 2009/15 се отнася до свидетелствата с публичен характер.

121. Несъмнено ответниците изтъкват още, първо, че Директива 2009/15 не е приложима към обстоятелствата в спора по главното производство, второ, че Съюзът не е компетентен да налага на държавите членки своето тълкуване на това право, макар да изглежда, че съображение 16 от тази директива представлява тълкуване на международното обичайно право(82), трето, че посочената директива се отнася само до държавите членки и четвърто, че при всички положения едно съображение няма никаква правна стойност.

122. Въпреки това, на първо място, макар да е вярно, че директиви 2009/15 и 2014/111 не са приложими ratione temporis към обстоятелствата в спора по главното производство, за да се определи дали дадена страна по спора може да се позове на съдебния имунитет, трябва да се изходи от правото относно имунитета на държавите, съществуващо към момента на главното производство(83).

123. На второ място, доколкото международното обичайно право се отнася до въпроси, чийто предмет попада в обхвата на мандата на международни организации, практиката на тези организации също може да допринесе за създаването или за изразяването на норми на международното обичайно право(84).

124. По този въпрос следва да отбележа, че подписаната от Съюза Конвенция от Монтего Бей очертава международните задължения на държавите на знамето в областта на морската безопасност и предотвратяването на морското замърсяване. С приемането на Директива 2009/15 Съюзът упражнява своята компетентност да регулира мерките, които държавите членки трябва да следват в отношенията си с признатите организации, доколкото тези отношения са възникнали в изпълнение на посочените международни задължения. Освен това съдилищата на държавите членки черпят компетентността си да разглеждат спорове, отнасящи се до отговорността на признатите организации, от правото на Съюза, а именно от Регламент № 44/2001. Следователно по въпроса за съдебния имунитет на организациите, извършващи дейности по класифициране и сертифициране, мандат има Съюзът.

125. На трето място, вярно е, че Директива 2009/15 се отнася само до държавите членки. Това ограничение обаче не е свързано с волята на законодателя на Съюза да даде ограничен обхват на своето тълкуване на принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет, а с обстоятелството, че мандатът на Съюза се отнася само до държавите членки. Впрочем компетентността както на всеки законодател, така и на всяка юрисдикция е териториално или персонално ограничена. Това не им пречи да допринасят за създаването или за изразяването на норми на международното обичайно право, които — ако се изключат регионалните обичаи — трябва като цяло да са последователни и да не съдържат съществени противоречия.

126. На четвърто място, макар съображението да не е правнообвързващо, то може, от една страна, да представлява вид практика на международна организация, която от гледна точка на международното право може да допринесе за създаването или за изразяването на норми на международното обичайно право(85). Всъщност съгласно международното право практиката на държавите и на международните организации е тяхното поведение и може да приеме множество разнообразни форми(86). От друга страна, може да се приеме, че съображението разкрива неприемането на дадена норма като закон (opinio juris).

127. Каквото и да е естеството на тълкуването на международното обичайно право, което може да се изведе от съображение 16 от Директива 2009/15, това съображение не е инцидентен израз на позицията на Съюза по въпроса за квалифицирането на извършвани от частноправна организация дейности по класифициране и сертифициране като дейности, които не произтичат от упражняването на държавна власт. Всъщност това тълкуване съответства на резултата от моя анализ на Регламент № 44/2001. Припомням, че видно от този анализ, предвид критериите за провеждане на разграничение между действията, извършвани iure imperii, и действията, извършвани iure gestionis, които Съдът развива в практиката си относно понятието „граждански и търговски дела“, осъществяваните от частноправните организации дейности по класифициране и сертифициране трябва да се считат за действия, извършени без използване на правомощия на държавна власт(87).

128. При това положение оформената вследствие на моя анализ картина не може да се приравни на положение, при което несъмнено съществува ефективна практика с opinio juris по отношение на норма на международното обичайно право, позволяваща на ответниците да се позоват в спора по главното производство на съдебния имунитет на държавите. Струва ми се уместно да припомня, че отказът да се признае съдебният имунитет на организация, упражняваща дейности по класифициране и сертифициране, не предрешава въпроса за отговорността на тази организация. Този въпрос трябва да се разгледа в съответствие с материалноправните норми на приложимото право. В този контекст не трябва да се забравя, че подобни организации могат да се ползват и с материален имунитет(88).

129. В заключение следва да се приеме, че принципът на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите не е пречка за прилагането на Регламент № 44/2001 в спор относно иск за обезщетение за вреди, предявен срещу частноправни организации във връзка с дейности по класифициране и сертифициране, извършвани от тези организации по пълномощие на трета държава, от нейно име и в неин интерес.

2.      Допълнителни бележки относно съдебния имунитет

130. От съображения за изчерпателност, в случай че Съдът не споделя моя анализ на съдържанието на принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите, мога да изложа накратко три съображения.

131. На първо място, контекстът на отношението между съдебния имунитет на държавите и правилата за компетентност по Регламент № 44/2001 трудно може да се установи.

132. Както изтъкват ответниците, Регламент № 44/2001 съдържа разпоредба, уреждаща връзката му с конвенциите, които са обвързващи за държавите членки, а именно член 71 от него. Съгласно тази разпоредба посоченият регламент не засяга действието на конвенции, по които са страни държавите членки и които във връзка със специфични области уреждат компетентността или признаването и изпълнението на съдебни решения. Съгласно доктрината посочената разпоредба урежда по-специално отношението между Регламент № 44/2001 и Базелската конвенция(89). От това заключавам, че въпросът за упражняването на компетентността при повдигнато възражение за съдебен имунитет спада към „специфичните области“ по смисъла на член 71 от този регламент, които попадат в неговото приложно поле(90).

