РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (втори състав)
11 септември 2008 година(*)
„Публична служба — Длъжностни лица — Назначаване — Класиране в степен и стъпка — Неправилно класиране — Оттегляне на незаконосъобразен акт — Оправдани правни очаквания — Разумен срок — Право на защита — Право на добра администрация“
По дело F-51/07
с предмет жалба, подадена на основание член 236 ЕО и член 152 АЕ,
Philippe Bui Van, длъжностно лице в Комисията на Европейските общности, с местожителство в Hettange-Grande (Франция), за който се явяват адв. S. Rodrigues и адв. R. Albelice, avocats,
жалбоподател,
срещу
Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н J. Currall и г‑н G. Berscheid, в качеството на представители,
ответник,
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав),
състоящ се от: г‑н S. Van Raepenbusch (докладчик), председател, г‑жа I. Boruta и г‑н H. Kanninen, съдии,
секретар: г‑н R. Schiano, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 5 юни 2008 г.,
постанови настоящото
Решение
1 С жалба, постъпила по факса в деловодството на Съда на публичната служба на 30 май 2007 г. (оригиналът е представен на 4 юни същата година), г‑н Bui Van иска отмяна на решението от 4 октомври 2006 г. на генералния директор на Съвместния изследователски център на Комисията на Европейските общности (наричан по-нататък „СИЦ“) в частта, в която жалбоподателят се прекласира в степен AST 3, втора стъпка, след като същият първоначално е бил назначен на степен AST 4, втора стъпка (наричано по-нататък „обжалваното решение“), отмяна на решението от 5 март 2007 г. на органа по назначаването (наричан по-нататък „ОН“), с което е оставена без уважение жалбата му, както и да му бъде присъдена сумата от 1 ЕUR като символично обезщетение за неимуществените вреди, които твърди, че е претърпял.
Правна уредба
2 Член 85 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричан по-нататък „Правилника“) гласи:
„Всяка неоснователно получена сума подлежи на възстановяване, при условие че получателят е знаел, че плащането е направено неоснователно или надплащането е толкова явно, че той не е могъл да не знае.
Искът за възстановяване трябва да бъде предявен не по-късно от пет години от датата на изплащане на сумата. Ако органът по назначаването може да докаже, че получателят умишлено е подвел администрацията с цел получаване на въпросната сума, искът за възстановяване не се погасява дори и след изтичане на определения по-горе срок“.
3 По силата на член 13, параграф 1 от приложение XIII към Правилника, озаглавено „Преходни мерки, приложими по отношение на длъжностните лица на Общностите“, прието с Регламент (ЕО, Евратом) № 723/2004 на Съвета за изменение на Правилника и на Условията за работа на другите служители на Общностите (ОВ L 124, стр. 1), влязъл в сила на 1 май 2004 г., на длъжностни лица, които са били включени в списък с подходящи кандидати преди 1 май 2006 г. и са назначени след тази дата, когато са успели кандидати на общ конкурс за степени В 5 и В 4, се класират в степен AST 3.
4 Обявлението за общ конкурс EPSO/B/23/04, организиран за съставяне на списък с резерви за бъдещи назначения на обслужващи техници (В 5/В 4) в областта на изследванията и техниката (ОВ С 81 А, 31 март 2004 г., стр. 17, наричано по-нататък „обявлението за конкурс“), съдържа бележка под линия със следното съдържание:
„Този конкурс е обявен за ниво В 5/В 4 в съответствие с разпоредбите на действащия Правилник. Комисията обаче е изпратила на Съвета официално предложение за изменение на Правилника. Това предложение предвижда по-специално нова кариерна система. На успелите кандидати от този конкурс би могло да се предложи назначение въз основа[та] на разпоредбите на изменения Правилник след приемането на същия от Съвета. Съобразно условията, установени в приложение ХІІІ, раздел 2, членове 11 и 12 от изменения правилник, степените В 5 и В 4 ще бъдат заменени през преходния период от 1 май 2004 г. до 30 април 2006 г. със степен В*3, а след тази дата — с AST 3.“
Обстоятелства в основата на спора
5 Жалбоподателят е успял кандидат на конкурс ЕPSO/B/23/04.
6 След вписването му в списъка с подходящи кандидати, съставен през декември 2005 г. от конкурсната комисия на EPSO/B/23/04, жалбоподателят е назначен с решение на ОН от 28 юни 2006 г. като длъжностното лице в срок за изпитване от функционална група AST, степен 4, втора стъпка, считано от 16 септември 2006 г., с място на работа към СИЦ в Института за радиоактивните елементи в Карлсруе (Германия). На 18 юли 2006 г. жалбоподателят потвърждава получаването на това решение, като твърди, че е запознат със същото по електронен път на 6 юли 2006 г.
7 Жалбоподателят встъпва в длъжност не на 16 септември 2006 г., а на 1 октомври същата година.
8 С обжалваното решение, което отменя и замества решението от 28 юни 2006 г., жалбоподателят е класиран във функционална група AST, степен 3, втора стъпка, считано от 1 октомври 2006 г. Този акт му е връчен лично на 19 октомври 2006 г.
9 С електронно съобщение от 7 ноември 2006 г., регистрирано на същата дата в отдел „Жалби“ на ГД „Персонал и администрация“, жалбоподателят внася жалба срещу решението на основание член 90, параграф 2 от Правилника. В нея жалбоподателят изтъква по същество, че прекласирането му три дни след встъпването му в длъжност го е поставила „пред свършен факт“ и че е напуснал предишната си работа, за да бъде назначен на степен AST 4, втора стъпка.
10 На 15 декември 2006 г. три други длъжностни лица — г‑н В., г‑н Н. и г‑н L., които са назначени в Института за радиоактивните елементи и чиято степен също е била променена от AST 4 на AST 3, също внасят жалба срещу засягащите ги решения за прекласирането.
11 С решение от 5 март 2007 г. ОН отхвърля жалбата на жалбоподателя. За разлика от това ОН удовлетворява жалбите на горепосочените три други длъжностни лица.
Искания на страните
12 Жалбоподателят моли Съда:
– да приеме жалбата за допустима,
– да отмени решението от 5 март 2007 г., с което се отхвърля жалбата му по административен ред,
– да отмени обжалваното решение,
– да укаже на ОН последиците от отмяната на обжалваното решение по-специално по отношение на класирането му, на обратното действие на назначаването, считано от датата на встъпване в длъжност, на разликата във възнаграждението, на лихвите за забава и на повишаването в длъжност,
– да му присъди 1 EUR като символично обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
13 Комисията моли Съда на публичната служба:
– да отхвърли жалбата,
– да се произнесе по съдебните разноски.
