Language of document : ECLI:EU:C:2020:9

Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

М. BOBEK

представено на 16 януари 2020 година(1)

Дeло C615/18

UY

Встъпила страна:

Staatsanwaltschaft Offenburg

(Преюдициално запитване, отправено от Amtsgericht Kehl (Районен съд Кел, Германия)

„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Директива 2012/13/EС — Право на информация в наказателно производство — Право на информация за обвинение — Отнемане на свидетелство за управление на МПС — Задължително упълномощаване на съдебен адресат — Непредпазливост на обвиняемия“






I.      Въведение

1.        През юли 2017 г. водач с постоянно местожителство в Полша участва в пътнотранспортно произшествие в Германия. По разпореждане на прокуратурата той определя лице, упълномощено да приема съдебни книжа от негово име в Германия: лице, избрано измежду съдебните служители на компетентния местен съд. Впоследствие е постановена присъда в опростено наказателно производство срещу водача поради неправомерно напускане на местопроизшествието, с която са му наложени глоба и забрана да управлява МПС за три месеца. Присъдата е връчена на съдебния адресат, който я препраща с писмо до водача в Полша. Не е известно дали водачът действително е получил това писмо. Присъдата не е обжалвана. Тя е влязла в сила.

2.        След друга пътна проверка в Германия няколко месеца по-късно водачът е хванат да кара тежкотоварен автомобил, докато наложената по-рано забрана за управление все още е в сила. Поради това срещу последния е образувано наказателно производство за управление на превозно средство без свидетелство за управление на МПС.

3.        Тази съвкупност от факти повдига два правни въпроса в рамките на настоящото производство. Първият засяга връчването в първата съвкупност от наказателни производства: допуска ли член 6 от Директива № 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство(2), който прогласява правото на информация относно обвинението, национална правна уредба, която предвижда, че присъдата, постановена в опростено наказателно производство срещу лице, което не пребивава във въпросната държава членка, придобива сила на пресъдено нещо две седмици след връчването ѝ на съдебния адресат, когато ответникът не е знаел за присъдата? Вторият въпрос се отнася до въздействието, което (липсата на) връчване в първата група от наказателни производства оказва върху втората: допуска ли член 6 от Директива 2012/13 национална правна уредба, която предвижда, че когато срещу пребиваващо в чужбина лице е била постановена присъда в опростено наказателно производство, за която то не е било уведомено, предходната липса на опити от страна на това лице да се осведоми за изхода на производството от съдебния адресат, може да се счита за непредпазливост от негова страна, която потенциално го излага на последващо наказателно производство?

II.    Правна уредба

1.      Правото на Съюза

4.        Съображения 27 и 28 от Директива 2012/13 гласят:

„(27)      На лица, обвинени в извършването на престъпление, следва да се предостави цялата информация относно обвинението, необходима, за да могат те да подготвят защитата си и за да се гарантира справедливостта на производството.

(28)      На заподозрените лица или на обвиняемите се предоставя незабавно информация относно престъпното деяние, в извършването на което лицето е заподозряно или обвинено, като това става не по-късно от техния първи разпит в наказателното производство от полицията или от друг компетентен орган, без да се нарушава хода на текущи разследвания […]“.

5.        Член 2, параграф 1 от Директива 2012/13, който се отнася до приложното ѝ поле, уточнява:

„Настоящата директива се прилага от момента, в който лицето бъде уведомено от компетентните органи на държава членка, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление, до момента на приключване на производството, което означава окончателното решаване на въпроса дали заподозряното лице или обвиняемият е извършил престъплението, включително, когато е приложимо, производството по определяне на наказание и приключването на процедурите по обжалване“.

6.        Съгласно текста на член 3, параграф 1, буква в) от Директива 2012/13, отнасящ се до правото на информация относно правата:

„1.      Държавите членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите се предоставя незабавно информация относно най-малко следните процесуални права, както се прилагат съгласно националното право, с цел да се позволи ефективното им упражняване:

[…]

в)      правото на информация относно обвинението в съответствие с член 6;

[…]“.

7.        Член 6, параграф 1 от Директива 2012/13, отнасящ се до правото на информация за обвинението, гласи следното:

„Държавите членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите получават информация относно престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени. Тази информация се предоставя незабавно и с подробностите, необходими, за да се гарантира справедливостта на производството и ефективното упражняване на правото на защита“.

2.      Националното законодателство

8.        Член 44 от Strafgesetzbuch (Германския наказателен кодекс, наричан по-нататък „StGB“) гласи:

„(1)      Ако дадено лице е осъдено на наказание лишаване от свобода или глоба за извършено от него престъпление при управлението на моторно превозно средство или в нарушение на функциите му на водач на моторно превозно средство, съдът може да му забрани да управлява всеки тип моторно превозно средство или специфичен вид по обществените пътища в продължение на от един до три месеца. По принцип забраната за управление на моторно превозно средство трябва да бъде постановена в случай на осъждане съгласно член 315c(1), № 1, буква а), (3) или член 316 при липсата на отнемане на разрешението за управление в съответствие с член 69.

(2)      Забраната за управление на моторно превозно средство влиза в сила, когато съдебното решение стане окончателно. […]“.

9.        Член 44 от Strafprozessordnung (Германски процесуален кодекс, наричан по-нататък „StPO“) гласи:

„Когато лицето е било възпрепятствано да спази даден срок, като това не се дължи на негова вина, срокът се възстановява по молба на това лице. Неспазването на срока за подаване на апелативно средство за защита не се счита за вина, ако инструкции съгласно член 35а, първо и второ изречение, член 319, параграф 2, трето изречение или член 346, параграф 2, трето изречение, не са дадени“.

10.      Член 45 от StPO гласи:

„(1)      Молбата за възстановяване на предишното положение се подава в едноседмичен срок след отпадане на пречките до съда, пред който е следвало да бъде спазен срокът. За спазването на срока е достатъчно молбата да бъде подадена своевременно до съда, който се произнася по молбата.

(2)      Фактите, обосноваващи молбата, трябва да бъдат обосновани в момента на подаване на молбата или в хода на производството относно молбата. Впоследствие неизпълненото действие трябва да бъде извършено в срока за подаване на молбата. Ако това е направено, съответният срок може да бъде възстановен и без подаването на молба“.

11.      Член 132, параграф 1 от StPO гласи:

„(1)      Ако обвиняемият или подсъдимият, по отношение на когото съществуват много сериозни подозрения, че е извършил престъпление, няма постоянен или настоящ адрес на територията на юрисдикцията, на която се прилага този закон, но не са изпълнени изискванията за налагане на мярка за неотклонение задържане под стража, може да бъде разпоредено, за да се осигури провеждането на наказателното производство, обвиняемият или подсъдимият:

1.      да представи гаранция, съобразена с очакваната глоба и разноските по производството, и

2.      да упълномощи лице, живеещо в района на действие на компетентния съд, за връчване на съдебни книжа.

