РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД
28 април 1998 година(*)
„Извъндоговорна отговорност вследствие на законосъобразен акт — Регламент № 2340/90 — Търговско ембарго срещу Ирак — Засягане, равностойно на отчуждаване — Отговорност вследствие на незаконосъобразен акт — Вреда“
[…]
По дело T‑184/95
Dorsch Consult Ingenieurgesellschaft mbH, дружество, учредено по германското право, установено в Мюнхен (Германия), за което се явяват г‑н Karl M. Meessen, професор, със съдебен адрес в Люксембург, при кантората на адв. Patrick Kinsch, 100, boulevard de la Pétrusse,
ищец,
срещу
Съвет на Европейския съюз, за който се явяват първоначално г‑н Yves Cretien, юридически съветник, впоследствие г‑н Stephan Marquardt и г‑н Antonio Tanca, членове на правния отдел, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург, при г‑н Alessandro Morbilli, генерален директор на дирекцията по правните въпроси на Европейската инвестиционна банка, 100, boulevard Konrad Adenauer,
и
Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н Peter Gilsdorf и г‑н Allan Rosas, главни юридически съветници, и г‑н Jörn Sack, юридически съветник, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург, при г‑н Carlos Gómez de la Cruz, член на правния отдел, Centre Wagner, Kirchberg,
ответници,
с предмет: искане за обезщетение за вредата, която предприятието ищец твърди, че е претърпяло вследствие на приемането на Регламент (ЕИО) № 2340/90 на Съвета от 8 август 1990 година за забрана на търговията на Общността с Ирак и Кувейт (ОВ L 213, стр. 1),
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД
НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (втори състав),
състоящ се от: г‑н C. W. Bellamy, председател, г‑н A. Kalogeropoulos и г‑жа V. Tiili, съдии,
секретар: г‑н H. Jung,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 19 юни 1997 г.,
постанови настоящото
Решение
[…]
Факти в основата на иска
1 Ищецът, Dorsch Consult Ingenieurgesellschaft mbH (наричано по-нататък „Dorsch Consult“), е дружество с ограничена отговорност, учредено по германското право, установено в Мюнхен (Германия), чиято основна дейност е извършването на инженерингови консултации в различни страни.
2 На 30 януари 1975 г. ищецът сключва договор с Ministry of Works and Housing на Република Ирак (наричано по-нататък „иракското министерство“), с който поема задължението да предоставя услуги, свързани с организацията и контрола на строителните дейности във връзка с изграждането на Iraq Express Way № 1. Впоследствие договорът, сключен за минимален срок от шест години, е подновяван няколко пъти за нуждите на изпълнението и контрола на посочените по-горе дейности. Член Х от този договор предвижда, наред с другото, че при разногласия по тълкуването на неговите клаузи или при неизпълнение на произтичащите от него задължения, договарящите страни трябва да се опитат да намерят приемливо решение чрез споразумение (член Х, параграф 1). В случай че тези разногласия продължават, спорът трябва да бъде отнесен пред Plаnning Boаrd, чието решение е окончателно и задължително. Въпреки това никакво решение, прието в рамките на разглеждания договор, не може да се попречи на договарящите страни да отнесат спора си и пред компетентните иракски съдилища (член Х, параграф 2).
3 От преписката е видно, че все още неизпълнените парични задължения, които иракските власти имат към ищеца в началото на 1990 г. за предоставените в рамките на посочения по-горе договор услуги, са признати с две писма от 5 и 6 февруари 1990 г., които са изпратени от иракското министерство до иракската банка Rafidian Bank (наричана по-нататък „банка Rafidian“) и с които се дава нареждане да се преведат по сметката на ищеца дължимите му суми.
4 На 2 август 1990 г. Съветът за сигурност на Организацията на обединените нации приема Резолюция № 660 (1990), с която констатира нарушаване на международния мир и сигурност вследствие на нахлуването на Ирак в Кувейт и изисква незабавното и безусловно изтегляне на иракските сили от територията на Кувейт.
5 На 6 август 1990 г. Съветът за сигурност на Организацията на обединените нации приема Резолюция № 661 (1990), с която, като заявява, че „съзнава отговорностите, които има по силата на Устава на Организацията на обединените нации, що се отнася до запазването на международния мир и сигурност“ и констатира, че Република Ирак (наричана по-нататък „Ирак“) не е спазила Резолюция № 660 (1990), решава да наложи търговско ембарго срещу Ирак и Кувейт.
6 На 8 август 1990 г., като се позовава на „тежкото положение, което [произтича] от нахлуването на Ирак в Кувейт“ и на Резолюция № 661 (1990) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, по предложение на Комисията Съветът приема Регламент (ЕИО) № 2340/90 за забрана на търговията на Общността с Ирак и Кувейт (ОВ L 213, стр. 1, наричан по-нататък „Регламент № 2340/90“).
7 Член 1 от Регламент № 2340/90 забранява от 7 август 1990 г. вноса на територията на Общността на всякакви продукти с произход или изпращани от Ирак или от Кувейт, както и износа към тези страни на всякакви продукти с произход или изпращани от Общността. Член 2 от същия регламент забранява от 7 август 1990 г.: а) всякаква търговска дейност или сделка, включително всякаква операция, свързана с вече сключени или частично изпълнени сделки, имащи за предмет или за последица насърчаването на износа на всякакви продукти, с произход или изпращани от Ирак и от Кувейт, б) продажбата или доставката на продукт, независимо от произхода му и мястото, от което се изпраща, на което и да било физическо или юридическо лице, намиращо се в Ирак или в Кувейт или на което и да било физическо или юридическо лице с цел търговска дейност, извършвана на или от територията на Ирак или на Кувейт, и в) всякаква дейност, имаща за предмет или като последица насърчаването на тези продажби или доставки.
8 Както е видно от преписката, на 16 септември 1990 г. „върховният революционен съвет на Република Ирак“, изтъквайки „произволните решения на някои правителства“, приема с обратно действие от 6 август 1990 г. Закон № 57 относно защитата на иракското имущество, интереси и права в рамките на и извън Ирак (наричан по-нататък „Закон № 57“). Член 7 от този закон замразява всички имущества и активи, както и доходите от тях, с които разполагат, по време на настъпване на фактите, правителствата, предприятията, дружествата и банките на държавите, приели така наречените „произволни решения“ срещу Ирак.
9 Тъй като не получава от иракските власти изпълнение на паричните задължения към него, признати в посочените по-горе писма на иракското министерство от 5 и 6 февруари 1990 г. (вж. по-горе точка 3), с писма от 4 август 1995 г. ищецът се обръща към Съвета и Комисията, като иска от тях обезщетение за вредата, която е претърпял, тъй като посочените вземания са станали несъбираеми вследствие на прилагането на Закон № 57, доколкото този закон е приет като насрещна мярка срещу приемането от Общността на Регламент № 2340. В тези писма ищецът изтъква, че общностният законодател е длъжен да заплати обезщетение на икономическите субекти, засегнати от налагането на ембаргото срещу Ирак и че обстоятелството, че това не е направено, ангажира отговорността на Общността по член 215, втора алинея от Договора за ЕО. Той добавя също, че като предпазна мярка е регистрирал своите вземания срещу Ирак пред United Nations Iraq Claims Compensation Commission.
10 С писмо от 20 септември 1995 г. Съветът отказва да уважи искането на ищеца за обезщетение.
11 При тези обстоятелства с искова молба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на 6 октомври 1995 г., ищецът предявява настоящия иск.
12 Въз основа на доклад на съдията докладчик Първоинстанционният съд (втори състав) решава да започне устната фаза на производство, без да предприема събиране на доказателства. В рамките на процесуално-организационните действия страните все пак са поканени да отговорят на някои писмени въпроси.
13 Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Първоинстанционния съд въпроси са изслушани в откритото съдебно заседание от 19 юни 1997 г.
Искания на страните
14 Ищецът моли Първоинстанционния съд:
– да осъди Общността да му заплати 2 279 859,69 DM и лихви в размер на 8 % годишно, считано от 9 август 1990 г., срещу прехвърляне на остатъка от вземането в същия размер, което има срещу Ирак,
– да осъди ответниците да заплатят съдебните разноски,
– да обяви решението за подлежащо на изпълнение,
– при условията на евентуалност да обяви решението за подлежащо на предварително изпълнение срещу представяне на банкова гаранция.
