РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)
30 септември 2010 година
Дело F-43/09
Carlo van Heuckelom
срещу
Европейска полицейска служба (Европол)
„Публична служба — Правилник за персонала на Европол — Член 29 — Повишаване в стъпка въз основа на атестационни доклади — Възражение за незаконосъобразност на решението относно политиката за определяне на степените и стъпките — Съответни правомощия на директора и на управителния съвет на Европол — Право на преценка на директора на Европол — Ограничения“
Предмет: Жалба на основание член 40, параграф 3 от Конвенцията, съставена на основание член К.3 от Договора за Европейския съюз, за създаването на Европейска полицейска служба (Конвенцията за Европол) и член 93, параграф 1 от Правилника за персонала на Европол, с която г‑н Van Heuckelom иска отмяна на решението на директора на Европол от 14 юли 2008 г. за повишаването му само с една стъпка, считано от 1 април 2008 г., както и отмяна на решението от 19 януари 2009 г. за отхвърляне на административната жалба, подадена от него срещу посоченото решение
Решение: Отхвърля жалбата на жалбоподателя. Всяка страна понася направените от нея съдебни разноски.
Резюме
1. Жалба за отмяна — Правен интерес — Физически или юридически лица
(член 263, четвърта алинея ДФЕС)
2. Длъжностни лица — Жалба — Предварителна административна жалба — Съгласуваност на административната жалба със съдебната жалба — Идентичност на предмет и основание — Възражение за незаконосъобразност на правно основание, различно от посоченото в административната жалба — Допустимост
(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Служители на Европол — Повишаване в стъпка на всеки две години
(членове 28 и 29 от Правилника за персонала на Европол)
4. Длъжностни лица — Служители на Европол — Повишаване в стъпка на всеки две години
(член 29 от Правилника за персонала на Европол)
1. Жалбата за отмяна, подадена от физическо или юридическо лице, е допустима само ако това лице има правен интерес от отмяната на обжалвания акт. Такъв интерес съществува, когато отмяната на този акт сама по себе си може да има правни последици, или казано по различен начин, когато жалбата може чрез резултата си да донесе полза на страната, която я е подала.
(вж. точка 31)
Позоваване на:
Съд — 24 юни 1986 г., AKZO Chemie и AKZO Chemie UK/Комисия, 53/85, Recueil, стр. 1965, точка 21
Първоинстанционен съд — 14 септември 1995 г., Antillean Rice Mills и др./Комисия, T‑480/93 и T‑483/93, Recueil, стр. II‑2305, точки 59 и 60 и цитираната съдебна практика; 20 юни 2001 г., Euroalliages/Комисия, T‑188/99, Recueil, стр. II‑1757, точка 26; 28 септември 2004 г., MCI/Комисия, T‑310/00, Recueil, стр. II‑3253, точка 44
2. Правилото за съответствие между административната и съдебната жалба изисква по същество съответствие между предмета и основанието на съдебната жалба и тези на административната жалба. Това изискване следва да се тълкува гъвкаво. Така правилото за съответствие може да се вземе предвид само в случай че съдебната жалба променя предмета или основанието на административната жалба, като понятието „основание“ трябва да се тълкува разширително. С оглед на това тълкуване и по отношение на искане за отмяна под „основание на спора“ следва да се разбира оспорването от жалбоподателя на материалната законосъобразност на обжалвания акт или — като алтернатива — оспорването на процесуалната му законосъобразност.
Що се отнася до възраженията за незаконосъобразност, макар те да се отнасят до различно от посоченото в административната жалба правно основание, тяхната недопустимост поради неспазване на правилото за съответствие би нарушила баланса между защитата на процесуалните права на длъжностното лице и целта на досъдебната процедура и би представлява несъразмерна и неоправдана санкция за длъжностното лице. Всъщност поради вътрешноприсъщия правен характер на възраженията за незаконосъобразност, както и поради мотивите, които подтикват заинтересованото лице да търси и да изтъква такава незаконосъобразност, не може да се изисква от длъжностните лица или служителите, които подават административна жалба и не притежават задължително подходящата правна квалификация, да повдигат такова възражение в досъдебната фаза, като в противен случай впоследствие жалбата би била недопустима. Още повече повдигането на възражение за незаконосъобразност в досъдебната фаза едва ли може да доведе до това исканията на жалбоподателя да бъдат уважени на този етап, тъй като е малко вероятно администрацията да не приложи действаща разпоредба, която евентуално не е съобразена с правна норма от по-висок ранг, с единствената цел да позволи извънсъдебното уреждане на спора.
(вж. точки 43 и 44)
Позоваване на:
Съд на публичната служба — 1 юли 2010 г., Mandt/Парламент, F‑45/07, точки 109, 115 и 119 и цитираната съдебна практика, както и точка 121
3. Съгласно действащата в Европол система за определяне на степените и стъпките съществуват две отделни процедури: от една страна, атестирането, което е уредено в член 28 от Правилника за персонала на Европол и за което е компетентен оценителят, и от друга — повишаването в стъпка, което е предвидено в член 29 от посочения правилник и за което е компетентен директорът на Европол.
Съгласно член 29, първа алинея, първо изречение от Правилника за персонала на Европол решенията на директора на Европол относно предоставянето на всеки две години на стъпки на персонала на Европол се приемат въз основа на „оценка“, отчитаща изпълнението на служебните задължения на всеки служител. Следователно, когато член 29, първа алинея, трето изречение от Правилника за персонала на Европол предвижда, че „конкретните правила за провеждане на процедурата по оценяване се определят от управителния съвет“, тази разпоредба препраща към процедурата за оценяване и атестиране на изпълнението на служебните задължения на служителите на Европол. Ето защо тя не изисква управителният съвет на Европол да определя правилата за провеждане на процедурата за повишаване в стъпка.
(вж. точки 48—50)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 22 март 2006 г., Mausolf/Европол, T‑209/02 и T‑210/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑79 и II‑A‑2‑335, точка 37
4. Съгласно член 29 от Правилника за персонала на Европол директорът може да предостави най-много две стъпки за период от две години въз основа на оценка и като отчита качеството на работата на заинтересованото лице. На директора на Европол трябва да се признае широко право на преценка при прилагане на тази разпоредба, като признатото на органа по назначаването при прилагане на член 45 от Правилника за длъжностните лица.
В член 5, параграф 1 от приетата от директора политика за определяне на степените и стъпките на персонала на Европол се установяват критериите за предоставяне на стъпки. Като се основава на оценките за двете последни години, директорът предоставя две стъпки на служителите, които постоянно или често са надхвърляли очакваните резултати, нито една стъпка на тези, които са постигнали само отчасти или въобще не са постигнали очакваните резултати и една стъпка на всички останали служители.
От посочения член 5, параграф 1 следва, че директорът предоставя две стъпки само в случаите, в които качеството на работата на съответния служител е изключително високо и той не се е ограничил само до това да постигне очакваните резултати през всяка от двете референтни години. С тези критерии, които несъмнено са много високи, се цели да се възнагради постоянството при полагане на усилия. Не може да се отрече, че политиката за насърчаване на служителите постоянно да полагат усилия, за да постигнат по-високи от очакваните резултати, приета от директора на Европол при упражняване на предоставеното му от член 29 от Правилника за персонала на Европол право на преценка, е в интерес на службата.
Доколкото директорът не разполага с право на преценка при прилагане на член 5, параграф 1 от посочената по-горе политика и трябва стриктно да спазва установените в тази разпоредба критерии, ограничаването с посочените критерии на правомощието му в областта на повишаването в стъпка му позволява да следи за това кандидатурите да бъдат разглеждани внимателно, справедливо и при спазване на принципа на равно третиране.
(вж. точки 59 и 61—63)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — Mausolf/Европол, посочено по-горе, точка 67