ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 3 март 2015 година(1)
Дело C‑681/13
Diageo Brands BV
срещу
„Симирамида-04“ ЕООД
(Преюдициално запитване,
отправено от Hoge Raad der Nederlanden (Нидерландия)
„Съдебно сътрудничество по граждански дела — Регламент (ЕО) № 44/2001 — Признаване и изпълнение на решенията — Основания за отказ — Нарушаване на обществения ред на държавата, в която се иска признаване — Обществен ред на Съюза — Решение, постановено от съд на друга държава членка, което противоречи на правото на Съюза в областта на марките — Спазване на правата върху интелектуална собственост — Директива 2004/48/ЕО — Съдебни разноски“
I – Въведение
1. В настоящото дело Hoge Raad der Nederlanden (Нидерландия) поставя на Съда няколко преюдициални въпроса основно по тълкуването на член 34, точка 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001(2), съгласно който дадено съдебно решение не се признава, ако признаването явно противоречи на обществения ред на държавата, в която се иска признаване. Въпросът по-конкретно е дали обстоятелството, че постановено в дадена държава съдебно решение противоречи на правото на Съюза, обосновава непризнаването му в държавата, в която се иска това признаване с мотива, че то нарушава обществения ред на последната. Настоящото дело предоставя на Съда възможността да доразвие изложените последно в решение Apostolides(3) критерии, които трябва да се вземат предвид от съда на държавата, в която се иска признаване, за да се прецени дали е налице явно нарушение на нейния обществен ред, когато това нарушение произтича от нарушаване на разпоредбите на правото на Съюза.
II – Правна уредба
А – Регламент № 44/2001
2. Съображения 6, 16 и 17 от Регламент № 44/2001 гласят следното:
„(6) С оглед постиг[а]не на целта за свободно движение на съдебни решения по граждански и търговски дела е необходимо и подходящо правилата, приложими по отношение на компетентността и признаването и изпълнението на съдебни решения, да се регламентират с правен акт на Общността, който е със задължителна сила и се прилага пряко.
[…]
(16) Взаимното доверие в упражняването на правосъдие в Общността оправдава съдебни решения, които са постановени в държава членка, да бъдат автоматично признавани без нуждата от някаква процедура, освен в случаите на оспорване.
(17) По силата на същия принцип на взаимно доверие трябва да бъде ефективна и бърза процедурата за превръщането на едно съдебно решение, което е постановено в една държава членка, в изпълняемо в друга. За тази цел декларацията, че едно съдебно решение е изпълняемо, трябва да бъде издавана на практика автоматично след изцяло формална проверка на представените документи, без съдът да има възможност да повдига по свой почин някое от основанията за неизпълняемост, които са установени по силата на настоящия регламент“.
3. Член 33, параграф 1, член 34, точки 1 и 2 и член 36 са част от глава ІІІ от Регламент № 44/2001, озаглавена „Признаване и изпълнение“.
4. Член 33, параграф 1 от Регламента гласи следното:
„1. Съдебно решение, което е постановено в държава членка, се признава в другата държава членка, без да се изисква каквато и да е специална процедура“.
5. Член 34, точки 1 и 2 от посочения регламент гласи:
„Съдебно решение не се признава:
1) ако признаването явно противоречи на [обществения ред] в държавата членка, в която се иска признаване;
2) когато то е постановено в отсъствие на страната, ако на ответника не е връчен документът за образуване на производството или равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, освен ако ответникът не е успял да започне дело за оспорване на съдебното решение, когато е било възможно да стори това“.
6. Съгласно член 36 от същия регламент:
„При никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане по същество на чуждестранно съдебно решение“.
Б – Директива 2004/48/ЕО
7. В член 1 от Директива 2004/48/ЕО(4) е предвидено, че тя се отнася за „мерките, процедурите и средствата за защита, които са необходими за гарантиране спазването на правата върху интелектуална собственост“, като се уточнява, че в този термин се включват „правата върху индустриална собственост“.
8. В член 2, параграф 1 от Директивата се посочва, че мерките, процедурите и средствата за защита, които тя предвижда, се прилагат „за всички нарушения на права върху интелектуална собственост, както е предвидено в законодателството на Общността и/или в националното законодателство на съответната държава членка“.
9. По силата на член 3, параграф 2 от посочената директива мерките, процедурите и средствата за защита, необходими за гарантиране на спазването на правата върху интелектуална собственост, които държавите членки са длъжни да приемат, трябва да са „ефективни, пропорционални и разубеждаващи и [да] се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“.
10. В това отношение член 7, параграф 1 от Директива 2004/48 задължава държавите членки да гарантират предоставянето на възможност за компетентните съдебни органи при определени условия да могат „да постановят незабавни и ефективни временни мерки за предпазване на съответните доказателства във връзка с предполагаемото нарушение“. В същата разпоредба се уточнява, че тези мерки могат да включват „физическото конфискуване на стоките“. Освен това член 9 от Директивата, озаглавен „Временни и предпазни мерки“, в параграф 1, буква б) задължава държавите членки да гарантират на съдебните органи възможност по искане на молителя „да разпоредят конфискация или предаване на стоките, за които има съмнения, че нарушават право върху интелектуална собственост“. Член 7, параграф 4 и член 9, параграф 7 от същата директива предвиждат, че „когато впоследствие се установи, че няма нарушение или опасност от нарушение на право върху интелектуална собственост“, съдебните органи разполагат с правомощия „да разпоредят на заявителя, по искане на ответника, да предостави на ответника подходящо обезщетение за всички щети, причинени от тези мерки“.