15 Съветът моли Първоинстанционния съд:
– да отхвърли иска като недопустим,
– или, ако го счете за допустим, да го отхвърли като неоснователен,
– да осъди ищеца да заплати съдебните разноски.
16 Комисията моли Първоинстанционния съд:
– да отхвърли иска като неоснователен,
– да осъди ищеца да заплати съдебните разноски.
По допустимостта
Правни основания и доводи на страните
17 Без формално да повдига възражение за недопустимост на основание член 114, параграф 1 от Процедурния правилник, Съветът поддържа, че искът е недопустим, тъй като отговорността на Общността не може да бъде ангажирана за вредата, която ищецът твърди, че е претърпял (Решение на Съда от 26 ноември 1975 г. по дело Grands moulins des Antilles/Комисия, 99/74, Recueil, стр. 1531).
18 На първо място, Съветът поддържа, че в основата на твърдяната вреда е не Регламент № 2340/90, а Закон № 57. Противно на твърдението на ищеца, приемането на този закон не било „пряка реакция“ срещу приемането на Регламент № 2340/90, а било, както следва от преамбюла му, реакция срещу „произволни решения“, приети от „някои правителства“. Според Съвета до приемането на Закон № 57 всъщност се стигнало вследствие на Резолюция № 660 (1990) и Резолюция № 661 (1990) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации. При тези условия обстоятелството, че наложеното от Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации ембарго срещу Ирак е обосновано с незаконосъобразните действия на тази държава (нахлуването в Кувейт), не позволявало да се установи обективна връзка между приемането на Регламент № 2340/90 и приемането като насрещна мярка от Ирак на Закон № 57, и поради това да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка между общностния регламент и твърдяната от ищеца вреда.
19 На второ място, Съветът повдига въпроса дали вземанията на ищеца срещу иракските власти представляват „активи“, които са били замразени по силата на член 7 от Закон № 57 (вж. по-горе точка 8). В частност ищецът не доказал, че в изпълнение на Закон № 57 банка Rafidian е отказала да изпълни преводните нареждания, дадени от иракското министерство. Съветът подчертава, че въпросните преводни нареждания са дадени с писмата на иракското министерство от 5 и 6 февруари 1990 г., тоест много преди приемането на Закон № 57 през септември 1990 г.
20 На трето място, Съветът поддържа, че дори в хипотезата, при която в изпълнение на Закон № 57 иракските власти са отказали да изпълнят задълженията си към ищеца, при липсата на каквато и да било общностна или национална мярка за забрана на прехвърлянето на средства от Ирак към Германия, единствено този закон е в основата на твърдяната от ищеца вреда. Така положението на ищеца било различно от това на други германски икономически субекти, претърпели вреда вследствие на германските национални мерки, с които в съответствие с Регламент № 2340/90 се забраняват всякакви търговски сделки с Ирак.
21 От своя страна Комисията счита, че по принцип практиката на Съда в областта на извъндоговорната отговорност не позволява предявяването на иск на основание член 178 и член 215, втора алинея от Договора за ангажиране на извъндоговорна отговорност на Общността вследствие на законосъобразен акт. Тя счита обаче, че в Договора би трябвало да има правно основание, позволяващо на частноправен субект да ангажира отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт.
22 Ищецът поддържа, че неговият иск е допустим и че развитите от Съвета правни и фактически съображения, и по-специално тези, които са свързани с липсата на причинно-следствена връзка между приемането на Регламент № 2340/90 и невъзможността да събере вземанията си от иракските власти са по съществото, а не по допустимостта на иска.
Съображения на Първоинстанционния съд
23 Първоинстанционният съд отбелязва, че ищецът ясно описва в исковата си молба същността и обхвата на твърдяната вреда, както и причините, поради които смята, че съществува причинно-следствена връзка между тази вреда и приемането на Регламент № 2340/90. Ето защо исковата молба съдържа достатъчно данни, за да отговори на приложимите в тази област изисквания за допустимост съгласно член 44, параграф 1, буква в), от Процедурния правилник и съдебната практика, тъй като доводите на Съвета относно наличието и естеството на твърдяната вреда и причинно-следствената връзка са свързани с преценката на основателността на иска, и следователно трябва да се разглеждат в рамките на последната. От това следва, че искът трябва да бъде обявен за допустим (Решение на Първоинстанционния съд от 16 април 1997 г. по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, Т‑554/93, Recueil, стр. ІІ‑563, точка 59 и Решение на Първоинстанционния съд от 10 юли 1997 г. по дело Guérin automobiles/Комисия, Т‑38/96, Recueil, стр. ІІ‑1223, точка 42).
По същество
24 Ищецът поддържа, че доколкото Закон № 57 води началото си от приемането на Регламент № 2340/90, с който се въвежда ембарго срещу Ирак, Общността е длъжна да му заплати обезщетение за вредата, претърпяна поради отказа на иракските власти да изпълнят задълженията си към него. Ищецът твърди, че отговорността на Общността за така претърпяната вреда трябва да бъде ангажирана главно въз основа на принципа на отговорност на Общността вследствие на законосъобразен акт поради засягане на имуществените му права, равностойно на отчуждаване и при условията на евентуалност въз основа на принципа на отговорност на Общността вследствие на незаконосъобразен акт, като в случая разглежданата незаконосъобразност се състои в пропуска на общностния законодател при приемането на Регламент № 2340/90 да предвиди обезщетение за причинените от този регламент вреди на засегнатите предприятия.
По отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт
Доводи на страните
Относно основанието за отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт
25 Ищецът поддържа преди всичко, че в съответствие с член 1 от допълнителния протокол № 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), както и с общите принципи на международното право относно задължението за заплащане на обезщетение при засягане на правото на собственост, член 14, параграф 3 от Grundgesetz (германската конституция) предвижда, че отчуждаване, решено в общ интерес, може да се извърши само срещу заплащане на обезщетение. Според ищеца същото това правило се прилага и в случаите на „засягане, равностойно на отчуждаване“, като в този случай съгласно германската съдебна практика е налице задължение за заплащане на обезщетение, когато, без да представляват формални мерки на отчуждаване, законосъобразни актове на държавните органи имат все пак като допълнителна последица засягането на имуществени права.
26 Впрочем от практиката на Европейския съд за правата на човека следва, че вземанията попадат и в обхвата на понятието за собственост, защитена срещу засягане, равностойно на отчуждаване на основание член 1 от протокол 1 на ЕКПЧ (Решение на Европейския съд за правата на човека от 9 декември 1994 г. по дело Raffineries grecques Stan и Stratis Andreadis/Гъpция). Освен това същото разрешение било възприето в съдебната практика в областта на международното публично право, както и в правото на държавите членки.
27 Въз основа на тези съображения ищецът поддържа, че обстоятелството, че съществуващите преди това и неоспорени вземания са станали несъбираеми в изпълнение на Закон № 57, приет като ответна мярка срещу налагането с Регламент № 2340/90 на ембарго срещу Ирак, му причинява „възникнала и все още съществуваща“ вреда, за която трябва да получи обезщетение от Общността.
28 Ищецът поддържа, че искането му за обезщетение за законосъобразно засягане на имуществените му права се обосновава със съображението, че тежестите, които поемал в резултат на прилаганата от Общността политика на налагане на ембарго, не трябвало да бъдат по-големи в сравнение с останалите данъкоплатци в Общността, които също трябвало да поемат тези тежести съгласно принципа на равно третиране (Решение на Съда от 5 март 1980 г. по дело Ferwerda, 265/78, Recueil, стр. 617, 628).
29 На довода на ответниците, че в случая ставало въпрос за мярка на Общността, свързана с избор на икономическа политика, така че твърдяната от ищеца вреда не надхвърляла границите на рисковете, присъщи на икономическите дейности в съответната област и не застрашавала съществуването му като предприятие, ищецът отговаря, че е без значение въпросът дали наложеното срещу Ирак ембарго представлява мярка на икономическата политика или на политиката за сигурност, застрашаваща неговото съществуване като дружество, тъй като в случая става дума не за бъдещи икономически загуби, а за засягане на вече съществуващо право на собственост. Що се отнася до въпроса дали с предоставянето на услуги в Ирак ищецът съзнателно е поел риска да не може да събере впоследствие вземанията си, той припомня, че договорът, който е сключил с иракските власти през 1975 г., предхожда с четири години установяването на сегашния режим в Ирак и с пет години войната между Ирак и Иран.