[…]“.

12.      На свой ред член 407 от StPO гласи:

„(1)      В рамките на производство пред наказателен съд и в рамките на производство, което е от компетентността на съдилищата, правните последици на престъплението могат, в случай на по-леки престъпления, да бъдат наложени по писмено искане на прокуратурата в рамките на присъда, постановена в опростено наказателно производство без провеждане на съдебно заседание. Прокуратурата прави такова искане, ако не счита, че е необходимо съдебно заседание, като се вземат предвид резултатите от разследванията. В искането се посочват конкретни правни последици. Искането води до увеличаване на държавните такси.

(2)      Присъдата може да налага само следните правни последици на престъплението, независимо дали сами по себе си, или в комбинация:

1.      глоба, предупреждение за наказанието, забрана за управление на МПС, лишаване от право, конфискация, унищожаване, забрана за използване, публикуване на решението и налагане на имуществена санкция на юридическо лице или асоциация,

2.      отнемане на разрешението за управление, когато срокът не надвишава две години,

[…]

(3)      Съдът не е длъжен да провежда предварително изслушване на предполагаемия обвиняем (член 33, параграф 3)“.

13.      Съгласно член 410 от StPO:

„(1)      Обвиняемият може да подаде жалба срещу присъдата, постановена в опростено наказателно производство до постановилия я съд в двуседмичен срок от връчването, писмено или като направи изявление, записано от деловодството. […]

(2)      Жалбата може да се отнася само до определени въпроси.

(3)      Ако присъдата не е оспорена в предвидения срок, тя поражда последиците на влязла в сила присъда“.

III. Фактите, производството и преюдициалните въпроси

14.      На 21 август 2017 г. Amtsgericht Garmisch-Partenkirchen (Районен съд Гармиш-Партенкирхен, Германия) издава присъда в опростено наказателно производство срещу обвиняемия, професионален шофьор с постоянно пребиваване в Полша, поради неправомерно напускане на местопроизшествие. Наложените санкции са глоба и забрана да управлява МПС за срок от три месеца.

15.      В деня на извършване на деянието, 11 юли 2017 г., по искане на прокурора обвиняемият упълномощава служител на Amtsgericht Garmisch-Partenkirchen (Районен съд Гармиш-Партенкирхен), който да приема от негово име връчването на книжа. Формулярът за упълномощаване на съдебен адресат е изготвен на немски език, като роднина на обвиняемия е превеждал по телефона. Този формуляр съдържа името и служебния адрес на упълномощения съдебен адресат и указание, че законоустановените срокове започват да текат от деня на връчване на съдебния адресат. Формулярът не съдържа други указания за правните и фактическите последици от посочването на съдебен адресат, по-специално за каквото и да е задължение на обвиняемия да се осведомява.

16.      На 30 август 2017 г. присъдата, с превод на полски език, е връчена на съдебния адресат. Това лице изпраща присъдата с обикновена поща на известния адрес на обвиняемия в Полша. Според запитващата юрисдикция не е известно дали обвиняемият е получил това писмо.

17.      На 14 септември 2017 г., тъй като не е подадена жалба, присъдата придобива сила на пресъдено нещо. Следователно забраната за управление на МПС влиза в сила.

18.      На 14 декември 2017 г., в срока на действие на забраната за управление на МПС, обвиняемият е подложен на пътна проверка от полицията, докато е управлявал тежкотоварен автомобил по обществен път в Кел, Германия.

19.      По делото в главното производство Amtsgericht Kehl (Районен съд Кел, Германия), запитващата юрисдикция, трябва да се произнесе по препоръката на Staatsanwaltschaft Offenburg (прокуратурата в Офенбург, Германия) да постанови нова присъда срещу обвиняемия за управление на МПС без свидетелство за управление, извършено по непредпазливост, и да му наложи глоба в размер на 40 еднодневни глоби, всяка от които в размер на 50 EUR, както и забрана да управлява МПС за още три месеца.

20.      Запитващата юрисдикция изхожда от принципа, че до проверката на полицията на 14 декември 2017 г. обвиняемият не е знаел за присъдата, а следователно и за забраната за управление на МПС. В този контекст и предвид съмненията си относно съвместимостта на приложимото спрямо обвиняемия национално законодателство с правото на Съюза този съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1.      Трябва ли правото на Европейския съюз, по-специално Директива 2012/13 и членове 21 ДФЕС, 45 ДФЕС, 49 ДФЕС и 56 ДФЕС, да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която позволява в наказателно производство, единствено поради това че обвиняемият няма местожителство в страната, а в друга държава членка, да му се разпорежда да посочи съдебен адрес за връчване на адресирана до него присъда с последицата, че присъдата влиза в сила и с това създава правна предпоставка за наказуемост на последващо деяние на обвиняемия (съставомерен факт) дори когато обвиняемият в действителност не знае за присъдата и не може да бъде установено по същия начин както при връчване на присъда, ако обвиняемият имаше местожителство в тази държава членка, че обвиняемият действително е узнал за присъдата?

2.      При отрицателен отговор на първия въпрос: трябва ли правото на Европейския съюз, по-специално Директива 2012/13 и членове 21 ДФЕС, 45 ДФЕС, 49 ДФЕС и 56 ДФЕС, да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която позволява в наказателно производство, единствено поради това че обвиняемият няма местожителство в страната, а в друга държава членка, да му се разпорежда да посочи съдебен адрес за връчване на адресирана до него присъда с последицата, че присъдата влиза в сила и с това създава правна предпоставка за наказуемост на последващо деяние на обвиняемия (съставомерен факт) и при преследването на това престъпление в субективно отношение на осъденото лице се възлагат по-големи задължения да положи усилия действително да се осведоми за присъдата, отколкото би имало, ако имаше местожителство в тази държава членка, така че става възможно наказателно преследване на осъденото лице за непредпазливо деяние?“.

21.      Писмени становища представят германското правителство и Европейската комисия. В проведеното на 16 октомври 2019 г. съдебно заседание са проведени съдебни прения между страните.

IV.    Анализ

22.      Това заключение е структурирано по следния начин. На първо място ще разгледам два предварителни въпроса относно приложимото право (A). След това ще разгледам поставените от запитващата юрисдикция въпроси (Б) и ще приключа с някои заключителни бележки относно по-широката законодателна рамка, отвъд ограниченията на настоящото дело (В).

1.      Предварителни бележки

1.      Разпоредбите на Директива 2012/13 и/или на Договора?

