РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (четвърти състав)
24 ноември 2010 година(*)
„Марка на Общността — Производство по възражение — Заявка за словна марка на Общността „R10“ — Нерегистрирана национална словна марка „R10“ — Прехвърляне на националната марка — Процесуално нарушение“
По дело T‑137/09
Nike International Ltd, установено в Бийвъртън, Орегон (Съединени американски щати), за което се явява адв. M. de Justo Bailey, avocat,
жалбоподател,
срещу
Служба за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП), за която се явява г‑н J. Crespo Carrillo, в качеството на представител,
ответник,
като другата страна в производството пред апелативния състав на СХВП е:
Aurelio Muñoz Molina, живеещ в Петрер (Испания),
с предмет жалба срещу решението на първи апелативен състав на СХВП от 21 януари 2009 г. (преписка R 551/2008‑1) в производството по възражение със страни DL Sports & Marketing Ltda и г‑н Aurelio Muñoz Molina,
ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),
състоящ се при разискванията от: г‑н O. Czúcz (докладчик), председател, г‑жа I. Labucka и г‑н K. O’Higgins, съдии,
секретар: г‑н E. Coulon,
предвид жалбата, подадена в секретариата на Общия съд на 6 април 2009 г.,
предвид писмения отговор, подаден в секретариата на Общия съд на 23 юли 2009 г.,
предвид липсата на искане от страните за насрочване на съдебно заседание в едномесечния срок, считано от уведомлението за приключване на писмената фаза на производството, и предвид решението, взето въз основа на доклад на съдията докладчик и съгласно член 135а от Процедурния правилник на Общия съд, да не се провежда устна фаза на производството,
постанови настоящото
Решение
Обстоятелства, предхождащи спора
1 На 2 януари 2006 г. Aurelio Muñoz Molina подава заявка за регистрация на марка на Общността пред Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП) съгласно Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността (ОВ L 11, 1994 г., стp. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146), изменен (заменен с Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Общността (ОВ L 78, стp. 1).
2 Марката, чиято регистрация се иска, е словният знак „R10“.
3 Заявката за марка на Общността е публикувана в Бюлетин на марките на Общността № 30/2006 от 24 юли 2006 г.
4 На 24 октомври 2006 г. DL Sports & Marketing Ltda подава възражение на основание член 42 от Регламент № 40/94 (понастоящем член 41 от Регламент № 207/2009) срещу регистрацията на заявената марка. Това възражение е основано на нерегистрираната марка или на използвания в търговията знак „R10“ и се отнася до всички стоки, посочени в заявката за регистрация на марката. В подкрепа на възражението са посочени основанията по член 8, параграф 2, буква в) и член 8, параграф 4 от Регламент № 40/94 (понастоящем член 8, параграф 2, буква в) и член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009).
5 На 28 ноември 2006 г. отделът по споровете предоставя на DL Sports & Marketing срок от четири месеца, изтичащ на 29 март 2007 г., в който то в частност да докаже съществуването и валидността на по-ранната марка, на която се позовава. На 29 март 2007 г. DL Sports & Marketing иска удължаване на срока, като на 8 юни 2007 г. искането му е уважено и срокът е удължен до 9 август 2007 г. На 24 октомври 2007 г. отделът по споровете установява, че не са представени доказателства в подкрепа на възражението.
6 С писмо от 31 октомври 2007 г. адвокатът на жалбоподателя Nike International Ltd съобщава на отдела по споровете, че с договор от 20 юни 2007 г. DL Sports & Marketing е прехвърлил на жалбоподателя — с посредничеството на Nike, Inc. — собствеността върху няколко марки и права на индустриална собственост (наричан по-нататък „прехвърлителният договор“). Адвокатът на жалбоподателя посочва, че е получил указания от новия притежател на по-ранното право да продължи производството по възражение и поради това иска да участва в това производство в качеството на представител.
7 На 19 февруари 2008 г. отделът по споровете отхвърля възражението по съображение, че DL Sports & Marketing не е доказало в предоставения му срок съществуването на по-ранното право, на което се позовава в подкрепа на това възражение (наричано по-нататък „решението на отдела по споровете“).
