РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (първи състав)
19 юни 2007 година
Дело T-473/04
Cristina Asturias Cuerno
срещу
Комисия на Европейските общности
„Длъжностни лица — Възнаграждение — Надбавка за експатриране — Член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника — Работа за международна организация — Надбавка за настаняване — Дневна надбавка“
Предмет: Жалба за отмяна на решението на Комисията от 25 август 2004 г., с което се отхвърля жалбата на жалбоподателя от 27 април 2004 г. и се отказва да му се предостави надбавката за експатриране, предвидена в член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица на Европейските общности, както и свързаните с нея надбавки
Решение: Отменя решенията на Комисията от 28 януари и 25 август 2004 г. Жалбоподателят има право да получи надбавката за експатриране, предвидена в член 4 от приложение VII към Правилника за длъжностните лица, както и надбавката за настаняване, предвидена в член 5 от посоченото приложение. Отхвърля жалбата в останалата ѝ част. Комисията понася всички съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Жалба — Неограничена компетентност
2. Длъжностни лица — Заплата — Надбавка за експатриране — Условия за предоставяне
(член 189 ЕО; член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Заплата — Надбавка за експатриране — Условия за предоставяне
(член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Възстановяване на разноски — Дневна надбавка — Условия за предоставяне
(член 20 от Правилника за длъжностните лица; член 10 от приложение VII)
1. С член 91, параграф 1, последно изречение от Правилника за длъжностните лица на Първоинстанционния съд се предоставя неограничена компетентност по спорове от финансов характер. В рамките на тази неограничена компетентност Първоинстанционният съд е компетентен да установява, че е налице право на надбавка за експатриране и на други свързани с нея надбавки.
(вж. точка 23)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 8 април 1992 г., Costacurta Gelabert/Комисия, T‑18/91, Recueil, стр. II‑1655, точка 50; Първоинстанционен съд — 30 ноември 1993 г., Vienne/Парламент, T‑15/93, Recueil, стр. II‑1327, точка 41; Първоинстанционен съд —12 декември 1996 г., Lozano Palacios/Комисия, T‑33/95, Recueil FP, стр. I‑A‑575 и II‑1535, точка 67
2. Работата като сътрудник на член на Европейския парламент, изпълнявана от длъжностно лице преди постъпването му на служба в Общностите, отговаря на определението за работа за международна организация с оглед на прилагането на изключението относно надбавката за експатриране, предвидена в член 4, параграф 1, буква а), второ тире, последно изречение от приложение VII към Правилника за длъжностните лица. Всъщност, от една страна, парламентарният сътрудник работи за Парламента, тъй като в рамките на задачите и в границите на отговорностите си съдейства за изпълнението и осъществяването на функциите, които Договорът предоставя на Парламента и на членовете му. От друга страна, между него и тази институция съществува пряка връзка, тъй като членовете на Парламента не могат да се разглеждат като трети лица спрямо самата институция. Както се посочва в член 189 ЕО, Парламентът се състои от „представители на народите на държавите“, а именно „членовете на Европейския парламент“. Следователно членовете на Парламента образуват същностно единство със самата институция и поради това при изпълнение на длъжността си са неотделими от Парламента. Членовете на Парламента обаче назначават сътрудници именно в рамките на изборната си длъжност, за да разполагат с необходимата подкрепа при осъществяване на функциите си.
На този извод не противоречат нито нормативните разпоредби, съгласно които членът на Парламента и сътрудникът трябва да сключат частноправен договор, в който изрично да се предвижда, че Парламентът не може да се приема за работодател или съдоговорител на сътрудника и който да изключва отговорността на институцията при жалби на последния, нито договорните клаузи за прилагане на тези разпоредби. Всъщност изглежда, че с тези разпоредби и клаузи се цели единствено да се изключи отговорността на Парламента по въпросите, свързани с договорите, данъчното облагане и общественото осигуряване на парламентарните сътрудници. Въпреки това наличието или липсата на правна връзка между две лица зависи от естеството и съдържанието на съществуващите между тях отношения, като квалификацията им подлежи само на преценка от Първоинстанционния съд и не може да се определя от самите страни. За сметка на това обстоятелството, че Парламентът регламентира основните аспекти от правното положение на сътрудниците, упражнява административен контрол върху назначаването им от членовете на Парламента и по принцип отговаря пряко за изплащането на заплатата, съответстваща на положения от тях труд или на предоставените от тях услуги, показва до каква степен би било неестествено да се приеме, че Парламентът е трето лице спрямо сътрудниците и че не съществува пряка правна връзка между тази институция и парламентарните сътрудници на нейните членове.
(вж. точки 48, 51, 52, 57, 60, 61, 63, 69 и 70)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 20 март 1991 г., Pérez-Mínguez Casariego/Комисия, T‑1/90, Recueil, стр. II‑143, точка 38; Първоинстанционен съд — 15 юли 1993 г., Hogan/Парламент, T‑115/92, Recueil, стр. II‑895, точка 36; Първоинстанционен съд — 22 март 1995 г., Kotzonis/ИСК, T‑586/93, Recueil, стр. II‑665, точка 21; Първоинстанционен съд — 10 юни 2004 г., Garroni/Парламент, T‑276/01, Recueil FP, стр. I‑A‑177 и II‑795, точка 52
3. Член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица трябва да се тълкува в смисъл, че що се отнася до предоставянето на надбавка за експатриране, той възприема като основен критерий обичайното местопребиваване на длъжностното лице преди встъпването му в длъжност, като това е мястото, в което заинтересованото лице се е установило трайно с намерение постоянно или обичайно да съсредоточи интересите си в него. Само пребиваването в чужда страна с цел продължаване на университетското образование или преминаване на практически професионални стажове не позволява да се предположи, че съществува воля за постоянно съсредоточаване на интересите в тази страна.
(вж. точки 73 и 74)
Позоваване на: Съд — 15 септември 1994 г., Magdalena Fernández/Комисия, C‑452/93 P, Recueil, стр. I‑4295, точка 21; Първоинстанционен съд — 13 декември 2004 г., E/Комисия, T‑251/02, Recueil FP, стр. I‑A‑359 и II‑1643, точка 53; Първоинстанционен съд — 25 октомври 2005 г., Dedeu i Fontcuberta/Комисия, T‑229/02, Recueil FP, стр. I‑A‑303 и II‑1377, точка 66
4. За да се определи, за целите на предоставянето на дневна надбавка, дали длъжностното лице е длъжно да промени мястото си на пребиваване, за да изпълни задълженията по член 20 от Правилника за длъжностните лица, мястото на пребиваване, което следва да се вземе предвид, е това, в което остават съсредоточени интересите му. В това отношение през определен период е възможно лицето да пребивава едновременно на две места, като първото е мястото му на обичайно пребиваване, а второто — мястото, в което осъществява основната си професионална дейност. Следователно само от обстоятелството, че заинтересованото лице работи в различно място от мястото, в което е работило през предхождащия назначаването му период, не може да се заключи, че то е имало намерение постоянно да съсредоточи интересите си в това място, ако наличието на това намерение не се доказва от обстоятелства, изведени от личния и професионалния му живот.
(вж. точки 84 и 87)
Позоваване на: Съд — 11 август 1995 г., Парламент/Vienne, C‑43/94 P, Recueil, стр. I‑2441, точка 21; Lozano Palacios/Комисия, посочено по-горе, точка 47; E/Комисия, посочено по-горе, точка 73