23.      С въпросите си запитващата юрисдикция се основава, от една страна, на Директива 2012/13 и от друга страна, на членове 21, 45, 49 и 56 ДФЕС. Що се отнася до Директива 2012/13, потенциалните проблеми във връзка със съвместимостта са ясно посочени в преюдициалното запитване, включително релевантната съдебна практика(3) и обсъждане на (не)приложимостта ѝ по настоящото дело. За сметка на това разпоредбите на Договора в областта на свободното движение са цитирани само в преюдициалните въпроси. В акта за преюдициално запитване липсва каквото и да е обяснение или обсъждане относно това как и защо те са от значение за настоящото дело.

24.      Разглежданото в главното производство трансгранично положение би могло да доведе до потенциална непряка дискриминация спрямо обвиняемия с оглед на различните режими на връчване на съдебни книжа на пребиваващите в Германия лица и на пребиваващите в чужбина лица. Също така трябва да се има предвид, че образуването на наказателно производство срещу чужд водач за това, че е управлявал МПС, нарушавайки забрана за управление, за която не му е било известно, може да представлява пречка пред свободата му на движение(4).

25.      Въпреки това нито един проблем от такова естество не е идентифициран или повдигнат в преюдициалното запитване(5). Вместо това делото е поставено от запитващата юрисдикция и е обсъдено от заинтересованите страни в настоящото производство само като продължение на неотдавнашната съдебна практика на Съда в решения Covaci и Tranca(6) и следователно и по отношение на Директива 2012/13.

26.      Всъщност за разлика от положение, при което запитващата юрисдикция идентифицира фактически и правни проблеми, но не успява да ги включи под подходящата разпоредба на правото на Съюза, което Съдът трябва да отстрани чрез прилагането на разпоредба на правото на Съюза, която не е определена от запитващата юрисдикция(7), обратното не ми изглежда възможно. Не е ролята на този Съд да извлича факти и възможни въпроси, които не са идентифицирани от запитващата юрисдикция.

27.      Следователно ще подходя към настоящото дело, що се отнася само до съвместимостта на разглежданото национално законодателство с разпоредбите на Директива 2012/13 и следователно като продължение на неотдавнашната съдебна практика на Съда в решения Covaci и Tranca. Все пак ще се върна към по-широките въпроси, повдигнати в настоящото дело, в заключителната част на това становище (В).

2.      Член 6 от Директива 2012/13 и особеностите на случая

28.      Това, което отличава настоящото дело от делата, по които са постановени решенията Covaci и Tranca, е наличието на две взаимосвързани, но формално самостоятелни (наказателни) производства. Разглежданите в решения Covaci и Tranca наказателни постановления са издадени в рамките на едно и също наказателно производство, в което се предполага, че е настъпило нарушението на член 6 от Директива 2012/13.

29.      За разлика от това в настоящия случай има две групи наказателни производства: едната пред Amtsgericht Garmisch-Partenkirchen (Районен съд Гармиш-Партенкирхен), която се отнася до неправомерно напускане на местопроизшествието, а другата пред запитващата юрисдикция — Amtsgericht Kehl (Районен съд Кел), която се отнася до управлението на моторно превозно средство от обвиняемия в нарушение на забраната за управление на МПС, наложена му в рамките на първата група от производства.

30.      Тези обстоятелства повдигат два вида проблеми.

31.      Първо, разпоредбите на Директива 2012/13 очевидно се прилагат към втората група от наказателни производства: тези, които към настоящия момент са висящи пред запитващата юрисдикция. Възможно е обаче да има някакво съмнение по отношение на предишните производства, които вече не са висящи. Всъщност тези производства, поне по принцип, са официално приключени, когато присъдата, постановена в опростено наказателно производство, която не е била обжалвана в рамките на две седмици, придобие силата на пресъдено нещо.

32.      Това е свързано с втория проблем. Член 6, параграф 1 от Директива 2012/13 посочва правото да се предоставя незабавно информация за обвинението с цел да се запази справедливостта на производството и ефективното упражняване на правото на защита. Какво по-точно означава „информация относно обвинението“ за хода на (втората) група от висящи производства? Няма очевиден проблем с информацията за обвинението в рамките на втората група наказателни производства, тъй като не се предполага, че обвиняемият не знае за какво е обвинен в момента и следователно, че не може да упражнява правата си на защита. Действителният проблем всъщност е (в качеството на) връчването на присъдата в рамките на първата група от наказателни производства. Но може да има известни интелектуални затруднения при квалифицирането на този въпрос като липса на информация за обвинението във втората група от висящи наказателни производства.

33.      Не може да се скрие, че е трудно да се третира потенциалната липса на ефективно връчване на предишна наказателна присъда като релевантна за информацията за обвинението в друга последваща и свързана група от наказателни производства и по този начин като попадаща в обхвата на член 6 от Директива 2012/13. Този член може би е замислен като приложим към различни видове комуникация, но очевидно в рамките на едно и също наказателно производство. Въпреки това може да бъде възможно да се подходи към въпроса по този начин, като се вземат предвид следните точки.

34.      На първо място, по силата на член 2 Директива 2012/13 „се прилага от момента, в който лицето бъде уведомено от компетентните органи на държава членка, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление, до момента на приключване на производството, което означава окончателното решаване на въпроса дали заподозряното лице или обвиняемият е извършил престъплението, включително, когато е приложимо, производството по определяне на наказание и приключването на процедурите по обжалване“(8).

35.      Широко замисленият член 2 не може да се разглежда като изключващ от приложното поле на директивата онези ситуации, в които е взето потенциално окончателно решение, но впоследствие процедурата се възобновява съгласно националното законодателство(9). Член 2 сам по себе си не може да се счита за налагане на задължение за възобновяване на процедура. Но ако възможността за възобновяване на процедурата е предвидена в националното законодателство, след като бъде задействана, тази ситуация отново влиза в обхвата на Директивата 2012/13.

36.      Освен това с оглед на целите, преследвани от Директивата(10) и от самия текст на посочения член 2, понятието „приключването на процедурите по обжалване“(11) трябва да се тълкува разширително. Така това понятие би могло да обхване процедури за обжалване, които могат да бъдат квалифицирани в национална правна система като извънредни или специални. Също така бих добавил, че „окончателното решаване“, строго погледнато, не е окончателно, когато е поставено под въпрос при последваща процедура.

37.      От друга страна, както Съдът вече е посочил в решение Covaci(12), процедурата, водеща до наказателното осъждане, е специфична, опростена процедура. Всъщност, както следва и от член 407 от StPO(13), за всички практически цели е вероятно моментът, в който заподозряното лице бъде напълно информирано за обвинението, в действителност е моментът, в който получи присъдата, която, ако не бъде обжалвана, незабавно се превръща в окончателна присъда.

38.      Следователно, когато националното законодателство предвижда възможността за рестартиране на криминалната машина, както изглежда в главното производство, Директива 2012/13 отново се прилага веднага след възобновяване на процедурата. Това трябва да е така, a fortiori, в специфичния сценарий на опростена наказателна процедура, при който различните процесуални стъпки в крайна сметка могат да се слеят в едно, което всъщност представлява неоспорено официално обвинение, което става окончателно решение.