30 Преди всичко Съветът поддържа, че условията за ангажиране отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт трябва да бъдат по-строги от условията, приложими в рамките на отговорността вследствие на незаконосъобразен акт.
31 Съветът отбелязва, че съгласно съдебната практика в тази област ангажирането на обективната отговорност предполага или че в полза на общия интерес частноправен субект понася тежест, която обикновено не лежи върху него (Решение на Съда от 24 юни 1986 г. по дело Développement SA и Clemessy/Комисия, 267/82, Recueil, стр. 1907), или че особена група от предприятия, специализирани в определени продукти, поема несъразмерна част от тежестите, произтичащи от приемането на някои икономически мерки от Общността (Решение на Съда от 29 септември 1987 г. по дело De Boer Buizen/Съвет и Комисия, 81/86, Recueil, стр. 3677).
32 Според Съвета обаче в конкретния случай не е изпълнено нито едно от тези условия. Що се отнася до твърдението на ищеца, че не е приемливо да поема в по-голяма степен от другите икономически субекти тежестите от политиката на налагане на ембарго срещу Ирак, само поради факта, че към момента на прилагането на тази политика още не са били изпълнени паричните задължения към него, Съветът възразява, че Общността не следва да заплаща обезщетение за „несполуките“ на икономическите субекти, които участват в сделки, свързани с икономически рискове.
33 Комисията поддържа, че по германското право понятието „особена жертва“ („Sonderopfer“), на което ищецът основава искането си за обезщетение, предполага, че частноправен субект е претърпял особена вреда и това понятие не може да е бъде транспонирано такова каквото е в общностното право. Освен това било спорно дали ищецът може да се счита за част от достатъчно определена група предприятия, които са направили „особена жертва“ по смисъла на тази теория.
34 Комисията подчертава, че направените от ищеца препратки към германската съдебна практика се отнасят до засягане на правото на поземлена или търговска собственост вследствие на приемането на мерки от държавата в областта на строителството или на групирането на поземлени имоти, поради което не са сравними с конкретния случай. Освен това цитираната от ищеца практика на Европейския съд за правата на човека в областта на защитата на правото на собственост (вж. по-горе точка 29) се отнасяла всъщност до прякото отнемане на собствеността чрез актове на публичната власт, а не до косвените последици от законосъобразни правни актове, приети от Общността, какъвто е конкретният случай.
35 Освен това, както следвало от съдебната практика в тази област, отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт можело да бъде ангажирана само ако твърдяната вреда не е била предвидима или не е могла да бъде избегната от полагащия дължимата грижа икономически субект. В случая обаче възможността да се предвиди неплатежоспособността и/или отказът на Ирак да извърши плащане била очевидна, от една страна, предвид общия контекст, и от друга страна, предвид особеното положение на тази страна. Според Комисията предприятия като това на ищеца, които не са могли да получат гаранции от държавни органи или от застрахователни компании за покриване рисковете, произтичащи от търговски сделки със страни, считани за „високорискови страни“, съзнателно са приели произтичащите от тези сделки повишени рискове.
36 Накрая ищецът не изтъква никакво обстоятелство, което да може да засегне сериозно неговата дейност и да постави под въпрос съществуването му като предприятие (вж. заключение на генералния адвокат г‑н Lenz във връзка с Решение на Съда от 11 март 1987 г. по дело Rau и др./Комисия, 279/84, 280/84, 285/84 и 286/84, Recueil, стр. 1069, 1084, 1114).
Относно причинно-следствената връзка
37 Ищецът поддържа, че твърдяната вреда е причинена от приемането на Регламент № 2340/90, с който се въвежда ембарго срещу Ирак, тъй като отказът на иракските власти да изпълнят паричните задължения към него е противопоставен в съответствие със Закон № 57, приет като насрещна мярка срещу приемането на посочения регламент. Противно на поддържаното от Съвета, приемането от Ирак на Закон № 57 не било „далечна“ последица по смисъла на съдебната практика (Решение на Съда от 4 октомври 1979 г. по дело Dumortier Frères/Съвет, 64/76, 113/76, 167/78, 239/78, 27/79, 28/79 и 45/79, Recueil, стр. 3091), а типична и предвидима последица от акт за прилагане на ембарго.
38 В това отношение ищецът поддържа, че при приемането на Регламент № 2340/90 както Комисията, така и Съветът, действително са взели предвид тежестите и другите последици от евентуалното спиране от Ирак на изпълнението на просрочените му парични задължения към предприятия от Общността. В подкрепа на това твърдение ищецът призовава като свидетели бившия председател на Комисията, г‑н J. Delors, и бившия председател на Съвета, г‑н De Michelis, като иска от Първоинстанционния съд да разпореди на Съвета и на Комисията да представят всички подготвителни актове за Регламент № 2340/90 (Решение на Първоинстанционния съд от 19 октомври 1995 г. по дело Carvel и Guardian Newspapers/Съвет, Т‑194/94, Recueil, стр. ІІ‑2765).
39 Според ищеца на довода на ответниците, че твърдяната вреда не се дължала на приемането на Регламент № 2340/90, а само на обстоятелството, че още преди приемането на посочения регламент и дори преди нахлуването в Кувейт на 2 август 1990 г. Ирак не е бил в състояние да изпълни паричните си задължения, се опровергавало от факта, че през април и май 1990 г. иракските власти вече са му били превели сума в размер на около 200 000 DM като заплащане за предоставени услуги. Също така закъснението, с което иракските власти извършват плащането във валута по различни фактури, се обяснявало единствено с бюрократичните трудности, които среща иракската администрация, а не с твърдяната неплатежоспособност на Ирак.
40 Ищецът оспорва довода на Съвета, че невъзможността да събере вземанията си не се дължала на Регламент № 2340/90, а на по-далечна причина, а именно нахлуването на Ирак в Кувейт в нарушение на международното публично право. Обстоятелството, че ембаргото на Общността срещу Ирак е обосновано с предходно неправомерно поведение на тази държава, не изключва задължението на Общността да заплати обезщетение на третите лица за засягане, равностойно на отчуждаване. Наличието на изтъкнатата в конкретния случай пряка връзка не се опровергава и от обстоятелството, че претърпяната вреда се дължи на неправомерно основание, а именно Закон № 57, приет като насрещна мярка срещу предходен законосъобразен акт, а именно приемането на Регламент № 2340/90 (Решение на Съда от 7 ноември 1985 г. по дело Adams/Комисия, 145/83, Recueil, стр. 3539).
41 Що се отнася до довода на Съвета, че в крайна сметка резолюциите, приети от Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, били в основата на вредата, ищецът възразява, че резолюциите на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации са лишени от непосредствено действие в правните системи на държавите членки.
42 Що се отнася до повдигнатия от ответниците въпрос дали, от една страна, вземанията на ищеца са действително „активи“ по смисъла на Закон № 57, и от друга страна, дали този закон е все още в сила, ищецът поддържа, че единственото, което има значение, е обстоятелството, че иракските власти продължават да отказват да изпълнят задълженията си.
43 Накрая ищецът поддържа, че противно на твърдението на Съвета обстоятелството, че Регламент № 2340/90 се отнася единствено до износа и вноса на стоки, а не до предоставянето на услуги, не оказва влияние върху преценката за наличието на причинно-следствена връзка, при положение че поради приемането на този регламент иракските власти отказват да изпълнят паричните си задължения.
44 Съветът изтъква, че дори да се приеме, че вземанията на ищеца срещу Ирак са станали несъбираеми и поради това той е претърпял вреда, нямало никаква връзка, или най-малкото нямало „достатъчно пряка“ връзка, между тази вреда и приемането на Регламент № 2340/90.
45 Според Съвета отказът на Ирак да изпълни паричните си задължения към ищеца се дължал не на прилагането на Закон № 57 като насрещна мярка по отношение на Регламент № 2340/90, а на финансовите трудности, които Ирак е имал поради агресивната си политика спрямо съседни държави. Освен това, доколкото при приемането на Закон № 57 иракските власти още не са били прехвърлили средствата по банкова сметка на ищеца, никакво „имущество“ или „актив“, принадлежащ на ищеца, не бил замразен в стриктния смисъл на разпоредбите на този закон.