133. Нито Италианската република, нито Република Панама обаче са страни по Базелската конвенция. Във всички случаи при обстоятелствата в спора по главното производство възражението за съдебен имунитет е изведено, както посочва запитващата юрисдикция и както твърдят ответниците, от международното обичайно право.

134. Член 71 от Регламент № 44/2001 се отнася само до конвенциите, по които държавите членки са били страни към момента на приемане на този регламент. Статичната същност на тази разпоредба не съответства на динамичния характер на международното обичайно право, което освен това е обвързващо както за държавите членки, така и за Съюза(91). Всъщност, да се приеме, че член 71 от Регламент № 44/2001 определя взаимовръзката между този регламент и принципа на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите, би означавало, че волята на законодателя на Съюза е била международното обичайно право да застине в състоянието, в което се е намирало към момента на приемане на посочения регламент. Подобно разрешение би било явно несъвместимо с член 3, параграф 5 ДЕС, съгласно който Съюзът допринася за стриктното спазване и развитието на международното право.

135. Поради това считам, че член 71 от Регламент № 44/2001 не е релевантен за отношението между този регламент и съдебния имунитет. При липсата на релевантни разпоредби в посочения регламент според мен това отношение следва да се разгледа в светлината на разясненията в съдебната практика по въпроса за връзката между правото на Съюза и международното право, доколкото те в голяма степен са кодифицирани в член 3, параграф 5 ДЕС(92).

136. В този контекст съгласно постоянната съдебна практика международните конвенции, които са неразделна част от правния ред на Съюза и са задължителни за него, се ползват с предимство пред актовете от вторичното право, които трябва, доколкото е възможно, да се тълкуват в съответствие с тези конвенции(93). Без да се засягат разликите между международните конвенции и нормите на международното обичайно право(94), ако последните са част от правния ред на Съюза и са задължителни за него(95), те също трябва да се ползват с предимство пред актовете от вторичното право. При това положение актовете от вторичното право, какъвто е Регламент № 44/2001, трябва да се тълкуват в съответствие с нормите на международното обичайно право(96). В същото време разпоредбите на този регламент трябва да се тълкуват с оглед на основните права, които са неразделна част от общите принципи на правото, съблюдаването на които Съдът осигурява и които понастоящем са закрепени в Хартата(97).

137. Наличието на две задължения, а именно задължението за принос към спазването на международното право и задължението да се осигури зачитането на автономията на правния ред на Съюза, може да създаде напрежение, което Съюзът трябва да разреши. Такъв по-специално е случаят, когато международното право задължава националния съд да признае съдебния имунитет, а правото на Съюза задължава този съд да упражни компетентността, която черпи от член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001.

138. В този контекст, на второ място, за да може задължение на международното, договорното или обичайното право да е част от правния ред на Съюза, то не трябва да поставя под въпрос конституционната структура на Съюза и ценностите, на които той се основава(98).

139. Две решения предлагат пример в това отношение. От една страна, решение Унгария/Словакия(99), в което Съдът приема, че обстоятелството, че гражданин на Съюза изпълнява функциите на държавен глава, може — въз основа на обичайноправните норми от общото международно право, както и на тези от многостранните договори, съгласно които в международните отношения държавният глава се ползва с особен статут, който по-специално включва привилегии и имунитети — да обоснове ограничаване на предоставеното му от член 21 ДФЕС право на движение. Въз основа на това Съдът прави извода, че при обстоятелствата в конкретния случай член 21 ДФЕС не задължава друга държава да гарантира достъп до територията си.

140. От друга страна, решение Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия(100), в което Съдът по същество постановява, че задълженията, наложени от международно споразумение, не биха могли да доведат до засягане на конституционния принцип на Съюза, че всички актове на Съюза трябва да спазват основните права.

141. Тези две наглед противоречиви тълкувания на отношението между правото на Съюза и международното право свидетелстват за значението да се поддържа равновесието между това да се запази конституционната идентичност на Съюза и това да се гарантира, че правото на Съюза не действа в ущърб на международната общност, а е активен елемент от нея(101).

142. В това отношение признаването на съдебния имунитет от сезирания съд не е пречка ищецът да започне производство пред съдилищата на държавата ответник, които по принцип са компетентни да разгледат иск срещу тази държава. Възможно е това да не важи при признаването на съдебен имунитет на частноправни организации, които са външни за държавата, от която произтича имунитетът. При липса на териториална връзка с тази държава нейните съдилища може да не са компетентни да разглеждат искове, предявени срещу такива организации. Съгласно възприетите от международните съдилища тълкувания правото на съдебен имунитет не зависи от наличието на други ефективни средства за поправяне на вредата(102) и следователно от наличието на друг съд, към който ищецът да може да се обърне. Трябва да призная, че съм склонен да приема довода, съгласно който, когато случаите a priori са от компетентността на съдилищата на дадена държава членка, норма на международното обичайно право, водеща до такива последици, не би трябвало да бъде приобщавана безкритично към правния ред на Съюза.

143. Случаите, в които ищецът не може да се обърне към нито един съд поради признаването на съдебния имунитет, обаче са малко(103) и при всички положения трудни за установяване. Запитващата юрисдикция приема, че с оглед на обстоятелствата в спора по главното производство несъмнено е налице компетентност на панамските съдилища да разгледат делото. Впрочем отказът да се приеме, че принципът на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите е част от правния ред на Съюза, означава да се скъса с достиженията на правото на международната общност относно всички спорове, включително тези, при които ищецът може да се обърне към алтернативен съд.

144. Следователно, без да се пренебрегва въздействието на съдебния имунитет върху достъпа до правосъдие и необходимостта да се поддържа равновесие между запазването на конституционната идентичност на Съюза и спазването на международното право, следва да се приеме, че този принцип е част от правния ред на Съюза.