8 На 28 март 2008 г. на основание членове 57—62 от Регламент № 40/94 (понастоящем членове 58—64 от Регламент № 207/2009) жалбоподателят подава жалба пред СХВП срещу решението на отдела по споровете.
9 С решение от 21 януари 2009 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“) първи апелативен състав на СХВП отхвърля жалбата като недопустима по съображение, че жалбоподателят не е доказал качеството си на страна в производството по възражение и следователно не е процесуално легитимиран да обжалва решението на отдела по споровете. Всъщност апелативният състав приема, че в производството пред отдела по споровете представителят на жалбоподателя не е посочил, нито пък е доказал, че по-ранното право, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението, е сред прехвърлените на жалбоподателя марки. Апелативният състав уточнява, че в хода на производството по обжалване жалбоподателят също не е успял да докаже, че е притежател на по-ранното право. Поради това той приема, че с прехвърлителния договор се доказва единствено че жалбоподателят е придобил определени марки на Общността, но не и че сред тях е изтъкнатото по-ранно право.
Искания на страните
10 Жалбоподателят моли Общия съд:
– да измени обжалваното решение, като установи, че подадената до апелативния състав жалба е допустима, и съответно да разпореди на апелативния състав да я разгледа по същество,
– при условията на евентуалност да установи, че апелативният състав и отделът по споровете са нарушили член 73 от Регламент № 40/94 (понастоящем член 75 от Регламент № 207/2009) и другите приложими разпоредби, и да върне преписката за ново разглеждане, за да се даде възможност на жалбоподателя в качеството му на приобретател на по-ранното право да отстрани нередовностите, и/или най-малкото да разпореди решението да бъде редовно връчено на представителя на притежателя на по-ранното право.
11 СХВП моли по същество Общия съд:
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
От правна страна
12 Жалбоподателят по същество изтъква четири правни основания, изведени, първо, от нарушение на задължението за мотивиране от страна на отдела по споровете, второ, от нарушение на правото на защита, признато с член 73 от Регламент № 40/94, и на други приложими разпоредби както от страна на отдела по споровете, така и от страна на апелативния състав, трето, от нарушение от страна на апелативния състав на насоките относно производствата пред СХВП (наричани по-нататък „насоките на СХВП“), и четвърто, от грешка в преценката относно прехвърлянето на по-ранното право.
13 В самото начало следва да се отхвърли първото правно основание, както и второто в частта му, в която се отнася до решението на отдела по споровете. Всъщност по силата на член 63, параграф 1 от Регламент № 40/94 (понастоящем член 65, параграф 1 от Регламент № 207/2009) пред общностния съд може да се обжалват само решенията на апелативните състави, поради което в рамките на такова обжалване са допустими само правни основания, насочени срещу решението на самия апелативен състав (Решение на Общия съд от 7 юни 2005 г. по дело Lidl Stiftung/СХВП — REWE-Zentral (Salvita), T‑303/03, Recueil, стр. II‑1917, точка 59).
14 По-нататък следва да се разгледа третото правно основание, тъй като жалбоподателят по същество изтъква, че в съответствие с насоките на СХВП апелативният състав няма правомощие да проверява дали той действително е придобил по-ранното право, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението.
По третото правно основание, изведено от нарушение на насоките на СХВП
Доводи на страните
15 Жалбоподателят изтъква, че апелативният състав не може да отхвърли жалбата като недопустима по съображението, че той не е притежател на правото, на което се основава възражението. Всъщност жалбоподателят отбелязва, че в съответствие с насоките на СХВП, и в частност с точка A.V.2.5.3 от „Част 1: Процесуални въпроси“ от „Част В: Възражение“, когато в преписа от удостоверението за регистрация на марката, на която се основава възражението, като притежател е посочено дружество, различно от това, което е подало възражението, това възражение е допустимо въз основа на хипотезата, че по-ранната марка е била прехвърлена на направилото възражение лице преди подаването на възражението. Жалбоподателят е на мнение, че същата презумпция трябва да се прилага при обжалване на решенията на отдела по споровете.