11. По отношение на съдебните разноски член 14 от Директива 2004/48 гласи следното:
„Държавите членки гарантират, че понесените от [спечелилата делото] страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи са за сметка на [загубилата делото] страна […] освен ако това не се позволява от съображения за справедливост“.
III – Фактите по спора в главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда
12. Diageo Brands BV (наричано по-нататък „Diageo Brands“) е със седалище в Амстердам (Нидерландия) и притежава по-специално марката „Johnny Walker“. Това дружество разпространява в България уиски с тази марка чрез местен изключителен вносител.
13. „Симирамида-04“ EOOД (наричано по-нататък „Симирамида“) е установено във Варна (България) дружество, което търгува с алкохолни напитки.
14. На 31 декември 2007 г. от Грузия на пристанище Варна (България) пристига адресиран до Симирамида контейнер, съдържащ 12 096 бутилки уиски с марката „Johnny Walker“. Като счита, че вносът в България на тази партида бутилки без неговото съгласие нарушава правата му върху притежаваната от него марка, Diageo Brands иска и на 12 март 2008 г. получава разрешение от Софийския градски съд за изземване на въпросната пратка с уиски.
15. Сезиран с въззивна жалба от Симирамида, на 9 май 2008 г. Софийският апелативен съд отменя определението от 12 март 2008 г., с което се разрешава изземването.
16. С решения от 30 декември 2008 г. и от 24 март 2009 г. Върховният касационен съд отхвърля касационната жалба на Diageo Brands на формални основания.
17. На 9 април 2009 г. е отменено разрешеното по молба на Diageo Brands изземване на пратката с уиски.
18. В главното производство, образувано по иск на Diageo Brands срещу Симирамида на основание нарушението на правата върху марката, Софийският градски съд с решение от 11 януари 2010 г. отхвърля исканията на Diageo Brands. Както е видно от акта за преюдициално запитване, без да разгледа обстоятелствата по делото, въз основа на Тълкувателно решение от 15 юни 2009 г. на Върховния касационен съд, Софийският градски съд приема, че вносът на стоки в България, пуснати в търговско обращение със съгласието на притежател на марката извън Европейското икономическо пространство (ЕИП), не представлява нарушение на правото в областта на марките. Софийският градски съд счита, че е обвързан процесуално от това тълкувателно решение въз основа на българските разпоредби, уреждащи правилата за организацията и функционирането на съдебните органи.
19. Diageo Brands не обжалва решението на Софийския градски съд от 11 януари 2010 г. и то влиза в законова сила.
20. В спора в главното производство Симирамида иска от нидерландските юрисдикции да му бъде изплатено обезщетение в размер на повече от 10 милиона евро за вредите, които е претърпяло вследствие на изземването, извършено по искането на Diageo Brands. Симирамида основава претенциите си на решението на Софийския градски съд от 11 януари 2010 г., доколкото с него се установява неправомерният характер на това изземване. В своя защита Diageo Brands изтъква, че това решение не може да се признае в Нидерландия поради явното му противоречие с обществения ред по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001. В акта за преюдициално запитване се посочва, че в решението си от 11 януари 2010 г. Софийският градски съд бил приложил явно неправилно правото на Съюза, като се е позовал на тълкувателно решение, което само било опорочено, тъй като било прието от Върховния касационен съд в нарушение на неговото задължение да отправи преюдициално запитване на основание на член 267 ДФЕС.
21. С решение от 2 март 2011 г. Rechtbank Amsterdam (Районен съд, Амстердам) приема доводите на Diageo Brands и отхвърля иска на Симирамида.
22. По въззивна жалба на Симирамида с решение от 5 юни 2012 г. Gerechtshof te Amsterdam (Апелативен съд, Амстердам) изменя решението на Rechtbank и постановява, че решението на Софийския градски съд от 11 януари 2010 г. следва да се признае в Нидерландия. Въпреки това решава да не се произнесе по искането за изплащане на обезщетение за вреди.
23. Сезиран с касационна жалба на Diageo Brands, Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия) приема, че в касационното производство „страните не спорят, че Тълкувателното решение на Върховния касационен съд от 15 юни 2009 г. нарушава правото на Съюза“ и че „Diageo Brands представя […] друго Тълкувателно решение на Върховния касационен съд от 26 април 2012 г., с което изрично се потвърждава Тълкувателното решение от 15 юни 2009 г.“.
24. При тези обстоятелства с решение от 20 декември 2013 г., постъпило в секретариата на Съда на 23 декември 2013 г., Hoge Raad der Nederlanden решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли член 34, […] точка 1 от Регламент № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че това основание за отказ за признаване на съдебно решение обхваща и случай, в който решението на съда на държавата членка по постановяване на съдебното решение явно противоречи на правото на Съюза и това обстоятелство е известно на този съд?
