Настъпило ли е времето за реформа ?

Marc Jaeger, председател на Първоинстанционния съд

На 25 септември 2009 г. на организиран в Люксембург колоквиум Първоинстанционният съд на Европейските общности ще отбележи 20 години от своето създаване, или по-точно от встъпването в длъжност на първите си членове, които полагат клетва пред Съда на Европейските общности на 25 септември 1989 г. Едва достигнал възрастта на зрелостта, Първоинстанционният съд вече трябва да постави първите жалони на реформа, станала необходима поради систематичното увеличаване на броя разглеждани от него дела.

Създаването на Първоинстанционния съд бе решено от Съвета през октомври 1988 г. и преследваше тройна цел: да предостави на европейската правосъдна система орган, предназначен да разглежда искове или жалби, изискващи задълбочено проучване на комплексни обстоятелства; да установи двустепенно правораздаване с оглед подобряване защитата на правните субекти; да позволи на Съда да се съсредоточи върху основната си дейност, а именно осигуряването на еднакво тълкуване на общностното право. По този начин първоначално на Първоинстанционния съд беше възложена задачата да разглежда по-специално спорове в областта на правото на конкуренцията.

С течение на годините тези компетенции постепенно бяха разширени и днес Първоинстанционният съд разглежда - с няколко изключения - всички искове или жалби, подадени от частни лица, предприятия и държави-членки срещу решенията, приети от институциите и органите на Европейския съюз. Като първа инстанция - тъй като остава подчинен на касационен контрол от страна на Съда по въпросите на тълкуване на правото - Първоинстанционният съд има основната функция да осигурява спазването на правото от органите за вземане на решения на Съюза (по-специално Комисията) в значителен брой области. Става въпрос, разбира се, за правото на конкуренцията, което се изразява във възпрепятстване на предприятията да възприемат увреждащи потребителя форми на поведение. Някои скорошни правни спорове в тази област във връзка с отрасъла на информатиката, звукозаписната индустрия или въздушния транспорт получиха съществен отзвук. Ако се вземат предвид също така контролът върху решенията на Комисията относно съвместимостта с договорите на предоставяните от държавите помощи на предприятия, правните спорове във връзка с регистрирането на марките на Общността, с мерките за защита на търговията, с достъпа на гражданите до документите на институциите, с решенията за замразяване на финансовите средства на свързани с терористични организации лица, с мерките за намаляване на емисиите на парникови газове, със забраната за пускане на пазара на вещества за растителна защита, ще си дадем сметка, че днес Първоинстанционният съд е ключов участник не само в икономическия живот на предприятията, но и в толкова различни сектори като сигурността, основните свободи, околната среда и здравеопазването.

Това все пак не означава, че всяко лице има право да се обърне към Първоинстанционния съд, за да оспорва всеки акт на Съюза, който не е адресиран до него или не го засяга по специфичен начин. По-специално актовете с общо приложение (като европейските директиви) по принцип не могат да бъдат атакувани пряко, но тяхната законосъобразност може да се оспорва във връзка с иск или жалба, насочени срещу индивидуални мерки, по-специално национални, посредством които те се прилагат. Следователно общностното право не признава actio popularis и изисква от ищците или жалбоподателите доказателство, че са пряко и лично засегнати във връзка с техните права, за да бъдат допустими искът или жалбата им. В очите на европейския гражданин това изискване може да изглежда като ограничаващо достъпа до правосъдие (следва да се отбележи обаче, че Договорът от Лисабон, ако влезе в сила, би трябвало чувствително да разшири достъпа до общностните съдилища, тъй като там условията за допустимост на жалбата за отмяна са смекчени). Въпреки това става въпрос за режим, който е познат на многобройни правни системи и цели да осигури, че съдилищата разглеждат само спорове, при които правният интерес на ищците или жалбоподателите се основава върху конкретна реалност, и който в замислената от договорите европейска правосъдна архитектура възлага на националния съд посредническа роля при прилагането и контрола на законосъобразността на общностното право.