145. Предвид гореизложеното, на трето място, следва да се провери дали с оглед на член 47 от Хартата и на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ национален съд може да откаже да признае съдебния имунитет и да упражни компетентността, която черпи от норма за компетентност в Регламент № 44/2001.

146. Правото на достъп до съд е неразделна част от правото на справедлив съдебен процес, установено в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ(104). По същия начин принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в член 47 от Хартата, включва различни аспекти, и по-конкретно правото на достъп до съд(105).

147. Прегледът на практиката на ЕСПЧ показва, че според този съд признаването на съдебния имунитет представлява ограничение на това право. Подобно ограничение обаче преследва законна цел, а именно целта да се зачита международното право, за да се благоприятстват вежливостта и добрите отношения между държавите чрез зачитането на суверенитета на друга държава. Впрочем като цяло това ограничение не е непропорционално, когато отразява общопризнатите принципи на международното право в областта на имунитета на държавите(106).

148. Следвайки този ред на мисли, Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) неотдавна прие, че при липса на задължение, произтичащо от принципа относно съдебния имунитет на държавите, отказът да се упражни компетентност, нарушава член 6 от ЕКПЧ и — що се отнася до исканията, основани на правото на Съюза — член 47 от Хартата(107). В съдебното си решение обаче той не разглежда въпроса дали признаването на съдебния имунитет засяга упражняването на компетентността, изведена от Регламент № 44/2001. За сметка на това посоченият съд, изглежда, счита, че поради директния си хоризонтален ефект член 47 от Хартата може да бъде изтъкнат срещу трета държава с цел да се остави без приложение национална разпоредба за съдебен имунитет в спор, в който основанието на иска е право, гарантирано от правния ред на Съюза.

149. В случая предявеният в главното производство иск не се основава на правото на Съюза.

150. В този контекст, най-напред, ако национален съд черпи компетентността си да разгледа даден спор от Регламент № 44/2001, той прилага правото на Съюза по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата(108). Освен това принципът на ефективна съдебна защита представлява общ принцип на правото на Съюза. Следователно, ако по някаква причина обхватът на защитата по член 47 от Хартата се ограничи до правата и свободите по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата, този общ принцип следва да „запълни празнотата“(109).

151. По-нататък, член 47 от Хартата е достатъчен сам по себе си и не следва да бъде уточняван в допълнителни разпоредби на правото на Съюза или на националното право, за да породи право за частноправните субекти, на което те да могат да се позовават в това му качество(110). Доколкото принципът на ефективна съдебна защита включва правото на достъп до съд, частноправните субекти трябва да може да изтъкнат пред органите на държавите членки правото си да сезират компетентния съд.

152. Накрая, Съдът вече е постановил, че задължението да се остави без приложение всяка национална разпоредба, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, не зависи от възможността правното положение на частноправните субекти евентуално да се промени, след като национален съд не приложи национална разпоредба за съдебна компетентност и се произнесе по подадената пред нея молба(111). Същото важи и за последиците от претеглянето на задълженията по международното право, от една страна, и на тези по правото на Съюза, от друга страна(112).

153. В този контекст запитващата юрисдикция не изразява съмнения относно наличието на ефективен достъп до панамските съдилища. Освен това тя признава, че в спора по главното производство не става въпрос за престъпления, извършени в нарушение на императивни международни норми. При тези обстоятелства считам, че правото на достъп до съдилищата не би било пречка запитващата юрисдикция да признае съдебния имунитет в спора по главното производство.

154. Без да се засягат изложените по-горе допълнителни бележки относно обхвата на съдебния имунитет в спора по главното производство, поддържам позицията, която изложих в точка 129 от настоящото заключение.

V.      Заключение

155. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, отправен от Tribunale di Genova (Първоинстанционен съд Генуа, Италия), по следния начин:

Член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че иск за обезщетение за вреди, предявен срещу частноправни организации във връзка с дейности по класифициране и сертифициране, извършвани от тези организации по пълномощие на трета държава, от нейно име и в неин интерес, попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“ по смисъла на тази разпоредба.

Принципът на международното обичайно право относно съдебния имунитет на държавите не е пречка за прилагането на Регламент № 44/2001 в спор, във връзка с който е предявен такъв иск.


1      Език на оригиналния текст: френски.


2      Регламент на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).


3      Recueil des traités des Nations unies, Vol.1833, 1834 и 1835, р. 3.


4      Решение на Съвета от 23 март 1998 година за сключване от Европейската общност на Конвенция на Организацията на обединените нации по морско право от 10 декември 1982 година и на Споразумението от 28 юли 1994 година по отношение прилагането на част ХI от Конвенцията (ОВ L 179, 1998 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 4, том 4, стр. 103).


5      Сключена в Лондон на 1 ноември 1974 г.


6      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година относно общите правила и стандарти за организациите за проверка и преглед на кораби и за съответните дейности на морските администрации (ОВ L 131, 2009 г., стр. 47).


7      Вж. също решение на Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) от 18 октомври 2017 г. по дело Benkharbouche с/у Secretary of State for Foreign [2017] UKSC 62, т. 59, съгласно което териториалните връзки между ищеца, от една страна, и държавата ответник или държавата на сезирания съд, от друга страна, никога не могат да бъдат напълно ирелевантни, макар да нямат никакво значение за класическото разграничение между действия, извършени iure imperii, и действия, извършени iure gestionis. Всъщност основополагащият принцип на международното право е, че суверенитетът е териториален и че имунитетът на държавите представлява изключение от този принцип. Ще се върна на съображенията, представени в това съдебно решение, в частта от настоящото заключение, посветена на отношението между изтъкнатия съдебен имунитет и упражняването на компетентността, изведена от Регламент № 44/2001.


