РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (шести състав)
10 септември 2015 година(*)
„Промишлен дизайн на Общността — Производство за обявяване на недействителност — Регистриран промишлен дизайн на Общността, представляващ ръчни чанти — По-ранен промишлен дизайн — Основание за обявяване на недействителност — Оригиналност — Член 6 от Регламент (ЕО) № 6/2002 — Задължение за мотивиране“
По дело T‑525/13,
H&M Hennes & Mauritz BV & Co. KG, установено в Хамбург (Германия), за което се явяват H. Hartwig и A. von Mühlendahl, адвокати,
жалбоподател,
срещу
Служба за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП), за която се явява A. Folliard-Monguiral, в качеството на представител,
ответник,
другата страна в производството пред апелативния състав на СХВП, встъпила страна в производството пред Общия съд, е
Yves Saint Laurent SAS, установено в Париж (Франция), за което се явява N. Decker, адвокат,
с предмет жалба срещу решението на трети апелативен състав на СХВП от 8 юли 2013 г. (преписка R 207/2012‑3) в производство за обявяване на недействителност между H&M Hennes & Mauritz BV & Co. KG и Yves Saint Laurent SAS,
ОБЩИЯТ СЪД (шести състав),
състоящ се от: S. Frimodt Nielsen, председател, F. Dehousse и A. M. Collins (докладчик), съдии,
секретар: E. Coulon,
предвид жалбата, подадена в секретариата на Общия съд на 30 септември 2013 г.,
предвид писмения отговор на СХВП, подаден в секретариата на Общия съд на 20 януари 2014 г.,
предвид писмения отговор на встъпилата страна, подаден в секретариата на Общия съд на 24 януари 2014 г.,
като има предвид, че в едномесечния срок от уведомяването на страните за приключването на писмената фаза на производството не е постъпило искане от тях за насрочване на съдебно заседание, и като реши поради това на основание член 135а от Процедурния правилник на Общия съд от 2 май 1991 г., въз основа на доклада на съдията докладчик, да се произнесе по жалбата, без да провежда устна фаза на производството,
постанови настоящото
Решение
Обстоятелства, предхождащи спора
1 На 30 октомври 2006 г. встъпилата страна, Yves Saint Laurent SAS, подава в Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП) заявка за регистрация на промишлен дизайн на Общността (наричан по-нататък „оспореният промишлен дизайн“) съгласно Регламент (ЕО) № 6/2002 на Съвета от 12 декември 2001 година относно промишления дизайн на Общността (ОВ L 3, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 33, стр. 70).
2 Оспореният промишлен дизайн, предназначен за прилагане към „ръчни чанти“, спадащи към клас 03‑01 по смисъла на Локарнската спогодба, учредяваща международна класификация на промишлените дизайни, от 8 октомври 1968 г., изменена, е представен чрез шест изображения, както следва:
3 Оспореният промишлен дизайн е регистриран под номер 613294‑0001 и е публикуван в Бюлетин на промишлените дизайни на Общността № 135/2006 от 28 ноември 2006 г.
4 На 3 април 2009 г. жалбоподателят, H&M Hennes & Mauritz BV & Co. KG, подава пред СХВП иск за обявяване на недействителност на оспорения промишлен дизайн на основание членове 4—9 от Регламент № 6/2002, както и на основание член 25, параграф 1, букви а)—е) от същия регламент. В иска си за обявяване на недействителност жалбоподателят твърди единствено, че оспореният промишлен дизайн е лишен от оригиналност по смисъла на член 6 от този регламент.
5 В подкрепа на иска си за обявяване на недействителност жалбоподателят се позовава, що се отнася до твърдяната липса на оригиналност на оспорения промишлен дизайн, на предходния промишлен дизайн, възпроизведен по долу:
6 С решение от 4 ноември 2011 г. отделът по отмяна отхвърля иска за обявяване на недействителност.
7 На 25 януари 2012 г. жалбоподателят подава пред СХВП жалба срещу решението на отдела по отмяна на основание членове 55—60 от Регламент № 6/2002.