От правна страна
А – По исканията, от една страна, за отмяна на решението от 5 март 2007 г. и от друга страна, Съдът на публичната служба да укаже последиците от отмяната на обжалваното решение
14 Независимо че исканията на жалбоподателя са насочени по-специално към отмяна на решението на ОН от 5 март 2007 г., отхвърлящо жалбата, внесена на 7 ноември 2006 г. на основание член 90, параграф 2 от Правилника, съобразно трайната съдебна практика в резултат на настоящата жалба Съдът на публичната служба е сезиран да се произнесе по увреждащия акт, обжалван по административен ред (вж. по-специално в този смисъл Решение на Съда от 17 януари 1989 г. по дело Vainker/Парламент, 293/87, Recueil, стр. 23, точка 8; Решение на Съда на публичната служба от 14 ноември 2006 г. по дело Chatziioannidou/Комисия, F‑100/05, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑129 и II‑A‑1‑487, точка 24). Следователно с настоящата жалба се цели отмяната на обжалваното решение от 4 октомври 2006 г., с което жалбоподателят се прекласира в степен AST 3, втора стъпка, след като първоначално е бил назначен в степен AST 4, втора стъпка.
15 Ето защо искането, което формално е насочено към решението за отхвърляне на жалбата по административен ред, трябва да се разглежда като насочено и срещу обжалваното решение, като се слива с основното искане за отмяна на това решение.
16 На второ място, жалбоподателят моли Съда на публичната служба да укаже последиците, до които ще доведе евентуална отмяна на обжалваното решение.
17 В това отношение е достатъчно да напомним, че Съдът на публичната служба няма право да дава разпореждания на общностна институция (вж. по-специално Решение на Първоинстанционния съд от 27 юни 1991 г. по дело Valverde Mordt/Съд, Т‑156/89, Recueil, стр. ІІ‑407, точка 150; Решение на Съда на публичната служба от 13 декември 2006 г. по дело De Brito Sequeira Carvalho/Комисия, F‑17/05, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑1‑49 и II‑A‑1‑577, точка 134), освен уреденото в член 233 ЕО общо задължение за институцията, чийто акт е бил отменен, да предприеме необходимите мерки за изпълнение на решението за отмяна.
18 Следователно искането за постановяване на разпореждане е недопустимо и съответно следва да бъде отхвърлено.
1. По допустимостта на жалбата за отмяна
а) Доводи на страните
19 Комисията отбелязва, че основен довод в жалбата по административен ред е, че жалбоподателят е приел предложението за назначаване на степен AST 4. Изразът „оправдани правни очаквания“ не е бил използван в жалбата, но институцията признава, че намерението на жалбоподателя е било да се позове на него.
20 В жалбата по административен ред не ставало въпрос също и за евентуално нарушение на равното третиране. Комисията признава обаче, че жалбоподателят можел да изтъкне този аспект едва след като получел отговор на жалбата си по административен ред и след като е имал възможност да го сравни с отговорите, дадени на другите три длъжностни лица, внесли подобни жалби. При тези условия Комисията счита, че е разумно от жалбоподателя да не се изисква точното спазване на правилото за съгласуваност между жалбата по административен ред и тази пред Съда на публичната служба.
21 Според жалбоподателя от съдебната практика произтича, че член 91, параграф 2 от Правилника няма за цел да обвърже строго и окончателно с евентуална съдебна фаза на производството, след като жалбата пред Съда не води до промяна нито в основанието, нито в предмета на жалбата по административен ред (Решение на Съда от 7 май 1986 г. по дело Rihoux и др./Комисия, 52/85, Recueil, стр. 1555, точка 12). По този начин исканията в жалбата можели да бъдат развити пред общностния съд чрез посочване на правни основания и доводи, които не било задължително да са включени в жалбата по административен ред, но следвало да са тясно свързани с нея (Решение по дело Rihoux и др./Комисия, посочено по-горе, точка 13).
22 Жалбоподателят напомня също, че в Решение от 14 март 1989 г. по дело Del Amo Martinez/Парламент (133/88, Recueil, стр. 689, точка 11) Съдът подчертал, че тъй като досъдебната процедура има неформален характер и заинтересованите страни обикновено участват в този етап без съдействието на адвокат, администрацията не трябва да тълкува ограничително жалбите по административен ред, а обратно — трябва да ги разглежда в широкия им смисъл.
23 В настоящия случай обаче жалбоподателят отбелязва, че е внесъл жалбата си по административен ред без съдействието на адвокат и че в нейна подкрепа е изтъкнал грешка при прекласирането, доколкото бил поставен пред свършен факт и не бил назначен на степента, която го е мотивирала да напусне предходната си длъжност. Изложените в подкрепа на жалбата до Съда правни основания следвало да бъдат приети за допустими, тъй като били тясно свързани с тази част от исканията.
б) Съображения на Съда на публичната служба
24 Според трайната съдебна практика петитумът в жалбите от длъжностни лица до Съда не само трябва да има същия предмет като петитума в предшестващата ги жалба по административен ред, но и да съдържа искания на същото основание като това в жалбата по административен ред (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 16 септември 1998 г. по дело Rasmussen/Комисия, Т‑193/96, Recueil FP, стр. І‑А‑495 и ІІ‑1495, точка 47; Решение на Съда на публичната служба от 21 февруари 2008 г. по дело Putterie-De-Beukelaer/Комисия, F‑31/07, все още непубликувано в Сборника, предмет на висящо производство по жалба пред Първоинстанционния съд, дело Т‑160/08 Р, точка 43). Тези искания обаче могат да бъдат развити чрез излагане на правни основания и доводи, които не е задължително да са били включени в жалбата по административен ред, но са тясно свързани с нея (Решение на Съда от 23 април 2002 г. по дело Campogrande/Комисия, С‑62/01 Р, Recueil, стр. І‑3793, точка 34; Решение на Първоинстанционния съд от 3 март 1993 г. по дело Booss и Fischer/Комисия, Т‑58/91, Recueil, стр. ІІ‑147, точка 83 и Решение от 8 юни 1995 г. по дело Allo/Комисия, Т‑496/93, Recueil FP, стр. І‑А‑127 и ІІ‑405, точка 26; Определение на Първоинстанционния съд от 9 септември 2003 г. по дело Vranckx/Комисия, Т‑293/02, Recueil FP, стр. І‑А‑187 и ІІ‑947, точка 41; Решение на Първоинстанционния съд от 13 юли 2006 г. по дело Vounakis/Комисия, Т‑165/04, Recueil FP, стр. ІІ‑A‑2‑735, точка 27).
