РЕШЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)
7 ноември 2019 година(*)
„Преюдициално запитване — Железопътен транспорт — Права и задължения на пътниците — Регламент (ЕО) № 1371/2007 — Член 3, точка 8 — Договор за превоз — Понятие — Пътник, който няма билет при качването си във влака — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 93/13/ЕИО — Член 1, параграф 2 и член 6, параграф 1 — Общи условия за превоз на железопътно предприятие — Задължителни законови или подзаконови разпоредби — Наказателна клауза — Правомощия на националния съд“
По съединени дела C‑349/18—C‑351/18
с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Vredegerecht te Antwerpen (Мирови съд Антверпен, Белгия) с актове от 25 май 2018 г., постъпили в Съда на 30 май 2018 г., в рамките на производства по дела
Nationale Maatschappij der Belgische Spoorwegen (NMBS)
срещу
Mbutuku Kanyeba (C‑349/18),
Larissa Nijs (C‑350/18),
Jean-Louis Anita Dedroog (C‑351/18),
СЪДЪТ (пети състав),
състоящ се от: E. Regan, председател на състава, I. Jarukaitis (докладчик), E. Juhász, M. Ilešič и C. Lycourgos, съдии,
генерален адвокат: G. Pitruzzella,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за белгийското правителство, от C. Van Lul, C. Pochet и J.‑C. Halleux, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от N. Ruiz García и P. Vanden Heede, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 11 юни 2019 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 9, параграф 4 от Регламент (ЕО) № 1371/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2007 година относно правата и задълженията на пътниците, използващи железопътен транспорт (ОВ L 315, 2007 г., стр. 14), и на член 2, буква a) и членове 3 и 6 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).
2 Запитванията са отправени в рамките на спорове между Nationale Maatschappij der Belgische Spoorwegen (NMBS) (Société nationale des chemins de fer belges, Национално дружество на белгийските железници, наричано по-нататък „SNCB“), от една страна, и г‑н Mbutuku Kanyeba (дело C‑349/18), г‑жа Larissa Nijs (дело C‑350/18) и г‑н Jean-Louis Anita Dedroog (дело C‑351/18), от друга, по повод на добавките към цената на билета, които тези лица трябва да заплатят заради това, че са пътували във влака без документ за превоз.
Правото на Съюза
Директива 93/13
3 Тринадесето съображение от Директива 93/13 гласи:
„като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни нормативни или административни разпоредби, както и принципите или разпоредбите на международни конвенции, по които държавите членки или [Европейският съюз] са страна; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни“.
4 Член 1 от тази директива предвижда:
„1. Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.
2. Договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, или принципи на международни конвенции, по които държавите членки или [Съюзът] са страна, по-специално в областта на транспорта, не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.
5 Член 2, буква а) от посочената директива предвижда:
„По смисъла на настоящата директива:
а) „неравноправни клаузи“ означава договорните клаузи, определени в член 3“.
6 Член 3 от същата директива предвижда:
„1. В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
2. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.
[…]
3. Приложението съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“.
7 Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
8 Член 7, параграф 1 от тази директива гласи:
„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
Регламент № 1371/2007
9 Съображения 1—3 от Регламент № 1371/2007 гласят:
„(1) В рамките на общата транспортна политика е важно да се гарантират правата на ползватели на пътниците, използващи железопътен транспорт, и да се подобрят качеството и ефективността на услугите за железопътен превоз на пътници с оглед подпомагане увеличаването на дяла на железопътния транспорт спрямо другите видове транспорт.
(2) Съобщението на Комисията „Стратегия за политика за защита на потребителите 2002—2006 г.“ [ОВ C 137, 2002 г., стр. 2] поставя за цел постигането на висока степен на защита на потребителя в областта на транспорта в съответствие с член 153, параграф 2 от Договора.
(3) Доколкото пътникът, използващ железопътен транспорт, е по-слабата страна по договора за превоз, правата на пътниците в това отношение следва да бъдат гарантирани“.
10 Член 1, буква a) от този регламент предвижда:
„С настоящия регламент се уреждат правилата относно:
а) информацията, която железопътните предприятия трябва да предоставят, сключването на договори за превоз, издаването на билети, както и въвеждането на Компютризирана система за информация и резервации за железопътния транспорт“.
11 Член 3 от посочения регламент гласи:
„За целите на настоящия регламент се прилагат следните определения:
[…]
2. „превозвач“ означава железопътно предприятие, действащо на договорен принцип, с което пътникът е сключил договор за превоз, или поредица от последователни железопътни предприятия, които носят отговорност по силата на този договор;
[…]
8. „договор за превоз“ означава възмезден или безвъзмезден договор за превоз между железопътно предприятие или продавач на билети и пътник за предоставяне на една или повече транспортни услуги;
[…]
10. „директен билет“ означава билет или билети, представляващ(и) договор за превоз за последователни железопътни услуги, предоставян(и) от едно или няколко железопътни предприятия;
[…]
16. „Общи условия за превоз“ означава условията на превозвача под формата на общи условия или тарифи в сила във всяка държава членка и които, по силата на сключения договор, са станали неразделна част от него;
[…]“.