2) a) Следва ли член 34, […] точка 1 от Регламент № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че успешното позоваване на това основание за отказ за признаване на съдебно решение се препятства от обстоятелството, че позоваващата се на това основание за отказ страна не е използвала способите за съдебна защита, налични в държавата членка, в която е постановено съдебното решение?
2) б) При положителен отговор на въпрос 2 a) би ли било необходимо да се промени този отговор, ако използването на способите за съдебна защита в държавата, в която е постановено съдебното решение, би било безсмислено, тъй като трябва да се приеме, че това обжалване не би могло да доведе до постановяване на различно съдебно решение?
3) Следва ли член 14 от Директива 2004/48 да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба обхваща и съдебните разноски, направени от страните във връзка с правен спор в дадена държава членка относно иск за обезщетение за вреди, при положение че този иск и правната защита срещу него са с предмет претендираното ангажиране на отговорността на ответника вследствие на предприемането в друга държава членка на действия по закрила на правото върху неговата марка — изземване на определени стоки и определени изявления на ответника — като във връзка с това се поставя и въпросът за признаването на решението на съда на последната държава членка в първата посочена държава членка?“.
25. Освен страните в главното производство писмени становища представят германското и латвийското правителство, както и Европейската комисия.
26. В съдебното заседание от 9 декември 2014 г. са представени устни становища от името на страните в главното производство и Комисията.
IV – Анализ
27. Най-напред ще разгледам началните предпоставки, върху които запитващият съд основава решението си, след което ще направя анализ на аспектите с определящо значение на поставените от него преюдициални въпроси.
А – Предварителни съображения
28. На първо място трябва да се припомни, че е задължение на националната юрисдикция да установява фактите, които са в основата на спора, и да определя последиците им за решението, което трябва да постанови(5).
29. Всъщност в рамките на разпределението на правомощията между юрисдикциите на Съюза и националните юрисдикции поначало националната юрисдикция е тази, която следва да провери дали във висящото пред нея дело са изпълнени фактическите начални предпоставки, за да се приложи норма на Съюза. Все пак, когато се произнася по преюдициално запитване, Съдът може при необходимост да даде пояснения, за да насочи националната юрисдикция при тълкуването на тази норма(6).
30. При тези обстоятелства Съдът трябва да отговори на поставените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси относно тълкуването на правото на Съюза, като остави на тази юрисдикция грижата да провери конкретните обстоятелства по висящия пред нея спор(7).
31. В това отношение ще отбележа, че както е видно от акта за преюдициално запитване, тази юрисдикция основава въпросите си на няколко начални предпоставки, а именно че решението на Софийския градски съд от 11 януари 2010 г. и Тълкувателното решение на Върховния касационен съд от 15 юни 2009 г., на което се основава решението на Софийския градски съд, противоречат на правото на Съюза(8). Освен това запитващият съд посочва, че второто тълкувателно решение на Върховния касационен съд от 26 април 2012 г., с което изрично се потвърждава първото тълкувателно решение, също противоречи на правото на Съюза.
32. Както обаче е видно от писменото становище на Комисията, потвърдено и на съдебното заседание, в производството за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка, образувано от нея по отношение на съвместимостта на практиката на Върховния касационен съд с член 5 от Директива № 2008/95/ЕО(9), Комисията е разгледала двете тълкувателни решения на тази юрисдикция. В резултат на извършеното проучване тя стига до заключението, че както Тълкувателното решение от 15 юни 2009 г., така и по-подробното Тълкувателно решение от 26 април 2012 г. са в съответствие с правото на Съюза. Този анализ ѝ позволява да прекрати производството за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка. В този смисъл според Комисията твърдението, съдържащо се в акта за преюдициално запитване, според което Тълкувателното решение на Върховния касационен съд от 15 юни 2009 г. противоречи на правото на Съюза, е неточно. Следователно не бих могъл да изключа възможността в крайна сметка Софийският градски съд да е приложил неправилно това тълкувателно решение.
33. Що се отнася до решението на Софийския градски съд от 11 януари 2010 г., от акта за преюдициално запитване е видно, че страните по същество изглежда нямат противоречия и смятат, че това решение противоречи на член 5 от Директива 89/104(10). Всъщност този член дава право на притежателя на марката да забрани на всяко трето лице, по-специално внос на стоки с тази марка, предлагането на такива стоки, пускането им на пазара или складирането им за тези цели(11). Съгласно практиката на Съда този член трябва да се тълкува в смисъл, че притежателят на марка може да се противопостави на първото пускане на пазара в ЕИП, без негово съгласие, на оригинални стоки, носещи тази марка(12).
34. С оглед на тези предварителни бележки и като се има предвид свързаността между някои от поставените от запитващата юрисдикция въпроси, първият и вторият въпрос, които се отнасят до тълкуването на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, ще бъдат разгледани заедно и най-напред. След това ще се спра на въпроса относно тълкуването на член 14 от Директива 2004/48.
