В днешно време потребителите се отнасят с особена загриженост към въпросите на храненето и търсят точна информация за хранителните продукти и напитките, които купуват, като обръщат все по-голямо внимание на балансираното хранене.

Информация върху опаковките

През 2015  г.  Съдът  припомни, че  потребителите трябва да разполагат    с правилна, безпристрастна и обективна информация. Така, когато опаковката на продукта внушава наличието на съставка, която в действителност липсва, това може да заблуди купувача, дори списъкът на съставките да е точен. Такъв е бил случаят с плодов чай, на чиято опаковка е имало изображения на малини и  цветове от  ванилия, въпреки че  в  този  чай  изобщо не  се е съдържала естествена съставка от тези плодове (решение от 4 юни 2015 г., Teekanne, C-195/14).

Освен това съдържанието на натрий, посочено върху опаковката на бутилки с минерална вода, трябва да отразява общото количество натрий във всички негови форми (готварска сол и натриев бикарбонат). Всъщност потребителят може да бъде въведен в заблуждение, ако водата е представена като такава с ниско съдържание на сол, въпреки че е богата на натриев бикарбонат (решение от 17 декември 2015 г., Neptune Distribution, C-157/14).

Здравни претенции и названия

През 2017 г. Съдът прие, че Комисията правилно е отказала използването на  някои здравни претенции при търговията с  глюкоза,     по-специално „глюкозата допринася за нормалното протичане на обмяната на веществата и отделянето на енергия" или „глюкозата подпомага физическата дейност". Всъщност  подобни  твърдения  насърчават  потреблението  на  захар, а това е несъвместимо с общоприетите хранителни и здравни принципи (решение от 8 юни 2017 г., Dextro Energy/Комисия, C-296/16 P).

Освен това изцяло растителни продукти по принцип не могат да се предлагат на пазара под наименования като „мляко", „сметана", „масло", „сирене" или „кисело мляко", които са запазени за продукти от животински произход. Така предприятията не могат да използват наименованията „соево мляко", „масло от тофу" или „растително сирене", но правната уредба на Съюза допуска някои изключения, например за „crème de riz" (решение от 14 юни 2017 г., Tofu Town.com, C-422/16).

Правото на Съюза забранява нелоялните, заблуждаващите и агресивните търговски практики, които могат да изопачат икономическото поведение на потребителите. По-долу са възпроизведени няколко примера от богатата практика на Съда по този въпрос.

Свързаните оферти

Държавите членки не могат да забранят напълно на продавачите да отправят свързани оферти към потребителите (като например бензиностанция, която предлага безвъзмездно съдействие при ремонт в течение на три седмици за всяко зареждане с поне 25 литра). Всъщност свързаните оферти не могат да се считат при всякакви обстоятелства за нелоялни търговски практики (решение от 23 април 2009 г., VTB-VAB и Galatea, C-261/07 и C-299/07).

Сама по себе си съвместната оферта, състояща се в продажба на компютър, оборудван с предварително инсталиран софтуер, не представлява нелоялна търговска практика. Освен това непосочването на цената на всяка една от предварително инсталираните софтуерни програми не може да се счита за заблуждаваща търговска практика, тъй като цената на различните софтуерни програми не представлява съществена информация за потребителя (решение от 7 септември 2016 г., Deroo-Blanquart, C-310/15).

Агресивните и заблуждаващите търговски практики

Забранени са агресивните търговски практики, създаващи у потребителя невярно впечатление, че вече е спечелил награда, когато всъщност, за да    я получи, той трябва да направи някакъв разход. Такъв е по конкретно случаят с реклами, които дават уверение на получателя им, че е спечели круиз, въпреки че за да получи тази награда, той трябва да заплати застраховката и добавка за кабина и да поеме разходите за храна и напитки, както и пристанищните такси по време на пътуването (решение от 18 октомври 2012 г., Purely Creative, C-428/11).

Предвидените със закон здравноосигурителни каси също могат да носят отговорност за нелоялни търговски практики. Така е налице заблуждаваща търговска практика, когато здравноосигурителна каса уведомява осигуряващите се към нея лица, че съществува опасност да понесат неблагоприятни финансови последици при смяна на здравноосигурителната си каса (решение от 3 октомври 2013 г., Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs, C-59/12).

Накрая, разходите за обаждане на телефонен номер за следпродажбено обслужване не трябва да надхвърлят тези за стандартно обаждане, тъй като в противен случай би била налице нелоялна търговска практика (решение от 2 март 2017 г., Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs Frankfurt am Main, C-568/15).

С напредъка на цифровизацията продажбите от разстояние вече са част от обичайния обмен във всекидневието. Съдът многократно е пояснявал правата на потребителите по тези договори за покупко-продажба.

Разходите за изпращане на стока не трябва да се възлагат върху потребителя, когато той упражни правото си на отказ (право, което трябва да бъде упражнено в срок от най-малко седем работни дни от датата на продажбата). В замяна на това разходите за връщане могат да се оставят в тежест на потребителя (решение от 15 април 2010 г., Heinrich Heine, C-511/08).