12 Глава II от Регламент № 1371/2007 е озаглавена „Договор за превоз, информация и билети“ и включва членове 4—10. Член 4 е озаглавен „Договор за превоз“ и предвижда:
„При спазване на разпоредбите на настоящата глава, сключването и изпълнението на договор за превоз и предоставянето на информация и билети се урежда от разпоредбите на дял II и дял III от приложение I“.
13 Член 9 от Регламента се отнася до наличието на билети, директните билети и резервациите и параграфи 2—4 от него гласят:
„2. Без да се засягат […] разпоредбите на параграф 4, железопътните предприятия разпространяват билети на пътниците посредством поне един от следните пунктове за продажба:
а) билетни гишета или автомати;
б) телефон, интернет или друга широко разпространена информационна технология;
в) във влаковете.
3. Без да се засягат разпоредбите на параграфи 4 и 5, железопътните предприятия разпространяват билети за услуги, предоставяни според договори за обществени услуги посредством поне един от следните пунктове за продажба:
а) билетни гишета или автомати;
б) във влаковете.
4. Железопътните предприятия предоставят възможност за закупуване на билети за съответната услуга във влака, освен ако тази възможност е ограничена или отказана по съображения, свързани със сигурността или борбата с измамите, или поради изискване за задължителна резервация, както и по разумни търговски съображения“.
14 Приложение I към Регламент № 1371/2007 е озаглавено „Извлечение от Единните правила относно Договора за международен железопътен превоз на пътници и багаж (CIV)“ и се състои от дялове II—VII от допълнение А към Конвенцията за международни железопътни превози (COTIF) от 9 май 1980 г., изменена с Протокола за изменение на COTIF от 3 юни 1999 г. (наричана по-нататък „COTIF“). Така включеният в приложение I от Регламента дял II от това допълнение е озаглавен „Сключване и изпълнение на договора за превоз“ и съдържа членове 6—11.
15 Член 6 от допълнение А към COTIF е озаглавен „Договор за превоз“ и предвижда:
„1. С договора за превоз превозвачът се задължава да превози пътника, както и при нужда — багаж и транспортни средства, до местоназначението и да достави багажа и транспортните средства на местоназначението.
2. Договорът за превоз трябва да бъде установен с един или повече документи за превоз, връчени на пътника. Въпреки това, без да се нарушават разпоредбите на член 9, липсата, нередовността или изгубването на документа за превоз не засяга нито съществуването, нито валидността на договора, който остава подчинен на настоящите единни правила.
3. Документът за превоз удостоверява до доказване на противното сключването и съдържанието на договора за превоз“.
16 Член 7 от допълнение А урежда „[д]окумент[а] за превоз“ и параграфи 1 и 2 от него гласят:
„1. Общите условия на превоз определят формата и съдържанието на документите за превоз, както и езика и азбуката, на които те трябва да бъдат напечатани и попълнени.
2. В документа за превоз трябва да бъдат вписани най-малко:
[…]
в) всяко друго указание, необходимо за доказване на сключването и съдържанието на договора за превоз и позволяващо на пътника да предяви правата, които произтичат от този договор“.
17 В член 8, параграф 1 от допълнение A се уточнява, че „[о]свен при противоположно споразумение между пътника и превозвача превозната цена се заплаща предварително“.
18 Член 9 от допълнение А е озаглавен „Право на превоз. Отстраняване от превоз“. Параграф 1 от него гласи:
„От началото на пътуването пътникът трябва да бъде снабден с валиден документ за превоз, който да представи при проверка на документите за превоз. Общите условия на превоз могат да предвиждат:
а) че пътник, който не представи валиден документ за превоз, освен превозната цена трябва да заплати допълнителна такса;
б) че пътник, който откаже да заплати незабавно превозната цена или допълнителната такса, може да бъде изключен от превоза;
в) дали и при какви условия се прилага възстановяване на допълнителната такса“.
Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси
19 През 2015 г. на г‑н Kanyeba са издадени четири констативни акта, от които е видно, че четири пъти е пътувал с влак, без да е снабден с документ за превоз (дело C‑349/18), в нарушение на членове 156—160 от приложимите към онзи момент условия за превоз на SNCB. През 2013 г. и 2015 г. пет подобни констативни акта са съставени на г‑жа Nijs (дело C‑350/18). През 2014 г. и 2015 г. са издадени 11 подобни констативни акта по отношение на г‑н Dedroog (дело C‑351/18).