2.      Относно правото на чуждестранни лица на информация за обвинението

39.      Съгласно съображение 14 и член 1 от нея Директива 2012/13 установява правила относно правото на информация на заподозрени лица или обвиняеми, свързана с техните права в наказателното производство и обвинението срещу тях. Както се уточнява в съображение 40, Директива 2012/13 въвежда минимални правила, като по този начин оставя на държавите членки свободата да предоставят на заподозрени лица и обвиняеми по-високо ниво на защита. За сметка на това държавите членки явно не са свободни да се отклоняват от тези минимални правила(14), които трябва да съответстват поне на тези, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека, така както са тълкувани от Европейския съд по правата на човека(15).

40.      Директива 2012/13 е инструмент, ориентиран към резултатите: тя въвежда редица права, които трябва да бъдат гарантирани на заподозрените лица или обвиняемите. Държавите членки обаче имат широка свобода на преценка за начина, по който се дават тези права в съответните им правни системи. Следователно държавите членки, в съответствие с принципа на процедурна автономия, трябва да приемат подробни правила за тази цел, като спазват изискванията за равностойност и ефективност.

1.      Решения Covaci и Tranca

41.      Тези общи съображения важат и по отношение на специфичните разпоредби на член 6 от Директива 2012/13, вече разгледани от Съда в решения Covaci и Tranca вследствие на четири преюдициални запитвания, отправени от различни германски юрисдикции. В тези решения Съдът отбелязва, че Директива 2012/13 не урежда процедурите, при които информация за обвинението трябва да се предоставя на заподозряното лице или обвиняемия(16). Следователно на държавата членка остава да регулира предоставения въпрос, при условие че са изпълнени две условия. Първо, тези процедури не могат да лишат член 6 от неговата ефективност, като по този начин биха били подкопани целите, преследвани от Директива 2012/13(17). Второ, тези процедури не трябва да дискриминират заподозрените лица или обвиняемите, пребиваващи в чужбина(18).

42.      В приложение на тези принципи, на първо място, Съдът приема, че държава членка може по принцип да урежда по различен начин връчването на съдебни книжа на лица, които пребивават на нейна територия, както и връчването на тези книжа на лицата, пребиваващи в чужбина. Поради тази причина Съдът не е възразил срещу законодателство на държава членка като разглежданото по настоящото дело, което задължава обвиняем в наказателното производство, който не пребивава в тази държава членка, да назначи съдебен адресат за връчване на съдебни решения(19). Съдът също така е приел, че в тези ситуации срокът за оспорване на съдебното решение може да започне да тече от момента, в който решението е връчено на съдебния адресат, а не от момента, в който обвиняемият действително узнае за него(20).

43.      Второ, Съдът добавя, че подобна разлика в третирането не трябва да накърнява ефективното упражняване на правата на защита на заподозряното лице или обвиняемия, нито да го поставя в ситуация, в която фактически той не може да се възползва от цялостния срок за подаване на жалба срещу въпросното съдебно решение(21). По отношение на разглежданото национално законодателство Съдът отбелязва, че въпреки че това законодателство предвижда, че срокът за подаване на жалба срещу присъдата започва да тече от връчването на присъдата на съдебния адресат, той също така позволява на това лице, щом узнае за тази присъда, да подаде молба за възстановяване на предишното положение. Този механизъм позволява на обвиняемия да се възползва от целия двуседмичен период за подаване на жалба срещу присъдата. Съответно Съдът приема, че запитващите юрисдикции трябва да тълкуват националното законодателство, по-специално процедурата за възстановяване на предишното положение на дадено лице и условията, при които се прилага упражняването на тази процедура, в съответствие с изискванията, предвидени в член 6 от Директива 2012/13(22).

2.      Системно тълкуване и резултатът в настоящия случай

44.      Повдигнатият в настоящото производство въпрос се свежда до въпроса дали припомнените по-горе принципи са приложими и в случая. С други думи, въпросът е дали в случай като този по главното производство разглежданата национална правна уредба, ако се тълкува съгласно Директива 2012/13, би гарантирала адекватна защита на правото на лицата, които не пребивават в държавата членка, където се провежда разследване и преследване.

45.      Германското правителство твърди, че както и в решения Covaci и Tranca разглежданото национално законодателство следва да се счита за съвместимо с правото на Съюза, тъй като може да се тълкува по начин, който гарантира спазването на член 6 от Директива 2012/13. Това правителство посочва, че присъдата, която придобива сила на пресъдено нещо (след изтичане на срока за жалба, считано от връчването на съдебен адресат), става изпълняема, но не непременно окончателна. Наистина човек, който не по своя вина е бил възпрепятстван да спази процедурен срок, може по негово искане или служебно да възстанови позицията си до предишното положение. Този принцип е приложим и за ситуация като разглежданата в главното производство.

46.      Германското правителство признава, че срокът, в който обвиняемият може да поиска възстановяването на предишното положение, по принцип е само една седмица. Това правителство все пак добавя, че по принцип се приема, че такъв срок може да се тълкува гъвкаво, което означава, че може да бъде удължен, за да съответства на (по-дълъг) срок, който не може да бъде спазен. Освен това правителството подчертава, че често подобно искане от страна е ненужно, тъй като съдът, който узнава за пречка, която е накарала обвиняемия да пропусне краен срок, обикновено възстановява служебно предишното положение.

47.      Освен това според германското правителство лице, което се намира в положение като това на обвиняемия в главното производство, не може да носи наказателна отговорност, основана на забрана за управление на моторно превозно средство, с която не е бил запознат. Това правителство отбелязва, че по принцип дадено лице може да се счита за действало „непредпазливо“, когато с поведението си е нарушило задължението за полагане на дължимата грижа. Това е така само ако фактите, за които лицето е упреквано, са били предвидими и предотвратими за него. В случай като разглеждания по главното производство обаче естеството и обхватът на задължението за дължимата грижа следва да се оценяват в светлината на Директива 2012/13. Съответно, доколкото водачът не е имал задължение да търси информация за висящата процедура от съдебния адресат, не би могло да е налице непредпазливост и съответно да е нарушено задължението за дължима грижа от негова страна.

48.      На последно място, германското правителство посочва, че съгласно член 47(2) StPO във връзка с член 456с(2) StPO лице като водача по делото в главното производство може да подаде молба за спиране на забраната за управление на МПС веднага след като разбере за нея, ако тази забрана е еквивалентна за него като професионален водач на забрана за упражняване на неговата професия.

49.      Така, що се отнася до конкретните отговори на двата поставени от запитващата юрисдикция въпроса, германското правителство по същество поддържа, че съгласно националното право: i) всички процесуални права на водача ще бъдат възстановени, след като му бъде връчена присъдата, постановена в опростено наказателно производство от първата група производства, и ii) наказателната отговорност на водача за нарушение на забраната за управление, за която той не е бил уведомен, е изключена, което означава, че той не може да бъде преследван в рамките на втората група от наказателни производства.

