Language of document : ECLI:EU:C:2020:550

Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. BOBEK

представено на 9 юли 2020 година(1)

Дело C463/19

Syndicat CFTC du personnel de la Caisse primaire d’assurance maladie de la Moselle

срещу

Caisse primaire d’assurance maladie de Moselle,

встъпила страна:

Mission nationale de contrôle et d’audit des organismes de sécurité sociale

(Преюдициално запитване, отправено от Conseil de prud’hommes de Metz (Съд по трудови спорове, Мец, Франция)

„Преюдициално запитване — Социална политика — Директива 2006/54/ЕО — Равно третиране на работниците и работничките — Допълнителен отпуск, предоставян по силата на колективен трудов договор след изтичане на законоустановения отпуск по майчинство — Неприложимост на правото на допълнителен отпуск за работниците от мъжки пол — Разпоредби относно закрилата на жените, по-специално по време на бременност и майчинство“






I.      Въведение

1.        Съгласно френския Convention Collective Nationale de Travail du Personnel des Organismes de Sécurité Sociale (Национален колективен трудов договор на служителите на социалноосигурителните фондове) законоустановеният отпуск по майчинство може да бъде удължен за допълнителен период. Този допълнителен отпуск, предназначен единствено за служителките, може да е в размер на месец и половина на пълна заплата, три месеца на половин заплата или едногодишен неплатен отпуск. При определени обстоятелства допълнителният отпуск може да бъде удължен с още една година неплатен отпуск.

2.        В главното производство синдикална организация подава иск от името на служител на социалноосигурителен фонд от мъжки пол. Служителят, който е баща на малко момиченце, подал молба за ползване на допълнителния отпуск. Било му отказано на основание, че е мъж. Пред националния съд синдикалната организация поддържа, че такъв отказ е дискриминационен.

3.        През 1984 г., в решение Hofmann Съдът постановява, че държава членка може да гарантира на жените допълнителен отпуск по майчинство след изтичането на законоустановения отпуск по майчинство(2). Въпреки това, в светлината на значимите социални и законодателни промени, настъпили през последните 40 години, включително важните промени в близки области на социалното законодателство и политика на Съюза, в настоящото заключение ще застъпя позицията, че трябва да се заложат предели на свободата, която първоначално е установена с решение Hofmann. Време е за актуализация.

II.    Правна уредба

1.      Правото на Съюза

4.        Съображение 24 от Директива 2006/54/ЕО(3) гласи: „Съдът трайно е признавал законността, по отношение на принципа на равното третиране, на защитата на биологичното състояние на жената по време на бременност и майчинство, и на въвеждането на мерки за защита на майчинството като средство за постигане на съществено равенство. Поради това настоящата директива не засяга Директива 92/85/ЕИО на Съвета от 19 октомври 1992 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето по време на работа на бременни работнички и на работнички-родилки или кърмачки(4). Настоящата директива следва също така да не засяга Директива 96/34/ЕО на Съвета от 3 юни 1996 година относно рамковото споразумение за родителския отпуск, сключено между Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ETUC)(5)“.

5.        Съгласно член 1 от Директива 2006/54:

„Целта на настоящата директива е да се осигури прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на жените и мъжете в областта на заетостта и професиите.

За тази цел тя съдържа разпоредби за прилагане на принципа на равното третиране по отношение на:

[…]

б) условията на труда, включително заплащането;

[…]“.

6.        Член 2, параграф 1, буква а) от Директива 2006/54 определя за целите на тази директива пряката дискриминация като ситуация, „когато едно лице се третира по-неблагоприятно въз основа на пола, отколкото друго лице е, било е или би било третирано в сравнима ситуация“.

7.        Член 14, параграф 1 от Директива 2006/54 гласи: „[н]е се допуска никаква дискриминация, пряка или непряка, основаваща се на пола, в публичния или частния сектор, включително публичните органи по отношение на:

[…]

в)      условията на труд и заетостта, включително условията за уволнение, както и заплащането, посочено в член 141 от Договора;

[…]“.

8.        Съгласно член 28 от Директива 2006/54:

„1. Настоящата директива не засяга разпоредбите, отнасящи се до закрилата на жените, по-специално по отношение на бременността и майчинството.

2. Настоящата директива не засяга разпоредбите на Директива 96/34/ЕО и на Директива 92/85/ЕИО“.

2.      Френското право

1.      Кодекс на труда

9.        Член L 1225‑17 от Code du travail (Кодекс на труда) установява приложимата законодателна уредба по отношение на отпуска по майчинство при обичайни обстоятелства:

„Работничката или служителката има право на отпуск по майчинство за период, който започва 6 седмици преди очакваната дата на раждане и свършва 10 седмици след тази дата.

По молба на работничката или служителката и при благоприятно становище от здравния специалист, наблюдаващ бременността, периодът на спиране на действието на трудовия договор, който започва преди очакваната дата на раждане, може да бъде съкратен най-много с три седмици. Така периодът след очакваната дата на раждане се удължава с толкова, с колкото е бил съкратен периодът преди тази дата.

В случаите, когато работничката или служителката е отложила част от отпуска си по майчинство за след раждането на детето и е излязла в отпуск по лекарско предписание по време на периода преди очакваната дата на раждане, отлагането на отпуска се отменя и периодът на спиране на действието на трудовия договор се намалява от първия ден, в който служителката е излязла в отпуск. Първоначално отложеният период се намалява със същия период“.

10.      Членове L 1225‑18—L 1225‑23 от Кодекса на труда регламентират срока на отпуска по майчинство с оглед на различни специфични обстоятелства.

2.      Национален колективен трудов договор на служителите на социалноосигурителните фондове

11.      Раздел L от Convention collective nationale de travail du personnel des organismes de sécurité sociale от 8 февруари 1957 г. (Национален колективен трудов договор на служителите на социалноосигурителните фондове, наричан по-нататък „CCN“) е озаглавен „Отпуски по майчинство“. В този раздел са включени членове 45 и 46.

12.      Съгласно член 45 от CCN „по време на законоустановения отпуск по майчинство служителките, които имат най-малко шестмесечен трудов стаж, получават работната си заплата. Тя не може да се съчетава с дневните надбавки, платими на служителите в качеството им на осигурени лица.

Този отпуск не засяга правото на отпуск по болест и не може да бъде основание за каквото и да било намаляване на размера на платения годишен отпуск“.

13.      Член 46 от CCN гласи:

„След изтичането на отпуска по предходния член служителката, която сама отглежда детето си, има право последователно на:

–        тримесечен отпуск на половин заплата или отпуск в размер на месец и половина на пълна заплата,

–        едногодишен неплатен отпуск.

Въпреки това, когато служителката е самотна майка или нейният съпруг или партньор е лишен от неговите или нейните обичайни доходи (инвалидност, продължително заболяване, военна служба), служителката има право на отпуск в размер на три месеца на пълна заплата.

След изтичане на посочения по-горе отпуск ползвателката се връща на работното си място.

По изключение управителният съвет може да предостави неплатен отпуск за още една година. В този случай служителката се възстановява на работа само при наличие на свободни длъжности, по отношение на които тя има приоритет, в рамките на своята организация или в сродна организация, при спазване на разпоредбите на член 16 от настоящия договор.

При предоставяне на посочения отпуск управителният съвет в някои случаи може да поеме официално задължение за незабавно възстановяване на работа.

Неплатеният отпуск, предвиден в настоящия член, има същото правно действие като отпуска, предвиден в член 40 по-горе, по отношение на разпоредбите на настоящия договор и на пенсионната схема“.

