РЕШЕНИЕ НА СЪДА (седми състав)
21 декември 2023 година(*)
„Преюдициално запитване — Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Рамково решение 2002/584/ПВР — Европейска заповед за арест — Член 4а, параграф 1 — Процедури за предаване между държавите членки — Условия за изпълнение — Случаи, при които изпълнението може да бъде отказано — Изключения — Задължително изпълнение — Задочно постановена присъда — Понятие „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ — Производство, в което се изменят наложени преди това наказания — Решение за определяне на общо наказание — Решение, постановено без заинтересованото лице да се е явило лично — Национална правна уредба, която предвижда абсолютна забрана за предаване на лицето в случай на задочно постановено решение — Задължение за съответстващо тълкуване“
По дело C‑396/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин, Германия) с акт от 14 юни 2022 г., постъпил в Съда на 15 юни 2022 г., в рамките на производство по дело за изпълнение на европейска заповед за арест
Generalstaatsanwaltschaft Berlin,
СЪДЪТ (седми състав),
състоящ се от: F. Biltgen (докладчик), председател на състава, N. Wahl и M. L. Arastey Sahún, съдии,
генерален адвокат: P. Pikamäe,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за германското правителство, от J. Möller, P. Busche, M. Hellmann и R. Kanitz, в качеството на представители,
– за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,
– за Европейската комисия, от S. Grünheid и H. Leupold, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (ОВ L 81, 2009 г., стр. 24) (наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“).
2 Запитването е отправено в рамките на производство за изпълнение в Германия на европейска заповед за арест, издадена срещу полски гражданин за целите на изпълнението в Полша на наказание лишаване от свобода.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Член 1 от Рамково решение 2002/584, озаглавен „Определение на понятието европейска заповед за арест и задължение за изпълнението ѝ“, гласи:
„1. Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване от друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.
2. Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.
3. Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 [ДЕС]“.
4 Член 4а от това рамково решение е озаглавен „Решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който лицето не се е явило лично“, и в параграф 1 предвижда:
„Изпълняващият съдебен орган също така може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, освен ако в европейската заповед за арест не е посочено, че лицето, в съответствие с допълнителните процесуални изисквания, определени в националното законодателство на издаващата държава членка:
a) своевременно,
i) или е призовано лично и по този начин уведомено за определената дата и място на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, или чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес;
и
ii) е уведомено за възможността за постановяване на такова решение, ако не се яви на съдебния процес;
[…]“.
Германското право
5 Член 83, параграф 1, точка 3 от Gesetz über die internationale Rechtshilfe in Strafsachen (Закон за международната правна взаимопомощ по наказателни дела) от 23 декември 1982 г. (BGBl. 1982 I, стр. 2071), в редакцията му, обнародвана на 27 юни 1994 г. (BGBl. 1994 I, стр. 1537), предвижда:
„Екстрадицията не се допуска, когато
[…]
3. при искане с цел изпълнение на наказание осъденото лице не е присъствало лично на съдебния процес, вследствие на който е постановена присъдата […]“.
6 Член 460 от Strafprozessordnung (Наказателно-процесуален кодекс) предвижда последващо определяне на общо наказание съгласно член 55 от Strafgesetzbuch (Наказателен кодекс), а в член 462, параграф 1 от Наказателно-процесуалния кодекс се уточнява, че компетентният съд се произнася с определение, без да провежда съдебно заседание.
Полското право
7 Член 139, параграф 1 от Kodeks postępowania karnego (Наказателно-процесуален кодекс, наричан по-нататък „Kpк“) по същество предвижда възможността за връчване на известния адрес на лице, което не е съобщило новия си адрес.
8 Съгласно член 75, параграф 1 от Kpк обвиняемият е длъжен да съобщи новия си адрес в случай на промяна на местоживеенето си в хода на наказателното производство.