Б – По първия и втория въпрос
35. Запитващата юрисдикция иска по същество Съдът да установи дали обстоятелството, че постановено в държава членка решение противоречи на правото на Съюза, може да е основание за неговото непризнаване в държавата, в която се иска това признаване, тъй като се нарушава общественият ред на тази държава. Тази юрисдикция иска също така да се установи дали съдът, който следва да прецени дали чуждестранното съдебно решение следва да бъде признато в неговата държава, може или трябва да вземе предвид факта, че лицето, противопоставящо се на признаването на решението в държавата, където се иска това признаване, не е използвало способите за съдебна защита, с които е разполагало в държавата по постановяване на решението.
36. За да се даде отговор на тези въпроси, следва първо да се прецени кои са критериите, въз основа на които съдът на държавата, в която се иска признаване, трябва да прецени дали е налице явно нарушение на нейния обществен ред. По същество опорните точки, необходими за тази преценка, следва да се определят въз основа на установената практика на Съда относно позоваването на понятието за „обществен ред“ по смисъла на Регламент № 44/2001.
1. Предварителни бележки относно понятието за „обществен ред“
37. В настоящото дело Съдът е сезиран с въпрос за тълкуване на понятието за „обществен ред“ по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, тоест на етапа на признаването на съдебното решение от държавата, в която се иска това признаване.
38. Що се отнася до понятието за „обществен ред“, съгласно постоянната практика на Съда, макар по силата на резервата, записана в член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, държавите членки по принцип да остават свободни да определят изискванията на техния обществен ред в съответствие с националните си разбирания, пределите на това понятие се определят чрез тълкуване на този регламент. Следователно Съдът не трябва да определя съдържанието на понятието за „обществен ред“ в дадена държава членка, а по-скоро да контролира ограниченията, при които съд на държава членка може да се позовава на това понятие, за да не признае съдебно решение, постановено в друга държава членка(13).
39. В главното производство запитващата юрисдикция изтъква, че от страна на съда на държавата, в която е постановено решението, е допуснато нарушение на материалноправна норма на Съюза, а именно на член 5 от Директива 89/104. От акта за преюдициално запитване е видно, че нарушението на обществения ред всъщност се отнася до нарушението на правото на Съюза. Следователно разглежданото нарушение засяга не националния обществен ред на етапа на признаването на чуждестранното съдебно решение, а обществения ред на Съюза, който е съставна част от националния обществен ред(14). По подобен начин някои основни разпоредби, с които се цели изпълнение на възложените на Съюза задачи, в частност във връзка с функционирането на вътрешния пазар(15), обосновават по-специално отказа за признаване на арбитражно решение. Всъщност, макар всяка държава членка да следва да определя изискванията на своя обществен ред, в рамките на националния обществен ред съществува и ядро от основни ценности, принципи и норми на Съюза със същото нормативно съдържание, което всяка държава трябва да има предвид.
2. Съдебна практика относно понятието за „обществен ред“ по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001
40. Съгласно съображение 6 от Регламент № 44/2001 този регламент се вписва в създаването на европейско съдебно пространство, в рамките на което трябва да се гарантира свободното движение на съдебни решения по граждански и търговски дела, а това е една от основните цели на Регламента. От съображения 16 и 17 от Регламент № 44/2001 е видно, че предвиденият в него режим на признаване и изпълнение се основава на взаимното доверие в рамките на правораздаването в Съюза. Това доверие налага съдебните решения, постановени в дадена държава членка, не само да бъдат автоматично признавани в друга държава членка, но и производството, по което въпросните решения се обявяват за изпълняеми в последната държава, да бъде ефективно и бързо. Съгласно текста на съображение 17 от този регламент в това производство трябва да се направи само формална проверка на документите, необходими да се издаде декларация за изпълняемост в държавата членка, в която се иска признаване(16).
41. Доколкото в отношенията между държавите членки Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, изменена с последващите конвенции за присъединяването на новите държави членки към тази конвенция (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“)(17) е заменена от Регламент № 44/2001(18), направеното от Съда тълкуване на Конвенцията остава да важи и за съответните разпоредби от този регламент(19). Такъв е случаят с член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, който заменя член 27, параграф 1 от Брюкселската конвенция(20). Съгласно този член съдебно решение не се признава, ако признаването явно противоречи на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване. Възможните основания за оспорване са изрично посочени в членове 34 и 35 от този регламент. Тези основания, които съгласно постоянната съдебна практика трябва да се тълкуват ограничително, са изброени изчерпателно(21). По-специално член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува стриктно, доколкото съставлява пречка за изпълнението на една от основните цели на този регламент(22). Поради това до съдържащата се в тази разпоредба клауза за обществен ред може да се прибягва само в изключителни случаи(23).
42. В действителност, както следва от точка 38 от настоящото заключение, въпреки че общественият ред е национално понятие, Съдът упражнява строг контрол върху него, като го тълкува ограничително(24). Това изискване за стриктно тълкуване се съдържа още в доклада на P. Jenard(25) относно Брюкселската конвенция и е познато също на националните правни системи(26). Всъщност наречието „явно“, добавено в процеса по преобразуването на Конвенцията в регламент, конкретизира в последния очакванията за явно противоречие на признаването на решенията с обществения ред(27). Както е видно от изложението на мотивите относно член 41 от Предложението за регламент на Съвета, това изменение има за цел да подчертае, че „позоваването на съображението за обществен ред има характер на изключение“ [неофициален превод] с „цел да се подобри свободното движение на съдебните решения“(28) [неофициален превод].