16 СХВП оспорва тези доводи.
Съображения на Общия съд
17 Следва да се отбележи, че за разлика от хипотезата, в която прехвърлянето е извършено преди подаването на възражението, когато марката, на която е направено позоваване, е прехвърлена след подаването на възражението и преди СХВП да приеме окончателно решение, тази служба трябва да следи за защитата на правата на страната, която първоначално е направила възражението или е подала заявката за марка, тъй като целта на конституирането на приобретателя на марката като страна е да се прекрати производството по отношение на страната, по чието искане то е било образувано. Освен това апелативният състав е длъжен да се увери, че подалото жалба лице е процесуално легитимирано да обжалва решението на отдела по споровете (вж. в този смисъл и по аналогия Решение на Общия съд от 28 юни 2005 г. по дело Canali Ireland/СХВП — Canal Jean (CANAL JEAN CO. NEW YORK), T‑301/03, Recueil, стр. II‑2479, точки 19 и 20). При това положение, противно на твърдяното от жалбоподателя, трябва да се приеме, от една страна, че посоченото правило от насоките на СХВП не би могло да се приложи по аналогия при разглеждането на допустимостта на жалба срещу решение на отдела по споровете, и от друга страна, че апелативният състав е имал правомощието да провери процесуалната легитимация на жалбоподателя.
18 При тези обстоятелства настоящото правно основание следва да се отхвърли.
По второто правно основание, изведено от нарушение на правото на защита, признато с член 73 от Регламент № 40/94, както и на други приложими разпоредби, в частта, в която се отнася до обжалваното решение
Доводи на страните
19 Жалбоподателят изтъква, че с обжалваното решение е допуснато нарушение на правото му на защита, тъй като това решение се основава на тълкуване на прехвърлителния договор, по което той не е могъл да представи становище, от една страна, и от друга — че с това решение е допуснато нарушение на други приложими разпоредби, сред които правило 31, параграф 6 от Регламент № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на Общността (ОВ L 303, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189), доколкото той не е имал възможност да отстрани пропуска във връзка с доказването на прехвърлянето на по-ранното право.
20 СХВП изтъква, че не е възможно апелативният състав да е нарушил правото на защита на жалбоподателя, тъй като последният не е бил страна в производството пред отдела по споровете. В това отношение СХВП поддържа, че жалбоподателят е поискал да встъпи като страна по делото едва след 10 август 2007 г. — датата, на която посоченото производство е приключило с изтичането на последното продължаване на срока за представяне на доказателства относно съществуването, валидността и обхвата на изтъкнатото по-ранно право, независимо че решението за отхвърляне на възражението е постановено едва няколко месеца по-късно. Освен това жалбоподателят не представил никакво доказателство, че му е било прехвърлено по-ранното право, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението. Според СХВП апелативният състав не е нарушил и правило 31, параграф 6 от Регламент № 2868/95, нито други приложими разпоредби, тъй като на страните може да се даде срок да отстранят допуснатите нередовности само ако производството по възражението не е приключило.
21 При всички случаи СХВП счита, че дори да се предположи, че правото на защита на жалбоподателя е било нарушено, това нарушение не би могло да доведе до отмяната на обжалваното решение, тъй като дори ако жалбоподателят бе получил възможност да представи становище по изтичането на срока и приключването на производството по възражение, това производство пак би завършило с отхвърляне на възражението и отхвърляне на жалбата като недопустима.
Съображения на Общия съд
22 Жалбоподателят по същество изтъква, че не е следвало апелативният състав да отхвърля жалбата му като недопустима, без по-специално да му даде възможност да разсее съмненията по въпроса дали представените от него доказателства са достатъчни, за да се установи, че е придобил правото, на което се основава възражението.