25 В настоящия случай е безспорно, че жалбата по административен ред и жалбата пред Съда имат за предмет решението за прекласиране с обратна сила на жалбоподателя в степен AST 3, втора стъпка, след като към момента на назначаването заинтересованото лице е било класирано в степен AST 4, втора стъпка. Освен това исканията, съдържащи се в жалбата до Съда, почиват върху същите основания, както исканията в жалбата по административен ред, а именно върху обстоятелството, че жалбоподателят е бил лишен от степента, заради която твърди, че е напуснал предходната си работа и че е бил поставен пред свършен факт. Следователно правното основание, изведено от нарушение на принципа за защита на оправданите правни очаквания, е тясно свързано с тези искания в жалбата.
26 Нещо повече, както признава Комисията, именно отговорът на ОН на жалбата по административен ред на жалбоподателя, сравнен с отговора, даден по жалбите на г‑н В., г‑н Н. и г‑н L., е накарал заинтересованото лице да изтъкне в жалбата си до Съда правно основание, изведено от нарушението на принципите на равно третиране и на недопускане на дискриминация.
27 От гореизложеното следва, че твърдението за липса на процесуална предпоставка, което Комисията изтъква срещу искането за отмяна, или най-малкото във връзка с което изразява съмнение, трябва да бъде отхвърлено.
2. По съществото на жалбата за отмяна до Съда
28 В подкрепа на жалбата си до Съда жалбоподателят посочва две правни основания, изведени, от една страна, от нарушение на принципите на равно третиране и на недопускане на дискриминация, а от друга страна, от явна грешка в преценката, както и от нарушение на принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания.
29 На първо място следва да се разгледа второто правно основание.
а) По второто правно основание, изведено от явната грешка в преценката, както и от нарушение на принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания
Доводи на страните
30 В рамките на второто си правно основание жалбоподателят първо напомня, че съгласно трайната съдебна практика оттеглянето на незаконосъобразен акт е допустимо, ако е извършено в разумен срок и ако институцията, която е автор на акта, достатъчно е взела предвид в каква степен е било възможно адресатът на акта да разчита на неговата законосъобразност. Ако тези условия не са спазени, оттеглянето противоречи на принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания и трябва да бъде отменено (Решение на Съда от 26 февруари 1987 г. по дело Consorzio Cooperative d’Abruzzo/Комисия, 15/85, Recueil, стр. 1005, точки 12 и 17).
31 В настоящия случай ОН, от една страна, бил допуснал грешка в преценката, като при отчитане на разумния срок приел за отправна точка датата на съобщаване на решението за назначаване, а именно 6 юли 2006 г., а не датата на приемане на първото решение за назначаване — 28 юни 2006 г.
32 Въпреки че моментът, който следвало да се вземе предвид при преценката за възникването на оправдани правни очаквания, действително бил моментът на съобщаване на акта или на запознаване с него, според жалбоподателя същото не можело да се приеме, когато ставало въпрос за преценка на срока, с който администрацията разполага, за да оттегли даден незаконосъобразен акт. В действителност този срок не бил в зависимост от съобщаването на заинтересованото лице на незаконосъобразния акт, а течал между постановяването на акта и неговото оттегляне, независимо от съобщаването му, което било формално изискване по отношение на адресата на акта.
33 Следователно периодът, който следвало да се вземе предвид при определянето на разумния срок, в конкретния случай бил периодът от датата на приемане на първоначалния акт за назначаване (28 юни 2006 г.) до датата на оттеглянето на този акт (4 октомври същата година), т.е. период от три месеца и седем дни.
34 От друга страна, жалбоподателят упреква ОН, че е приел за разумен по смисъла, влаган от съдебната практика, по-дългият от три месеца срок, в рамките на който е извършено оттеглянето на решението от 28 юни 2006 г.
35 В действителност съгласно съдебната практика разумният характер на срока се преценява в зависимост от обстоятелствата, присъщи на всяко дело, и по-специално от значимостта на спора за заинтересованото лице, от сложността на делото, както и от поведението на участващите страни (Решение на Съда от 15 октомври 2002 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, C‑238/99 Р, С‑244/99 Р, С‑245/99 Р, С‑247/99 Р, С‑250/99 Р—С‑252/99 Р и С‑254/99 Р, Recueil, стр. I‑8375, точка 187; Решение на Първоинстанционния съд от 5 октомври 2004 г. по дело Eagle и др./Комисия, T‑144/02, Recueil, стр. II‑3381, точка 66).
36 В настоящия случай, доста преди назначаването на жалбоподателя на 28 юни 2006 г. администрацията приела трите акта за назначаване на г‑н B., г‑н H. и г‑н L., съответно на 7 април, на 2 май и на 12 май 2006 г., които съдържали същата грешка при класирането, така че по-дълъг от три месеца срок между акта за назначаване на жалбоподателя от 28 юни 2006 г. и оттеглянето му на 4 октомври същата година очевидно не бил разумен с оглед на разглежданите обстоятелства, и по-специално с оглед на значимостта за заинтересованото лице на класирането му в по-ниска степен.
37 Жалбоподателят иска от Комисията също да изясни защо, ако в случая приемала четири месеца за разумен срок, оттеглила решението си за прекласирането на г‑н L. В действителност, ако следваме разсъжденията на Комисията, според които разумният срок за оттегляне на незаконосъобразен акт тече от съобщаването на акта до неговото оттегляне, ОН бил спазил разумния срок от четири месеца за оттегляне на първоначалния акт за назначаване на г‑н L., тъй като от съобщаването на посочения акт до оттеглянето му са изтекли 3 месеца и 23 дни. Оттук следвало, че администрацията третирала по различен начин жалбоподателя и неговия колега г‑н L.
38 На последно място, жалбоподателят се позовава на нарушение на принципа на защита на оправданите правни очаквания, доколкото след като се запознал с решението за назначаване от 28 юни 2006 г., той можел легитимно да разчита на привидната законосъобразност на този акт и да претендира за оставането му в сила. Дори да е вярно, че обявлението за конкурса в бележка под линия уведомява за „предложение [на Комисията] за изменение на Правилника“, въвеждащо „нова кариерна система“, използваната формулировка (а именно, че „на успелите кандидати от този конкурс би могло да се предложи назначение въз основа на разпоредбите на изменения Правилник […]) можела според жалбоподателя да се тълкува в смисъл, че съществува само възможност за назначаване на основание на разпоредбите на изменения Правилник.