8 С решение от 8 юли 2013 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“) трети апелативен състав на СХВП отхвърля жалбата. След като разглежда представените от жалбоподателя доказателства в подкрепа на факта, че ръчната чанта, предмет на оспорения промишлен дизайн, е станала общодостъпна, апелативният състав разглежда оригиналността на оспорения промишлен дизайн. Той дефинира информирания потребител на посочения промишлен дизайн като информирана жена, която се интересува от ръчни чанти в качеството си на потенциален потребител. Според него двата разглеждани промишлени дизайна имат общи характеристики, по-специално горните контури и дръжките им във формата на ремъци, прикрепени към корпуса на чантите чрез подсилена с нитове система от пръстени, но различията по отношение на формата, структурата и външното оформление играят определяща роля за цялостното впечатление, създавано от тези изделия. В това отношение апелативният състав счита, че степента на свобода на автора е висока, но че в случая не заличава от гледна точка на информирания потребител съществените различия във формата, структурата и външното оформление, които разграничават двете чанти.
Искания на страните
9 Жалбоподателят иска от Общия съд:
– да отмени обжалваното решение,
– да обяви за недействителен оспорения промишлен дизайн,
– да осъди встъпилата страна да заплати разноските, включително и направените от него разноски в производството пред апелативния състав.
10 СХВП иска от Общия съд:
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
11 Встъпилата страна иска от Общия съд:
– да отхвърли приложение A.6 от жалбата като недопустимо,
– да отхвърли жалбата,
– да потвърди обжалваното решение,
– да обяви оспорения промишлен дизайн за действителен,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски, включително и направените от нея разноски пред СХВП.
От правна страна
12 В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква по същество само едно основание, изведено от нарушение на член 6 от Регламент № 6/2002, което се състои от две части. В първата част той поддържа, че в обжалваното решение се приема погрешно и без достатъчно мотиви, че високата степен на свобода на автора по никакъв начин не се е отразила на извода, че разглежданите промишлени дизайни създават различно цялостно впечатление у информирания потребител. Във втората част той твърди, че в обжалваното решение се приема погрешно, макар същевременно да се признава високата степен на свобода на автора, че различията между разглежданите промишлени дизайни са достатъчно съществени, за да създадат различно цялостно впечатление.
13 В първата част на изложеното основание жалбоподателят изтъква липсата на достатъчно мотиви в обжалваното решение. Общият съд счита за уместно да разгледа това оплакване отделно, преди анализа на съображенията по същество.
14 СХВП и встъпилата страна оспорват доводите на жалбоподателя.
По оплакването за липса на достатъчно мотиви
15 Следва да се припомни, че по силата на член 62 от Регламент № 6/2002 решенията на СХВП трябва да бъдат мотивирани. Това задължение за мотивиране е със същия обхват като произтичащото от член 296 ДФЕС, съгласно което съображенията на автора на акта трябва да бъдат изложени по ясен и недвусмислен начин. Това задължение има двойната цел, от една страна, да даде възможност на заинтересованите лица да се запознаят с основанията за приетата мярка, за да защитят правата си, и от друга страна, да даде възможност на съдилищата на Съюза да упражнят контрол за законосъобразност на решението. Все пак не може да се изисква от апелативните състави да направят изложение, в което да посочат поединично всички съображения, които страните са представили пред тях. Мотивите следователно могат да бъдат имплицитни, при условие че дават възможност на заинтересованите лица да се запознаят със съображенията, поради които е прието решението от апелативния състав, а на компетентната юрисдикция — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол (вж. решение от 25 април 2013 г., Bell & Ross/СХВП — KIN (Кутия на часовник гривна), T‑80/10, EU:T:2013:214, т. 37 и цитираната съдебна практика).
16 Следва също така да се припомни, че задължението за мотивиране на решенията представлява съществено процесуално изискване, което трябва да се разграничава от въпроса за обосноваността на мотивите, от която зависи материалната законосъобразност на спорния акт. Всъщност мотивите на едно решение представляват формален израз на съображенията, на които се основава това решение. Ако тези съображения съдържат грешки, се засяга материалната законосъобразност на решението, а не мотивирането му, което може да е достатъчно, но да изразява неправилни съображения (вж. решение Кутия на часовник гривна, т. 15 по-горе, EU:T:2013:214, т. 38 и цитираната съдебна практика).