43. В това отношение Съдът постановява, че като забраняват преразглеждане по същество на постановено в друга държава членка съдебно решение, член 36 и член 45, параграф 2 от Регламент № 44/2001 не позволяват на съда на сезираната държава членка да откаже признаването или изпълнението на това решение единствено по съображение че съществува разлика между правната норма, прилагана от съда на държавата членка по произход, и тази, която би приложил съдът на сезираната държава членка, ако той трябваше да разгледа спора. По принцип съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да подлага на контрол точността на правната и фактическа преценка, извършена от съда на държавата, в която е постановено съдебното решение(29).
44. От гореизложеното следва, че позоваването на клаузата за обществен ред, съдържаща се в член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, е допустимо само в хипотезата, в която признаването на съдебното решение, постановено в друга държава членка, би засегнало по недопустим начин правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, тъй като би накърнило даден основен принцип. За да се спази забраната за преразглеждане по същество на постановеното в друга държава членка съдебно решение, засягането трябва да съставлява явно нарушение на правна норма, която се счита за основополагаща в правния ред на държавата, в която се иска признаване, или на право, признато за основно в този правен ред(30). В действителност националният съд има задължение да осигури еднаква по своята ефективност защита на правата, предоставени както от националния правен ред, така и от правния ред на Съюза(31).
3. Правна преценка
а) По нарушението на основополагаща правна норма, на право, признато за основно, или на основен принцип на правото на Съюза
45. Както е видно от точка 33 от настоящото заключение, в главното дело запитващата юрисдикция посочва, че съдът на държавата, в която е постановено решението, е нарушил единствено член 5 от Директива 89/104.
46. В това отношение германското правителство и Комисията изтъкват, че нарушението на член 5 от Директива 89/104, за допускането на което е упрекнат Софийският градски съд с оглед на решението му от 11 януари 2010 г., трудно може да се разглежда като нарушение на основен принцип на правото на Съюза.
47. Споделям тяхното становище.
48. На първо място ще отбележа, че общественият ред по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се преценява in concreto, тоест въз основа на тежестта на последиците, възникнали вследствие от признаването на разглежданото съдебно решение. В този смисъл трябва да се вземе предвид и връзката между главното дело и правния ред на държавата, в която се иска признаването(32).
49. В настоящия случай, както посочих в предварителните ми бележки, макар и да не е правилно съдържащото се в акта за преюдициално запитване твърдение, че Тълкувателното решение на Върховния касационен съд от 15 юни 2009 г. противоречи на правото на Съюза, не би следвало да се изключва и възможността, каквото е становището на Комисията по този въпрос, Софийският градски съд да е приложил неправилно това тълкувателно решение.
50. Съгласно съдебната практика обаче, за да не застраши целта на Регламент № 44/2001, съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да откаже признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка, единствено по съображение че според него в това съдебно решение е приложено неправилно националното право или правото на Съюза(33).
51. Обстоятелството, че прибягването до обществения ред има характер на изключение, ме кара да считам, че по принцип евентуалното допускане на грешка при прилагане на правото като разглежданата в главното производство сама по себе си не може да се смята за нарушаване на обществения ред, нито да е основание за отказ за признаване(34) на решението на Софийския градски съд. Всъщност, от една страна, отказът за признаване не отговаря на критериите, посочени в практиката на Съда, припомнена в точка 44 от настоящото заключение. Основание за отказ е налице, ако последиците от признаването на дадено съдебно решение противоречат на обществения ред на държавата, в която се иска признаване(35), което засяга както националното право, така и правото на Съюза, като тези последици трябва да са с определена тежест, тоест да засягат по явен начин или правна норма, която се счита за основополагаща в правния ред на държавата, в която се иска признаване, или право, признато за основно в този правен ред(36). От друга страна, признаването на решението на Софийския градски съд не противоречи по неприемлив начин на правния ред на държавата, в която се иска признаване, доколкото не нарушава даден основен принцип. Както Комисията отбелязва, вземането на решение в друг смисъл би създало риск от възобновяване на правомощията за преразглеждане, забранени с членове 36 и 45 от Регламент № 44/2001. Подобно решение според Комисията би довело, от една страна, до оспорване на взаимното доверие в рамките на правораздаването в Съюза, на което се основава системата за признаване и изпълнение, предвидена в Регламент № 44/2001, и от друга страна, до нарушаване на ефективността и бързината на признаването и изпълнението на съдебните решения.