20 SNCB предлага на всяко от тези лица възможността да уреди отношенията си с дружеството, като или плати незабавно цената на пътуването с увеличението съгласно т.нар. „бордна тарифа“, или в срок от 14 дни от констатирането на нарушението заплати фиксирана сума в размер на 75 EUR, а за нарушенията отпреди 2015 г. — цената на превоза, увеличена с 60 EUR. След изтичането на този 14‑дневен срок за ответниците в главните производства остава възможността да заплатят фиксирана сума в размер на 225 EUR, а за нарушенията отпреди 2015 г. — цената на превоза, увеличена с 200 EUR.
21 Нито един от ответниците в главните производства не използва тези възможности, поради което SNCB предявява искове срещу тях пред запитващата юрисдикция — Vredegerecht te Antwerpen (Мирови съд Антверпен, Белгия), като моли да бъдат осъдени да му платят суми в размер на 880,20 EUR (дело C‑349/18), 1 103,90 EUR (дело C‑350/18) и 2 394 EUR (дело C‑351/18) заедно със съответните разноски по делата. SNCB мотивира исковете си с това, че тъй като ответниците в главните производства не са закупили документи за превоз, правоотношенията им с него не са договорни, а административни, уредени с подзаконов нормативен акт. Ответниците не се явяват пред запитващата юрисдикция.
22 Тази юрисдикция счита, че предвид практиката на Съда е длъжна да прецени служебно дали не следва да приложи правилата относно неравноправните клаузи, щом услугата се предоставя на потребител. Тя отбелязва, че отнесените до нея дела се водят между, от една страна, „потребители“ по смисъла на доктрината за неравноправните клаузи, доколкото според нея това понятие обхваща „всяко физическо лице, което действа поради интереси, които не са свързани с упражняваната от него търговска, производствена или занаятчийска дейност или свободна професия“, и от друга страна, „предприятие“ по смисъла на тази доктрина, като в това отношение тя препраща към решение на Hof van Cassatie (Касационен съд, Белгия). Запитващата юрисдикция посочва, че затова е длъжна да продължи с анализа на приложимостта на тази доктрина и за целта трябва да определи какво е правоотношението между SNCB и ответниците в главните производства и съответно дали помежду им има сключен договор за превоз.
23 В това отношение тя отбелязва, че не е ясно какво е правното основание на общите условия за превоз на SNCB, които определят съответните права и задължения на дружеството и на пътниците. Според една от тезите по този въпрос посочените общи условия представляват чисто договорни клаузи. Друга теза гласи, че те са подзаконов нормативен акт по смисъла на административното право. В белгийското право е налице и разногласие по въпроса за вида на правоотношението между SNCB и пътника. Според една от тезите по въпроса това правоотношение е винаги договорно, включително ако пътникът не разполага с валиден документ за превоз. Със самото влизане в зоната, в която се допускат само лица с документи за превоз, възниквал договор за превоз, който в тези случаи бил чист договор с общи условия. Другата теза гласи, че когато пътникът си е набавил документ за превоз, правоотношението е договорно, а когато няма такъв документ, то е административно. Всъщност в този случай не били налице съвпадащи волеизявления, тъй като пътникът не иска да плаща за превоза, а транспортното дружество не иска да го превозва без възнаграждение. Запитващата юрисдикция посочва, че тези дискусии в белгийското право може би вече не са от значение, тъй като Grondwettelijk Hof (Конституционен съд, Белгия) и Hof van Cassatie (Касационен съд) са постановили, че доктрината за неравноправните клаузи се прилага и при административни правоотношения.
24 Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че доктрината за неравноправните клаузи предполага наличието на договор, а според нея понятието „договор“ е понятие на правото на Съюза. В това отношение тя се позовава на член 9, параграф 4 от Регламент № 1371/2007 и поставя въпроса в кой момент се сключва договорът за превоз, и по-точно дали това е моментът на влизането в зоната, в която по принцип лицето трябва да притежава документ за превоз, или е моментът на придобиването на документа за превоз.
25 Освен това тя смята, че въпросът за възникването на договора за превоз трябва да се преценява във връзка с член 2, буква а) и член 3 от Директива 93/13. В контекста на отнесените до нея дела би трябвало да се приеме, че независимо дали представляват договорни клаузи или подзаконови норми, общите условия за превоз на SNCB не са договорени индивидуално по смисъла на последно посочената разпоредба.
26 Поради тези съображения тя си задава въпроса дали между транспортното дружество и пътника винаги възниква договорно правоотношение, дори ако пътникът ползва услугите на този превозвач, без да си набави документ за превоз. Ако не е така, тя иска да се установи дали доктрината за неравноправните клаузи се прилага към пътник, който ползва обществения транспорт, без да си е набавил документ за превоз.
