Дело C‑134/19 P
Bank Refah Kargaran
срещу
Съвет на Европейския съюз
Решение на Съда (голям състав) от 6 октомври 2020 година
„Обжалване — Обща външна политика и политика на сигурност (ОВППС) — Член 29 ДЕС — Член 215 ДФЕС — Ограничителни мерки срещу Ислямска република Иран — Вреди, които жалбоподателят твърди, че е претърпял поради включването и оставянето на името му в списъка на лицата и образуванията, за които се прилага замразяването на средства и икономически ресурси — Иск за обезщетение — Компетентност на Съда да се произнесе по искане за присъждане на обезщетение за вреди, за които се твърди, че са претърпени поради ограничителни мерки, предвидени в решения в областта на ОВППС — Достатъчно съществено нарушение на правна норма, с която се цели да се предоставят права на частноправните субекти — Непълнота на мотивите на актове, с които се въвеждат ограничителни мерки“
1. Жалба за отмяна — Условия за допустимост — Компетентност на съда на Съюза — Служебно разглеждане от Съда в рамките на производство по обжалване
(член 256, параграф 1, втора алинея и член 263 ДФЕС)
(вж. т. 23—25)
2. Обща външна политика и политика на сигурност — Компетентност на съда на Съюза — Иск за обезщетение — Иск за обезщетение за претърпените вреди от неправилното включване в списък на лица, за които се прилагат ограничителни мерки, и от изпълнението на посочените мерки — Включване
(член 24, параграф 1, втора алинея и член 40 ДЕС; член 215, член 263, четвърта алинея и член 275 ДФЕС)
(вж. т. 26—49)
3. Обжалване — Основания — Изложени в съдебното решение съображения, които са неправилни поради противоречие с правото на Съюза — Диспозитив, обоснован по други правни съображения — Отхвърляне
(член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС; член 58, първа алинея от Статута на Съда)
(вж. т. 50—52 и 106)
4. Извъндоговорна отговорност — Условия — Незаконосъобразност — Непълнота на мотивите на акт, с който се въвеждат индивидуални ограничителни мерки — Изключване
(член 296 и член 340, втора алинея ДФЕС)
(вж. т. 59—63)
5. Жалба за отмяна — Основания — Липса или непълнота на мотивите — Основание, отделно от това, което се отнася до законосъобразността по същество
(членове 263 ДФЕС и 296 ДФЕС)
(вж. т. 64, 65, 103 и 104)
6. Съдебно производство — Въвеждане на нови основания в хода на производството — Условия — Доразвиване на вече посочено основание — Липса на доразвиване — Недопустимост
(вж. т. 84—88)
Резюме
Съдът потвърждава решението на Общия съд, с което се отхвърля искането на Bank Refah Kargaran да бъде обезщетена за претърпените вреди поради приетите спрямо нея ограничителни мерки
През 2010 г. и 2011 г. средствата и икономическите ресурси на иранската банка Bank Refah Kargaran (наричана по-нататък „жалбоподателят“) са замразени в рамките на въведените от Европейския съюз ограничителни мерки, с които се цели Ислямска република Иран да бъде принудена да преустанови чувствителни по отношение на ядреното разпространение дейности или разработването на системи за ядрено оръжие. Замразяването на средства е извършено посредством включването на банката в списъка с образувания, занимаващи се с ядрено разпространение, приложен към различни решения, приети последователно от Съвета в рамките на общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) на основание член 29 ДЕС. Впоследствие тези решения в областта на ОВППС са приведени в действие с различни регламенти, приети от Съвета въз основа на член 215 ДФЕС.
Всички тези актове, в частта, в която се отнасят до жалбоподателя, са отменени поради непълнота в мотивите(1). Впоследствие, през ноември 2013 г., името му отново е включено, въз основа на подходящи мотиви, в списъка, приложен към различни регламенти на Съвета, приети на основание съответно на член 29 ДЕС и на член 215 ДФЕС. Общият съд обаче не уважава жалбата на банката за отмяна на тези актове в частта, в която те се отнасят до нея.
На 25 септември 2015 г. жалбоподателят предявява нов иск, с който този път иска Съюзът да бъде осъден да му заплати обезщетение за вредите, които според него произтичат от приемането и оставянето в сила на засягащите го ограничителни мерки, които са отменени с отменителното решение. С решението си от 10 декември 2018 г.(2) Общият съд, от една страна, приема, че няма компетентност да разгледа иск за обезщетение за вредите, за които се твърди, че са претърпени поради приемането на решения в областта на ОВППС на основание на член 29 ДЕС. От друга страна, доколкото с иска за обезщетение се цели поправяне на вредите, за които се твърди, че са претърпени поради приемането на регламенти въз основа на член 215 ДФЕС, Общият съд го отхвърля като неоснователен, с мотива че не е установено достатъчно съществено нарушение на правна норма.