52. Разбира се, в никакъв случай не може да се изключи възможността вследствие на допускането на подобна грешка с признаването на съдебно решение да се нарушат по явен начин основополагащи правни норми или основни принципи, включително на правото на Съюза. Впрочем следва да се подчертае необходимостта от наличието на нарушение на тези правни норми или принципи(37) на обществения ред на Съюза. Подобно на Комисията обаче дори не съм убеден, че в главното дело неправилното прилагане или тълкуване на разпоредба, съдържаща се в директива, установяваща минимална хармонизация, чийто предмет е сближаване на законодателствата на държавите членки в областта на марките и която същевременно оставя на държавите членки достатъчно голяма свобода при нейното транспониране(38), може да се счита за нарушение на основополагащи правни норми или основни принципи(39).
53. Отговорът на Съда в решение Eco Swiss(40) относно изпълнителната сила на арбитражно решение не променя тази преценка. Всъщност в това свое решение Съдът приема, че член 101 ДФЕС е основна разпоредба, абсолютно необходима за изпълнението на задачите, възложени на Съюза, и по-специално за функционирането на вътрешния пазар(41). Въз основа на това Съдът заключава, че тази разпоредба от правото на Съюза е разпоредба от обществен ред по смисъла на Конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, подписана в Ню Йорк на 10 юни 1958 г.(42), което не би могло да се каже за член 5 от Директива 89/104 — по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001.
54. Липсата на релевантност на това решение за главното производство произтича също така от поредица други различия. На първо място, член 34, точка 1 позволява да се откаже признаване не на арбитражно, а на съдебно решение, постановено в друга държава членка. Решенията на националните юрисдикции се ползват с презумпцията за законосъобразност. Тази презумпция обосновава приложеният от Съда критерий за обществен ред да не бъде толкова строг за съдебните решения, колкото е за арбитражните. На второ място, съдебните решения, постановени от юрисдикциите на държавите членки, са подчинени на установената в правото на Съюза система за съдебна защита, и по-специално на механизма на преюдициалните запитвания, какъвто не е случаят с арбитражните решения(43). В това отношение Съдът подчертава, че доброволният арбитраж не представлява „юрисдикция на държава членка“ по смисъла на член 267 ДФЕС, тъй като за разлика от националните юрисдикции, арбитрите не могат да отправят към Съда преюдициални запитвания по въпроси, свързани с тълкуването на правото на Съюза(44). Всъщност взаимното доверие, с което държавите членки се отнасят към съдебните решения и системата за съдебна защита, въведена от правото на Съюза, в голяма степен обясняват разликите в решения Eco Swiss и Renault(45). Освен това следва да се припомни, че правото на Съюза налага на държавите членки да поправят всички вреди, причинени на частноправни субекти при нарушение на правото на Съюза, за което отговорност носят държавите членки, включително когато вредите са резултат от съдебно решение на юрисдикция, правораздаваща като последна инстанция(46). В допълнение може да се търси отговорност от държавата и като се предяви иск за установяване на неизпълнение на задължения по силата на член 258 ДФЕС.
б) По нарушаването на принципа на лоялно сътрудничество
55. Diageo Brands изтъква нарушение на задължението за сезиране на Съда с преюдициално запитване, както от страна на Софийския градски съд, така и от страна на Върховния касационен съд.
56. Що се отнася, на първо място, до задължението за отправяне на преюдициално запитване от страна на Софийския градски съд, ще припомня, че Съдът вече се е произнесъл, че системата, въведена с член 267 ДФЕС с цел да бъде гарантирано единството при тълкуването на правото на Съюза в държавите членки, установява пряко сътрудничество между Съда и националните юрисдикции(47).
57. В това отношение преюдициалното запитване се основава на диалог между съдилища, чието начало зависи изцяло от преценката на националната юрисдикция за релевантността и необходимостта от това запитване(48). В този смисъл, доколкото не съществува възможност за съдебно обжалване на решението на дадена национална юрисдикция, последната по принцип е длъжна да сезира Съда по смисъла на член 267, трета алинея ДФЕС, щом пред нея бъде повдигнат въпрос относно тълкуването на Договора за функционирането на Съюза(49).
58. В делото по главното производство трудно може да се посочи явно нарушение на задължението за отправяне на преюдициално запитване от страна на съда в държавата, в която е постановено решението. Всъщност Софийският градски съд е юрисдикция, правораздаваща като първа инстанция, чието решение е могло да бъде предмет на апелативно, дори и на касационно обжалване пред българската юрисдикция, правораздаваща като последна инстанция. Следователно съгласно член 267, втора алинея ДФЕС този съд не е бил длъжен да отправи преюдициално запитване(50).
59. Що се отнася, на второ място, до Тълкувателното решение на Върховния касационен съд от 15 юни 2009 г., на което се основава решението на Софийския градски съд от 11 януари 2010 г., ще се огранича с констатацията, че спорът в главното производство засяга единствено признаването на решението на Софийския градски съд от 11 януари 2010 г.
в) По неизчерпването на способите за съдебна защита
60. От акта за преюдициално запитване е видно, че в производството, в рамките на което са засегнати неговите интереси, Diageo Brands не е използвало способите за съдебна защита, които му предоставя националното право. В това отношение Diageo Brands изтъква, че неговото въздържане от по-нататъшно обжалване се дължи на обстоятелството, че използването на наличните способи за съдебна защита пред българските юрисдикции било безсмислено, тъй като нямало да доведе до различно решение от страна на тези юрисдикции.