27 За случай че Съдът приеме, че общите условия за превоз на SNCB трябва да се преценяват от гледна точка на доктрината за неравноправните клаузи, запитващата юрисдикция отбелязва, че в белгийското право санкцията за използване на неравноправна клауза е нищожността на тази клауза и че съгласно практиката на Съда правото на Съюза по същество не допуска националният съд, който констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. Белгийската правна доктрина обаче критикува тази забрана за субсидиарно прилагане на общите диспозитивни норми като недостатъчно нюансирана. Ето защо запитващата юрисдикция иска да установи може ли да има обстоятелства, при които продавачът или доставчикът има интерес от запазването на дадена клауза, но потребителят има интерес обхватът ѝ да бъде изменен от съда, и в такъв случай може ли тези обстоятелства да бъдат абстрактно определени.
28 При тези условия Vredegerecht te Antwerpen (Мирови съд Антверпен) решава да спре производствата и да постави на Съда следните преюдициални въпроси, формулирани еднакво по всяко от съединените дела:
„1) Следва ли член 9, параграф 4 от [Регламент № 1371/2007] във връзка с член 2, буква а) и член 3 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че между предприятието превозвач и пътника винаги възниква договорно правоотношение, дори и когато пътникът ползва предоставяната от превозвача услуга, без да е закупил билет?
2) При отрицателен отговор на предходния въпрос, разпростира ли се доктрината за неравноправните клаузи и по отношение на пътник, който ползва обществено превозно средство без билет и поради това съгласно общите условия на превозвача, считани за общо задължителни, тъй като са с нормативен характер или тъй като са обнародвани чрез официалното им публикуване от държавата, той е длъжен да заплати добавка към билета за превоз?
3) Изключва ли член 6 от Директива 93/13 — съгласно който „[д]ържавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“ — във всички случаи възможността съдът да изменя по своя преценка квалифицираната като неравноправна клауза или да прилага вместо нея общата правна уредба?
4) При отрицателен отговор на предходния въпрос, при какви обстоятелства националният съд може да пристъпи към изменяне на квалифицирана като неравноправна клауза или към прилагане на общата правна уредба?
5) Ако не е възможно да се даде абстрактен отговор на предходните въпроси, се поставя въпросът дали в случай че националният железопътен превозвач констатира, че даден пътник е нередовен, и му наложи гражданскоправна санкция — чрез начисляването на добавка, платима в зависимост от конкретния случай като допълнение към редовния билет — но сезираният съд стигне до заключението, че изискването за добавка е неравноправно по смисъла на член 2, буква а) във връзка с член 3 от Директива 93/13, изключва ли член 6 от Директива 93/13 възможността съдът да обяви тази клауза за нищожна и да приложи общата правна уредба относно гражданската отговорност, за да бъдат поправени претърпените от националния железопътен превозвач вреди?“.
Производството пред Съда
29 С акт от 11 юли 2018 г. председателят на Съда съединява дела C‑349/18—C‑351/18 за целите на писмената фаза на производството и на съдебното решение.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
30 В самото начало следва да се отбележи, от една страна, че с първия си въпрос запитващата юрисдикция иска тълкуване на член 9, параграф 4 от Регламент № 1371/2007 в светлината на Директива 93/13. Този регламент обаче изобщо не препраща към Директива 93/13. Нещо повече, при съпоставка между член 1 от Регламента и член 1 от Директивата се установява, че тези актове имат различен предмет. Следователно разпоредбите на Директива 93/13 не биха могли да са релевантни за тълкуването на Регламент № 1371/2007 (вж. по аналогия решения от 9 септември 2004 г., Meiland Azewijn, C‑292/02, EU:C:2004:499, т. 40, от 15 декември 2011 г., Møller, C‑585/10, EU:C:2011:847, т. 37 и 38, и от 11 септември 2014 г., Комисия/Германия, C‑525/12, EU:C:2014:2202, т. 40).
31 От друга страна, доколкото с първия си въпрос запитващата юрисдикция иска тълкуване на член 9, параграф 4 от Регламент № 1371/2007, следва да се отбележи, че тази разпоредба се отнася до възможността за закупуване на билети за съответната услуга във влака, каквато възможност железопътните предприятия по принцип трябва да предоставят. От актовете за преюдициално запитване обаче следва, че по делата в главните производства стои въпрос не толкова за тази възможност, а за това дали когато пътникът пътува във влака, без да си е набавил билет, трябва да се приеме, че с факта на качването му във влака възниква договорно правоотношение между него и железопътното предприятие по смисъла на този регламент. Следователно член 9, параграф 4 сам по себе си не е разпоредбата, която следва да се тълкува за целите на споровете в главните производства.