23 Що се отнася до прехвърлянето на марки или заявки за марки на Общността, правило 31, параграф 6 от Регламент № 2868/95 предвижда, че когато не са изпълнени условията за регистрация на прехвърлянето, които включват задължението за представяне на документите, удостоверяващи прехвърлянето, СХВП уведомява заявителя за констатираните пропуски и че „[а]ко тези пропуски не бъдат отстранени в определения от [СХВП] срок, последната отхвърля молбата за регистрация на прехвърлянето“.
24 При липсата на законова разпоредба относно доказването на прехвърлянето на по-ранното национално право, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението, насоките на СХВП — които тя по принцип е длъжна да спазва (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 12 май 2009 г. по дело Jurado Hermanos/СХВП (JURADO), T‑410/07, Сборник, стр. II‑1345, точка 20) — в това отношение се основават на разпоредбите, предвидени в правило 31, параграф 6 от Регламент № 2868/95. Така в приложимата в случая — както жалбоподателят напомня с третото си правно основание — „Част 1: Процесуални въпроси“ от „Част В: Възражение“ от тези насоки е предвидено, че ако новият притежател на по-ранното национално право „съобщи на [СХВП] за прехвърлянето, но не представи (достатъчно) доказателства за това прехвърляне, производството по възражение трябва да бъде спряно, а новият притежател разполага със срок от два месеца, за да представи доказателства за прехвърлянето“ (точка E.VIII.1.3.1). Това транспониране на правило 31, параграф 6 от Регламент № 2868/95 към прехвърлянето на национални марки не може да се оспорва, тъй като ако националното право не предвижда производство за регистриране на прехвърлянето на собствеността върху регистрираните марки, проверката, която извършва отделът по споровете или апелативният състав, за да установи дали действително е прехвърлена марката, посочена в подкрепа на възражението, е по същество същата като проверката, която извършва компетентният отдел на СХВП при разглеждането на молби за регистрация на прехвърляне на марки на Общността. Освен това, макар да се отнасят изрично до регистрираните национални марки, правилата за това производство следва да се прилагат по аналогия към прехвърлянето на нерегистрирани национални марки, тъй като проверката, която следва да извърши СХВП, е една и съща.
25 Накрая съгласно правило 50, параграф 1 от Регламент № 2868/95 за производствата по обжалване се прилагат, с необходимите изменения, разпоредбите относно производствата пред отдела, който е взел решението, срещу което е подадена жалбата.
26 В случая апелативният състав е приел, че жалбоподателят не е доказал, че е притежател на по-ранното право, и че съответно не е доказал качеството си на страна в производството по възражение и не е бил процесуално легитимиран да обжалва решението на отдела по споровете. При все това в нарушение на горепосочените правила апелативният състав не е дал на жалбоподателя възможност да представи допълнителни доказателства за прехвърлянето на по-ранното право, което прехвърляне той изтъква, за да обоснове своята процесуална легитимация.
27 Не може да се приеме доводът на СХВП, че този подход на апелативния състав е обоснован, поради факта че жалбоподателят е поискал да встъпи по делото, като замести първоначално подалото възражение лице, едва след прекратяването на производството по възражението. Налага се констатацията, че дори и да се предположи, че искането за встъпване, подадено от приобретателя на по-ранната национална марка в периода между приключването на проверката по възражението и приемането на решението на отдела по споровете, не следва да бъде уважено и дори може изцяло да се остави без разглеждане, без изобщо да се отхвърля изрично като недопустимо, това обстоятелство не би могло да лиши приобретателя от правото да обжалва решението на отдела по споровете. Всъщност в качеството си на притежател на марката, на която е направено позоваване в подкрепа на възражението, приобретателят при всички случаи е процесуално легитимиран да обжалва решението, с което се слага край на производството по възражение (вж. в този смисъл и по аналогия Решение по дело CANAL JEAN CO. NEW YORK, точка 17 по-горе, точки 18 и 19), независимо дали е подал искане да встъпи по делото пред отдела по споровете и дали подобно искане е допустимо. Макар наистина да е длъжен да се увери, че приобретателят действително е притежател на по-ранната марка, апелативният състав трябва да извърши тази проверка при спазване на приложимите процесуални правила, сред които са насоките на СХВП.