III. Факти, национално производство и преюдициален въпрос

14.      С искова молба от 27 декември 2017 г. Confédération française des travailleurs chrétiens (Френска конфедерация на християнските работници, наричана по-нататък „CFTC“) на Caisse primaire d’assurance maladie de la Moselle (Първична здравноосигурителна каса, Мозел, наричана по-нататък „CPAM“) предявява пред Conseil de prud’hommes de Metz (Съд по трудови спорове, Мец, Франция, наричан по-нататък „съдът по трудови спорове“) иск срещу CPAM.

15.      CFTC действа от името на служител на CPAM, който е баща на малко момиченце. Той подава молба за допълнителен отпуск(6) по член 46 от CCN. CPAM му отказва отпуска, защото правото на такъв отпуск принадлежало само на жените.

16.      CFTC иска CPAM да разшири обхвата на член 46, така че в него да попаднат и служителите от мъжки пол. CPAM отговаря, че „буквалното прилагане на член 46 предполага предвиденият в колективния трудов договор отпуск по майчинство да се ползва само от майката (думата „служителка“ е в женски род). Следователно бащата няма право на такъв отпуск. Настоящият член не е дискриминационен, доколкото член 46 е допълнение към член 45, от който се ползват само жените. Тъй като мъжете не могат да се ползват от правата по член 45, те не могат да се ползват и от тези по член 46“.

17.      CFTC иска съдът по трудови спорове да установи, че отказът на CPAM да разреши на служителя си да ползва отпуска по член 46 от CCN, не може да му бъде противопоставен, тъй като е дискриминационен; да осъди CPAM да плати на служителя си обезщетение в размер на 4 661,83 EUR и да осъди CPAM да извърши корекция на възнаграждението за финансовата 2016 г. в съответствие с предвидената за служителите на фонда, които се ползват от правото по член 46 от CCN.

18.      В отговор CPAM иска съдът по трудови спорове да постанови, че всички искания на CFTC са недопустими, а при условията на евентуалност да постанови, че отказът на CPAM да разреши на служителя си да се ползва от правото на отпуск по член 46 от CCN по никакъв начин не е дискриминационен и да отхвърли другите искания на CFTC.

19.      При тези обстоятелства Conseil de prud’hommes de Metz (Съд по трудови спорове, Мец) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

20.      „Трябва ли Директива 2006/54/ЕО във връзка с членове 8 и 157 ДФЕС, общите принципи на правото на Съюза за равно третиране и забрана на всяка форма на дискриминация и член 20, член 21, параграф 1 и член 23 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че изключва от материалния си обхват разпоредбите на член 46 от [CCN], който предоставя правото на ползване на отпуск в размер на три месеца на половин заплата или на отпуск в размер на месец и половина на пълна заплата и на едногодишен неплатен отпуск след отпуск по майчинство единствено за служителките от женски пол на посочените фондове, които отглеждат сами децата си?“.

21.      Писмени становища представят CFTC, CPAM, френското и португалското правителство, както и Европейската комисия.

IV.    Анализ

22.      В настоящото заключение първо ще разгледам направените от заинтересованите страни възражения относно компетентността на Съда и допустимостта на преюдициалния въпрос (А). След това ще премина към тълкуването на член 14, параграф 1 и член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, за да може запитващата юрисдикция да прецени съвместимостта на член 46 от CCN с тези разпоредби на правото на Съюза (Б).

1.      Компетентност и допустимост

23.      CPAM прави възражение за липса на компетентност на Съда по настоящото дело. Поддържа, че запитващата юрисдикция фактически цели „обявяването на наднационално равнище на невалидността“ на разглежданите национални разпоредби и че преюдициалното запитване не се отнася нито до тълкуването, нито до валидността на норми от правото на Съюза. Твърди, че Съдът не е компетентен да проверява съвместимостта на националните разпоредби с правото на Съюза и да тълкува националното право.

24.      Несъмнено (възможната) констатация за несъвместимост на националните разпоредби с правото на Съюза в рамките на конкретното дело пред запитващата юрисдикция се извършва от нея самата. Въпреки това Съдът е и винаги е бил компетентен да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които ще ѝ позволят да прецени съвместимостта на нормите на вътрешното право с уредбата на Съюза(7).

25.      Що се отнася до допустимостта на преюдициалния въпрос, френското правителство посочва, че актът за преюдициално запитване не отговаря на някои от изискванията на член 94 от Процедурния правилник на Съда. Това се дължало на липсата на посочване от страна на запитващата юрисдикция на причините за поставяне на въпроса, понеже юрисдикцията се ограничила до възпроизвеждане на становищата на страните по главното производство. Нещо повече — в преюдициалния въпрос запитващата юрисдикция цитирала редица разпоредби на правото на Съюза, без да обоснове връзката им с разглежданото дело. Става дума за членове 8 ДФЕС и 157 ДФЕС, както и членове 20, 21 и 23 от Хартата.

26.      Съгласен съм с френското правителство, че изложението в акта за преюдициално запитване е доста сбито. И двата критикувани от правителството елемента обаче ясно личат от самия акт за преюдициално запитване. Първо, както признава френското правителство, от препращането към и възпроизвеждането на доводите на CFTC във връзка с член 46 от CCN и съвместимостта му с Директива 2006/54 личат достатъчно ясно причините, поради които запитващата юрисдикция е счела за необходимо да отправи преюдициално запитване. На следващо място основната цел на преюдициалния въпрос е тълкуването на съответните разпоредби на Директива 2006/54. Членове 8 ДФЕС и 157 ДФЕС, както и членове 20, 21 и 23 от Хартата са цитирани единствено като разпоредби, в светлината на които националният съд иска от Съда по възможност да тълкува тази директива. Това донякъде е често срещана практика, която по-скоро не се нуждае от отделна аргументация.

27.      Затова според мен в настоящия случай Съдът разполага с всички необходими елементи, за да даде на запитващата юрисдикция полезен отговор. Направените възражения във връзка с компетентността на Съда и допустимостта на преюдициалния въпрос следва да бъдат отхвърлени.

2.      По основателността

28.      Съдът по трудови спорове пита Съда дали Директива 2006/54 трябва да се тълкува в смисъл, че допълнителният отпуск по член 46 от CCN е изключен от приложното поле на тази директива.

29.      Ако въпросът може да се приеме за питане дали допълнителният отпуск по член 46 от CCN попада в (материалното) приложно поле на Директивата, съм съгласен с Комисията, че на този въпрос може да се отговори съвсем просто и ясно. Член 46 от CCN урежда правото на допълнителен отпуск след законоустановения отпуск по майчинство. Следователно е ясно, че условията за ползване на такъв отпуск спадат към условията на труд и заетост съгласно член 1, буква б) и член 14, параграф 1, буква в) от Директива 2006/54(8).

30.      От контекста на акта за преюдициално запитване обаче се разбира, като това е ясно и за всички заинтересовани страни, представили становища пред Съда, че запитващата юрисдикция иска да знае дали Директива 2006/54, и по-специално член 14, параграф 1 и член 28, параграф 1 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална разпоредба като член 46 от CCN, който предоставя на работничките и служителките, след периода на законоустановения отпуск по майчинство, правото на допълнителен отпуск в размер на месец и половина на пълна заплата или три месеца на половин заплата, и едногодишен неплатен отпуск. Поради това съм съгласен с Комисията, че в настоящия случай преюдициалният въпрос следва да бъде преформулиран.