39 В самото начало Комисията отбелязва, че в обявлението за конкурса на кандидатите в спорния конкурс специално било обърнато внимание върху обстоятелството, че в случай на назначаване ще бъдат класирани в степен В*3 или евентуално в степен AST 3. Първоначалното решение за назначаване на степен AST 4 било прието единствено поради грешка на Института за радиоактивните елементи, която била открита в края на септември 2006 г. от отдела за човешки ресурси на СИЦ. Тази грешка била очевидна. След установяването ѝ генералният директор на СИЦ приел незабавно, на 4 октомври 2006 г., решение за поправка, съобщено на жалбоподателя на 19 октомври същата година по време на разговор, в рамките на който той бил уведомен за финансовите последствия, както и за възможностите за обжалване.
40 Комисията напомня, че съгласно съдебната практика, когато даден акт е незаконосъобразен, институцията, която е негов автор, има право в разумен срок да го оттегли с обратно действие (Решение на Съда от 3 март 1982 г. по дело Alpha Steel/Комисия, 14/81, Recueil, стр. 749, точка 10, Решение по дело Consorzio Cooperative d’Abruzzo/Комисия, посочено по-горе, точка 12, Решение от 20 юни 1991 г. по дело Cargill/Комисия, С‑248/89, Recueil, стр. І‑2987, точка 20; Решение на Първоинстанционния съд от 5 декември 2000 г. по дело Gooch/Комисия, Т‑197/99, Recueil FP, стр. І‑А‑271 и ІІ‑1247, точка 53).
41 В дадения случай обаче незаконосъобразността, която жалбоподателят изглежда не оспорва, била очевидна от самия прочит на член 13 от приложение ХІІІ към Правилника.
42 По отношение на разумния срок Комисията изтъква, че съгласно съдебната практика определящият момент за преценката относно възникването на оправдани правни очаквания у адресата на административен акт е датата на съобщаване на този акт, а не датата на приемане на същия (Решение на Съда от 17 април 1997 г. по дело De Compte/Парламент, С‑90/95 Р, Recueil, стр. І‑1999, точка 35; Решение на Първоинстанционния съд от 27 ноември 1997 г. по дело Pascall/Комисия, Т‑20/96, Recueil FP стр. І‑А‑361 и ІІ‑977, точка 79). Оттук следва, че не можело да има такива правни очаквания, ако самият жалбоподател не знаел за съществуването на акта, за който се предполагало, че ги поражда. В този смисъл моментът, в който се накърнявали правните очаквания, трябвало да бъде моментът на съобщаването на втория акт, с който се оттегля първият.
43 Комисията счита също, че срокът за оттегляне на първоначалния акт за назначаване при всички положения е започнал да тече от 18 юли 2006 г. — датата, на която жалбоподателят е потвърдил получаването на първия акт за назначаване (или 6 юли 2006 г. — датата на изпращането на акта по електронен път). Периодът, в който актът можел да бъде оттеглен, бил приключил на 19 октомври същата година, със съобщаването на решението за оттегляне на първия незаконосъобразен акт.
44 Това становище било в съответствие с подхода, възприет в член 90, параграф 2, второ тире от Правилника при определянето на началния момент на срока за обжалване по административен ред на индивидуалните актове, като този срок тече, „от датата на съобщаване на решението на засегнатото от него лице, но не по-късно от датата на получаване на уведомителното писмо“.
45 Освен това Комисията счита, че срок от три месеца и един ден е разумен. Тя изтъква, че разумният характер на даден срок трябва да се преценява с оглед обстоятелствата по случая и че в това отношение срокът за обжалване по административен ред или пред Съда на публичната служба би могъл действително да послужи като отправна точка, за да се прецени дали срокът за оттегляне на даден правопораждащ акт е разумен или не.
46 Въпреки че някои съдебни решения по спорове в други области на общностното право възприемат срок от порядъка по-скоро на два месеца, според Комисията това е защото те се ръководят от двумесечния срок за обжалване по член 230 ЕО. От тази съдебна практика Комисията прави извода, че разумният срок за оттегляне би трябвало до известна степен да превишава приложимия срок за обжалване по съдебен ред.
47 В областта на публичната служба съществувал друг, в още по-голяма степен относим срок, а именно срокът, който е предвиден за отговор от ОН на жалба по административен ред, определен от член 90, параграф 2 in fine от Правилника на четири месеца. Този срок, който е по-дълъг за ОН, отколкото за длъжностното лице, отчитал обстоятелството, че за разлика от всяко отделно длъжностно лице институцията трябвало да разглежда едновременно множество случаи, изискващи многобройни вътрешни консултации (вж. в този смисъл Решение по дело Alpha Steel/Комисия, посочено по-горе, точка 12).
48 Основният извод, който прави Комисията, е че срокът, който трябва да се вземе предвид, е от 18 юли 2006 г. (или дори от 6 юли 2006 г.) до 19 октомври същата година и че в светлината на съдебната практика това е разумен срок. Тя добавя, че срокът по случая на г‑н L. съвсем не е 3 месеца и 23 дни (считано от потвърждението за получаването на първоначалния акт), а 4 месеца и 5 дни (считано от датата на съобщаването му), и следователно е по-дълъг от служещия за отправна точка срок от 4 месеца. Според самия жалбоподател обаче този срок е само 3 месеца и 13 дни. В този смисъл доводът фактически бил неоснователен.
49 При условията на евентуалност Комисията счита, че дори срок от малко над 3 месеца да трябва да се разглежда като прекомерен, следва да се има предвид обстоятелството, че видно от член 3 от Правилника решението за назначаване обикновено се приема на една дата, но влиза в сила на друга.
50 От това Комисията прави извода, че в отклонение от посоченото общо правило, според което се взема предвид датата на съобщаването на акта, оправданите правни очаквания възникват едва в момента на влизане в сила на решението, тъй като такива очаквания могат да съществуват единствено когато заинтересованото лице реално е поставено в създаденото с решението за назначаване положение. В дадения случай това положение възникнало едва на 1 октомври 2006 г. — действителната дата на встъпване в длъжност на жалбоподателя. Според този анализ срокът между възникването на оправданите правни очаквания и деня на съобщаване на оттеглянето бил само две седмици и пет дни (от 1 до 19 октомври 2006 г.). Такъв срок бил далеч по-кратък от срока, разглеждан като разумен.