32 От постоянната практика на Съда обаче следва, че в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда последният трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени. Обстоятелството, че от формална гледна точка националната юрисдикция е формулирала преюдициалния си въпрос чрез позоваване на определени разпоредби на правото на Съюза, не е пречка Съдът да предостави на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което е сезирана, независимо дали тя е посочила съответните разпоредби във въпросите си. В това отношение Съдът е длъжен да изведе от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (решение от 27 юни 2017 г., Congregación de Escuelas Pías Provincia Betania, C‑74/16, EU:C:2017:496, т. 36 и цитираната съдебна практика).
33 По тези съображения и предвид мотивите на актовете за преюдициално запитване следва да се приеме, че с първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 3, точка 8 от Регламент № 1371/2007 трябва да се тълкува в смисъл, че хипотезата, в която пътникът се качва във влака с цел да пътува, без да си е набавил билет, попада в обхвата на понятието „договор за превоз“ по смисъла на тази разпоредба.
34 Съгласно член 3, точка 8 от Регламент № 1371/2007 понятието „договор за превоз“ за целите на този регламент означава „възмезден или безвъзмезден договор за превоз между железопътно предприятие или продавач на билети и пътник за предоставяне на една или повече транспортни услуги“.
35 Следва да се припомни, че при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част (решения от 7 юни 2005 г., VEMW и др., C‑17/03, EU:C:2005:362, т. 41 и цитираната съдебна практика, и от 22 ноември 2012 г., Westbahn Management, C‑136/11, EU:C:2012:740, т. 33 и цитираната съдебна практика).
36 Що се отнася до текста на член 3, точка 8 от Регламент № 1371/2007, следва да се отбележи, от една страна, че терминът „договор“ в общоупотребимия му смисъл обозначава формирано със съвпадащи волеизявления съглашение за постигане на определени правни последици. От друга страна, в урежданата от Регламента област и предвид текста на тази разпоредба въпросните последици се състоят главно в задължаване на железопътното предприятие да предостави на пътника една или повече транспортни услуги и задължаване на пътника да плати цената за това, освен ако транспортната услуга не му се предоставя безвъзмездно.
37 В този смисъл от констатациите в предходната точка следва, че щом железопътното предприятие предоставя свободен достъп до своя влак и щом пътникът се качва във влака с цел да пътува, то и двете страни изявяват съвпадаща воля да встъпят в договорно правоотношение, така че по принцип са изпълнени необходимите условия, за да се констатира наличието на договор за превоз. Текстът на член 3, точка 8 от Регламент № 1371/2007 обаче не позволява да се определи дали притежаването на билет от пътника е абсолютно необходима предпоставка, за да може да се приеме, че е налице „договор за превоз“ по смисъла на тази разпоредба.
38 Що се отнася до контекста на член 3, точка 8 от Регламент № 1371/2007, следва да се отбележи, на първо място, че терминът „договор за превоз“ се съдържа в редица други разпоредби на Регламента.
39 Например член 3, точка 10 от Регламента дефинира понятието „директен билет“ като „билет или билети, представляващ(и) договор за превоз за последователни железопътни услуги, предоставян(и) от едно или няколко железопътни предприятия“.
40 Член 4 от същия регламент, който урежда именно „договора за превоз“, пък предвижда, че „[п]ри спазване на разпоредбите на [глава II от Регламент № 1371/2007] сключването и изпълнението на договор за превоз и предоставянето на информация и билети се урежда от разпоредбите на дял II и дял III от приложение I“ към Регламента.
41 Във връзка с това във въпросното приложение I към Регламент № 1371/2007 е възпроизведен в частност дял II от допълнение А към COTIF, който се отнася до сключването и изпълнението на договора за превоз. Съгласно член 6, параграф 1 от това допълнение „[с] договора за превоз превозвачът се задължава да превози пътника, както и при нужда — багаж и транспортни средства, до местоназначението и да достави багажа и транспортните средства на местоназначението“, а в член 6, параграф 2 се уточнява, че договорът за превоз трябва да бъде установен с един или повече документи за превоз, връчени на пътника, и че без да се нарушават разпоредбите на член 9 от допълнение А, липсата, нередовността или изгубването на документа за превоз не засяга нито съществуването, нито валидността на договора, който остава подчинен на единните правила на COTIF. В член 6, параграф 3 от посоченото допълнение се добавя, че документът за превоз удостоверява до доказване на противното сключването и съдържанието на договора за превоз.
42 Освен това член 7, параграф 1 от допълнение А към COTIF предвижда, че общите условия за превоз определят в частност формата и съдържанието на документите за превоз, а параграф 2, буква в) от този член гласи, че в документа за превоз трябва в частност да бъде вписано всяко указание, необходимо за доказване на сключването и съдържанието на договора за превоз и позволяващо на пътника да предяви правата, които произтичат от този договор.