50.      Редица изявления, направени от запитващата юрисдикция, поставят под съмнение подобно тълкуване на националното право. Запитващата юрисдикция цитира редица разпоредби на националното право, уреждащи връчването на съдебните решения, които, когато се прилагат към положение като това в главното производство, на практика са проблемни, потенциално несъвместими с правото на Съюза.

51.      Както запитващата юрисдикция обяснява, съществуват много точни и строги правила относно връчването на съдебни решения на лица, пребиваващи в Германия(23). Предвид строгите изисквания на това законодателство, изпълнението на които трябва да се преценява от съда служебно, на практика е сигурно, че в случай на дори и най-малко съмнение връчването ще се счита за невалидно. Това е още по-валидно за присъда, постановена в опростено наказателно производство, която, ако не бъде обжалвана, е равносилна на окончателно наказателно осъждане.

52.      За сметка на това, както отбелязва запитващата юрисдикция, правилата относно връчването на съдебните решения на лицата с местожителство извън Германия, посредством съдебен адресат, са относително неясни и могат да породят значителна несигурност. Обвиняемият не може да повлияе на въпроса дали, кога, накъде и по какъв начин даден документ действително е препратен. Съдебният адресат не е задължен да препрати присъдата по начин, който позволява да се провери дали тя действително е получена от адресата (например чрез препоръчано писмо). При тези обстоятелства има много по-голяма вероятност обвиняемият да научи за решение на съда едва след като е придобило силата на пресъдено нещо, или изобщо да не научи за него.

53.      В писменото и в устното си становище германското правителство прави твърде различен прочит на разглежданата национална правна уредба. По-специално, според него изразените от запитващата юрисдикция опасения относно съвместимостта на това законодателство с разпоредбите на Директива 2012/13 могат да бъдат отстранени чрез последователно тълкуване.

54.      Не е ролята на този Съд да бъде арбитър между различните мнения относно правилното изграждане на националното законодателство. Въпреки това, макар запитващата юрисдикция и германското правителство открито да не са съгласни относно правилното тълкуване на няколко разпоредби от националното право, ще отбележа, че що се отнася до правилния изход на разглеждания случай, по същество са съгласни: че правата, които произтичат за водача от член 6 от Директива 2012/13, трябва да бъдат защитени. Това предполага, от една страна, че процесуалните права на водача по първото наказателно производство трябва да бъдат възстановени в тяхната цялост, след като присъдата му е редовно връчена. От друга страна, водачът не може да носи наказателна отговорност във втората група от производства за шофиране в нарушение на издадената преди това забрана за управление на МПС. Действително неговото поведение не може да се приеме като непредпазливо, поради факта че не се е опитал да се свърже със съдебния адресат, за да се информира за текущото наказателно производство.

55.      Следователно, тъй като в действителност съществува единомислие за изхода на делото, което би било също така съвместимо с направлението, което наскоро е предприел настоящият съд в решения Covaci и Tranca, възможно е настоящият случай да спре дотук. Следователно, с изключение на някои уточняващи възражения, не виждам настоящия случай като добра възможност за адаптиране, разработване или нюансиране на основните принципи на линията от съдебна практика, установена с решенията Covaci и Tranca(24). Това обаче със сигурност не трябва да се възприема, като че разглежданото национално законодателство може да не породи въпроси за съвместимост с правото на Съюза при други обстоятелства, както ще бъде обяснено по-долу в заключителния раздел (В).

3.      Възраженията

56.      Отговорът, даден от Съда в решенията Covaci и Tranca, вече включва редица „да, но“(25). Положението в настоящия случай допълнително увеличава броя на тези „но“ и наистина изтласква цялата конструкция, установена в тези случаи, до нейните външни граници.

57.      Член 6 от Директива 2012/13 не може да бъде лишен от неговата ефективност. Освен това правилата за прилагането на този член не трябва да създават никаква дискриминация спрямо заподозрените лица и обвиняемите, които пребивават в други държави — членки на Съюза. Правото на информация за обвинението вероятно е сред най-основните права, които човек трябва да ползва, когато е заподозрян или обвинен в извършване на престъпление(26). Ясно е, че човек не е в състояние да упражнява адекватно правото си на защита, ако не бъде информиран за обвинението срещу него. В този смисъл правото на информация относно обвинението е както по време, така и по логика, първото право, което трябва да се гарантира на лице, което е обект на наказателно разследване или съдебен процес.

58.      Следователно от решаващо значение е обстоятелството, че заподозряното лице или обвиняемият, на когото е нарушено правото да бъде информиран за обвинението, се възстановява в предходната му позиция. Постигането на това по систематичен начин не е от голямо значение за правото на Съюза(27), доколкото е бързо и ефективно.

59.      Възстановяването на status quo ante трябва да включва, от една страна, присъдата да бъде връчена на обвиняемия (отново), така че от процесуална гледна точка той да е в същото положение, в което би бил, ако първото връчване беше направено правилно. В конкретния случай водачът трябва да разполага с двуседмичен срок, за да оспори присъдата преди влизането в сила на тази присъда.

60.      От друга страна, освен ако и докато не бъде връчена правилно, присъдата не е изпълнима и всеки вредоносен ефект, произтичащ от неспазването ѝ, трябва да бъде отменен. Това задължително трябва да обхваща възможността обвиняемият да получи незабавно спиране на мерките, наложени с присъдата, ако процедурата за възстановяване няма суспензивен ефект(28). Това е от особено значение в конкретния случай: обвиняемият е професионален водач и всяко ново необосновано отнемане на свидетелството му за управление преди възстановяване на предишното положение може да му причини съществени вреди.

61.      Премахването на последиците от присъдата предполага също, че обвиняемият не може да бъде преследван поради (умишлено или непредпазливо) неспазване на мерките, които тя налага. Що се отнася до настоящото дело, водачът не може да се счита за отговорен за управление на моторно превозно средство без свидетелство за управление, извършено по непредпазливост. Фактът, че не е потърсил информация от съдебния адресат относно висящото производство, е без значение. От член 6 от Директива 2012/13 става ясно, че задължението за уведомяване на заподозряно лице или обвиняемия за обвинението лежи върху органите на държавите членки. Никоя разпоредба на тази директива не може да се чете като пряко или косвено поставяне на част от тази тежест върху плещите на самото заподозряно лице или обвиняемия.

62.      Освен това, след като установява липсата на каквото и да било задължение на водача да се осведоми за приключването на първата група от производства, наказателната отговорност във втората група от производства е изключена поради липсата на субективен елемент в твърдяното престъпление, а именно шофиране без свидетелство за управление. Не е имало вина от страна на водача (умисъл или непредпазливост). В крайна сметка въпрос на здрав разум е, че ако водачът не бъде информиран за наложената му забрана за управление на МПС, той впоследствие не може да бъде преследван за нарушаване на тази забрана.