Преценка на Съда на публичната служба
51 В самото начало следва да се напомни, че оттеглянето с обратно действие на административен акт, с който се създават права, обикновено е подчинено на много стриктни условия (вж. Решение на Съда от 9 март 1978 г. по дело Herpels/Комисия, 54/77, Recueil стр. 585, точка 38 и Решение по дело De Compte/Парламент, посочено по-горе, точка 35). В този смисъл съгласно трайната съдебна практика дори на всяка общностна институция, която установи, че приет от нея акт е незаконосъобразен, да следва да се признае правото да го оттегли в разумен срок и с обратно действие, това право може да бъде ограничено от необходимостта да се спазва принципът на оправданите правни очаквания на лицето, което се ползва от акта и което е можело да разчита на неговата законосъобразност (Решение по дело Alpha Steel/Комисия, посочено по-горе, точки 10—12, Решение по дело Consorzio Cooperative d’Abruzzo/Комисия, посочено по-горе, точки 12—17, Решение по дело Cargill/Комисия, посочено по-горе, точка 20, Решение на Съда от 20 юни 1991 г. по дело Cargill, С‑365/89, Recueil, стр. І‑3045, точка 18 и Решение по дело De Compte/Парламент, посочено по-горе, точка 35; Решение на Първоинстанционния съд от 27 септември 2006 г. по дело Kontouli/Съвет, Т‑416/04, Recueil FP, стр. ІІ‑А‑2‑897, точка 161).
52 Тази съдебна практика налага следните уточнения.
– По оправданите правни очаквания
53 На първо място, по отношение на зачитането на оправданите правни очаквания от съдебната практика следва, че определящият момент за преценката относно възникването на такива правни очаквания у адресата на даден административен акт е съобщаването на акта, а не датата на приемането или на оттеглянето му (Решение по дело De Compte/Парламент, посочено по-горе, точка 36, Решение по дело Kontouli/Съвет, посочено по-горе, точка 162).
54 Освен това лицето, което се ползва от акта, не може да се позове на оправдани правни очаквания, когато е предизвикало приемането на акта чрез неверни или непълни данни (Решение на Съда от 22 март 1961 г. по дело Snupat/Haute Autorité, 42/59 и 49/59, Recueil, стр. 99 и 160, Решение от 12 юли 1962 г. по дело Koninklijke Nederlandsche Hoogovens en Staalfabrieken/Haute Autorité, 14/61, Recueil, стр. 485 и 516 и Решение по дело De Compte/Парламент, посочено по-горе, точка 37, Решение по дело Kontouli/Съвет, посочено по-горе, точка 163).
55 Специално във връзка с оттеглянето с обратно действие на акт, който е създал субективни права или сходни преимущества в полза на длъжностно лице, следва да се добави, че условието за съществуване на оправдани правни очаквания у лицето, което се ползва от споменатия акт, трябва да се счита за неизпълнено, когато нередността, налагаща оттеглянето, не е можела да убегне от вниманието на длъжностно лице, което с оглед на възможностите си за извършване на необходимите проверки полага обикновено дължимата грижа, без по този начин да се освобождава от всяко усилие за разсъждение и контрол.
56 В това отношение водеща следва да е съдебната практика относно условията за възстановяване на неоснователно платеното от администрацията, уредени в член 85, първа алинея от Правилника, и по-специално условието неправомерността на плащането да е толкова явна, че получателят да не е могъл да не знае за нея (Решение на Първоинстанционния съд от 24 февруари 1994 г. по дело Stahlschmidt/Парламент, Т‑38/93, Recueil FP, стр. І‑А‑65 и ІІ‑227, точка 19, Решение от 5 ноември 2002 г. по дело Ronsse/Комисия, Т‑205/01, Recueil FP, стр. І‑А‑211 и ІІ‑1065, точка 47, Решение от 15 юли 2004 г. по дело Gouvras/Комисия, Т‑180/02 и Т‑113/03, Recueil FP, стр. І‑А‑225 и ІІ‑987, точка 110 и Решение от 16 май 2007 г. по дело F/Комисия, Т‑324/04, все още непубликувано в Сборника, точка 142). В действителност тези условия разкриват точно необходимостта от зачитане на оправданите правни очаквания на лицето, което се ползва от акта, доколкото то би могло да разчита на законосъобразността на същия.
57 В дадения случай обявлението за конкурса съдържа бележка под линия, възпроизведена в точка 4 от настоящото решение.
58 Самият прочит на тази бележка под линия би трябвало да накара всяко положило обикновено дължимата грижа длъжностно лице, успял кандидат от конкурса EPSO/В/23/04, да си зададе въпроса за правомерността на класирането при назначаването му, в случай че това класиране не съответства в степен В*3 или в степен AST 3. Още повече че Съветът на Европейския съюз е одобрил измененията в Правилника на 22 март 2004 г., които са публикувани в Официален вестник на Европейския съюз на 27 април същата година, докато в обявлението за конкурса, публикувано на 31 март 2004 г., е предвидено подаването на кандидатурите най-късно до 30 април 2004 г. Това означава, че към тази дата не е съществувала никаква несигурност относно приложимостта на изменения правилник, и по-специално на приложение ХІІІ от него, по отношение на назначаването на успелите кандидати на посочения конкурс.
59 При това положение дори да се предположи, че не е можел да определи с точност обхвата на допуснатата от администрацията грешка, у жалбоподателя естествено е трябвало да възникнат съмнения относно основателността на даденото решение, така че най-малкото е трябвало да уведоми администрацията, която да извърши необходимите проверки (вж. по аналогия Решение на Първоинстанционния съд от 17 януари 2001 г. по дело Kraus/Комисия, Т‑14/99, Recueil FP, стр. І‑А‑7 и ІІ‑39, точка 41 и Решение по дело F/Комисия, посочено по-горе, точка 157).
60 Освен това, що се отнася до довода на жалбоподателя, според който нередността четирикратно била убягнала от вниманието на самата администрация, след като засягала също г‑н В., г‑н Н. и г‑н L., следва да се подчертае, че в дадения случай не става дума да се определи дали грешката е можела да убегне от вниманието на администрацията, а да се провери дали заинтересованото лице е можело да разчита на законосъобразността на първоначалното му класиране. Освен това положението, в което се намира администрация, натоварена с хиляди административни решения от всякакъв род, не може да се сравнява с положението на длъжностно лице, което има личен интерес да провери класирането при назначаването си в степен и стъпка (вж. по аналогия Решение на Съда от 11 юли 1979 г. по дело Broe/Комисия, 252/78, Recueil, стр. 2393, точка 11).