46 В случай, че твърдяната от ищеца вреда следва да се разглежда като дължаща се на прилагането на Закон № 57, Съветът счита, че противно на твърдението на ищеца, в основата на приемането на този закон бил не Регламент № 2340/90, а Резолюция № 660 (1990), както и Резолюция № 661 (1990) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, с които се налага ембарго срещу Ирак, което Общността е правно обвързана да прилага. От това следвало, че приемането на Закон № 57 не може да се смята за „достатъчно пряка“ последица от приемането на Регламент № 2340/90 по смисъла на съдебната практика в тази област.
47 Впрочем посочената причинно-следствена връзка липсвала, като се има предвид, че в историческата перспектива на фактите Закон № 57 не може да се разглежда като „реакция“ на Ирак срещу мерките за ембарго, наложени от Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации и приложени от Общността с Регламент № 2340/90, тъй като мерките срещу Ирак са приети след извършени от тази страна предишни нарушения на международното публично право.
48 Накрая, Съветът поддържа, че тъй като целта на Регламент № 2340/90 е била да се забранят вносът и износът на стоки, а не да се забрани на икономическите субекти от Общността да получават изпълнение на паричните задължения на иракските власти към тях, изобщо не е налице достатъчно пряка причинно-следствена връзка между приемането на този регламент и твърдяната вреда.
49 Комисията поддържа, че твърдяната от ищеца вреда произтича единствено от Закон № 57, а не от приемането на Регламент № 2340/90, тъй като последният е послужил само като повод за спиране от Ирак на изпълнението на неговите парични задължения поради лошото финансово положение, в което се е намирал в резултат на военните действия в района и на политиката му на въоръжаване.
50 Освен това от членове 5 и 7 от Закон № 57 следвало, че Ирак не е отказал окончателно да изпълни паричните си задължения към ищеца, което обяснявало защо ищецът е предложил на ответниците да им прехвърли вземанията си срещу обезщетение, така че и поради тази причина изобщо не била налице пряка връзка между твърдяната вреда и Регламент № 2340/90. Във всеки случай, дори наличието на косвена причинно-следствена връзка да е достатъчно, за да се ангажира извъндоговорната отговорност на Общността, това не променяло обстоятелството, че подобна връзка не била относима, когато, както е в конкретния случай, тя се отнася до правомерно поведение (приемането от Съвета на Регламент № 2340/90), което впоследствие е довело до неправомерно поведение от страна на трето лице (приемането от Ирак на Закон № 57).
51 Комисията добавя, че с писмото до председателя на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации от 28 февруари 1991 г. Ирак формално признава законосъобразността на Резолюция № 660 (1990) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, както и на останалите резолюции, довели до приемането на Закон № 57, и че този закон в крайна сметка е отменен на 3 март 1991 г., така че, считано от тази дата, ищецът е бил в състояние да поиска от иракските власти да изпълнят паричните си задължения към него.
52 Що се отнася до искането да бъдат изслушани като свидетели бившият ѝ председател и бившият председател на Съвета, Комисията подчертава, че това искане не представлява интерес, тъй като доказателствата, които ищецът трябва да представи, не могат да представляват изявления на въпросните лица.
Относно вредата
53 Ищецът поддържа, че е претърпял „възникнала и все още съществуваща“ вреда по смисъла на съдебната практика в областта на извъндоговорната отговорност на Общността, тъй като вземанията му срещу Ирак са станали несъбираеми вследствие на приемането на Регламент № 2340/90. Обстоятелството, че ищецът е предложил на ответниците да им прехвърли вземанията си срещу исканото обезщетение, не променяло с нищо факта, че вредата е налице и целяло единствено да се избегне неговото неоснователно обогатяване. В случай че ответниците възнамеряват да оспорят както съществуването на вземанията му срещу Ирак, така и невъзможността за събирането им, ищецът предлага като доказателство удостоверения, които могат да бъдат предоставени от търговския му директор, г‑н Hartwig von Bredow, и неговия представител към този момент в Багдад, г‑н Wolfgang Johner. Ищецът уточнява, че не е дал обяснения за причините иракските власти да откажат да изпълнят паричните задължения към него, тъй като изобщо не е получил такива обяснения, още повече че ембаргото на Общността върху предоставянето на услуги в Ирак (Регламент на Съвета (ЕИО) № 3155/90 от 29 октомври 1990 г. за разширяване и изменение на Регламент № 2340/90, ОВ L 304, стр. 1, наричан по-нататък „Регламент № 3155/90“) му забранявало да упълномощава юридически представители в Ирак.
54 Ищецът изчислява размера на вредата на 2 279 859,69 DM, сума която съответствала на вземанията, признати от иракското министерство с писмата му от 5 и 6 февруари 1990 г., с които нарежда да се извърши плащане, което обаче все още не е получил.
55 Ищецът поддържа, че съгласно практиката на Европейския съд за правата на човека определянето на размера на обезщетението му трябвало да води до справедливо равновесие между изискванията от общ интерес на Общността, от една страна, и императивните изисквания за защитата на основните права на личността, от друга страна. Ищецът счита, че това все пак не изключва възможността обезщетението да покрива общата сума на вземанията, станали несъбираеми поради приемането на мярка от държавата, включително всички лихви, дължими от датата на пораждането им (Решение по дело Raffineries grecques Stan и Stratis Andreadis/Grèce, посочено по-горе). Всъщност германското право позволявало да се получи обезщетение за всички финансови загуби, причинени от „засягане, равностойно на отчуждаване“. Това било възприето и в практиката на Европейския съд за правата на човека. Така срещу прехвърляне на вземанията му срещу Ирак Общността трябвало да бъде осъдена да му плати обезщетение, съответстващо на размера на тези вземания, включително дължимите лихви. Ищецът обаче не изключва възможността исканото обезщетение да бъде намалено в зависимост от обстоятелствата на конкретния случай.
56 Съветът поддържа, че приетите от Ирак мерки, и по-специално Закон № 57, са довели да забавяне само на изпълнението на паричните задължения към ищеца, така че от правна гледна точка ищецът не претърпял „възникнала и все още съществуваща“ вреда по смисъла на съдебната практика в тази област, което впрочем произтичало от обстоятелството, че последният бил готов да прехвърли вземанията си на общностните институции срещу обезщетение за вредата, която твърди, че е претърпял.
57 Освен това от писмото, което ищецът му изпратил на 4 август 1994 г. било видно, че със същото писмо той е регистрирал вземанията си пред компетентните административни органи в Германия, за да може да предяви тези вземания пред Claims Commission, учредена от Организацията на обединените нации (наричана по-нататък „ООН“) с цел да се уреди въпросът за икономическите вреди, претърпени от икономически субекти вследствие на налагането на ембаргото срещу Ирак, което показвало, че наличието на вреда спрямо ищеца в крайна сметка ще зависи от евентуалното вдигане от ООН на ембаргото над Ирак.
58 Комисията поддържа, че понастоящем не е установен точният размер на претърпяната вреда, тъй като от правна гледна точка вземанията на ищеца не са престанали да съществуват и отхвърля предложението на ищеца да прехвърли своите вземания срещу обезщетение от Общността.
Съображения на Първоинстанционния съд
59 Преди всичко Първоинстанционният съд припомня, на първо място, че ангажирането на извъндоговорната отговорност на Общността вследствие на незаконосъобразен или законосъобразен акт предполага във всички случаи да се установи наличието на вредата, за която се твърди, че е претърпяна и наличието на причинно-следствена връзка между вредата и този акт (Решение на Съда от 29 септември 1982 г. по дело Oleifici Mediterranei/ЕИО, 26/81, Recueil, стр. 3057, точка 16, Решение на Първоинстанционния съд от 13 декември 1995 г. по дело Exporteurs in Levende Varkens, и др./Комисия, T‑481/93 и Т‑484/93, Recueil, стр. ІІ‑2941, точка 80, Решение на Първоинстанционния съд от 11 юли 1996 г. по дело International Procurement Services/Комисия, Т‑175/94, Recueil, стр. ІІ‑729, точка 44, Решение на Първоинстанционния съд от 16 октомври 1996 г. по дело Efisol/Комисия, Т‑336/94, Recueil, стр. ІІ‑1343, точка 30, Решение на Първоинстанционния съд от 11 юли 1997 г. по дело Оleifici Italiani/Комисия, Т‑267/94, Recueil, стр. ІІ‑1239, точка 20 и Решение на Първоинстанционния съд от 29 януари 1998 г. по дело Dubois и Fils/Съвет и Комисия, Т‑113/96, Recueil, стр. ІІ‑125, точка 54). На второ място, що се отнася, както е в конкретния случай, до ангажирането на отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт, Първоинстанционният съд отбелязва, че от съдебната практика в тази област следва, че в хипотезата на възприемане на подобен принцип в общностното право ангажирането на такава отговорност предполага във всеки случай наличието на „необичайна“ и „особена“ вреда (Решение на Съда от 13 юни 1972 г. по дело Compagnie d’approvisionnement et grands moulins de Paris/Комисия, 9/71 и 11/71, Recueil, стр. 391, точки 45 и 46, Решение на Съда от 6 декември 1984 г. по дело Biovilac/ЕИО, 59/83, Recueil, стр. 4057, точка 28, Решение по дело Développement SA и Clemessy/Комисия, точка 33, посочено по-горе, и Решение по дело De Boers Buizen/Съвет и Комисия, посочено по-горе, точки 16 и 17). Ето защо следва да се провери дали твърдяната вреда е налице, в смисъл че става въпрос за „действителна и сигурна“ вреда, дали тази вреда произтича пряко от приемането от Съвета на Регламент № 2340/90 и дали твърдяната вреда може да ангажира отговорността на Комисията вследствие на законосъобразен акт по смисъла на цитираната по-горе съдебна практика.