63.      За да бъде ясно, обвиняемият не може да носи наказателна отговорност във втората група от производства, независимо дали или не, след като бъде възстановен на предишното си положение, той реши да се противопостави на присъдата. Всъщност, както правилно посочва запитващата юрисдикция, различно заключение би довело до парадоксален резултат: дори ако обвиняемият би приел твърденията, отправени срещу него в първата наказателна процедура, и правните последици, произтичащи от присъдата, той все още ще бъде принуден да подаде жалба срещу нея само за да предотврати повторно наказателно преследване. Това би наложило на обвиняемия допълнителни административни тежести и допълнителни разходи, които местно лице в тази държава обикновено не би понесло.

64.      С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване по следния начин: член 6 от Директива 2012/13 не изключва националното законодателство, според което присъдата, постановена в опростено наказателно производство срещу лице, което не пребивава в тази държава членка, придобива сила на пресъдено нещо след връчването ѝ на съдебен адресат, дори когато обвиняемият не е бил уведомен за присъдата, при условие че обвиняемият: i) веднага щом като е узнал за присъдата, тя му е била надлежно връчена и положението му е напълно възстановено до предишното състояние, и ii) не може да носи наказателна отговорност за неспазване на наложените с присъдата мерки, поради това че не е направил опити да се информира за резултата от предходното производство от упълномощеното да приеме връчването лице.

3.      Заключителни бележки (относно неограниченото тълкуване и бъдещите случаи)

65.      Това не е първият случай, в който германски съд е поискал от Съда да провери дали разглежданото национално законодателство е съвместимо с разпоредбите на Директива 2012/13. В действителност за период, по-малък от пет години, не е имало по-малко от четири предварителни искания за преюдициално запитване по този въпрос, което доведе до постановяване от Съда на решенията Covaci и Tranca и др.

66.      Принципите, изведени от Съда по тези дела, естествено се прилагат към последващите дела. Всъщност националното право не може да се счита за несъвместимо с правото на Съюза, доколкото първото може да се тълкува в съответствие с последното, за да се постигне целта на законодателя на Съюза. В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 4, параграф 3 ДЕС органите на държавите членки (включително националните съдилища) трябва, доколкото е възможно, да тълкуват националното право с оглед на текста и целите на въпросната директива, за да постигнат предвидения от последната резултат и следователно да спазят член 288, трета алинея ДФЕС(29).

67.      При това положение и с всички толеранси, направени за разумно различими правни становища на национално равнище, трябва да призная, че разбирам и споделям някои елементи на съмнение, изразени от запитващата юрисдикция.

68.      На първо място, доводите на германското правителство сякаш разтягат принципа на последователно тълкуване до разумните му граници, ако не и отвъд това. В своето преюдициално запитване запитващата юрисдикция се позовава на ясни, точни законови срокове, определени в националното законодателство. Германското правителство отговаря, че тези разпоредби могат да бъдат „претълкувани“ в съответствие с правото на Съюза. Да вземем само един пример: може ли национален съд чрез последователно тълкуване да заобиколи ясното изискване на член 45(1) StPO, съгласно който възстановяването на предишното положение се иска в срок от една седмица от момента, в който пречката, заради която този срок не е спазен, е престанала да съществува, и вместо това да чете тази разпоредба като две седмици?

69.      Може само да се припомни, че принципът на последователно тълкуване не може да служи като основа за тълкуване на националното законодателство  contra legem(30). Всъщност безспорно е, че този срок може да се разбира по различен начин в различните правни системи. Въпреки това според моя (може би неоправдано позитивистичен и текстуалистичен) ум не би могло да се каже, че е въпрос на интерпретация една седмица да се чете като две седмици, какъвто е случаят с всякакви точни времеви срокове. Може ли системното тълкуване да превърне едно в две? Моето недоумение по този въпрос се допълва още повече от факта, че в отговор на въпроса в съдебното заседание дали има някакъв съдебен прецедент по този въпрос, германското правителство се позовава на един академичен коментар в подкрепа на довода си, загатвайки по този начин, че всеки германски съдия чете (и вероятно се съгласява с) този коментар.

70.      На второ място, питам се дали фактът, че спазването на член 6 от Директива 2012/13 може да бъде осигурено само чрез тълкуване на няколко разпоредби от националното законодателство в светлината на правото на Съюза, някои от тях наистина по доста противодействащ начин, не предполага това че национални съдилища и правоприлагащите органи притежават изключително високо ниво на познаване на правото на Съюза (а може би и на юридическото творчество). Ако това наистина е така, което, що се отнася до необходимите познания за правото на Съюза и съдебната практика, предизвиква само похвала и възхищение, ще възникне друг въпрос: предсказуемостта и правната сигурност не само за тези участници, но също така и особено за гражданите на Съюза, които могат да участват. Да дадем очевиден пример: ако самите германски съдилища се съмняват в правилното тълкуване на приложимите процесуални правила, видно най-малко от настоящото искане за преюдициално запитване, как може да се очаква полски шофьор да разбере правната си позиция и да може да действа (в рамките на кратка времева рамка), за да защити правата си? Нека не забравяме, че разглежданите национални процедури са от наказателноправно естество(31).

71.      На трето място, решения Covaci и Tranca се отнасят до положения, при които евентуално нарушение на член 6 от Директива 2012/13 е извършено в същата процедура, в която е било издадено въпросното наказателно постановление. При все това транспонирането на констатациите на Съда по тези дела до ситуации, при които евентуалното нарушение на член 6 от Директива 2012/13 в дадена процедура засяга други, последващи национални процедури, изглежда по-малко ясно, отколкото показва настоящият случай.

72.      Нарушението на правото на обвиняемия да бъде уведомен за обвинението в наказателно производство, може, както поддържа германското правителство, да унищожи свързано наказателно производство. Все пак се питам дали положението би могло да е различно, ако например последващата процедура се е отнасяла до приемането на административни мерки. А потенциални граждански искове за обезщетение, основаващи се на силата пресъдено нещо на (първото) наказателно постановление? И накрая косвените ефекти на разпространение, стигащи до частната сфера?(32). Съществуват ли в националното законодателство допълнителни механизми, които също могат да защитят адекватно заподозряното лице или обвиняемия от отрицателните последици от наказателна процедура, проведена в нарушение на член 6 от Директива 2012/13 на административно и гражданско равнище? В противен случай може да възникне проблем с еквивалентността в тези ситуации.