61 От това следва, че на 6 юли 2006 г., когато е получил уведомително писмо за решението от 28 юни 2006 г., жалбоподателят не е можел да разчита на привидната законосъобразност на този акт. Следователно той не може на основание само на този факт да претендира за наличието на оправдани правни очаквания за такава законосъобразност.
– По баланса на интереси
62 На второ място, дори при наличието на оправдани правни очаквания у адресата на незаконосъобразния акт от съдебната практика следва, че безспорен обществен интерес, и по-специално интересът от добро управление и от защита на финансовите средства на институцията, може да има предимство пред интереса на лицето, което се ползва от акта, от запазване на положението, което същото лице може да разглежда като стабилно (вж. в този смисъл Решение по дело Snupat/Haute Autorité, посочено по-горе, точка 159, Решение по дело Koninklijke Nederlandsche Hoogovens en Staalfabrieken/Haute Autorité, посочено по-горе, точка 518, Решение по дело De Compte/Парламент, посочено по-горе, точка 39 и Решение на Съда от 17 юли 1997 г. по дело Affish, С‑183/95, Recueil, стр. І‑4315, точка 57 и цитираната съдебна практика; Решение по дело Kontouli/Съвет, посочено по-горе точка 167). Този баланс на интереси следва да се има предвид и при преценката на разумния характер на срока за оттегляне, както следва от точка 67 от настоящото решение.
– По разумния срок
63 На трето място, от трайната съдебна практика следва, че оттеглянето на незаконосъобразен административен акт трябва да се извърши в разумен срок (Решение по дело De Compte/Парламент, посочено по-горе, точка 35, Решение по дело Pascall/Комисия, посочено по-горе, точки 72 и 77, Решение по дело Gooch/Комисия, посочено по-горе, точка 53 и Решение по дело Kontouli/Съвет, посочено по-горе, точка 161).
64 В самото начало е важно да се подчертае, че след измененията в Правилника член 85, втора алинея от него предвижда „[и]скът за възстановяване […] да бъде предявен не по-късно от пет години от датата на изплащане на сумата“, освен ако администрацията докаже наличието на измама от страна на получателя.
65 Въпреки това член 85, втора алинея от Правилника не може да се тълкува в смисъл, че при определени условия администрацията би могла да е в състояние да оттегли всеки незаконосъобразен акт въз основа на неоснователно платени суми, дори и да е бил приет преди повече от пет години.
66 В действителност член 85 от Правилника засяга само условията, при които неоснователно платена от администрацията на длъжностно лице сума може да бъде възстановена, каквото и да е основанието за неправомерното плащане, но няма за цел да урежда самото оттегляне на незаконосъобразни актове, което задължително предхожда всяко възстановяване на неоснователно платени суми.
67 Що се касае до оттеглянето на административен акт, от съдебната практика следва, че разумният характер на срока се преценява в зависимост от присъщи на всяко дело обстоятелства, и по-специално от значимостта на спора за заинтересованото лице, от сложността на делото, както и от поведението на участващите страни (Решение по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, посочено по-горе, точка 187, Решение по дело Eagle и др./Комисия, посочено по-горе, точка 66). Следва също да се взема предвид дали разглежданият акт създава субективни права, както и балансът на интересите (вж. в този смисъл Решение по дело Snupat/Haute Autorité, посочено по-горе, точка 159 и Решение по дело Koninklijke Nederlandsche Hoogovens en Staalfabrieken/Haute Autorité, посочено по-горе, точка 520), които в случая са интересът на лицето, което се ползва от акта, от запазването на положение, което е можело да разглежда като стабилно, и интересът на администрацията да даде предимство на законосъобразността на индивидуалните актове, както и да защити финансовите средства на институцията.
68 С оглед гореизложеното срок за оттегляне, съответстващ на тримесечния срок за обжалване, предвиден в член 91, параграф 3 от Правилника, по принцип следва да се счита за разумен.
69 Що се касае до начина на изчисляване на срока за оттегляне, за да се прецени дали същият има разумен характер, след като този срок е наложен на самата администрация, за начален момент следва да се счита датата на приемане на акта, който тя възнамерява да оттегли.
70 В дадения случай от 28 юни 2006 г., когато е прието първоначалното класиране, до 19 октомври 2006 г., когато жалбоподателят е уведомен, че администрацията счита това решение за незаконосъобразно, са изтекли 3 месеца и 21 дни. Няколко обстоятелства следва да бъдат взети предвид:
– на първо място, видно от точки 57—61 от настоящото решение, жалбоподателят не е показал дължимото поведение, като се е въздържал да поиска от администрацията да извърши необходимите проверки с оглед на съдържанието на бележката под линия в обявлението за конкурса,
– на второ място, решението за класиране на етапа на назначаването представлява решение от съществено значение за цялостното развитие на кариерата на заинтересованото лице, което дава предимство на нуждата от спазване на принципа на законосъобразност пред нуждата от спазване на принципа на правна сигурност, който не би могъл да се прилага безусловно,
– на трето място, член 13, параграф 1 от приложение ХІІІ към Правилника, който е правното основание на обжалваното решение, е изключително ясен и недвусмислен,
– на четвърто място, решението за първоначалното класиране всъщност влиза в сила едва на 1 октомври 2006 г., така че произвежда действие само за много кратък период от 19 дни.
71 При тези обстоятелства срокът, в който Комисията е оттеглила решението от 28 юни 2006 г., отчитан от тази дата, следва да се приеме за разумен дори и да надвишава малко срока за обжалване, предвиден в член 91, параграф 3 от Правилника.
– По правото на защита
72 На последно място, съгласно трайната съдебна практика във всяко производство срещу лице, което може да завърши с увреждащ го акт, спазването на правото на защита представлява основен принцип на общностното право и трябва да бъде гарантирано дори когато липсва всякаква правна уредба на разглежданото производство (вж. по-специално Решение на Съда от 10 юли 1986 г. по дело Белгия/Комисия, 234/84, Recueil стр. 2263, точка 27, Решение от 5 октомври 2000 г. по дело Германия/Комисия, С‑288/96, Recueil, стр. І‑8237, точка 99 и Решение от 9 ноември 2006 г. по дело Комисия/De Bry, С‑344/05 Р, Recueil, стр. І‑10915, точка 37; Решение на Първоинстанционния съд от 8 март 2005 г. по дело Vlachaki/Комисия, Т‑277/03, Recueil FP, стр. І‑А‑57 и ІІ‑243, точка 64).