43 В това отношение е важно също така да се подчертае, че от член 9, параграфи 2 и 3 от Регламент № 1371/2007 следва, че без да се засягат разпоредбите на параграф 4 от този член, железопътните предприятия са длъжни да издават билети на пътниците посредством поне един от трите — или двата, ако става дума за билети за услугите, предоставяни според договори за обществени услуги — изброени в тези разпоредби пунктове за продажба, сред които са посочени и самите влакове.
44 На второ място, следва да се отбележи, че видно от член 8, параграф 1 от допълнение A към COTIF, който е включен в приложение I към този регламент, превозната цена се заплаща предварително само ако няма противоположно споразумение между пътника и превозвача.
45 Освен това безспорно член 9 от допълнение А — чиито разпоредби не трябва да се нарушават при прилагането на член 6 от това допълнение — предвижда в параграф 1, първо изречение, че от началото на пътуването пътникът трябва да бъде снабден с валиден документ за превоз, който да представи при проверка на документите за превоз. В член 9, второ изречение, буква а) и съответно буква б) обаче се уточнява, че общите условия на превоз могат да предвиждат, че пътник, който не представи валиден документ за превоз, освен превозната цена трябва да заплати допълнителна такса, и че пътник, който откаже да заплати незабавно превозната цена или допълнителната такса, може да бъде изключен от превоза.
46 Същевременно съгласно член 3, точка 16 от Регламент № 1371/2007 понятието „общи условия за превоз“ за целите на този регламент означава „условията на превозвача под формата на общи условия или тарифи в сила във всяка държава членка и които, по силата на сключения договор, са станали неразделна част от него“, а член 3, точка 2 дефинира „превозвача“ като „железопътно предприятие, действащо на договорен принцип, с което пътникът е сключил договор за превоз, или поредица от последователни железопътни предприятия, които носят отговорност по силата на този договор“.
47 Доколкото съгласно член 9 от допълнение A към COTIF, който е включен в приложение I към Регламент № 1371/2007, общите условия за превоз може да се противопоставят на пътник, който не представи валиден документ за превоз или откаже незабавно да плати документа за превоз, и доколкото съгласно член 3, точка 16 във връзка с член 3, точка 2 от Регламента тези общи условия стават за целите на Регламента неразделна част от договора за превоз между железопътното предприятие и пътника по силата на сключения договор, това означава, че железопътното предприятие, което оставя свободен достъп до влаковете си, и пътникът, който се качва в такъв влак с цел да пътува, трябва да се смятат за страни по „договор за превоз“ по смисъла на Регламента от момента, в който пътникът се намира във влака при такива условия. Всъщност в противен случай не би могло общите условия за превоз да се противопоставят на пътника въз основа на Регламент № 1371/2007.
48 В този смисъл от тези контекстуални съображения ясно следва, че билетът, обозначаван в допълнение А и с термина „документ за превоз“, не е нищо повече освен документа, който материализира договора за превоз по смисъла на Регламент № 1371/2007.
49 Следователно текстът и контекстът на член 3, точка 8 от Регламент № 1371/2007 налагат извода, че понятието „договор за превоз“ по смисъла на тази разпоредба трябва за целите на Регламента да се разбира като независещо от това дали пътникът притежава билет и като обхващащо хипотезата, в която пътникът се качва във влак със свободен достъп с цел да пътува, без да си е набавил билет.
50 Това тълкуване намира потвърждение в целите на Регламент № 1371/2007. От една страна, съгласно член 1, буква а) от Регламента предмет на този регламент е установяването на правилата относно сключването на договори за превоз. От друга страна, в съображение 1 от Регламента в частност се подчертава, че в рамките на общата транспортна политика е важно да се гарантират правата на пътниците като ползватели на железопътен транспорт. Освен това от съображение 2 от Регламента следва, че в областта на транспорта трябва да се постигне висока степен на защита на потребителя, а съображение 3 гласи, че доколкото пътникът, използващ железопътен транспорт, е по-слабата страна по договора за превоз, правата на пътниците в това отношение следва да бъдат гарантирани.
51 Би било в противоречие с тези цели да се приеме, че понятието „договор за превоз“ по смисъла на Регламент № 1371/2007 трябва да се тълкува в смисъл, че не обхваща хипотезата, в която пътникът се качва във влак със свободен достъп с цел да пътува, без да си е набавил билет. Всъщност, ако можеше да се приеме, че само защото не е имал билет при качването си във влака, такъв пътник не е страна по договорно отношение с железопътното предприятие, предоставило свободен достъп до своите влакове, щеше да е възможно по независещи от него причини този пътник да бъде лишен от правата, които Регламентът свързва със сключването на договор за превоз, а това би било в разрез с целта на Регламента, припомнена в съображения 1—3 от него, а именно да се защитят пътниците, използващи железопътен транспорт.
