Дело C‑385/17
Torsten Hein
срещу
Albert Holzkamm GmbH & Co. KG
(Преюдициално запитване, отправено от Arbeitsgericht Verden)
„Преюдициално запитване — Социална политика — Организация на работното време — Директива 2003/88/ЕО — Право на платен годишен отпуск — Член 7, параграф 1 — Правна уредба на държава членка, която позволява да се предвиди, с колективен трудов договор, вземането предвид на периоди на работа на непълно работно време за целите на изчисляването на възнаграждението, изплащано за годишен отпуск — Действие във времето на тълкувателните съдебни решения“
Резюме — Решение на Съда (четвърти състав) от 13 декември 2018 г.
1. Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Национална правна уредба, която позволява да се предвиди, с колективен трудов договор, вземането предвид на периоди на работа на непълно работно време за целите на изчисляването на възнаграждението, изплащано за годишен отпуск — Обезщетение, за времетраенето на минималния платен годишен отпуск, по-ниско от обичайното трудово възнаграждение, получавано от работника през периодите на работа — Недопустимост — Задължение за тълкуване на националната правна уредба, съответстващо на правото на Съюза — Ограничаване на действието във времето на това решение — Липса — Предимство на тълкуването на правото на Съюза пред защитата на оправданите правни очаквания на работодателите
(член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)
2. Преюдициални въпроси — Тълкуване — Действие във времето на тълкувателните съдебни решения — Обратно действие — Ограничаване от Съда — Условия
(член 267 ДФЕС)
1. Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време, както и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата по главното производство, която за целта на изчисляването на обезщетението за платен отпуск позволява да се предвиди, с колективен трудов договор, вземането предвид на намалението на възнаграждението, произтичащо от наличието през референтния период на дни, в които поради работа на непълно работно време не е положен ефективно труд, което има за последица това, че работникът получава, за продължителността на минималния годишен отпуск, на който има право по силата на този член 7, параграф 1, обезщетение за платен отпуск, по-малко от обичайното възнаграждение, което той получава през периодите на полагане на труд. Запитващата юрисдикция трябва да тълкува националната правна уредба, доколкото е възможно, в светлината на текста, както и на целите на Директива 2003/88, така че обезщетението за платен отпуск, изплащано на работниците за минималния отпуск, предвиден в посочения член 7, параграф 1, да не е по-малко от средния размер на обичайното възнаграждение, получавано от същите през периодите на ефективно полагане на труд.
В това отношение увеличаване на правото на платен годишен отпуск над минималния размер по член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 или възможността да се получи право на платен годишен отпуск за ползване наведнъж са благоприятни за работниците мерки, които надхвърлят минималните изисквания, предвидени в тази разпоредба, поради което не се уреждат в нея. Тези мерки не могат да служат за компенсиране на отрицателния за работника ефект на намаляване на възнаграждението, дължимо за въпросния отпуск, като в противен случай се поставя под въпрос правото на платен годишен отпуск по посочената разпоредба, неразделна част от което е правото на работника да се ползва през периода на своята почивка и отдих от икономически условия, сходни на тези, при които полага труд.
Трябва да се припомни по този повод, че получаването на обичайното възнаграждение през периода на платения годишен отпуск цели да се даде възможност на работника действително да ползва дните годишен отпуск, на които има право (вж. в този смисъл решения от 16 март 2006 г., Robinson-Steele и др., C‑131/04 и C‑257/04, EU:C:2006:177, т. 49, както и от 22 май 2014 г., Lock, C‑539/12, EU:C:2014:351, т. 20). Когато обаче възнаграждението, платено за платен годишен отпуск, предвиден в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 — както в разглежданото по главното производство положение — е по-ниско от обичайното възнаграждение, получавано от работника през периодите на действително положен труд, има опасност същият да бъде насърчен да не вземе своя платен годишен отпуск, поне през периодите на такъв труд, тъй като това би довело, през тези периоди, до намаляване на неговото възнаграждение.
Не следва да се ограничава действието във времето на настоящото решение и правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска националните юрисдикции да защитават, въз основа на националното право, оправданите правни очаквания на работодателите във връзка със запазването на съдебната практика на най-висшите национални съдилища, която е потвърждавала законосъобразността на разпоредбите в областта на платения отпуск на колективния трудов договор в строителния сектор.
(вж. т. 43, 44, 53 и 63; т. 1 и 2 от диспозитива)
2. Вж. текста на решението.
(вж. т. 56 и 57)