8      Сходен подход към реда за анализ на въпросите, отнасящи се до приложното поле на Регламент № 44/2001 и до въздействието на възражение за съдебен имунитет върху упражняването на изведената от този регламент компетентност, изглежда, е възприет от Съда в решение от 15 февруари 2007 г., Lechouritou и др. (C‑292/05, EU:C:2007:102).


9      Вж. в този смисъл заключението на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer по дело Lechouritou и др. (C‑292/05, EU:C:2006:700, т. 76). Отбелязвам в това отношение, че безспорното предимство на съдебния имунитет пред правилата за компетентност, изглежда, е поставено под въпрос в неотдавнашната доктрина. Вж. Sanger, A. State Immunity and the Right of Access to a Court under the EU Charter of Fundamental Rights. — International & Comparative Law Quarterly, Vol. 65 (1), 2016, p. 213 sq.


10      Решение от 15 февруари 2007 г. (C‑292/05, EU:C:2007:102).


11      Конвенция от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с Конвенцията от 9 октомври 1978 година за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия (ОВ L 304, 1978 г., стр. 1 и — текст с изменения — стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 16), с Конвенцията от 25 октомври 1982 година за присъединяването на Република Гърция (ОВ L 388, 1982 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 118) и с Конвенцията от 26 май 1989 година за присъединяването на Кралство Испания и Португалската република (ОВ L 285, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 11, стр. 3, наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“).


12      Вж. решение от 19 юли 2012 г. (C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 33 и 57).


13      Вж. постановеното неотдавна решение от 8 март 2018 г., Saey Home & Garden (C‑64/17, EU:C:2018:173, т. 18).


14      Вж. в този смисъл решение от 26 януари 2010 г., Transportes Urbanos y Servicios Generales (C‑118/08, EU:C:2010:39, т. 23 и 24).


15      Вж. по-специално Fox, H., Webb, P. The Law of State Immunity. Oxford University Press, Oxford, 2013, p. 32 sq.


16      Вж. решение от 19 юли 2012 г. (C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 54).


17      Вж. решение от 19 юли 2012 г., Mahamdia (C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 55).


18      Вж. заключението на генералния адвокат Mengozzi по дело Mahamdia (C‑154/11, EU:C:2012:309, т. 21). Вж. също Fox, H., Webb, P., op. cit., p. 32 sq.


19      Съвет на Европа, Série des traités européens, № 74. Тази конвенция е изготвена в рамките на Съвета на Европа и е открита за подписване от държавите на 16 май 1972 г. в Базел (Швейцария).


20      Тази конвенция е приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации през декември 2004 г. и е открита за подписване от държавите на 17 януари 2005 г.


21      Вж. Crawford, J. Brownlie’s Principles of Public International Law. Oxford University Press, Oxford, 2019 (9. ed.), p. 473 и цитираната съдебна практика.


22      Вж. в този смисъл заключението на генералния адвокат Mengozzi по дело Mahamdia (C‑154/11, EU:C:2012:309, т. 26 и цитираната съдебна практика). Вж. също Pavoni, R. The Myth of the Customary Nature of the United Nations Convention on the State Immunity: Does the End Justify the Means? — The European Convention on Human Rights and General International Law, под ръководството на Van Aaken, A., Motoc, I. Oxford University Press, Oxford, 2018, p. 282.


23      Вж. Van Alebeek, R., под ръководството на O’Keefe, R., Tams, Ch. J. The United Nations Convention on Jurisdictional Immunities of States and Their Property. A Commentary. Oxford, 2013, p. 163 и Stewart, D. P. The UN Convention on Jurisdictional Immunities of States and Their Property. — The American Journal of International Law, Vol. 99, 2005, p. 199.


24      Вж. решение от 21 декември 2011 г., Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, EU:C:2011:864, т. 101). Вж. също в този смисъл решения от 24 ноември 1992 г., Poulsen и Diva Navigation (C‑286/90, EU:C:1992:453, т. 9 и 10) и от 3 юни 2008 г., Intertanko и др. (C‑308/06, EU:C:2008:312, т. 51).


25      Вж. в този смисъл решения от 24 ноември 1992 г., Poulsen и Diva Navigation (C‑286/90, EU:C:1992:453, т. 9) и от 25 февруари 2010 г., Brita (C‑386/08, EU:C:2010:91, т. 45).


26      В крайна сметка широко прието е, че държавата ответник е свободна да се откаже от съдебния си имунитет.


27      Вж. в този смисъл Crawford, J., op. cit., p. 470 и Higgins, R. General Course on Public International Law. — Recueil des cours de l’Académie de La Haye, Vol. 230, 1991, p. 115.


28      Вж. решение от 19 юли 2012 г. (C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 56).


29      Отбелязвам, че от неприлагането на Регламент № 44/2001 в даден спор поради упражняването от държава ответник на правомощия на държавна власт някои национални съдилища правят извода, че съответната държава се ползва със съдебен имунитет в този спор. Всъщност изглежда, че с оглед на решение от 15 ноември 2018 г., Kuhn (C‑308/17, EU:C:2018:911), в което Съдът приема, че спор относно иск, предявен срещу държава членка, която е емитирала облигации и която след емитирането на тези облигации е приела закон, позволяващ да се изменят първоначалните условия по облигационния заем, не може да се смята за попадащ в обхвата на „гражданските и търговски дела“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1), Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) приема в решението си от 22 януари 2019 г., 10 Ob 103/18x, т. 1.1, че австрийските съдилища не могат да се произнесат по отговорността на държава ответник в аналогичен спор.