17 В случая от обжалваното решение е видно, че апелативният състав е счел различията между разглежданите промишлени дизайни за толкова ярко изразени, че степента на свобода на автора не може да засегне извода за различното цялостно впечатление, което те създават. Най-напред, апелативният състав констатира в точка 42 от обжалваното решение, че „безспорно съществуват общи характеристики на двата [спорни] модела чанти, но поради съображенията, посочени по-рано [в точки 30—34], различията във формата, структурата и външното оформление на чантите са тези, които определят цялостното впечатление от гледна точка на информирания потребител“. По-нататък, той припомня в точка 44 от обжалваното решение, че степента на свобода на автора е фактор, който следва да се отчита при преценката относно оригиналността на промишления дизайн съгласно член 6, параграф 2 от Регламент № 6/2002 и който служи за подсилване или нюансиране на възприятието на потребителя в това отношение. Най-сетне, той признава в точка 45 от същото решение, че свободата на автора при модните артикули като ръчните чанти е голяма, преди да посочи, че „това признание не включва автоматично, противно на това, което очевидно изтъква [жалбоподателят], че [оспореният промишлен дизайн на] ръчна чанта създава същото цялостно впечатление, както и ръчната чанта, предмет на по-ранния промишлен дизайн“. Той уточнява, че „[в]същност отправната точка при преценката на това цялостното впечатление, на основание член 6, параграф 1 от [Регламент № 6/2002, е] личността на информирания потребител“, че „в случая тази широка свобода не заличава по никакъв начин от гледна точка на информирания потребител съществените различия във формата, структурата и външното оформление, които разграничават двете чанти“, и че „[в] разглеждания случай следователно широката свобода на автора по никакъв начин не е несъвместима […] с извода, че двете чанти създават различно цялостно впечатление“.
18 От това следва, противно на претендираното от жалбоподателя, че апелативният състав е изложил достатъчно ясно и недвусмислено мотивите, въз основа на които е приел в случая, че високата степен на свобода на автора не се е отразила по никакъв начин на извода, че разглежданите промишлени дизайни създават различно цялостно впечатление у информирания потребител. Оплакването за липса на достатъчно мотиви трябва следователно да бъде отхвърлено като неоснователно.
По основателността
19 Двете части на повдигнатото основание се отнасят до претендираните грешки, допуснати от апелативния състав при прилагането на член 6 от Регламент № 6/2002 в този случай, поради което Общият съд счита, че следва да ги разгледа заедно.
20 Съгласно член 6, параграф 1, буква б) от Регламент № 6/2002 регистрираният промишлен дизайн на Общността се счита за оригинален, ако цялостното впечатление, което създава у информирания потребител, се различава от това, което създава у такъв потребител всеки друг промишлен дизайн, който е разгласен публично преди датата на подаване на заявка за регистрация на промишления дизайн, за който се иска закрила, или, ако се претендира приоритет, преди датата на приоритета. Член 6, параграф 2 от същия регламент уточнява, че за да се прецени оригиналността, трябва да се отчита степента на свобода на автора при разработването на промишления дизайн.
21 От съображение 14 на Регламент № 6/2002 следва, че при преценката за наличието на оригиналност на един дизайн следва да се вземе предвид естеството на продукта, към който е приложен дизайна или в който същият е включен, и по-специално промишленият сектор, който го произвежда, и степента на свобода на автора на дизайна при разработването му. В случая оспореният промишлен дизайн, както и по-ранният промишлен дизайн, представлява ръчна чанта.
22 Освен това от член 6, параграф 1, буква б) от Регламент № 6/2002, както и от постоянната съдебна практика следва, че преценката на оригиналността на промишления дизайн зависи от цялостното впечатление, което той създава у информирания потребител (вж. решение от 25 октомври 2013 г., Merlin и др./СХВП — Dusyma (Игри), T‑231/10, EU:T:2013:560, т. 28 и цитираната съдебна практика).
23 Що се отнася до понятието за информиран потребител, по отношение на който оригиналността на спорния промишлен дизайн следва да бъде преценена, апелативният състав го дефинира в случая като информирана жена, която се интересува от ръчни чанти в качеството си на потенциален потребител.
24 Що се отнася до степента на внимание на информирания потребител, следва да се припомни, подобно на апелативния състав, че съгласно съдебната практика понятието за информиран потребител може да се разбира като обозначаващо потребител, който не е със средна степен на внимание, а е особено бдителен било поради личния му опит, било поради по-широките му познания в съответната област (решение от 20 октомври 2011 г., PepsiCo/Grupo Promer Mon Graphic, C‑281/10 P, Сб., EU:C:2011:679, т. 53).
25 От съдебната практика следва също, че макар информираният потребител да не е средният потребител, който е относително информиран и в разумни граници наблюдателен и съобразителен и който обичайно възприема промишлените дизайни като едно цяло и не проверява подробно отделните детайли, той не е и експертът или вещото лице, способен или способно да забележи подробно най-малките разлики, които могат да съществуват между конфликтните промишлени дизайни. Така определението „информиран“ подсказва, че без да бъде изобретател или технически експерт, потребителят познава съществуващите в съответния сектор различни промишлени дизайни, има определено равнище на познание относно елементите, които обикновено са включени в тези промишлени дизайни, и поради своя интерес към съответните продукти проявява сравнително висока степен на внимание, когато ги използва (решение PepsiCo/Grupo Promer Mon Graphic, т. 24 по-горе, EU:C:2011:679, т. 59).
26 Апелативният състав приема, че информираният потребител в случая не е нито средният купувач на ръчни чанти, нито особено бдителният познавач, а има междинен профил и е запознат с продукта съобразно степента на внимание, предвидена от съдебната практика, посочена в точки 24 и 25 по-горе.
27 Жалбоподателят не оспорва изводите на апелативния състав относно дефинирането и степента на внимание на информирания потребител, които следва да бъдат потвърдени.
28 Що се отнася до степента на свобода на автора при разработването на промишления дизайн, от съдебната практика следва, че тя се определя по-конкретно, като се изхожда от изискванията, свързани с наложените от техническата функция на продукта или на елемент от продукта характеристики, или от приложимите спрямо продукта законови разпоредби. Тези изисквания водят до стандартизиране на някои характеристики, които така стават общи за промишлените дизайни, приложени към съответния продукт (решения от 9 септември 2011 г., Kwang Yang Motor/СХВП — Honda Giken Kogyo (Двигател с вътрешно горене), T‑11/08, EU:T:2011:447, т. 32 и Кутия на часовник гривна, т. 15 по-горе, EU:T:2013:214, т. 112).
29 Ето защо колкото по-голяма е свободата на автора при разработването на даден промишлен дизайн, толкова по-недостатъчни ще бъдат минималните разлики между конфликтните промишлени дизайни за създаването на различно цялостно впечатление у информирания потребител. Обратно, колкото по-ограничена е свободата на автора при разработването на даден промишлен дизайн, в толкова по-голяма степен минималните разлики между конфликтните промишлени дизайни ще бъдат достатъчни за създаването на различно цялостно впечатление у информирания потребител. Така високата степен на свобода на автора при разработването на даден промишлен дизайн подсилва извода, че промишлените дизайни, между които няма съществени различия, създават еднакво цялостно впечатление у информирания потребител (решения Двигател с вътрешно горене, т. 28 по-горе, EU:T:2011:447, т. 33 и Кутия на часовник гривна, т. 15 по-горе, EU:T:2013:214, т. 113).
30 В случая апелативният състав правилно приема, че при модните артикули като ръчните чанти свободата на автора е голяма. Впрочем жалбоподателят не оспорва тази преценка. Все пак той изтъква по същество, че апелативният състав е допуснал грешки, доколкото критерият за „свобода на автора“ е трябвало да бъде неразделна част от анализа за оригиналността на оспорения промишлен дизайн, и че той е обърнал хода на етапите на тази преценка. Така подходът му, състоящ се в първия етап в сравняване на двата разглеждани промишлени дизайна, водещо до извода, че те създават различно цялостно впечатление у информирания потребител, а във втория етап — в разглеждане на оплакването във връзка със свободата на автора, бил погрешен. Освен това различията между разглежданите промишлени дизайни не били достатъчно съществени, за да създадат различно цялостно впечатление у информирания потребител.
31 Първо, налага се констатацията, че „анализ в два етапа“, за какъвто настоява жалбоподателят, не се изисква нито от приложимата правна уредба, нито от съдебната практика.
32 Действително текстът на член 6 от Регламент № 6/2002, който се отнася до преценката на оригиналността, установява в параграф 1 критерия за цялостното впечатление от конфликтните промишлени дизайни и посочва в параграф 2, че следва да се отчита степента на свобода на автора за тази цел (вж. точка 20 по-горе). От тези разпоредби и по-специално от член 6, параграф 1, буква б) от Регламент № 6/2002 следва, че преценката на оригиналността на промишления дизайн се извършва най-общо в четири етапа. Тази преценка се състои в това да се определи, първо, секторът на изделията, в които е предназначен да бъде включен или към които ще се прилага промишленият дизайн, второ, информираният потребител на тези изделия предвид тяхното предназначение и чрез позоваване на този информиран потребител, степента на познание за предходното развитие, както и степента на внимание при сравняването, по възможност пряко, на промишлените дизайни, трето, степента на свобода на автора при разработването на промишления дизайн и четвърто, резултатът от сравнението между разглежданите промишлени дизайни, като се отчита съответният сектор, степента на свобода на автора и цялостното впечатление у информирания потребител, създавано от оспорения промишлен дизайн и от всеки друг промишлен дизайн, който е разгласен по-рано публично (в този смисъл вж. решение от 7 ноември 2013 г., Budziewska/СХВП — Puma (Скачаща котка), T‑666/11, EU:T:2013:584, т. 21 и цитираната съдебна практика).
33 Така от съдебната практика и от тази, цитирана в точка 29 по-горе и посочена от самия жалбоподател, следва, че факторът относно степента на свобода на автора може да „подсили“ (или, a contrario, да нюансира) извода относно цялостното впечатление, създавано от всеки от разглежданите промишлени дизайни. Нито от схемата, която жалбоподателят претендира, че е установил въз основа на съдебната практика, нито дори от извлечението от решението на Bundesgerichtshof (Федерален съд, Германия), възпроизведено в точка 29 от жалбата, не следва, че преценката относно степента на свобода на автора съставлява предварителен и абстрактен етап спрямо сравняването на цялостното впечатление, създавано от всеки от разглежданите промишлени дизайни.
34 Следва също така да се отхвърлят изцяло твърденията в точка 33 от жалбата, отнасящи се до точка 44 от обжалваното решение. Тези твърдения почиват отчасти на погрешен прочит на тази точка и при всички случаи не са доказани. Апелативният състав е констатирал следното:
„Що се отнася до степента на свобода на автора, апелативният състав припомня, че това е фактор, който следва да се отчита, съгласно член 6, параграф 2 от [Регламент № 6/2002], при преценката на оригиналността. […] Все пак не съществува „реципрочност“ в тесния смисъл, нито автоматизъм. В решение [Двигател с вътрешно горене, т. 28 по-горе, EU:T:2011:447], което цитира [жалбоподателят] в подкрепа на тезата си, Общият съд потвърждава, че високата степен на свобода на автора при разработването на даден промишлен дизайн подсилва извода, че промишлените дизайни, между които няма съществени различия, създават еднакво цялостно впечатление у информирания потребител. […] Следователно степента на свобода на автора не може сама по себе си да породи резултат във връзка с преценката на оригиналността. Тази преценка трябва всъщност да почива на цялостното впечатление, както се посочва в член 6, параграф 1 от [Регламент № 6/2002]. Макар следователно да е вярно, че трябва да се отчита свободата на автора, отправната точка при преценката на оригиналността на промишления дизайн трябва при всички положения да бъде възприятието на информирания потребител. С други думи, степента на свобода на автора трябва да служи за намиране на точната мярка в решението — в посока, както потвърждава Общият съд, на „подсилване“ или обратно, на „нюансиране“ — постигната въз основа на възприятието на информирания потребител. Степента на свобода на автора следователно, противно на това, което очевидно твърди [жалбоподателят], не е отправната точка при преценката на оригиналността, а както посочва член 6, параграф 2 от [Регламент №°6/2002], аспект, който трябва да се „отчита“ при анализа на възприятието на информирания потребител“.
35 Апелативният състав не е допуснал грешка, като е посочил, че факторът във връзка със свободата на автора не може сам по себе си да обуслови преценката на оригиналността на промишления дизайн, а напротив — той е елемент, който трябва да се отчита при тази преценка. Така той правилно приема, че този фактор по-скоро позволява да се нюансира преценката на оригиналността на оспорения промишлен дизайн, отколкото е самостоятелен фактор, определящ изискуемата дистанция между два промишлени дизайна, за да бъде един от тях оригинален.
36 Второ, що се отнася до сравнението на глобалното впечатление, което създават оспореният промишлен дизайн и по-ранният промишлен дизайн, апелативният състав посочва в точка 30 от обжалваното решение, че те се различават по три характеристики, които оказват определящо влияние върху техния цялостен визуален аспект, а именно общата форма, структурата и външното оформление на чантата.
37 Най-напред, той отбелязва, че корпусът на оспорения промишлен дизайн има форма, възприемана като правоъгълна поради наличието на три прави линии, които маркират страните и основата на чантата, която създава впечатление за относително ъгловат предмет. Обратно, корпусът на по-ранния промишлен дизайн според него има извити страни и основа и силуетът му създава впечатление за заобленост. По-нататък, апелативният състав приема, че корпусът на оспорения промишлен дизайн изглежда като изпълнен от едно цяло парче кожа без разрези или други видими шевове освен малкия шев по дължината на долните ъгли. Обратно, лицата на корпуса на по-ранния промишлен дизайн според него са разделени на три части посредством шевове, а именно горна извита част, отделена с малка якичка, и две долни части с равен размер, отделени чрез вертикален шев. Най-сетне, апелативният състав посочва, че външното оформление на оспорения промишлен дизайн е напълно гладко, с изключение на два контурни шева по долните ъгли. Обратно, повърхността на по-ранния промишлен дизайн според него е осеяна с подчертани декоративни мотиви, изпълнени релефно, а именно малка якичка, обрамчена с набор в горната част на чантата, вертикален шев, разделящ чантата на две, и набор в основата на чантата. За всеки от тези три фактора апелативният състав заключава, че различията между разглежданите промишлени дизайни са съществени и следователно могат да повлияят чувствително на цялостното впечатление у информирания потребител. В случая на оспорения промишлен дизайн създаденото впечатление било за промишлен дизайн за чанта, характеризиращ се с основни линии и простота на формата, докато в случая на по-ранния промишлен дизайн впечатлението било за чанта, която е „по-изкусно изработена“, характеризираща се със заоблености и украсена с декоративни мотиви повърхност.
38 Що се отнася до общите характеристики на двата разглеждани промишлени дизайна, а именно горния им контур и наличието на дръжка във формата на ремък (ремъци), прикрепен(и) към корпуса чрез подсилена с нитове система от пръстени, апелативният състав приема, че те не са достатъчни, за да породят, в очите на информирания потребител, едно и също цялостно впечатление. Той посочва по-специално, че начинът, по който са използвани тези пръстени е много различен, доколкото те са много видими и пропускат светлина в оспорения промишлен дизайн, какъвто не е случаят с по-ранния промишлен дизайн — детайл, който бил очевиден за информирания потребител.