61. Не приемам този довод за убедителен.
62. В точка 50 от настоящото заключение бе припомнено, че допускането на грешка при прилагане на националното право или на правото на Съюза само по себе си не може да обоснове отказа за признаване на решението на основание на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001(51). Съдът посочва, че в подобни случаи установената във всяка държава членка система от способи за съдебна защита, допълнена от механизма за преюдициално запитване, предвиден в член 267 ДФЕС, предоставя достатъчна гаранция за правните субекти(52).
63. Действително, що се отнася до установените на национално равнище способи за съдебна защита, член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 не изисква да бъдат изчерпани способите за съдебна защита в държавата членка, в която е постановено решението. Все пак Комисията отбелязва, че Регламент № 44/2001 се основава на основната идея, че актовете, приети в рамките на производство по съществото на делото, включително поправянето на допуснатите грешки при разглеждането на делото по същество, трябва да са съсредоточени в държавата членка, в която е постановено решението(53).
64. Съвсем логично е да споделя този подход. Всъщност обстоятелството, че резервата за обществен ред има характер на изключение почива също така на постулата, че в опитите си да постигнат поправяне на допуснатите грешки при прилагане на правото ответниците използват всички възможни способи за съдебна защита, предоставени им от правото на държавата членка, в която е постановено съдебното решението. Безспорно член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 не изисква да бъдат изчерпани способите за съдебна защита в държавата членка, в която е постановено съдебното решение. При все това трябва да се приеме, че по принцип и, разбира се, освен ако не съществуват особени обстоятелства, които правят твърде трудно или невъзможно използването на способите за съдебна защита в държавата членка, в която е постановено решението, правните субекти трябва да използват всички налични способи за съдебна защита в тази държава членка, за да възпрепятстват последващото нарушаване на обществения ред. Това е още по-важно, когато твърдяното нарушаване на обществения ред произтича от нарушение на правото на Съюза. В този смисъл съществува известно задължение за всяка юрисдикция на държава членка да спазва обществения ред на Съюза(54).
65. В този контекст считам, че смисълът и целта на Регламент № 44/2001 са в подкрепа на тезата, че съдът на държавата, в която се иска признаване на съдебното решение, следва да вземе предвид факта, че лицето, противопоставящо се на признаването на решението в държавата, в която то е постановено, не е използвало предоставените му от националното право способи за съдебна защита(55). Следователно обстоятелството, че в правния ред на държавата, в която е постановено решението, са предвидени механизми за поправяне на допуснати нарушенията на правото на Съюза от национална юрисдикция, непременно трябва да се отчете от юрисдикцията на държавата, в която се иска признаването, за да се даде преценка за наличието на евентуално явно нарушение на нейния обществен ред, обосноваващо отказа за признаване на съдебно решение съгласно Регламент № 44/2001(56). Отчитането на този факт обаче трябва да се преценява за всеки отделен случай в зависимост от конкретните обстоятелства по него(57). Както вече споменах в точка 39 от настоящото заключение, ако разглежданото нарушение засяга обществения ред на Съюза, а не националния обществен ред, задължението за всички държави членки да вземат предвид това нарушение произтича от задължението им да гарантират правилното прилагане на правото на Съюза(58).
66. Ако в главното дело бяха изчерпани предоставените от българското право на Diageo Brands способи за съдебна защита, последното би имало евентуално възможност да твърди пред правораздаващата като последна инстанция българска юрисдикция, че е налице необходимост да бъде отправено преюдициално запитване.
67. При всички случаи не следва да се пренебрегва обстоятелството, че ако, от една страна, Diageo Brands бе изчерпало наличните за него способи за съдебна защита пред българските юрисдикции, и от друга, върховните юрисдикции бяха нарушили правото на Съюза, Diageo Brands щеше да има възможността да подведе под отговорност българската държава. Според Комисията, макар системата за съдебна защита, въведена от правото на Съюза, да не може да гарантира липса на каквито и да са грешки, тя при все това предлага на страните възможността да получат обезщетение при неправилно прилагане на това право. В това отношение, както припомних в точка 54 от настоящото заключение, Съдът приема, че принципът, според който държавите членки са длъжни да поправят вредите, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, за които тези държави членки отговарят, е приложим и когато разглежданото нарушение произтича от решение на юрисдикция, правораздаваща като последна инстанция(59).
4. Междинно заключение
68. Предвид всички изложени съображения на първия и втория въпрос трябва да се отговори, че член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 следва да се тълкува в смисъл, че обстоятелството, че постановено в дадена държава съдебно решение противоречи на правото на Съюза, не е основание това решение да не бъде признато в държавата, в която се иска неговото признаване, като се изтъква мотивът, че то нарушава обществения ред на тази държава. Всъщност, доколкото не представлява явно нарушение на основополагаща правна норма от правния ред на държавата, в която се иска признаването, само по себе си допускането на грешка при прилагане на националното право или на правото на Съюза, като разглежданата в главното дело, не може да обоснове отказа за признаване на съдебното решение на основание на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001.