30      Вж. решение от 19 юли 2012 г., Mahamdia (C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 49).


31      Вж. в този смисъл Muir Watt, H., Pataut, E. Les actes iure imperii et le règlement Bruxelles I. — Revue critique de droit international privé, Vol. 97, 2008, p. 61 sq., point 25.


32      Вж. Van Alebeek, R., op. cit., p. 57—59.


33      Обстоятелството, че действията, извършвани iure imperii, не се споменават изрично, може да обясни защо в изложението на мотивите на преюдициалното запитване запитващата юрисдикция посочва, че иска да се установи дали дейностите по класифициране и сертифициране, извършвани от частноправни организации, попадат в обхвата на понятието „административни дела“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001.


34      Вж. постановеното неотдавна решение от 28 февруари 2019 г., Gradbeništvo Korana (C‑579/17, EU:C:2019:162, т. 47 и цитираната съдебна практика).


35      Вж. решение от 23 октомври 2014 г., flyLAL-Lithuanian Airlines (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 27).


36      Вж. решение от 12 септември 2013 г., Sunico и др. (C‑49/12, EU:C:2013:545, т. 33 и цитираната съдебна практика).


37      В практиката си, за да определи дали даден иск за обезщетение за вреди попада в обхвата на понятието „граждански и търговски дела“, Съдът се позовава, в решение от 15 февруари 2007 г., Lechouritou и др. (C‑292/05, EU:C:2007:102, т. 38), на действията, които стоят в основата на увреждането, а оттам и на иска за обезщетение, в решение от 15 ноември 2018 г., Kuhn (C‑308/17, EU:C:2018:911, т. 36), на действията, на които се дължи даден спор, и накрая, в решение от 28 април 2009 г., Apostolides (C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 45), на действията, срещу които е насочен искът.


38      Вж. в този смисъл Rogerson, P. Article 1er. — In: Brussels I bis Regulation, под ръководството на Magnus, U., Mankowski, P., Otto Schmidt, Cologne, 2016, p. 63, point 13. По този въпрос вж. също Boschiero, N. Jurisdictional Immunities of the State and Exequatur of Foreign Judgments: a private International Law Evaluation of the Recent ICJ Judgment in Germany v. Italy. — In: International Courts and the Development of International Law: Essays in Honour ofTullio Treves, под ръководството на Boschiero, N., Scovazzi, T., Pitea, C., Ragni, C., T.M.C. Asser Press, La Haye, 2013, p. 808 et 809, където се посочва, че изключването на отговорността за действия, извършени iure imperii, няма отношение към естеството, присъщо на гражданските и търговските дела, а е резултат на политически избор.


39      Вж. решение от 15 ноември 2018 г., Kuhn (C‑308/17, EU:C:2018:911, т. 31 и 32). Освен това включването на тази добавка позволява да се осигури терминологичната съгласуваност между Регламент № 1215/2012 и други актове на международното частно право на Съюза. Вж. например член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40), съгласно който този регламент не се прилага в частност за данъчни, митнически и административни въпроси или за отговорността на държавата за действия и бездействия при упражняването на държавната власт (acta jure imperii). Това означава, от една страна, че прибягването до тълкуванията на някои от тези актове може да се окаже полезно за определянето на приложното поле на Регламент № 44/2001 и от друга страна, че възприетото от Съда тълкуване на този регламент ще има значение за приложното поле на посочените актове.


40      Вж. Toader, C. La notion de matière civile et commerciale. — In: Europa als Rechts- und Lebensraum: Liber amicorum für Christian Kohler zum 75. Geburtstag am 18. Juni 2018, под ръководството на Hess, B., Jayme, E., Mansel, H.‑P., Verlag Ernst et Werner Gieseking, Bielefeld, 2018, p. 521 и цитираната там доктрина. Вж. също в този смисъл, що се отнася до Регламент № 864/2007, посочен в бележка под линия 39, Nourissat, C. Le champ d’application du règlement „Rome II“. — In: Le Règlement communautaire „Rome II“ sur la loi applicable aux obligations non contractuelles. Actes du colloque du 20 septembre 2007 — Dijon, под ръководството на Corneloup, S. et Joubert, N., LexisNexis Litec, Paris, 2008, p. 24.


41      Вж. решения от 1 октомври 2002 г., Henkel (C‑167/00, EU:C:2002:555, т. 26), от 23 октомври 2014 г., flyLAL-Lithuanian Airlines (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 31 и цитираната съдебна практика) и от 9 март 2017 г., Pula Parking (C‑551/15, EU:C:2017:193, т. 35).


42      Вж. решение от 12 септември 2013 г., Sunico и др. (C‑49/12, EU:C:2013:545, т. 43). На това може да се противопостави аргументът, че ако национален данъчен орган предявява искове за нарушение на данъчните закони, той упражнява суверенни правомощия, дори да претендира обезщетение за вреди пред общите съдилища съгласно общото право в областта на гражданската отговорност. Вж. Kohler, Ch. Abschied von der autonomen Auslegung des Begriffs “Zivil- und Handelssachen” in Art. 1 EuGVVO? — Praxis des Internationalen Privat- und Verfahrensrechts, Vol. 35 (1), 2015, p. 55.


43      Вж. De Bruyne, J. Third-Party Certifiers. Wolters Kluwer, Alphen-sur-le-Rhin, 2019; Goebel, F. Classification Societies. Competition and Regulation of Maritime Information Intermediaries. Lit, Zürich, 2017, p. 42 sq. и Ulfbeck, V., Møllmann, A. Public Function Liability of Classification Societies. — In: Certification — Trust, Accountability, Liability, под ръководството на Rott, P. Springer, Cham, 2019, p. 213 sq.