31.      За да отговоря на съответно преформулирания въпрос, ще започна с определянето на приложимата правна рамка на Съюза (1). След това ще разгледам решение Hofmann (2) и социалната и законодателната еволюция след решение Hofmann (3). След разглеждането на тези елементи ще предложа някои ограничителни критерии при определянето дали една национална мярка попада в „изключението за бременност и майчинство“ съгласно член 28, параграф 1 от Директива 2006/54 (4). Накрая ще предложа някои насоки във връзка с приложението на тези критерии към обстоятелствата по настоящия случай, които, разбира се, единствено националният съд може да прецени (5).

1.      Правната рамка на Съюза

32.      Член 14, параграф 1, буква в) от Директива 2006/54 забранява пряката дискриминация, основаваща се на пола, в публичния или частния сектор, включително публичните органи по отношение на условията на труд. Условията на труд включват правото на ползване на отпуск по повод на раждането на дете.

33.      Член 2, параграф 1, буква а) от Директива 2006/54 определя за целите на тази директива пряката дискриминация като ситуация, „когато едно лице се третира по-неблагоприятно въз основа на пола, отколкото друго лице е, било е или би било третирано в сравнима ситуация“.

34.      Безспорно е, че в настоящия случай член 46 от CCN установява по-неблагоприятно третиране на служителите от мъжки пол. Правото на допълнителен отпуск по тази разпоредба изрично е запазено само за жените служителки.

35.      Тъй като тук става въпрос за случай на пряка дискриминация, тя не може бъде обоснована, за разлика от непряката дискриминация, при която това е възможно съгласно член 2, параграф 1, буква б) от Директива 2006/54. Следователно остава да се установи дали може да се приеме, че работещите мъже и жени се намират в сходно положение за целите на разглеждания отпуск.

36.      Съдът е признал, че бременността, раждането и периодът след раждането са събития, по отношение на които мъжете и жените не са в сходно положение. Специално по отношение на отпуска по майчинство Съдът е постановил, че „работничка, която е бременна, родила е или кърми, се намира в особено уязвимо положение, което изисква да ѝ се предостави отпуск по майчинство […]“ и е така е достигнал до извода, че положението на жената по време на този отпуск не може да се приравни на положението на мъж или жена в отпуск по болест(9) или на мъж или жена, който или която действително полага труд на работното си място(10).

37.      Именно в този контекст член 28, параграф 1 от Директива 2006/54 предвижда, че Директивата не засяга разпоредбите, отнасящи се до закрилата на жените, по-специално по отношение на бременността и майчинството. Освен това в член 28, параграф 2 се посочва също, че Директивата не засяга разпоредбите на Директива 96/34(11) и на Директива 92/85/ЕИО, които уреждат съответно правото на родителски отпуск и различните мерки за закрила на работничките, които са бременни, родилки или кърмачки. Освен това легитимността на защитата на биологичното състояние на жената по време на бременност и майчинство и на въвеждането на мерки за защита на майчинството е посочена в съображение 24 от Директива 2006/54 като средство за постигане на съществено равенство.

38.      При тези обстоятелства изглежда безспорно, че държавите членки имат право да предоставят само на жените отпуск по майчинство от най-малко 14 седмици, както е уреден в член 8 от Директива 92/85.

2.      Решение Hofmann

39.      Настоящият случай се отнася до отпуск, който е допълнителен спрямо законоустановения отпуск по майчинство, уреден в националното законодателство. В случая този допълнителен отпуск варира от месец и половина до една година. Може дори да бъде удължен с още една година.

40.      Въпросът с допълнителния отпуск, предоставян след изтичане на (законоустановения) отпуск по майчинство, вече е поставян пред Съда през 1983 г. по дело Hofmann(12). Както CPAM, така и френското правителство се позовават на решението по това дело. Централната роля на дело Hofmann за целите на настоящия случай е безспорна. Тя обосновава и подробния анализ на това решение.

41.      Г‑н Hofmann е служител, чийто работодател му е разрешил ползването на неплатен отпуск, за да отглежда детето си. Действащото към онзи момент германско законодателство предоставя на майката законоустановен период на закрила от осем седмици, след изтичането на който може да се поиска ползването на допълнителен отпуск по майчинство за периода до навършване на 6‑месечна възраст на детето, по време на който се получава обезщетение. Работодателят на г‑н Hofmann му разрешава да ползва неплатен отпуск за период, съответстващ на периода на допълнителния отпуск — от изтичането на осемте седмици законоустановен отпуск по майчинство до деня, в който детето навършва шест месеца — а майката се завръща на работа. Г‑н Hofmann предявява иск да му бъдат заплатени обезщетенията, които могат да получават майките по време на този период. Плащането му е отказано на основание, че само майките имат право да ползват този отпуск по майчинство.

42.      Съдът постановява решението си, като се позовава на член 2, параграф 3 от Директива 76/207/ЕИО(13), предшестващ настоящия член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, който съдържа „изключението за бременност и майчинство“. След като посочва приложимата към онзи момент правна уредба, Съдът първо отбелязва, че Директивата „няма за цел да урежда въпроси, свързани с организацията на семейството, нито да променя разпределението на отговорностите между родителите“(14).

43.      Съдът продължава, като подчертава, че „като предоставя на държавите членки правото да оставят в сила или да предвидят разпоредби, целящи да осигурят закрила на жените по време на бременност и майчинство, Директивата признава легитимността на закрилата — в контекста на принципа на равното третиране — на потребностите на жената в два аспекта. Първо, легитимна цел е да се осигури закрилата на биологичното състояние на жената по време на бременността и толкова време след нея, колкото е необходимо за възстановяването на нормалните физически и психически възможности на майката след раждането; второ, легитимна цел е да се осигури закрила на особените отношения между жената и детето ѝ в периода след бременността и раждането чрез предотвратяване на опасността тези отношения да бъдат разстроени поради допълнителното натоварване, резултат от едновременното упражняване на професионална дейност“(15).

44.      В светлината на тези два критерия (наричани по-нататък „тестът Hofmann“) Съдът постановява, че по принцип „мярка като отпуск по майчинство, предоставян на жената след изтичане на законоустановения период на закрила, попада в обхвата на член 2, параграф 3 от Директива 76/207, доколкото има за цел да предостави закрила на жената във връзка с особеностите на бременността и майчинството. При това положение предоставянето на правото на такъв отпуск само и единствено на майката е законосъобразно в контекста на обстоятелството, че единствено майката може да попадне в положение, в което да ѝ се оказва нежелан натиск за преждевременно завръщане на работа“(16). Освен това Съдът подчертава предоставеното от Директивата право на преценка на държавите членки относно естеството и конкретните характеристики на мерките за закрила, които трябва да се приемат във връзка с бременността и майчинството(17).

3.      Наследството на решение Hofmann

45.      Решение Hofmann е отразявано в редица последващи решения на Съда. Безспорно е, че тестът Hofmann, свързващ „изключението за бременност и майчинство“ с биологичното състояние на жената и особените отношения между жената и детето ѝ, намира своето приложение в съдебната практика и до ден‑днешен(18). Критериите Hofmann например са изиграли ключова роля в съдебната практика, като са спомогнали за установяването на разликата между родителския отпуск и отпуска по майчинство(19).

46.      За мен обаче това не означава, че допълнителните периоди на отпуск, които се полагат на жената след периода на законоустановения отпуск по майчинство, следва автоматично и непременно да попадат в обхвата на член 28 от Директива 2006/54.

47.      В решение Hofmann липсват каквито и да било ограничителни критерии по отношение на продължителността на оправдания допълнителен отпуск. В него само се посочват двете причини, обосноваващи такъв допълнителен отпуск, но липсват каквито и да било изрични ограничения. Означава ли тази липса обаче, че всеки един допълнителен период на отпуск, независимо от неговата продължителност и предназначение, би бил оправдан?

48.      Националните разпоредби, разгледани в решение Hofmann, предвиждат законоустановен период на закрила от едва 8 седмици. Допълнителният отпуск по майчинство се ограничава до навършване от детето на шестмесечна възраст. В настоящия случай например законоустановеният отпуск по майчинство е 16 седмици. Допълнителният отпуск може да бъде удължен до две години.

49.      Следователно до определено ниво на анализ тези два различни режима биха могли, вероятно малко механично, да бъдат разграничени. Има разлика между 8 седмици плюс 6 месеца (или в действителност по-малко) и 16 седмици плюс възможен максимум от 2 години. Подобен подход към настоящия случай обаче трудно би отговарял на промените в правния и социалния облик на Съюза днес.

50.      Първо, решение Hofmann е постановено в момент, когато не е съществувала каквато и да било хармонизация на равнище на Съюза по отношение на отпуска по майчинство и родителския отпуск. Малко е да се каже, че правната уредба на Съюза в тази област от тогава насам претърпяла значително развитие. Широката свобода на преценка, с която са разполагали държавите членки по отношение на мерките за закрила, които могат да приемат във връзка с бременността и майчинството, и която със сигурност е изиграла решаваща роля в анализа на Съда в решение Hofmann(20), е значително ограничена с приемането на Директива 92/85. Тази директива установява правото на отпуск по майчинство за период от най-малко 14 седмици преди и/или след раждането със задължителен период от 2 седмици; забрана за уволнение през периода от началото на бременността до края на отпуска по майчинство; и специфични трудови права, включително правото на запазване на възнаграждението и/или на съответно обезщетение(21).

51.      Тези права впоследствие са допълнени от Директива 2006/54, съгласно чийто член 15 жена в отпуск по майчинство има право, след изтичане на отпуска по майчинство, „да се завърне на работното си място или на равностойна позиция в срокове и при условия, които са не по-малко благоприятни за нея, и да се възползва от всяко подобряване на условията на труд, на което би имала право по време на отсъствието си“.

52.      Второ, законодателството на Съюза и практиката на Съда са претърпели значителна еволюция в посока към признаване на равенството между жените и мъжете в ролята им като родители.

53.      От 90-те години насам Съдът многократно е постановявал, че работещите майки и бащи се намират в сходно положение по отношение на родителството и отглеждането на деца(22). Такова е положението например, когато работещите жени и мъже имат нужда от намаляване на дневното си работно време, за да се грижат за децата си(23), или да използват детски градини, когато работят(24).

54.      Това развитие в посока на равенството между работещите мъже и жени в ролята им на родители получава още по-голям тласък от законодателя на Съюза по-специално чрез правилата относно правото на ползване на родителски отпуск. Това право, от което, за разлика от правото на отпуск по майчинство, могат да се ползват както мъжете, така и жените, е въведено от Директива 96/34 с цел, наред с другото, да се насърчат участието на жените на пазара на труда(25) и поемането от страна на мъжете на равен дял от семейните задължения(26). Освен това правото на родителски отпуск постепенно е променено, така че да се насърчат мъжете да се възползват от него, както от Директива 2010/18, така и от наскоро приетата Директива 2019/1158, като законодателят на Съюза последователно и многократно е подчертал нуждата от засилване на ролята на мъжа в поемането на родителските задължения(27). Последната директива, като подчертава обстоятелството, че дисбалансът при създаването на политиките за постигане на равновесие между професионалния и личния живот за жените и мъжете засилва свързаните с пола стереотипи(28), въвежда и правото на отпуск по бащинство с продължителност 10 работни дни(29).

55.      На последно място, основополагащият характер на закрилата на работниците през периодите на отпуск, свързан с раждането и отглеждането на техните деца, е „конституционализиран“, тъй като член 33, параграф 2 от Хартата гласи, че „за да може да съчетава семейния и професионалния живот, всеки има право на защита срещу уволнение, което има за мотив майчинство, както и право на платен отпуск по майчинство и на родителски отпуск за раждане или осиновяване на дете“.

56.      В контекста на цялото това развитие трудно може да се отрече, че голямата част от социалното законодателство на Съюза и практиката на Съда, посочени по-горе, които отчасти отразяват дълбоките социални промени в Европа и отчасти им дават тласък, има амбицията за внасяне на известна промяна на (традиционното) разпределение на отговорностите между родителите(30). Може би не чрез заместване на една традиция с друга, а по-скоро чрез предоставянето на известна свобода на избор за родителите при вземането на такива решения и премахването, доколкото е възможно, на икономическите стимули, които утвърждават в правото определени общоприети разбирания в обществото.

57.      Разглеждани в контекста на тези промени, със сигурност, ако бъдат възприети буквално и без никакви ограничения и уточнения, логиката и духът на решение Hofmann биха напомняли на дядо, който е поканен с потомството си на социално събитие, на което всички присъстващи, макар и поначало да се харесват, усещат странна дистанцираност и не намират много общи теми за разговор.

4.      Остаряването на решение Hofmann

58.      Затова смятам, че е необходима значителна актуализация под формата на ограничаване на обхвата на решение Hofmann. Без да се поставя под въпрос сърцевината на теста Hofmann, ако тя може да се определи като изключение, тясно свързано с майчинството, не може да се твърди, че този тест трябва да се разбира в смисъл, че всеки период на отпуск, предоставян след законоустановения отпуск по майчинство, следва автоматично и сам по себе си да се счита за период на отпуск по майчинство, който обосновава пълното изключване на работниците от мъжки пол от правото на неговото ползване.

59.      Тестът Hofmann трябва да бъде изяснен в две отношения. Първо, трябва да се обясни съотношението между двата критерия на теста (а). Второ, трябва да се дадат допълнителни насоки по отношение на елементите, които следва да се вземат предвид от националните съдилища при определянето дали един допълнителен период на отпуск представлява „мярка за закрила“ във връзка с майчинството, така че да попада в обхвата на член 28, параграф 1 от Директива 2006/54 (б).

1)      Два критерия или само един?

60.      Тестът Hofmann се основава на легитимността на защитаваната от дадена мярка цел. Счита се, че тази цел е двояка: първо, „легитимна цел е да се осигури закрилата на биологичното състояние на жената по време на бременността и толкова време след нея, колкото е необходимо за възстановяването на нормалните физически и психически възможности на майката след раждането“. Второ, също толкова легитимна цел е и „закрилата на особените отношения между жената и детето ѝ в периода след бременността и раждането чрез предотвратяване на опасността тези отношения да бъдат разстроени поради допълнителното натоварване, резултат от едновременното упражняване на професионална дейност“(31).

61.      Когато става въпрос за допълнителни периоди на отпуск по майчинство, които надхвърлят периода на законоустановения отпуск по майчинство, изглежда, че защитата на биологичното състояние на жената губи относителната си значимост, а от своя страна критерият за „особените отношения между жената и детето ѝ“ излиза на преден план като подходяща обосновка на всеки допълнителен период на отпуск, който може да бъде предоставен само на жените.

62.      Според мен обаче конкретно този втори елемент на теста  Hofmann следва да се тълкува внимателно и да се прилага ограничително, така че да не се превърне в самоизпълняващо се пророчество. По специално, при прилагането на изключението за бременност и майчинство по член 28, параграф 1 от Директива 2006/54 към отпуска, колкото по-дълго децата остават само с майка си, толкова по-силни стават тази „особени“ отношения, което допълнително оправдава правното изключване на бащите от допълнителните периоди на отпуск(32). Във връзка с това трябва да се подчертаят още два елемента.

63.      Първо, „изключението за майчинство“, предвидено в член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, е изключение. Следователно то трябва да се тълкува ограничително(33). Имал съм повод да отбележа, че понятието майчинство се отнася до специфичната биологична реалност, при която жените и мъжете не са сравними, и това определя целта на тази специална закрила не само ratione materiae: майчинството трябва да се разбира в тесен смисъл и не може да се приравни към по-общите понятия качество на майка или родителство(34).

64.      Второ, от неотдавнашната практика на Съда става ясно, че двата критерия на теста Hofmann не могат да се считат за две отделни и несвързани помежду си предпоставки, които обосновават прилагането на член 28, параграф 1 от Директива 2006/54. Те по-скоро вървят ръка за ръка. Освен това изглежда, че въпросната практика на Съда дава известно предимство на защитната цел, свързана с биологичното състояние на жената.

65.      В Roca Álvarez вече се посочва, че закрилата на особените отношения между майката и детето ѝ не може да се приема за даденост при обосноваване на приложимостта на „изключението за майчинство“, когато става въпрос за преценка на мерките, свързани с излизането в отпуск непосредствено след раждането на дете. Това дело се отнася до отпуск, който може да се ползва под различна форма през първите девет месеца след раждането на детето от майките или бащите, които работят по трудово правоотношение, но само ако майката работи по трудово правоотношение.

66.      Съдът намира последния критерий за дискриминационен. Посочва, че поради обстоятелството че с развитието на националната правна уредба постепенно е отпаднала връзката на този отпуск (известен в Испания като „отпуск за кърмене“) с биологичния факт на кърменето, тази мярка не може да се разглежда като гаранция за закрилата на биологичното състояние на жената след бременността. Съдът е преценил също, че поради обстоятелството, че този отпуск е достъпен за бащите (макар и при различни условия в сравнение с майките), той не може да се разглежда като гаранция за закрилата на особените отношения между майката и детето(35).

67.      Друг пример, който показва, че критерият, свързан със закрилата на особената връзка между майката и детето ѝ, не може да се разглежда отделно от закрилата на състоянието на жената след раждането, е решение D. В него Съдът постановява, че „работничка, в качеството си на жена, ползваща се от заместващо майчинство, не попада в приложното поле на член 8 от Директива 92/85, включително когато след раждането може да кърми роденото при тези условия дете или когато го е кърмила“(36). Следователно правото на отпуск по майчинство съгласно Директива 92/85 изглежда е обвързано най-вече от целта за закрила на „здравето на майката на детето, която се намира в особено уязвимо положение, произтичащо от бременността“ и макар Съдът да е приел, че отпускът по майчинство цели да гарантира закрилата и на особените отношения между жената и детето ѝ, все пак „тази цел се отнася само за периода, който следва „бременността и раждането“(37).

68.      В обобщение може да се предложи уточнение на решение Hofmann в две насоки. Първо, двата елемента, посочени в решение Hofmann,  трябва да се разглеждат не като два независими „критерия“, а по-скоро като двете страни на една и съща монета. Закрилата на особените отношения между майката и детето не може сама по себе си и независимо от обективните нужди, свързани с биологичното състояние на жената, да обоснове продължаване на отпуска в допълнение към законоустановения отпуск по майчинство. Второ, всеки допълнителен отпуск, предоставян след изтичане на законоустановения отпуск по майчинство, трябва, както във всички останали случаи на позоваване на „изключението за майчинство“, да се тълкува ограничително.

69.      Казаното дотук по никакъв начин не поставя под съмнение обстоятелството, че малките деца се нуждаят от специални грижи и закрила и че по принцип съществува особена връзка с майките им. Принципът за равно третиране обаче изисква законът да позволява на всяко семейство да избере начина, по който да се споделят грижите и отговорностите по отглеждането на детето след изтичане на отпуска по майчинство. С други думи, „възможно е законът да закриля майката и детето, като същевременно признава, че от определен момент нататък майчината грижа в периода след раждането може и трябва да прерасне в обикновено полагане на родителски грижи от единия или другия родител“(38).

2)      Елементите, които трябва да се вземат предвид

70.      Следователно отправна точка остава целта за закрила на биологичното състояние на жената и на особените отношения между майката и детето, така както бяха тълкувани в предишния раздел на настоящото заключение. Тогава кои елементи следва да се вземат предвид при преценката дали дадена мярка в действителност е мярка за закрила, реално свързана с такава цел?

71.      Когато проверяват дали даден период на допълнителен отпуск, предоставян след раждането да дете, може да бъде запазен само за жените на основание член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, националните съдилища не следва да се ръководят само от наименованието. Не всеки период на допълнителен отпуск, наречен „допълнителен отпуск по майчинство“, може законно да се предоставя само на жените чрез позоваване на общо основание на особените отношения между майката и детето. Националните съдилища следователно трябва да преценят всички обективни елементи на такъв допълнителен отпуск, по-специално във връзка със: (i) условията за ползване на правото на отпуск, (ii) продължителността и реда за упражняването му, и (iii) правната закрила на този отпуск.

72.      Първо, що се отнася до условията за ползване на правото, елементите, които националните съдилища следва да вземат предвид в тази насока, са например дали отпускът се предоставя без предварителни изисквания за наличие на трудов стаж; дали отпускът се предоставя на всички жени автоматично, или трябва да бъде предварително заявен пред и одобрен от работодателя; или дали съществуват допълнителни условия, свързани с ангажимент за връщане на работа. Такива условия въвеждат съображения, които не са свързани със защитната цел на допълнителния отпуск. Те показват, че сам по себе си допълнителният отпуск не е свързан с целта за закрила на биологичното състояние на жената и на особените отношения между майката и детето, тъй като неспазването на тези условия може да доведе до лишаването на жените, чието биологично състояние и специални отношения с децата им заслужават равностойна закрила, от правото на ползване на тази отпуска.

73.      Второ, що се отнася до продължителността и реда за упражняване на правото на отпуск, някои от критериите, които биха могли да се вземат предвид, са например гъвкавостта в начинът на ползване на отпуска (след период на връщане на работа или при полудневна заетост) или възможността да се избере различна продължителност на отпуска. По-специално, тези възможности за гъвкавост показват по-слаба връзка с гореспоменатата цел, каквато показва и относителна продължителност на отпуска, която значително надвишава продължителността на общоприложимия законоустановен отпуск по майчинство.

74.      Ключов елемент в тази насока, разбира се, е самата продължителност. Законодателят на Съюза е приел, че държавите членки разполагат с широка свобода на преценка при определянето на продължителността на отпуска по майчинство. Съгласно член 8 от Директива 92/85 продължителността на отпуска, предоставян преди и след раждането, е най-малко 14 седмици. Както правилно отбелязва френското правителство, дори когато съгласно съответното законодателство жените разполагат с отпуск по майчинство по-дълъг от 14 седмици, това не е пречка същият да се разглежда като отпуск по майчинство по смисъла на член 8 от Директива 92/85(39). На това основание Съдът е постановил, че периодите, надхвърлящи задължителните 14 седмици, като например периодът от 16 седмици в Испания, разглеждан по дело Betriu Montull, също имат за цел закрила на „биологичното състояние на жената по време на бременността ѝ и след това“(40).

75.      Разбира се, не е задача на Съда да установи фиксиран брой седмици или месеци. В крайна сметка въпросът за продължителността на отпуска по майчинство е един сложен политически въпрос, по който царят големи национални разногласия(41) и във връзка с който дори институции на Съюза намират, че периодът от 14 седмици е прекалено кратък(42).Това не означава обаче, че всеки период на отпуск е запазен само за майките, а не и за бащите, единствено и само на основание особените отношения между майката и детето, тогава когато обективната нужда от закрила на биологичното състояние на жената вече не съществува. Затова практическото правило е, че колкото по-дълъг е периодът, толкова по-трудно може да се обоснове предоставянето на допълнителния отпуск само на жените.

76.      Трето, що се отнася до правната закрила на този отпуск, въпросът по същество е дали тази закрила отговаря на минималните стандарти за закрила, гарантирани от правото на Съюза, по време на законоустановения отпуск по майчинство.

77.      Със сигурност мерките по член 28, параграф 1 от Директива 2006/54 задължително трябва да са „разпоредби[…], отнасящи се до закрилата на жените“. В това отношение ще отбележа, че закрилата на жената посредством отпуска по майчинство е била обект на хармонизация в Директиви 92/85 и 2006/54(43). Следователно, независимо от свободата на преценка на държавите членки да предоставят по-продължителни периоди на отпуск по майчинство, тези по-продължителни периоди могат да бъдат запазени само за жените по силата на член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, ако в допълнение към преценката на горепосочените елементи, правата, предоставени на жените през този период, отговарят на изискванията за минимална закрила, гарантирана от правото на Съюза по отношение на отпуска по майчинство.

78.      Безспорно е, че отпускът по майчинство, който далеч не може да се разглежда само като едно изключение от принципа за равно третиране, е признат за субективно право и като такова той се счита за съставен елемент на действителното равенство. За тази цел Директива 92/85 (заедно с член 15 от Директива 2006/54) установява минималните изисквания, на които една мярка, като отпуска по майчинство, трябва да отговаря, за да се счита за „мярка за закрила“.

79.      Затова допълнителните периоди на отпуск, които продължават след законоустановения отпуск по майчинство, но не гарантират тази минимална закрила, трудно биха могли да се считат за „мерки за закрила“ на майчинството. Напротив, продължителният период на отпуск, предоставян единствено на жените, който не е придружен от правото на запазване на възнаграждението или от съответно обезщетение или който не предоставя защита срещу уволнение или гаранция за възстановяване на равностойна на заеманата преди излизането в отпуск позиция, неизбежно би поставил двойна тежест върху жените. Първо, тъй като само майките биха могли да се ползват от такъв отпуск, обикновено при по-благоприятни условия от родителския отпуск, който би бил на разположение на бащите, те биха могли да се окажат принудени да отложат завръщането си на работа. Второ, продължителният отпуск, който не е придружен от гореспоменатите минимални гаранции, не само би довел до влошаването на финансовото състояние на жените работнички, но също така би застрашил техните права и закрилата им при завръщането им на пазара на труда, като по този начин би подкопал принципа на равно третиране.

80.      Накрая, наред с обсъденото по член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, член 3 от същата директива, който в съответствие с член 157, параграф 4 ДФЕС позволява на държавите членки да приемат позитивни мерки, не води до по-различен извод. Не може да не се припомни практиката на Съда по сходни въпроси: предоставянето на продължителни периоди от отпуск за отглеждане на дете само на жените (дори без да се отричат особените отношения между майката и детето), далеч не осигурява пълна равнопоставеност между мъжете и жените в професионалния живот, а по-скоро затвърждава за в бъдеще традиционното разпределение на ролите между мъжете и жените, като запази второстепенната роля на мъжете при упражняването на родителските функции(44).

81.      В обобщение, за да попада в обхвата на член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, допълнителният период на отпуск реално трябва да бъде свързан с общата цел за установяване на мерки за закрила на биологичното състояние на жената след раждането и на особените отношения с детето ѝ, като надлежно се отчетат, наред с другото: (i) условията за ползване на правото на такъв отпуск, (ii) продължителността и редът за упражняване на това право, и (iii) правната закрила на този отпуск.

5.      Настоящото дело

82.      Френското правителство и CPAM твърдят, позовавайки се на заключенията на Съда в решение Hofmann(45), че член 46 от CCN попада в изключението по член 28, параграф 1 от Директива 2006/54. По-специално, френското правителство посочва, че отпускът, предоставян съгласно член 46 от CCN, е замислен от социалните партньори като допълнителен отпуск по майчинство, а не като отпуск, предназначен да гарантира възпитанието на децата, който може да се ползва от всеки от двамата родители.

83.      Първо, това се дължало на формулировката на член 46 от CCN, който е замислен като продължение на отпуска по майчинство, уреден в член 45 от CCN. Френското правителство твърди, че членове 45 и  46 могат да се считат за един общ период на по-продължителен отпуск, който е по-благоприятен за служителките и който отговаря на изискванията на Директива 92/85. От взаимнодопълващия се характер на двата периода на отпуск можело да се заключи, че социалните партньори целели закрилата на биологичното състояние на жената в периода след бременността за по-продължителен период от законоустановения отпуск, така че да ѝ се даде възможност да се върне на работа тогава, когато нейното положение на уязвимост е окончателно отминало.

84.      Второ, френското правителство поддържа, че разпоредбите на CCN ясно разграничават различните видове отпуск (по майчинство, по бащинство, при осиновяване) и че член 46 се намира в раздел, озаглавен „отпуск по майчинство“. На последно място, правителството подчертава, че този извод бил потвърден с решение на Cour de cassation (Касационен съд, Франция)(46). В това решение се посочвало, че отпускът по член 46 от CCN има за цел да защити особената връзка между майката и детето ѝ в периода след бременността и раждането.

85.      Трето, френското правителство отбелязва също, че макар и в различен контекст, в решение Thibault Съдът вече е признал такъв отпуск за отпуск по майчинство(47).

86.      Обратно, CFTC, португалското правителство и Комисията по същество твърдят, че Директива 2006/54 следва да се тълкува в смисъл, че разпоредба като член 46 от CCN е дискриминационна.

87.      CFTC по-специално твърди, че член 46 от CCN не е обвързан от съображения от физиологичен характер, свързани с майката, за разлика от член 45 от CCN, който урежда 16-те седмици законоустановен отпуск по майчинство. CFTC твърди по-скоро, че отпускът по член 46 има за цел да позволи на майката да отглежда детето. Освен това CFCT подчертава, че член 46 от CCN осигурява три месеца на пълна заплата, когато майката сама отглежда детето или когато партньорът ѝ не разполага със средства. Тези съображения също не били свързани с физиологичното състояние на жената. Затова CFCT счита, че прилагането на член 46 от CCN от страна на CPAM представлява дискриминация, тъй като служителите от мъжки и женски пол, бащи и майки, са еднакво отговорни за възпитанието на децата си(48).

88.      Комисията твърди, че отпускът, уреден в член 46 от CCN, съответства на родителски отпуск. Освен това тя посочва, че разпоредбите, които предоставят право на родителски отпуск само на жените, имат двоен неблагоприятен ефект. От една страна, те предвиждат жените да поемат тежестта от прекъсването на професионалната кариера за продължителен период, за да отглеждат децата си, носейки добре познатите последствия от това (по-бавно кариерно развитие, по-ниски заплати, и в замяна, по-ниски пенсионни права). От друга страна, тези разпоредби ограничават възможността бащите да поемат своята роля в отглеждането на децата си, затвърждавайки по този начин традиционното разпределение на ролите в семейството.

89.      В случай че Съдът възприеме предложения в настоящото заключение подход, запитващата юрисдикция е тази, която следва да анализира критериите, посочени в точки 69—80 по-горе от настоящото заключение, за да прецени дали разглежданият допълнителен отпуск реално е свързан с целта за установяване на мерки за закрила на биологичното състояние на жената след раждането и специалните отношения с детето ѝ, така че (изцяло) да попада в обхвата на изключението по член 28, параграф 1 от Директива 2006/54.

90.      По отношение на доводите, поддържани пред Съда в хода на настоящото производство, искам да обърна внимание на следното.

91.      Първо, текстуалните и доста формалистични доводи, изложени от френското правителство и CPAM, съсредоточени върху заглавието „отпуск по майчинство“ на раздела в колективния трудов договор, в който се намират членове 45 и 46, и върху връзката между двете разпоредби, нямат голяма тежест по правото на Съюза. Анализът като цяло следва да е по същество, а не да се основава на формални етикети. Ако такива доводи се приемат за основателни, то във всеки документ или колективен трудов договор би било достатъчно отпускът, какъвто и да е той, да се обозначи като отпуск по майчинство, за да попадне в обхвата на член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, оставяйки практически незасегнати социалните избори, направени през 50-те години.

92.      Второ, още по-малка тежест има доводът на френското правителство, че решение Thibault потвърждава, че Съдът вече е признал член 46 от CCN за отпуск по майчинство. Цитираната от френското правителство точка от това решение касае фактите, описани в решението, а не правната обосновка и оценка на Съда(49). Освен това, предвид различните правни въпроси, които Съдът е разгледал в това решение, и обстоятелството, че Съдът не е обсъдил естеството на член 46 от CCN, това позоваване не допринася с нищо за целите на настоящия случай(50).

93.      Трето и последно, по отношение на критерия, очертан в предишния раздел, въз основа на ограничената информация, с която разполага Съдът, може да се отбележи, че член 46 от CCN, разглеждан в своята цялост, дава право на допълнителен отпуск в размер на много голям диапазон. Този отпуск може да бъде в размер от месец и половина до една година, с възможност за удължаване с още една година. Следователно тази разпоредба позволява отпуск, който, в по-продължителния си вариант, значително надвишава периода на законоустановения отпуск, уреден в член L 1225‑17 от Кодекса на труда, към който член 45 от CCN препраща. Също така, макар че правото да бъде възстановена на предишната си работа е гарантирано през първата година на допълнителния отпуск, пълната заплата на майката е гарантирана само за първия месец и половина, с възможност за запазване на пълната заплата за три месеца, в зависимост от това дали майката е самотна или в зависимост от финансовите възможности на партньора ѝ.

94.      Тези елементи предполагат, че член 46 от CCN — разглеждан в цялост и особено в контекста на условията за ползване на отпуска, на сравнително голямата продължителност на периода, с който може да бъде удължен, както на и съпътстващата го ограничена правна закрила — трудно би попаднал в „изключението за майчинство“ по член 28, параграф 1 от Директива 2006/54. В крайна сметка обаче преценката за това трябва да бъде направена от националния съд.

V.      Заключение

95.      Предлагам Съдът да отговори на поставения въпрос от Conseil de рrud’hommes de Metz (Съд по трудови спорове, Мец, Франция) по следния начин:

„Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите трябва да се тълкува в смисъл, че за да попадне в обхвата на член 28, параграф 1 от Директива 2006/54, допълнителният период на отпуск след законоустановения отпуск по майчинство, от който според националното законодателство могат да се ползват само жените работнички, трябва реално да е свързан с общата цел за установяване на мерки за закрила на биологичното състояние на жената след раждането и на особените отношения с детето ѝ, като надлежно се отчетат, наред с другото, условията за ползване на правото на отпуск, продължителността и редът за упражняване на това право и правната закрила на този отпуск“.


1      Език на оригиналния текст: английски.


2      Решение от 12 юли 1984 г., Hofmann (C‑184/83, EU:C:1984:273).


3      Директива на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите (преработена) (ОВ L 204, 2006 г., стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 262).


4      OВ L 348, 1992 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 3, стр. 3.


5      OВ L 145, 1996 г., стр. 4; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 3, стр. 160. Така, както е изменена с Директива 97/75/EC (OВ L 10, 1998 г., стр. 24; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 31).


6      Терминологична бележка: френското правителство и CPAM наричат отпуска по член 46 от CCN допълнителен „отпуск по майчинство“. CFCT го нарича „congé d’éducation“ (отпуск за възпитание). Тъй като такъв терминологичен избор има значение по основателността на настоящото дело, в заключението си ще назовавам отпуска по член 46 от CCN с неутралния термин „допълнителен отпуск“.


7      Вж. например решение от 16 юли 2015 г., ЧЕЗ Разпределение България (C‑83/14, EU:C:2015:480, т. 62 и цитираната съдебна практика).


8      Вж. във връзка с определянето на родителския отпуск като „условие на труд“ по смисъла на член 14, параграф 1, буква в) от Директива 2006/54, тъй като предоставянето му „[което] позволява на младите родители да прекъснат професионалната си дейност, за да се посветят на семейните си задължения, се отразява на упражняването на професионална дейност от засегнатите държавни служители“, решение от 16 юли 2015 г., Maïstrellis (C‑222/14, EU:C:2015:473, т. 45).


9      Решение от 27 октомври 1998 г., Boyle и др. (C‑411/96, EU:C:1998:506, т. 40).


10      Решения от 13 февруари 1996 г., Gillespie и др. (C‑342/93, EU:C:1996:46, т. 17) и от 14 юли 2016 г., Ornano (C‑335/15, EU:C:2016:564, т. 39).


11      Тази директива е отменена и заменена от Директива 2010/18/ЕС на Съвета от 8 март 2010 година за прилагане на ревизираното рамково споразумение за родителския отпуск, сключено между Конфедерацията на европейския бизнес (BUSINESSEUROPE), Европейската асоциация на занаятите и малките и средните предприятия (UEAPME), Европейския център на предприятията с държавно участие и на предприятията от общ икономически интерес (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ETUC), и за отмяна на Директива 96/34 (ОВ L 68, 2010 г., стр. 13). Последната директива също е отменена и заменена с Директива (ЕС) 2019/1158 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 година относно равновесието между професионалния и личния живот на родителите и лицата, полагащи грижи, и за отмяна на Директива 2010/18 (ОВ L 188, 2019 г., стр. 79). Срокът за транспониране на последната директива все още не е изтекъл и тя е неприложима към обстоятелствата в настоящия случай.


12      Решение от 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273).


13      Директива 76/207/ЕИО на Съвета от 9 февруари 1976 година относно прилагането на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до заетост, професионалната квалификация и развитие, и на условията на труд (ОВ L 39, стр. 40; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 164). Член 2, параграф 3 става член 2, параграф 7 след изменението с Директива 2002/73/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 г. (ОВ L 269, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 143).


14      Решение от 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273, т. 24).


15      Решение 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273, т. 25).


16      Решение 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273, т. 26).


17      Решение 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273, т. 27).


18      Вж. например решения от 18 март 2014 г., D.  (C‑167/12, EU:C:2014:169, т. 34), от 19 октомври 2017 г., Otero Ramos (C‑531/15, EU:C:2017:789, т. 61) или от 12 декември 2019 г., Instituto Nacional de la Seguridad Social (Добавка към пенсията, предоставяна на майки) (C‑450/18, EU:C:2019:1075, т. 56).


19      Решение от 16 юни 2016 г., Rodríguez Sánchez (C‑351/14, EU:C:2016:447, т. 44). Вж. също решения от 14 април 2005 г., Комисия/Люксембург (C‑519/03, EU:C:2005:234, т. 32) и от 4 октомври 2018 г., Dicu (C‑12/17, EU:C:2018:799, т. 34).


20      Решение 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273, т. 27).