73 Този принцип, който отговаря на изискванията за добра администрация, налага засегнатото лице да бъде в състояние ефективно да изложи своята гледна точка относно всички обстоятелства, които биха могли да се изтъкнат в негова вреда в бъдещия акт (вж. в този смисъл Решение по дело Белгия/Комисия, посочено по-горе, точка 27; Решение на Съда от 3 октомври 2000 г. по дело Industrie des poudres sphériques/Съвет, С‑458/98 Р, Recueil, стр. І‑8147, точка 99 и Решение по дело Комисия/De Bry, посочено по-горе, точка 38; Решение на Първоинстанционния съд от 23 април 2002 г. по дело Campolargo/Комисия, Т‑372/00, Recueil FP, стр. І‑А‑49 и ІІ‑223, точка 31 и Решение по дело Vlachaki/Комисия, посочено по-горе, точка 64).
74 В това отношение член 41, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, прогласена в Ница на 7 декември 2000 г. (ОВ С 364, стр. 1), гласи, че правото на добра администрация „включва по-специално:
– правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него,
[…]“.
75 Както е посочено в преамбюла на Хартата обаче, основната ѝ цел е да потвърди отново „правата, които произтичат по-специално от общите за държавите членки конституционни традиции и международни задължения, от Договора за ЕС и Договорите на Общността, от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от приетите от Съюза и от Съвета на Европа социални харти, както и от практиката на Съда […] и на Европейския съд за правата на човека“ (вж. в този смисъл Решение на Съда от 27 юни 2006 г. по дело Парламент/Съвет, С‑540/03, Recueil, стр. І‑5769, точка 38).
76 Нещо повече, прогласявайки тържествено Хартата на основните права на Европейския съюз, Европейският парламент, Съветът и Комисията със сигурност възнамеряват да ѝ бъде признато особеното значение, което обстоятелство следва да се вземе предвид в настоящия случай при тълкуването на разпоредбите на Правилника и Условията за работа на другите служители на Общностите (Решение на Съда на публичната служба от 26 октомври 2006 г. по дело Landgren/ETF, F‑1/05, Recueil FP, стр. ІІ‑А‑1 459, точка 72, предмет на обжалване по дело Т‑404/06 Р, висящо пред Първоинстанционния съд).
77 Следва също да се подчертае, че спазването на правото на защита, и по-точно на правото на изслушване на длъжностно лице относно уличаващи го обстоятелства, които биха могли да послужат като основание за увреждащо го решение, представлява съществено изискване, за чието нарушаване Съдът може да следи служебно (вж. по аналогия Решение на Съда от 7 май 1991 г. по дело Interhotel/Комисия, С‑291/89, Recueil, стр. І‑2257, точка 14 и Решение от 2 април 1998 г. по дело Комисия/Sytraval et Brink’s France, С‑367/95 Р, Recueil, стр. І‑1719, точка 67; Решение на Първоинстанционния съд от 10 май 2001 г. по дело Kaufring и др./Комисия, Т‑186/97, Т‑187/97, Т‑190/97—Т‑192/97, Т‑210/97, Т‑211/97, Т‑216/97—Т‑218/97, Т‑279/97, Т‑280/97, Т‑293/97 и Т‑147/99, Recueil, стр. ІІ‑1337, точка 134; вж. също така Решение на Първоинстанционния съд от 15 март 2000 г. по дело Cimenteries CBR и др./Комисия, Т‑25/95, Т‑26/95, Т‑30/95—Т‑32/95, Т‑34/95—Т‑39/95, Т‑42/95—Т‑46/95, Т‑48/95, Т‑50/95—Т‑65/95, Т‑68/95—Т‑71/95, Т‑87/95, Т‑88/95, Т‑103/95 и Т‑104/95, Recueil, стр. ІІ‑491, точка 487).
78 Следователно Съдът на публичната служба може служебно да се произнесе дали в дадения случай Комисията е спазила правото на защита на жалбоподателя в рамките на административното производство, довело до приемането на обжалваното решение.
79 Следва обаче да се констатира, както признава и Комисията по време на съдебното заседание, че преди приемането на обжалваното решение на жалбоподателя не е била дадена възможност да изложи съображенията си и да предостави разяснения.
80 Поради това следва да се приеме, че Комисията е нарушила правото на защита на жалбоподателя.
81 Въпреки това от съдебната практика следва също, че не всяко нарушение на правото на защита се санкционира с отмяна на обжалвания акт. Такъв е случаят, когато незаконосъобразността на обжалвания акт не е повлияла върху съдържанието му (вж. в този смисъл Решение на Съда от 14 февруари 1990 г. по дело Франция/Комисия, С‑301/87, Recueil, стр. І‑307, точка 31, Решение от 21 март 1990 г. по дело Белгия/Комисия, С‑142/87, Recueil, стр. І‑959, точка 48, Решение по дело Германия/Комисия, посочено по-горе, точка 101 и Решение по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, посочено по-горе, точки 318 и 324).
82 В дадения случай обаче е безспорно, че представените пред Съда становища не съдържат никаква допълнителна информация в сравнение с тази, с която Комисията вече е разполагала и с която жалбоподателят е бил запознат. При тези условия обстоятелството, че не му е предоставена възможност да изложи доводите си преди приемането на обжалваното решение, не е от такова естество, че да повлияе върху съдържанието на това решение, което впрочем, както следва от горепосочените съображения, не би могло да е различно.
83 Ето защо следва да се направи изводът, че неспазването на правото на жалбоподателя да бъде изслушан преди приемането на обжалваното решение само по себе си не е достатъчно, за да обоснове отмяната на това решение.
84 Така или иначе администрацията е допуснала по този начин незаконосъобразност, представляваща грешка при изпълнение на служебните задължения, която може да е основание за обезщетение. Този въпрос ще бъде разгледан в точки 92—94 от настоящото решение.
85 Предвид гореизложеното второто правно основание следва да се отхвърли.