69. При проверката на евентуалното наличие на явно нарушение на обществения ред, произтичащо от нарушение на основните норми от правото на Съюза, съдът на държавата, в която се иска признаването, трябва да вземе предвид обстоятелството, че лицето, противопоставящо се на признаването на съдебното решение в държавата, в която се иска неговото признаване, не е използвало способите за съдебна защита, с които е разполагало в държавата, в която е постановено решението.
В – По третия въпрос
70. С третия въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали в приложното поле на член 14 от Директива 2004/48 попадат съдебните разноски, направени във връзка с главното производство, което е образувано в държава членка по иск за обезщетение за вреди, причинени вследствие на изземване, в хода на което е повдигнат въпросът за признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка в рамките на спор с предмет закрилата на дадено право върху интелектуална собственост.
71. Съгласно член 1 от Директива 2004/48 тя се отнася за всички мерки, процедури и средства за защита, които са необходими за гарантиране на спазването на правата върху интелектуална собственост. Освен това член 2, параграф 1 от тази директива гласи, че тези мерки, процедури и способи за съдебна защита се прилагат в съответствие с член 3 от посочената директива за всички нарушения на права върху интелектуална собственост, предвидени по-специално в националното законодателство на съответната държава членка. В този смисъл общата цел на Директива 2004/48 е да сближи законодателствата на държавите членки, за да се гарантира висока, равностойна и еднаква степен на закрила на интелектуалната собственост във вътрешния пазар(60).
72. Освен това Директива 2004/48 цели да уреди не всички аспекти на правата върху интелектуална собственост, а само тези, които са свързани, от една страна, със спазването на тези права, и от друга страна, с нарушенията на последните, изисквайки наличието на ефективни правни средства за защита, предназначени да предотвратят, прекратят или да поправят всякакво нарушение на съществуващо право върху интелектуална собственост(61).
73. В това отношение исковете за обезщетение биха били тясно свързани с производствата, в които се търси закрила на права върху интелектуална собственост. Така, от една страна, член 7 от Директива 2004/48 предвижда мерки, които позволяват изземването на стоки по подозрение, че нарушават права върху интелектуална собственост(62). От друга страна, член 9, параграф 7 от тази директива предвижда мерки, които позволяват да се предяви иск за обезщетение за вреди, причинени от необосновано изземване. Според Комисията тези мерки представляват гаранция, която законодателят е счел за необходима като компенсация за предвидената от него възможност за налагане на незабавни и ефективни временни мерки(63).
74. Що се отнася до член 14 от Директива 2004/48, Съдът постановява, че тази разпоредба цели да засили равнището на закрила на интелектуалната собственост, като предотврати вероятността засегнатата страна да бъде разубедена да започне съдебно производство, за да защити правата си(64).
75. Подобно на Комисията считам, че широката и обща формулировка на член 14 от Директива 2004/48, който се отнася за „[спечелилата делото] страна“ и за „[загубилата делото] страна“, без да уточнява какъв е видът на предвиденото от тази директива производство, позволява да се приеме, че тази разпоредба е приложима в хипотеза, в която загубилата делото страна не е титуляр на право върху интелектуална собственост, като същевременно е налице подозрение, че тази страна е нарушила подобно право.
76. С оглед на всички изложени съображения на третия въпрос следва да се отговори, че съдебните разноски, направени във връзка с образуваното в Нидерландия главно производство по иск за обезщетение за вреди, причинени вследствие на изземване, в хода на което е повдигнат въпросът за признаването на съдебно решение, постановено в държава членка в рамките на спор с предмет закрилата на дадено право върху интелектуална собственост, попадат в приложното поле на член 14 от Директива 2004/48.
V – Заключение
77. С оглед на всички изложени съображения предлагам на Съда да даде следния отговор на поставените от Hoge Raad der Nederlanden преюдициални въпроси:
1) Член 34, точка 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува смисъл, че обстоятелството, че постановено в дадена държава съдебно решение противоречи на правото на Европейския съюз, не е основание това решение да не бъде признато в държавата, в която се иска неговото признаване, като се изтъква мотивът, че то нарушава обществения ред на тази държава. Всъщност, доколкото не представлява явно нарушение на основополагаща правна норма от правния ред на държавата, в която се иска признаването, само по себе си допускането на грешка при прилагане на националното право или на правото на Съюза, като разглежданата в главното дело, не може да обоснове отказа за признаване на съдебното решение на основание на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001. При проверката на евентуалното наличие на явно нарушаване на обществения ред, произтичащо от нарушение на основните норми от правото на Съюза, съдът на държавата, в която се иска признаването, трябва да вземе предвид обстоятелството, че лицето, противопоставящо се на признаването на съдебното решение в държавата, в която се иска неговото признаване, не е използвало способите за съдебна защита, с които е разполагало в държавата, в която е постановено решението.
2) Съдебните разноски, направени във връзка с образуваното в дадена държава членка главно производство по иск за обезщетение за вреди, причинени вследствие на изземване, в хода на което е повдигнат въпросът за признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка в рамките на спор с предмет закрилата на дадено право върху интелектуална собственост, попадат в приложното поле на член 14 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост.