Language of document : ECLI:EU:F:2010:44

РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)

11 май 2010 година

Дело F-55/09

Allan Maxwell

срещу

Европейска комисия

„Публична служба — Длъжностни лица — Командироване в интерес на службата — Отпуск по лични причини — Разходи за настаняване и за обучение — Иск за обезщетение — Виновна отговорност — Неоснователно обогатяване“

Предмет: Иск, предявен от г‑н Maxwell на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ, за осъждане на Комисията да му възстанови разходите за настаняване и за обучение, които е направил, докато в рамките на отпуск по лични причини е изпълнявал функциите на главен съветник в международна организация

Решение: Отхвърля жалбата на жалбоподателя. Всяка страна понася направените от нея съдебни разноски.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Жалба — Иск за обезщетение — Искане за отмяна на решението от досъдебната фаза, с което се отхвърля искането за обезщетение — Искане, което няма самостоятелен характер по отношение на искането за обезщетение

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

2.      Длъжностни лица — Жалба — Иск за обезщетение — Правни основания

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Жалба — Срокове — Искане за обезщетение, отправено до институция — Спазване на разумен срок — Критерии за преценка

(член 46 от Статута на Съда; членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

4.      Длъжностни лица — Извъндоговорна отговорност на институциите — Условия — Незаконосъобразност — Вреда — Причинно-следствена връзка — Понятие

5.      Общностно право — Принципи — Принцип на забрана за неоснователно обогатяване на Общността — Понятие

1.      Решението на институция за отхвърляне на искане за обезщетение е неразделна част от предварителното административно производство, предхождащо предявяването на иск за отговорност пред Съда на публичната служба. Следователно направеното от длъжностното лице искане за отмяна не може да се преценява самостоятелно по отношение на искането за обезщетение. Всъщност актът, в който се съдържа изразената от институцията позиция в досъдебната фаза, само дава възможност на страната, която е претърпяла вреда, да сезира Съда на публичната служба с искане за обезщетение.

(вж. точка 48)

Позоваване на:

Общ съд — 18 декември 1997 г., Gill/Комисия, T‑90/95, Recueil FP, стр. I‑A‑471 и II‑1231, точка 45; 6 март 2001 г., Ojha/Комисия, T‑77/99, Recueil FP, стр. I‑A‑61 и II‑293, точка 68; 5 декември 2002 г., Hoyer/Комисия, T‑209/99, Recueil FP, стр. I‑A‑243 и II‑1211, точка 32

2.      Длъжностното лице, което не е подало в сроковете, предвидени в членове 90 и 91 от Правилника, жалба за отмяна на акт, за който твърди, че му е нанесъл вреда, не може посредством искане за обезщетение за причинената от този акт вреда да поправи този пропуск и по този начин да се ползва от нови срокове за обжалване.

(вж. точка 65)

Позоваване на:

Общ съд — 29 февруари 1996 г., Lopes/Съд, T‑547/93, Recueil FP, стр. I‑A‑63 и II‑185, точки 174 и 175

3.      Длъжностните лица или другите служители следва да сезират институцията с всяко искане за получаване на обезщетение за вредите, за които последната би могла да носи отговорност, в разумен срок от момента, в който са узнали за положението, от което се оплакват.

Освен това изискването за разумен срок трябва да се преценява с оглед на критерии като значимостта на спора за заинтересованата страна, сложността на делото, поведението на страните и примерно, препращането към посочения в член 46 от Статута на Съда срок, считан за пределен срок.

Срок, надвишаващ шест години от датата, на която длъжностното лице е узнало за положението, от което се оплаква, и датата, на която е представило искането си за обезщетение, не може да се смята за разумен.

(вж. точка 67)

Позоваване на:

Общ съд — 5 октомври 2004 г., Eagle и др./Комисия, T‑144/02, Recueil, стр. II‑3381, точки 60 и 65; 26 юни 2009 г., Marcuccio/Комисия, T‑114/08 P, Сборник СПС, стр. I‑B‑1‑53 и II‑B‑1‑313, точка 25

4.      Ангажирането на отговорността на институция предполага кумулирането на съвкупност от условия, а именно неправомерност на поведението, за което се упрекват институциите, наличие на действителна вреда и на причинно-следствена връзка между поведението и претендираната вреда.

Освен това, за да може да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка между неправомерното поведение, за което се упреква съответната институция, и претендираната вреда, трябва по принцип да се докаже съществуването на пряка и сигурна причинно-следствена връзка между извършеното нарушение и вредата.

(вж. точка 69)

Позоваване на:

Съд — 1 юни 1994 г., Комисия/Brazzelli Lualdi и др., C‑136/92 P, Recueil, стр. I‑1981, точка 42

Общ съд — 6 юли 1995 г., Ojha/Комисия, T‑36/93, Recueil FP, стр. I‑A‑161 и II‑497, точка 130; 5 октомври 2004 г., Sanders и др./Комисия, T‑45/01, Recueil, стр. II‑3315, точка 149; Eagle и др./Комисия, посочено по-горе, точка 148; 12 септември 2007 г., Combescot/Комисия, T‑250/04, Сборник СПС, стр. I‑A‑2‑191 и II‑A‑2‑1251, точка 95

Съд на публичната служба — 28 април 2009 г., Violetti и др./Комисия, F‑5/05 и F‑7/05, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑83 и II‑A‑1‑473, точка 125, обжалвано във висящо пред Общия съд на Европейския съюз производство по дело T‑261/09 P

5.      Съгласно общите за правото на държавите членки принципи всеки, който е понесъл загуба, увеличила имуществото на другиго, без да има правно основание за такова обогатяване, по общо правило има право да иска от обогатилия се да му върне полученото до размера на обедняването. Като се има предвид, че неоснователното обогатяване представлява източник на извъндоговорни задължения, който е общ за правния ред на държавите членки, същите принципи следва да се прилагат и спрямо Европейския съюз, когато физическо или юридическо лице го упреква, че неоснователно се е обогатил за негова сметка.

(вж. точка 95)

Позоваване на:

Съд — 16 декември 2008 г., Masdar (UK)/Комисия, C‑47/07 P, Сборник, стр. I‑9761, точка 47