б) По първото правно основание, изведено от нарушение на принципите на равно третиране и на недопускане на дискриминация
86 Жалбоподателят отбелязва, че неговото положение не разкрива съществени разлики в сравнение с положението съответно на г‑н В., г‑н Н. и г‑н L:
– всички те са успели кандидати от конкурси — EPSO/B/23/04 (в случая на жалбоподателя и на г‑н Н. и г‑н L.) и EPSO/В/21/04 (в случая на г‑н В.) — които са били обявени за степен В 5/В 4,
– всички те са били погрешно класирани в нововъведена степен — на AST 4 (в случая на жалбоподателя и на г‑н L.) или в междинната степен В*4, заменена впоследствие от AST 4 (в случаите на г‑н В. и на г‑н Н.) — и са били назначени в Института за радиоактивните елементи,
– съответните актове за назначаването им са били отменени и заменени с решение на генералния директор на СИЦ от 4 октомври 2006 г., в което за всички тях е предвидено класиране във функционална група AST 3, втора стъпка.
87 При тези условия г‑н В., г‑н Н., г‑н L. и жалбоподателят са се намирали в подобно положение. Последният обаче е бил подложен на дискриминация спрямо другите три длъжностни лица, доколкото решението за прекласирането му в AST 3 е било оставено в сила, докато решенията за прекласирането на г‑н В., г‑н Н. и г‑н L. на същата степен били оттеглени и заменени с три решения за класирането им в степен AST 4. Особено явна била разликата в третирането между жалбоподателя и г‑н L., след като с оглед на доводите на Комисията по второто правно основание ОН бил приел в отговор на жалбата по административен ред на г‑н L., че срок от 3 месеца и 23 дни от съобщаването на първоначалния акт за класиране до съобщаването на обжалваното решение за оттегляне надхвърлял разумния срок.
88 В това отношение, както основателно отбелязва Комисията, дори да предположим, че едно от посочените от жалбоподателя длъжностни лица се е намирало по същество в същото положение като неговото и че като не е оттеглил първоначалния акт за класиране на жалбоподателя ОН е нарушил установените от съдебната практика условия, на които следва да се подчинява оттеглянето с обратна сила на незаконосъобразен административен акт, това обстоятелство не би могло само по себе си да е основание за това жалбоподателят да бъде третиран по същия начин, тъй като никой не може да се позовава в своя полза на незаконосъобразност, допусната в полза на другиго (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 3 март 1994 г. по дело Cortes Jimenez и др./Комисия, Т‑82/92, Recueil FP, стр. І‑А‑69 и ІІ‑237, точка 43, Решение от 22 февруари 2000 г. по дело Rose/Комисия, Т‑22/99, Recueil FP, стр. І‑А‑27 и ІІ‑115, точка 39 и Решение от 13 септември 2005 г. по дело Pantoulis/Комисия, Т‑290/03, Recueil FP, стр. І‑А‑241 и ІІ‑1123, точка 56; Решение на Съда на публичната служба от 28 юни 2006 г. по дело Grünheid/Комисия, F‑101/05, Recueil FP, стр. І‑А‑1‑55 и ІІ‑А‑1‑199, точка 140).
89 Следователно второто правно основание трябва да бъде отхвърлено.
Б – По искането за обезщетение
90 Жалбоподателят иска обезщетение за неимуществени вреди, които претендира, че е претърпял от прекласирането му от AST 4 на AST 3 вследствие на допусната от администрацията грешка. Освен това той изтъква, че това класиране в по-ниска степен е оставено в сила, докато решенията за прекласирането на другите трима негови колеги в сходно положение били оттеглени.
91 Жалбоподателят определя обезщетението за неимуществени вреди в символичния размер от 1 EUR.
92 В това отношение от точка 84 от настоящото решение е видно, че Комисията е допуснала служебна грешка, като не е изслушала жалбоподателя преди приемането на обжалваното решение, въпреки че неговите искания за отмяна са отхвърлени.
93 Безспорно е, че жалбоподателят е претърпял неимуществени вреди вследствие на усещането, че е бил поставен пред свършен факт, каквато формулировка той сам използва в жалбата си по административен ред от 7 ноември 2006 г. Тази формулировка предава точно последиците от нарушаване на правото на всеки да бъде изслушан преди приемането на индивидуален акт, който би могъл да има неблагоприятни последици за него.
94 Предвид обстоятелствата по делото, определяйки претърпяната вреда ex aequo et bono, Съдът на публичната служба преценява, че присъждането на сумата от 1 500 EUR представлява съразмерно обезщетение за жалбоподателя.
95 Следва обаче да се отхвърли искането за обезщетение, определено в символичния размер от 1 EUR, в частта, в която то е свързано с твърдяните закононарушения, които настоящото решение не санкционира.
По съдебните разноски
96 По силата на член 122 от Процедурния правилник разпоредбите на глава осма от дял II от този правилник относно съдебните разноски и разходите, свързани с производството, се прилагат само по отношение на делата, образувани пред Съда на публичната служба, считано от датата на влизане в сила на настоящия правилник, а именно от 1 ноември 2007 г. Съответните разпоредби на Процедурния правилник на Първоинстанционния съд продължават да се прилагат mutatis mutandis към висящите дела пред Съда на публичната служба преди тази дата.
97 По смисъла на член 87, параграфи 2 и 3 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Когато има няколко загубили делото страни, Първоинстанционният съд взема решение по разпределянето на съдебните разноски. Първоинстанционният съд може да разпредели съдебните разноски или да реши всяка страна да понесе направените от нея разноски, ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания или поради изключителни обстоятелства. Впрочем съгласно член 88 от този Правилник в спорове между Общностите и техни служители институциите понасят направените от тях разходи.
98 Доколкото жалбоподателят е спечелил делото частично, Съдът на публичната служба счита, че Комисията следва да бъде осъдена да понесе направените от нея съдебни разноски, както и една трета от разноските на жалбоподателя.
По изложените съображения
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)
реши:
1) Осъжда Комисията на Европейските общности да заплати на г‑н Bui Van сумата от 1 500 EUR като обезщетение.
2) Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.
3) Г‑н Bui Van понася две трети от направените от него съдебни разноски.
4) Комисията на Европейските общности понася направените от нея съдебни разноски и една трета от съдебните разноски на г‑н Bui Van.
Van Raepenbusch | Boruta | Kanninen |
Постановено в публично съдебно заседание в Люксембург на 11 септември 2008 година.
W. Hakenberg | | S. Van Raepenbusch |
Текстовете на настоящото решение и на цитираните в него решения на съдилищата на Общността, които все още не са публикувани в Сборника, са достъпни на уебсайта на Съда: www.curia.europa.eu