73.      Този въпрос връща темата до изходната ѝ точка: въпроса за равностойността и качеството на връчване на документи по наказателни дела. Този въпрос, поставен във възможно най-тежките условия, може да бъде изложен, както следва: оправдано ли е (все още) третирането на граждани на Съюза, които не пребивават в Германия, като бегълци и бездомници по подразбиране(33), както и за тези лица да се създаде правна фикция, която фактически означава, че държавните органи връчват документите на собствените си служители, които очевидно имат само „леко“ задължение по отношение на препращане на такива документи? Означава ли това, че на практика и в донякъде специфичния случай на наказателното постановление, че докато лица, пребиваващи на територията на Германия, се ползват с висока степен на правна защита, други граждани на Съюза очевидно не се ползват с почти никаква защита?

74.      Поради това би могло да се постави под съмнение колко дълго ще продължи да бъде обоснован настоящият двойствен подход към връчването на съдебни решения от наказателно естество както на равнище Съюз, така и на национално равнище.

75.      На равнището на Съюза се постига значителен напредък в създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, и по-конкретно в областта на съдебното сътрудничество по наказателни дела. Както подчертава член 82, параграф 1 ДФЕС, тази политика се основава на принципа на взаимно признаване на съдебни решения и трябва да включва сближаването на законите и разпоредбите на държавите членки в редица релевантни области. Директива 2012/13 е един от актовете, приети на основание член 82, параграф 2 ДФЕС, в рамките на т.нар. Стокхолмска програма(34). В момента редица предложения за нови инструменти на законодателството в тази област се разглеждат от законодателния орган на Съюза с оглед по-нататъшно укрепване на принципа на взаимно доверие и повишаване на степента на административно и съдебно сътрудничество между органите на държавите членки.

76.      Същевременно и поръчките за услуги, включително пощенските услуги, стават все по-интегрирани. В този контекст може би не е необходимо да се спираме на правила, уреждащи предоставянето на пощенски услуги в Европейския съюз(35). Достатъчно е да се отбележи, inter alia, че дружествата, натоварени със задължения за универсално връчване, трябва да спазват редица задължения, произтичащи от законодателството на Съюза, насочени към гарантиране на минимален набор от услуги, предоставяни в национален или трансграничен план, с определено качество(36). Намирам за многозначително това, че когато в съдебното заседание бе помолено да обясни причините за различната си (и сложна) система за връчване на съдебни документи по наказателни дела в чужбина и защо не е възможно изпращането на препоръчано писмо до друга държава членка, германското правителство просто отговори, че системата е създадена много отдавна.

77.      С оглед на това развитие проблемите, свързани с равностойност и пропорционалност, могат отново да настъпят в бъдеще. Подозирам, че прогресивно ще става по-трудно да се спори, че трансграничното изпращане на регистрирано писмо е по-бавно и/или поражда по-голяма несигурност, отколкото изпращането му до друга дестинация в същата държава членка. При всички положения, дори и това да остане вярно, човек може с основание да се запита дали разликата между тези две ситуации е толкова съществена, че да оправдае система като тази, създадена от разглежданото национално законодателство. Отново разглежданото национално законодателство третира винаги и автоматично всеки гражданин на Съюза, който не пребивава в Германия, като беглец или лице без известно местожителство. И все пак по-малко драстична (или по-скоро по-пропорционална) система спрямо лица, пребиваващи в чужбина, със сигурност е възможна.

78.      Освен това такова равнище на правна защита, произтичащо от правото на Съюза, става още по-трудно да се обоснове, когато се вземат предвид други режими на трансгранично връчване на документи. Например от държавите членки се изисква да бъдат особено строги при връчването на съдебни документи от граждански и търговски характер в чужбина съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) № 1393/2007(37). В рамките на този режим, както се тълкува от този съд, дори леките грешки при връчването на съдебни документи, включително пропускането на приложение на подходящ език, могат да имат далечни последици за производството(38).

79.      Несъмнено е вярно, че макар че връчването на граждански и търговски съдебни документи е хармонизирано, обслужването на наказателни съдебни документи до голяма степен не е така. Като формално правилен този довод служи за подчертаване на системната особеност, при която има много висока степен на защита при връчването на граждански съдебни документи, но почти никаква защита за тези от наказателен характер.

80.      И накрая, от гледна точка на съответната държава членка човек може еднакво да се чуди до каква степен разрешението, до което е достигнато в решения Covaci и Tranca и eвентуално допълнително разработено и потвърдено от този случай, е в интерес на всяка държава членка и на изпълняемостта на нейните решения. Желателно ли е, от гледна точка на държава членка: i) съдебните ѝ решения от наказателно естество, връчени на лица, пребиваващи в други държави — членки на Съюза, да рискуват да се окажат в безкрайно правно състояние на неопределеност; ii) да не бъдат изпълними или да могат да бъдат отворени отново по всяко време, когато техните адресати узнаят за тях и им се противопоставят; iii) последващи правни стъпки, предприети въз основа на тези решения, независимо дали те са от наказателно, административно, или гражданско естество, могат да бъдат оспорени или дори недействителни; или iv) да е малко вероятно те да бъдат признати и приложени в други държави членки, тъй като компетентните органи на изпълняващите държави членки могат да повдигнат въпроси във връзка с наказателни решения, постановени фактически неприсъствено и без знанието на съответното лице, което следователно не е в състояние да упражни всякакво право на защита?(39). С оглед на тези структурни проблеми може би не би било в интерес на никоя държава членка, дори да действа сама, да преразгледа истинския произход на проблема, а именно съмнителното качество на връчването на документи, вместо да прилага допълнителни поправки за справяне с конкретните обстоятелства на следващия отделен случай?

81.      Накратко, Съдът едва ли ще (и не би трябвало да) преразгледа бегло своята практика, и по-специално относно въпроси, които наскоро са решени. Считам обаче, че настоящият случай е максимумът, до който може да достигне Съдът, декларирайки националното законодателство, което ясно поставя проблеми по отношение на правната защита на гражданите на Съюза, пребиваващи в държави членки, различни от Германия, за съвместимо с правото на Съюза. Ако по-нататъшни дела от този вид продължават да се поставят пред този Съд, като авторитетно потвърждават вече установените проблеми и намекват за по-нататъшни недостатъци в цялата процедура, Съдът може да бъде задължен да преразгледа цялата област на съдебната практика, включително нейното първоначално предположение, а именно че въпреки значителната разлика между двата режима на връчване, по отношение на правната защита те могат по някакъв начин да се считат за „отделни, но равни“(40). Правните и фактическите доказателства, представени в последващи дела, могат да покажат, че тези начални предположения може да не са били правилни. Ясно е едно: не може да се позволи на връчването въз основа на (правна) фикция да превърне правната защита на правата на гражданите на Съюза също във фикция.