44      Вж. правило 3‑1, част A‑1, глава II‑1 от Конвенцията SOLAS. Вж. също Ulfbeck, V., Møllmann, A., op. cit., p. 225.


45      Вж. по-специално правило 6, глава I от Конвенцията SOLAS.


46      Решение от 9 март 2017 г., Pula Parking (C‑551/15, EU:C:2017:193, т. 35).


47      Вж. решение от 5 февруари 2004 г., Frahuil (C‑265/02, EU:C:2004:77, т. 20).


48      Вж. решение от 23 октомври 2014 г., flyLAL-Lithuanian Airlines (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 35).


49      Вж. решение от 15 ноември 2018 г. (C‑308/17, EU:C:2018:911).


50      Вж. решение от 15 ноември 2018 г., Kuhn (C‑308/17, EU:C:2018:911, т. 38 и 39).


51      Вж. решение от 15 ноември 2018 г., Kuhn (C‑308/17, EU:C:2018:911, т. 40 и 41).


52      Вж. решение от 15 ноември 2018 г., Kuhn (C‑308/17, EU:C:2018:911, т. 42).


53      Вж. бележка под линия 41 и цитираната съдебна практика.


54      Вж. решение от 4 май 2010 г., TNT Express Nederland (C‑533/08, EU:C:2010:243, т. 49).


55      Макар приложното поле на Регламент № 44/2001 да не съвпада непременно с областта на неприлагане на съдебния имунитет, струва ми се, че релевантността на целта на дадено действие е спорна и в правото относно имунитета на държавите. По-специално, в контекста на Нюйоркската конвенция, която се основава на разграничението между актовете, извършвани iure imperii, и актовете, извършвани iure gestionis, целта на дадена сделка може да има известно значение за отговора на въпроса дали тази сделка е осъществена iure gestionis, което лишава държавата ответник от възможността да се позове на съдебния имунитет. Съгласно тази конвенция обаче критерият за целта на дадена сделка е субсидиарен по отношение на критерия за нейното естество и може да бъде взет под внимание в определени случаи. Освен това този субсидиарен критерий, първо, е доста оспорван (вж. Pavoni, R., op. cit., p. 282), второ, е критикуван в доктрината по същите причини като изложените в точка 77 от настоящото заключение (вж. Bröhmer, J. State Immunity and the Violation of Human Rights. Martinus Nijhoff Publishers, La Haye, 1997, p. 1) и трето, не се прилага последователно от националните съдилища, които обикновено вземат предвид само естеството на сделките (вж. Yang, X. State Immunity in International Law. Cambridge University Press, Cambridge, 2012, p. 85—108).


56      Решение от 9 март 2017 г. (C‑551/15, EU:C:2017:193, т. 35).


57      Решение от 21 април 1993 г. (C‑172/91, EU:C:1993:144, т. 21).


58      Решение от 21 април 1993 г., Sonntag (C‑172/91, EU:C:1993:144, т. 27 и 28).


59      C‑172/91, EU:C:1992:487, т. 44.


60      Предвид обстоятелството, че материалният обхват на Регламент № 44/2001 не съвпада непременно с областта на неприлагане на съдебния имунитет, не мога да изключа възможността подобно евентуално ангажиране на отговорността на държавата обаче да е от значение в контекста на правото относно имунитета.


61      Вж. решение от 16 декември 1980 г. (814/79, EU:C:1980:291, т. 9).


62      Решение от 16 декември 1980 г. (814/79, EU:C:1980:291, т. 9 и 10).


63      Нека отбележа, че в делото, по което е постановено решение от 16 декември 1980 г., Rüffer (814/79, EU:C:1980:291), нидерландското правителство изтъква пред Съда, че нидерландското право позволява на управителя на публичен воден път да отстрани потънало имущество, което представлява опасност за мореплаването или го затруднява, без да е необходимо съгласието на собственика или владелеца на потъналото имущество. Освен това в точка 11 от това решение Съдът се позовава на общите принципи, изведени от всички национални системи на държавите членки, за да констатира, че както е видно по-специално от разпоредбите на националните закони, когато отстранява потънало имущество, управителят на тези пътища действа при упражняването на държавна власт. Този откъс трябва да се тълкува във връзка с прегледа на националната правна уредба, който се съдържа в заключението на генералния адвокат Warner по дело Rüffer (814/79, EU:C:1980:229). От него е видно, че в тази правна уредба се уточняват по-специално правомощията на управителите по отношение на собствениците на потънало имущество, които не са го отстранили, а не задълженията в областта на околната среда.


64      Вж. Basedow, J. Civil and Commercial Matters. A New Key Concept of Community Law. — In: Rett og toleranse. Festskrift til Helge Johan Thue — 70 år, Gyldendal, под ръководството на Frantzen, T., Giersten, J., Cordero Moss, G., Gyldendal, Oslo, 2007, p. 159.


65      Що се отнася до тълкуването на понятието „граждански и търговски дела“, релевантността на съдебната практика в областта на основните свободи се потвърждава по-специално с препратката към решение, отнасящо се до свободното движение на работници. Вж. решение от 21 април 1993 г., Sonntag (C‑172/91, EU:C:1993:144, т. 24).


66      Решение от 16 юни 2015 г. (C‑593/13, EU:C:2015:399, т. 20).


67      Вж. т. 67—70 от настоящото заключение.


68      Вж. т. 71—83 от настоящото заключение.


69      Вж. т. 84—88 от настоящото заключение.


70      Вж. т. 90—98от настоящото заключение.


71      Вж. определение от 12 юли 2012 г., Currà и др. (C‑466/11, EU:C:2012:465, т. 19 и цитираната съдебна практика). Струва ми се, че такава е и позицията, възприета от генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer в заключението му по дело Lechouritou и др. (C‑292/05, EU:C:2006:700, т. 78), в което той приема, че в спор, по отношение на който Брюкселската конвенция не се прилага, преценката за наличието на имунитет и на неговото въздействие върху правата на човека излиза извън правомощията на Съда.


72      Вж. решение от 19 юли 2012 г. (C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 49).


73      Вж. Van Alebeek, R. The Immunity of States and Their Officials in International Criminal Law and International Human Rights Law. Oxford University Press, Oxford, 2008, р. 57—59.


74      Що се отнася до дело „Erika“, решение № 3439 от 25 септември 2012 г. (10‑82.938) (FR:CCASS:2012:CR03439) не разрешава въпроса за съдебния имунитет: Cour de cassation (Касационен съд) (наказателен състав) (Франция) счита, че една от страните, заявила, че се ползва с имунитет, е участвала активно в разследването и че това активно участие в разследването не е съвместимо с евентуално намерение за позоваване на този имунитет. Освен това относно дело „Prestige“ решение от 19 март 2014 г. на Tribunal de Bordeaux (Районен съд Бордо, Франция), също цитирано от ответниците, е отменено в частта, в която се приема, че ответниците имат съдебен имунитет, от Cour d’appel de Bordeaux (Апелативен съд Бордо, Франция) в решение № 14/02185 от 6 март 2017 г. В решение № 17‑18.286 (17‑18.286 (FR:CCASS:2019:C100370) от 17 април 2019 г. Cour de cassation (Касационен съд) несъмнено потвърждава решението на Cour d’appel (Апелативен съд), като едновременно с това постановява, че дейностите по сертифициране и класифициране могат да бъдат разделени и че само първите позволяват на частноправно дружество да се позове на съдебен имунитет. Впрочем следва да се отбележи, че това дело се отнася единствено до отговорността за дейности по класифициране, така че съображенията относно дейностите по сертифициране могат да се считат за изложени obiter dicta. Освен това в цитираните от ответниците решения на италианските съдилища, и по-специално решението на Tribunale de Genova (Първоинстанционен съд Генуа) от 8 март 2012 г., № 2097 се възприема противоположна позиция по въпроса дали тези дейности могат да бъдат разделени, вж. F. Goebel, op. cit., p. 334.


75      Вж. по-специално Dickinson, A. State Immunity and State-Owned Entreprises. — Business Law International, Vol. 10, 2009, р. 97 sq.


76      Решение от 19 юли 2012 г. (C‑154/11, EU:C:2012:491).


77      Решение от 19 юли 2012 г. (C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 55 и 56).


78      Вж. точка 38 от настоящото заключение.


79      Draft Articles on Jurisdictional Immunities of States and Their Property, with commentaries. — Yearbook of International Law Commission, 1991, Vol. II (2), p. 17.


80      Директива за изпълнение на Комисията от 17 декември 2014 година за изменение на Директива 2009/15 (ОВ L 366, 2014 г., стр. 83).


81      Вж. точка 62 от настоящото заключение.


82      Вж. в този смисъл Ulfbeck, V., Møllmann, A., op. cit., p. 218.


83      Вж. Международен съд, решение от 3 февруари 2012 г., Съдебен имунитет на държавата (Германия с/у Италия; Гърция (встъпила страна), CIJ. Recueil 2012, т. 58.


84      Вж. Rocha Ferreira, A., Carvalho, C. Formation and Evidence of Customary International Law. — UFRGS Model United Nations Journal, Vol. 1, 2013, p. 187 et 188 и цитираната там доктрина. Вж. също Draft Conclusions on Identification of Customary International Law, with Commentaries. — Yearbook of the International Law Commission, 2018, Vol. II.


85      По темата за положителния и отрицателния принос на Съюза във връзка с участието му в създаването на обичайните норми вж. Malenovský, J. Le juge et la coutume internationale: perspective de l’Union européenne et de la Cour de justice. — The Law and Practice of International Courts and Tribunals, Vol. 12, 2013, p. 218.


86      Вж. доклада на Комисията на Организацията на обединените нации по международно право. Documents officiels. Soixante-treizième session. Supplément No 10 (A‑73/10). p. 127.


87      Вж. т. 100 и 101 от настоящото заключение.


88      За разлика от съдебния имунитет материалният имунитет води до неотговорност на равнище материално право. Вж. Ulfbeck, V., Møllmann, A., op. cit., p. 232 et 238.


89      Вж. Briggs, A. Civil Jurisdiction and Judgments, [Informa law from Routledge] (Taylor & Francis Group), New York, 2015, p. 391; Hess, B. Die intertemporale Anwendung des europäischen Zivilprozessrechts in den EU-Beitrittsstaaten. — Praxis des Internationalen Privat- und Verfahrensrechts, Vol. 4, 1994, p. 374, points 10 et 14 и Mankowski, P., op. cit., p. 1058.


90      Вж. a contrario решение от 13 май 2015 г., Газпром (C‑536/13, EU:C:2015:316, т. 3).


91      По този въпрос в доктрината се изтъква, че член 71 от Регламент № 44/2001 не урежда отношението между този регламент и международните конвенции, по които са страни всички държави членки и Съюзът. Подобни конвенции са неразделна част от правния ред на Съюза и следователно отношението им с посочения регламент трябва да се преценява въз основа на член 67 от същия регламент или на член 216, параграф 2 ДФЕС. Вж. Lazić, V., Stuij, S. Brussels I bis in Relation to Other Instruments on the Global Level, под ръководството на Lazić V., Stuij, S. — In: Brussels Ibis Regulation: Changes and Challenges of the Renewed Procedural Scheme. Springer, La Haye, 2017, p. 133 и Puetz, A. Rules on Jurisdiction and Recognition or Enforcement of Judgments in Specialised Conventions on Transport in the Aftermath of TNT: Dynamite or Light in the Dark? — The European Legal Forum, Vol. 5/6, 2018, p. 124.


92      Вж. в този смисъл Lenaerts, K. The Kadi Saga and the Rule of Law within the EU. — SMU Law Review, Vol. 67, 2014, p. 712.


93      Вж. по-специално решение от 11 юли 2018 г., Bosphorus Queen Shipping (C‑15/17, EU:C:2018:557, т. 44 и цитираната съдебна практика).


94      По-специално, за разлика от международните конвенции Съюзът не упражнява компетентност по отношение на обвързването си с нормите на обичайното международно право. Вж. Neframi, E. Customary International Law and Article 3(5) TUE. — In: The European Union’s External Action in Times of Crisis, под ръководството на Eeckhout, P., Lopez-Escudero, M., Hart Publishing, Oxford, 2016, p. 208 sq.


95      Вж. решение от 25 февруари 2010 г., Brita (C‑386/08, EU:C:2010:91, т. 42). Вж. също в този смисъл решения от 23 януари 2014 г., Manzi и Compagnia Naviera Orchestra (C‑537/11, EU:C:2014:19, т. 39) и от 14 март 2017 г., A и др. (C‑158/14, EU:C:2017:202, т. 87).


96      Отбелязвам, че подобно становище по въпроса за отношението между правото относно имунитета на държавите и Регламент № 44/2001 е възприето от High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Висш съд на Англия и Уелс, общо гражданско отделение, Обединено кралство) в решение от 20 декември 2005 г., Grovit с/у De Nederlandsche Bank и др., [2006] 1 WLR 3323, т. 47. Съгласно това решение този регламент не трябва да се тълкува в смисъл, че изключва използването на имунитета, а при спазване на международното право относно имунитета на държавите.


97      Решение от 11 септември 2014 г., A (C‑112/13, EU:C:2014:2195, т. 51).


98      Вж. Lenaerts, K., op. cit., p. 707, 710 et 711.


99      Вж. решение от 16 октомври 2012 г. (C‑364/10, EU:C:2012:630, т. 51 и 52).


100      Решение от 3 септември 2008 г. (C‑402/05 P и C‑415/05 P, EU:C:2008:461, т. 285).


101      Вж. в този смисъл Lenaerts, K., op. cit., p. 712.


102      Вж. Международен съд, решение от 3 февруари 2012 г., Съдебен имунитет на държавата (Германия с/у Италия; Гърция (встъпила страна), CIJ. Recueil 2012, т. 101. Доводът, изведен от липсата на алтернативни средства за поправяне на вредата, е отхвърлен имплицитно от Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) в решението му от 14 януари 2014 г., Jones и др. с/у Обединено кралство (CE:ECHR:2014:0114JUD003435606, § 193 и 195).


103      Например в член 5, параграф 3 от Директива 2009/15 се предвижда, че в споразумение между държава членка и призната организация може да се предвиди задължение за учредяване на местно представителство на територията на тази държава членка, което може да позволи да се гарантира компетентността на нейните съдилища. Вж. по тази проблематика Ulfbeck, V., Møllmann, A., op. cit., p. 220.


104      Вж. по-специално ЕСПЧ, решение по дело Golder с/у Обединено кралство от 21 февруари 1975 г. (CE:ECHR:1975:0221JUD 000445170, § 36).


105      Вж. решение от 6 ноември 2012 г., Otis и др. (C‑199/11, EU:C:2012:684, т. 48).


106      Вж. по-специално ЕСПЧ, решение по дело Al-Adsani с/у Обединено кралство от 21 ноември 2001 г. (CE:ECHR:2001:1121JUD003576397, § 56) и решение по дело Jones и др. с/у Обединено кралство от 14 януари 2014 г. (CE:ECHR:2014:0114JUD003435606, § 186—189). Отбелязвам, че тази съдебна практика е развита най-вече в контекста на спорове между частноправни субекти и държави. Предвид бележките ми в точка 142 от настоящото заключение, това може да обясни защо ЕСПЧ не разглежда дали са налице други ефективни средства за поправяне на вредата, и констатира, че като цяло ограничението на правото на достъп до съд не е непропорционално. В спор между частноправни субекти и международна организация, която не разполага със собствен съд по местоживеене, ЕСПЧ обаче проучва и други разумни средства за ефективна защита на гарантираните с ЕКПЧ права. Вж. ЕСПЧ, решение по дело Waite и Kennedy с/у Германия от 18 февруари 1999 г. (CE:ECHR:1999:0218JUD002608394, § 68). Считам, че в този контекст положението на частноправните организации, които са външни за държавата, от която произтича имунитетът им, е сходно с това на международна организация.


107      Вж. решение от 18 октомври 2017 г., Benkharbouche с/у Secretary of State for Foreign и Commonwealth Affairs, [2017] UKSC 62.


108      Вж. решение от 25 май 2016 г., Meroni (C‑559/14, EU:C:2016:349, т. 44).


109      Prechal, S. The Court of Justice and Effective Judicial Protection: What Has the Charter Changed?, Paulussen, C., Takács, T., Lazic, V., Van Rompuy, B. (ed.). — In: Fundamental Rights in International and European Law. Public and Private Law Perspective. Springer, La Haye, 2016, p. 148 et 149.


110      Относно възможността за позоваване на член 47 от Хартата вж. решение от 17 април 2018 г., Egenberger (C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 78).


111      Вж. решение от 11 юли 2019 г., A (C‑716/17, EU:C:2019:598, т. 39).


112      Вж. т. 137 и 144 от настоящото заключение.