9 Член 86 от Kodeks karny (Наказателен кодекс), в приложимата му към момента на настъпване на фактите по главното производство редакция, по същество гласи, че при определянето на общото наказание минималният му размер е най-тежкото отделно наказание, а сборът от всички отделни наказания е максималният размер на това общо наказание, като същевременно се определя конкретният максимален размер за такова общо наказание.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
10 Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин, Германия), който е запитващата юрисдикция, е сезиран от полските органи с искане за изпълнение на европейска заповед за арест, издадена на 5 февруари 2021 г. от Sąd Okręgowy w Piotrkowie Trybunalskim (Окръжен съд Пьотърков Трибуналски, Полша) срещу полски гражданин. С тази европейска заповед за арест се иска задържането и предаването на лицето на тези органи с цел изпълнение на наказание три години лишаване от свобода, наложено от Sąd Rejonowy w Piotrkowie Trybunalskim (Районен съд Пьотърков Трибуналски, Полша) с решение от 30 октомври 2019 г., с което на заинтересованото лице е определено общо наказание (наричано по-нататък „решението за определяне на общо наказание от 30 октомври 2019 г.“), от което остават все още да се изтърпят две години, единадесет месеца и 27 дни.
11 Решението за определяне на общо наказание от 30 октомври 2019 г. включва няколко осъдителни присъди, постановени от Sąd Rejonowy w Piotrkowie Trybunalskim (Районен съд Пьотърков Трибуналски), а именно присъда от 25 април 2019 г., с която се определя общо наказание от няколко наказания, наложени преди това на заинтересованото лице, и една присъда от 10 юни 2019 г.
12 Заинтересованото лице се е явило лично или е представлявано от служебно назначен адвокат в производствата, в които са наложени наказанията, кумулирани с постановената присъда от 25 април 2019 г. За сметка на това присъдата от 10 юни 2019 г. и решението за определяне на общо наказание от 30 октомври 2019 г. са постановени задочно. Съгласно член 139, параграф 1 от Kpк обаче призовките за съдебните заседания, предхождащи постановяването на тези актове, изпратени от компетентните полски органи чрез уведомления по полските пощи до заинтересованото лице на адрес, който е посочило като постоянен, се считат за връчени.
13 Generalstaatsanwaltschaft Berlin (главен прокурор на Берлин, Германия) първоначално иска заинтересованото лице да бъде задържано за целите на предаването му на полските власти. След това той приема, че член 83, параграф 1, точка 3 от IRG, който транспонира в германското право член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, не допуска това предаване. Според него призовката, която се счита за връчена съгласно член 139, параграф 1 от Kpк, не може да гарантира, че заинтересованото лице действително е било уведомено за датата и мястото на съдебното заседание, както изисква практиката на Съда, произтичаща по-специално от решение от 24 май 2016 г., Dworzecki (C‑108/16 PPU, EU:C:2016:346). Ето защо сега той иска предаването на издирваното лице да бъде обявено за недопустимо.
14 Запитващата юрисдикция счита, че в случая е изпълнено условието за двойна наказуемост на деянието, което обуславя такова предаване и се състои в проверка дали деянията, предмет на обвинение, съставляват престъпление в двете държави членки, които си сътрудничат.
15 На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, съдържащо се в член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, трябва да се тълкува в смисъл, че се отнася до производство, приключило с постановяване на решение за определяне на общо наказание поради последващо кумулиране на наложени преди това наказания, когато органът, постановил това решение, не може да преразглежда признаването на вината, нито да изменя наложените преди това наказания.
16 В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че в решение от 10 август 2017 г., Zdziaszek (C‑271/17 PPU, EU:C:2017:629), Съдът е постановил, че това понятие се отнася и до последващо производство като това за определяне на общо наказание, вследствие на което е постановено решението, окончателно изменящо размера на първоначално наложеното наказание, при условие че органът, постановил последно посоченото решение, е имал определено право на преценка в това отношение.
17 В случая от предоставената от полските съдилища информация е видно, че в производство за последващо кумулиране на наложени преди това наказания съдът разполага, съгласно приложимото национално законодателство, с известна свобода на преценка, тъй като може по своя преценка да наложи общо наказание, чийто праг е първоначалното най-тежко наказание, а максималният размер е сборът от всички първоначално наложени наказания. Доколкото обаче решението за определяне на общо наказание от 30 октомври 2019 г. не е довело до преразглеждане на решението относно вината на заинтересованото лице, нито е изменила наложените преди това наказания, запитващата юрисдикция се съмнява, че такова решение действително може да попадне в обхвата на понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ по смисъла на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.