Относно наличието на твърдяната вреда
60 Що се отнася до въпроса дали ищецът наистина е претърпял „действителна и сигурна вреда“ по смисъла на съдебната практика в тази област (Решение на Съда от 27 януари 1982 г. по дело Birra Wühler и др./Съвет и Комисия, 256/80, 257/80, 265/80, 267/80 и 5/81, Recueil, стр. 85, точка 9, Решение на Съда по дело De Franceschi/Съвет и Комисия, 51/81, Recueil, стр. 117, точка 9, Решение на Първоинстанционния съд от 16 януари 1996 г. по дело Candiotte/Съвет, T‑108/94, Recueil, стр. ІІ‑87, точка 54, Решение на Първоинстанционния съд от 12 декември 1996 г. по дело Stott/Комисия, Т‑99/95, Recueil, стр. ІІ‑2227, точка 72 и Решение на Първоинстанционния съд от 11 юли 1997 г. по дело Oleifici Italiani/Комисия, посочено по-горе, точка 74), тоест, дали вземанията му срещу Ирак са станали окончателно несъбираеми, Първоинстанционният съд припомня преди всичко, че съгласно установената съдебна практика ищецът следва да представи доказателства пред общностния съд за наличието на вредата, която твърди, че е претърпял (Решение на Първоинстанционния съд от 9 януари 1996 г. по дело Koelman/Комисия, Т‑575/93, Recueil, стр. ІІ‑1, точка 97).
61 Следва да се посочи обаче, че в конкретния случай, макар да е безспорно между страните, че все още липсва изпълнение на паричните задължения към ищеца, това не променя обстоятелството, че с представените от него доказателства не може да се докаже надлежно, че му е противопоставен окончателен отказ на иракските власти да изпълнят паричните си задължения, мотивиран с приемането на Регламент № 2340/90. Всъщност ищецът не представя доказателства, от които да е видно, че той действително се е свързал или поне се е опитал да се свърже, било със съответните иракски държавни органи, било с банка Rafidian, за да изясни причините, поради които все още не са изпълнени платежните нареждания по неговите вземания, дадени от иракското министерство на банка Rafidian с писмата от 5 и 6 февруари 1990 г.
62 В това отношение в рамките на процесуално-организационните действия Първоинстанционният съд приканва ищеца да представи кореспонденцията, която евентуално е поддържал с иракските власти във връзка с изпълнението на паричните задължения към него. В писмените си отговори на въпросите на Първоинстанционния съд ищецът признава, че не е разменял писма с иракските власти, като подчертава, че не е в негов интерес „с нови писма да поставя под въпрос обвързващия характер на нарежданията, дадени на 5 и 6 февруари от Ministry of Housing and reconstruction на банка Rafidian“, и че „впрочем би било недопустимо и следователно би имало обратен ефект да се цели ускоряване на вътрешното изпълнение на нарежданията на министерството посредством писмено заявяване на позиция“. Обстоятелството обаче, че ищецът не е счел за необходимо или за уместно да се опита „да ускори вътрешното административно изпълнение на нарежданията на иракското министерство“, не е достатъчно само по себе си, за да се докаже твърдението му, че иракските власти окончателно са отказали да изпълнят паричните задължения към него. Следователно не може да се изключи възможността неизпълнението на паричните задължения към него да се дължи на обикновено забавяне от административен характер, на временен отказ за плащане или на временна или трайна неплатежоспособност на Ирак.
63 Този извод не се опровергава от писмото от 10 октомври 1990 г., изпратено от иракския министър до ищеца, което последният е представил в съдебното заседание от 19 юни 1997г., от което според ищеца било видно, че иракският министър е оставил да се подразбере „на езика на дипломацията“, че няма да изпълни паричните задължения, докато е в сила ембаргото на Общността срещу Ирак. Всъщност в това писмо, изпратено до ищеца „по повод декларацията за обединяването на Федерална република Германия и Германската демократична република“, не се споменава за договорните отношения на ищеца с иракските власти, произтичащи от договора от 1975 г., нито a fortiori за съдбата на вземанията на ищеца, а съдържанието му се ограничава до изявления от общ характер за приноса, които могат да имат германските предприятия „за развитието на плодотворно двустранно сътрудничество“ между Германия и Ирак и до вредите, нанесени на тези отношения от ембаргото и от „надвисналите над Ирак заплахи“.
64 Освен това, макар в писмените си отговори по посочения по-горе въпрос на Първоинстанционния съд ищецът да се позовава на някои поверителни доклади, изготвени от заместник-директора на неговия клон в Ирак, от които било видно, че иракските власти продължават да отказват да изпълнят паричните задължения към него вследствие на запазването на ембаргото от Общността, уместно е да се отбележи, че ищецът не е представил пред Първоинстанционния съд копия от тези доклади.
65 Във всеки случай, дори да се предположи, че, както твърди ищецът в исковата си молба, отказът на Ирак да изпълни паричните задължения към него произтича от приемането на Закон № 57, с който са замразени всички активи на предприятията, установени в държави, чиито правителства са приели „произволни решения“ срещу него, като Регламент № 2340/90, този закон, както подчертават ответниците в писмените си становища, в крайна сметка е отменен на 3 март 1991 г. Следователно, най-малкото считано от тази дата, не би трябвало по принцип да има юридически пречки, които да възпрепятстват иракските власти да изпълнят паричните си задължения към ищеца. В рамките на разпоредените от него процесуално-организационни действия Първоинстанционният съд приканва ищеца да уточни дали е направил необходимите постъпки след отмяната на Закон № 57, за да получи изпълнение на паричните задължения към него и да се запознае с причините те да останат неизпълнени въпреки тази отмяна. В писмения си отговор ищецът уточнява, като впрочем прави това за първи път в репликата си, че Закон № 57 не може да се счита за причина за противопоставения му от Ирак отказ за плащане, а е по-скоро показател за този отказ, в смисъл че като длъжник Ирак не се нуждае от законово основание за неизпълнението на договорните си задължения. Дори да се предположи обаче, че в крайна сметка Закон № 57 не е причината Ирак да откаже изпълнение на паричните задължения към ищеца, което във всеки случай е в противоречие с тезата, която той развива в исковата си молба, това не променя обстоятелството, че в конкретния случай става въпрос за неподкрепено с доказателства твърдение, доколкото, както е изложено по-горе, ищецът така и не доказва, че отказът за плащане е окончателен и не обяснява причините, обосноваващи този отказ въпреки отмяната на Закон № 57.