28 Не може да се приеме и доводът на СХВП, че жалбоподателят не е представил доказателство, от което да е видно, че му е прехвърлено по-ранното право, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението. Всъщност налага се констатацията, че оплакването на жалбоподателя се състои именно в това че апелативният състав е трябвало да му даде възможност или да представи становище по тълкуването на представените доказателства, или да отстрани пропуска да представи достатъчно доказателства.
29 При тези обстоятелства следва да се разгледа доводът на СХВП, че в случая допуснатото от апелативния състав нарушение не би могло да доведе до отмяната на обжалваното решение, понеже не се е отразило на съдържанието му, доколкото при всички случаи възражението е трябвало да бъде отхвърлено по съображението, че първоначално подалото го лице не е представило доказателства за съществуването на по-ранното право, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението.
30 Трябва да се посочи, че от съдебната практика наистина следва, че наличието на процесуално нарушение може да опорочи акта само ако се установи, че при отсъствието на това нарушение актът би имал различно съдържание (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 5 март 2003 г. по дело Staelen/Парламент, T‑24/01, Recueil FP, стp. I‑A‑79 и II‑423, точка 53). При все това в конкретния случай с обжалваното решение жалбата е отхвърлена като недопустима и не е разгледана основателността на доводите на жалбоподателя във връзка с решението на отдела по споровете да отхвърли възражението. При тези обстоятелства е без значение твърдението на СХВП, че решението за отхвърляне на възражението очевидно е правилно. Безспорно е, че решението за отхвърляне на жалба като недопустима няма същото съдържание като решението по основателността на жалбата. Освен това Общият съд не би могъл да прецени пряко законосъобразността на решението на отдела по споровете, а с това и неразгледаните от апелативния състав доводи, за да провери дали допуснатото от апелативния състав нарушение на процесуалните правила се е отразило на крайното решение за отхвърляне на възражението (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 25 март 2009 г. по дело Kaul/СХВП — Bayer (ARCOL), T‑402/07, Сборник, стр. II‑737, точки 47 и 49).
31 Поради това настоящото правно основание следва да се уважи, без да е необходимо да се проверява дали независимо от горепосочените разпоредби правото на защита на жалбоподателя е било нарушено.
32 Що се отнася обаче до последиците, които следва да се изведат, трябва да се напомни, че по същество главното искане на жалбоподателя е Общият съд да измени обжалваното решение, като постанови, че жалбата му е допустима, а при условията на евентуалност жалбоподателят иска отмяна на посоченото решение.
33 При все това, дори да се допусне, че в рамките на правомощието си за изменение Общият съд може да приеме решение в обратен смисъл на решението на апелативния състав, в конкретния случай той не би могъл да отстрани допуснатото от последния нарушение. Всъщност Общият съд не би могъл надлежно да покани жалбоподателя да представи допълнителни доводи и доказателства относно прехвърлянето в негова полза на националното право, на което е направено позоваване в подкрепа на възражението, нито да се произнесе по допустимостта на жалбата пред апелативния състав в светлината на тези нови доказателства (вж. в този смисъл Решение на Съда от 13 март 2007 г. по дело СХВП/Kaul по дело C‑29/05 P, Сборник, стр. I‑2213, точка 54 и Решение на Общия съд от 6 март 2003 г. по дело DaimlerChrysler/СХВП (Calandre), T‑128/01, Recueil, стр. II‑701, точка 18). При тези обстоятелства, без да е необходимо да се разглежда четвъртото правно основание на жалбоподателя, следва да се отмени обжалваното решение и да се отхвърлят исканията за неговото изменение.
По съдебните разноски
34 Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. В случая СХВП е загубила делото по основната част от исканията си, но тъй като жалбоподателят не е направил искане тя да бъде осъдена да заплати съдебните разноски, всяка от страните следва да понесе собствените си разноски.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав)
реши:
1) Отменя решението на първи апелативен състав на Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП) от 21 януари 2009 г. (преписка R 551/2008‑1).
2) Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.
3) Всяка от страните понася направените от нея разноски.
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 24 ноември 2010 година.
Подписи