18 Съмненията на запитващата юрисдикция се подкрепят от факта, че според нея член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 се прилага само когато производството за кумулиране на наложени преди това наказания води до постановяване на съдебно решение след провеждане на съдебно заседание. Случаят обаче не бил такъв по-специално в германското право. Ето защо тя счита, че предвид различията в организацията на наказателното производство в различните държави членки съществува опасност според приложимото национално право такова производство да попадне или не в приложното поле на тази разпоредба.
19 На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали принципът на предимство на правото на Съюза допуска национална правна уредба като член 83, параграф 1, точка 3 от IRG, която издига задочната присъда в „абсолютна пречка“ за предаването на лице, срещу което е издадена европейска заповед за арест, при положение че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, който тази правна уредба транспонира в германското право, предвижда в това отношение само факултативно основание за отказ.
20 Според запитващата юрисдикция последната разпоредба не е напълно транспонирана в германското право, тъй като член 83, параграф 1, точка 3 от IRG не предвижда възможност за изпълняващия съдебен орган да упражни право на преценка в случай на задочно постановена присъда.
21 Запитващата юрисдикция отбелязва, че в решение от 24 юни 2019 г., Popławski (C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 69, 72, 73 и 76), Съдът е постановил, че макар прякото прилагане на Рамково решение 2002/584 да е изключено, тъй като то няма директен ефект, това не променя факта, че изпълняващият съдебен орган е длъжен да тълкува националното право в съответствие с това рамково решение, за да постигне търсения с него резултат, като обаче тълкуване contra legem на това право се изключва.
22 Запитващата юрисдикция счита, че не може да тълкува член 83, параграф 1, точка 3 от IRG в смисъл, че при разглеждането на пречката за предаването на заинтересованото лице ѝ се предоставя свобода на преценка, което би ѝ позволило да обяви това предаване за допустимо въпреки изключенията, предвидени в параграфи 2—4 от този член. Тя счита, че в приложение на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 и на свободата на преценка, с която тя следва да разполага в това отношение, би трябвало да може да приеме, че с оглед на обстоятелствата в конкретния случай правото на изслушване на заинтересованото лице е било надлежно спазено и че следователно предаването му е допустимо.
23 Всъщност според запитващата юрисдикция на пръв поглед може да се приеме, че обстоятелствата, при които призовката е била връчена на заинтересованото лице, не гарантират в достатъчна степен, че то със сигурност е било информирано за датата на съдебното заседание, в което е постановено решението за определяне на общо наказание от 30 октомври 2019 г., както изисква практиката на Съда, произтичаща по-специално от решение от 24 май 2016 г., Dworzecki, C‑108/16 PPU, EU:C:2016:346), и поради това не отговарят на изискванията по член 4а, параграф 1, буква а), подточка i) от Рамково решение 2002/584. От точки 50 и 51 от това решение обаче следва, че съответният изпълняващ съдебен орган може да вземе под внимание други обстоятелства, по-специално действията, които заинтересованото лице е предприело, позволяващи му да се увери, че предаването на лицето не води до нарушаване на правото му на защита, тъй като би могло да се обърне специално внимание на евентуалната „явна липса на усилия“ от страна на заинтересованото лице, например когато се установи, че се опитвало да избегне връчването на предназначена за него информация. В случая обаче е безспорно, че като не е уведомило компетентните полски органи за действителния си адрес на пребиваване, заинтересованото лице е попречило на призоваването му за съдебното заседание, в което е постановено решението за определяне на общо наказание от 30 октомври 2019 г.
24 При тези обстоятелства Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли да се приеме, че в приложното поле на член 4а, параграф 1 от [Рамково решение 2002/584] попада и производството за последващо определяне на общо наказание, когато произнасянето е с решение след провеждане на открито съдебно заседание, но в това решение няма възможност нито да се преразгледа признаването на лицето за виновно, нито да се измени наложеното за отделните деяния наказание?