39 В това отношение следва да се припомни, че преценката на общото впечатление, което даден промишлен дизайн създава у информирания потребител, включва начина на използване на продукта, представен от съответния промишлен дизайн (вж. решение от 21 ноември 2013 г., El Hogar Perfecto del Siglo XXI/СХВП — Wenf International Advisers (Тирбушон), T‑337/12, Сб., EU:T:2013:601, т. 46 и цитираната съдебна практика). В случая следва да се отбележи, че ремъците и дръжката на конфликтните промишлени дизайни могат да бъдат използвани, както е общоизвестно, по различен начин, доколкото оспореният промишлен дизайн представлява чанта, която се носи единствено в ръка, докато по-ранният промишлен дизайн представлява чанта, която се носи на рамото.
40 В този контекст и предвид изложените по-горе съображения следва да се приеме, че различията между разглежданите промишлени дизайни са съществени и че приликите между тях са незначителни с оглед на цялостното впечатление, създавано от тях. Поради това преценката на апелативния състав следва да бъде потвърдена, доколкото той приема, че оспореният промишлен дизайн създава върху информирания потребител цялостно впечатление, различно от това, което създава по-ранният промишлен дизайн.
41 Тази преценка не може да бъде оборена от твърденията на жалбоподателя.
42 С първото си оплакване относно липсата на контекстуален анализ на разглежданите промишлени дизайни жалбоподателят поддържа, че апелативният състав не е разгледал сходствата между двата промишлени дизайна, не е уточнил различията между тях, нито е анализирал дали тези различия или сходства са минимални, нормални или съществени, така че да направи извод за създаденото цялостно впечатление, отчитайки високата степен на свобода на автора. Това оплакване следва да бъде отхвърлено като противоречащо на фактите, въз основа на съображенията, изложени в точки 36—38 по-горе, в които се описват последователните етапи на извършения от апелативния състав анализ в точки 30—42 от обжалваното решение.
43 С второто си оплакване жалбоподателят изтъква, че различията между разглежданите промишлени дизайни, макар да не са незначителни, все пак не са достатъчно съществени, така че да създадат различно цялостно впечатление у информирания потребител. Според него в обжалваното решение не се разглежда този аспект и се пренебрегват установените в съдебната практика критерии.
44 Налага се констатацията, че дори да се приеме за допустимо, това оплакване е напълно неоснователно. От една страна, от точки 37—42 от обжалваното решение е видно ясно, че апелативният състав внимателно е изследвал общите елементи на двата разглеждани промишлени дизайна, преди да заключи, че различията между тях преобладават в създаваното цялостно впечатление — заключение, което е потвърдено от Общия съд (вж. точка 40 по-горе). От друга страна, както следва от точка 42 по-горе, апелативният състав правилно е приложил в случая установените в съдебната практика критерии.
45 Поради това жалбата следва да бъде отхвърлена изцяло, без да е необходимо произнасяне по допустимостта на третото искане на жалбоподателя и на третото и четвъртото искане на встъпилата страна, както и на приложението към жалбата, оспорено от последната.
По съдебните разноски
46 По смисъла на член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.
47 Тъй като жалбоподателят е загубил делото, той следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на СХВП и встъпилата страна.
48 Встъпилата страна освен това е поискала жалбоподателят да бъде осъден да заплати и разноските, които тя е направила в производството пред СХВП. Във връзка с това следва да се припомни, че по силата на член 190, параграф 2 от Процедурния правилник необходимите разходи, направени от страните във връзка с производството пред апелативния състав, подлежат на възстановяване. Това обаче не се отнася за разноските, направени във връзка с производството пред отдела за обявяване на недействителност. Ето защо искането на встъпилата страна жалбоподателят, след като е загубил делото, да бъде осъден да заплати разноските за административното производство пред СХВП, може да се уважи само по отношение на разходите, направени от встъпилата страна във връзка с производството пред апелативния състав (вж. решение Кутия на часовник гривна, т. 15 по-горе, EU:T:2013:214, т. 164 и цитираната съдебна практика).
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (шести състав)
реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) Осъжда H&M Hennes & Mauritz BV & Co. KG да заплати съдебните разноски, включително и тези, направени от Yves Saint Laurent SAS в производството пред апелативния състав на Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП).
Frimodt Nielsen | Dehousse | Collins |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 10 септември 2015 година.
Подписи