Освен това потребителят, който упражни правото си на отказ, не е длъжен да обезщети продавача за ползването на стоката, освен ако я е използвал ненадлежно. Всъщност ефикасността на правото на отказ би била поставена под въпрос, ако потребителят трябва да заплати компенсаторно обезщетение за това, че само е прегледал и изпитал придобитата от разстояние стока (решение от 3 септември 2009 г., Pia Messner, C-489/07).

Съдът е имал също така повод да уточни правата на потребителите, когато поддържат, че доставената им стока не съответства на уговореното.

През 2015 г.  Съдът припомня, че всяка липса на съответствие, установена   в срок от шест месеца след доставката на дадена стока, се счита за съществувала още в момента на доставката. Ето защо, макар потребителят да е длъжен да докаже наличието на несъответствието и установяването му в рамките на шестмесечния срок, той не е длъжен да доказва нито причината за него, нито че поведението на продавача е причина за това несъответствие (решение от 4 юни 2015 г., Froukje Faber, C-497/13).

При замяна на дефектна стока потребителят не трябва да обезщетява продавача, затова че е ползвал дефектната стока (решение от 17 април 2008 г., Quelle, C-404/06). Освен това продавачът е длъжен да отстрани дефектната стока и да инсталира на нейно място заместващата стока или да поеме необходимите за тези действия разходи (решение от 16 юни 2011 г., Gebr. Weber и Putz, C-65/09 и C-87/09).

Накрая, при липсата на научен консенсус, дефектът на ваксина и причинно следствената връзка между него и дадено заболяване могат да бъдат доказани посредством съвкупност от сериозни, конкретни и непротиворечиви улики, каквито са близостта във времето между поставянето на ваксината и появата на заболяването, липсата на лична и фамилна медицинска анамнеза на ваксинираното лице, както и значителният брой на установените случаи (решение от 21 юни 2017 г., W и др., C-621/15).

Днес застрахователните договори са се превърнали в необходимост. Съдът имаше повод да уточни и правилата за тези договори.

През 2011 г. Съдът прие, че вземането предвид на пола на застрахования като рисков фактор в застрахователните договори представлява дискриминация. Ето защо от 21 декември 2012 г. застрахователните премии и услуги се прилагат в Съюза независимо от пола (решение от 1 март 2011 г., Association belge des consommateurs Test-Achats и др., C-236/09).

Освен това в застрахователния договор трябва да бъде изложено прозрачно, точно и разбираемо функционирането на механизма на застраховката, така че потребителят да може да предвиди неговите икономически последици (решение от 23 април 2015 г., Jean-Claude Van Hove, C-96/14).

Накрая, лицата които извършват продажби на самолетни пътувания, нямат право да включват по  подразбиране „застраховка при отказ от  полет"   в цената на самолетния билет. Всъщност тази застраховка е незадължителна ценова добавка, която трябва да се съобщава ясно в началото на всеки процес на резервация, като приемането ѝ трябва да се основава на упражнена „възможност за избор" от купувача (решение от 19 юли 2012 г., ebooker.com Deutschland, C-112/11).

Правото на Съюза защитава и потребителите, които сключват договори при посещение на търговци в домовете им. Съдът е имал повод да се произнесе по редица спорове в тази област, по-конкретно относно правото на потребителя да се откаже от договора в седемдневен срок от сключването му.

Потребител, който сключва договор за кредит при посещение на търговец в дома му, не губи правото си на отказ, ако не е бил уведомен за съществуването на това право. Така потребител, който след пет години узнае, че е имал право на отказ, може да упражни това право, ако банката не го е уведомила за него към момента на сключването на договора (решение от 13 декември 2001 г., Heininger, C-481/99).

В същия смисъл, когато банка не е уведомила потребителя за правото му да се откаже от договора за кредит, сключен при посещение на търговец   в дома му, тя трябва да понесе рисковете, присъщи за съответните финансови инвестиции (решение от 25 октомври 2005 г., Schulte, C-350/03 и C-229/04).

Директива от правото на Съюза предвиж да, че потребителите не са обвързани от неравноправните клаузи, съдържащи се в договор, сключен с продавач или доставчик. Сезиран с редица спорове в тази област, Съдът е уточнил обхвата на разпоредбите на тази директива.

Преди всичко Съдът е уточнил, че националният съд е длъжен служебно  да прецени дали дадена договорна клауза е неравноправна. Това правило, приложимо и в производствата по несъстоятелност, не позволява на съда да изменя съдържанието на клаузата — той трябва само да откаже да я приложи (решения от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C-243/08, от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C-377/14 и от 14 юни 2012, Banco Español de Crédito, C-618/10).

Освен това не е възможно да се ограничава във времето действието на недействителността на клаузите за „долен праг" (клаузи, задължаващи потребителя да заплаща минимални лихви), съдържащи се в договори за ипотечен кредит, сключени с потребители (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo, C-154/15, C-307/15 и C-308/15). Накрая, когато финансова институция отпуска кредит, изразен в чуждестранна валута, тази институция трябва да предоставя на кредитополучателя достатъчна информация, която да му позволява да вземе решение, основано на  добра информираност  и благоразумие (решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C-186/16).