2) Съвместимо ли е с принципа за предимството на правото на Съюза това, че в член 83, параграф 1, точка 3 от [IRG] германският законодател е определил задочното осъждане като абсолютна пречка за предаването, въпреки че член 4а, параграф 1 от [Рамково решение 2002/584] предвижда в това отношение само факултативно основание за отказ?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
25 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в тази разпоредба понятие „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, се отнася до производство, в което е постановено решение за определяне на общо наказание поради последващо кумулиране на наложени преди това наказания, когато органът, който постановява решението, не може да преразглежда признаването на лицето за виновно, нито да изменя последните наказания.
26 В това отношение е важно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, по смисъла на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, трябва да се схваща като самостоятелно понятие на правото на Съюза и да се тълкува еднакво на територията на Съюза независимо от квалификациите му в държавите членки (вж. в този смисъл решения от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 67, и от 22 декември 2017 г., Ardic, C‑571/17 PPU, EU:C:2017:1026, т. 63).
27 Това понятие трябва да се разбира като обозначаващо производството, в което е постановено съдебното решение, с което окончателно е осъдено лицето, чието предаване е поискано по реда на изпълнението на европейска заповед за арест (решения от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 74, и от 23 март 2023 г., Minister for Justice and Equality (Отмяна на отлагането на изпълнението на наказание), C‑514/21 и C‑515/21, EU:C:2023:235, т. 52).
28 Съдът е уточнил, че в хипотезата, в която процесът е проведен на няколко инстанции и на тях са постановени последователни решения, поне едно от които е задочно, посоченото понятие се отнася до инстанцията, на която е произнесено последното от тези решения, при условие че на тази инстанция съдът окончателно е постановил, че съответното лице е виновно, и го е осъдил да изтърпи наказание, например лишаване от свобода, след като е разгледал уличаващите и оневиняващите доказателства от фактическа и от правна страна, което при необходимост включва и преценката на индивидуалното положение на лицето (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 81).
29 Освен това Съдът е приел, че макар да се постановява след осъждането на лицето с едно или няколко решения да изтърпи едно или няколко наказания, подобен акт, който е постановен на по-късен етап от производството и с който се изменят едно или няколко наложени преди това наказания лишаване от свобода, като решението за определяне на общо наказание, все пак не се отразява на признаването му за виновно с предходните решения, което съответно остава окончателно (решение от 10 август 2017 г., Zdziaszek, C‑271/17 PPU, EU:C:2017:629, т. 84).
30 От една страна, с подобен акт се изменя размерът на наложеното наказание или наказания и следователно трябва да се разграничава от мерките относно условията за изпълнение на наказание лишаване от свобода. От друга страна, производство, вследствие на което се постановява решение като разглежданото в главното производство за определяне на общо наказание, решение, с което в частност едно или няколко наказания, наложени преди това на съответното лице, се преобразуват в ново, общо наказание, винаги води до по-благоприятен за това лице резултат. Така например след няколко осъдителни присъди, с всяка от които е наложено наказание, така определените наказания могат да бъдат обединени в общо наказание, чийто размер е по-малък от сбора на различните наказания по предходните присъди (решение от 10 август 2017 г., Zdziaszek, C‑271/17 PPU, EU:C:2017:629, т. 85 и 86).
31 Гарантирането на справедлив процес предполага заинтересованото лице да има правото да присъства на обсъжданията поради значителните последици, които те може да имат за размера на наказанието, което ще му бъде наложено. Следователно особено производство за определяне на общо наказание не може да представлява чисто формално и аритметично изчисление, а трябва да има свобода на преценка при определянето на размера на наказанието, като в частност взема предвид положението или личността на заинтересования или пък наличието на смекчаващи или отегчаващи обстоятелства. В това отношение няма значение дали съответният съд има или няма правомощието да определи по-тежко от наложеното преди това наказание (решение от 10 август 2017 г., Zdziaszek, C‑271/17 PPU, EU:C:2017:629, т. 87—89).
32 Следователно производство, което приключва с постановяването на решение за определяне на общо наказание като разглежданото в главното производство и води до ново определяне на размера на наложени преди това наказания лишаване от свобода, трябва да се смята за релевантно за прилагането на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, при положение че за тази цел във въпросното производство компетентният орган има свобода на преценка и че това производство приключва с решение, с което окончателно се определя наказанието (решение от 10 август 2017 г., Zdziaszek, C‑271/17 PPU, EU:C:2017:629, т. 90).
33 От това следва, че понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, съдържащо се в член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, се отнася до решение за определяне на общо наказание, каквото е решението от 30 октомври 2019 г., тъй като от предоставената от запитващата юрисдикция информация е видно, че производството, в което е постановено това решение, включва свобода на преценка за определянето на размера на това общо наказание.
34 Ето защо на първия въпрос следва да се отговори, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в тази разпоредба понятие „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, се отнася до производство, в което е постановено решение за определяне на общо наказание поради последващо кумулиране на наложени преди това наказания, когато в рамките на това производство органът, който постановява решението, не може да преразглежда признаването на лицето за виновно, нито да изменя последните наказания, но разполага с право на преценка при определянето на размера на това общо наказание.
По втория въпрос
35 С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали принципът на предимство на правото на Съюза допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, с която се транспонира член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 и която общо изключва възможността изпълняващият съдебен орган да изпълни европейска заповед за арест, издадена за целите на изпълнението на наказание, когато заинтересованото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение.
36 В това отношение е важно да се припомни, че член 1, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 закрепва правилото, че държавите членки са длъжни да изпълняват всяка европейска заповед за арест въз основа на принципа на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на това рамково решение. Затова, освен при извънредни обстоятелства, изпълняващите съдебни органи могат да откажат да изпълнят такава заповед само в предвидените в посоченото рамково решение изчерпателно изброените случаи. За изпълнението на европейската заповед за арест не могат да се поставят други условия, освен изчерпателно уредените в това рамково решение. Следователно изпълнението на европейската заповед за арест е принципът, а отказът да бъде изпълнена е предвиден като изключение, което трябва да се тълкува стриктно (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 50).
37 Затова в Рамково решение 2002/584 изрично са посочени, от една страна, случаите, при които не се допуска изпълнение (член 3 от това рамково решение), и от друга страна, случаите, при които може да се откаже изпълнение (членове 4 и 4а от посоченото рамково решение) на европейската заповед за арест. По-специално член 4а от същото рамково решение ограничава възможността да се откаже изпълнението на европейска заповед за арест, като изброява точно и еднообразно условията, при които признаването и изпълнението на решение, постановено вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично, не могат да бъдат отказвани (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 53).
38 От текста на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 следва, че тази разпоредба предвижда случай, при който може да бъде отказано изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановена присъдата. Тази възможност обаче е съпътствана от четири изключения, посочени съответно в букви а)—г) от тази разпоредба, при които изпълняващият съдебен орган е лишен от възможността да откаже изпълнението на въпросната европейска заповед за арест (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 40).
39 Следователно изпълняващият съдебен орган разполага с възможността да откаже да изпълни европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, освен ако в тази европейска заповед за арест не е посочено, че са изпълнени условията, предвидени съответно в член 4а, параграф 1, букви а)—г) от Рамково решение 2002/584 (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 54).
40 От това следва, че изпълняващият съдебен орган е длъжен да изпълни европейската заповед за арест въпреки отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, щом установи, че е налице някое от обстоятелствата по член 4а, параграф 1, букви а)—г) от това рамково решение (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 55).
41 Съдът е имал повод да уточни, че тъй като член 4а предвижда случаи, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано, изпълняващият съдебен орган при всички положения може, дори след като е констатирал, че посочените в предходната точка от настоящото решение обстоятелства не са налице по отношение на лицето, за което е издадена европейската заповед за арест, да вземе под внимание други обстоятелства, позволяващи му да се увери, че предаването на заинтересованото лице не води до нарушаване на правото му на защита (вж. в този смисъл решения от 10 август 2017 г., Zdziaszek, C‑271/17 PPU, EU:C:2017:629, т. 107, и от 17 декември 2020 г., Generalstaatsanwaltschaft Hamburg, C‑416/20 PPU, EU:C:2020:1042, т. 51 и цитираната съдебна практика).
42 В рамките на такава преценка изпълняващият съдебен орган ще може да вземе предвид поведението на заинтересованото лице. Именно на този етап от производството по предаване би могло да се обърне специално внимание в частност на факта, че заинтересованото лице се е опитало да избегне връчването на предназначена за него информация (решение от 17 декември 2020 г., Generalstaatsanwaltschaft Hamburg, C‑416/20 PPU, EU:C:2020:1042, т. 52 и цитираната съдебна практика).
43 От това следва, че когато проверява дали е изпълнено едно от предвидените в член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 условия, изпълняващият съдебен орган не може да бъде възпрепятстван да се увери в спазването на правото на защита на съответното лице, като в това отношение надлежно вземе предвид всички обстоятелства, характерни за делото, с което е сезиран, включително информацията, с която самият той може да разполага.
44 В случая от предоставената от запитващата юрисдикция информация следва, че разглежданата в главното производство германска правна уредба общо задължава съответния изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест в случай на задочно осъждане. Тази правна уредба не оставя на изпълняващия съдебен орган никакво право на преценка, за да провери дали е налице някоя от хипотезите, посочени съответно в член 4а, параграф 1, букви а)—г) от Рамково решение 2002/584, въз основа на обстоятелствата по конкретния случай, дали може да се счита, че правото на защита на заинтересованото лице е било спазено, а следователно и за да реши да изпълни съответната европейска заповед за арест.
45 При тези условия се налага изводът, че такава национална правна уредба противоречи на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.
46 Следва да се припомни, че Съдът е постановил, че принципът на предимство на правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава национална юрисдикция да остави без приложение разпоредба от националното право, която е несъвместима с разпоредби на Рамково решение 2002/584, тъй като тези разпоредби нямат директен ефект. Органите на държавите членки, включително съдебните, обаче са длъжни във възможно най-голяма степен да тълкуват националното си право в съответствие с правото на Съюза по начин, който им позволява да осигурят резултат, съвместим с преследваната с това рамково решение цел (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 109).
47 Всъщност, макар рамковите решения да нямат директен ефект, обвързващият им характер поражда в тежест на националните органи задължение за съответстващо тълкуване на вътрешното им право, считано от датата на изтичане на срока за транспониране на тези рамкови решения. Следователно, прилагайки националното право, тези органи са длъжни да го тълкуват във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на съответното рамково решение, за да се постигне търсеният от него резултат, при което обаче се изключва тълкуване contra legem на националното право. При това положение принципът на съответстващо тълкуване изисква да се вземе предвид цялото вътрешно право и да се приложат признатите от последното тълкувателни методи, за да се гарантира пълната ефективност на съответното рамково решение и да се достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с това рамково решение цел (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 72—77).
48 От това следва, че запитващата юрисдикция трябва, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, да тълкува разглежданата в главното производство национална правна уредба, доколкото е възможно, с оглед на текста и целта на Рамково решение 2002/584.
49 Ето защо на втория въпрос следва да се отговори, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, транспонираща тази разпоредба, която общо изключва възможността изпълняващ съдебен орган да изпълни европейска заповед за арест, издадена за целите на изпълнението на наказание, когато лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, противоречи на посочената разпоредба. Националният съд е длъжен, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, да тълкува тази национална правна уредба, доколкото е възможно, с оглед на текста и целите на това рамково решение.
По съдебните разноски
50 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (седми състав) реши:
1) Член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в тази разпоредба понятие „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, се отнася до производство, в което е постановено решение за определяне на общо наказание поради последващо кумулиране на наложени преди това наказания, когато в рамките на това производство органът, който постановява решението, не може да преразглежда признаването на лицето за виновно, нито да изменя последните наказания, но разполага с право на преценка при определянето на размера на това общо наказание.
2) Член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299, трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, транспонираща тази разпоредба, която общо изключва възможността изпълняващ съдебен орган да изпълни европейска заповед за арест, издадена за целите на изпълнението на наказание, когато лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, противоречи на посочената разпоредба. Националният съд е длъжен, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, да тълкува тази национална правна уредба, доколкото е възможно, с оглед на текста и целите на това рамково решение.
Подписи