V.       Заключение

82.      В заключение предлагам на Съда да отговори на поставените от Amtsgericht Kehl (Районен съд Кел, Германия) преюдициални въпроси по следния начин:

–        Член 6 от Директива № 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство допуска национална правна уредба, която предвижда, че присъдата, постановена в опростено наказателно производство срещу лице, което не пребивава във въпросната държава членка, придобива сила на пресъдено нещо след връчването ѝ на съдебен адресат дори когато подсъдимият не е бил уведомен за присъдата, при условие че обвиняемият: i) веднага щом като е узнал за присъдата, тя му е била надлежно връчена и положението му е напълно възстановено до предишното състояние и ii) не може да носи наказателна отговорност за неспазване на наложените с присъдата мерки, поради това че не е направил опити да се информира за резултата от предходното производство от упълномощеното да приеме връчването лице.


1      Език на оригиналния текст: английски.


2      ОВ L 142, 2012 г., стр. 1.


3      Решения от 15 октомври 2015 г., Covaci (C‑216/14, EU:C:2015:686, наричано по-нататък „решение Covaci“) и от 22 март 2017 г., Tranca и др. (C‑124/16, C‑188/16 и C‑213/16, EU:C:2017:228, наричано по-нататък „решение Tranca“).


4      Като първичното право остава приложимо и релевантно дори и при по-специфични разпоредби на вторичното право. В контекста на свидетелствата за управление на моторни превозни средства и взаимодействието между разпоредбите за свободното движение и забраната за дискриминация в Договора и в Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (ОВ L 403, 2006 г., стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 17, стр. 216), вж. решение от 26 октомври 2017 г., I (C‑195/16, EU:C:2017:815).


5      Започвайки с фактическия въпрос за професионалния статус на обвиняемия и произтичащото от него изясняване кои разпоредби от Договора всъщност биха били приложими за него (независимо дали тези за работниците, за установяване, или за свободата на предоставяне на услуги).


6      Вж. бележка под линия 3.


7      В приложение на принципа, според който iura (Europaea) novit Curia (Europae) — вж. например решение от 19 септември 2013 г., Betriu Montull (C‑5/12, EU:C:2013:571, т. 40 и 41 и цитираната съдебна практика).


8      Курсивът е мой.


9      В конкретния случай съгласно член 44 от StPO.


10      Вж. съображения 3, 8 и 41 от Директива 2012/13.


11      Курсивът е мой.


12      Решение Covaci, точка 20.


13      Възпроизведено по-горе в точка 12 от настоящото заключение.


14      Вж. в този смисъл заключението на генералния адвокат Bot по дело Covaci (C‑216/14, EU:C:2015:305, т. 32).


15      Вж. съображение 41 от Директива 2012/13, както и принципно член 52, параграф 3 от Хартата за основните права на Европейския съюз.


16      Вж. в този смисъл решения Covaci, т. 62 и Tranca, т. 37.


17      Вж. в този смисъл решения Covaci, т. 63 и Tranca, т. 38.


18      Вж. в този смисъл решения Covaci, т. 65 и Tranca, т. 40.


19      Вж. в този смисъл решение Covaci, т. 68.


20      Вж. в този смисъл решение Tranca, т. 41 и 42.


21      Вж. в този смисъл решения Covaci, т. 67 и Tranca, т. 45 и 46.


22      Вж. в този смисъл решение Tranca, т. 48 и 49.


23      Запитващата юрисдикция се позовава по-специално на членове 176, 178(1)(1) и 180—182 от Zivilprozessordnung (Германският граждански процесуален кодекс).


24      Предвид обхвата на делото, така както то е описано в точки 23—27 от настоящото заключение.


25      Вж. точки 41—43 от настоящото заключение.


26      Сигурно е да се предположи, че дори онези, които се радват на романите на Кафка като литература, едва ли ще се радват да бъдат поставени в обувките на Йозеф К., да бъдат преследвани (и дори осъдени неприсъствено), без изобщо да им се каже защо (Kafka, Franz, Der Sasinß, Der Trial, Der Trial), 4. ed., Fischer, Frankfurt am Main, 2011).


27      Това може да зависи от особеностите на вътрешната правна система: например на решението може да бъде дадено само относителна сила на пресъдено нещо, която се обуславя от правилното му връчване на въпросното лице, или може да влезе в сила, но да бъде отменено по-късно при поискване. Разбирам, че (не)възможността за подобна догматична конструкция съгласно германското законодателство е една от точките на несъгласие между запитващата юрисдикция и германското правителство.


28      В искането си за преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва, че това е така и германското правителство не го е оспорило.


29      Вж. в този смисъл решение от 16 юни 2015 г., Pfeiffer и др. (C‑397/01—C‑403/01, EU:C:2004:584, т. 113 и цитираната съдебна практика).


30      Вж. например неотдавнашното решение от 24 юни 2019 г., Popławski (C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 74).


31      На този етап дори няма да влизам в интригуващия въпрос за това каква информация за неговите права трябва да бъде предоставена на лице в ситуацията на водача, от кои национални органи и кога (и дали и как е изпълнено това задължение в настоящ случай).


32      Да дадем само един пример: би могло човек да не може да се възползва от предложение за работа в Германия поради криминалното си досие, с което обаче не е запознат.


33      За да бъде ясно, Германия със сигурност не е единствената държава членка, която прибягва до законови презумпции или дори фикции в някои случаи на връчване на документи. Това, което според мен е по-скоро особено, е системата за назначаване на съдебен адресат, който, от една страна, има право да действа изцяло от името на заподозряното лице или обвиняемия, но в същото време на практика няма задължения да осъществи надлежен контакт с него. Това поставя целия подход в положение между два стола: той не е нито надлежно представителство, нито надлежно връчване.


34      Резолюция на Съвета от 30 ноември 2009 година относно пътна карта за укрепване на процесуалните права на заподозрени лица или на обвиняеми в рамките на наказателното производство (ОВ C 295, 2009 г., стр. 1) и Европейски съвет „Стокхолмска програма — отворена и сигурна Европа в услуга и за защита на гражданите“, точка 2.4 (ОВ С 115, 2010 г., стр. 1).


35      Вж. по-специално Директива 97/67/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 декември 1997 година относно общите правила за развитието на вътрешния пазар на пощенските услуги в Общността и за подобряването на качеството на услугата (ОВ L 15, 1998 г., стр. 14; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 3, стр. 12).


36      Вж. съображения 11 и 13 от Директива 97/67.


37      Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета (ОВ L 324, 2007 г., стр. 79).


38      Вж. в този смисъл решения от 16 септември 2015 г., Alpha Bank Cyprus (C‑519/13, EU:C:2015:603) и от 2 март 2017 г., Henderson (C‑354/15, EU:C:2017:157).


39      Вж. като илюстрация (и без да прави изявление относно потенциалната си приложимост в настоящия случай) член 7, параграф 2, буква ж) от Рамково решение 2005/214/JHA на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции (ОВ L 76, 2005 г., стр. 16).


40      Това е отправна точка както в решение Covaci, така и в решение Tranca — вж. т. 41 и 42 по-горе.