Такова разпределение се оказва още по-необходимо поради факта, че Първоинстанционният съд в крайна сметка е юрисдикция с ограничен мащаб по отношение на персонала. Съставен от 27 съдии, Първоинстанционният съд всъщност наброява по-малко от 300 служители и длъжностни лица, осигуряващи надлежното му функциониране. Тази цифра следва да се съпостави със задължението на юрисдикцията да бъде в състояние да разглежда искове или жалби на 23-те официални езика на Съюза, но и с характерните черти, присъщи на споровете пред Първоинстанционния съд. Поради самото си естество това са особено обемисти, икономически или технически сложни преписки, изискващи подробно проучване на фактите и понякога имащи определящо влияние върху цял отрасъл. Преди всичко Първоинстанционният съд се оказва изправен пред трайно стечение от фактори (сред които новата компетентност във връзка с подадените от държавите-членки искове или жалби, силното нарастване на правните спорове във връзка с марката на Общността и интензифицирането на общностната законодателна дейност), намиращи се в основата на безпрецедентно увеличение на броя заведени дела. Цифрите говорят сами за себе си: ежегодно подаваните пред Първоинстанционния съд искове или жалби нарастват от 238 през 1998 г. до 466 през 2003 г., за да достигнат 629 през 2008 г., тоест увеличение с повече от 160 % в рамките на 10 години.

В отговор на натрупващото се изоставане в правораздаването бяха предприети мерки с оглед да се подобри ефективността на юрисдикцията: създаване на три допълнителни състава; оптимизиране на графика на съдебните заседания; опростяване на производството в областта на марката на Общността; облекчено формулиране; подобряване на статистическите средства и инструментите на информационните технологии... По този начин бе отбелязано осезаемо нарастване на броя приключени дела през 2008 г. Това обаче не попречи на бавното, но неумолимо увеличаване на броя висящи дела и съпътстващото го удължаване на продължителността на производствата, което е истински измерител за здравето на една правосъдна система. Всъщност правото за разглеждане на делото в разумни срокове представлява основно право, което е елемент от самото понятие за правосъдие. Самият Съд бе принуден да констатира в решение от 16 юли тази година, че Първоинстанционният съд, в делото, с което е бил сезиран, е превишил разумната продължителност, която правният субект има основание да очаква от едно съдебно производство.

Следователно истинско предизвикателство е отправено към юрисдикцията, която трябва да еволюира и да се приспособи към новите дадености на висящите пред нея спорове. Това е абсолютно необходимо, за да може Първоинстанционният съд да твърди, че продължава напълно да изпълнява възложената му функция. Открити са два пътя: първият би се изразявал в радикално предефиниране на самата концепция, която общностният Първоинстанционен съд има за своите решения. Първоинстанционният съд би могъл да ги съкрати до крайност, без да излага многобройните етапи на разсъждение или подробно да дава отговор на всички представени доводи. Според мен в такъв случай лекарството би било по-лошо от болестта. В сложните и съдържащи голям залог области, с които се занимава, Първоинстанционният съд изгради своята легитимност върху разбираемостта, прозрачността и обосноваността на своята съдебна практика. Като основа е заложена идеята, че съдебното решение трябва да разреши представения пред съда правен спор, но също така да позволи на частните или институционални участници да разберат, да приемат и да се приспособят към юридическата среда, очертана от съда в мисията му по тълкуване и прилагане на правото.

Ето защо следва да се обърнем към втория път: реформиране на правосъдната архитектура. Що се отнася до Първоинстанционния съд, договорите са предвидили два механизма, способни да отговорят на неминуемата необходимост съдебната продуктивност да се издигне до ниво, осигуряващо нейната непрекъснатост: да се увеличи броят на съдиите и предоставеният на тяхно разположение персонал или да се създаде нов специализиран съд с компетентност в специфична област, от която Първоинстанционният съд би се оттеглил като първа инстанция (по подобие на това, което вече беше направено през 2005 г. по отношение на споровете във връзка с европейската публична служба). Споровете във връзка с интелектуалната собственост (по-специално делата в областта на марката на Общността) биха могли да се поддадат на такова прехвърляне на компетентност.

Независимо коя възможност ще бъде избрана, Първоинстанционният съд все пак не държи съдбата си в свои ръце. Решението за това принадлежи на политическите органи на Съюза: Съвета и - ако Договорът от Лисабон междувременно влезе в сила - Европейския парламент. Няма съмнение, че загрижени за зачитането от Съюза на принципа на правовата държава, за който една от основните гаранции представлява доброто функциониране на правосъдието, тези инстанции ще проявят чувствителност към отправения от юрисдикцията сигнал за тревога и при вземането на своето решение ще имат далновидността да се оставят да бъдат водени от интереса на правния субект.