При тези условия жалбоподателят сезира Съда с жалба, с която по същество иска Съдът да отмени извода на Общия съд за основателността на иска за обезщетение и, упражнявайки правомощието си за окончателно решаване на спора, да се произнесе по същество, като уважи исканията на жалбоподателя.
Съдът отхвърля тази жалба, като същевременно констатира, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че няма компетентност да разгледа искането за присъждане на обезщетение за вредите, които жалбоподателят твърди, че е претърпял поради решенията в областта на ОВППС, приети на основание на член 29 ДЕС.
На първо място, Съдът разглежда служебно въпроса за компетентността на съда на Съюза да разгледа иск за обезщетение за вредите, за която се твърди, че са претърпени поради ограничителни мерки, тъй като такъв въпрос е абсолютна процесуална предпоставка. В случая Съдът постановява, от една страна, че Общият съд правилно е приел, че има компетентност да разгледа искането за присъждане на обезщетение за вредите, които жалбоподателят твърди, че е претърпял поради ограничителни мерки, предвидени спрямо него в регламенти, основани на член 215 ДФЕС. От друга страна обаче Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че няма компетентност да разгледа същото искане, доколкото твърдяната от жалбоподателя вреда произтича от решения в областта на ОВППС, приети на основание на член 29 ДЕС.
Всъщност уредбата на компетентността на съда на Съюза в областта на ОВППС след влизането в сила на Договора от Лисабон се характеризира с принципно изключване(3), придружено от две изключения(4), сред които е отнасящото се до преценката на валидността на решенията на Съвета за приемане на ограничителни мерки(5). Макар в последното изключение да не се споменава изрично искът за обезщетение, Съдът се основава на необходимата съгласуваност на системата за съдебна защита, за да тълкува обхвата на своя анализ.
В тази връзка Съдът подчертава, най-напред, че тази уредба на компетентността на съда на Съюза в областта на ОВППС представлява изключение от основната задача на съда на Съюза, а именно да осигурява спазването на правото(6). Като такава тази специална уредба подлежи на стриктно тълкуване. Освен това, доколкото искът за обезщетение е част от цялостна система за съдебна защита, която отговаря на конституционни изисквания(7), той допринася за ефективността на тази защита и следователно изисква преценка, която може да предотврати каквато и да е празнота в съдебната защита и следователно да осигури цялостната съгласуваност на системата във връзка с тази защита. В случая обаче Съдът отбелязва, че въпреки установената от член 215 ДФЕС връзка между приетите на това основание регламенти и решенията в областта на ОВППС, приети на основание на член 29 ДЕС, ограничителните мерки, приети в такива актове, не съвпадат непременно, така че в съдебната защита би могла да произтече празнота поради липсата на компетентност на съда на Съюза да разгледа иск за обезщетение относно ограничителни мерки, предвидени в решения в областта на ОВППС. При тези условия, Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че иск за обезщетение за вредите, които физическо или юридическо лице твърди, че е претърпяло поради ограничителни мерки, предвидени в решения в областта на ОВППС, попада извън неговата компетентност.
На второ място, Съдът разглежда изтъкнатите от жалбоподателя основания, целящи да опровергаят преценката на Общия съд за основателността на иска за обезщетение, доколкото последният не е приел наличието на незаконосъобразност, която може да ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза.
Според Съда, първо, Общият съд правилно е приел, че непълнотата на мотивите на актовете, с които се въвеждат ограничителни мерки по отношение на жалбоподателя, сама по себе си не е достатъчна, за да се ангажира отговорността на Съюза.
Като пояснява обхвата на препотвърдения по този начин принцип в съдебната практика, Съдът все пак припомня, че задължението за мотивиране, което е само съществено процесуално изискване, трябва да се разграничава от въпроса за правилността на мотивите. Оттук следва, че отговорността на Съюза може да се ангажира, когато Съветът не успее да докаже мотивите в подкрепа на приетите мерки, което засяга материалната законосъобразност на акта, стига да е изтъкнато основание в този смисъл в подкрепа на иска за обезщетение.
Второ, в този контекст Съдът отхвърля основанията, с които жалбоподателят упреква Общия съд, че не е приел, че неизпълнението на задължението на Съвета да съобщи на жалбоподателя уличаващите доказателства, както следва от отменителното решение, може да ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза. Всъщност от отменителното решение е видно, че тези доводи са свързани единствено с основанието, изведено от задължението за мотивиране.
Като констатира, в заключение, че грешката при прилагане на правото, която опорочава анализа на Общия съд относно обхвата на неговата компетентност, не може да обоснове отмяната на обжалваното съдебно решение, тъй като диспозитивът му е правилен, Съдът отхвърля жалбата в нейната цялост.