52 Освен това, доколкото в Регламент № 1371/2007 няма разпоредби в това отношение, подобно тълкуване не засяга въпросите за действителността на договора и за последиците от неизпълнението на договорните задължения на някоя от страните, въпроси, които продължават да се уреждат от приложимото национално право поради липсата на разпоредби в Регламента в това отношение.
53 По всички изложени съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 3, точка 8 от Регламент № 1371/2007 трябва да се тълкува в смисъл, че хипотезата, в която пътникът се качва във влак със свободен достъп с цел да пътува, без да си е набавил билет, попада в обхвата на понятието „договор за превоз“ по смисъла на тази разпоредба.
По втория въпрос
54 Предвид отговора на първия въпрос не е необходимо да се отговаря на втория.
По третия и петия въпрос
55 С третия и петия въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска националният съд, който констатира неравноправност на наказателна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да намали размера на неустойката, предвидена в тази клауза в тежест на потребителя, нито да замести клаузата с диспозитивна разпоредба от националното право. В този контекст посочената юрисдикция иска също да установи дали Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главните производства не допуска националният съд освен това да приложи разпоредбите на националното право относно извъндоговорната отговорност.
56 В това отношение следва в началото да се отбележи, че според сведенията в преюдициалните запитвания в настоящия случай наказателната клауза, която запитващата юрисдикция би могла евентуално да обяви за неравноправна, е част от общите условия за превоз на SNCB, за които тази юрисдикция уточнява, че са „считани за общо задължителни, тъй като са с нормативен характер“ и че са „обнародвани чрез официалното им публикуване от държавата“.
57 Предвид тези уточнения следва да се напомни, че съгласно член 1, параграф 2 от Директива 93/13 договорните условия, които отразяват в частност задължителни законови или подзаконови разпоредби, не са предмет на разпоредбите на тази директива.
58 Съгласно постоянната практика на Съда, както следва от тринадесето съображение от Директива 93/13, предвиденото в член 1, параграф 2 от Директивата изключение действа по отношение на повелителните разпоредби на националното право, тоест тези, които се прилагат за страните независимо от тяхната воля, и по отношение на диспозитивните му разпоредби, тоест тези, които се прилагат, когато страните не са уговорили друго, а също така и по отношение на договорните клаузи, които отразяват тези разпоредби (вж. в този смисъл решения от 21 март 2013 г., RWE Vertrieb, C‑92/11, EU:C:2013:180, т. 26, от 30 април 2014 г., Barclays Bank, C‑280/13, EU:C:2014:279, т. 30, 31 и 42, както и определение от 7 декември 2017 г., Woonhaven Antwerpen, C‑446/17, непубликувано, EU:C:2017:954, т. 25).
59 Това изключение се обосновава с факта, че по принцип може с основание да се предполага, че националният законодател е постигнал равновесие между всички права и задължения на страните по някои договори, а законодателят на Съюза изрично е решил да запази това равновесие (вж. в този смисъл решения от 30 април 2014 г., Barclays Bank, C‑280/13, EU:C:2014:279, т. 41 и цитираната съдебна практика, както и определение от 7 декември 2017 г., Woonhaven Antwerpen, C‑446/17, непубликувано, EU:C:2017:954, т. 26).
60 В този смисъл съгласно практиката на Съда това изключение от приложното поле на Директива 93/13 предполага да са изпълнени две условия. От една страна, договорната клауза трябва да отразява законова или подзаконова разпоредба, и от друга страна, разпоредбата трябва да е задължителна (решения от 10 септември 2014 г., Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 78 и от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C‑186/16, EU:C:2017:703, т. 28).
61 Освен това от практиката на Съда по същество следва, че посоченото изключение обхваща задължителните законови и подзаконови разпоредби, различни от тези, които са свързани с обхвата на правомощията на националния съд да преценява неравноправния характер на договорните клаузи (вж. в този смисъл решения от 30 април 2014 г., Barclays Bank, C‑280/13, EU:C:2014:279, т. 39 и 40 и цитираната съдебна практика, и от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés, C‑96/16 и C‑94/17, EU:C:2018:643, т. 44).
62 Проверката за наличието на тези условия е от компетентността на националната юрисдикция във всеки отделен случай (вж. в този смисъл решения от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и De Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 33 и от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C‑186/16, EU:C:2017:703, т. 29 и цитираната съдебна практика).
63 Когато извършва тази проверка, националната юрисдикция трябва да отчита факта, че с оглед по-специално на целта на Директива 93/13, а именно защита на потребителите срещу неравноправни клаузи, включени от продавачи или доставчици в сключени с тях договори, въведеното в член 1, параграф 2 от същата директива изключение трябва да се тълкува стриктно (вж. в този смисъл решения от 10 септември 2014 г., Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 77 и от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 54 и цитираната съдебна практика).
64 Предвид това уточнение Съдът следва да анализира третия и петия въпрос въз основа на допускането — чиято точност запитващата юрисдикция ще трябва да провери — че клаузата, която тази юрисдикция смята да обяви за неравноправна, не е извън приложното поле на Директива 93/13 по силата на член 1, параграф 2 от нея.
65 Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че държавите членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя при условията на тяхното национално право и договорът да продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
66 Съдът е тълкувал тази разпоредба в смисъл, че националният съд трябва да изведе всички последици, които съгласно националното право произтичат от констатацията за неравноправност на съответната клауза, за да гарантира, че потребителят няма да е обвързан от тази клауза. В това отношение Съдът е уточнил, че когато смята дадена договорна клауза за неравноправна, националният съд е длъжен да не я прилага, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, освен ако потребителят се противопостави на това (вж. в този смисъл решения от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и De Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 49 и цитираната съдебна практика, и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 52).
67 Съдът също така вече е постановил, че когато националният съд констатира нищожността на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза (решения от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 77 и цитираната съдебна практика, и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 53). По-конкретно, Съдът е постановил, че тази разпоредба не може да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд, след като установи неравноправния характер на наказателна клауза от договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да намали размера на неустойката, предвидена в тежест на потребителя, вместо изцяло да откаже да приложи съответната клауза по отношение на потребителя (решения от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и De Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 59 и от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank, C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, т. 29).
68 В този смисъл договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът (решения от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и De Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 57 и цитираната съдебна практика, както и от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank, C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, т. 28).
69 Ако на националния съд беше позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такъв договор, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13. Всъщност това правомощие би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя, доколкото продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се съхранят интересите им (решения от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и De Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 58 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 54 и цитираната съдебна практика).
70 Освен това Съдът наистина допуска изключение от този принцип, като приема, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска националният съд въз основа на принципи на договорното право да премахне неравноправната клауза, като я замести с диспозитивна разпоредба от националното право, при условие че това заместване е в съответствие с целта на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 и позволява да се създаде действително равновесие между правата и задълженията на съдоговорителите, което може да възстанови равенството между тях. Съдът обаче ограничава тази възможност до случаите, когато обявяването на неравноправната клауза за нищожна би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, така че последният би се оказал ощетен от това (вж. в този смисъл решения от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank, C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, т. 33 и цитираната съдебна практика, и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 56 и 57).
71 При все това, освен ако не се констатира друго при проверките, които трябва да направи запитващата юрисдикция, по делата в главните производства не личи евентуалното обявяване на разглежданата наказателна клауза за нищожна да е годно да доведе до обявяване на целите договори за недействителни и така да изложи потребителите на особено неблагоприятни последици.
72 Що се отнася до това дали при обстоятелства като разглежданите в главните производства запитващата юрисдикция има възможност освен това да приложи нормите на националното право относно извъндоговорната отговорност, достатъчно е да се отбележи, че съгласно член 1, параграф 1 от Директива 93/13 тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител, и че тази директива не съдържа нито една разпоредба относно извъндоговорната отговорност.
73 Ето защо въпросът дали обстоятелства като разглежданите в главните производства биха могли освен това да се подведат под нормите на правото в областта на извъндоговорната отговорност, се урежда не от Директива 93/13, а от националното право. Поради това този въпрос не следва да се обсъжда в рамките на разглежданите тук преюдициални запитвания.
74 По всички изложени съображения на третия и петия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска, от една страна, националният съд, който констатира неравноправност на наказателна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да намали размера на неустойката, предвидена в тази клауза в тежест на потребителя, и от друга страна, въз основа на принципи на националното договорно право националният съд да замести тази клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, освен ако съответният договор няма да може да се изпълнява без неравноправната клауза, а обявяването му за недействителен в неговата цялост излага потребителя на особено неблагоприятни последици.
По четвъртия въпрос
75 Предвид отговора на третия и петия въпрос не е необходимо да се отговаря на четвъртия.
По съдебните разноски
76 С оглед на обстоятелството, че за страните в главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:
1) Член 3, точка 8 от Регламент (ЕО) № 1371/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2007 година относно правата и задълженията на пътниците, използващи железопътен транспорт, трябва да се тълкува в смисъл, че хипотезата, в която пътникът се качва във влак със свободен достъп с цел да пътува, без да си е набавил билет, попада в обхвата на понятието „договор за превоз“ по смисъла на тази разпоредба.
2) Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска, от една страна, националният съд, който констатира неравноправност на наказателна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да намали размера на неустойката, предвидена в тази клауза в тежест на потребителя, и от друга страна, въз основа на принципи на националното договорно право националният съд да замести тази клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, освен ако съответният договор няма да може да се изпълнява без неравноправната клауза, а обявяването му за недействителен в неговата цялост излага потребителя на особено неблагоприятни последици.
Подписи