21      Членове 8—11 от Директива 92/85. Вж. също, във връзка с правото на обезщетения при майчинство за самостоятелно заетите жени, член 8 от Директива 2010/41/ЕC на Европейския парламент и на Съвета от 7 юли 2010 година за прилагане на принципа на равно третиране на мъжете и жените, които извършват дейности в качеството на самостоятелно заети лица, и за отмяна на Директива 86/613/ЕИО на Съвета (ОВ L 180, 2010 г., стр. 1), който също предвижда продължителност от най-малко 14 седмици.


22      Както отбелязвам в заключението си по дело Instituto Nacional de la Seguridad Social (Добавка към пенсията, предоставяна на майки) (C‑450/18, EU:C:2019:696, т. 37 и 38), позовавайки се по-специално на решения от 25 октомври 1988 г., Комисия/Франция (312/86, EU:C:1988:485, т. 14), от 29 ноември 2001 г., Griesmar (C‑366/99, EU:C:2001:648, т. 56), от 26 март 2009 г., Комисия/Гърция (C‑559/07, непубликувано, EU:C:2009:198, т. 69) и от 16 юли 2015 г., Maïstrellis (C‑222/14, EU:C:2015:473, т. 47).


23      Решение от 30 септември 2010 г., Roca Álvarez (C‑104/09, EU:C:2010:561, т. 24).


24      Решение от 19 март 2002 г.,  Lommers (C‑476/99, EU:C:2002:183, т. 30).


25      Точка 7 от Общите съображение на Рамковото споразумение относно родителския отпуск, приложено към Директива 96/34.


26      Точка 8 от Общите съображение на Рамковото споразумение относно родителския отпуск, приложено към Директива 96/34.


27      Вж. съображение 12 от Директива 2010/18 и съображения 6 и 12 от Директива 2019/1158.


28      Съображение 11.


29      Съображение 19 и член 4.


30      В контраст с точка 41 по-горе.


31      Решение 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273, т. 25).


32      За критична гледна точка към решение Hofmann вж. Ellis, E. и Watson, P. EU Anti-Discrimination Law, 2nd Edition, Oxford University Press, Oxford, at p.398. За научните критики към решение Hofmann в това отношение вж. също De la Corte-Rodríguez, M. EU Law on Maternity and Other Сhild Related Leaves: Impact on Gender Equality, Kluwer Law International, Alphen aan den Rijn, 2019, р. 236.


33      Решение от 15 май 1986 г.,  Johnston (222/84, EU:C:1986:206, т. 44).


34      Вж. заключението ми по дело Instituto Nacional de la Seguridad Social (Добавка към пенсията, предоставяна на майки) (C‑450/18, EU:C:2019:696, т. 48).


35      Може да се допълни, че Съдът отхвърля и довода, поддържан от испанското правителство, че майката е единственият титуляр на правото на отпуск и бащата може само да „ползва“ това право (без да е негов титуляр). Съдът е постановил, че това по-скоро би затвърдило за в бъдеще традиционното разпределение на ролите между мъжете и жените, като запази второстепенната роля на мъжете при упражняването на родителските функции. Решение от 30 септември 2010 г., Roca Álvarez (C‑104/09, EU:C:2010:561, т. 29—31 и 36).


36      Решение от 18 март 2014 г., D. (C‑167/12, EU:C:2014:169, т. 40). Философията, на която се основава това решение, изглежда се отклонява от тази на предхождащи го решения, в които се придава особена тежест на условието за женски пол. Вж., в различен контекст, решение от 26 октомври 1983 г., Комисия/Италия (163/82, EU:C:1983:295, т. 16).


37      Решение от 18 март 2014 г., D. (C‑167/12, EU:C:2014:169, т. 35 и 36).


38      O’Leary, S. Employment Law at the European Court of Justice. Judicial Structures, Policies and Processes, Hart Publishing, Oxford — Portland Oregon, 2002, р. 219.


39      Решение от 16 юни 2016 г., Rodríguez Sánchez (C‑351/14, EU:C:2016:447, т. 46), което препраща към решение от 19 септември 2013 г., Betriu Montull (C‑5/12, EU:C:2013:571, т. 45 и 46).


40      Решение от 19 септември 2013 г., Betriu Montull (C‑5/12, EU:C:2013:571, т. 63 и 64). Вж. обаче заключението на генералния адвокат Wathelet по дело Betriu Montull (C‑5/12, EU:C:2013:230, т. 71 и 72).


41      Като пример вж. Koslowski, A., Blum, S., Dobrotić, I., Macht, A. and Moss, P. (2019) International Review of Leave Policies and Related Research 2019. Достъпно на: https://www.leavenetwork.org/annual-review-reports/


42      Вж. например (изоставеното) Предложение за директива на Европейския Парламент и на Съвета за изменение на Директива 92/85/ЕИО (COM(2008)600/4), в което Комисията предлага увеличаване на минималната продължителност на отпуска по майчинство от 14 на 18 седмици.


43      Със свързаните с този период права, изброени в точки 49 и 50 по-горе от настоящото заключение.


44      Вж. в този смисъл решения от 19 март 2002 г., Lommers (C‑476/99, EU:C:2002:183, т. 41), Roca Álvarez (C‑104/09, EU:C:2010:561, т. 36) и от 16 юли 2015 г., Maïstrellis (C‑222/14, EU:C:2015:473, т. 50).


45      Решение от 12 юли 1984 г., Hofmann (184/83, EU:C:1984:273).


46      Решение от 21 септември 2017 г., № 16‑16246, FR:CCASS:2017:SO01962.


47      Решение от 30 април 1998 г., Thibault (C‑136/95, EU:C:1998:178, т. 12).


48      От съображения за изчерпателност следва да се отбележи, че CFTC твърди също, че член 46 от CCN внася дискриминация, основана на родство, понеже член 46a от CCN давал право на отпуск, подобен на този по член 46, както за майките, така и за бащите на осиновените деца. По този начин осиновеното дете можело да се ползва от присъствието на баща си или майка си, докато законните или биологичните деца не можели да се ползват от присъствието на баща си. В светлината на фактите по делото и на направения по-горе анализ във връзка с Директива 2006/54 обаче не считам за необходимо да се обсъжда този конкретен довод.


49      Решение от 30 април 1998 г., Thibault (C‑136/95, EU:C:1998:178, т. 12). Въпросната точка гласи: „[г]‑жа Thibault […] излиза в отпуск по майчинство от 13 юни до 1 октомври 1983 г. на основание член 45 от колективния трудов договор, последван от отпуск по майчинство на половин заплата от 3 октомври до 16 ноември 1983 г. на основание член 46 от колективния трудов договор“. Делото се отнася до правото на служителите да получават ежегодна оценка на работата си, за да бъдат допуснати до повишение, предвидено в националното законодателство, което е отказано на г‑жа Thibault по отношение на периода, през който е била в отпуск по майчинство по член 45 и член 46 от CCN. Освен това цитираната в точка 7 от решението част на член 46 от CCN се отнася само за „отпуска в размер на три месеца на половин заплата или месец и половина на пълна заплата“.


50      За разлика от това, доводът на френското правителство би бил по-добре подкрепен с препращане към точка 21 от заключението по дело Thibault (C‑136/95, EU:C:1997:2) на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer, който, при разглеждане и позоваване на дело Hofmann, отбелязва, че отпускът по майчинство съгласно френския колективен трудов договор всъщност е разделен между разпоредбите на членове 45 и 46 от CCN. При все това ерудираният генерален адвокат отбелязва също, че делото засяга различен въпрос, към разглеждането на който след това се насочва.