66 Освен това Първоинстанционният съд отбелязва, че, както е видно от преписката, ищецът дори не се опитал да използва договорните средства, предвидени за тази цел в договора, който е подписал с иракския министър на 30 януари 1975 г., за да се запознае с окончателната позиция на иракските власти по въпроса за неизпълнението на паричните задължения към него. Всъщност съгласно член Х от посочения договор (вж. по-горе точка 2) при разногласия по тълкуването на неговите клаузи или при неизпълнение на произтичащите от него задължения договарящите страни трябва да се опитат да намерят приемливо решение чрез споразумение, а при липса на такова решение, и да отнесат спора си пред компетентните иракски съдилища (вж. член Х параграфи 1 и 2 от посочения договор). Както обяснява ищецът в съдебното заседание от 19 юни 1997 г., наложеното с Регламент № 3155/90 ембарго на Общността върху предоставянето на услуги в Ирак и Кувейт не му е позволявало да се обърне към иракски адвокати или иракски юридически представители. Макар обаче да не може да се изключи, че предвид вътрешното положение в Ирак след края на войната в Залива за чуждестранните предприятия е било трудно да се обърнат към иракски адвокати за разрешаване на спорове с иракските власти, това не променя обстоятелството, че, противно на твърдението на ищеца, подобна трудност не произтича от Регламент № 3155/90, тъй като той само забранява предоставянето на услуги в Общността или от нейна територия на физически лица в Ирак или на регистрирани в тази страна предприятия, услуги, които имат за предмет или като последица насърчаването на иракската икономика, но не забранява предоставянето на услуги в Ирак на трети лица от физически или юридически лица установени в тази страна (член 1 от Регламента).
67 Накрая обстоятелството, че ищецът предлага на ответниците да им прехвърли вземанията си по отношение на Ирак срещу плащането на съответната сума, не позволява да се приеме при липсата на доказателства за противното, че тези вземания действително са станали окончателно несъбираеми.
68 От изложеното по-горе следва, че ищецът не доказва надлежно, че е претърпял действителна и сигурна вреда по смисъла на цитираната по-горе съдебна практика (вж. по-горе точка 60).
69 Дори да се предположи обаче, че твърдяната от ищеца вреда може да се счете за „действителна и сигурна“, отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт може да бъде ангажирана само ако съществува пряка причинно-следствена връзка между Регламент № 2340/90 и посочената вреда. Предвид особените аспекти на настоящия иск Първоинстанционният съд счита, че следва да се разгледа тази хипотеза и да се провери дали в конкретния случай е налице такава причинно-следствена връзка.
Относно причинно-следствената връзка
70 От доводите на ищеца е видно, че доколкото неговите вземания са станали несъбираеми вследствие на приемането от Ирак на Закон № 57 като предвидима и директна насрещна мярка срещу приемането на Регламент № 2340/90, с който срещу Ирак е наложено търговско ембарго, отговорността за вредата, която ищецът твърди, че е претърпял, трябва в крайна сметка да се носи от Общността. Ето защо най-напред следва да се разгледа въпросът дали вземанията на ищеца срещу Ирак са станали несъбираеми поради приемането на Закон № 57 и, при утвърдителен отговор, дали приемането на този закон, както и последващият отказ на иракските власти да изпълнят въпросните парични задължения, произтичат пряко от приемането на Регламент № 2340/90 (вж. Решение по дело International Procurement Services/Комисия, посочено по-горе, точка 55).
71 В това отношение Първоинстанционният съд отбелязва на първо място, че от преамбюла на Закон № 57 следва, че приемането му е обосновано от приемането от „някои правителства“ на „произволни решения“ срещу Ирак. Налага се обаче изводът, че в Закон № 57 изобщо не се споменават нито Европейската общност, нито Регламент № 2340/90. Дори да се предположи, че Закон № 57 визира имплицитно правителствата на всички държави членки, не може да се оспори, че не тези правителства, а Общността е приела Регламент № 2340/90, с който се забранява търговията на Общността с Ирак.
72 Дори в хипотезата, при която приемането от Съвета на Регламент № 2340/90 трябва да се тълкува като „произволно решение“, прието от „някои правителства“ по смисъла на Закон № 57, Първоинстанционният съд счита, че ищецът, върху когото лежи тежестта на доказване (Решение на Съда от 21 януари 1976 г. по дело Produits Bertrand, 40/75, Recueil, стр. 1 и Решение на Първоинстанционния съд от 24 септември 1996 г. по дело Dreyfus/Комисия, Т‑485/93, Recueil, стр. ІІ‑1101, точка 69), не доказва надлежно, че приемането на този закон като ответна мярка представлява обективно предвидима последица съобразно нормалното развитие на събитията във връзка с приемането на посочения регламент. Впрочем, дори да съществуваше такава пряка причинно-следствена връзка между вредата, която се твърди, че е претърпяна, и приемането на Закон № 57, от преписката е видно, че този закон, влязъл в сила на 6 август 1990 г., в крайна сметка е отменен на 3 март 1991 г. От това следва, че най-малкото, считано от тази дата, не може да се смята, че Закон № 57 е в основата на отказа за изпълнение на паричните задължения към ищеца.
73 Във всеки случай, дори да се предположи, че Закон № 57 може да се разглежда като предвидима последица от приемането на Регламент № 2340/90 и/или че въпреки отмяната на този закон, отказът на иракските власти да изпълнят паричните си задължения към ищеца е ответна мярка срещу запазването на ембаргото от страна на Общността, Първоинстанционният съд смята, че в крайна сметка твърдяната вреда не може да бъде отдадена на Регламент № 2340/90, а по-скоро, както впрочем твърди Съветът, на Резолюция № 661 (1990) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, който е наложил ембаргото срещу Ирак.
74 В това отношение Първоинстанционният съд отбелязва, че съгласно член 25 от Устава на Организацията на обединените нации, единствено „[държавите] член[ки] на Организацията“ са длъжни да приемат и прилагат резолюциите на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации. Макар обаче да е вярно, че държавите членки на ООН трябва в това си качество да предприемат всички необходими мерки за прилагане на търговското ембарго срещу Ирак, наложено с Резолюция № 661 (1990), това не променя обстоятелството, че за да направят това, тези от тях, които имат и качеството на държави членки на Общността, могат да предприемат действия само в рамките на Договора, тъй като съгласно член 113 от Договора всяка мярка, свързана с търговската политика на Общността, като налагането на търговско ембарго, е от изключителната компетентност на Общността. Въз основа на тези съображения е приет Регламент № 2340/90, в чийто преамбюл се посочва, че „Общността и държавите членки са се споразумели да използват инструмент на Общността, за да се гарантира единно прилагане в Общността на мерките относно търговията с Ирак и Кувейт, за които е прието решение от Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации“. Ето защо Първоинстанционният съд счита, че в разглежданата хипотеза твърдяната вреда не може да бъде отдадена на приемането на Регламент № 2340/90, а на Резолюция № 661 (1990) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, който е наложил ембаргото срещу Ирак. От изложеното по-горе следва, че ищецът не е доказал наличието на пряка причинно-следствена връзка между твърдяната вреда и приемането на Регламент № 2340/90.
75 Предвид особените обстоятелства в конкретния случай Първоинстанционният съд счита, че следва да се разгледа и въпросът дали в хипотезата, при която са изпълнени условията за наличието на вреда и на пряка причинно-следствена връзка, вредата може да бъде квалифицирана като „особена“ и „необичайна“ по смисъла на посочената по-горе съдебна практика (точка 59) относно отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт.
Относно естеството на претърпяната вреда
76 Първоинстанционният съд припомня, че в Решение по дело Compagnie d’approvisionnement et grands moulins de Paris/Комисия, посочено по-горе, Съдът отхвърля искане за поправяне на „необичайна и особена“ вреда, предявено от ищците на основание на отговорността на Общността вследствие на законосъобразен акт за „нарушаване на равенството по отношение на публичните тежести“, с мотива, че „евентуална отговорност вследствие на законосъобразен нормативен акт е немислима при положение като това в конкретния случай предвид обстоятелството, че приетите от Общността мерки от общ икономически интерес имат за цел само да смекчат последиците, които произтичат по-конкретно за всички френски вносители от националното решение да се извърши девалвация на франка“ (точки 45 и 46 от решението).
77 Също така в Решение по дело Biovilac/ЕИО, посочено по-горе, Съдът приема, че условието отговорността на Общността вследствие на незаконосъобразен нормативен акт да може да се ангажира само когато твърдяната вреда надхвърля границите на икономическите рискове, присъщи на дейностите в съответния сектор, „трябва да намери приложение a fortiori в хипотезата, при която в общностното право бъде възприет режим на обективна отговорност“ (точка 28 от решението). По делото, по което е постановено това решение, ищецът основава искането си за обезщетение вследствие на законосъобразен акт на понятието по германското право за „особената жертва“ и на понятието по френското право за „нарушаване на равенството по отношение публичните тежести“, принципи, на които се позовава и ищецът по настоящето дело.
78 В Решение по дело Developpement SА и Clemessy/Комисия, посочено по-горе, Съдът също отхвърля искане за обезщетение, основаващо се на принципа на обективна отговорност, като декларира, че така описаният от ищците принцип предполага „в полза на общия интерес частноправен субект да понесе тежест, която обикновено не е длъжен да понесе“, какъвто обаче не е бил разглежданият случай (точка 33 от решението).
79 Накрая, в Решение по дело De Boer Buizen/Съвет и Комисия, посочено по-горе, като приема, че режимът, въведен от общностните институции за изпълнение на спогодбата между Общността и Съединените американски щати относно търговията със стоманени тръби, не създава никаква дискриминация на производителите на тези продукти от Общността по отношение на дистрибуторите, и че следователно не са изпълнени условията за ангажиране на отговорността на Общността вследствие на незаконосъобразен акт, Съдът все пак добавя, че липсата на подобна дискриминация между производители и дистрибутори от Общността на разглежданите продукти не може да изключи „известна отговорност“ на институциите, ако се окаже, че някои предприятия „като категория е трябвало да понесат несъразмерна част от тежестите“, произтичащи от прилагането на посочената търговска спогодба. Според Съда в тази хипотеза „общностните институции следва да намерят решение на този въпрос“ (точки 16 и 17).
80 От посочената по-горе практика на Съда следва, че в случай, че принципът на отговорност на Общността вследствие на законосъобразен акт бъде признат в общностното право, такава отговорност може да се ангажира само когато твърдяната вреда, ако се предположи, че е „възникнала и все още съществуваща“, засяга особена категория икономически субекти несъразмерно в сравнение с другите субекти (особена вреда) и надхвърля границите на икономическите рискове, които са присъщи на дейностите в съответния сектор (необичайна вреда), без подзаконовият акт, който е в основата на твърдяната вреда, да е обоснован от общ икономически интерес (Решение по дело De Boer Buizen/Съвет и Комисия, посочено по-горе, Решение по дело Compagnie d’approvisionnement et grands moulins de Paris/Комисия, посочено по-горе, и Решение по дело Biovilac/ЕИО, посочено по-горе).
81 Относно особения характер на твърдяната вреда, в смисъл, че засяга особена категория икономически субекти несъразмерно в сравнение с другите икономически субекти, Първоинстанционният съд отбелязва на първо място, че приемането на Закон № 57, към който по смисъла на доводите на ищеца трябвало да бъде приравнена всяка друга ответна мярка на иракските власти със същите последици, има за предмет замразяването на „активите“, които притежават в Ирак предприятията, установени в Общността, както и на „доходите“ от тези „активи“. От това следва, че са засегнати не само вземанията на ищеца, но и вземанията на всяко друго предприятие в Общността, паричните задължения към което все още не са изпълнени, когато с Регламент № 2340/90 е наложено ембаргото срещу Ирак. Както посочва ищецът в съдебното заседание, вземанията на другите предприятия от Общността срещу Ирак, които след обявяване на налагане на ембаргото срещу тази страна от Общността са станали несъбираеми и е трябвало да бъдат обезпечени с държавни гаранции, възлизат всъщност на 18 милиарда USD.
82 При тези условия ищецът не може да се разглежда като част от категория икономически субекти, чиито имуществени интереси са засегнати по различен начин в сравнение с всеки друг икономически субект, чиито вземания са станали несъбираеми вследствие на налагането на ембаргото от Общността. При това положение ищецът не може да твърди, че е претърпял особена вреда или е направил особена жертва. Уместно е да се добави, че обстоятелството, че неговите вземания не са могли да бъдат обезпечени с държавни гаранции, тъй като, както обяснява ищецът в писмения си отговор на въпросите на Първоинстанционния съд и в съдебното заседание, тези вземания произтичат от изпълнението на договор, сключен преди прилагането в Германия на гаранционна система срещу търговските рискове в страни като Ирак, не е от такава естество, че да го разграничи от предприятията, които действително са се ползвали от тези гаранции. Всъщност, ищецът не доказва, че е единственото предприятие или че е част от ограничена категория икономически субекти, които не са могли да се ползват от този вид обезпечение.
83 Второ, относно необичайния характер на твърдяната вреда, в смисъл, че тя надхвърля икономическите рискове, които са присъщи на икономическите дейности в съответния сектор, Първоинстанционният съд счита, че в конкретния случай тези граници не са надхвърлени. Всъщност не се оспорва, че поради започването на военни действия с Иран много преди нахлуването в Кувейт на 2 август 1990 г. Ирак вече е бил считан за „високорискова страна“, както поддържат ответниците, без ищецът да възразява срещу това твърдение. При тези условия икономическите и търговските рискове, произтичащи от евентуално включване на Ирак в нови военни действия със съседни страни и от прекъсването на изпълнението на неговите парични задължения поради причини, свързани с неговата външна политика, съставляват предвидими рискове, присъщи на всяка дейност, свързана с предоставянето на услуги в Ирак. Обстоятелството, че Ирак успява, както това се поддържа от ищеца, да изпълнява паричните си задължения, макар и със значително закъснение, не може да означава, че посочените по-горе рискове са изчезнали.
84 Впрочем този извод се потвърждава от писмо от 28 октомври 1995 г., изпратено от федералното министерство на финансите до Комисията, от което било видно, че гаранционната система, въведена в Германия между 1980 г. и 1990 г. за обезпечаване на вземанията, произтичащи от германския износ за Ирак, е спирана няколко пъти именно поради влошаването на политическото положение в Ирак.
85 От това следва, че рисковете, които предполага предоставянето на услуги от ищеца в Ирак, са част от рисковете, присъщи на дейностите в съответния сектор.
86 Накрая във всички случаи следва да се отбележи, че от една страна, ако се предположи, както твърди ищецът, че Регламент № 2340/90 е в основата на посочената вреда, този регламент, както е изложено по-горе (вж. по-горе точка 74), представлява изпълнение в рамките на Общността на задължението на държавите членки като членки на ООН да приведат в действие посредством акт на Общността Резолюция № 661 (1990) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, който е наложил търговско ембарго срещу Ирак. От друга страна, следва да се посочи, че, както е видно по-специално от Резолюция № 661 (1990), търговското ембарго срещу Ирак е решено в рамките на „поддържането на международния мир и сигурност“ и въз основа на „утвърденото в член 51 от Устава [на Организацията на обединените нации] естествено право на законна самоотбрана, индивидуална или колективна, срещу въоръженото нападение на Ирак срещу Кувейт“.
87 Както Съдът се е произнесъл обаче в Решение от 30 юли 1996 г. по дело Bosphorus (С‑84/95, Recueil, стр. І‑3953), макар да е вярно, че по дефиниция нормативната уредба, която цели чрез налагането на търговско ембарго срещу трета страна да се поддържат международният мир и сигурност, предполага последици, които засягат свободното упражняване на икономически дейности, като по този начин причинява вреди на страни, които не носят никаква отговорност за положението, довело до приемането на мерки за налагане на санкции, това не променя обстоятелството, че значението на преследваните с подобна нормативна уредба цели обаче може да оправдае отрицателни последици, дори да са значителни, по отношение на някои икономически субекти.
88 Следователно с оглед на една толкова съществена за международната общност цел от общ интерес като тази да се сложи край на нашествието и окупирането на Кувейт от Ирак и да се поддържат международният мир и сигурността в района, твърдяната от ищеца вреда, дори да трябваше да бъде квалифицирана като значителна по смисъла на Решение по дело Bosphorus, посочено по-горе, не може да ангажира отговорността на Общността в конкретния случай (вж. също Решение по дело Compagnie d’approvisionnement et grands moulins de Paris/Комисия, посочено по-горе, точка 46 и заключение на генералния адвокат Mayras във връзка с това решение, Recueil, стр. 417, 425 и 426).
89 От всичко изложено по-горе следва, че искането на ищеца за обезщетение, основаващо се на принципа на отговорност на Общността вследствие на законосъобразен акт, не е основателно и поради това трябва да бъде отхвърлено.
По искането, направено при условията на евентуалност, за обезщетение за вредата, за която се твърди, че е претърпяна вследствие на незаконосъобразен акт
Доводи на страните
Относно незаконосъобразността на Регламент № 2340/90
90 Ищецът заявява, че при условията на евентуалност възнамерява да ангажира отговорността на Общността вследствие на незаконосъобразен акт, в случай че Първоинстанционният съд счете, че има право не на обезщетение, съответстващо на продажната стойност на неговите вземания, а на обезщетение за претърпяната вреда в размер, определен предварително от общностния законодател. В това отношение ищецът поддържа, че доколкото с приемането на Регламент № 2340/90 общностният законодателят не е предвидил механизъм за обезщетяване на икономическите субекти, чиито вземания срещу Ирак са щели да станат несъбираеми вследствие на налагането на ембаргото срещу тази страна, било изпълнено необходимото условие, за да бъде ангажирана отговорността на Общността, а именно наличието на незаконосъобразен акт, тъй като тази незаконосъобразност се изразявала именно в нарушаването на задължението да се заплати или предвиди обезщетение на пострадалите от обективно засягане на имуществени права, което представлява общ принцип на правото. Според ищеца в конкретния случай Съветът и Комисията не са изпълнили задължението си да упражнят правото си на преценка в това отношение, за да определят обезщетение в размер на 100 %, 50 % или в друго процентно съотношение, като така са допуснали грешка в преценката, както впрочем било установено от Първоинстанционния съд в Решение по дело Carvel и Guardian Newspapers/Съвет, посочено по-горе.
91 Съветът счита, че твърденият неправомерен пропуск на общностния законодател да предвиди при приемането на Регламент № 2340/90 механизъм за обезщетяване на икономическите субекти, засегнати от мерките за налагане на ембарго срещу Ирак, повдига по същество същия основен въпрос като искането на ищеца за обезщетение вследствие на незаконосъобразно засягане на имуществените му права, равностойно на отчуждаване. И в двата случая се поставя въпросът дали изтъкнатото от ищеца засягане на правото на собственост представлява нарушение на правна норма от по-висок ранг, ангажиращо отговорността на Общността на основание член 215, втора алинея от Договора. Съветът счита, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
92 Според Съвета, тъй като Регламент № 2340/90 е нормативен акт с икономически характер, отговорността на Общността трябва да бъде ангажирана само при наличие на достатъчно съществено нарушение на правна норма от по-висок ранг, осигуряваща защита на частноправните субекти, какъвто обаче не бил конкретният случай. Съветът припомня, че съгласно съдебната практика упражняването на правото на собственост може да бъде предмет на ограничения, при условие че същите се вписват в целите на Общността и не представляват непропорционална и нетърпима намеса, която засяга самата същност на гарантираните права (Решение на Съда от 11 юли 1989 г. по дело Schräder HS Kraftfutter, 265/87, Recueil, стр. 2237). Впрочем, дори вземанията на ищеца срещу иракските власти да бяха станали окончателно несъбираеми, вредата, която би понесъл ищецът, нямаше да представлява непропорционално и тежко засягане на същността на неговото право на собственост.
93 Освен това според Съвета в случай на вреда от икономическо естество извъндоговорната отговорност на Общността може още да бъде ангажирана само ако, от една страна, съответната институция, без да се позовава на висш обществен икономически интерес, изцяло е пропуснала да вземе предвид особеното положение на определена категория икономически субекти (Решение на Съда по дело Mulder и др./Съвет, С‑104/89 и С‑37/90, Recueil, стр. І‑3061), и от друга страна, ако твърдяната вреда надхвърля границите на икономическите рискове, които са присъщи на дейностите в съответния икономически сектор. В конкретния случай обаче икономическите интереси на ищеца са засегнати по същия начин както на тези на всеки друг икономически субект, който има вземания срещу Ирак или срещу дружество, установено в тази страна. Освен това е безспорно обстоятелството, че по това време Ирак се е намирал във финансово положение, при което несъбираемостта на вземанията, породени от сделки с тази страна, е част от присъщите на съответните търговски дейности рискове. Накрая, що се отнася до областта на икономическата политика на Общността, частноправните субекти трябвало да понесат в разумни граници неблагоприятните последици, които може да има един нормативен акт по отношение на икономическите им интереси, без да им бъде признато право на обезщетение (Решения на Съда от 25 май 1978 г. по дело Bayerische HNL и др./Съвет и Комисия, 83/76 и 94/76, 4/77, 15/77 и 40/77, Recueil, стр. 1209, точка 6 и Решение на Първоинстанционния съд от 14 септември 1995 г. по дело Antillean Rice Mills и др./Комисия, Т‑480/93 и Т‑483/93, Recueil, стр. ІІ‑2305).
94 Комисията поддържа, че основателността на доводите на ищеца, изведени от твърдяната незаконосъобразност на Регламент № 2340/90, зависи от съществуването на правото на обезщетение, което той изтъква в рамките на главното си искане, така че несъществуването на такова право води по необходимост до отхвърляне на искането за обезщетение, което е направил при условията на евентуалност.
По причинно-следствената връзка и претърпяната вреда
95 Ищецът, Съветът и Комисията изтъкват същите правни основания и доводи относно твърдяната вреда и наличието на причинно-следствена връзка между тази вреда и Регламент № 2340/90, както в рамките на главното искане за обезщетение вследствие на законосъобразен акт (вж. по-горе точки 42—57 и 58—63).
Съображения на Първоинстанционния съд
96 Преди всичко Първоинстанционният съд отбелязва, че както ищецът подчертава в своята реплика и в съдебното заседание от 19 юни 1997 г., искането му за обезщетение при условията на евентуалност е направено в случай, че Първоинстанционният съд признае на икономическите субекти като него, чиито вземания са станали несъбираеми поради налагането на търговското ембарго срещу Ирак, само право на обезщетение в предварително определен размер, а не право на обезщетение, съответстващо на продажната стойност на неговите вземания (вж. по-горе точка 90), което е предмет на главното искане за обезщетение вследствие на законосъобразен акт.
97 В рамките на това искане, направено при условията на евентуалност, ищецът поддържа в частност, че в конкретния случай са изпълнени необходимите условия за ангажиране на отговорността на Общността вследствие на незаконосъобразността на Регламент № 2340/90, тъй като при приемането на този регламент общностният законодател е пропуснал да упражни правото на преценка, с което разполага, за да предвиди обезщетението за вредата, която са щели претърпят икономическите субекти вследствие на налагането на търговското ембарго срещу Ирак.
98 Първоинстанционният съд счита, че това искане за обезщетение, направено от ищеца при условията на евентуалност и формулирано с посочените по-горе изрази, предполага, както впрочем подчертават ответниците, наличието на право на обезщетение в негова полза като това, което предявява като главно искане в рамките на искането си за обезщетение вследствие на законосъобразен акт.
99 От разглеждането на главното искане на ищеца обаче следва, че не може да му бъде признато каквото и да било право на обезщетение, тъй като той не е доказал по-специално, че е претърпял действителна и сигурна вреда. При тези обстоятелства, каквато и да е относимостта на направеното от ищеца разграничение между евентуалното право на обезщетение, съответстващо на продажната стойност на неговите вземания и евентуалното право на обезщетение в предварително определен размер, от една страна, и доколкото с двете искания се търси обезщетение на една и съща вреда, от друга страна, направеното при условията на евентуалност искане също трябва да бъде отхвърлено. При тези условия, при липсата на право на обезщетение ищецът не може да претендира и че общностният законодател е пропуснал да упражни право на преценка, за да определи мерките с оглед на обезщетяването на предприятията, намиращи се в същото положение като ищеца. Що се отнася до цитираното в това отношение от ищеца Решение по дело Carvel и Guardian Newspapers/Съвет, посочено по-горе (точка 78), Първоинстанционният съд счита, че то не е относимо, тъй като по това дело, противно на настоящия случай, се разглежда разпоредба от вторичното общностно право, която действително предвижда, че Съветът упражнява правото си на преценка по въпроса дали трябва да удовлетвори исканията в рамките на правомощията си във връзка с достъпа до своите документи.
100 От това следва, че искането за обезщетение, което ищецът е направил при условията на евентуалност, за вредата, претърпяна вследствие на незаконосъобразен акт, трябва също да бъде отхвърлено.
101 От всичко изложено по-горе следва, че искът трябва да бъде отхвърлен в неговата цялост.
По съдебните разноски
102 Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като ответниците са направили такова искане и ищецът е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати разноските.
По изложените съображения
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (втори състав)
реши:
1) Отхвърля иска.
2) Осъжда ищеца да заплати съдебните разноски.
Bellamy | Kalogeropoulos | Tiili |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 28 април 1998 година.
H. Jung | | A. Kalogeropoulos |